Борис Акунин
Статски съветник (12)

Глава единайсета

В която Фандорин се учи да лети

— Тази небивала вакханалия на терора след толкова години сравнително затишие заплашва професионалната репутация и дори кариерата и на двама ни, обаче същевременно разкрива безкрайни перспективи пред нас. Ако успеем да вземем връх над тези изключително дръзки престъпници, Ераст Петрович, ни е сигурно почетното място в историята на руската държавност и нещо много по-съществено поне за мен — видно място в руската държава. Не искам да се правя на идеалист, какъвто в никакъв случай не съм. Вижте онзи глупав монумент — Пожарски вдигна бастунчето си към двамата бронзови спасители на престола от полското нашествие^[1].

Увлечен в разговора, статският съветник едва сега забеляза, че са стигнали до Червения площад, отдясно цял в строителни скелета — с пълна пара вървеше изграждането на Горния търговски пазар. Преди половин час, когато ръководителите на разследването забелязаха, че повторно разглеждат вече обсъдената версия (нищо чудно, две нощи не бяха спали), Пожарски предложи да продължат приказките на чист въздух, защото денят беше прекрасен: слънчев, безветрен и студен точно колкото трябва, за да е бодро освежаващ. Вървяха по безгрижната „Тверская“ и говореха по най-насъщните проблеми, обединени от общата грижа и остра опасност. На десетина крачки отзад, с ръце в джобовете, ги следваха ангелите пазители на княза.

— Погледнете го този дръвник — моя прославен предшественик — посочи Глеб Георгиевич седналия истукан. — Настанил се и слуша, а търгашинът размахва ръце и му говори, та се захласва. Да сте чували за някой друг от князете Пожарски освен за героичния ми предшественик? Не, нали? Нищо чудно. Ей тъй са си седели на задните части кажи го триста години, докато си протрият и последните гащи, а Русия междувременно е завзета от такива Минини. Няма значение — Морозови, Хлудови^[2], Лобастови. Дядо ми — от руската княжеска династия на Рюриковичи — имаше двама крепостни селяни и лично ореше земята. Баща ми умря подпоручик от запаса. А мен, безимотното князче, ме взеха в гвардията само благодарение на благозвучното име. Но каква полза от гвардията, като нямах пет пари в джоба. Ех, Ераст Петрович, не можете да си представите какъв фурор настана, когато подадох прошение да ме прехвърлят от конногвардейската служба в Департамента на полицията. Другарите ми от полка не ме поглеждаха, началството искаше изобщо да ме махне от гвардията, но се бояха да не предизвикат гнева на императора. И какво? Сега бившите ми другари са капитани, само един, който отишъл в армията, е подполковник, а аз съм вече полковник. И не просто полковник, а царски адютант. Не става дума за царския монограм и за някакви предимства, не им отдавам голямо значение. Най-важното е закуската насаме с негово величество, когато веднъж месечно имам дежурство в двореца. А също и безпрецедентният случай — досега не е бивало офицер, макар и от гвардията, но служител в полицията, да се удостоява с такава чест. Императорът има сигурно стотина адютанти, но от Министерството на вътрешните работи съм само аз, това е най-ценното за мен — князът подхвана Фандорин под ръка и тембърът му стана съвсем доверителен: — Не ви разказвам всичко това, за да ви се перча като пълен наивник. Сигурно вече сте разбрали, че съвсем не съм наивен. Не, искам да ви сръчкам, та да не седите вкаменен като онзи там. Ние с вас, Ераст Петрович, сме от стари дворянски родове, на такива като нас се крепи цялата Руска империя. Моят род идва от скандинавските князе, вие сте потомък на кръстоносците. В жилите ни тече древна разбойническа кръв, вековете са я направили тръпчива като старо вино. По-гъста е от разплискания цинобър на търгаши и писарушки. И захапката ни, юмруците ни, ноктите ни трябва да са по-яки, отколкото на всички мининовци, иначе империята ще ни се изплъзне, такива времена идват. Вие сте умен, проницателен, смел, но у вас се усеща една чистофайническа, аристократична вялост. Ако на пътя ви има, с извинение, фъшкия, вие ще я погледнете през лорнета и ще я заобиколите. Нека други стъпят в нея, а вие ще опазите непокътната своята деликатност и белите си ръкавици. Прощавайте, сега нарочно ви говоря грубо и жлъчно, защото ми е наболяло, това ми е отдавнашна idee fixe. Вижте в какво небивало положение се озовахме — по воля на съдбата и стечение на обстоятелствата. Убит е началникът на Жандармерийското управление, убит е началникът на Тайната полиция. Оставаме само ние двамата. От столицата можеха да изпратят нов човек да оглави разследването — директора на департамента или дори самия министър, но тези господа са врели и кипели, те си пазят кариерата и предпочитат да предоставят всички пълномощия на нас двамата. Чудесно! — енергично махна с ръка Пожарски. — Не ни е страх и вече нямаме какво да губим, а можем много да спечелим. В изпратената ни височайша телеграма е казано: „Неограничени пълномощия.“ Разбирате ли какво означава „неограничени“? Това означава, че в момента всъщност ние за известно време управляваме и Москва, и цялото политическо разузнаване на империята. Така че нека не се избутваме с лакти, както беше досега с Бурляев и Сверчински. Бога ми, лаврите ще стигнат и за двама ни. Нека си обединим усилията.

На цялата многословна тирада Ераст Петрович отговори само с една дума:

— Нека.

Глеб Георгиевич го изчака дали ще каже още нещо и кимна в знак на задоволство.

— Мнението ви за Милников? — върна се той към деловия тон. — По старшинство той трябва да стане временен началник на Тайната полиция, но аз предпочитам Зубцов. Няма смисъл да искаме човек от Петербург. Не можем да чакаме, докато някой новак навлезе в работата.

— Да, не ни е нужен нов. И Зубцов е способен служител. Но сега от Тайната полиция ни трябват не толкова аналитични разработки, колкото п-практическа агентурно-издирвателска дейност, а това е епархията на Евстратий Павлович. Пък и не е редно така да го обидим.

— Но Милников отговаряше за подготовката на провалената операция. Знаете резултата: Бурляев е убит и още трима агенти, петима са ранени.

— Милников не е виновен — убедено рече статският съветник.

Пожарски го погледна:

— Не е ли? А каква е според вас причината за провала?

— Предателство — кратко отговори Фандорин, забеляза как подскачат от учудване веждите на събеседника и обясни: — Терористите са знаели в колко ще започне операцията и се бяха п-подготвили. Някой ги е уведомил. Някой от нашите. Както и в случая с Храпов.

— Имате подобна версия и досега мълчахте? — не повярва на ушите си князът. — Знаете ли, вие наистина сте безподобен. Трябваше по-рано да ви предизвикам. Но предположението ви е твърде сериозно. Кого по-точно подозирате?

— П-посветените в подробностите на нощната операция не бяха много: аз, вие, Бурляев, Милников, Зубцов. И поручик Смолянинов може да е чул.

Глеб Георгиевич изпръхтя, сякаш намираше предположенията на събеседника си съвсем нелепи, но все пак взе да прегъва пръсти.

— Добре, да видим. Ако не възразявате, ще започнем от мен. Какъв може да ми е мотивът? Провалил съм операцията, за да не се падне на Бурляев славата, че е пипнал БГ? Прекалено е. Милников. Искал е да измести началника? И за целта не е пожалил тримата си най-добри агенти, над които бди като чичко Черномор^[3]. Пък и не се знае дали той ще стане началник… Зубцов. Доста сложна личност, разбира се, а и тихата вода, знае се, е най-опасна. Но защо ще погубва Бурляев? За да се отърве от неправилния борец срещу революцията? Такива крайности според мен не са му в характера. Самият Сергей Виталиевич впрочем има революционно минало. Да е двоен агент като Клеточников в Трети отдел? Хм, това ще трябва да се провери… И кой още? А, червенобузият Смолянинов. Тук съм пас, нищо не казвам. Вие го познавате по-добре. Впрочем защо младеж от такова семейство е в жандармерията? Той не прилича на честолюбив кариерист като вашия покорен слуга. Да няма нещо? Може би е заразен от демоничната романтика на унищожението? Или просто е влюбен в някоя нихилистка? — започнал уж на шега, той здравата се увлече по Фандориновата хипотеза. Направи пауза, погледна Ераст Петрович с особен израз на лицето и внезапно каза: — И като споменах любов и фатални нихилистки… А не може ли да става изтичане на сведения чрез вашата прекрасна Юдит, която прави такова впечатление на московската общественост. Тя май поддържа подозрителни връзки? Много добре знам как жените умеят да измъкват тайни. Да не сте изпаднали в ролята на Олоферн^[4]? Само че нека говорим сериозно, без обиди и хвърляне на ръкавици…

Ераст Петрович наистина се канеше да отвърне рязко на чудовищното му подозрение, но внезапно му хрумна нещо, което накара статския съветник да забрави оскърбителните думи.

— Не-не — отговори бързо, — абсолютно невъзможно. Но е съвсем възможно друго — Бурляев да е споменал пред Диана. В случая със Сверчински пак тя може да е замесена.

И Фандорин разказа на Пожарски за тайнствената жена-вамп, по която бяха полудели и двамата началници на московската политическа полиция.

Версията прозвуча твърде убедително — поне в сравнение с другите, но Пожарски я изслуша скептично.

— Интересна спекулация наистина, но ми се струва, Ераст Петрович, че много стеснявате кръга на заподозрените. Че е налице предателство, няма две мнения. Трябва да преразгледаме цялото разследване от тази позиция. Но предател може да е всяка пионка, всеки агент или полицай, определен да участва в завардването, а това са осемдесет души. Отделно десетките файтонджии, мобилизирани за превозването на цялата тази Grande Armee^[5] на Бурляев.

— Агент, да не говорим за кочияш, не може да е бил запознат и с най-малките подробности — възрази Фандорин.

— Пък и редови изпълнител няма чак такава свобода на придвижване. Не, Глеб Георгиевич, не е пионка. Особено като си спомним и начина, по който бе убит генерал Храпов.

— Съгласен съм, вашата версия е по-подредена и литературна — усмихна се князът. — И дори по-вероятна. Но нали се разбрахме да работим в общ впряг, затова ви оставям сега вие да теглите колата, а аз да съм при впрегнатият кон. И така, очертаха се две линии: двоен агент е Диана или някой от дребните риби. Ще разработим и двете. Диана ли си избирате?

— Да.

— Чудесно. Аз ще се занимая с дребосъка. Днешният ден ще ви стигне ли? Нямаме никакво време.

Ераст Петрович уверено кимна.

— И на мен, макар че ми се пада пипкава работа: толкова народ да проуча. Но нищо, ще се справя. Сега да се разберем за рандевуто. — Пожарски дълго мисли. — Щом не сме сигурни в собствените си служители, нека се видим на неутрално място, където никой няма да ни подслушва и следи. И никому нито дума, нали така? Да се срещнем в банята, ще си вземем отделна къпалия. Ще сме съвсем открити един пред друг — засмя се Глеб Георгиевич. — Тук в Москва имате една много хубава баня, Петросовската, и като място е съвсем удобна. Ще наредя на моите башибозуци да ми запазят, да речем, шеста къпалня.

— Нали никому нито дума — поклати глава Ераст Петрович. — Освободете за днес телохранителите си, за да сме съвсем на чисто. И не им казвайте нищо за срещата ни. Аз лично ще отида дотам и ще запазя шеста. Ще се срещнем насаме, ще обсъдим резултатите и ще набележим п-план за по-нататъшните си действия.

— В десет?

— В д-десет.

— Добре — шеговито размаха бастунчето си Глеб Георгиевич. — Часът и мястото на срещата са определени. Напред, аристократи! Да запретнем ръкави.

Наскоро откритата Петросовска баня близо до „Рождественка“ вече се беше превърнала в местна забележителност. Допреди няколко години тук имаше едноетажна гредоредна сграда, където се къпеш за петнайсет копейки, пускат ти кръв, слагат ти вендузи, режат ти мазолите. Прилична публика не стъпваше в тази мръсна и вмирисана плевня, предпочиташе да ходи при Хлудов в Централна баня. Но Петросовската баня се сдоби с нов собственик, човек от европейски тип, той я престрои по последна дума на техниката. Вдигна каменен палат с кариатиди и атланти, пусна фонтан във вътрешното дворче, облицова стените с мрамор, сложи навсякъде огледала, разположи меки дивани — и бившата долнопробна баня се превърна в храм на удоволствието, който не би пренебрегнал дори капризният Хелиогабал^[6]. В новата баня вече нямаше „народно“ отделение, само „търговско“ и „дворянско“ за двата пола.

Към „дворянското“ се запъти Фандорин, след като се разделиха с Пожарски всеки по задачите си.

В ранния час още нямаше посетители и услужлив отговорник поведе многообещаващия клиент да му показва помещенията.

„Дворянската“ баня имаше следното устройство: в центъра огромен общ басейн, заобиколен с дорийски колони, зад тях — галерия, към която излизаха вратите на шестте отделни къпални. Но главният вход към тях не беше откъм басейна, а от другата страна, от опасващия широк коридор. Придирчивият чиновник огледа къпалните. Хич не се впечатли от сребърните тасчета и позлатените кранове, но пък провери ключалките на вратите към басейна и се разходи по външния коридор. Той водеше вдясно към женската баня, вляво — към служебното стълбище. От тази страна нямаше излаз към улицата, от което, кой знае защо, Фандорин остана най-доволен.

Не изпълни съвсем точно уговорката с Глеб Георгиевич, по-точно я преизпълни — запази за вечерта не само шеста къпалня, но и другите пет, а цялата останала публика да ползва общия басейн.

Но това беше само първата странност в поведението на статския съветник.

Втората особеност беше тази, че към основната си задача за деня — срещата с Диана — чиновникът за специални поръчения се отнесе някак не съвсем ангажирано, тъй да се каже, през пръсти.

Телефонира на „сътрудничката“ от фоайето в банята, уговори незабавна среща и веднага след това отиде в невзрачната арбатска къща.

В познатата здрачна стая, където миришеше на мускус и прахоляк от вечно спуснатите пердета, гостенинът бе посрещнат съвсем различно от последния и предпоследния път. Щом влезе в тихия кабинет, към него с копринено шумолене се метна бърза слаба сянка. Гъвкави ръце го прегърнаха през врата, до гърдите му се притисна забулено лице.

— Боже, Боже, какво щастие е, че дойдохте — пошушна нервно жената. — Така ме е страх! Държах се глупаво миналия път, извинете ме, за Бога. Простете самоувереността ми на жена, прекалено вживяла се в ролята на покорителка на сърца. Ухажванията на Станислав Филипович и Пьотър Иванович просто ме главозамаяха. Ах, клетите Пиер и Станислас! Не можех и да си представя… — шептенето й премина в хлипания, на ризата на статския съветник капна истинска сълза, след нея втора, трета…

Но Ераст Петрович дори не понечи да се възползва от психологически удобния момент за нуждите на разследването. Той леко отстрани разплакалата „сътрудничка“, влезе в кабинета и седна не на дивана, както миналия път, а на фотьойл до писалището, на което матово проблясваха клавишите на пишеща машина.

Диана впрочем никак не се смути от сдържаността на госта. Стройната фигурка последва Фандорин, за миг замря до него и внезапно се пречупи — ексцентричната особа рухна на колене и умолително вдигна ръце.

— О, не бъдете тъй студенокръвен и жесток! — странно, шептенето никак не ограничаваше драматичните модулации в гласа й, личеше натрупаният опит. — Не знаете какво изживях. Останах съвсем сама, без закрилник, без покровител! Повярвайте, умея да съм полезна и… благодарна. Не си отивайте! Останете при мен! Утешете ме, пресушете сълзите ми. Чувствам у вас спокойна, уверена сила. Само вие можете да ме върнете към живота. С Бурляев и Сверчински бях господарка, но умея да бъда и робиня! Ще изпълня всяко ваше желание!

— Т-така ли? — заинтригува се Фандорин, вгледан изотгоре в тъмния силует. — Тогава като начало свалете воала и запалете осветлението.

— Не, само това не! — изправи се Диана и се дръпна назад. — Всяко друго желание, каквото ще да е, само не това!

Статският съветник мълчеше, извърнал очи от нея, което не беше много любезно.

— Ще останете ли? — жално прошепна бившата фатална жена, притиснала ръце до гърдите си.

— Уви, не мога — стана Ераст Петрович. — Служебни задължения. Виждам, че сте разстроена, а сега нямам време за дълъг разговор.

— Елате довечера — чувствено прошепна тя. — Ще ви чакам.

— Довечера също не мога — каза Фандорин и сподели: — А за да не възприемете отказа ми като оскърбление, ще ви обясня с какво съм зает. Имам съвсем друг вид среща, много по-неромантична. В десет ще се видя с княз Пожарски, заместник-директор на Департамента на полицията. В Петросовската баня, представете си. Смешно, нали? К-конспирация, какво да се прави. Но там ни е осигурена конфиденциалност и пълен тет-а-тет. В първа къпалня, най-хубавата в „дворянската“ баня. В такива екзотични условия са принудени да се срещат ръководителите на разследването, госпожо…

— Тогава ето засега… — тя бързо пристъпи напред, леко повдигна воала и докосна с влажни устни бузата му.

Ераст Петрович трепна, погледна „сътрудничката“ леко стъписан, кимна и излезе.

 

 

По-нататъшното му поведение беше още по-странно.

От Арбат отиде до Жандармерийското управление, но явно нямаше никаква работа там. Пи кафе със Смолянинов, който направо се беше превърнал в телефонист, защото ситуацията в голямата къща на „Никитская“ беше изключително странна: всички отдели и служби работеха в извънреден режим, но всъщност без ръководство. Временният началник княз Пожарски рядко се мяркаше, и то само за да изслуша донесенията на адютанта и да му издиктува разпорежданията си, после пак изчезваше в неизвестна посока.

Поменаха загиналия Станислав Филипович, поговориха за контузената ръка на поручика, за наглостта на терористите. Поручикът изказа мнение, че трябвало да проявят рицарство.

— Ако бях на мястото на господин Пожарски — разгорещи се той, — нямаше да му пращам шпиони и провокатори, а щях да напиша във вестника: „Стига сте ни преследвали, ние сме слуги на престола. Стига сте ни целили в гръб, стига сте хвърляли бомби, от които гинат невинни хора. Аз не се крия от вас. Ако наистина вярвате в своята истина и искате да пожертвате живота си в името на човечеството, уважаеми господине, нека се срещнем в честен двубой, защото и аз свято вярвам в правотата си и за Русия не бих пожалил живота си. Тогава да не проливаме руска кръв. Нека Бог — ако ли сте атеист, няма значение, нека е съдбата, орисията — отсъди кой от нас е прав.“ Сигурен съм, че Грин би приел такова условие.

Статският съветник изслуша идеята на младежа и най-сериозно го попита:

— Ами ако Грин убие к-княза? Тогава?

— Какво тогава? — Смолянинов понечи да махне с ранената ръка и се смръщи от болка. — Кои са повече в Русия, терористите или пазителите на закона? Ако Пожарски загине в битката, Грин, естествено, трябва да бъде освободен безпрепятствено, това е въпрос на чест. Но на следващия ден вие му обявявате дуел. Ако и на вас не ви провърви, ще има и други — офицерът се изчерви. — И революционерите ще се видят в безизходица. Не могат да не отговорят на предизвикателството, защото в очите на обществеността ще загубят името си на храбри и самопожертвувателни хора. И няма да останат никакви терористи: фанатиците ще загинат в дуели, а останалите ще се принудят да се откажат от насилствените методи.

— Напоследък чувам за втори път оригинална идея за унищожаването на тероризма. Даже не знам коя от тях ми харесва повече — Фандорин стана. — Беше ми приятно да си поговорим, но е време да тръгвам. Още днес ще изложа идеята ви на Глеб Георгиевич — той се озърна към празната приемна и сниши глас. — Ще ви кажа само на вас под най-строга тайна. Довечера в десет имаме с княза тайна среща насаме и ще решим целия по-нататъшен план за действия. В Петросовската баня — в „дворянската“ част.

— Защо в баня? — изуми се поручикът и кадифените му мигли запърхаха.

— За к-конспирация. Взимаш си там самостоятелна къпалня и се изолираш от околните. Специално си запазихме втора, най-хубавата. Непременно ще предложа на Пожарски да опита с вестникарска обява за дуел. Но пак ви моля, никому нито дума.

 

 

От управлението Фандорин отиде до „Гнездниковски“.

Тук ролята на инстанция, свързваща работата на всички групи агенти, изпълняваше титулярният съветник Зубцов.

С него Ераст Петрович пи чай, а не кафе. Поговориха за покойния Пьотър Иванович, сприхав и грубоват човек, но честен и искрено предан на работата си. Повъздишаха за репутацията на старопрестолния град, безнадеждно опетнена в очите на императора от последните прискърбни събития.

— Едно не разбирам — внимателно вметна Сергей Виталиевич. — Цялата агентурна машина работи на пълни обороти, хората не мигват, съсипват се. Следим Лобастов, всички неблагонадеждни, подозрителни и дори ей тоничко съмнителни, преглеждаме пощата им, подслушваме, дебнем. Цялата тази рутинна дейност е необходима, разбира се, но някак не се очертава единна линия. Знам си мястото, естествено, и не бих се бъркал в областта на висшата тактика — това е от ваша и на Глеб Георгиевич компетенция, но ако имах представа поне за основната насока на издирванията, аз от своя страна, доколкото са ми възможностите, също бих могъл да допринеса известна полза…

— Да-да — кимна Фандорин. — Не си мислете, моля ви, че с княза крием нещо. И двамата гледаме на вас с най-искрено уважение и незабавно ще ви привлечем към аналитичната дейност, щом се изяснят някои обстоятелства. В знак на д-доверие мога да ви съобщя съвсем конфиденциално, че довечера в десет имаме среща с Глеб Георгиевич на едно уговорено място, където именно ще определим „линията“, за която споменахте. Срещата ни ще е на четири очи, но незабавно ще бъдете уведомен за резултата. А конспирацията е поради причината — статският съветник се приведе към него, — че сред служителите ни има предател и засега не знам кой е той. Тъкмо днес може би ще се изясни.

— Предател ли? — възкликна Зубцов. — При нас, в Тайната полиция?

— Шшт — статският съветник притисна устните си с пръст. — Кой е той и къде точно работи ще разберем с княза днес, като обменим събраните си сведения. Затова сме си уредили толкова тайнствена среща в трета къпалня в „дворянската“ част, с извинение, в Петросовската баня — Ераст Петрович весело се усмихна и отпи от изстиналия чай. — Къде е впрочем скъпият Евстратий Павлович?

 

 

Разговорът на Фандорин с Евстратий Павлович Милников, когото статският съветник откри във временния наблюдателен пункт на един прашен таван близо до Лобастовата манифактура, отчасти приличаше на останалите, а отчасти се различаваше, защото освен Пьотър Иванович обсъдиха и несполучливата нощна операция, вероломния милионер и въпроса за подпомагане семействата на загиналите агенти. Но събеседването им завърши по съвсем същия начин: статският съветник съобщи часа и мястото на срещата си с господин заместник-директора, само че посочи четвърта къпалня.

След посещението на наблюдателния пункт Фандорин не предприе нищо повече. Взе файтон и потегли към дома си, като си свирукаше арийка от „Гейша“^[7], което му се случваше изключително рядко и беше израз на небивал оптимизъм.

В крилото на „Малая Никитская“ между Фандорин и слугата му се състоя дълъг и обстоен разговор на японски, при това главно Ераст Петрович говореше, а Маса слушаше и повтаряше: „хай, хай.“

Междувременно статският съветник нарисува на лист хартия следната схема:

После отговори на няколко въпроса и преспокойно си легна, макар да беше два-три следобед и никаква важна работа не бе свършена.

Той спа дълго, до шест часа. Стана, с голям апетит се навечеря, направи гимнастика, облече английски спортен костюм, лек и удобен: късо карирано сако, вталена копринена жилетка, тесен и обтегнат отдолу панталон.

С това не приключи тоалетът му. Под еластичната лента на жартиера на десния чорап втъкна малка кама в лек калъф от пресован картон, в кобура отзад на кръста пъхна велодога — миниатюрен револвер специално за велосипедисти, да се бранят от досадни помияри; в друг кобур, приспособен за носене под мишницата, скри основното си оръжие — седемзарядния херщал баяр, последно изобретение на лиежките майстори.

Слугата се опита да му окачи на кръста и зловеща на вид стоманена верига с тежки топчета, но статският съветник категорично се отказа от това неконвенционално оръжие, защото топчетата се удряха при всяка негова крачка и това привличаше вниманието.

— Ти не предприемай нищо — за кой ли път каза Ераст Петрович на верния си помощник, докато си обличаше в антрето коженото палто. — Просто запомни в коя. После чукни на вратата на шеста по уговорения начин и ще ти отворя. Вакатта^[8]?

— Вакаримас — бодро отговори Маса, — де мо^[9]… — но не се доизказа, защото на вратата взе да се звъни: веднъж, два пъти, три пъти. — Това е новата ни наложница — въздъхна камериерът. — Само тя звъни така нетърпеливо.

— Влизаш ли или излизаш? — попита Есфир, като видя, че Ераст Петрович е с кожух и държи цилиндъра си в ръка. Прегърна го, притисна буза до устните му. — Излизаш. Носът ти е топъл. Ако сега се прибираше, щеше да е студен. И миришеш на мускус, не знам защо. Кога ще се прибереш? Ще те чакам, ужасно ми липсваш.

— Есфир, помолих те да телефонираш — каза с горчив тон Фандорин. — Н-наистина излизам и засега не знам кога ще се върна. И Маса скоро излиза.

— Не понасям телефона — отсече чернооката красавица. — Някаква мъртва машинка. Къде отиваш?

— По в-важна работа — уклончиво отвърна Ераст Петрович, но изведнъж нещо отвътре го подтикна и той бързо обясни: — Имам среща с княз Пожарски в Петросовската баня. В „дворянското“ отделение, пета къпалня — и веднага се изчерви, дългите му мигли трепнаха виновно. — Тоест не в п-пета, а в шеста. Грешка…

— Господи, какво ме е грижа в коя къпалня ще се срещнеш с този негодник! Ама компания си имаш! В банята — прекрасно! — злобно се разсмя Есфир. — Мъжки забавления, доста сме чували за тях. Предполагам, че ще си повикате и уличници. Сбогом, ваше високородие! Повече няма да ме видите!

И преди Фандорин да отвори уста, вратата с все сила се тресна. Чу токчетата й по стълбите, скърцането на снега под забързаните й крака.

— Не е жена, а изригване на Фуджи в петата година от ерата на Вечното съкровище — възхити се Маса. — Значи казвате, господарю, да не взимам оръжие? Дори малкото ножче, което ми е тъй удобно да крия в набедрената си препаска?

 

 

Все едно нямаше къде да скрие ножчето, защото в помещението с басейна никой не носеше препаски. Мъжете бяха съвсем голи и според Маса доста уродливи — космати като маймуни, с твърде дълги ръце и крака. Най-неприятен му беше един с гъсто червено руно на корема и гърдите.

Маса на няколко пъти с удоволствие погледна собственото си гладко и красиво закръглено в таза тяло. Ако е прав английският учен мъдрец Тяруридзу Дарувин и човек наистина е произлязъл от маймуната, явно японците бяха напреднали по този път много повече от червенокосите.

В банята никак не му хареса. Водата не беше достатъчно гореща, неуютните каменни стени прекалено лъщяха, пък и въобще чакането много продължи.

Освен камердинера в басейна се плацикаха още девет души. Не се знаеше колко от тях са разбойници. За един — мрачен, чернокос, с голям нос като каппа^[10] и слабо мускулесто тяло — нямаше никакви съмнения: на хълбока и гърдите едроносият имаше скорошни белези, а лявото му ухо беше клъцнато. Маса с опитно око веднага установи: следи от резки удари с тънко острие. Същински якудзи, само че без красиви цветни татуировки. Маса гледаше да е по-наблизо до съмнителния човек. Но някои от къпещите се изглеждаха съвсем кротки. Например едно тънко белокожо момче, седнало на ръба на басейна. То разсеяно поклащаше синджир, окачен на бронзовия парапет, който обграждаше целия басейн. Парапетът служеше да се държи човек за него, но защо му бяха закачили и желязна халка със синджир, Маса не можеше да разбере, обаче не си го сложи на сърце, защото си имаше по-важна работа. — Към галерията зад колоните излизаха шест врати, както беше по схемата. Господарят трябва да е в последната отдясно. Разбойниците няма да нахлуят там. Те ще нахълтат в една от първите четири. Трябва само да запомни в коя и бързо да уведоми господаря. Проста работа.

Но как ще се справят разбойниците без оръжие? Червенокосите не умеят да убиват с голи ръце, те непременно се нуждаят от стомана. А откъде ще се вземе в банята пистолет или нож?

— Сега — каза изведнъж човекът с белезите.

Виковете и плискането веднага секнаха. Четири ръце хванаха Маса за прекрасно закръгленото тяло, побутнаха го към ръба на басейна и още преди камердинерът да се опомни, миловидното момче измъкна синджира от водата. В края имаше още една халка, която незабавно се затвори на китката му.

— Спокойно, господине — каза момчето. — Кротувайте и нищо лошо няма да ви се случи.

— Ааа, моля ви, господа, що за шеги! — отекна възмутен глас.

Маса се обърна и видя, че по същия начин за парапета са закопчани още трима мъже, очевидно случайни посетители. Всички останали къпещи се — шестима младежи заедно с едроносия си главатар — бързо се измъкнаха от басейна.

В същата секунда откъм съблекалнята изскочиха още двама, те бяха облечени и носеха още купища дрехи.

Голите разбойници бързо се заобличаха, без да обръщат внимание на виковете на прикованите.

Маса дръпна синджира, но той се оказа здрав. Това си бяха истински вериги, с каквито се оковават арестувани престъпници, как не се сети по-рано. Разбойниците са дошли по-рано, закачили са оковите за парапета, другия край са пуснали във водата и са чакали само уговорения час. Коварната гадна хитрост лиши Маса от възможността да изпълни дълга си. Сега бандитите ще нахлуят в някоя от къпалните, ще видят, че там няма никого, и ще проверят останалите, а той по никакъв начин не може да предупреди господаря.

Безсмислено е да вика. Първо, в мраморното помещение всеки вик ще се превърне в безполезно ехо, ще се слее с плисъка на водата и кънтенето. Маса умееше да вика много силно, разбира се, и може би господарят щеше да го чуе през затворената врата, но вместо да побегне, той ще дотича на помощ. В никакъв случай не биваше да го допуска.

Извод?

Да изчака, докато бандитите нахлуят в една от къпалните, и тогава вече да крещи на воля.

Изведнъж отнякъде в ръцете им се появиха револвери. Осем души с револвери — твърде много са, помисли си Маса. Ако не бяха с револвери, а с ножове, щеше да е добре. Двамата с господаря биха ги надвили. Но сега е лошо: господарят е сам, а тези са осем, и то с револвери.

Главният якудзи изтегли ударника и каза:

— Пожарски е бърз. Без туткане, направо огън. Емеля, Гвоздей — вратата!

Двамата най-големи разбойници се втурнаха нагоре по мраморните стъпала, другите останаха малко по-назад.

Оставят им място да се засилят, за да избият вратата, досети се Маса. Интересно накъде ще се насочат — наляво към първите три помещения, или надясно?

Свърнаха надясно. Значи към номер четири.

Но бандитите, които се бяха засилили да изпълнят ролята на таран, отминаха врата номер четири, без да я погледнат. Не се спряха и на пета.

Маса, макар и натопен до гърдите в топлата вода, се вледени.

— Даннаааа! Киб цукеее!^[11]

 

 

Ераст Петрович пристигна пред централния вход на Петросовската баня точно в десет.

— Вече ви чакат в шеста къпалия — поклони му се един служител. — В другите пет още няма посетители.

— Ще дойдат — отговори статският съветник. — М-малко по-късно.

Мина по широкия коридор, изкачи стъпалата, продължи по коридора, свърна. Отдясно беше входът за дамската половина, отляво — отделните къпални, зад тях служебното стълбище. Преди да влезе в къпалнята, Фандорин огледа още веднъж локацията и остана доволен. Ако се наложи да изчезнат бързо, е много удобно: единият стреля, другият тича до ъгъла, после обратното. Прибежките са кратки, опасността да ги уцели куршум е минимална. А и надали ще се стигне до престрелка.

— Много посетителки ли има в дамското отделение по това време? — попита за всеки случай спътника си.

Онзи се усмихна с най-голяма почтителност и съвсем леко загатната закачка:

— Засега са множко, но повече няма да идват. За слабия пол вече е късничко.

— Тук и вход, и изход ли им е? — притесни се Фандорин.

— Съвсем не. Изходът е от другата страна. Нарочно е направено така. Жената, ваша милост, не обича да я гледат след баня с пешкир на главата. Вместо да минават през централния вход, предпочитат през страничния, хоп — в шейната, и айде.

Ераст Петрович му даде монетка и влезе в къпалня номер шест.

— Тъй както млад безделник чака среща, цял ден така аз чакам таз минута, за нещо там във тайното мазе^[12]! — жизнерадостно го приветства голият Пожарски, седнал с пура в устата.

На масата пред него имаше бутилка „Каше блан“, чаши, пълна фруктиера и отворен вестник.

— Шампанско? — леко повдигна вежди Фандорин. — Имаме ли п-повод за веселба?

— Аз — да — загадъчно отговори Глеб Георгиевич. — Но всичко по реда си, да не избързваме. Съблечете се, топнете се (посочи басейнчето), после ще си поговорим. А вие? Имате ли плячка?

Ераст Петрович погледна заключената врата към общия басейн и рече уклончиво:

— С-скоро ще имам.

Пожарски го погледна с любопитство и уви бутилката в салфетка.

— Какво се кумите като купувач на пазар за роби. Събличайте се.

Събличането не влизаше в плановете му, защото можеше да се яви необходимост от спешно изтегляне, но пък да се разхожда с дрехи пред гол човек му се видя глупаво и неприлично. Ами ако капанът не щракне? Така ли ще стои по сако? За щастие удобният и семпъл спортен костюм се обличаше за броени секунди — в края на краищата щеше да пренебрегне долното трико, жилетката, яката и маншетите.

— Смущавате ли се? — засмя се князът. — Не ми изглеждате такъв човек.

Статският съветник се съблече, подреди дрехите си на дивана и уж случайно сложи най-отгоре двата револвера и камата.

Пожарски подсвирна:

— Сериозен арсенал. Уважавам предвидливостта. И аз съм такъв. Ще ми покажете ли после тези играчки? И аз ще ви покажа моите. Но първо работата. Хайде, скачайте, едното не пречи на другото.

Ераст Петрович пак погледна вратата и скочи в басейна, но не остана в топлата вода, а веднага излезе.

— Същински Антиной^[13] — оцени фигурата му князът. — Непривична обстановка за делово съвещание, а? Започваме ли?

— Започваме. — Статският съветник се настани до масата и също запали, но мускулите на краката му бяха напрегнати и той бе готов да скочи веднага щом Маса почука на вратата.

— Как мина с Диана? — с непонятна радост се усмихна Пожарски. — Призна ли си греховете?

Тонът на въпроса прозвуча странно на Фандорин и той не отговори веднага.

— Нека ви съобщя изводите си малко по-късно. Имам сериозни основания да се надявам, че г-главният виновник ще излезе наяве още днес.

Но тези думи не впечатлиха събеседника му по очаквания начин.

— Аз пък знам как да открия неуловимата БГ — отвърна той. — И много скоро ще я пипна.

Ераст Петрович почувства, че пребледнява. Ако Пожарски казва истината, значи е намерил още по-ефективен и кратък път за решаване на сложната задача.

Обаче надмогна уязвеното си самолюбие и каза:

— П-поздравявам ви, това е голям успех. Но по какъв…

И не успя да си довърши въпроса, защото в този миг отвън се чу глас. Не можа да разбере думите, но със сигурност крещеше Маса. И това можеше да означава само едно: че планът се е провалил, и то по някакъв ужасно неприятен начин.

Ераст Петрович скочи прав, за да си вземе дрехите, но внезапно се чу мощен трясък и вратата откъм басейна се срути от мощен удар.

В помещението влетяха двама мъже, след тях се появиха още — цяла глутница. Фандорин нямаше нужда от замерване на времето, за да разбере, че не може да стигне нито до дрехите, нито до оръжието си. Оставаше само едно — надеждата, че може да изскочи в коридора.

Пожарски измъкна изпод вестника малък двуцевен пистолет и стреля два пъти. Първият от нападателите плесна с ръце, по инерция претича още няколко крачки и рухна по лице в басейнчето, а князът хвърли празното оръжие и с поразителна скорост се метна подир Фандорин.

Двамата едновременно стигнаха до вратата, голите им тела се сблъскаха. По главата на Ераст Петрович се посипа дървесен трошляк — някой беше стрелял в касата на вратата, и в следващия миг двамата ръководители на политическата полиция изскочиха в коридора. Пожарски, без да се озърта, се втурна вдясно. Нямаше смисъл и Фандорин да тича в същата посока: първоначалната диспозиция на прибежки един подир друг, прикривайки се другарски със стрелба, отпадаше поради липса на оръжие.

Статският съветник се хвърли наляво към служебното стълбище, макар да нямаше представа накъде води то.

Щом се хвана за перилата, от стената пръснаха искри. Той бързо се озърна, видя, че подире му тичат трима, и се понесе нагоре — успя да забележи, че долу е затворено с решетка.

С огромни скокове, прелитайки през три стъпала, стигна до горната площадка — там видя врата с катинар. Продължи нагоре — пак катинар.

Долу трополяха бързи крачки.

Остана му последната площадка. Там смътно тъмнееше още една врата.

Заключена. Желязна планка, катинар.

Ераст Петрович хвана с две ръце студеното желязо и съгласно учението за духовната мощ си представи, че е книжна лента. Дръпна я към себе си и катинарът изведнъж отхвърча и затрополи надолу по каменните стъпала.

Нямаше време да се радва. Той се намери в някакво тъмно помещение с нисък скосен таван. През капандурите се виждаше полегат покрив, който матово блещукаше на лунната светлина.

И още една врата, но без катинар и паянтова. С един ритник я довърши.

Излезе на покрива и в първия миг го преряза леден вятър. Но студът не беше най-лошото. Бърз поглед наоколо му беше достатъчен, за да разбере, че оттук вече няма накъде.

Фандорин притича на една страна, видя ниско долу осветената улица, хора, файтони.

Втурна се на другата страна. Долу видя заснежен двор.

Не му остана време за по-нататъшни проучвания. Откъм таванската врата се появиха три сенки и бавно пристъпиха към застиналия над пропастта обречен човек.

— Добре тичате, господин статски съветник — подметна отдалеч един от преследвачите му, чието лице не се виждаше. — Да проверим сега дали можете и да летите.

Ераст Петрович им обърна гръб, защото му беше неприятно да ги гледа, а и безсмислено. Погледна надолу.

Да лети?

Видя надолу гола стена без прозорци, сняг. Поне дърво да имаше — можеше да скочи, да опита да се хване за клоните.

Да лети?

За висше майсторство в клана на „невидимите“, обучили Фандорин на изкуството да управлява духа и тялото си, се смяташе един номер, наречен „Полетът на ястреба“. Ераст Петрович много пъти беше разглеждал рисунки в старите ръкописи, на които техниката на този невероятен фокус беше показана с всички подробности. В стари времена, когато царствата в страната на Слънчевия корен^[14] били в дълголетна междуособна война, „невидимите“ се смятали за ненадминати разузнавачи. С лекота се катерели по отвесните стени, за да се вмъкнат в обсадена крепост и да проучат всички тайни на отбраната й. Къде по-трудно им било да се измъкнат обратно с получените сведения. Невинаги нинджата имал време да спусне въжена стълба или поне копринена връв. За тази цел бил измислен „Полетът на ястреба“.

В учението се казваше: „Скачай без оттласкване, разстоянието от тялото ти до стената да е две стъпала, не повече и не по-малко. Тялото си дръж идеално право. Брой до пет, тогава рязко удари с пети стената, превърти се във въздуха и се приземи, като не забравиш да отправиш молитва към Буда Амида^[15].“

Говореше се, че изкусни майстори в древността можели да правят „Полета на ястреба“ от стени с височина сто шаку, тоест трийсет метра, но Ераст Петрович не вярваше. Щом се брои до пет, значи тялото е прелетяло само десет-дванайсет метра. Следва превъртане, което омекотява падането, разбира се, но все пак надали човек може да оцелее при скок от над петнайсет-шестнайсет метра дори да е невероятно изкусен и да му е гарантирано покровителството на Буда Амида.

Ала моментът не беше подходящ за скептицизъм. Отзад се приближаваха бавни крачки — господа нихилистите вече не бързаха за никъде.

Колко ли шаку са тук? — опита се да си представи статският съветник. Не повече от петдесет. За средновековен разузнавач нищо работа.

Трябваше да скочи без оттласкване, това си го спомняше съвсем ясно, така че се изпъна като струна и прекрачи в пустотата.

Усещането от полета му се стори отвратително. Стомахът му направи опит да изскочи през гърлото, а белият му дроб се вкамени, неспособен нито на вдишване, нито на издишване, но всичко това как да е. Най-важното беше да брои.

На „пет“ Фандорин с всички сили удари с крака назад, почувства парещото докосване на твърдата повърхност и направи доста леката фигура „Атакуваща змия“, наречена в европейския цирк двойно салто.

„Наму Амида Буцу^[16]“ — успя мислено да произнесе Фандорин, след което престана да вижда и чува.

 

 

После сетивата му се пробудиха, но не всички: беше му много студено, нямаше въздух и пак нищо не виждаше. Ераст Петрович в първия миг се уплаши, че с молитвата на уста е попаднал в будисткия леден ад, където цари вечен студ и мрак. Но в ледения ад надали знаеха руски, а далечните гласове, долитащи някъде от висините, говореха точно този език.

— Шварц, къде е тоя? Все едно потъна вдън земя.

— Ето го! — викна друг глас, млад и звънлив. — Забил се е в снежна пряспа. Доста далече е прелетял.

Чак сега зашеметеният Фандорин разбра, че не е умрял и не е ослепял, а наистина е паднал по лице в дълбока пряспа. Очите, устата и дори носът му са в снега, затова не може да диша.

— Да си вървим — решиха горе. — И да не е пукнал, целият се е потрошил.

И в небесата стана тихо.

Дори да се е потрошил, не е целият — статският съветник го разбра, когато успя да се надигне първо на четири крака, после в цял ръст. Дали изкусността на „невидимите“ го беше спасила, дали Буда Амида, кой знае — може би най-вече случилата се тук снежна пряспа.

Той прекоси двора, олюлявайки се, и през някакъв от входовете излезе на „Звонарни переулок“ — право в ръцете на един полицай.

— Божке, ептен се подлудиха тия о̀ра! — ахна онзи, като видя голия мъж, целия в сняг. — Гърмят с пушкалата, голи се къпят в снега! Е, господинчо, тази нощ ще я прекараш в участъка.

Ераст Петрович пак се олюля, вкопчен в реверите на коравия вледенен шинел, и бавно се свлече.