Борис Акунин
Статски съветник (5)

Глава четвърта

Трябват пари

Взеха всички необходими мерки.

Изчакаха Рахмет точно един час, после се вдигнаха и се преместиха.

Къщата беше ужасна — железопътен кантон близо до Виндавската гара. Мръсотията, теснотията и студът как да е, но имаше само едно стайче и, разбира се, никакъв телефон. Едно-единствено предимство — пълен кръгозор и в четирите посоки.

Още преди зазоряване Грин прати Червеношийката да остави в „пощенската кутия“ бележка за Иглата: „Рахмет изчезна. Трябва ни друг адрес. В десет пак там.“

По-удобно би било да се чуе по телефона със свръзката си още от апартамента на Аронзон, но предпазливата Игла не беше му оставила ни номер, ни адрес. Къща, откъдето с бинокъл се виждат прозорците на доцента — само това знаеше Грин за местоживеенето й. Нищожно малко. Не би могъл да я намери.

За „пощенска кутия“ при необходимост от извънредни съобщения използваха стар сайвант за файтони на една пресечка близо до булевард „Пречистенски“ — там между гредите имаше един удобен процеп: пътем само бръкваш за част от секундата.

Преди да напуснат, Грин нареди на доцента да не забравя сигнализацията. С другаря им, ако се върне, да говори като с непознат — за първи път ви виждам и не разбирам за какво ми говорите. Рахмет ще разбере, не е загубеняк. Известна му е „пощенската кутия“. Ако има какво да им каже, ще намери начин.

От девет часа Грин зае наблюдателна позиция близо до Сухарева кула, където вчера сутринта се видя с Иглата Мястото и часът бяха удобни: огромен човешки мравуняк прииждаше към битпазара. През един преходен двор и заден вход се добра до мястото, харесано още вчера — схлупен таван с наполовина закована капандура, която гледаше точно към площада.

Внимателно огледа всички, които се навъртаха наблизо. Продавачите по сергиите бяха истински. Латернаджията също. Купувачите идваха и си отиваха, никой не се задържаше повече от необходимото.

Значи всичко е чисто.

В десет без четвърт се появи Иглата. Прекоси площада, после се върна. И тя проверява. Правилно. Вече може да слезе.

 

 

— Лоши новини — каза свръзката вместо поздрав. Слабото й строго лице изглеждаше бледо и съкрушено. — Ще карам поред.

Вървяха един до друг по „Сретенка“. Грин слушаше мълчаливо.

— Първо. Снощи полицията е нахлула у Ларионов. Не са арестували никого. Но после там се е стреляло. Ларионов е убит.

Само е работа на Рахмет, помисли си Грин и изпита едновременно облекчение и озлобление. Щом се върне, ще му даде урок по дисциплина.

— Второ? — попита той.

— Колко сте бързи с възмездието. Трябваше да проучите случая.

— Кое е второто? — повтори Грин.

— Не можах да разбера къде е вашият Рахмет. Щом науча нещо, ще ви съобщя. Трето. Скоро няма да можем да ви измъкнем от града. Мислехме с товарен влак, в пломбиран вагон, но на дванайсетия и после на шестнайсетия километър железопътната жандармерия проверява всички вагони.

— Както и да е. Виждам, че имате и по-лоши вести. Казвайте.

Тя го хвана за лакътя и го поведе от оживена улица към малолюдна пресечка.

— Извънредно съобщение от Центъра. Дойде по куриер с ранния влак. Вчера рано сутринта, по същото време, когато сте убили Храпов, Крилатият отряд на Департамента на полицията е опустошил явката на „Литейни“.

Грин се намръщи. На „Литейни“ имаха дълбоко законспирирана квартира със скривалище, в което се пазеше партийната каса — всички средства, останали от януарския екс^[1], когато нападнаха кантората на Кредитно-заемно дружество „Петропол“.

— И? — кратко попита той.

— Да. Взели са всички пари. Триста и петдесет хиляди. Страшен удар за партията. Казаха ми да ви съобщя, че само на вас се надяват. След единайсет дни трябва да се направи последната вноска за печатницата в Цюрих. Сто седемдесет и пет хиляди френски франка. Иначе ще ни изземат оборудването. Тринайсет хиляди английски лири са необходими за закупуване на оръжие и платна за платнохода в Бристъл. Четиридесет хиляди рубли са обещани на надзирател в Одеския централен затвор за организиране бягството на наши другари. Необходими са и пари за обичайните разходи… Без налични средства цялата партийна дейност се парализира. От вас се иска незабавен отговор дали Бойната група понастоящем е в състояние да ги набави.

Грин не отвърна веднага — трябваше да прецени.

— Знае ли се кой е издайникът?

— Не. Известно е само, че операцията е проведена лично от полковник Пожарски, заместник-директор на Департамента на полицията.

При това положение Грин нямаше право да откаже. Бяха изпуснали Пожарски на Аптекарския остров — сега трябва да се реваншират.

Но да предприемат екс в сегашната обстановка беше много рисковано.

Първо — неясноти около Рахмет. Да не е арестуван? Как би се държал по време на разпит? Той е непредвидим.

Второ — откъде хора. Всъщност може да разчита само на Емеля.

Трето — за издирване на БГ сигурно са вдигнати на крак всички полицейски служби. Градът гъмжи от жандармерия, агенти, копои.

Не, рискът е над допустимото. Няма начин.

Сякаш подслушала мислите му, Иглата каза:

— Ако ви трябват хора, аз имам. Нашият московски боен отряд. Не са много опитни, досега само са охранявали събранията, но са смели момчета и разполагат с оръжие. За БГ пък биха се хвърлили в огъня. И мен ме вземете. Стрелям добре. И бомби умея да правя.

Грин за първи път се вгледа в сериозните й очи, сякаш ръснати с пепел, и видя, че по цвят Иглата прилича на него — сива, студена. Помисли си: теб пък какво те е съсипало? Или си такава по рождение?

А гласно каза:

— До огъня не сме стигнали. Още. После ще се разберем. Засега — нова квартира. Дори да не е с телефон. Но да има и заден изход. В седем вечерта пак там. Ако се появи Рахмет — много предпазливо с него. Ще го проверя.

Хрумна му къде да намери пари. Без престрелки.

Може да опита.

 

 

При портала на Лобастовата манифактура Грин освободи файтона. По навик изчака минута — дали иззад ъгъла ще се появят копои — и чак като се убеди, че няма опашка, влезе.

Докато вървеше към главната канцелария покрай цехове и заснежени лехи, покрай живописната черква, с интерес се оглеждаше.

Бива си го Лобастов. И в най-добрите американски фабрики рядко цари такъв ред.

Работниците, които срещна по пътя си, крачеха делово, сякаш не бяха руснаци, и не се мярна нито една замаяна от махмурлук физиономия, макар да беше понеделник сутринта. Говореше се, че лъхне ли му някой на алкохол, Лобастов моментално му подписва уволнението и да го няма! Затова пък надницата тук е два пъти по-висока от другите фабрики, дават безплатни ведомствени жилища и платена едва ли не двуседмична отпуска.

За отпуската сигурно беше лъжа, но Грин със сигурност знаеше, че работният ден в предприятията на Тимофей Григориевич беше само девет и половина часа, а в събота осем.

Ако всички капиталисти бяха като Лобастов, нямаше да има нужда от пожари — тази неочаквана мисъл се завъртя в главата на стоманения човек, когато видя солидната тухлена сграда с табела „Заводска болница“.

Глупава мисъл, защото в цяла Русия имаше само един Лобастов.

В приемната на кабинета Грин написа кратка бележка и помоли да я предадат на собственика. Лобастов веднага прие посетителя.

— Здравейте, господин Грин.

Среден на ръст здравеняк с обикновено селско лице, на което изобщо не вървеше изисканата остра брадичка, стана иззад голямото писалище и силно стисна ръката на госта.

— По какъв случай? — попита той и изпитателно присви живите си тъмни очи. — Явно има нещо. Да не е заради вчерашния казус на „Литейни“?

Грин знаеше, че Тимофей Григориевич има свои хора на най-неочаквани места, но изключителната му осведоменост все пак го изненада.

Попита:

— И Департаментът ли е на ваша издръжка? — и веднага се смръщи, сякаш да отхвърли неуместния си въпрос.

Така и така няма да му отговори. Стабилен човек, цветът му е сочна охра, което говори за голяма вътрешна сила и твърда увереност в себе си.

— Казано е: „Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“^[2] — фабрикантът лукаво се усмихна и като биче наведе напред кръглата си едрочела глава. — С колко олекнахте?

— Триста и петдесет.

Лобастов подсвирна, пъхна палци в джобчетата на жилетката. Усмивката се изпари от лицето му.

— Ще прощавате, господин Грин — твърдо каза той. — Аз си държа на думата. Вие не. Повече не желая да имам нищо общо с вашата организация. През януари най-коректно направих поредната си полугодишна вноска, петнайсет хиляди, и помолих повече да не ме търсите. Кесията ми е дълбока, но не бездънна. Триста и петдесет хиляди! Гледай го ти!

Грин не обърна внимание на грубостта му. Емоции, няма нищо.

— Само отговорих — спокойно каза той. — Имаме спешни разплащания. Някои могат да почакат, други — в никакъв случай. Четирийсет хиляди на всяка цена. Иначе — бесило. Такова нещо не се прощава.

— Я не ме плашете! — сопна се фабрикантът. — „Не се прощава.“ Мислите, че от страх ви давам пари? Или си купувам индулгенция за случай, че победите?

Грин не отговори, защото точно така си мислеше.

— Да, ама не! Не ме е страх от нищо и от никого! — лицето му се зачерви, бузата му затрепка. — Да не дава Господ да победите! А и няма да се случи! Сигурно сте си въобразили, че ме използвате? Как не! Аз ви използвам! А че съм откровен с вас, е защото сте прагматичен човек, без разни патетики. С вас сме от един дол дренки. Макар и различни на вкус. Ха-ха! — Лобастов се изкиска, оголил пожълтели зъби.

Какви дренки сега, помисли си Грин. Трябва ли да се хилят, по-добре да говорят сериозно.

— А защо ни помагате? — попита той и се поправи: — Помагахте.

— Защото разбрах, че надутите ни тъпаци трябва да бъдат сплашвани, та да не се пречкат на умните хора да извадят страната от блатото. Трябва да се научат тия магарета. Да им се тикат муцуните в оборския тор. Ами тикайте ги. Да проумеят кратуните прости, че Русия или ще върви с мен, Лобастов, или с вас ще отиде по дяволите! Трети път няма.

— Влагате пари — кимна Грин. — Ясно. Чел съм го по книгите. В Америка се нарича лобиране. У нас нямаме парламент, затова притискате правителството чрез терористите. Ще дадете ли четиридесет хиляди?

Лицето на Лобастов се вкамени, само тикът придърпваше бузата му.

— Няма. Вие сте умен човек, господин Грин. За „лобиране“, както се изразихте, заделям трийсет хиляди годишно. И нито копейка повече. Ако искате, давам ви петнайсетте хиляди за второто полугодие.

Грин помисли и отказа:

— Петнайсет не. Трябват ми четирийсет. Сбогом.

Обърна се и си тръгна.

Фабрикантът го настигна, изпрати го до вратата.

Защо? Да не си е променил решението? Надали. Не е такъв човек.

— Храпов вие ли го… — прошепна на ухото му Тимофей Григориевич.

Това ли било.

Грин мълчаливо слезе по стълбите. Докато вървеше през фабричната територия, си мислеше какво да направи.

Оставаше му един изход — все пак екс.

Всъщност не е лошо, че полицията е заета с издирването. Значи по-малко хора са оставени на обичайните постове. Например за охрана на парите.

Може да използва хората на Иглата.

Но без специалист са за никъде. Трябва да бие телеграма на Жули да докара онзи, нейния Коз.

Грин мина портала и застана зад уличната лампа.

Знаеше си. Подире му изскочи неугледно човече с вид на продавач, позавъртя глава, забеляза го и се престори, че чака омнибуса.

Пази си гърба Лобастов. При това и любопитен.

Няма нищо. Лесно ще се отърве от преследвача.

Тръгна по улицата, влезе в един вход и зачака. Щом продавачът се завря подире му, го тресна с юмрук в челото. Да полежи десетина минути.

 

 

Силата на партията идваше оттам, че й помагаха различни хора, понякога най-неочаквани. Именно такава рядка птица беше Жули. Партийните аскети я гледаха накриво, но Грин я харесваше.

Цветът й беше изумруден — лек и празничен. Винаги весела, жизнерадостна, елегантна, ухаеща на неземни аромати, тя предизвикваше в металното му сърце някакъв звън — едновременно тревожен и приятен. Самото й име „Жули“ беше звънливо и слънчево, сякаш се родееше с думата „живот“. Ако бе имал по-друга съдба, Грин със сигурност би се влюбил точно в такава жена.

Членовете на партията нямаха навика да обсъждат миналото си, но за Жули всичко се знаеше — тя не пазеше в тайна биографията си.

От малка останала без родители и я отгледал роднина — почтен господин на години. Застаряващият настойник, както се изразяваше Жули, „нещо превъртял“: прахосал оставеното наследство, обезчестил възпитаничката си, а после се парализирал. Младата Жули останала без пукнат грош, без покрив над главата, но с богат чувствен опит. Очаквала я само една кариера — на професионалистка, и Жули се изявила на попрището си с небивал талант. Няколко години изкарала като държанка и само сменяла богатите си покровители. После „тлъстаците и дъртаците“ й омръзнали и тя започнала собствен бизнес. Вече сама си избирала любовниците, които не били дебели и във всички случаи не били стари, не им взимала пари, а доходите й идвали от „агенцията“.

В „агенцията“ си Жули взела приятелки — някои от занаята, други пък достопочтени дами, които работели за допълнителен доход или си търсели приключения. Фирмата много скоро спечелила популярност сред столичните любители на удоволствия, защото приятелките й били до една красиви, палави и предразположени към любов, а и се спазвала пълна конфиденциалност. Но помежду си и с веселата си шефка красавиците нямали никакви тайни, а тъй като сред клиентите се случвали и високопоставени чиновници, и генерали, и дори именити полицейски началници, към Жули изтичаше каква ли не информация, включително и сведения от голямо значение за партията.

Само едно не се знаеше в организацията — защо тази лекомислена особа се беше хванала да помага за революцията. Но Грин не намираше нищо чудно в това. Жули беше същата жертва на презряното социално устройство, каквито са ратайката, просякинята или безправната предачка. И тя се бори срещу несправедливостта с достъпните й средства, а ползата, която допринася, е къде-къде по-голяма, отколкото от разни празнодумци в ЦК.

Освен че разполагаше с ценни сведения, тя можеше за часове да намери удобна квартира за Бойната група, често помагаше с пари, понякога ги запознаваше с нужни хора, защото разполагаше с огромни връзки във всички обществени прослойки.

Именно тя доведе Коза. Той беше интересна персона, в някои отношения дори не по-малко колоритна от самата Жули.

Син на протойерей, първосвещеник в един от главните петербургски храмове, Тихон Богоявленски беше паднал далеч от бащиното си дърво. Изключен от семинарията за богохулство, от гимназията за побой, от средното училище за кражба, той се превърна в известен бандит. Действаше дръзко, сръчно, с фантазия и полицията никога не успяваше да го хване.

Когато през декември партията имаше нужда от много пари, Жули леко се изчерви и каза:

— Гринчик, знам, че ще ме порицаете, но наскоро се запознах с един много мил младеж. Мисля, че може да ви е полезен.

Грин вече знаеше, че „запознанството“ в нейния лексикон има по-специален смисъл, а и относно „милия“ не го споходиха никакви илюзии — Жули наричаше така всичките си мимолетни любовници. Но знаеше също, че тя не си хвърля думите на вятъра.

Коза за два дни набеляза обекта, разработи плана, разпредели ролите и ексът мина като по ноти. Страните по сделката се разделиха предоволни една от друга: партията попълни касата си, а „специалистът“ си получи пая — четвърт от експроприираното.

По обед Грин изпрати две телеграми.

Поръчката приета. Изпълнение в най-кратък срок.

Г.

Адресира я до поискване в Питер.

Втората — до Жули:

В Москва има работа за Попчето. Договорът като през декември. Сам избира мястото. Чакам го гарата утре влака девет.

Г.

Иглата пак подмина поздрава. Явно и тя като Грин смяташе за излишни условностите.

— Рахмет се е появил. Оставил е бележка в „пощенската кутия“. Ето я.

Грин отвори листчето, прочете го.

Търся свои. От шест до девет ще съм в чайна „Суздал“ на „Маросейка“.

Рахмет

— Мястото е удобно — каза Иглата. — Там се събират студенти. Веднага си личат чуждите, затова копоите не припарват. Нарочно така го е измислил, за да можем да проверим няма ли „опашка“.

— А при „пощенската кутия“? Нямаше ли?

Тя сърдито сви редките си вежди:

— Много сте високомерен. Като сте от БГ, това не ви дава никакво право да мислите всички други за идиоти. Проверих, естествено. Никога не ходя до „пощенската кутия“, ако не съм се уверила че наоколо е чисто. Ще се срещнете ли с Рахмет?

Грин си замълча, защото още не беше решил.

— А квартира?

— Има. Дори с телефон. На адвоката Зимин. Той самият в момента е на процес във Варшава, синът му е от нашия боен отряд — Арсений Зимин. Сигурен другар.

— Добре. Колко души?

Иглата се ядоса.

— Защо винаги така странно говорите? Думите ви падат като топузи. На интересен ли се правите? Какво значи „колко души“? Какви? Къде?

Той знаеше, че не говори като хората, но така се получаваше. Наум изреченията му бяха смислени и ясни, съвсем разбираеми. Но когато ги изговаряше, от само себе си отпадаше всичко излишно и оставаше само основното. Понякога очевидно отпадаше повече от необходимото.

— В отряда — допълни търпеливо.

— Тези, за които мога да гарантирам, са шестима. Първо — Арсений — той е студент в университета. Второ — Гвоздея, леяр в…

— Това после — прекъсна я Грин. — Ще ми разкажете и ще ми ги покажете. Има ли задна врата? Накъде излиза?

Тя смръщи чело да го разбере.

— В „Суздал“ ли? Да, има. През дворовете се стига до Хитровка.

— Ще отида сам. Ще реша на място. В салона да има двама от вашите. По-добре трима. По-яки. Ако излезем с Рахмет на „Маросейка“, всичко е наред. Ако съм сам през задната врата, това е сигнал. Да го убият. Ще могат ли? Той е обигран. Ако не, аз.

Иглата веднага каза:

— Не-не. Ще се справят. Случвало им се е. Веднъж един копой и веднъж провокатор. Ще им обясня. Може ли?

— Непременно. Да знаят. После сме заедно на екс.

— Ще правите екс? — светна тя. — Наистина ли? Вие сте невероятен все пак… Аз… гордея се, че ви помагам. Не се тревожете. Ще свърша всичко както трябва.

Чутото беше неочаквано за него и затова много приятно. Грин се почуди какво да й каже, за да е също толкова приятно, и го измисли.

— Не се тревожа. Никак.

 

 

Влезе в чайната в девет без пет, за да остави на Рахмет време да се притесни и да осъзнае положението си.

Заведението се оказа доста семпло, но чисто: нисък салон със сводове, маси с обикновени ленени покривки, на тезгяха — самовари и шарени табли с купища курабийки, ябълки и гевречета.

Младежите — повечето със студентски куртки — пиеха чай, пушеха, четяха вестници. Насядалите в компания спореха, смееха се, някои даже се опитваха да пеят. При това Грин не забеляза бутилки по масите.

Рахмет беше седнал на единична маса до прозореца и четеше „Новое слово“. Едва погледна към Грин и прелисти страницата.

Грин не забеляза нищо съмнително нито в чайната, нито навън. Ето задния изход — вляво от тезгяха. В ъгъла до големия чайник седят две мълчаливи момчета. Според описанието — Марат и Гвоздея от бойния отряд. Гвоздея — висок, кокалест, с права коса до раменете. Другият — широкоплещест, чипонос, с очила.

Грин бавно отиде до прозореца, седна срещу Рахмет. Не проговори. Рахмет да каже каквото има за казване.

— Здравей — тихо рече онзи, отмести вестника и вдигна към Грин ясните си сини очи. — Благодаря ти, че дойде…

Странно произнасяше думите: „злавей, влагодаря“. А, няма му ги предните зъби, забеляза Грин. Кръгове под очите, шията му одрана, но погледът му е все същият — дързък и без помен от вина.

Обаче каза:

— Виновен съм наистина. Не те послушах. Но си платих и надплатих… Тъкмо си мислех вече, че никой няма да дойде. Виж какво, Грин, изслушай ме, после ще решиш. Става ли?

Всичко това беше излишно. Грин чакаше.

— Ами значи… — Рахмет със смутена усмивка отметна коса, доста пооредяла от вчера, и пристъпи. — Просто мислех — изчезвам за около час, пречуквам подлеца и безшумно се връщам. Лягам си и хъркам. Ти идваш да ме будиш, аз премигам, прозявам се — все едно съм спал като пън. А на другия ден, като се разбере, че с Ларионов е свършено, ти признавам. И става страхотно… На ти страхотно.

Общо взето, на „Поварска“ попаднах на засада. Обаче успях да убия Ларионов. Шибнах му оловна маслина в пикочния мехур. За да не умре веднага, да премисли цялата си гадост. А в другата стая, мамка му, имало жандармерия. Лично господин Фандорин, твой брат близнак. Изхвърчах навън, а те завардили. Нахвърлиха ми се, извиха ми ръцете, виж, развалиха ми прическата.

Откараха ме в Тайната полиция на „Болшой Гнездниковски“. Отначало ме разпитва началникът, подполковник Бурляев. После се появи Фандорин. Опитаха и с добро, и с лошо. Бурляев лично ми изби зъбите. Картинка, а? Както и да е, живот и здраве, ще си сложа златни. Или железни. Ще стана железен като теб. Абе намъчиха се с мен, умориха се и ме затвориха в килията. Имат едни специални. Доста прилични. Дюшек, пердета. Само че ми ковнаха ръцете отзад проклетниците, та малко лошо спах.

На сутринта изобщо не ме закачат. Надзирателят ме храни с лъжичка като някакво писенце. Но вместо обед ме помъкнаха пак горе. Майко мила, гледам — старият познайник полковник Пожарски. Същият, дето ми простреля каскета на Аптекарския остров. За да се видим, спешно се вдигнал от Петербург.

Мислех, че не ме знае. На Аптекарския беше тъмно. А той щом ме видя, направо се ухили до ушите. „Бре, вика, лично господин Селезньов, безстрашният герой на терора!“ По словесното описание издирил мое старо досие — онова за Фон Бок.

Сега, си викам, ще вземе да ме плаши с бесило като Бурляев. Нищо подобно, този излезе по-голям хитрец. „Вие, Николай Йосифович, за нас сте просто манна небесна. На двамата с директора министърът ни тропка с краче заради генерал Храпов. Той самият е в още по-лошо положение — императорът го заплашил с уволнение, ако незабавно не открие злодеите. А кой да ги търси — министърът ли? Не, рабът Божи Пожарски. Дори не знаех откъде да се захвана. И ето че ни падате в ръчичките. Направо ми иде да ви разцелувам.“ Хитър подход, а? Ами нататък? „Аз, вика, вече подготвих статия за вестника. «Краят на БГ се видя», така е озаглавена. И отдолу с по-дребен шрифт: «Триумф на доблестната ни полиция». Заловен е свръхопасният терорист Н.С., който даде подробни и чистосърдечни показания, съгласно които той е член на прословутата Бойна група, току-що умъртвила злодейски генерал-адютант Храпов.“ Трябва да ти призная, Грин, моя е вината. Когато стрелях в Ларионов, му казах: на ти, предател, от Бойната група. Не знаех, че Фандорин подслушва оттатък…

Добре де. Седя и слушам Пожарски. Разбирам, че иска да ме сплаши. Щом не те е страх от бесилото, позорът ще те стресне. Чакай, викам си, лукавец жандармерийски. Ти си хитър, ама аз съм още по-хитър. Прехапах устна, мърдам вежда, все едно ми идва нанагорно. Той доволен и продължава да ме мачка. „Знаете ли, казва, господин Селезньов, от радост даже няма да ви бесим. Кучета го яли Ларионов. Боклук си беше, между нас казано. А за Фон Бок ви се полага каторга, няма мърдане. Там, в каторгата, ще се почувствате ужасно прекрасно, като се видите отритнат от другарите заради вашето предателство. Сам ще си наденете клупа.“ На това място аз изпадам в истерия, после им се развиках, пяна ми излезе на устата, това го умея. И се омърлуших, все едно съм паднал духом. Пожарски изчака малко и ми пуска въдичка. Имало и друг начин. Вие ни издавате съучастниците си в БГ, а ние на вас — паспорт с ново име. И целият свят ви е в краката — кеф ви Европа, кеф ви Америка, кеф ви остров Мадагаскар, ако щете. Аз се поопъвах-поопъвах, пък лапнах примамката.

Написах заявление, че съм съгласен да сътруднича. Казвам ти го отсега, после да не ми тежи. Но това както и да е. По-лошото е, че се наложи да разкажа за групата. Състав, прякори, външен вид. Чакай, Грин, не ме гледай така. Трябваше да ми повярват. Откъде да знам, може да са имали вече нещо за нас. Ще сверят, ще видят, че лъжа, и край с мен. А така Пожарски погледна в някакво листче, кимна и остана доволен.

Тръгнах си от Тайната полиция полезен човек, слуга на престола, „сътрудник“ с прякор Гвидон. Дадоха ми сто и петдесет рубли — първа заплата. И за какво — за нищо: да те намеря и да съобщя на Пожарски и Фандорин. Пуснаха копои да ме следят. Но аз им изчезнах през Хитровка. Тук е лесно човек да се измъкне, сам знаеш.

Това е цялата ми одисея. Решавай какво ще ме правиш. Ако искаш, закопай ме в земята, няма да се съпротивлявам. Онези двамата в ъгъла да ме изведат в дворчето и да ме привършат на място. Ако пък искаш, Рахмет ще направи красиво адио точно както е живял. Ще си вържа бомба, ще отида на „Гнездниковски“ и ще взривя цялата Тайна полиция с всичките им пожарски, фандориновци и бурляевци. Искаш ли?

Или виж какво. Може пък да не е лошо, като станах Гвидон. И това да излезе от полза…

Решавай, ти си мозък. За мен е все едно — в земята ли ще гния, тревата ли ще тъпча.

 

 

Едно беше ясно: вербуваните не се държат така. Рахмет го гледаше ясно, смело, дори предизвикателно. И цветът му беше същият — метличина, не потъмня до синьото на предателството. Пък и възможно ли е да го пречупят за една нощ? Той дори от инат не би капитулирал толкова бързо.

Не ще и дума, имаше си риск. Но по-добре да повярва на предател, отколкото да отблъсне другар. Опасно е, но в крайна сметка е оправдано. С партийците, които бяха на друго мнение, Грин не беше съгласен.

Той стана и за първи път проговори:

— Да вървим. Чака ни много работа.