Борис Акунин
Статски съветник (11)

Глава десета

Писмо за Грин

Слънцето бавно пълзеше през небето, без дори в най-високата си точка много да се вдигне над плоските покриви. Грин седеше до прозореца, не мърдаше, гледаше как светилото изминава съкратения си зимен маршрут. Съвсем малко оставаше на педантичния диск до края на маршрута — тъмната грамада на зърнохранилището, когато на пустинната пътечка, която лъкатушеше от жп линиите към прелеза на „Мариинска“, се появи набита фигура. Добро е мястото все пак въпреки теснотията и дървениците, помисли си Грин. За първи път през целия следобед се мяркаше човек, иначе нямаше жива душа, само един локомотив маневрираше напред-назад и разместваше вагоните.

Слънцето му светеше в гръб и чак след като свърна към кантона, се видя кой е.

Матвей, хазаинът.

Какво има? Каза, че смяната му е до осем, а сега е пет.

Влезе, не поздрави, само кимна. Лицето му мрачно, недоумяващо.

— Туй май е за вас…

Грин взе от ръцете му смачкания плик. Прочете надписа с печатни букви — мастилото лилавееше: „За г-н Грин. Спешно“.

Погледна Матвей:

— Откъде?

— Знам ли? — още повече помрачня онзи. — И аз не знам. Намерих го в джоба на полушубката. Бях в депото, викаха ме в канцеларията. Много народ имаше наоколо, всеки може да го е пъхнал. Мисля, че трябва да бягате. Къде е третият, момчето?

Грин отвори плика, вече знаеше какво ще види в него: машинописни редове.

Къщата е завардена от всички страни. Полицията не е сигурна, че сте там, затова изчаква. Ще щурмуват точно в полунощ. Ако успеете да се измъкнете, има удобна квартира: „Воронцово поле“, домът на Ведьорников, №4.

ТГ

Първо драсна клечка и изгори бележката и плика. Докато гледаше огъня, си броеше пулса. Когато кръвта му възстанови нормалната си ритмичност, каза:

— Вървете бавно, все едно се връщате в депото. Не се озъртайте. Наоколо има полиция. Ако ви арестуват, спокойно. Кажете, че ме няма, ще се върна вечерта. Но надали ще ви арестуват. По-скоро ще ви пуснат и ще ви проследят. Трябва да се отървете от „опашката“ и да изчезнете. Кажете на другарите, че съм наредил да ви укрият при нелегалните.

Хазаинът наистина се оказа твърд човек. Малко постоя, не попита нищо. Извади от сандъчето си нещо опаковано, пъхна го под полушубката и без да бърза, закрачи по пътечката обратно към „Мариинска“.

Значи затова нямало жива душа, съобрази Грин. А за полицията имаше предостатъчно място да се разположи наоколо — беше пълно със складове. Добре че седеше встрани от прозореца и беше пуснал пердето, сигурно наблюдават с няколко бинокъла.

Сякаш за да потвърди хрумването му, на тавана на ремонтната работилница блесна искрица. Такива искрици Грин беше забелязал и по-рано, но не им обърна внимание. Нека му е за урок.

Наближаваше шест.

Товарният влак заедно с вагона с Лобастовите оцветители вече пътува за Питер. След пет минути с експреса потегля и Жули. Червенушката ще проследи всичко да е наред и ще се върне тук. Ще е наред, защо да не е наред. Жули ще изпревари товарния влак и утре сутринта ще го посрещне в Питер. Ще вземе торбите и партията ще си напълни касата. Дори тази нощ БГ да погине, няма да е всуе.

Но може и да не погине. Ще видим. Който е предупреден, той е въоръжен.

Въоръжени ли са впрочем?

Грин сви вежди, като се сети, че бомбите им останаха в адвокатското жилище, а само с револвери трудно биха се справили. Имаха малко избухлива смес и детонатори, но нито корпуси, нито пълнеж.

— Емеля! — повика той. — Обличай се, работа те чака.

Онзи вдигна малките си оченца от „Граф Монте Кристо“, единствената книга, която откри в къщата.

— След малко, Гринич, а? Да знаеш какво става! Само да си дочета главата.

— После. Имаш време — и Грин му обясни ситуацията. — Ще купиш десет консерви свинско, десет — доматено пюре и кило — кило и половина винтчета по петдесет милиметра. Върви си кротко, не се оглеждай. Няма да те закачат. Ако бъркам и все пак решат да те арестуват, гръмни поне веднъж, за да се подготвя.

Не бъркаше. Емеля излезе и се върна с покупките, а скоро си дойде и Червенушката. Каза, че Жули е заминала. Всичко е точно.

До полунощ им оставаше още много време, щеше да им стигне за подготовката. Грин позволи на Емеля да си чете за графа — дългучът беше с твърде груби пръсти за такава фина работа, — а за помощник взе Червенушката.

Първо отвориха всичките двайсет консерви и изсипаха съдържанието на боклука. Месните консерви бяха половинкилограмови, доматените — два пъти по-тесни. Грин започна от тесните. Запълни ги до половината с избухливата смес — само с такова количество разполагаха, но нищо, ще им стигне. Внимателно втъкна стъклените тръбички на химическите детонатори. Принципът беше елементарен: при реакция между възпламенителя и гърмящата смес се получаваше взрив с огромна разрушителна сила. Но се изискваше изключителна прецизност. Колко другари се бяха самовзривили, допрели крехкото стъкло в металното кухо тяло.

Червенушката гледаше, притаил дъх. И попиваше.

Грин внимателно затъкна тръбичките с пихтиестата маса, притисна обратно щръкналите капачета и нагласи по-тесните кутии в кутиите от свинско. Получи се идеално. В празнините между консервите насипа от винтчетата — колкото се побраха. Сега оставаше само да залепи горните капачета, и бомбите бяха готови. От удара стъклената тръбичка се чупи, взривът разкъсва тънката ламарина и винтчетата се превръщат в смъртоносен шрапнел. Изпитана система — върши чудесна работа. Има само един недостатък: осколките се разлитат на трийсетина крачки, значи самият бомбаджия рискува да бъде засегнат. Но Грин имаше решение на въпроса.

В полунощ — това е прекрасно.

Само да не си променят решението, да не започнат по-рано.

— Каква е гнида тоя прокурор Вилфор — измърмори Емеля и прелисти страницата. — Досущ като нашите.

 

 

В единайсет угасиха лампата. Нека полицията мисли, че са си легнали.

Един по един, едва открехвайки вратата всеки път, се измъкнаха в двора и залегнаха до оградата.

Скоро очите им свикнаха с тъмнината и те забелязаха как в дванайсет без четвърт през заснежения пущинак заприиждаха към кантона бързи безшумни сенки.

Плътно обкръжиха мястото на около десет крачки от къщата. Скупчиха се доста полицаи. Още по-добре. Толкова по-голяма паника ще настане.

Точно отпред при пътечката сенките се събраха на голяма безформена маса. Чуваше се шептене, скърцане.

Когато масата се насочи към портичката, Грин изкомандва:

— Сега.

Хвърли към приближаващата се маса една консерва, веднага след нея втора, падна по лице в снега и си запуши ушите.

От двойния тътен щяха да му се пукнат тъпанчетата. Отдясно и отляво загърмя: веднъж, втори път, трети, четвърти. Емеля и Червенушката бяха хвърлили своите бомби.

И веднага скочиха и се втурнаха напред, докато полицаите са ослепени от блясъците и оглушени от взривовете.

Докато прескачаше проснатите тела по пътечката, Грин се учуди, че раната и пукнатото ребро изобщо не го болят. Какво нещо е да се довериш на вътрешните сили в организма!

До него тежко подтичваше Емеля. Червенушката се носеше напред като хлапе.

Когато отзад екнаха изстрели, бяха вече съвсем наблизо до спасителните складове.

Излишна беше вече тази пукотевица. Късно.

 

 

Жилището на „Воронцово поле“ се оказа удобно: три стаи, заден вход, телефон и дори баня с нагряваща се вода.

Емеля веднага седна с книгата — сякаш не бе имало ни взривове, ни претичване през заснежения пущинак под куршумите, ни дълго криволичене после по тъмните улички.

Червенушката от изтощение падна на дивана и заспа.

А Грин внимателно огледа апартамента с надеждата да намери някакъв знак, по който да разкрие ТГ.

Не намери нищо.

Жилището беше изцяло мебелирано, но без никакви признаци за реален живот. Нито портрети, нито фотографски снимки, нито дребни украшения, нито книги.

Явно тук не живееше никой.

Тогава за какво е? За делови срещи? За всеки случай?

Но да поддържа такова жилище за срещи или „за всеки случай“ можеше да си позволи само много богат човек.

Разсъжденията пак го водеха към Лобастов.

Тази загадъчност го изпълваше с тревога. Тоест не се опасяваше от непосредствена заплаха — ако някой им готви капан, защо му е да спасява Бойната група от Тайната полиция? Но, така или иначе, най-правилното беше да изчезнат оттук.

Той телефонира на Иглата. Не й обясни нищо, каза само, че утре ще му трябва нова квартира, и издиктува адреса. Иглата отговори, че ще дойде сутринта. Гласът й звучеше тревожно, но за нищо не го попита, умница.

Сега трябва да поспи, каза си Грин. Натъкми се на фотьойла, без да се съблича. На масата пред себе си остави колта и четирите останали бомби.

Усети колко е уморен. И с реброто не беше толкова добре, колкото му се беше сторило. Това е от бързото тичане. Добре че от тръскането не се счупиха детонаторите в бомбите. Щеше да стане голяма глупост.

Затвори очи, отвори ги уж след миг, а отвън грееше слънце и на вратата се звънеше.

— Кой е? — долетя от антрето басовото боботене на Емеля. Не се чу отговорът, но вратата се отвори.

Сутрин е, и то не много рано, разбра Грин.

Организмът му все пак беше изискал своето — поне десет часа пълна почивка.

— Какво става с раните ви? А парите? — попита Иглата, едва-що влязла в стаята. И без да чака отговора му, съобщи: — За нощните събития знам. Матвей е при нас. Цяла Москва говори за стълкновението. Убит е самият Бурляев, това се знае със сигурност. Споменава се, че загинали и страшно много полицаи. Но какво ви разправям, след като вие сте били там…

Очите й бяха други, не както досега, а живи, изпълнени със светлина, и изведнъж пролича, че тя не е стара мома, а просто строга волева жена, понесла доста изпитания.

— Вие сте истински герой — допълни тя със сериозен и спокоен глас, сякаш констатираше научно доказан факт. — Всички сте герои. Като народоволците — и така го погледна, че му стана неудобно.

— Раните не се обаждат. Парите заминаха. Днес са в Питер — отговори на въпросите й. — Не знаех за Бурляев, но това е добре. За страшно много е преувеличение, но неколцина изтрепахме — и продължи по същество. — Първо — друга квартира. Второ — свърши избухливата смес. Трябва ни. И детонатори. Химически, от ударен тип.

— Търси ви се квартира. До довечера ще се уреди. Детонатори имаме колкото щете. Миналия месец от Петербург докараха цял куфар. Със сместа сме по-зле. Ще трябва да се направи — прехапа тясната си бледа устна. — Освен да питам Аронзон… Следя прозорците му, няма сигнал за тревога. Мисля, че си заслужава рискът. Той е химик, сигурно ще може да направи. Но дали ще е съгласен? Бях ви споменала, той е противник на терора.

— Няма нужда — Грин си понатисна реброто — не го болеше. — Аз сам. Просто да ми намери съставките. Сега ще ги напиша.

Докато пишеше, усещаше втренчения й поглед.

— Чак сега забелязвам колко приличате на него…

Грин спря насред дългата дума „нитроглицерин“, вдигна очи.

Не, тя не го гледаше, взираше се някъде в пространството над главата му.

— Вие сте тъмен, той беше светъл. И лицето — съвсем друго. Но същият израз, и точно така обръщаше глава… Наричах го Тьома, а партийният му прякор беше Фокусника. Беше цар на фокусите с карти… Израснахме заедно. Баща му беше управител в харковското ни имение…

Грин беше чувал за Фокусника. Обесиха го в Харков преди три години. Говореше се, че имал годеница — графска дъщеря. Втора София Перовска^[1]. Значи така. Нямаше какво да каже, пък и тя очевидно не очакваше никакви думи. Сухо се изкашля и се изправи. Грин съвсем лесно си представи всичко останало.

— Ще стоим тук — каза той делово, за да й помогне да преодолее слабостта. — Ще ви чакаме. Значи първо — квартира. Второ — препарати.

 

 

Привечер отново се позвъни. Грин прати Емеля и Червенушката на задния вход и отиде да отвори — с бомба в ръката за всеки случай.

На пода до вратата видя бял правоъгълник.

Плик. Някой го е пуснал през процепа за пощата.

Грин отвори вратата.

Нямаше никого.

Пликът беше надписан с печатни букви: „За г-н Грин. Спешно“.

Изключителен случай. Днес в десет ръководителите на криминалното разследване княз Пожарски и статският съветник Фандорин ще бъдат сами, без охрана, в Петросовската баня, къпалня №6. Не изпускайте момента.

ТГ