Борис Акунин
Статски съветник (3)

Глава втора

Почивката на стоманения човек

Седемстотин осемдесет и две, седемстотин осемдесет и три, седемстотин осемдесет и четири…

Жилавият мускулест мъж с неподвижно лице, спокойни сиви очи и решителна напречна гънка на челото лежеше на паркета и броеше ударите на собственото си сърце. Броенето вървеше от само себе си, без участие на съзнанието и без да пречи на мислите. Когато лежеше, всеки удар на сърцето му отговаряше точно на една секунда — многократно го беше проверявал. Отдавнашният навик, още от каторгата, докато си почива, да се вслушва как работи вътрешният му двигател, така беше навлязла в кръвта и плътта му, че човекът понякога се будеше през нощта на четирицифрено число и установяваше, че и насън не е спирал да брои.

Тази аритметика не беше безсмислена, защото учеше сърцето му на дисциплина, развиваше волята и самообладанието му и най-вече му даваше възможност за петнайсетина минути (около деветстотин удара) да отпусне мускули и да възвърне силите си все едно за три часа дълбок сън. Веднъж му се наложи дълго време да не спи — криминалните в Акатуйската каторга искаха да го заколят. През деня не смееха да го закачат, чакаха да падне мрак и това продължи много нощи.

А навикът да лежи на твърдо му остана от най-ранна младост, когато Грин (така го наричаха другарите му, а истинското му име вече никой не знаеше) се каляваше и се случваше от всичко, което смяташе за „лукс“, включително разни вредни или просто непотребни за оцеляването навици.

Оттатък се чуваха приглушени гласове — членовете на Бойната група възбудено обсъждаха подробностите на успешно проведената акция. Червенушката току се увличаше и повишаваше глас, но другите двама му шъткаха. Мислеха, че Грин спи. Обаче Грин не спеше. Той си почиваше, броеше ударите на сърцето си и си мислеше за стареца, който предсмъртно се беше вкопчил в ръката му. С кожата си още помнеше докосването на горещите сухи пръсти. Това смущаваше удовлетворението му от чисто изпълнената задача, а сивоокият нямаше никакви други удоволствия освен чувството за изпълнен дълг.

Грин знаеше, че името му означава „зелен“ на английски, но той усещаше цвета си другояче. Всичко на този свят е обагрено по един или друг начин, всички предмети, понятия, всички хора — той разпознаваше всякакви оттенъци още от дете, имаше тази способност. Например думата „земя“ беше с цвят на глина, думата „ябълка“ — светлорозова, ако ще иначе да са зелени и червени, „империя“ е с цвят бордо, бащата е тъмнолилав, майката е с малинов цвят. Дори буквите в азбуката имат различни багри: А е пурпурна, Б е лимонена, В е бледожълта. Грин не се интересуваше защо звученето и смисълът на предмет, явление или човек се оцветяват в съзнанието му по един или друг начин — просто приемаше това познание и то рядко го лъжеше — поне що се отнася до хората. Защото по скалата, изначално присъстваща в душата му, всеки цвят имаше свое скрито значение. Синият отговаряше на съмнение и несигурност, белият — на радост, червеният — на скръб, затова руското знаме му изглеждаше странно: тъга и радост, при това и двете съмнителни. Ако нов познат му биеше на синьо, Грин не че го гледаше с недоверие, но го възприемаше с повишено внимание. И още нещо — само хората от всичко съществуващо имаха способността с времето да променят цвета си в зависимост от собствените си постъпки, от околните, от възрастта.

Самият Грин навремето беше лазурен — мек, топъл, безформен. После, когато реши да се промени, лазурът намаля, изтласкан от строга и ясна пепелявост. С времето синевината се сви някъде вътре в него, вместо основна стана отсянка и Грин придоби светлосив цвят. Същинска дамаска стомана — твърд, студен и неръждаем.

 

 

Преобразяването му започна на шестнайсет години. Дотогава Грин беше обикновен гимназист — рисуваше акварелни пейзажи, рецитираше Некрасов и Лермонтов, влюбваше се. Всъщност още тогава се отличаваше от съучениците си дори само поради факта, че всички те бяха руснаци, а той не. Другите не го закачаха, не му викаха „чифут“, защото усещаха неговата съсредоточеност и скритата му сдържана сила, но бъдещият стоманен човек нямаше и не можеше да има приятели. Другите гимназисти бягаха от час, вдигаха шум в класната стая и преписваха от пищови, а Грин трябваше да се бори само за отлични оценки и да се държи съвсем примерно, защото иначе щяха да го изключат, а баща му нямаше да го понесе.

Вероятно лазурният юноша щеше да завърши благополучно, да следва и да стане лекар или може би художник, кой знае, но изведнъж генерал-губернаторът Чирков реши, че евреите в града са станали прекалено много и разпореди аптекари, зъболекари и търговци с ограничения за пребиваване в границите на заселването^[1] да се натирят обратно, откъдето са дошли. Баща му беше аптекар и семейството се озова в малък южен градец, който Гринберг старши беше напуснал преди години, за да се изучи и добие уважавана професия.

Грин по природа беше склонен да откликва на злобната, тъпа несправедливост с искрено недоумение, което преминаваше в остро физическо страдание и парещ гняв, за да избие в непреодолима жажда за ответно действие.

Злобната, тъпа несправедливост се ширеше навсякъде. Тя и по-рано го беше измъчвала, но момчето до някое време успяваше да се престори, че има и по-важни неща: да осъществи бащините си надежди, да се изучи на полезен занаят, да открие и развие у себе си онова, заради което беше дошъл на този свят. Но тогава злобната тъпота го връхлетя като огнедишащ, всепомитащ локомотив, срина го под насипа и Грин повече не можеше да се съпротивлява на природния инстинкт за противодействие.

Имаше цяла година на разположение. По идея се подготвяше за завършителните изпити и наистина много четеше — Гибън, Лок, Мил, Гизо^[2]. Искаше да разбере защо хората взаимно се изтезават, кои са корените на несправедливостта и как тя може да бъде премахната. В книгите нямаше конкретни отговори, но ако се вглъбеше, можеше да ги прочете между редовете.

За да не затъне в блатото, да не изгние, обществото се нуждае от периодично разтръскване, което се нарича революция. Напредват нациите, които са минали през такава болезнена, но необходима операция, и колкото по-рано, толкова по-добре. Класата, която твърде дълго е останала на върха, става като мъртва вроговена кожа, порите на страната се запушват и от задушаващата атмосфера сред обществеността нараства безсмислието и произволът. Държавата се руши като неподдържана сграда и ако съсипията я е сринала безвъзвратно, няма никакъв смисъл да се крепи и кърпи разнебитената постройка. Тя трябва да се изгори и върху пепелището й да се изгради нов дом, здрав и светъл.

Но пожарите не пламват от само себе си. Необходими са хора, съгласни да изпълнят ролята на кибритена клечка, която, изгаряйки, ще възпламени големи огньове. Само от мисълта за подобна съдба му секваше дъхът, Грин беше съгласен да стане кибритена клечка и да изгори, но и разбираше, че само съгласие не стига.

Изисква се стоманена воля, огромна сила, безупречна чистота.

Воля имаше по рождение, само трябваше да я развие. И той разработи цяла програма за преодоляване на слабостите — основните си врагове. Страха от високо: нощно време с часове крачеше напред-назад по парапета на железопътния мост и се насилваше да не откъсва очи от мазната черна вода. Отвращението: хващаше змии в гората и не извръщаше глава от гнусната съскаща уста, докато хлъзгавият петнист камшик неистово се усукваше по голата му ръка. Свенливостта: ходеше до околийския град по време на панаир и пееше там под звуците на латерната, а слушателите припадаха от смях, защото мрачното малоумно еврейче нямаше ни глас, ни слух.

По-трудно придоби богатирската сила. Грин по природа беше здрав, но непохватен и с тънки кости. Седмица след седмица, месец след месец той по десет, дванайсет, четиринайсет часа на ден тренираше за телесна сила. Действаше по собствен метод. Раздели мускулите на нужни и ненужни и не си губеше времето за безполезните. Започна от упражнения за пръстите и продължи, докато не се научи с лекота да прегъва с палеца и показалеца не само петачета, но и трикопеечни монетки. После си заякчи юмруците — удряше в дебела дъска, разкървавяваше си ставите, мажеше ги с йод и пак удряше, докато пестниците му не станаха целите в мазоли, а дъската не започна да се разтрошава от един удар. Когато дойде ред на плещите, се хвана общ работник в мелница и вдигаше шейсет и пет килограмови чували. Гръбните и коремните мускули разви с френска гимнастика. Краката — с колоездене, при това катереше с велосипеда стръмнини, а на слизане го носеше на рамо.

Най-трудно му беше с нравствената чистота. От обилна храна и битови удобства бързо се отучи, макар и майка му да плачеше, когато той се каляваше с глад или в дъждовни октомврийски нощи отиваше да спи на железния покрив. Но телесните щения не успяваше да потисне. Не помагаха ни глад, ни сто набирания на патентована английска успоредка. Веднъж реши да избие клина с клин — да се отврати от половото желание. Вдигна се до околийския град и на гарата плати на най-гнусната от всички уличници. Никаква полза, положението даже се влоши. Значи оставаше само да разчита на силната си воля.

За година и четири месеца Грин превърна себе си в кибритена клечка. Още не беше решил как ще намери кутията, о която ще се драсне, за да изгори, но вече знаеше, че по безкръвен начин няма да стане, затова се подготви всестранно. Научи се безпогрешно да стреля по мишена. От дванайсет крачки уцелваше малък пъпеш с нож, който мълниеносно измъкваше от пояса си. Изчете учебниците по химия и по собствена рецепта направи взривна смес.

Трепетно следеше небивалото преследване, което решителни хора от „Народна воля“ бяха предприели срещу самия цар^[3]. Царят все се спасяваше, закриляше го тайнствена сила, която всеки път по магичен начин му спасяваше живота.

Грин изчакваше. Той започна да се досеща какво означава тази магична сила, но още не смееше да повярва на невероятното си щастие. Нима историята е избрала него, Григорий Гринберг? В края на краищата той беше просто хлапе, едно от стотиците или хилядите също такива момчета, които копнееха за краткия живот на запалената кибритена клечка.

Изчакването приключи в един мартенски ден, когато застоялата река затрещя и се заизгъва преди ледохода.

Но беше сбъркал. Историята избра не него, а друго момче, малко по-голямо. То хвърлило бомбата, разкъсала краката на императора и собствените му гърди. Преди да умре, за малко дошло на себе си, на въпроса за името си отговорило „не знам“ и угаснало, обсипано от проклятията на съвременните, но заслужило вечната памет на потомците. Съдбата подмами Грин и го изигра, но не го изостави, не го изпусна от мощната си прегръдка, а го повлече, онемял от разочарование, по околни пътища към целта.

 

 

Погромът започна, когато синът на аптекаря беше извън града. Обзет от ненаситно ревниво любопитство, той отиде за два дни до Киев да научи подробностите за цареубийството — вестникарските материали бяха неясни и повече наблягаха на верноподаническите излияния.

В неделя сутринта в православното предградие оттатък реката удари камбаната. Кръчмарят Митрий Кузмич, специално изпратен в Белоцерковск, се върна с потвърждение, че слухът е верен: царят император е убит от чифути. Давайте да ги трепем тогава, никой няма да ни спре.

Тръгнаха на тумба по железопътния мост, който разделяше градчето на две части, православна и юдейска. Вървяха мирно-кротко, с хоругви и песнопения. Не сториха нищо на пресрещналите ги представители — равина, директора на еврейското школо и отговорника на тържището, — но и не ги изслушаха. Просто ги изместиха от пътя си и продължиха по тихите улички със затворени капаци на прозорците. Доста време само се надъхваха — трябваше им подтик, за да си отворят душите.

Същият кръчмар даде пример — с шут изкърти вратата на гостилничката, която беше отворена миналата година и му била съсипала алъш-вериша. От трясъка и грохота останалите се пробудиха, живнаха.

Всичко си мина по реда: подпалиха синагогата, оплячкосаха къщите, кому потрошиха ребрата, кому оскубаха сколуфите, а привечер, когато намериха скрити бъчви вино в избата на гостилницата, някои от юнаците посегнаха и на чифутските моми.

Прибраха се още по светло, помъкнали бохчите с придобитото и пияните. Преди да се разотидат, решиха утре да не пипват работа, че е грехота да се работи, когато такава мъка е налегнала народа, ами пак да прекосят реката.

Вечерта Грин се върна и не позна градеца. Потрошени врати, хвърчи пух и перушина, мирише на пожарище, от прозорците се носи женски вой и детски плач.

Родителите му се бяха спасили в мазето, но къщата не беше за гледане: погромаджиите повече бяха разпердушинили, отколкото отмъкнали, а най-злобно бяха попилели книгите — с какво усърдие само бяха накъсали всичките петстотин тома.

Болеше го да гледа баща си — бял като платно, ръцете му треперят. Той му разказа, че порутили аптеката още сутринта, защото в нея имало спирт. Но това не е най-страшното. На стария праведник Белкин му спукали черепа и той умрял, а на Геся, жената на обущаря, й отнесли половината лице с брадва, че не давала щерка си. Утре пак ще дойдат. Хората събрали деветстотин и петдесет рубли, занесли ги на полицейския началник, онзи взел парите, казал, че отива да докара войници, и наистина заминал, но до утре заран няма да се върне, та ще трябва да потърпят.

Грин слушаше, пребледнял от разочарование. За това ли го подготвяше съдбата? Не за ослепителната светкавица, която ще блесне изпод колелата на позлатената карета и ще потресе света, а за безсмислена смърт от сопите на пияна сган. В затънтен край и в името на жалки и безинтересни хора, с които няма нищо общо. Дори не разбира чудовищния им език, защото вкъщи винаги са говорили на руски. Странни и смешни са му обичаите им, а и той е чужд за всички тук, малоумният еврейски син, който не иска да живее по еврейски (и какво излезе от цялата работа, питам ви).

Но тъпотата и злобата на света изискваха ответно действие и Грин знаеше, че няма избор.

На сутринта в предградието пак удари камбаната и от площада към моста потегли голяма тълпа, още по-многолюдна от вчерашната. Днес не пееха. След виното от гостилницата и аптечния спирт повечето лица бяха махмурлийски, но делови. Доста граждани влачеха и бутаха ръчни колички. Отпред с икона крачеше най-главният, Митрий Кузмич, с червена рубашка и ново сетре от качествено сукно.

На моста навалицата се разпъна в сива лента. По реката в същата такава сива неспирна маса се носеха шуплести ледове.

В другия край на моста между релсите беше застанал висок чифутин без шапка, с вдигната яка на палтото и ръце в джобовете. Мрачният вятър рошеше черната му коса.

Когато първите го доближиха, той, без да продума, извади дясната си ръка. В нея държеше тежък револвер. Предните се опитаха да спрат, но задните не виждаха револвера и напираха, така че множеството продължи напред.

Тогава черният човек стреля над главите им. В звънкия утринен въздух изстрелът изкънтя, отекна, речното ехо го заповтаря: Бух! Бух! Бух!

Тълпата застина.

Черният човек остана безмълвен. Лицето му беше застинало неподвижно, цевта се спусна и зяпна право в очите на предните.

Дърводелецът Егорша, пакостлив и разюздан хаймана, бодро си заотваря път с лакти през навалицата. Вчера цял ден беше се валял пиян, пропусна погрома на чифутите и сега го изгаряше нетърпение.

— Я, я — ухили се той и засука ръкава на съдраната си дреха. — Как ще пушне бе, няма да посмее.

Револверът незабавно отговори на Егорша с гръм и дим.

Дърводелецът изохка, хвана се за простреляното рамо и приклекна, а черната цев бухна още четири пъти.

Грин свърши патроните в барабана и извади от левия си джоб бомба самоделка. Но не се наложи да я хвърли, защото стана чудо. Раненият в коляното Митрий Кузмич така страховито изврещя: „Вай, убиха ме, православни, убиха ме!“, че тълпата трепна, обърна назад, а после всички един през друг хукнаха обратно по моста.

Загледан в гърбовете на бегълците, Грин за първи път усети, че почти не му е останал лазур и гамата му вече е стоманеносива.

По здрач пристигна полицейският началник с взвод конна полиция и видя, че в градчето всичко е спокойно. Учуди се, поговори с евреите и откара в затвора сина на аптекаря.

Григорий Гринберг стана Грин на двайсет години след поредното бягство. Беше изминал към хиляда и петстотин километра и чак при Тоболск го спипа тъпа хайка за скитници. Трябваше да се нарече с някакво име, та се нарече. Не заради предишното си презиме, а в памет на Игнатий Гриневицки, цареубиеца.

 

 

На хиляда и осемстотния удар той почувства силите си напълно възстановени и с лекота стана от пода, без да се подпира с ръце. Имаше много време. Едва-що се беше свечерило, цялата нощ беше пред него.

Не знаеше колко време ще трябва да остане в Москва. Поне две седмици, не по-малко. Докато не махнат копоите от заставите и гарите. Грин не се безпокоеше за себе си, беше достатъчно търпелив. Осем месеца единична килия си е добра школа. Но момчетата в групата са млади и напористи, за тях ще е по-трудно.

Излезе от спалнята в хола, където бяха останалите трима.

— Защо не спиш? — стресна се Червенушката, най-младият. — Заради мен ли? Май много високо говорех?

Всички бяха на „ти“ в групата независимо от възрастта и революционните заслуги. Какво да си „ви“-кат, ако утре, след седмица или след месец може би ги чака смърт. Грин говореше на „ти“ само на тези тримата в целия свят: на Червенушката, Емеля и Рахмет. По-рано имаше и други, но те всички умряха.

Червенушката имаше най-свеж вид — нищо чудно, не бяха го взели за акцията, макар момчето да се примоли и чак се разрева от яд. Другите двама изглеждаха бодри, но уморени, което също беше естествено.

Операцията мина по-лесно, отколкото очакваха. Помогна им фъртуната, а най-вече снежните преспи преди Клин, истински дар от съдбата. Рахмет и Емеля чакаха с шейната на три километра от гарата. По план се предвиждаше, че Грин ще скочи в движение и може да се пребие. Така че веднага да могат да го приберат. Или че охраната може да го забележи, когато скача, и да открие огън по него. И в този случай шейната щеше да е от полза.

Но всичко мина много по-добре. Грин просто дотича по релсите здрав и невредим. Дори не беше замръзнал — докато пробяга три километра, здравата беше загрял.

Заобиколиха лъката на река Сестра, където работници разчистваха пътя. На съседната гара подкараха старата дрезина и с нея стигнаха чак до Москва — разпределителната гара. Разбира се, не беше лесно цели петдесет и кусур километра да напъват ръждивия лост в снега и вятъра. Нищо чудно, че момчетата капнаха, те не бяха от стомана. Първо се изтощи Рахмет, след него якият Емеля. Та втората половина от пътя му се наложи да блъска сам.

— Ти, Гринич, си като Змей Горянин — възхитен поклати ленената си глава Емеля. — Влезе за половин час в пещерата, свали старата кожа, пораснаха ти глави наместо отсечените и си като нов. Аз, дето съм такова биче, още не мога да си поема дъх, виж как съм оплезил език.

Емеля беше добър боен другар. Здравеняк, спокоен, без интелигентски превземки. Излъчваше чудесен успокояващ тъмнокафяв цвят. Беше си избрал прякора по името на Емелян Пугачов, по-рано се е казвал Никифор Тюнин. Работник от арсенала, истински пролетарий. Широкоплещест, с широко лице, с малко детско носле и кръгли добродушни очи. Рядко се случва угнетената класа да роди стабилни и съзнателни бойци, но намери ли се такъв юначага, можеш да разчиташ на него като на себе си. Грин лично го избра от петимата кандидати, изпратени от партията. Това стана, след като Самура не сполучи с бомбата, подготвена за Храпов, и Бойната група остана с човек по-малко. Грин провери новака откъм здрави нерви и съобразителност и остана доволен.

В екатериноградската акция Емеля се представи отлично. Когато кабриолетът на губернатора в посоченото в писмото време (и наистина без ескорт) спря пред невзрачната къща на „Михелсоновска“, Грин се приближи до дебелака, който едва се измъкваше от каляската, и два пъти стреля от упор. После се втурна през безистена към съседната улица, където Емеля го чакаше във вид на кочияш. И какъв малшанс: точно в тази минута край мнимия файтонджия минаваше участъковият с двама стражари. Полицаите чуха далечните изстрели и изведнъж откъм двора изскочи човек — право в ръцете им. А Грин вече беше хвърлил револвера. Събори единия с удар в брадичката, но другите двама го хванаха за ръцете, а падналият наду свирката. Лошо положение, но новакът не се поколеба. Спокойно слезе от капрата, думна стражаря с тежкия си пестник по темето и оня се свлече, а с втория Грин се справи сам. Метнаха се на файтона и дим да ги няма, изпроводени от звънливата полицейска свирка.

Погледнеше ли Емеля, сърцето му се стопляше. Мислеше си: не седи народът със скръстени ръце. По-бодрите и по-съзнателните вече се пробуждат. Значи не са напразни жертвите, кръвта не се лее залудо — и своя, и чужда.

— Това е да спиш на пода, да поемаш от соковете на земята — усмихна се Рахмет и отметна от челото си артистичен кичур коса. — Грин, започнах тук да съчинявам поема за теб — и изрецитира:

Нявга Грин живял железен,

имал той талант полезен:

спял на пода незастлан,

без постелка и юрган.

Имам и друг вариант — Рахмет спря с жест прихналия си другар Пилето и продължи:

На земята рицар беден —

Грин Храбреца си живял,

имал той талант безвреден —

право на паркета спял.

Екна гръмогласен смях и Грин си помисли: нещо май от Пушкин го е преиначил. Сигурно е смешно. Знаеше си, че не схваща смешното, но както и да е, това е без значение. И освен това мислено внесе поправка: не съм железен, стоманен съм.

Какво да се прави — този любител на остри усещания Рахмет не му беше по сърце, макар да признаваше, че е от голяма полза за делото. Грин го избра есента, когато му беше необходим помощник за една от чуждестранните акции — не можеше да ходи в Париж с Емеля.

Организира бягството му от затворническата кола, когато го караха от съда след произнасяне на присъдата. За уланския корнет Селезньов тогава писаха всички вестници. По време на армейския преглед младият офицер се застъпил за свой войник пред полковника и в отговор на грубиянските му псувни обявил дуел на командира, а когато онзи не приел, го застрелял пред целия полк.

Грин хареса тази красива случка. Особено това, че офицерчето не се беше поколебало да съсипе целия си живот заради един прост войник. В този факт се криеше многообещаваща дързост, а и му се стори, че е открил сродна душа — познатата неудържимост срещу тъпата подлост.

Обаче се оказа, че пружината на Николай Селезньов е съвсем друга. Отблизо усети у него тревожния цвят на метличина. „Много ме дърпат усещанията“ — често повтаряше Рахмет. Любопитството водеше в живота беглеца корнет — безсмислено и безполезно чувство, то го караше да опита и тази гозба, и онази, колкото по-люта и пикантна, толкова по-добре. Грин разбра: той беше застрелял командира не заради несправедливостта, а защото целият полк го е гледал със затаен дъх и е чакал да види какво ще стане. От любов към приключенията беше станал и революционер. Бягството и изстрелите му бяха харесали, конспиративното пътуване до Париж — още повече.

Грин нямаше вече никакви илюзии относно Рахметовите стимули. Името си беше избрал заради героя на Чернишевски^[4], но беше от съвсем друго тесто. Докато са му интересни терористичните акции, ще е с тях. Омръзнат ли му — ще изчезне, върви го търси.

Грин имаше тайна идея за Рахмет — как от безполезния човек да измъкне максимална полза за делото. Идеята му беше да го прати на важна акция, от която няма да се върне. Нека се хвърли като жива бомба под колелата на министерска или губернаторска каляска. Рахмет няма да се уплаши от самопожертване — такъв фокус животът още не му е сервирал. За случай, че акцията в Клин се беше провалила, Рахмет имаше задача да взриви Храпов довечера на Ярославската гара, преди влакът му да потегли към Сибир. Е, Храпов вече го няма, но ще има други, монархията разполага с много псета. Трябва само да дебне момента, когато в очите на Рахмет започне да се появява скука.

Само поради тази тайна идея Грин го остави в групата след декемврийската история с Шверубович.

Партията издаде заповед да се очисти предателят, който издаде и прати на бесилото рижките другари. Грин мразеше подобни поръчения и затова не възрази, когато Рахмет си предложи услугите.

Вместо просто да застреля Шверубович, Рахмет прояви фантазия: плисна му сярна киселина в лицето. Каза, че било за обица на ухото за други провокатори, но вероятно просто е искал да види как на жив човек му изтичат очите и му окапват устните и носът. Оттогава Грин изпитваше отвращение към Рахмет, но в името на делото го търпеше.

— Трябва да си лягаме — тихо каза той. — Знам, че е само десет. Но ще спим. Сутринта ставаме рано. Ще сменяме квартирата.

И се озърна към бялата врата на кабинета. Там беше хазаинът Семьон Лвович Аронзон, хоноруван доцент във Висшето техническо училище. Планираха в Москва да се настанят на друг адрес, но стана гаф. Жената свръзка, която ги посрещна на уговореното място, ги уведоми, че мястото отпада. За инженер Ларионов, чиято беше явочната квартира, току-що се разбрало, че е агент на Тайната полиция.

Грин, който още се олюляваше след дрезината, каза на свръзката (със странен прякор Игла):

— Слабо работите, московчани. Агент в явката — това е провал за цялата Бойна група.

Каза го без злоба, просто констатира факта, но Иглата се обиди.

Грин почти нищо не знаеше за нея. Май била от богато семейство. Слаба, върлинеста стара мома. Бледи стиснати устни, суха коса, стегната на кок отзад. В революцията има много такива.

— Ако работехме слабо, нямаше да разкрием Ларионов — озъби се тя. — Грин, непременно ли ви трябва квартира с телефон? Това не е никак лесно.

— Знам, но телефонът е задължителен. Бързи връзки, сигнал за тревога, предупреждения — обясни той и мислено се зарече занапред във важните случаи да се оправя сам, без помощта на партията.

— Тогава ще трябва да ви изпратя на един от резервните адреси при някой симпатизант. Москва не е Петербург, малцина имат лични телефони.

Така групата се озова у хонорувания доцент. За него Иглата каза, че е по-скоро либерал, отколкото революционер, и не одобрява терористичните методи, но нищо, иначе е честен човек с напредничави възгледи и няма да откаже помощ, а не е задължително да знае подробностите.

Тя заведе Грин и хората му до една хубава сграда за наематели на „Остоженка“ (обширен апартамент на последния етаж, това е добре, защото има излаз към покрива) и преди да си тръгне, кратко и делово обясни на изнервения стопанин елементарните правила на конспирацията.

— Вашата сграда е най-високата в тази част от града, това е удобство. От моето жилище виждам с бинокъл прозорците ви. Ако всичко е наред, не пускайте щорите в хола. И двете щори спуснати означава провал. Едната — сигнал за тревога. Аз ще ви телефонирам, ще търся професор Брант. Вие ще ми отговорите или: „Имате грешка, тук е друг телефонен номер“, и тогава незабавно ще дойда, или: „Имате грешка, това е телефонният номер на доцент Аронзон“ — тогава ще пратя на помощ бойния отряд. Запомнихте ли?

Аронзон кимна, жълт-зелен, а когато Иглата си тръгна, смънка, че „другарите“ могат да се разположат както им е удобно, че е освободил прислугата, а той самият, ако им потрябва, ще си е в кабинета. И през изтеклия половин ден не си показа носа. Това е то, „симпатизант“. Не, не могат да останат тук две седмици, веднага реши Грин. Още утре трябва да сменят адреса.

— Защо да спим? — сви рамене Рахмет. — Тоест вие, скъпи господа, както искате, а аз бих отскочил до юдата Ларионов, докато още не е наясно, че е разкрит. На „Поварска“ двайсет и осем ли беше? Не е много далече.

— Вярно! — подкрепи го Пилето. — И аз бих отишъл. Дори по-добре да ида сам, защото вие се отчетохте за днес. Ще се справя, вярвайте ми. Той ми отваря, аз питам: „Вие ли сте инженер Ларионов?“ — да не би по грешка да убия невинен човек. И после казвам: „Ето ти, предател!“ Стрелям в сърцето му три пъти за по-сигурно и бягам. Лесна работа.

Рахмет отметна глава и звучно се разсмя.

— Лесна работа, а? Стреляй, пък да те видим. Когато на плаца гръмнах от упор Фон Бок, на оня му изскочиха очите, Бога ми. Две такива червени кълба. После все го сънувах. Будех се в студена пот. Лесна работа…

Грин си помисли: а Шверубович с окапалото лице не го ли сънуваш?

— Нищо, щом си заслужава, може — категорично заяви Червенушката, пребледня и моментално без никакъв преход пламна. Оттам и прякорът му — заради руменото лице и светлия пух на бузите. — Предавал е свои тая гадина!

Грин го познаваше отдавна, още отпреди да се захване с другите двама. Червенушката беше много особено момче — от скъпоценна порода. Син на обесен цареубиец и народоволка, умряла при гладен протест в единична килия. Рожба на невенчани родители, некръстен в черква, отгледан от другари на баща си и майка си. Първият свободен човек на бъдеща свободна Русия. Главата му не е задръстена, душата му не е затлачена. Някой ден такива момчета ще са обичайно явление, но сега той е един-единствен, безценен продукт на мъчителна еволюция, затова Грин никак не искаше да го взима в групата.

Но как да не го вземе? Преди три години, когато след бягство от каторгата по дълги околни пътища се прибираше вкъщи — през Китай, Япония, Америка, — му се наложи да се задържи в Швейцария. Киснеше там бездейно, чакаше да го прехвърлят през границата. А Червенушката току-що го бяха изпратили от Русия след арест на поредните му настойници. В Цюрих нямаше на кого да поверят момчето и се обърнаха към Грин. Той се съгласи, защото по него време нямаше никаква друга възможност да е полезен за партията. Прехвърлянето се забави, после просто се провали и докато се организира друг канал, мина цяла година.

Кой знае защо, момчето изобщо не му тежеше, дори напротив. Може би защото от много време за първи път трябваше да мисли не за цялото човечество, а само за един човек. Дори не човек още, а юноша.

След един сериозен и обстоен разговор Грин обеща на Червенушката, че щом порасне, ще го вземе да работят заедно, каквито и да са заниманията му тогава. По него време още нямаше и помен от Бойна група, иначе не би му се клел.

После се прибра в родината, задейства се, често си спомняше за малкия, но за обещанието си, естествено, съвсем беше забравил. А преди два месеца в конспиративната квартира в Питер му доведоха Червенушката: запознайте се, другарю Грин, младо попълнение от емиграцията. Момчето го гледаше с влюбени очи и веднага заговори за обещанието. Какво да прави, Грин не умееше да се отмята от дадена дума.

Засега бдеше над момчето, държеше го настрана от операциите, но това не можеше да продължи вечно. В края на краищата Червенушката вече е голям, почти на осемнайсет. На толкова беше и Грин на моста.

Още не, каза си той миналата нощ, когато подготвяха акцията. Следващият път. И нареди на Червенушката да замине за Москва — уж да провери явките.

Цветът му е нежен, прасковен. Не е за боец. Макар да се случва тъкмо такива да стават герои. Трябва да му се направи бойно кръщение, но нека все пак да не започва с екзекуция на изменника.

— Никой никъде няма да ходи. Всички си лягате. Аз пръв ще съм охрана. След два часа е Рахмет. Ще те събудя.

— Еех — подсмихна се бившият корнет. — Всичко ти е наред, Грин, ама си много скучен. Не си за терорист, а за счетоводител в банка. — Но избягна да спори, знаеше, че е безсмислено.

Хвърлиха жребий. На Рахмет се падна да спи на леглото, Емеля — на дивана, Червенушката — на сгънато одеяло.

Още петнайсетина минути откъм спалнята се чуваха гласове и смях, после настъпи тишина. Тогава от кабинета си надникна хазаинът, в полумрака проблесна златното му пенсне, той неуверено смотолеви:

— Добър вечер.

Грин кимна, но доцентът не бързаше да се прибере обратно.

Така че Грин трябваше да прояви учтивост. Все пак създават неудобства на човека, а и риск. За укриване на терористи пращат в каторга. Любезно рече:

— Знам, че ви притесняваме, Семьон Лвович. Още малко търпение — утре се махаме.

Аронзон се колебаеше, сякаш не се престрашаваше да си отвори устата, и Грин се досети, че човекът иска да поприказват. Ясна работа — интелигент. Малко да го поощриш — и до сутринта няма да млъкне.

Никакви такива. Първо, няма нужда да влиза в събеседвания с непроверено лице, второ — има си сериозна тема за обмисляне.

— Преча ви — изправи се Грин. — Ще ида в кухнята.

Седна на стола до нишата, закрита с перде (вече беше проверил — слугинска стаичка). Взе да си мисли за ТГ. Може би за хиляден път през последните месеци.

 

 

Всичко започна през септември, няколко дни след като се самовзриви Самура — хвърли бомба по Храпов, когато онзи излизаше от черква, но самодейката уцели бордюра и експлозията уби самия него.

Тогава дойде първото писмо.

Не дойде, а се появи. На масата в жилището, което тогава обитаваше Бойната група и където малцина имаха достъп.

Не бяха и група, само така се наричаха, защото след смъртта на Самура от терористите беше останал само Грин, като не се броят помощниците и свръзките.

Бойната група се образува така. Когато Грин се върна нелегално в Русия, дълго време опипва почвата, за да види как ще е най-полезен — къде от драснатата клечка ще лумне по-унищожителен пожар. Разнасяше листовки, помагаше да се направи нелегална печатница, включи се в охраната на партиен конгрес. Всичко това беше необходимо, но той не бе станал стоманен човек, за да извършва работа, с която би се справил всеки.

Целта постепенно се избистри. Все същата — терор. След разгрома на „Народна воля“ бойната революционна дейност почти секна. Полицията вече не беше като през седемдесетте. Навсякъде бъкаше от шпиони и провокатори. За цялото изминало десетилетие — няколко улични терористични акции и десетина провала. Срамота!

Революциите са невъзможни без борба срещу тиранията — това е аксиома. С листовки и просветителски кръжоци не може да се събори царизмът. Терорът беше необходим като въздуха, като глътка вода в пустинята.

Грин премисли всичко и пристъпи към действие. Поговори с члена на ЦК Мелник, комуто имаше пълно доверие, и си осигури предпазливото му съгласие да осъществи първата акция на собствена отговорност. Ако ударът е сполучлив, партията ще огласи създаването на Бойната група, ще осигури финансова и организационна подкрепа. В случай на провал — действал е на своя глава.

Звучеше разумно. Така или иначе, най-безопасно е да действаш сам — човек не издава сам себе си на Тайната полиция. Грин обаче също имаше условие: в ЦК за него ще знае само Мелник, всичките контакти ще са през него. Ако опре до помощници, Грин лично ще си ги подбере.

Първата възложена му задача беше да изпълни отдавна произнесената присъда на тайния съветник Якимович. Якимович беше убиец и мерзавец. Преди три години прати на ешафода петима студенти за подготвяно цареубийство. Долнопробна провокация, скалъпена от полицията и същия Якимович, тогава още нищо и никакъв заместник-прокурор, а не таен съветник.

Грин го уби по време на неделната му разходка в парка. Елементарно и без много церемонии — пресрещна го и му заби в сърцето кинжал с инициалите БГ. Докато околните разберат какво става, бързичко, но без да тича, излезе от парка и взе най-обикновен файтон.

Акцията, проведена след тъй дългото затишие, идеално стресна обществеността. Заговори се за тайнствена организация с кощунствено наименование, а когато партията съобщи значението на буквите и за възобновената революционна война, страната бе пронизана от нервен ток — точно този, без който са немислими никакви социални трусове.

Сега вече Грин имаше всичко необходимо за сериозна дейност: оръжие, пари, хора. Хората си определяше сам или подбираше измежду кандидати, предложени от партията. Създаде правилото в групата да има по трима-четирима, не повече. Предостатъчни са за терористична дейност.

Замисли големи акции, но следващото покушение — срещу палача Храпов — завърши неуспешно. Е, не чак толкова — у мъртвия бомбаджия бе открит пистолет с надпис БГ и това създаде нужния ефект. Но репутацията на групата все пак пострада. Не можеха да си позволят друг провал.

Такова беше положението, когато Грин откри на масата сгънат на две лист с красив низ от машинописни редове. Той изгори посланието, но запомни всяка дума.

Временно не закачайте Храпов, охраната му е засилена. Щом стане възможно да го пипнете, ще ви уведомя. Засега ви съобщавам следното. Екатериноградският губернатор Богданов всеки четвъртък в осем вечерта тайно посещава адрес на улица „Михелсоновска“ номер десет. Сам, без охрана. Този четвъртък със сигурност ще е там. Това и следващите писма незабавно изгаряйте след прочитането.

ТГ

Първата му мисъл беше: партията прекалява с конспирацията. Каква е тази мелодрама с подхвърлени писма? И какво е това ТГ?

Провери чрез Мелник — не, посланието не било от ЦК.

Капан на жандармерията? Надали. За какво са й тия глупости? Защо да го пращат в Екатериноград? Ако полицията е наясно с тайната им квартира, ще ги арестува тук.

Тогава — трето: някой иска анонимно да помага на Бойната група.

След известни колебания Грин реши да рискува. Губернаторът Богданов не е кой знае каква персона, разбира се, но миналата година партията го осъди на смърт за жестоко потушените селски вълнения в Стрелецка община. Не че им беше първостепенна задача, но защо не? Нуждаеха се от успех.

И го постигнаха. Акцията мина превъзходно, ако не се брои тупаницата със стражарите. На лобното място Грин остави листовка с присъдата и подпис БГ.

После в началото на зимата се появи второ писмо, което намери в джоба на собственото си палто. Беше на сватба — не истинска, разбира се, а фиктивна. Двама партийци в името на делото се бракосъчетаха, същевременно се отвори възможност за легална среща и обсъждане на някои насъщни въпроси. Когато си свали палтото, нямаше никакви бележки. А като си тръгваше, си бръкна в джоба и откри писмото:

Известният ви жандармерийски генерал-лейтенант Селиванов инспектира инкогнито задграничната агентура на Тайната полиция. На 13 декември в два и половина следобед ще се яви сам на адреса за явки в Париж, рю „Динамит“ 24.

ТГ

И пак всичко стана точно според думите на незнайния ТГ: хванаха хитрия лисугер Селиванов, може да се каже, с голи ръце, което в Петербург не би им се присънило дори. Причакаха го във входа. Грин го хвана отзад за лактите, а Рахмет му заби кинжала. За Бойната група се зашумя вече и в Европа.

Третото писмо намери на пода в антрето. Това стана тази година, когато четиримата живееха на Василевски остров. Този път изпращачът ги насочи към полковник Пожарски, пробивен циник от новата жандармерийска генерация. Есента Пожарски беше разгромил варшавския филиал на партията, а наскоро в Кронщад пипна моряшка анархистична организация, подготвяла взривяване на императорската яхта. За награда му се даде висок пост в Департамента на полицията и нашивка на царски адютант.

Записката гласеше:

Издирването на БГ е възложено на новия заместник-директор на Департамента на полицията по политическите разследвания кн. Пожарски. Той е опасен противник, който ще ви направи големи бели. В сряда вечерта между девет и десет има среща с някакъв важен агент на Аптекарския остров близо до вилата на дружество „Кербел“. Моментът е много удобен, не го пропускайте.

ТГ

Изпуснаха го, макар че моментът наистина беше изключително благоприятен. Пожарски се стопи в мрака със свръхестествена бързина, както стреляше. Спътникът му се оказа по-тромав и куршумът на Рахмет го уцели в гърба, докато онзи бягаше.

Но акцията все пак се оказа полезна и вдигна голям шум, защото Грин припозна убития като Стасов, член на ЦК и стар шлиселбуржец^[5], току-що пристигнал нелегално от Швейцария. Кой да предположи, че и такива хора са осведомители на полицията.

А последното — четвърто — послание от ТГ, най-ценното от всички, се получи вчера сутринта. Печките в къщата бяха яко напалени и за през нощта оставиха отворени малките прозорчета. Сутринта Емеля намери бележка, увита върху камък, до прозореца, прочете я и се втурна да събуди Грин.

Дойде ред и на Храпов. Днес потегля за Сибир в министерски вагон на експреса в единайсет. Изясни се следното. Храпов ще спре в Москва. За безопасността на престоя му отговаря статският съветник Фандорин, чиновник за специални поръчения на кн. Долгорукой. 35-годишен, слаб, висок, брюнет, тънки мустачки, побелели слепоочия, заеква. В Петербург и Москва са предвидени изключителни мерки за сигурност. Храпов може да бъде нападнат само по пътя между тези две точки. Измислете нещо. Във вагона ще има четирима агенти и жандармерийски караули на смени по двете площадки (предната е без пряк достъп до салона). Началник-охрана на Храпов е щабротмистър Фон Зейдлиц: 32-годишен, съвсем светла коса, висок, снажен. Адютант на Храпов е подполковник Модзалевски: 39-годишен, пълен, среден ръст, тъмнорус, с изтънени бакенбарди.

ТГ

Грин измисли дързък, но напълно осъществим план, подготви всичко необходимо и групата замина за Клин с пътническия влак в три.

Сведенията на ТГ пак се оказаха безупречни. Всичко мина като по масло. Бойната група още не беше печелила такава бляскава победа. Би могъл сега да се отпусне, да се наслади на прецизно свършената работа. Кибритената клечка не е угаснала, още гори и лумналият пламък се разгаря все по-мощно.

Но тази мистерия смущаваше насладата му. Грин не понасяше мистериите. Което е мистериозно и непонятно, то е и непредсказуемо, а това е опасно.

Трябва да разкрие този ТГ. Да го разбере що за човек е и за какво се бори.

Имаше само една версия.

Някой от помагачите или дори самите членове на Бойната група има свой човек в Тайната полиция, получава от него секретни съобщения и анонимно ги предава на Грин. Ясно е защо не излиза на светло. С конспиративна цел, за да не разшири кръга на посветените (Грин спазваше точно същото поведение). Или прикрива информатора си, защото е дал дума, има и такива случаи.

Ами ако е провокация?

Не, изключено е. Ударите на групата срещу държавната машина, нанесени с помощта на ТГ, са доста сериозни. Никаква тактическа целесъобразност не оправдава провокация на такова високо ниво. И най-важното — през изминалите месеци нито веднъж не бяха следени. Грин имаше особен нюх за такива неща.

Две абревиатури: БГ и ТГ. Първата е организация, а втората какво е — име? Защо изобщо е нужен този подпис?

Ето с това ще трябва да се заеме, като се върне в Питер: да направи списък на всички, имали достъп до местата, където бяха намирани бележките. Ако се извадят хората, които са могли да бъдат и на четирите места, поменикът ще е кратък. Само няколко души извън членовете на групата. Ще огледа всеки. Ще проучи кой е и ще го принуди към откровен разговор. Насаме, с пълни гаранции за конфиденциалност.

Но вече е дванайсет и четвърт. Двата часа минаха. Време е да вдигне Рахмет.

Грин прекоси хола и влезе в тъмната спалня. Чу равномерното пухтене на Червеношийката, тихо похъркваше Емеля.

— Ставай, Рахмет — прошепна Грин, приведен над леглото, и побутна с ръка.

Празно. Клекна, опипа пода — обущата му ги нямаше.

Рахмет, човекът метличина, беше изчезнал. Или да търси приключения, или просто беше избягал.