Борис Акунин
Статски съветник (17)

Глава шестнайсета

Зарево

Веднага след като премахнат Пожарски, трябва да изчезнат. Грин вече беше решил как: с шейна до Богородско, там да се снабдят със ски и през Лосиноостровската гора, без да се мяркат по заставите, да стигнат до Ярославското шосе. Веднъж да се измъкнат от Москва, после лесно.

Жалко за хвърления труд. Пак ще трябва да зарежат бомбите: стъкленицата с взривната смес е използвана само наполовина, консервните кутии чакат почти готови — с детонаторите и шрапнела, но още не са затворени. Само ще им натежат.

Прибраха в чантата най-необходимото: фалшиви документи, дрехи, резервен револвер.

Иглата гледаше през прозореца към залостения дворец. След няколко минути щеше да напусне дома, в който беше отраснала. Най-вероятно завинаги.

Преди да телефонира повторно в полицейското управление, Жули погледна Грин в очите и го попита:

— Обещаваш ли да не ме убиеш?

— Ако дойде.

Тя се прекръсти и завъртя ръчката:

— Ало, централа? Четирийсет и четири — двайсет и две.

Този път Пожарски си беше в кабинета.

— Глеб, миличък, бързо, бързо ела! — каза му Жули с накъсан от вълнение глас. — Имам само една секунда, не мога да ти обяснявам! „Пречистенка“, дворецът на Добрински, къщата отстрани, ще я видиш. Но ела сам, непременно сам. Аз ще ти отворя! Какво става тук — не можеш да си представиш! Ще ми целуваш ръка! Край-край-край, нямам повече време!… Ще дойде — съобщи уверено, след като затвори телефона. — Ще долети незабавно. Познавам го — хвана Грин за ръката, каза умолително: — Гринчик, ти ми обеща. Как ще постъпите с мен?

— Обещанието си е обещание — той с отвращение си измъкна ръката. — Ще го видиш как умира. След това те пускам. Партията решава. Присъдата е известна. Обявяват те извън закона. Който те види, е длъжен да те унищожи като гадина. Бягай накрай света, крий се в миша дупка.

— Нищо — лекомислено сви рамене Жули. — Мъже се намират навсякъде. Ще се оправя. Винаги съм мечтала да отида до Новия свят — и вече съвсем успокоена, премести очи от Грин към Иглата и тъжно въздъхна: — Ах, клети вие, клети. Зарежете по дяволите тези глупости. Тя те обича, нали виждам. И ти я обичаш. Живейте си, радвайте се на това щастие. Стига сте избивали хора. С това все едно нищо добро няма да изградите.

Грин отмина думите й с мълчание, защото мислеше за предстоящата операция и защото нямаше какво да дискутират. Но Иглата, която гледаше двойната предателка с гнусливо недоумение, не се стърпя:

— Само не споменавайте повече за любов. Че аз не съм ви обещавала нищо. Може да ви застрелям.

Жули не трепна, още повече че ръцете на Иглата бяха празни.

— Презирате ме, че не искам да умра за Глебушка? Грешка. Аз не предавам любовта, а слушам сърцето си. Ако то ми беше казало: умри, щях да умра. Но то ми казва: можеш и без Глеб. Ако и да се преструвам пред другите, пред себе си — не.

— Вашето сърце не би могло да каже нищо друго — с омраза рече Иглата, по-нататъшния им разговор Грин не чу.

Той излезе и застана до кухненския прозорец, за да наблюдава улицата. Пожарски трябваше да се появи всеки момент. Справедливостта ще възтържествува и другарите му ще бъдат отмъстени. Червенушката, Емеля, Бобъра, Марат, Нобел, Шварц. И Гвоздея.

Очите му изведнъж съзряха нещо странно — отпечатък от подметка на перваза точно под отвореното горно прозорче. Този знак имаше някакъв тревожен смисъл, но Грин не успя да се замисли за него — звънна камбанката на вратата.

Жули отиде да отвори, Грин застана зад вратата с колта.

— Само да сте посмели — прошепна той.

— Ох, моля ти се — махна с ръка тя, дръпна резето и каза на някого: — Влизай, Глебчик, сама съм.

В антрето влезе мъж в тъмносиво палто и с шапка от златка. Беше с гръб към Грин и не го видя. Жули бързо целуна Пожарски в ухото и по бузата, иззад рамото му намигна на Грин.

— Ела да видиш — тя хвана за ръката полицейския началник и го поведе в стаята. Грин безшумно тръгна след тях.

— Кой е това? — попита Пожарски, щом видя Иглата. — Минутка, не ми се представяйте, аз сам… А, сетих се! Какъв приятен сюрприз. Какво ще рече, Жули? Успяла си да привлечеш мадмоазел Игла на страната на закона? Браво. Обаче къде е кумирът на сърцето ми, доблестният рицар на революцията господин Грин?

В този миг Грин го подпря с цевта между плешките.

— Тук съм. Ръцете встрани. До стената и бавно с лице към мен.

Пожарски разпери длани на височината на раменете си, направи десет крачки напред и се обърна. Лицето му беше напрегнато, веждите навъсени.

— Капан — каза той. — Сам съм си виновен. Мислех, че ме обичаш, Жули. Сбъркал съм. Е, стават и грешки.

— Както означава ТГ? — попита Грин с пръст на спусъка.

Полицейският началник тихо се изсмя.

— Това ли било? Аз пък се чудя как така господин Грин направо не ме застреля в гръб. Значи нищо човешко не ви е чуждо? Любопитство, а? Добре, понеже сме си близки, ще отговоря на всичките ви въпроси. Тъкмо ще подишам въздух още някоя и друга минута. Радвам се лично да се запозная с получателя на писмата си. Точно така си ви представях.

— ТГ — повтори Грин.

— Нищо особено, шега. Означава „третият се радва“ — на латински „терциус гауденс“. Надявам се, че ви е ясен смисълът на шегата? Полицията изтребва хора като вас, вие изтребвате онези, които ми пречат, а аз гледам тези игри и се забавлявам. Мисля, че е остроумно.

— Какво искате да кажете с това „пречат“? Тоест? Губернаторът Богданов, генерал Селиванов, предателят Стасов…

— Не се морете, всичките ги помня — прекъсна го Пожарски. — Богданов. Тук по-скоро опираше до личен въпрос. Трябваше да услужа на заместник-директора, моя предшественик в департамента. Той отдавна имаше връзка с жената на екатериноградския губернатор и му се щеше тя да стане вдовица. Мечтите му бяха съвсем платонични, но веднъж ми попадна писъмце от негово превъзходителство, в което той доста неразумно беше споделил с възлюбената си: „Да можеше час по-скоро терористите да пипнат благоверния ти. С удоволствие бих им помогнал.“ Как да не се възползвам? След като толкова героично застреляхте Богданов, аз проведох конфиденциален разговор с влюбения мечтател и заместник-директорското място се освободи. За генерал-лейтенант Селиванов ли? О, тук случаят е съвсем друг. Изключително хитроумен човек. Стремеше се към същото като мен, но ми избяга напред. Затулваше ми слънцето, а това е опасно. За Селиванов безкрайно съм ви благодарен. Когато го пратихте в подземното царство, покорният ви слуга стана най-многообещаващият закрилник на отечеството. После май следва Аптекарският остров и покушението срещу мен и „сътрудника“ Стасов. Тук задачата беше двойна: първо, да вдигна служебното си реноме. Щом самата БГ ме преследва, значи оценява деловите ми качества. И второ: Стасов се беше изчерпал откъм полезност и молеше да бъде освободен. Можех да го освободя, разбира се, но реших, че ще ми дойде по-сгодно, ако умре. Хем и престижът на Бойната група ще нарасне.

Грин смръщи лице, сякаш надмогваше вътрешна болка, и Пожарски се засмя доволен.

— Сега — най-важното ви изпълнение, убийството на Храпов. Признайте, че ви подхвърлих прекрасна идея, без нищо да ви натрапвам. Аз от своя страна признавам, че се справихте бляскаво. Безжалостно наказахте жестокия сатрап, чието най-тежко прегрешение беше, че не можеше да ме понася и всячески спъваше кариерата ми… Тук, в Москва, ми създадохте много грижи, но в края на краищата всичко се уреди идеално. Дори изпълнението ви с експроприацията ми свърши чудесна работа. Благодарение на общата ни вятърничава дружка Жули научих кой е новият партиен ковчежник и в най-скоро време се канех да му иззема държавните пари. Най-ефектно щях да го направя на длъжността московски главен полицейски началник. Един вид, и без да съм в столицата, седнал съм високо, виждам нашироко. Жалко. Явно не ми било писано — въздъхна с примирен вид. — Поне оценете елегантното хрумване… После какво? Полковник Сверчински? Подлец, гнусен шарлатанин. Вие ми помогнахте да му отмъстя за един подъл номер. Бурляев? Тук пък аз ви помогнах — както в случая с Рахмет. Само това оставаше, БГ, любимото ми творение, да бъде унищожено от началника на московската Тайна полиция. Не е честно. Който сее зърното, той жъне реколтата. Браво, че очистихте Бурляев. Неговото ведомство мина изцяло под мое подчинение. Е, с Фандорин допуснахте грешка, а той ужасно досадно ми се пречкаше в краката. Но за Фандорин не ви виня, той е по-специален случай… Това е, и после дойде време да приключваме общата ни епопея. Уви, и най-хубавите неща си имат край. Премислих операцията до най-малките подробности, но се набъркаха разни случайности. Жалко. Тъкмо бях набрал скорост, още малко, и никой не можеше да ме спре… Съдба.

Жули изхлипа.

— Нищо — обърна се към нея полицейският началник. — На теб не се сърдя, само на съдбата. С теб ми беше хубаво и весело, а че си ме предала — явно не си имала изход. За най-голяма изненада по лицето на Жули се стичаха сълзи. Грин никога не беше виждал тази жизнерадостна и лекомислена жена разплакала. Но стига приказки. Дори по време на еврейския погром Грин не се беше чувствал толкова зле, както в тези минути, зачеркнали изцяло смисъла на трудната борба и безбройните жертви. Как ще живее занапред — за това трябваше да помисли и той знаеше, че няма никак лесно да открие отговор. Едно-единствено нещо му беше абсолютно ясно: този усмихнат човек трябва да умре.

Грин прицели оръжието в главата на манипулатора.

— Ехе, драги! — вдигна ръка Пожарски. — Закъде бързаме? Така приятно си приказваме. Не искате ли да чуете за Жули и нашата любов? Уверявам ви, тази история е по-увлекателна от всякакъв роман.

Грин поклати глава и запъна петлето:

— Няма значение.

— Глеб! Нееее! — с остър вик Жули се хвърли като котка към Грин и увисна на ръката му. Вкопчи се неочаквано силно, острите й зъби се впиха в ръката му, стиснала колта.

Грин дръпна револвера с лявата ръка, но късно — Пожарски бръкна в джоба си и стреля направо през палтото.

Ранен съм, помисли Грин, когато си удари гърба в стената и се свлече на пода. Опита се да вдигне ръката с револвера, но тя не го слушаше.

Жули ритна с върха на обувката колта.

— Браво, моето момиче — каза Пожарски. — Ти си истинско чудо. Протаках, протаках, но вече нямаше как. Наредил съм на моите хора да изчакат навън точно десет минути и после да нахлуят. Но дотогава щеше да ме убие.

Шум и вой се надигаше в ушите на Грин, стаята се накланяше ту надясно, ту наляво. Не му беше ясно как се крепят прави двамата мъже, които влетяха от антрето.

— Чули сте изстрелите, а? — попита полицейският началник. — Отлично. Този го гръмнах, умира. За вас жената, викат й Игла, същата. Не бива да остане, чу неща, които не са за нея.

Светлината помръкваше. Не бива лицето на Пожарски да е последното нещо, което ще види в изтичащия си живот.

Грин завъртя гаснещ поглед из стаята да потърси Иглата. Тя стоеше, вкопчила ръце една в друга, и го гледаше мълчаливо, но той вече не можеше да види ясно израза на лицето й.

Какво проблясва между пръстите й, нещо тънко и светло?

Детонатор, това е детонатор, досети се Грин.

Иглата се обърна към съдинката с гърмящата смес и пречупи в нея стъклената тръбичка.

Животът завърши точно както трябва — с мълниеносно огнено зарево.