Борис Акунин
Турски гамбит (8)

Глава осма

В която Варя вижда ангела на смъртта

Въпреки кървавата диария и мъчителните пристъпи на епидемичен катар, Императорът прекара последните дни в посещения на лазаретите, препълнени с ранени и тифусно болни. Негово императорско величество се отнася към тия нещастници с такава искрена сърдечност, че сцените буквално са изпълнени с топлота. Войничетата разграбват подаръците, проявявайки своята радост с една извънредно наивна детска непосредственост. Пишещият тия редове неведнъж успя да види прекрасните сини очи на Императора овлажнели от сълзи. Не е възможно да наблюдаваш тия сцени без особено чувство на благоговейно умиление.

„Правительственный вестник“ (Санкт Петербург)

30 юли (11 август) 1877 г.

Ето какво каза Ераст Петрович:

— Много д-дълго пътувахте, Варвара Андреевна. Пропуснахте доста любопитни неща. Веднага щом получих т-телеграмата ви, наредих да се извърши най-внимателно претърсване в палатката и личните вещи на убития. Не намерихме нищо особено интересно. А оня ден от Букурещ пристигнаха книжата, които Лукан е носил със себе си. Какво, мислите, открихме сред т-тях?

Варя плахо вдигна глава и за пръв път погледна титулярния съветник в очите. В тях не видя съчувствие или не дай Боже — презрение, а само съсредоточена мисъл и може би възбуда. Срамът тутакси измести облекчението, което бе изпитала: ама че егоистка, разтакаваше се, само и само да отложи завръщането в лагера, тръшкаше се за скъпоценното си реноме, а забрави работата.

— Кажете де! — подкани тя Фандорин, който с интерес наблюдаваше сълзата, дето бавно се стичаше по бузата й.

— Моля да ме извините, че ви в-въвлякох в тая история — с виновен глас произнесе Ераст Петрович. — Всичко можеше д-да се очаква, но чак пък това…

— Какво открихте в книжата на Лукан? — прекъсна го Варя сърдито, усещайки, че ако разговорът не тръгне в делова насока, всеки момент ще се разреве.

Но събеседникът й, изглежда, се досещаше за подобна възможност, или пък просто беше сметнал темата за изчерпана, защото не се върна повече към епизода в Букурещ.

— Много интересни бележки в тефтерчето му. Ето, сама ще се убедите.

Той извади от джоба си изящно тефтерче с брокатена подвързия и го отвори на отбелязаната страница. Погледът на Варя пробяга по колонка от цифри и букви:

19 = Z — 1500

20 = Z — 3400 — i

21 = J + 5000 Z — 800

22 = Z — 2900

23 = J + 5000 Z — 700

24 = Z — 1100

25 = J + 5000 Z — 1000

26 = Z — 300

27 = J + 5000 Z — 2200

28 = Z — 1900

29 = J + 15 000 Z + i

Препрочете ги още веднъж по-бавно, повтори и потрети. Страшно й се искаше да демонстрира остър ум.

— Шифър ли е това? Не, номерацията върви поред… Списък? Номера на полкове? Брой на войниците? Може би загуби и попълнения? — заизрежда Варя със смръщено чело. — Значи Лукан все пак е бил шпионин? Но какво значат тия букви — Z, Ј, i? Да не са формули или уравнения?

— Ласкаете покойника, Варвара Андреевна. Всичко е много по-просто. Дори да са уравнения, те са твърде елементарни. С едно неизвестно, наистина.

— Само с едно ли? — учуди се Варя.

— Вгледайте се по-внимателно. Първата колонка, естествено, са дати, след всяка от тях Лукан слага две чертички. От 19 до 29 юли по западен стил. С какво се е занимавал полковникът през тия дни?

— Откъде да знам? Не съм го следила — Варя се замисли. — Сигурно е бил в щаба, ходил е на позициите.

— Нито веднъж не съм виждал Лукан да ходи на позициите. Срещал съм го предимно на едно и също място.

— В клуба?

— Именно. И какво правеше там?

— Нищо особено, играеше карти.

— Б-браво, Варвара Андреевна.

Тя още веднъж погледна листчето.

— Значи си е водил сметки? След Z минус, а след Ј винаги плюс. Тоест, отбелязвал е загубите със Z, а печалбите — с Ј — Варя разочаровано сви рамене. — Къде е тук шпионажът?

— Никакъв шпионаж. Шпионажът е високо изкуство, а тук имаме работа с елементарен рушвет и предателство. На 19 юли, в навечерието на първия щурм на Плевен, в клуба се появява нашият Зуров и Лукан сяда да играе.

— Значи Z е Зуров? — възкликна Варя. — Я чакайте… — Вторачи се в цифрите и зашепна: — Четирийсет и девет… Седем наум… Сто и четири… Значи е дължал на Зуров 15 800. Всичко съвпада. Иполит също споменаваше за петнайсет хиляди. Но какво е това „i“?

— П-предполагам, че става дума за прословутия пръстен, inel на румънски. Лукан го губи на 20 юли, а на 29 пак си го спечелва.

— Но кой е тоя Ј? — Варя разтърка челото си. — Не си спомням сред играчите да е имало някое име с Ј. А от тоя човек Лукан е спечелил… ммм… Охо! Трийсет и пет хиляди! Нямам спомен полковникът да е удрял такива големи печалби. Той непременно щеше да се похвали.

— Не е имало с какво да се хвали. Това не е печалба, а хонорар за предателството. За п-първи път тайнственият Ј връчва пари на полковника на 21 юли, когато Лукан е обран до шушка от Зуров. Впоследствие покойникът получава от неизвестния си покровител по п-пет хиляди на 23-и, на 25-и и на 27-и, тоест през ден. Това му позволява да поддържа играта срещу Иполит. На 29 юли Лукан получава наведнъж 15 хиляди. Пита се, защо толкова м-много и защо тъкмо на 29-и?

— Продал е диспозицията за втория щурм на Плевен! — ахна Варя. — Фаталната атака е на 30 юли, следващия ден!

— Още веднъж браво. Ето ви цялата тайна както на Лукановата прозорливост, така и на поразителната точност на турските артилеристи, които разстрелват нашите колони още по време на марша със стрелба по квадрати.

— Но кой е тоя Ј? Никого ли не подозирате?

— Не, защо? — промърмори под носа си Фандорин. — П-подозирам… Но засега нещо не пасва.

— Значи, трябва само да намерим тоя прословут Ј и Петя ще излезе на свобода, Плевен ще падне, а войната ще свърши?

Ераст Петрович се замисли, намръщи гладкото си чело и много сериозно отговори:

— Вашата логическа верига не е много коректна, но е принципно вярна.

 

 

Варя не посмя да се появи в пресклуба същата вечер.

Сигурно всички я обвиняват както за смъртта на Лукан (нали не знаят за предателството), така и за прогонването на всеобщия любимец Д’Евре. Французинът не бе се върнал в лагера от Букурещ. Според Ераст Петрович дуелистът е бил арестуван, след което получил нареждане до двайсет и четири часа да напусне територията на княжество Румъния.

Варя кръжеше около окичената с разноцветни знаменца шатра, поддържайки стотина крачки дистанция, с надеждата да срещне Зуров или поне Маклафлин и да научи от тях до каква степен е настроено срещу нея общественото мнение. Определено нямаше къде да се дене, а хич не й се прибираше в палатката. Милосърдните сестри — приятни, но ограничени създания, пак щяха да обсъждат кой от докторите е душичка, а кой злобар, и вярно ли е, че едноръкият поручик Щрумпф от шестнайста палатка е направил предложение на Настя Прянишникова.

По едно време някой отметна платнището и Варя, съгледала на входа на шатрата познатата й набита фигура със син жандармски мундир, побърза да се обърне на другата страна, преструвайки се, че се любува на изгледа, макар че от тоя изглед — селцето Бохот, приютило щаба на главнокомандващия — й беше дошло до гуша. Къде е справедливостта, пита се? Тоя подъл интригант, тоя наемник Казанзаки си ходи в клуба като у дома, докато тя, една фактически невинна жертва на обстоятелствата, обикаля наоколо като някой помияр! Варя възмутено тръсна глава и твърдо реши да се махне, но отзад я настигна мазният глас на омразния грък:

— Госпожа Суворова! Каква приятна среща.

Варя се обърна и направи гримаса, сигурна, че необичайната любезност на полковника моментално ще бъде последвана от някое змийско ухапване.

Казанзаки я гледаше, дебелите му бърни се разкривиха в усмивка, а погледът му бе някак странен, едва ли не умолителен.

— В клуба всички говорят само за вас. Чакат ви с нетърпение. Все пак не се случва всеки ден хората да кръстосват саби за някоя прекрасна дама, при това с летален изход.

Варя се намръщи и бдително чакаше да види къде е клопката, но жандармът се заусмихва по-сладко.

— Граф Зуров още тогава описа цялата тая еквилибристика в най-сочни краски, а днес като излезе и статията…

— Каква статия? — уплаши се Варя.

— Не знаете ли, нашият изпаднал в немилост Д’Евре подробно описва дуела в „Ревю паризиен“, разпрострял се е на цяла страница. Твърде романтично. Вас ви споменава само като „la belle m-lle Ѕ“^[1].

— И какво — трепна едва-едва гласът на Варя, — никой ли не ме обвинява?

Казанзаки приповдигна невероятно гъстите си вежди.

— Никой, ако не броим Маклафлин и Еремей Йонович. Но първият е всеизвестен мърморко, а вторият рядко минава насам, само като придружава Соболев. Между другото за последния бой Перепьолкин получи „Свети Георги“. И за какви заслуги? То голяма работа да се озовеш на правилното място в правилното време. — Подполковникът завистливо премлясна и внимателно завъртя разговора към най-важното: — Всички се чудим къде ли се дяна нашата героиня, а излиза, че героинята била заета с важни държавни дела. Е, госпожице, какви ги крои хитроумният господин Фандорин? Какви са хипотезите по повод тайнствените бележки на Лукан? Не се чудете, Варвара Андреевна, аз съм в течение на събитията. Все пак завеждам специалния отдел.

Я, каква била работата, каза си Варя, гледайки полковника изпод вежди. Как ли пък няма да ти кажа. Виж го ти, готованеца.

— Ераст Петрович обясняваше нещо, ама аз не разбрах кой знае колко — наивно запримигва тя. — Някакъв „Зъ“, някакъв „Жъ“. По-добре да попитате самия титулярен съветник. Във всеки случай Пьотър Афанасиевич Яблоков не е виновен за нищо, това вече е ясно.

— Предателство може и да не е извършил, но със сигурност е виновен за престъпна небрежност — в гласа на жандарма прозвучаха познатите й стоманени нотки. — Да си стои засега в ареста, нищо няма да му стане. — Изглежда, обаче Казанзаки се сети, че днес има друго амплоа и моментално смени тона: — Всичко ще е наред. Аз не съм амбициозен, Варвара Андреевна, винаги съм готов да си призная грешката. Ето, да вземем например несравнимия мосю Д’Евре. Да, признавам, разпитвах го, подозирах го — имах си основания. Заради прословутото му интервю с турския полковник нашето командване допусна грешка, много хора загинаха. Моята хипотеза беше, че полковник Али бей е някакъв митичен персонаж, който французинът си е измислил — я от репортерска суета, я от някакви други, далеч не толкова невинни съображения. Сега виждам, че съм бил несправедлив към него. — Той поверително сниши глас: — Получихме агентурни сведения от Плевен. Осман паша наистина имал някакъв помощник или съветник Али бей. Много рядко се показвал пред хора. Нашият човек го зърнал отдалеч, успял да види само черна брада и тъмни очила. Впрочем Д’Евре също споменаваше брада.

— Брада, очила? — Варя също сниши глас. — Да не е оня, как му беше името, Ануар ефенди?

— Шшт — Казанзаки нервно се озърна наоколо и зашепна още по-тихо. — Сигурен съм, че е той. Твърде ловък господин. Как само преметна нашия кореспондент, а? Само три табора, казва, а главните сили нямало да дойдат скоро. Разработката е простичка, но елегантна. А ние, баламите, налапахме стръвта.

— Но щом Д’Евре не е виновен за провала на първата атака, а убитият от него Лукан е предател, излиза, че журналистът е прогонен неправилно? — попита Варя.

— Така излиза. Нема късмет, горкият — махна с ръка подполковникът и пристъпи по-наблизо. — Виждате, Варвара Андреевна, колко съм откровен. Между другото, споделих с вас секретна информация, А вие не искате да ми разкриете същински дреболии. Аз си преписах оня лист от тефтерчето, трети ден си блъскам главата и нищо не излиза. Първо реших, че е шифър. Ама не прилича. Да е списък на частите или тяхното придвижване? Загуби и попълнения? Кажете ми де, какво измъдрува Фандорин.

— Ще ви разкрия само едно нещо. Всичко е много по-просто — снизходително отрони Варя, оправи си шапката и с лека походка се упъти към пресклуба.

 

 

Подготовката за третата и окончателна атака на плевенската крепост продължи през целия задушен август. Макар че приготовленията бяха забулени в най-строга секретност, в лагера открито се говореше, че сражението ще се състои точно на 30-и, на височайшия имен ден. От сутрин до вечер пехотата и конницата отработваха из околните долини и хълмове съвместни маневри, по пътищата ден и нощ се мъкнеха полеви и обсадни оръдия. Жалка гледка представляваха изтормозените войничета, с прогизналите от пот рубашки и посивелите от прах походни фуражки със слънцезащитни кърпи, но общото настроение бе отмъстително-радостно: край вече, свърши се нашето търпение, руснакът бавно впряга, ама бързо кара, ей сега ще размажем досадната плевенска муха с цялата мощ на мечата си лапа.

Както в клуба, така и в офицерската столова, където се хранеше Варя, всички изведнъж се бяха превърнали в стратези — чертаеха схеми, ръсеха имена на турски паши, гадаеха откъде ще бъде нанесен главният удар. Соболев се отби няколко пъти, но се държеше загадъчно и важно, вече не играеше шах, хвърляше на Варя изпълнени с достойнство погледи и повече не се оплакваше от съдбата, която го била преследвала. Един познат от щаба беше пошушнал, че в предстоящия пристъп на генерал-майора е отредена може би не ключова, но твърде важна роля и в момента под негово командване били поставени цели две бригади и един полк. Михаил Дмитриевич най-сетне бе оценен според заслугите си.

Наоколо цареше оживление и Варя с всички сили се опитваше да се включи във всеобщото въодушевление, но това някак не й се отдаваше. Честно казано, беше й дошло до гуша от приказките за резерви, дислокации и комуникации. И пак не й даваха свиждане с Петя, а Фандорин ходеше мрачен като самата смърт и на въпросите отговаряше с неразбираемо мучене. Зуров пък се мяркаше само в компанията на своя патрон, поглеждаше я жално-милно и уж намигаше на Семьон бюфетчика, но си траеше и не посягаше нито към картите, нито към чашката — в отряда на Соболев цареше желязна дисциплина. Само веднъж хусарят шепнешком се оплака, че „Жеромка“ е стегнал юздите и не дава на никой да мръдне. А Михаил Дмитриевич го взел под крилото си и няма как да му дадат да се разбере. Дано по-скоро почне тоя щурм.

Единственото по-радостно събитие през последните дни беше завръщането на Д’Евре, който, както се оказа, изчакал в Кишинев да отмине бурята и щом научил за пълната си реабилитация, побързал към театъра на военните действия. Варя много се зарадва на французина, но и той сякаш беше станал друг. Вече не я развличаше с историите си, избягваше да говори за букурещкия инцидент, а през цялото време хвърчеше из лагера, сякаш наваксваше за един месец отсъствие и дращеше статийки за своето „Ревю“. Общо взето, Варя се чувстваше горе-долу по същия начин, както в ресторанта на хотел „Роял“. Тогава, щом замириса на кръв, мъжете изведнъж захапаха гема и буквално забравиха за нейното съществуване. Още едно потвърждение, че мъжът по самата си природа е по-близък до зверовете, животинското у него е изразено по-очевидно, отколкото у жената, и затова тъкмо жената като по-развито, по-фино и по-сложно същество представлява пълноценната разновидност на homo sapiens. Жалко само, че нямаше с кого да сподели своите мисли. Милосърдните сестри при подобни приказки само се кискаха в шепите си, а Фандорин, който мислеше за нещо друго, кимаше разсеяно.

С една дума, безвремие и скука.

На 30 август на разсъмване Варя се събуди от чудовищен грохот. Започнала бе първата канонада. Предната вечер Ераст Петрович обясни, че освен обичайната артилерийска подготовка турците ще бъдат подложени и на психологическо въздействие — една нова дума във военното изкуство. Още с първите лъчи на слънцето, когато правоверните трябва да извършат намаз^[2], триста руски и румънски оръдия ще открият ураганен огън по турските укрепления, а точно в девет канонадата ще спре. В очакване на атаката Осман паша ще прати на предни позиции свежи войски, обаче ядец: съюзниците няма да помръднат от място и над плевенските полета ще се възцари тишина. В единайсет нула нула върху недоумяващите турци ще се стовари нова огнена буря, която ще продължи до един на обяд. Следва ново затишие. Противникът отнася убитите и ранените, набързо закърпва разрушенията, примъква нови оръдия вместо улучените, а щурмът не почва и не почва. Естествено, сред турците, които не се отличават със здрави нерви и са способни на еднократен порив, но пасуват пред каквито и да било продължителни усилия, настъпва объркване, възможна е дори паника. Цялото агарянско началство сигурно ще се изсипе на първата линия, ще зяпа в биноклите и нищо няма да разбира. В тоя миг, в четиринайсет и трийсет, върху противника се изсипва третата вълна на артилерийската подготовка, а след още половин час срещу изтормозените от чакане турци се устремяват щурмовите колони.

Варя си представи себе си на мястото на нещастните защитници на Плевен и я побиха тръпки. Това е ужасно — да чакаш решителните събития час, че два, че и три, и все напразно. Тя със сигурност не би издържала. Хитро е измислено, не може да им се отрече на щабните гении.

Бу-бум! Бу-бум! — тътнеха тежките обсадни топове. Бум-бум-бум! — пригласяха им по-нарядко полевите оръдия. Това няма да свърши скоро, каза си Варя. Ще има време да закуси.

Журналистите, които не бяха уведомени относно хитроумния план на артилерийските стратези, бяха тръгнали за позициите още по тъмно. Местонахождението на кореспондентския пункт трябваше предварително да се обсъди с командването и след дълги дискусии се реши да помолят за достъп до височината, разположена между Гривица, където се намираше центърът на позицията и ловешкото шосе, отвъд което се простираше левият фланг. Първоначално повечето журналисти искаха да се базират по-близо до десния фланг, тъй като главният удар явно щеше да се нанесе тъкмо там, но Маклафлин и Д’Евре наложиха своето мнение. Основният им аргумент беше, че дори левият фланг да се окаже второстепенен, там е Соболев, а следователно, ще има и сензации.

След като закуси заедно с пребледнелите, стряскащи се от изстрелите сестри, Варя тръгна да издири Ераст Петрович. Титулярния съветник го нямаше в щаба, нито в специалния отдел. Варя за всеки случай се отби до палатката му и завари Фандорин да седи най-спокойно с книга в ръка и по чехли в сгъваемото кресло, и да пие кафе.

— Кога ще ходите към позициите? — попита Варя и седна на леглото, защото нямаше друго свободно място.

Ераст Петрович сви рамене. Лицето му бе толкова румено, че чак грееше. Явно, че лагерният живот се отразяваше добре на бившия доброволец.

— Тук ли ще седите целия ден? Д’Евре каза, че днешната битка е най-големият в световната история щурм на укрепена позиция. Щяло да бъде по-грандиозно от Малахов курган^[3].

— Вашият Д’Евре обича да послъгва — отвърна титулярният съветник. — Ватерлоо и Бородино са били доста по-мащабни, да не говорим за Лайпцигската битка на народите.

— Ама вие наистина сте чудовище! Тук се решава съдбата на Русия, загиват хиляди, а той седнал да си чете книжки! Това е безнравствено в края на краищата!

— А нравствено ли е да гледаш от безопасно разстояние как хората се избиват взаимно? — О, чудо, в гласа на Ераст Петрович прозвуча човешко чувство: раздразнение. — Премного благодаря, вече съм го гледал тоя спектакъл, дори съм участвал в него. Никак не ми х-хареса. По-добре се чувствам в компанията на Тацит — и той демонстративно заби нос в книгата.

Варя скочи, тропна с крак и тръгна към изхода, но Фандорин се обади отзад:

— И по-внимателно там, разбрахме ли се? Нито к-крачка от кореспондентския пункт. Че какво ли не се случва.

Тя се спря и учудено погледна Ераст Петрович.

— Това проява на грижа ли беше?

— Б-бога ми, Варвара Андреевна, какво ще правите там, наистина? Първо дълго време ще стрелят с оръдията, после ще хукнат напред и ще се вдигнат облаци п-прах — нищо няма да видите, само ще чувате как едните викат „ура“, а другите крещят от болка. Много интересно, нали? Нашата работа с вас не е там, а тук, в тила.

— Тилови плъх — припомни си Варя подходящия за случая термин и остави мизантропа насаме с неговия Тацит.

Лесно намери височинката, на която се бяха разположили кореспондентите и военните наблюдатели от различни неутрални страни — още от пътя, задръстен от талиги с боеприпаси, Варя съзря в далечината бялото знаме, което вяло се вееше от вятъра, а под него чернееше цяла тълпа — трябва да имаше стотина души, ако не и повече. Един пресипнал от крясъци капитан с червена лента на ръкава, който се разпореждаше къде да се карат снаряди, се усмихна мимоходом на симпатичната госпожица с дантелена шапка и посочи с ръка:

— Натам, мадмоазел, натам. И гледайте да не свърнете нанякъде. Вражеската артилерия не стреля по бялото знаме, ама другаде току долети някой снаряд. Къде, къде ръгна натам, дръвник с дръвник?! Нали казах четирифунтовите да заминават за шеста батарея!

Варя подръпна юздите на кроткото доресто конче, което бе взела от лазаретската конюшня, и се запъти към флага, оглеждайки се любопитно.

Цялата долина пред редицата ниски хълмове, отвъд които започваха подстъпите към Плевен, беше изпъстрена със странни островчета. Пехотинците поротно бяха залегнали в тревата, очаквайки сигнала за атака. Войниците тихо разговаряха помежду си само от време на време тук и там избухваше неестествено висок смях. Офицерите, събрани на групички от по няколко души, пушеха. Появата на Варя предизвикваше учудени и недоверчиви погледи, сякаш бе същество от някакъв друг, нереален свят. Гледката на тоя човешки мравуняк накара сърцето на Варя да се свие. Тя ясно видя ангела на смъртта да кръжи над прашната трева, да оглежда лицата и да ги бележи с невидимия си печат.

Сръчка коня с токове, за да прекоси по-скоро тая злокобна чакалня.

Затова пък на наблюдателния пункт всички бяха оживени и пълни с някакво радостно очакване. Тук цареше атмосфера като на пикник, някои дори бяха насядали край постланите на тревата бели покривки и с удоволствие похапваха.

— Вече си мислех, че няма да дойдете! — поздрави новопристигналата Д’Евре, възбуден както и всички останали. Варя забеляза, че той бе обул прословутите си ръждивокафяви ботуши. — Киснем тук като идиоти от изгрев-слънце, а руските офицери взеха да се мъкнат едва по пладне. Господин Казанзаки благоволи да се появи преди половин час, та от него научихме, че атаката ще започне чак в три часа — весело дърдореше журналистът. — Виждам, че и вие сте знаели диспозицията предварително. Не е честно, мадмоазел Барбара, можехте да предупредите приятелите си. Станал съм в четири сутринта, за мен това е смърт.

Французинът помогна на дамата да слезе от коня, настани я на едно сгъваемо столче и се захвана да обяснява:

— Ей там, на отсрещните височини, са укрепените позиции на турците. Виждате ли, където снарядите вдигат фонтани от пръст? Точно там е центърът на позицията им. Руско-румънската армия е разгърната в паралелна линия на около петнайсет километра, оттук можем да видим само част от това огромно пространство. Обърнете внимание на кръглия хълм. Не, не тоя, онзи, на който е бялата шатра. Това е командният пункт, временният щаб. Там са и командващият Западния отряд княз Карол Румънски, главнокомандващият гранд дюк, великият княз Николай^[4], и самият император Александър. Охо, ракетите, изстреляха ракетите! Живописно зрелище, нали?

Над опустялото поле, разделящо враждуващите страни, се извиха високи димни дъги, сякаш някой бе нарязал небесната сфера на резени като диня или пъпеш. Варя вдигна очи и видя високо горе три цветни топки — едната съвсем близо, другата по-встрани над императорския щаб, а третата съвсем далеч над хоризонта.

— Това са въздушни балони, Варвара Андреевна — съобщи, приближилият се Казанзаки. — Оттам с помощта на сигнални флагчета се коригира артилерийският огън.

Жандармът й стана още по-неприятен отпреди. Той възбудено кършеше пръсти, ноздрите му нервно се издуваха. Доловил е мириса на човешка кръв, вампир такъв. Варя демонстративно отмести стола си, но подполковникът сякаш не забеляза нейната маневра. Пак се приближи и взе да сочи някъде встрани, където зад веригата невисоки хълмове се гърмеше особено силно.

— Нашият общ познат Соболев пак извъртя номер. Според диспозицията неговата роля е да демонстрира сила срещу Къшинския редут, докато основните сили нанасят удар в центъра. Но шило в торба не стои. Въпреки плана нашият честолюбец още от сутринта се хвърли в челна атака. Не стига, че се откъсна от основните сили и турската конница го отряза, ами застраши изпълнението на цялата операция! Ама тоя път солено ще му излезе! — Казанзаки измъкна от джоба си златен часовник, развълнуван смъкна фуражката си и се прекръсти: — Три часът! Тръгват!

Варя се огледа и видя как цялата долина се раздвижи: островчетата бели куртки се полюшнаха и бързо потекоха към предната линия. Долу, покрай самата височинна също вървяха хора с пребледнели лица, пред тях енергично накуцваше възрастен офицер с дълги мустаци.

— Не изоставай, вдигни щиковете! — тънко и пронизително се провикна той, оглеждайки колоната. — Ей, Семенцов, опичай си акъла! Ще ти откъсна главата!

Край тях вече се точеха други ротни колони, но Варя още следеше с очи първата, оная с възрастния офицер и незнайния Семенцов.

Ротата се разгърна в линия и бавно се затича към далечния редут, над който още по-енергично избликваха фонтани пръст.

— Ей сега ще видят те — промълви някой наблизо. Отпред снарядите избухваха все по-често, от стелещия се по земята дим започна да не се вижда, но Варината рота продължаваше да напредва и май не бяха почнали да стрелят по нея.

— Давай, Семенцов, давай — шепнеше Варя, свила юмруци.

След малко обаче „нейната“ рота се изгуби зад гърбовете на развръщащите се колони. А когато откритото пространство пред редута се изпълни до средата с бели униформи, насред хорската маса като грижливо подредени храсти започнаха да изникват взривове: първи, втори, трети, четвърти. И пак, вече по-наблизо: първи, втори, трети, четвърти. И пак. И пак.

— Как ги подхванаха само — дочу Варя. — На ти тебе сега артилерийска подготовка. Не трябваше да се правят на не знам какво с тая идиотска психология, ами да пердашат без почивка.

— Побягнаха! Бягат! — Казанзаки силно стисна рамото на Варя.

Тя възмутено го изгледа отдолу нагоре, но видя, че човекът не е на себе си. Криво-ляво се освободи и погледна полето.

То цялото бе потънало в димна завеса, през която се мяркаха бели петна и хвърчаха черни буци пръст.

Над хълма надвисна тишина. От белезникавата мъгла мълчаливо извираше хорска тълпа, която се стичаше по двете страни на наблюдателния пункт. Варя видя червените петна по войнишките куртки и сви глава в раменете си.

Постепенно димът се разсейваше. Долината се откри, виждаха се изровените от снарядите черни фунии и множество бели точки. Като се вгледа по-внимателно, Варя забеляза, че точките мърдат, и изведнъж долови глухо, сякаш идващо изпод земята стенание — оръдията бяха замълчали.

— Първата проба на силите свърши — каза придаденият от генералния щаб към журналистите познат майор. — Осман се е залостил яко, хич няма да е лесно. Сега пак артилерийска подготовка и после пак „ура-ура“.

На Варя й призля.