Борис Акунин
Статски съветник (16)

Глава петнайсета

В която Фандорин се учи да е гъвкав

Грин се оказа съвсем различен от представата на Ераст Петрович за него. Нищо злодейско или особено кръвожадно не видя у човека, седнал на другата пейка. Изсечено сурово лице, което е трудно да си представиш усмихнато. И съвсем младо въпреки лаишкия маскарад във вид на прошарени мустаци и бакенбарди.

Освен самия Фандорин и терористите май нямаше никой друг в Брюсовската градина. Пожарски чудесно бе избрал мястото за операцията. Оттатък оградата пристъпяше стражар, несъмнено дегизиран. Двама млади чистачи с неестествено дълги бради и интелигентни лица несръчно стържеха снега с дървени лопати. Други двама младежи играеха наблизо — забиваха остриета в метален обръч, но не много увлечено — току се оглеждаха на всички страни.

Вече минаваше девет, но Пожарски закъсняваше. Явно чакаше да се върне най-младият, който се правеше на гимназист.

Ето го. Задава се, свирукайки, по алеята, сяда на една ръка разстояние от Ераст Петрович, точно до продънената пряспа, и жадно си пъха шепа сняг в устата. Гледай ти, каза си статският съветник, още е съвсем дете, а вече е научен да убива. За разлика от фалшивия генерал гимназистът беше съвсем убедителен на вид. Сигурно той е Червенушката.

Появи се Пожарски и играчите на обръч се запътиха към центъра на градината. Ераст Петрович вътрешно се стегна.

Князът викна, че предлага на нихилистите да се предадат, и Фандорин скочи като изстрелян, леко подхвана за яката „гимназиста“ и се метна с него в спасителната пряспа. Момче е още, рано му е да умира.

Снегът пое меко статския съветник, но го спусна съвсем на плитко, нямаше и лакът дълбочина. Червенушката падна върху него и взе да се дърпа, но малко трудничко би могъл да се измъкне от здравите ръце на Ераст Петрович.

От всички страни затрещяха изстрели. Фандорин знаеше, че стрелците от Крилатия отряд, подсилени с копоите на Милников, стрелят от назъбената манастирска стена, от околните покриви, и няма да прекратят огъня, докато в градината шава нещо живо.

Къде е обещаната яма?

Ераст Петрович леко притисна през гърлото младия терорист, за да не рита, и веднъж, втори път, трети път удари с юмрук в снега — ако отдолу има фурнирна плоскост, би трябвало да изпружинира, но не, твърдта си оставаше твърд.

„Гимназистът“ не се мъчеше вече да се освободи, само от време на време се разтърсваше като от електрически ток, макар че Фандорин не го беше притиснал силно — само колкото за десетина минути пълен покой.

На няколко пъти в снега съвсем близо до тях със злобен съсък се забиваха куршуми. Ераст Петрович бъхтеше все по-яростно опърничавия фурнир и дори се опита да подскочи, доколкото му беше възможно в легнало положение и притиснат от пленника си. Не, ямата не пожела да се отвори — дали защото плоскостта се е вледенила през нощта, или поради някаква друга причина.

А престрелката постепенно стихна и скоро секна.

По алеята се чуха гласове:

— Край с този. На решето е.

— И с този. Както е обезобразен, и майка му няма да го познае.

Неблагоразумно беше да се подава от пряспата — веднага ще го надупчат с десетина куршума, затова Ераст Петрович извика, без да се надига:

— Господа, аз съм Фандорин, не стреляйте! — чак след това отмести кротналия се Червенушка и се надигна — сигурно същински снежен човек.

Градината беше пълна с цивилни. Вероятно бяха поне петдесетина, а извън оградата се виждаха още.

— Всичко е леш, ваше високородие — каза един от „крилатите“ — с посивели мустаци, но младолик. — Не остана никой за арестуване.

— Има един жив — отговори Ераст Петрович и си отръска снега. — В-вземете го и го сложете на пейката.

Агентите повдигнаха „гимназиста“, но веднага го оставиха на снега.

— Ами, жив — поне на десет места е надупчен — измърмори сивият мустак.

И наистина, лицето на малкия, макар и още румено, беше явно и недвусмислено мъртво. Снегът на шинела му на няколко места беше почервенял от кръв, а на челото му, малко под линията на косата, чернееше дупка. Значи затова така подскачаше.

Ераст Петрович гледаше смутен безжизненото тяло, което го беше предпазило от куршумите, така че дори не забеляза как отзад дотича Пожарски.

— Жив ли сте? Слава Богу! — викна той и го прегърна през раменете. — Бях се отчаял! Защо, за Бога, скочихте в лявата пряспа? Сто пъти ви казах: в дясната, скачате в дясната! Истинско чудо е, че не отнесохте някой куршум!

— Ето я дясната! — възмути се статският съветник, който се сети как напразно се опитваше да пробие пряспата в легнало положение. — В нея скочих!

Князът замига на парцали, погледна Фандорин, пейката, пряспата, после пак Фандорин и неуверено кимна.

— Ами да, естествено. Аз не съм сядал на пейката, гледах я оттук. Ето я пряспата, вдясно от пейката. Ако пък седиш, наистина е вляво… О, Божичко! Две умни глави… Велики стратези… — и полицейският заместник-директор се преви в пристъп на неудържим задушаващ смях, дължащ се отчасти и на преминалото нервно напрежение, разбира се.

Ераст Петрович се усмихна, защото кикотът на Глеб Георгиевич беше заразителен, но в полезрението му отново попадна слабата фигурка с гимназиален шинел и той си възвърна сериозността.

— Къде е Грин? — попита статският съветник. — Той седеше ей там, маскиран като генерал в оставка.

— Няма такъв, ваше високородие — смръщи вежди мустакатият, извърнал глава към положените тела на алеята. — Едно, две, три, четири, пет, гимназистът е шестият. Това са. Ей, дяволи, къде е седмият? Бяха седем души!

Князът вече не се кискаше. Той с обречен вид се огледа, стисна зъби и изстена:

— Изчезнал е! Точно по онзи канал. На ви сега победа! Аз пък вече дори съчиних донесението: нямаме загуби, Бойната група е изтребена до крак — хвана ръката на Фандорин и здраво я стисна. — Закъсахме, Ераст Петрович, закъсахме. Откъснали сме само опашката на гущера, а гущерът ни е избягал. Скоро ще е с нова, не му е за пръв път.

— И какво ще п-правим? — попита статският съветник. Сините му очи тревожно се взряха в тревожните черни очи на княза.

— Вие — нищо — вяло отвърна Глеб Георгиевич. Сега нямаше ликуващ вид, а посърнал и много уморен. — Вие запалете свещ в черквата, защото Господ днес ви прати чудо, и си починете. Сега и аз съм почти безпомощен, камо ли вие. Единствената ми надежда е, че агентите все някъде ще го спипат. В квартирата няма да се върне, да не е луд. Всички свърталища, обиталища и убежища, които са ни известни, ще бъдат под наблюдение. Хотелите също. Аз отивам да спя. Ако се случи нещо ново, ще ме събудят и аз ще ви уведомя. Но надали… — махна с ръка. — Утре сутринта ще му кроим кюляфа. За днес край, je passe^[1].

 

 

Ераст Петрович не запали свещ, защото е суеверие, нито смяташе, че е заслужил почивка. Дългът го зовеше да иде при генерал-губернатора, пред когото по разни независещи от него причини не беше се мяркал от четири дни, и да му представи подробен отчет за ситуацията в диренето и разследването.

Немислимо беше обаче да се яви в резиденцията на негово сиятелство овалян в сняг, със съдрана яка и смачкан цилиндър, така че му се наложи да се прибере, но само за половин час. В единайсет и четвърт Фандорин с чист сюртук и безукорна риза с папийонка вече влизаше в приемната на негово високопревъзходителство.

В голямото помещение беше само секретарят на княза и статският съветник както винаги понечи да влезе направо, без предварително уведомление, но Инокентий Андреевич деликатно се покашля:

— Ераст Петрович, при негово сиятелство има посетителка.

Фандорин се приведе над бюрото и написа на лист:

Владимир Андреевич, готов съм да ви докладвам за днешната операция и всички предходни събития.

Е. Ф.

— Моля ви спешно да му я п-предадете — обърна се към очилатия чиновник, онзи с леко склонена глава пое бележката и хлътна в кабинета.

Фандорин зачака пред вратата, сигурен, че ще бъде приет незабавно, но секретарят се появи и без да му каже нищо, си седна на мястото си.

— Владимир Андреевич прочете ли я? — недоволно попита статският съветник.

— Не знам, но му прошепнах, че бележката е от вас.

Ераст Петрович кимна, нетърпеливо се разходи по дългия килим: веднъж, два пъти. Вратата не се отвори.

— Кой е при него? — не издържа Фандорин.

— Някаква дама. Млада и много красива — веднага заряза писането Инокентий Андреевич, самият той очевидно също заинтригуван. — Не зная името й, Фрол Григориевич я въведе.

— Ама и Ведишчев ли е вътре?

Не стана нужда секретарят да му отговаря, защото високата бяла врата леко скръцна и в приемната се появи самият Ведишчев.

— Фрол Григориевич, спешно трябва да се видя с негово сиятелство. По въпрос от изключително значение! — ядно каза Фандорин, но камердинерът на княза направи нещо странно: вдигна пръст до устните си, после със същия пръст му направи знак да го следва и енергично заситни по коридора с патравите си крака, обути в плъстени пантофи.

Статският съветник сви рамене и потегли подир стареца, а същевременно си помисли: може би не е чак толкова безпочвено недоволството на петербуржци, че московското началство вече е изкукуригало поради преклонната възраст.

Ведишчев отвори една след друга пет врати, на няколко пъти свърна надясно и наляво и най-накрая двамата се намериха в тясно коридорче, за което Фандорин знаеше, че води от кабинета на генерал-губернатора към вътрешните стаи.

Тук Фрол Григориевич се спря, пак вдигна пръст и леко побутна ниска вратичка. Тя се открехна безшумно и се оказа, че през пролуката чудесно се вижда какво става в кабинета.

Ераст Петрович зърна Долгорукой в гръб, а пред него на твърде близко разстояние някаква дама или госпожица. Всъщност на никакво разстояние, защото посетителката бе свряла лице в гърдите на негово сиятелство и иззад рамото със златен еполет се виждаше само темето й. В тишината се чуваха само хлипалия и жални подсмърчания.

Фандорин в пълно недоумение се озърна към камердинера и онзи изведнъж си позволи нещо много странно — намигна на статския съветник с бръчкавия си клепач. Съвсем объркан, Ераст Петрович пак погледна през пролуката. Князът вдигна ръка и леко погали плачещата по черната коса:

— Успокой се, мила, няма нищо — нежно рече той. — Хубаво е, че дойде при стареца да ти олекне на душата. И че си поплака, също е добре. Но виж какво ще ти кажа. Забрави го. Не е за теб. За никого не е. Ти си пряма, пламенна, не можеш да живееш наполовина. А той — макар да го обичам — е някак като безжизнен, все едно го е попарила слана. Или е посипан с пепел. Не можеш да го сгрееш, да го съживиш. Мнозина вече опитаха. Чуй съвета ми, не си хаби сърчицето за него. Намери си някой млад, ясен и разбран. С такива по-щастливо се живее, повярвай на стареца.

Ераст Петрович слушаше думите на княза, невярващо свил писани вежди.

— Не искам ясен — с гъгнив от сълзите, но съвсем разпознаваем глас избоботи чернокосата посетителка. — Вие нищо не разбирате, той е по-жив от всички, които познавам. Само се боя, че не умее да обича. И освен това през цялото време ме е страх, че ще го убият…

Фандорин не можеше да подслушва повече.

— Защо ме доведохте тук? — яростно прошепна той на Фрол Григориевич и бързо излезе в коридора.

Върна се в приемната и като натискаше така силно перодръжката, че хвърчаха мастилени пръски, написа на генерал-губернатора нова бележка, съвсем различна от първата и по тон, и по съдържание. Но не успя да я връчи на секретаря: бялата врата се отвори и се чу гласът на Владимир Андреевич:

— Хайде, Господ да те пази. И не забравяй съвета ми.

— Добър ден, Есфир Авесаломовна — поклони се статският съветник на красавицата, излязла в приемната.

Тя му хвърли презрителен поглед. Човек не би могъл изобщо да си представи, че тази надменна дама току-що смъркаше и хлипаше като дете, лишено от сладолед. Само очите й, още влажни от сълзите, блестяха малко повече от обичайното. Савската царица си тръгна, без да го удостои с отговор.

— Ех — въздъхна князът, загледан подире й, — да бях сега на шейсет и пет… Влизайте, драги. Извинете, че се наложи да почакате.

Сякаш по мълчаливо споразумение не споменаха посетителката, а минаха направо по същество.

— Така се завъртяха нещата, че д-досега не можах да дойда с рапорт при ваше сиятелство — подхвана Фандорин с официален тон, но генерал-губернаторът го хвана под ръка, сложи го да седне на фотьойла срещу своя и с благ, добродушен глас рече:

— Знам всичко. Фрол има доброжелатели и в Тайната полиция, и навсякъде. Редовно получавах донесения относно приключенията ви. И за днешната битка съм надлежно осведомен. Получих подробно донесение от колежки асесор Милников — с всички подробности. Чудесен човек е Евстратий Павлович. Много му се ще да заеме овакантеното място на Бурляев. Защо не, може и да подметна на министъра. Вече пратих на негово величество депеша за днешното геройство — да изпреваря княза. От голямо значение е кой пръв ще му докладва. За вашата доблест му написах в най-ярки краски.

— Много б-благодаря — смути се Ераст Петрович, — но нямам с какво да се похваля. Главният п-престъпник се укри.

— Един се е укрил, а шестима са обезвредени. Това е изключителен успех, драги. Полицията отдавна не може да се похвали с подобна сполука. И тази победа е извоювана тук, в Москва, макар и с помощ от столицата. От моята депеша императорът ще разбере, че за шестимата унищожени терористи заслугата е наша, а седмият е изпуснат по вина на Пожарски. В депешите съм ненадминат. Почти половин век кръстосвам мастилените морета. Нищо, Бог е милостив. Може и да разберат (сбръчканият му пръст се вдигна към тавана, сочейки може би императора, а може би и непосредствено Божиите селения), че още е рано да изхвърлят на боклука Долгорукой. Не са познали! И относно чаканото ви назначение за главен полицейски началник също споменах в депешата. Да видим кой кого…

Ераст Петрович излезе умислен от генерал-губернаторския дворец. Докато си слагаше ръкавиците, се спря пред налепените афиши и прочете обява, набрана с огромни черни букви:

ЧУДО НА АМЕРИКАНСКАТА ТЕХНИКА

В Политехническия музей се демонстрира най-новият фонограф на Едисън. Г-н Репман, завеждащ Отдела по приложна физика, лично ще проведе опит със записване на звук, като за целта ще изпълни ария от операта „Живот за царя“^[2]. Вход — 15 коп. Броят на билетите е ограничен.

Снежна топка го удари в гърба. Ераст Петрович се обърна изумен и видя до тротоара лека шейна. На кадифената седалка, облегната назад, седеше черноока госпожица със самурена наметка.

— Качвай се — рече тя. — Хайде.

— Ковладите ме п-пред началството, а, мадмоазел Литвинова? — осведоми се Фандорин с възможно най-остър сарказъм.

— Ераст, ти си глупак — кратко и решително заяви тя. — Мълчи, че пак ще се скараме.

— Ами съветът на негово сиятелство?

Есфир въздъхна:

— Добър съвет. Непременно ще се възползвам от него. Но не сега. По-късно.

 

 

Пред входа на голямата сграда на булевард „Тверской“, позната на всеки московчанин, Фандорин се спря, обзет от смесени чувства. И така, назначението, за което от толкова време се говореше и в чиято реалност Ераст Петрович вече изобщо не вярваше, най-сетне е факт.

Преди половин час в дома на „Малая Никитская“ пристигна куриер, поклони се на статския съветник, излязъл по халат, и му съобщи, че незабавно трябва да се яви в Главното полицейско управление. Тази покана можеше да означава само едно: вчерашната депеша на генерал-губернатора до негово величество е изиграла ролята си, и то много по-бързо от очакваното.

Фандорин по възможно най-безшумен начин набързо свърши с утринния си тоалет, сложи мундира, ордените, препаса и сабята — събитието изискваше да се спазят всички формалности, — огледа се към притворената врата на спалнята и тихо се измъкна в антрето.

В служебен смисъл назначението на второто по важност място в древната столица означаваше издигане почти до небесата: повишение в генералско звание, огромна власт, голяма заплата и най-вече осигурен път към още по-главозамайващи висоти в бъдещето. Обаче този път бе обсипан не само с рози, но и с бодли, и най-лошото му се виждаше това, че напълно ще се прости с личния живот. Главният полицейски началник трябва да живее в резиденцията — тържествена, неуютна и при това съединена с канцеларията; да участва в безброй задължителни официални мероприятия, и то като централна фигура (например на Кръстопоклонна неделя предстои тържествено откриване на Дружеството за попечителство на народната трезвост под патронажа на главния градски блюстител на закона); и освен всичко друго да служи за нравствен пример на гражданството, което при сегашното житейско положение на Ераст Петрович изглеждаше трудноизпълнимо.

Затова Фандорин трябваше да си даде кураж, преди да прекрачи прага на новото си обиталище и новия си живот. Както винаги намери утеха в мисълта на Мъдреца: „Благородният почита дълга над всичко и не се стреми да се отклони от него.“

Не можеше да се отклони, а да се бави беше глупаво, така че Ераст Петрович въздъхна и прекоси съдбоносната черта, от която започваше новата му служба. Кимна на жандармериста, вдигнал ръка да козирува, обходи с продължителен поглед познатото красиво фоайе и повери палтото си на портиера. Всеки миг ще пристигне генерал-губернаторската карета. Владимир Андреевич ще въведе протежето си в кабинета и тържествено ще му връчи печата, емблемата, символичния ключ на града — атрибутите на главния полицейски началник.

— Колко е трогателно, че сте с мундира и ордените! — чу весел глас отзад. — Значи сте разбрали? Аз пък исках да ви изненадам. — На широкото ниско стълбище с четири мраморни стъпала стоеше Пожарски, облечен съвсем делнично — със сако и кариран панталон, но пък цъфнал в усмивка. — Приемам поздравленията с благодарност — шеговито се поклони той. — Макар че подобна тържественост е излишна. Заповядайте в кабинета. Ще ви покажа нещо.

Ераст Петрович не се издаде с ни най-малък жест, но съзрял случайно в огледалото как ослепително блестят ордените и златното везмо на мундира му, цял пламна от срамната си грешка. „Когато светът изглежда съвсем черен, благородният търси в него светло петънце“ — дойде му на помощ Мъдреца. Статският съветник направи усилие и светлото петънце веднага му се яви: поне няма да председателства народната трезвост.

Без да каже нито дума, Ераст Петрович последва Пожарски в началническия кабинет и се спря на вратата, защото не виждаше къде да седне — диванът и фотьойлите бяха покрити с калъфи.

— Още не съм се нанесъл. Елате тук — Пожарски дръпна от дивана бялото платнище. — Телеграмата за назначението ми е пристигнала рано сутринта. Но вас това надали ви интересува. По-важното е изпратеният от Петербург текст за вестниците. Предназначен за публикуване на двайсет и седми. А за Долгорукой е пратен поименен указ. Вижте.

Ераст Петрович взе телеграфната бланка с печат „Строго секретно“ и плъзна поглед по дългия текст от плътно налепени лентички.

Днес, в тържествения ден по случай рождението на Негово величество императора, Москва е облагоприятствана с величествена, небивала Царска милост: Самодържавният Повелител на Русия възлага непосредствената грижа за първопрестолната столица на Своята Империя на августейшия си брат Великия княз Симеон Александрович и назначава Негово височество за московски генерал-губернатор.

Това назначение е изпълнено с дълбок исторически смисъл. Москва отново влиза в непосредно общение с Августейшия дом на руските царе. Вековната духовна връзка, обединяваща Върховния Водач на руския народ с древната руска столица, днес добива онова видимо изражение, което може дълбоко да се осъзнае от целия народ.

Днес Императорът утвърждава за доброчестина да извиси значението на Москва като национална опора и назначава за Свой представител в нея Августейшия си брат.

Московчани никога няма да забравят отзивчивостта на княз Владимир Андреевич, сърдечната грижа, с която той приемаше всички лица, потърсили помощта му, енергията, с която…

— Стигнахте ли до отзивчивостта? — попита Пожарски, очевидно нетърпелив да поговорят. — Нататък няма смисъл да четете, много е дълго и няма нищо интересно. Така че, Ераст Петрович, край с патрона ви. Сега е моментът да се разберем с вас. Москва ще се промени и никога вече няма да е като по времето на Володя Голямото гнездо^[3]. В града се установява истинска власт, здрава, силна, без никаква „отзивчивост“. Шефът ви не разбираше истинската природа на властта, не делеше свещената й функция от практическата, затова градът ви е затънал в патриархалност и не може да направи крачка към новия век. — Князът говореше делово, убедено, енергично. Сигурно беше такъв в истинската си същина, когато не играеше роли и не хитруваше. — Свещената власт в Москва ще се олицетворява от негово височество, моя покровител, чиито интереси фактически представлявам тук още от самото начало. Сега мога да го призная съвсем честно. Великият княз е мечтател и човек с по-специални вкусове, за които сигурно сте чували.

Ераст Петрович си спомни: за Симеон Александрович се говореше, че обичал да е заобиколен от миловидни адютанти, но не знаеше дали Пожарски има предвид точно това.

— Впрочем няма значение. Важното е, че негово височество няма да се меси в нищо и ще си гледа само парадно-представителните функции, тоест няма да принизява мистичния ореол на властта с „отзивчивост и сърдечност“. А практическата, тоест истинската власт над милионния град остава за московския главен полицейски началник, която длъжност от днес е поверена на мен. Знам, че не сте любител на доносите и интригите, затова си позволявам да съм напълно откровен с вас — Глеб Георгиевич погледна ордените на събеседника си и леко се смръщи. — Понякога се увличам и може би ви обидих. Трябва да ми простите. Помежду ни възникна нещо като момчешко съперничество и аз не се въздържах от удоволствието леко да се пошегувам с вас. Прекалих. Знаех за вчерашната депеша, в която патронът ви моли императора да потвърди назначаването ви за главен полицейски началник. Хрисимият Инокентий Андреевич, секретарят на Долгорукой, отдавна усети накъде духа зефирът и стана наистина незаменим помощник в нашата кауза. Така че моята телеграма стигна до императора половин час по-рано. Наистина ли помислихте, че след Брюсовската градина отивам да си лягам?

— Изобщо не съм мислил по т-този въпрос — сухо отговори Ераст Петрович, нарушавайки за първи път мълчанието си.

— Обиден сте все пак — констатира Пожарски. — Добре, виновен съм, но забравете тази шега. Става дума за бъдещето ви. Можах да оценя изключителните ви качества. Имате остър ум, решителен сте, смел, а най-вече ценя таланта ви да се измъквате от огъня, без да си опарите крилцата. Аз самият съм късметлия и умея да разпознавам хората, над които бди съдбата. Хайде да проверим кой е по-голям късметлия, вие или аз — той внезапно извади от джоба си мъничко тесте карти и го показа на статския съветник. — Познайте най-горната карта, черна или червена.

— Добре, само че оставете тестето на масата — сви рамене Ераст Петрович. — Предоверяване в подобна игра веднъж едва не ми коства живота.

Князът ни най-малко не се засегна, дори напротив — одобрително се разсмя.

— Правилно. Фортуната си е фортуна, но защо да се поставя в трудно положение. И така?

— Черна — заяви Фандорин, без да се замисля.

Пожарски помисли и каза:

— Съгласен.

Най-горната карта се оказа седмица пика.

— Следващата е пак черна.

— Съгласен съм.

Обърна я — вале спатия.

— Пак черна — търпеливо, сякаш играеше с малко дете на някаква скучна бебешка игра, каза Ераст Петрович.

— Не ми се вярва три пъти подред… Не, червена — реши князът — и отвори дама спатия. — Така си и мислех — въздъхна Глеб Георгиевич. — Вие сте истински любимец на съдбата. Жалко би било да се лиша от такъв съюзник. Знаете ли, отначало ви сметнах за полезен субект наистина, но опасен. Сега вече не мисля, че сте опасен. При всичките си блестящи качества вие имате един огромен недостатък. Липсва ви всякаква гъвкавост, не умеете да си мените цвета и формата според обстоятелствата, неспособен сте да се отклоните от набелязания път и да минете по околна пътечка. Следователно не бихте издебнали някого в гръб, за да му забиете ножа. Няма тепърва да се отдадете на въпросното изкуство и това е добре дошло за мен. Колкото до гъвкавината, на много нещо бих могъл да ви науча. Предлагам ви съюз. Заедно можем да обърнем планини. Не ви говоря за някаква определена длъжност, това ще го обсъдим допълнително. Засега ми трябва само принципното ви съгласие.

Статският съветник мълчеше и Пожарски се усмихна доброжелателно:

— Добре, да не бързаме. На първо време просто да се сближим. Аз ще ви науча да сте гъвкав, а вие мен — да познавам картите. Става ли?

Фандорин помисли и кимна.

— Чудесно. Предлагам да минем на „ти“, а довечера ще го заздравим с брудершафт — грейна князът. — Става ли? На „ти“ и „Ераст“?

— На „ти“ и „Глеб“ — прие Ераст Петрович.

— Приятелите ме наричат „Глебчик“ — усмихна се новоназначеният главен полицейски началник и му подаде ръка. — Добре, Ераст, до довечера. Чака ме важна работа.

Фандорин стана и му стисна ръката, но още не бързаше да си тръгне:

— Ами какво ще стане с издирването на Грин? Няма ли да п-предприемем нещо? Глеб, нали т-ти — статският съветник видимо се затрудни с непривичното обръщение — каза, че „ще му кроим кюляфа“.

— За това нямай грижа — отговори Пожарски с усмивката на Василиса Премъдра, която обяснява на Иван Царевич, че утрото е по-мъдро от вечерта. — Срещата, за която бързам, може окончателно да приключи случая с БГ.

Смазан от този последен удар, Фандорин не каза нищо повече, само унило кимна за сбогом и си тръгна.

Като попарен се спусна по няколкото стъпала, бавно прекоси фоайето, наметна коженото си палто и излезе на булеварда, полюшвайки меланхолично цилиндъра си в ръка.

Но щом се отдалечи от жълтата сграда с белите колони, в държането му настъпи невероятна промяна. Той внезапно изскочи на платното и махна на първия кочияш.

— Накъде ще наредите, ваше превъзходителство? — бодро подвикна сивобрад владимирчанин, съгледал под наметнатото палто лъскавия орденски кръст. — Само кажете — и ще ви откарам в миг!

Но важният господин не се качи, а кой знае защо огледа кончето — здраво, яко, дългокосместо, — и подритна с върха на обувката обкова на шейната.

— По колко върви сега такъв впряг?

Кочияшът не се учуди, защото коя ли година въртеше камшика из московските улици и се беше нагледал на какви ли не гламави. Те впрочем — кукувците — даваха и по-големи бакшиши.

— Къде пет стотака, кажи го — гордо рече той, леко преувеличавайки, разбира се, за по-солидно.

Господинът сякаш съвсем се чална. Той извади от джоба си златен часовник със златен ланец.

— С диаманти е и струва п-поне хиляда рубли. Вземи го и ми дай коня и шейната.

На кочияша ченето му увисна, той като омагьосан гледаше ярките искрици, с които блесна златото от слънчевата светлина.

— Мисли по-живичко — сопна му се лудият генерал, — че с друг ще се спазаря.

Кочияшът грабна часовника, пъхна си го в устата, но ланецът не влезе — остана да виси над брадата му. Заряза камшика, слезе от шейната, за сбогом потупа рижавото конче и си плю на петите.

— Стой! — викна подире му странният господин — явно се беше съпикясал. — Върни се!

Кочияшът като обречен се затътри обратно, но без да вади плячката от устата си. Със сетна надежда.

— Мммаммимумма… — измуча с укор той, което означаваше: „Грехота е, господине, така да се шегувате, поне ми дайте да се почерпя една водка.“

— Да си довършим менкането — предложи кукунделът. — Дай кожуха и ръкавиците, вземи моето палто. И шапката сваляй.

Навлече овчия кожух, сложи си шапката му с наушници, а на кочияша метна коженото си палто и му нахлупи цилиндъра. Пък като ревна:

— Да те няма! Чупка!

Кочияшът подхвана пешовете на коженото палто, което му беше доста дълго, и се понесе през булеварда с кърпените си ботуши, а златният ланец се подмяташе до ухото му.

Фандорин пък седна на капрата, цъкна на коня да стои мирен и зачака.

След пет минути от двора на полицейското управление потегли затворена карета и спря пред главния вход. Появи се Пожарски с букет рози, мушна се вътре и каретата веднага тръгна. Подир нея потегли и шейна с двама господа — все същите познайници на Ераст Петрович.

Статският съветник поизчака, после подсвирна и викна:

— Дий, мързеливке! Дий!

Рижото конче тръсна разресана грива, дрънна камбанката и набра скорост.

 

 

Оказа се, че отиват на Николаевската гара.

Там Пожарски скочи от каретата, пооправи букета и се втурна нагоре през две стъпала. „Ангелите пазители“ го следваха на обичайната дистанция.

Тогава мнимият кочияш слезе от шейната. Все едно се поразтъпкваше, отиде до каретата, изпусна си ръкавицата и се наведе. Преди да я вдигне, се огледа и внезапно строши болта на ресора със силен юмручен удар, толкова светкавичен, че никой не го видя. Каретата се полюшна и съвсем леко приклекна. Кочияшът се извърна, но не откри нищо обезпокоително, защото Фандорин вече се беше изправил и зяпаше нанякъде.

Докато чакаше после на капрата на шейната, отказа на неколцина клиенти от питерския влак, включително едно много изгодно пътуване до Соколники за рубла и двайсет и пет копейки.

Когато Пожарски се върна, не беше сам, а с много миловидна млада дама. Заровила лице в розите, тя щастливо се смееше. И князът изглеждаше съвсем необичайно: лицето му беше светнало, весело и безгрижно.

Красавицата го прегърна през рамото със свободната си ръка и го целуна така страстно в устата, че мъхестата му шапка от златка се изкриви на една страна.

Фандорин неволно поклати глава, изненадан от странностите на човешката природа. Кому би могло да хрумне, че самолюбивият петербуржки хищник е способен на тъй романтично поведение? Но какво общо има всичко това с БГ?

Щом князът качи спътничката си в каретата, возилото веднага се капична вдясно и се разбра, че не може да потегли.

Тогава Ераст Петрович си нахлупи шапката до очите, вдигна яка, изплющя юнашки с камшика и се доближи до закъсалата карета.

— Айде на шейната лека владимирска! — провикна се той с променен глас, който нямаше нищо общо с неговия. — Качвай се, ваше благородие, ща откарам с мамзелката където кажеш, няма много да ти искам: само рубличка, та половин отгоре и четвъртина бакшиш!

Пожарски му хвърли едно око, после погледна разкривената карета и каза:

— Откарай госпожицата на площад „Лубянски“. А аз — обърна се към нея — ще се кача при моите хора и отивам на „Тверской“. Ще чакам вести.

Красавицата се намести в шейната и докато си замяташе краката с мечата кожа, изчурулика на френски:

— Но ще те моля, миличък, без полицейски номера, никакво проследяване. Той непременно ще усети.

— Обиждаш ме, Жули — отговори на същия език Пожарски. — Мисля, че никога не съм те мамил.

Ераст Петрович подръпна юздите и кончето се понесе по „Каланчовка“ в посока към „Садово-Спаска“.

Госпожицата очевидно беше в добро настроение: първо си изтананика нещо без думи, после тихо запя за червения сукман. Гласчето й беше много приятно и мелодично.

— „Лубянка“, госпожо — съобщи Фандорин. — Сега накъде?

Тя завъртя глава, недоволно промърмори: „Колко е досаден с тази негова конспирация!“, и нареди:

— Направи няколко кръгчета.

Статският съветник изхъмка и подкара в кръг по площада около замръзналия фонтан и файтонджийската борса.

На четвъртото кръгче от тротоара се метна в шейната някакъв мъж с черно палто.

— Я да се мащаш, авантаджия такъв! — кресна кочияшът и замахна да го перне с камшика.

Пътникът пък да се окаже не кой да е, а лично господин Грин, само че с очила и залепени светли мустаци.

— Той ми е приятел — обясни красивата госпожица. — Него чаках. Накъде, Гринчик?

Новият пътник нареди:

— Карай през „Театрални“. После ще ти кажа.

— Какво има? — попита любителката на песни. — Какво значи „спешна работа“? Зарязах всичко, тутакси ти се явявам! Да не ти е домъчняло? — дяволито изви гласче.

— После, като стигнем — каза новият пътник, явно неразположен към много приказки.

Затова нататък продължиха мълчаливо.

Двамата слязоха на „Пречистенка“ при двореца на граф Добрински, но не се запътиха към портите, а се качиха по стълбите на пристройката.

Ераст Петрович, който беше слязъл да потегне такъмите, видя, че им отвори млада жена с бледо строго лице и гладко опъната назад коса, стегната на кок.

Всичко последвало оттук нататък статският съветник извърши бързо и без ни най-малко колебание, сякаш не действаше интуитивно, а изпълняваше ясен, подробно разработен план.

Той подкара шейната, спря след петдесетина крачки, върза поводите за каменно стълбче, хвърли кожуха и шапката в шейната, скри парадната си шпага под седалката. Изчака почти безлюдната улица съвсем да опустее, ловко се изкачи по оградата и скочи на земята от вътрешната страна.

Бързо претича през двора към пристройката и застана точно под отвореното горно прозорче. Нададе ухо, после с лекота се изкатери на перваза, прегъна се и се приплъзна вътре през малкия правоъгълен отвор, което несъмнено изискваше виртуозна пластичност.

Най-трудното беше да стигне безшумно до пода, но чиновникът се справи и с това. Откри, че се намира в кухнята, малка, но чиста и добре затоплена. Пак се ослуша, защото от вътрешността на къщата се чуваха гласове. Ераст Петрович се ориентира за посоката на звука, извади от кобура на колана си херщал баяра и безшумно тръгна по коридора.

 

 

За втори път днес Ераст Петрович надзърташе и подслушваше през открехната врата, но този път не изпита нито смущение, нито угризения — само ловна страст и тръпката на радостното предвкусване. Животът не е вечен празник, друже Глеб, можеш да се поучиш от Фандорин и на друго освен да разпознаваш картите.

В стаята имаше трима. Одевешната жена с опъната коса седеше до масата, полуобърната към вратата, и извършваше нещо странно: с малка лъжица гребваше от някакво сивкаво желе и внимателно, почти капка по капка го пресилваше в някакво подобие на консервите, в които се продава зехтин или доматено пюре. Редом бяха сложени още такива консервни кутии — и от тесните, и от обичайните половинкилограмови. Саморъчни експлозиви, досети се статският съветник и радостта му леко помръкна. Наложи се да прибере херщала. Едва ли ще успее да я арестува — достатъчно е жената да трепне от уплаха или изненада, и от пристройката ще останат само отломки. Бомбаджийката не участваше в разговора на другите двама.

— Просто си луд — объркано каза новопристигналата. — Тази нелегална работа ти е докарала истинска мания за преследване. По-рано не беше такъв. Щом и мен ме подозираш…

Това беше казано с такъв убедителен, искрен глас, че ако Ераст Петрович със собствените си очи не бе видял госпожицата заедно с Пожарски, непременно щеше да й повярва. Брюнетът с изсечено неподвижно лице не бе присъствал на посрещането на гарата, но в гласа му звучеше безпрекословна увереност.

— Не подозирам. Знам го. Вие сте ми пускали бележките. Не знаех само дали за заблуда или е провокация. Сега виждам: провокация. Два въпроса. Първият: кой. Вторият… — главатарят на терористите се запъна. — Защо, Жули? Защо?… Добре. Без втория. На първия непременно отговор. Иначе ще ви убия. Веднага. Ако кажете, няма да ви убия. Партиен съд.

Ясно беше, че това не е просто заплаха. Ераст Петрович отвори още малко вратата и видя, че „сътрудничката“ на Пожарски с ужас гледа кинжала, стиснат в ръката на терориста.

— Ще можеш да ме убиеш? — жално трепна гласът на агентката. — След онова, което се случи помежду ни? Нима си забравил?

Онази, дето правеше бомбите, издрънча с нещо стъклено — Ераст Петрович механично погледна в посока към звука и видя, че е пребледняла и е прехапала устна.

А Грин се изчерви, но гласът му остана все така метален.

— Кой? — повтори. — Само че истината… Не? Тогава…

Здраво хвана красавицата с лявата ръка за шията, с дясната замахна.

— Пожарски — бързо каза тя. — Пожарски, заместник-директорът на Департамента на полицията, а сега московски главен полицейски началник. Не ме убивай, Грин! Ти обеща!

Безжалостният мъж изглеждаше потресен от признанието й, но прибра кинжала.

— Защо с него? — попита той. — Не разбирам. За вчера да, но преди?

— За това не ме питай — сви рамене Жули. След като разбра, че не я заплашва незабавна смърт, тя някак много бързо се успокои и дори кокетно си пооправи прическата. — Не ме интересуват вашите игри на стражари и апаши. Момчета — само се чудите как да се преследвате, да се стреляте с патлаци и да хвърляте бомби. Да ви имахме грижите ние, жените.

— А какви са вашите грижи? — Грин я загледа с тежък, неразбиращ поглед — Кое е най-важното във вашия живот?

Сега вече тя се учуди:

— Как какво? Естествено, любовта. Няма нищо по-важно. Вие, мъжете, сте сбъркани, че не го разбирате.

— От любов ли? — бавно изговори най-опасният руски терорист. — Червенушката, Емеля, останалите… От любов?

Жули сбърчи носле:

— Как иначе? И моят Глебушка е сбъркан също като теб, макар да не играе от апашите, а от стражарите. Каквото ме е помолил, това съм направила. Ние, жените, когато обичаме, то е от дън душа и тогава нищо друго не ни интересува. Ако ще целият свят да рухне!

— Сега ще проверя — внезапно каза Грин и пак извади кинжала.

— Какво ти става?! — изпищя „сътрудничката“ и се дръпна. — Нали си признах! Какво ще проверяваш?

— Дали обичате повече него или себе си. — Терористът направи крачка към нея, а тя заотстъпва към стената и вдигна ръце. — Сега ще телефонирате на вашия покровител и ще го извикате тук. Сам. Да или не?

— Не! — викна Жули и се приплъзна по стената. — Никога! — стигна до ъгъла и притисна гръб назад.

Грин се приближи мълчаливо с кинжала в ръка.

— Да — едва изрече тя. — Да, да, добре… Само махни това.

Грин се обърна към седналата жена, която все така внимателно вършеше опасната си работа:

— Игла, провери за телефона на полицейското управление.

Назованата със странния прякор — същата, за която им бе разказал Рахмет-Гвидон — помести недовършената бомба и стана.

Ераст Петрович си възвърна решителността и се подготви да действа. Само Иглата да се оттегли поне на десетина крачки от смъртоносната маса. Тогава блъсва вратата; на три, не, на четири скока стига до Грин; зашеметява го с ритник в тила, ако пък успее да се обърне — в брадичката; извърта се към Иглата и й отрязва достъпа до масата. Не е лесно, но е изпълнимо.

— Четирийсет и четири — двайсет и две — изхлипа Жули. — Номерът е лесен, запомних го.

Уви, Иглата си остана при бомбите.

Фандорин не виждаше телефонния апарат, но той очевидно беше в същата стая, защото Грин пак прибра кинжала и посочи някъде встрани:

— Повикайте го. Кажете му, че е много спешно. Ако издадете нещо — убивам ви.

— „Убивам ви, убивам ви“ — подсмихна се Жули. — Много си скучен, Гринчик. Поне да се беше ядосал, да ми креснеш, да ми тропнеш с крак.

Какви бързи преходи от страх и отчаяние към нахалство, помисли си статският съветник. Бива си я.

Оказа се, че дори е подценил дързостта й.

— Значи с мен си на „вие“, а с нея — на „ти“? — кимна тя към Иглата. — Тъй-тъй. Чудна любовна двойка сте. Интересно как ли се гушкате. Сигурно стържат железа. Все едно се чифтосват броненосци.

Осведомен за разпуснатите нрави, характерни в нихилистичните среди, статският съветник никак не се учуди на подмятането й, но Иглата изведнъж неописуемо се развълнува — добре че поне се беше изправила, а не седеше до бомбите.

— Какво разбирате вие от любов! — кресна тя със звънтящ глас. — Един миг от нашата любов струва повече от всичките ви амурни похождения, взети заедно. Красавицата явно имаше какво да й отговори, но Грин решително я хвана за раменете и я побутна към невидимия телефонен апарат:

— Хайде!

След което Жули се скри от погледа му, но Фандорин чуваше гласа й.

— Централа? Госпожице, четирийсет и четири — двайсет и две — каза този глас съвсем безизразно, а след миг заговори другояче — напористо, властно: — Кой е? Дежурен адютант Келер? Вижте какво, Келер, спешно ми трябва Глеб Георгиевич. Много спешно… Жули, той ще разбере… А, така ли? Да, непременно — затваря слушалката. — Още го няма. Адютантът каза, че го чакат до четвърт час. Сега какво?

— След четвърт час пак ще се обадите — каза Грин.

Ераст Петрович беззвучно отстъпи от вратата, после се обърна и бързо напусна къщата по същия начин, по който бе влязъл.

Рижото конче си беше на мястото, но кожуха и ушанката някой ги беше отмъкнал — ами да, така ачик изоставени…

 

 

Интересна картинка можеше да наблюдава неделната публика, наизлязла по булевард „Пречистенски“: лети шейна, в нея изправен приличен господин, докаран в мундир с ордени, свири като разбойник и подплясква с камшика нещастното конче.

 

 

Едва успя. Сблъска се с Пожарски на вратата на полицейското управление. Князът изглеждаше неспокоен и явно бързаше, никак не се зарадва на неочакваната им среща. Само пророни, без да се спира:

— После, Ераст, после. Настъпва ключовият момент!

Но статският съветник хвана висшестоящия с железни пръсти за ръкава и го дръпна към себе си:

— За вас, господин Пожарски, ключовият момент вече настъпи. Да идем в кабинета.

Поведението и тонът на Фандорин впечатлиха Глеб Георгиевич. Той го погледна с любопитство.

— Пак ли сме на „вие“? Ераст, като гледам как ти блестят очите, явно си научил нещо много интересно. Добре, да вървим. Но само за пет минути. Имам спешна работа.

Князът ясно му показа, че няма време за дълги приказки, не седна, не предложи и на посетителя да седне, макар че калъфите вече бяха махнати. Ераст Петрович впрочем изобщо не възнамеряваше да сяда, защото беше настроен войнствено.

— Вие сте провокатор, двоен агент, държавен престъпник — изреди той, обладан от леден бяс, и не заекна нито на едно „п“ и „д“. — Не Диана, а вие сте общували с терористите от Бойната група чрез писма. Вие сте погубили Храпов, вие сте съобщили на престъпниците за Петросовската баня, нарочно ме заблудихте и за пряспата, за да се отървете от мен. Вие сте предател! Искате ли доказателства?

Глеб Георгиевич го гледаше с все същото любопитство, без да бърза с отговора.

— Май няма нужда — отговори накрая. — Вярвам ти, че разполагаш с доказателства, а нямам време за препирни. Много ми е интересно, разбира се, какво си разкрил, обаче ще ми го разкажеш някой друг път. Хайде, удължавам времето на разговора ни от пет на десет минути, но повече не мога. Така че давай по същество. Добре, провокатор съм, двоен агент и предател. Уредих убийството на Храпов и много други прекрасни изпълнения, включително няколко покушения срещу самия себе си. Е, и? Какво искаш?

Ераст Петрович се слиса, тъй като беше готов за дълго и упорито отричане. Затова въпросът, който се канеше да зададе накрая, прозвуча доста безпомощно, при това на пресекулки:

— Но з-защо? З-за какво ви беше цялата тази интрига?

Пожарски заговори твърдо, уверено:

— Аз съм човекът, който може да спаси Русия. Защото съм умен, смел и без никакви сантименти. Враговете ми са многобройни и силни: от една страна, фанатиците на бунта, от друга — тъпите и невъзприемчиви говеда в генералски мундири. Дълго време нямах нито връзки, нито протекции. Все едно щях да пробия, но твърде късно, а годините отлитат и Русия вече има съвсем малко време. Затова трябваше да побързам. БГ ми е като дете. Аз отгледах тази организация, осигурих й име и репутация. Тя вече ми даде всичко което можеше, и настана часът да приключа с нея. Днес ще унищожа Грин. Славата, която създадох на този смел господин, ще ми помогне да се издигна с още няколко стъпала, ще ме доближи до крайната цел. Това е цялата и абсолютна истина, казано накратко. Доволен ли сте?

— И всичко това сте го правили за спасението на Русия? — попита Фандорин, но сарказмът му не смути събеседника.

— Да, и за самия себе си, естествено. Не деля себе си от Русия. В края на краищата Русия е създадена преди хиляда години от мой родоначалник, а друг от предците ми преди триста години е спомогнал за възраждането й — Пожарски пъхна ръце в джобовете на палтото си, позалюля се напред-назад. — Не си мисли, Ераст, че ме е страх от разобличенията ти. Какво можеш да направиш? Нямаш свои хора в Петербург. Московският ти покровител е низвергнат. Никой няма да ти повярва, никой няма да те чуе. Освен косвени улики и предположения нямаш нищо черно на бяло. Ще пишеш до вестниците? Няма да публикуват нищо. Тук, слава Богу, не сме Европа. Знаеш ли — доверително сниши глас Глеб Георгиевич, — имам револвер в джоба и в момента съм го прицелил в корема ти. Мога да те застрелям. Направо тук, в кабинета си, после ще кажа, че ти си бил агент на терористите, че си бил свързан с тях чрез малката еврейка и си се опитал да ме убиеш. При сегашното положение думата ми е закон, дори ще получа награда. Но аз съм противник на излишните неща. Няма нужда да те убивам, ти наистина не си заплаха за мен. Избирай, Ераст: или играеш на моя страна, по моите правила, или само ще се изложиш. Впрочем има и трета възможност, тя май ти пасва най-много. Да си замълчиш и тихо-кротко да си подадеш оставката. Поне ще си запазиш достойнството, на което толкова държиш. Та какво избираш? Играеш, излагаш се или мълчиш?

Статският съветник пребледня, веждите му мръднаха нагоре-надолу, тънкият му мустак затрепка. Князът доста иронично наблюдаваше вътрешната му борба и спокойно чакаше края й.

— Е?

— Добре — тихо промълви Ераст Петрович. — Щом искаш, ще си з-замълча…

— Чудничко — усмихна се триумфаторът и си погледна часовника. — Какви ти десет минути, стигнаха ни пет. Колкото за играта, помисли си. Не погребвай таланта си, не ставай като лукавия и ленив раб, за който говори свети Матей^[4].

С тези думи главният полицейски началник се запъти към вратата.

Фандорин отвори уста да го спре, но вместо да викне, устата му отрони едва чуто:

— „Злина изкоренява зло…“