Борис Акунин
Турски гамбит (6)

Глава шеста

В която Плевен и Варя са под обсада

Нашият кореспондент съобщава от Шумен, където е разположена щабквартирата на турската Балканска армия:

След конфузията при Плевен руснаците са изпаднали в твърде смешно положение. Техните колони са се проточили на десетки, дори стотици километри от юг на север, комуникациите им са беззащитни, а тилът — открит. Гениалният флангов маньовър на Осман паша позволи на турците да спечелят време и да се прегрупират, а едно малко българско градче се превърна в остра треска в хълбока на руската мечка. В кръговете, близки до двора в Константинопол, цари атмосфера на сдържан оптимизъм.

„Винер цайтунг“ (Виена)

30 (18) юли 1877 г.

От една страна, работата беше лоша — толкова лоша, че няма накъде повече. Горкият Петя още беше под ключ — вярно, че след плевенското кръвопролитие зловредният Казанзаки сякаш позабрави за шифровчика, но заплахата от военен съд си оставаше. Пък и военното щастие излезе променливо — на златната рибка изведнъж й поникнаха бодли и тя потъна в дълбините, след като одра до кръв дланите на мераклиите да я хванат.

От друга страна (Варя се срамуваше да го признае пред себе си), животът й никога досега не е била толкова… интересен. Да, тъкмо интересен, това беше точната дума. И ако бъдем честни, причината за това беше неприлично проста. За пръв път в живота й я ухажваха толкова поклонници, хем какви поклонници! Къде можеха да се мерят с тях доскорошните й спътници от влака или пък пъпчивите петербургски студенти. Колкото и да я потискаше Варя, долната женска природа прорастваше като плевел от глупавото й суетно сърце. Лоша работа.

Така и сутринта на 18 юли — важен и забележителен ден (но за това по-късно) — Варя се събуди с усмивка на уста. Всъщност дори не беше събуждане, само едва-едва долавяше слънчевата светлина върху затворените още клепачи, само още сладко се протягаше и веднага й стана радостно и весело като на празник. Чак после, когато след тялото се пробуди и разумът, дойде споменът за Петя и за войната. С усилие на волята Варя се застави да смръщи вежди и да се съсредоточи върху тъжната страна на живота, но в сънливата непокорна глава се прескачаха съвсем други мисли в духа на Агафия Тихоновна^[1]: ако имаше как към предаността на Петя да се добави славата на Соболев, че и лекомислието на Зуров, че и талантът на Шарл, че и примижалият поглед на Фандорин… Макар че не, Ераст Петрович не влизаше тук, той дори условно не можеше да бъде наречен поклонник.

Изобщо отношенията с титулярния съветник бяха някак неясни. Както и преди, Варя се водеше негова помощничка чисто номинално. Фандорин не я посвещаваше в своите тайни, а същевременно явно вършеше нещо и както изглежда, не без значение. Той ту изчезваше за дълго, ту напротив, по цели дни не излизаше от палатката си и при него се отбиваха някакви български селяни с миризливи овчи калпаци. Варя се досещаше, че сигурно са от Плевен, но гордостта не й позволяваше да разпитва. Тъй де, голяма работа — появата на плевенски жители в руския лагер не беше рядкост. Дори Маклафлин си имаше собствен информатор, който съобщаваше на кореспондента уникални сведения за живота на турския гарнизон. Вярно, че позовавайки се на „журналистическата етика“, ирландецът никога не ги споделяше с руското командване, затова пък читателите на „Дейли поуст“ бяха наясно и с всекидневните занимания на Осман паша, и с мощните редути, които израстваха край обсадения град не за дни, а за часове.

Но този път и в Западния отряд на руската армия сериозно се готвеха за битката. Щурмът бе насрочен за днес и всички бяха сигурни, че на „плевенското недоразумение“ непременно ще бъде сложен край. Вчера Ераст Петрович специално за Варя нарисува с клечка на земята всички турски укрепления и обясни, че според напълно достоверните данни, с които разполага, Осман паша има двайсет хиляден аскер и 58 топа, докато генерал-лейтенант Криденер е събрал пред града 32 000 войници и 176 оръдия, а се чакат и румънците. Разработена е хитра, строго секретна диспозиция с прикрит обходен маньовър и лъжлива атака. Фандорин обясняваше толкова хубаво, че Варя веднага повярва в победата на руското оръжие и дори не слушаше много внимателно — повече разглеждаше титулярния съветник и правеше догадки каква ли му се пада оная блондинка от медальона. Казанзаки споменаваше някакви странни работи за женитбата му. Да не би това да е половинката му? Ама тая е много млада за половинка, тя си е още момиче.

Откъде знаеше какво има в медальона ли? Много просто. Преди три дни Варя се отби след закуска в палатката на Ераст Петрович и го видя дълбоко заспал в леглото, както си беше с дрехите и изкаляните ботуши. Беше отсъствал целия преден ден, изглежда, се беше върнал на разсъмване. Тя вече се канеше безшумно да си тръгне, но изведнъж видя, че яката на ризата му е разкопчана и сребърният медальон е изскочил навън. Изкушението беше прекалено силно. Варя пристъпи на пръсти до леглото, без да откъсва поглед от лицето на Фандорин. Той дишаше равномерно с отворена уста. В тоя миг титулярният съветник приличаше на момчурляк, който за по-забавно е посипал слепоочията си с пудра.

Варя внимателно, с два пръста, хвана медальона, щракна капачето и видя миниатюрен портрет. Някаква кукличка, медхен-гретхен: златисти къдрички, миглички, устенца, бузки. Нищо особено. Варя осъдително изгледа спящия и изведнъж цялата пламна от срам — под дългите мигли много сериозно я гледаха две яркосини очи с много черни зеници.

Всякакви извинения щяха да прозвучат глупаво и затова Варя просто избяга, което също не беше кой знае колко умно, но поне се размина без неприятни сцени. И колкото и странно да е, по-нататък Фандорин се държеше сякаш нищо не се е случило.

Студен, неприятен човек, рядко се обажда, когато други говорят, но обади ли се, непременно изтърсва нещо такова, че на Варя й иде да хапе и дращи. Както например при спора за парламента и народовластието, който се разгоря по време на един пикник (бяха тръгнали голяма компания из хълмовете, помъкнаха и Фандорин с тях, макар той отчаяно да се теглеше да иде да залегне в бърлогата си).

Д’Евре започна да разказва за конституцията, която бившият велик везир Митхад паша въвел миналата година в Турция. Беше интересно. Гледай ти — една дива азиатска страна си има парламент, а Русия няма.

После подхванаха спор коя парламентарна система е по-добра. Маклафлин се обяви за британската, Д’Евре, макар че беше французин — за американската. Соболев пък настояваше за някаква особена, традиционно руска, дворянско-селска.

Но когато Варя поиска избирателни права за жените, всички дружно я бламираха. Грубиянинът Соболев взе да се присмива:

— Ох, Варвара Андреевна, вие, жените, умирате да се борите за права! После като вземете да избирате за тоя парламент едни левенти, бели и румени… Дай на жените да избират между Фьодор Михайлович Достоевски и нашия ротмистър Зуров — за кого ще си дадат гласовете, а? Ха де?

— Господа, ама изборът в парламента принудителен ли е? — разтревожи се хусарят и предизвика още по-голямо веселие.

Напразни бяха обясненията на Варя за равните права и за американската територия Уайоминг, където разрешили на жените да гласуват и на въпросния Уайоминг не се случило нищо лошо. Никой не вземаше думите й на сериозно.

— Ами вие защо си траете? — апелира Варя към Фандорин и оня хубаво се изказа, такива ги надрънка, че по-добре да си беше мълчал:

— Аз, Варвара Андреевна, съм принципен противник на д-демокрацията — (каза го и се изчерви). — Хората изначално не са равни помежду си и нищо не може да се направи, това е положението. Демократичният принцип ощетява умните, т-талантливите, работоспособните, прави ги зависими от глупците, некадърниците и мързеливците, д-доколкото те винаги са мнозинство в нашето общество. Нашите сънародници трябва първо да се отучат от свинщините, да заслужат правото да се наричат г-граждани, чак тогава може да се мисли и за парламент.

Варя просто изумя от тая нечувана позиция, но Д’Евре и се притече на помощ.

— И все пак, щом в една страна е въведено избирателно право — каза той меко (разговорът, естествено, се водеше на френски), — не е справедливо да обиждаме цяла половина от човечеството, още повече по-добрата му половина.

Споменът за тия прекрасни думи предизвика усмивка, Варя се обърна настрани и се замисли за Д’Евре.

Слава Богу, Казанзаки най-сетне остави човека на мира. Кой е карал генерал Криденер да взема стратегически решения на базата на някакво интервю! Клетият Д’Евре съвсем се изтормози, постоянно се опитваше да се оправдава и обяснява пред куцо, кьораво и сакато. Такъв виновен и нещастен той дори повече се харесваше на Варя. Преди й изглеждаше малко самовлюбен, прекалено свикнал с всеобщото възхищение, и затова тя нарочно спазваше известна дистанция, но сега тая необходимост беше отпаднала и Варя се държеше с французина просто и мило. Беше приятен човек, весел за разлика от Ераст Петрович и знаеше страшно много — и за Турция, и за древния Изток, и за френската история. Къде ли не го бе отвеждала жаждата за приключения! А пък колко хубаво разказваше своите recits droles^[2] — остроумно, живо, без никакво перчене. Варя обожаваше маниера на Д’Евре в отговор на някой неин въпрос да направи особена пауза, да се усмихне интригуващо и да произнесе с тайнствен вид: „Oh, c’est toute une histoir, madmoiselle“^[3]. И за разлика от потайния Фандорин тутакси разказваше тая история.

Те най-често бяха весели, понякога страшни.

Варя особено добре си спомняше една от тях.

„Вие, мадмоазел Варя, се гневите на азиатците за тяхното пренебрежение към човешкия живот и сте напълно права (говореха за башибозушките зверства). Но това са диваци, варвари, които не са стигнали в развитието си по-далеч от някой тигър или крокодил. Аз пък ще ви опиша една сцена, която наблюдавах в най-цивилизованата от всички страни, Англия. О, това е цяла история… Британците толкова високо ценят човешкия живот, че смятат самоубийството за най-тежък грях и опитът да посегнеш на живота си се наказва със смърт. В Ориента още не са стигнали до такова чудо. Преди няколко години бях в Лондон, когато тъкмо щяха да бесят някакъв затворник. Той бе извършил страшно престъпление — успял бе по някакъв начин да се сдобие с бръснач и се бе опитал да си пререже гърлото, дори сполучил донякъде, но лекарят на затвора навреме го спасил. Логиката на съдията ме потресе и аз реших, че на всяка цена трябва да видя изпълнението на присъдата със собствените си очи. Задействах всичките си връзки, за да получа пропуск за екзекуцията, и не останах разочарован.

Осъденият бе прерязал гласните си струни и само хъркаше, затова решиха да минат без последна дума. Дълго време се разправяха с лекаря, който твърдеше, че тоя човек не бива да се беси — разрезът щял да се разтвори наново и обесеният щял да диша направо през трахеята. Прокурорът и началникът на затвора обсъдиха въпроса и наредиха на палача да действа. Но лекарят излезе прав: опъването на примката разтвори раната и човекът се заклати на въжето, засмуквайки въздух със страшно съскане. Виси пет, десет, петнайсет минути и не умира, само лицето му става все по-мораво.

Решиха да извикат съдията, произнесъл присъдата. Тъй като екзекуциите стават на разсъмване, се наложи дълго време да го будят. Съдията пристигна след около час и взе следното соломоново решение: осъденият да се свали от бесилката и да се обеси наново, само че тоя път примката да се затегне не над, а под разреза. При втория опит всичко мина успешно. Ето, това са те, плодовете на цивилизацията.“

На следващата нощ Варя сънува обесения с ухиленото прерязано гърло. „Смърт няма — каза гърлото с гласа на Д’Евре и кръвта рукна. — Има само връщане на старта.“

Впрочем, това за връщането на старта го каза Соболев.

— Ах, Варвара Андреевна, целият ми живот е препускане с препятствия — младият генерал тъжно клатеше ниско остриганата си глава. — Само дето съдиите постоянно ме декласират и ме връщат на старта. Погледнете само. Започнах като кавалергард^[4], направих добро впечатление във войната с поляците, обаче се забърках в глупава история с някаква пани — и хайде обратно на старта. Завърших академията на генералния щаб, изпратиха ме в Туркестан — а там един идиотски дуел с фатален изход, — хайде, моля, пак на старта. Ожених се за княжеска дъщеря, мислех, че ще намеря щастието — къде ти… Пак съм сам, пак с пръст в устата. Помолих отново да ме пратят в пустинята, не жалих нито себе си, нито хората, но чудо не загинах — и пак нищо. И сега пак седя като някое никому ненужно чучело и чакам нов старт. Ама ще го дочакам ли?

Но за разлика от Д’Евре Варя не жалеше Соболев. Първо, Мишел явно кокетничеше със старта, правеше се на по-нещастен, отколкото бе — все пак на трийсет и три години беше генерал от императорската свита, имаше два ордена „Свети Георги“ и златна шпага. Второ, прекалено явно диреше съчувствие. Изглежда, по-старите бойни другари още като юнкер го бяха научили, че има два начина да постигнеш любовна победа: или да се втурнеш в кавалерийска атака, или да прокопаеш апроши^[5] до склонното към състрадание женско сърце.

Соболев копаеше апрошите доста неумело, но Варя бе поласкана от неговото ухажване — все пак беше истински герой въпреки тая идиотска метла на лицето. Деликатните й съвети да промени формата на брадата си генералът посрещаше с пазарлъци: бил готов да принесе тая жертва, но само срещу предоставяне на определени гаранции. Предоставянето на гаранции обаче не влизаше в плановете на Варя.

Преди пет дни Соболев се появи щастлив — най-сетне беше получил собствен отряд от два казашки полка и щеше да участва в атаката на Плевен, прикривайки южния фланг на корпуса. Варя му пожела сполучлив старт. За началник-щаб Мишел си избра Перепьолкин, като характеризира скучния капитан по следния начин:

— Омръзна ми да го гледам как се мъкне подире ми, хленчи и ми хвърля жални погледи. Та го взех. И можете ли да си представите, Варвара Андреевна? Еремей Йонович, макар и да е голям досадник, излезе оправен човек. Все пак е от генералния щаб. В оперативния отдел го познават, снабдяват го с полезни сведения. Освен това си личи, че ми е лично предан — не е забравил кой го отърва от башибозука. Пък аз, да си призная, извънредно високо ценя предаността у подчинените.

И макар сега Соболев да бе претрупан с работа, преди три дни неговият ординарец Серьожа Берешчагин донесе разкошен букет алени рози от негово превъзходителство. Розите бяха изправили снаги като бородински богатири и нямаха никакво намерение да капят. Цялата палатка бе пропита от силния им, плътен аромат.

В пробива, образуван след принудителното изтегляне на генерала, тутакси нахлу Зуров, убеден привърженик на кавалерийската атака. Варя се разсмя от сърце, спомняйки си колко изкусно ротмистърът бе провел предварителната рекогносцировка.

— Какво белвю, мадмоазел, нали? Природа! — заяви той, последвал една вечер Варя, която беше излязла от опушения пресклуб, да се полюбува на залеза. И, без да губи темп, смени темата: — Хубав човек е Еразъм, не смятате ли? Душата му чиста като чаршаф. И прекрасен другар, нищо, че се прави на дръвник. — Хусарят направи пауза, красивите му, нахални очи изчаквателно гледаха девойката. Варя изчака продължението. — Пък и хубавец, брюнет. Облечете го в хусарски мундир и ще видите какъв юначага ще стане. Не го гледайте, че е заприличал на мокра кокошка, да бяхте видели предишния Еразъм, съвсем друго щеше да е. Огън! Пустинен ураган!

Варя недоверчиво изгледа дърдоркото, беше напълно невъзможно да си представи титулярния съветник като „пустинен ураган“.

— И от какво е тая промяна? — попита тя с надеждата да научи поне нещичко относно загадъчното минало на Ераст Петрович.

Но Зуров само сви рамене:

— Дявол знае. Не сме се виждали от една година. Фатална любов, мен ако питате. Вие си мислите, че ние, мъжете, сме безсърдечни, а ние носим гореща, ранима душа. — Той тъжно клюмна. — Разбият ли ти веднъж сърцето, може и на двайсет години да остарееш.

Варя се разсмя:

— Чак пък на двайсет. Не ви отива да се правите на по-млад, отколкото сте.

— Не говоря за себе си, а за Фандорин — поясни хусарят. — Той е само на двайсет и една.

— Кой, Ераст Петрович ли? — ахна Варя. — Глупости, даже аз съм на двайсет и две.

— Нали и аз туй казвам — оживи се Зуров. — На вас ви трябва някой по-солиден човек, по към трийсетте.

Но тя не го слушаше, поразена от съобщението, че Фандорин е само двайсет и една годишен. Двайсет и една?! Невероятно! Значи затова Казанзаки го нарече „вундеркинд“. Впрочем титулярният съветник наистина е като момче в лицето. Ами маниерите му, ами погледът, ами тия побелели слепоочия? Каква зла участ тъй ви е попарила, Ераст Петрович?

Хусарят обаче изтълкува нейното мълчание посвоему, изпъчи гърди и заяви:

— Всъщност имам предвид, че ако тоя дявол Еразъм ме е изпреварил, аз незабавно се оттеглям. Каквото и да говорят моите недоброжелатели, мадмоазел, Зуров е човек с принципи. Никога не бих посегнал на нещо, което принадлежи на приятел.

— Мен ли имате предвид? — бавно схвана Варя. — Ако аз съм „нещото, което принадлежи на Фандорин“, няма да посягате на мен, но ако не съм „такова нещо“, ще посегнете? Правилно ли съм ви разбрала?

Зуров дипломатично раздвижи вежди, изобщо не личеше да се е притеснил.

— Принадлежа и винаги ще принадлежа само на себе си и освен това имам годеник — строго скастри нахалника Варя.

— Подочух. Но господин арестантът не спада към моите приятели — развесели се ротмистърът и с това рекогносцировката приключи.

Последва същинската атака.

— Хайде да се обзаложим, мадмоазел. Ако отгатна кой пръв ще излезе от шатрата, печеля една целувка. Ако не отгатна — ще си обръсна главата като башибозук. Хайде, по-смело! Почти не рискувате — вътре има едно двайсетина души.

Мимо волята си Варя усети, че устните й се разтягат в усмивка.

— И кой ще е първият?

Зуров се направи, че мисли, после отчаяно махна с ръка:

— Ех, сбогом, къдрици мои… Залагам на полковник Саблин. Не. Маклафлин. Не… Бюфетчикът Семьон, той ще излезе!

Той високо се изкашля и само след секунда на входа се показа бюфетчикът. Той деловито огледа ясното небе, кой знае защо избърса ръце в копринената си риза, промърмори: „Ха дано ни се размине дъждът“, и се прибра вътре, без дори да погледне Зуров.

— Чудо, небесно знамение! — възкликна графът, засука мустак и се наведе над заливащата се от смях Варя.

Тя очакваше, че ще я целуне по бузата, както винаги правеше Петя, но Зуров се целеше право в устните й и целувката излезе дълга, необичайна, главозамайваща.

Най-сетне, чувствайки, че всеки момент ще й свърши въздухът, Варя отблъсна кавалериста и се хвана за сърцето.

— Търсите си шамара — закани му се тя с отпаднал глас. — Хем ме предупреждаваха хората, че играете нечестно.

— За шамара веднага ви викам на дуел. Където несъмнено ще падна сразен — с облещени очи измърка графът.

Наистина нямаше как да му се сърди човек.

 

 

В палатката надникна Лушка, плашливо и глуповато момиче, което сестрите използваха като камериерка, готвачка, а когато имаше много ранени — и като санитарка.

— Госпожице, там ви чака един господин офицер — изтърси Лушка. — С черна коса, мустак и букет носи. Какво да му казвам?

За вълка говорим, той в кошарата, рече си Варя и пак се усмихна. Зуровите методи на обсада я забавляваха.

— Да почака. След малко идвам — каза тя и отметна одеялото.

Но пред палатките на лазарета, където всичко беше готово да посрещне нови ранени, не се разхождаше хусарят, а поредният претендент — благоухаещият на парфюм полковник Лукан.

Варя въздъхна тежко, но беше късно за отстъпление.

— Ravissante comme l’Aurore!^[6] — втурна се полковникът да целува ръка, но си спомни за съвременните жени и отскочи.

Варя поклати глава, отказвайки букета, огледа лъщящия от златни нашивки мундир на съюзника и попита сухо:

— Защо сте се натруфили така от сутринта?

— Тръгвам за Букурещ, за военен съвет при негово височество — важно съобщи полковникът. — Отбих се да се сбогуваме и същевременно да ви поканя на една закуска.

Той плесна с ръце и иззад ъгъла се показа елегантна каляска. На капрата седеше ординарец със захабена униформа, но с бели ръкавици.

— Заповядайте — поклони се Лукан и заинтригуваната Варя се изкатери на пружиниращата седалка.

— Къде отиваме? — попита тя. — В офицерската столова ли?

Румънецът се усмихна тайнствено, сякаш смяташе да откара спътничката си най-малко през девет земи в десета.

Изобщо полковникът напоследък се държеше много загадъчно. Както и преди, играеше комар по цели нощи, но ако в първите дни на познанството си със Зуров изглеждаше смазан и нещастен, сега се беше окопитил напълно и макар че продължаваше да харчи сериозни суми, не губеше кураж.

— Как мина играта вчера? — попита Варя, вглеждайки се в тъмните кръгове около очите на Лукан.

— Фортуна най-сетне се обърна с лице към мен — засия той. — Край с късмета на вашия Зуров. Чували ли сте за закона за големите числа? Ако залагаш ден подир ден големи суми, рано или късно непременно си връщаш загубеното.

Доколкото Варя си спомняше, Петя й беше разяснявал тая теория малко по-другояче, но реши да не влиза в препирни.

— Слепият късмет е на страната на графа, но пък на моя страна са математическият разчет и огромното богатство. Ето, вижте — той завъртя пред очите и малкия си пръст. — Спечелих обратно фамилния пръстен. Индийски елмаз, единайсет карата. Един от предците ми го е донесъл от кръстоносен поход.

— Че румънците участвали ли са в кръстоносни походи? — необмислено се зачуди Варя и й се наложи да изслуша цяла лекция за родословието на полковника, което, както се оказа, тръгвало от римския легат Лукан Мавриций Тул.

Междувременно каляската напусна територията на лагера и се спря в една рехава горичка. Под стар дъб се белееше маса, покрита с колосана покривка, а отгоре й бяха наредени такива вкусотии, че Варя моментално огладня. И френски сирена, и плодове, и пушена сьомга и розова шунка, и алени раци, а в сребърната кофичка уютно се гушеше бутилка „лафит“.

Все пак на Лукан трябваше да му се признаят някои предимства.

Когато вдигнаха първата чаша, отдалеч долетя приглушен гръм и сърцето на Варя се сви. Как можа да се забрави дотолкова! Започваше щурмът. Там сега падат убити, стенат ранени, а пък тя…

Варя засрамено бутна настрана фруктиерата с ранно изумрудено грозде и каза:

— Господи, дано само всичко мине по план.

Полковникът гаврътна чашата си на един дъх, тутакси я напълни отново и вметна, дъвчейки:

— Планът е наистина добър. Като личен представител на негово височество съм запознат и дори до известна степен участвах в съставянето му. Особено остроумен ми се вижда обходният маньовър под прикритието на хълмовете. Колоните на Шаховской и Веляминов настъпват срещу Плевен от изток. Малкият отряд на Соболев от юг отвлича вниманието на Осман паша. На картата изглежда много добре — Лукан отново пресуши чашата си. — Но войната, мадмоазел Варвара, не се води на хартия. Вашите сънародници нищичко няма да постигнат.

— Но защо? — ахна Варя.

Полковникът се усмихна и почука слепоочието си с показалец.

— Аз съм стратег, мадмоазел, и виждам повече от вашите генералщабни офицери. Ето тук — кимна той към своя планшет^[7] — нося копието от рапорта си, който изпратих още вчера до княз Карол. Предсказвам пълно фиаско за руските войски и съм сигурен, че негово височество ще оцени по достойнство моята прозорливост. Вашите пълководци са твърде надменни и самоуверени, те надценяват своите войници и подценяват турските. Както и нас, румънските съюзници. Както и да е, след днешния урок царят сам ще поиска помощ от нас, ще видите.

Полковникът си отчупи солидно парче рокфор, а Варя окончателно изгуби настроение.

Мрачните предсказания на Лукан излязоха верни.

Привечер Варя и Фандорин бяха застанали край плевенското шосе, а покрай тях се точеше безкрайна върволица каруци с ранени. Още брояха загубите, но в лазарета казаха, че от строя са излезли най-малко седем хиляди души. Говореше се, че Соболев се бил отличил като предизвикал турците да контраатакуват неговите конници — ако не били неговите казаци, разгромът щял да бъде стократно по-голям. Голямо учудване бяха предизвикали турските артилеристи, демонстрирали дяволска точност с разстрела на руските колони още по време на марша, преди батальоните да успеят да се развърнат за атака.

Варя разправяше всичко това на Ераст Петрович, а той мълчеше. Не ставаше ясно дали е потресен или вече беше научил всичко.

Колоната спря — на една от талигите й падна колелото. Варя, която до този момент се опитваше да не се заглежда много-много в осакатените хора, неволно надзърна в килнатата каруца и хлъцна — бялналото се в рехавия летен сумрак лице на ранения офицер й се видя познато. Тя приближи и наистина позна полковник Саблин, един от редовните посетители на клуба. Беше в несвяст, лежеше неподвижно, покрит с окървавен шинел. Тялото му й се видя странно късо.

— Някой познат ли? — попита съпровождащият полковника фелдшер. — Снаряд му е отнесъл кратката, кажи го от корен. Нямал късмет, завалията.

Варя се запрепъва назад към Фандорин и конвулсивно захлипа.

Тя плака дълго, после сълзите и пресъхнаха, после се смрачи, захладня, а каруците с ранени не спираха да се точат.

— В клуба Лукан всички го имаха за глупак, а той май излезе по-умен от Криденер — рече Варя, понеже нямаше вече сили да мълчи.

Фандорин я погледна въпросително и тя поясни:

— Той ми каза още сутринта, че нищо няма да излезе от щурма. Диспозицията била добра, ама пълководците не ги бивало. И войниците също…

— Така ли го е казал? — попита Ераст Петрович. — Я гледай ти. Това променя…

Той се намръщи и не довърши мисълта си.

— Какво променя?

Мълчание.

— Какво променя? А?

Варя взеха да я хващат дяволите.

— Що за глупав навик! Да кажеш „а“, а да не кажеш „б“. Какво има, ще ми кажете ли в края на краищата?

Идеше й да хване титулярния съветник за раменете и хубаво да го разтърси. Надут, невъзпитан малчо! Прави се на индианския вожд Чингачгук.

— Тук има предателство, Варвара Андреевна — внезапно наруши мълчанието Ераст Петрович.

— Предателство ли? Какво предателство?

— Ами тъкмо това предстои да изясним. И така — Фандорин разтърка челото си, — полковник Лукан, един далеч не бляскав ум, единствен от всички предрича поражение на руската армия. Това първо. Бил е запознат с диспозицията и дори е получил копие от нея като личен представител на княз Карол. Това второ. Успехът на операцията зависи от тайното маневриране под прикритието на хълмовете. Това трето. Турската артилерия разстрелва нашите колони с огън по квадрати, без да има пряка видимост. Това четвърто. Какъв е изводът?

— Че турците са знаели предварително кога и накъде да стрелят — пошепна Варя.

— А пък Лукан е знаел предварително, че атаката ще се окаже несполучлива. Впрочем, има и пето: през последните дни тоя човек разполагаше с много пари.

— Той е богат. Имал някакви фамилни съкровища, имения. Разправяше ми, ама аз не се заслушах особено.

— Варвара Андреевна, съвсем неотдавна полковникът ме молеше да му услужа с триста рубли, а после, ако вярваме на Зуров, за броени дни пръсва петнайсетина хиляди. Естествено, Иполит може и да е послъгал.

— Като нищо — съгласи се Варя. — Но Лукан наистина загуби много пари. Сам ми го каза днес, преди да тръгне за Букурещ.

— Значи е заминал?

Ераст Петрович се извърна и се умисли, като от време на време кимаше с глава. Варя мина отстрани, за да вижда лицето му, но не забеляза нищо особено: Фандорин беше присвил очи, и вперил поглед в небето, разглеждаше Марс.

— Вижте к-какво, мила Варвара Андреевна — бавно започна той и на Варя й се сгря душата — на първо място, задето я нарече „мила“, а на второ, защото пак започна да заеква. — Май все пак ще се наложи да ви помоля за помощ, макар че обещах…

— Всичко, каквото кажете! — побърза да възкликне тя и добави: — За спасението на Петя.

— Чудесно — Фандорин изпитателно я погледна в очите. — Само че з-задачата ще бъде много трудна и доста неприятна. Искам вие също да отпътувате за Букурещ, да откриете там Лукан и д-да се опитате да го поразчоплите. Постарайте се например да разберете, наистина ли е толкова богат. Използвайте неговата суетност, самохвалство, глупост. Веднъж вече се е изпуснал да ви каже нещо. Непременно ще разпери опашка пред вас — Ераст Петрович наведе глава: — Вие сте п-привлекателна млада дама…

Той се закашля и млъкна, защото Варя чак подсвирна от изненада. Доживя да чуе комплимент от статуята на командора. Наистина комплиментът беше малко хилав: „привлекателна млада дама“, но все пак, все пак…

Но Фандорин тутакси развали всичко:

— Естествено, няма смисъл да пътувате сама, пък и ще изглежда странно. Научих, че Д’Евре се гласи да ходи в Букурещ. Той, разбира се, няма да откаже да ви вземе със себе си.

Не, това със сигурност не е човек, а парче лед, рече си Варя. Опитай само да го размразиш! Толкова ли не вижда, че французинът й се умилква. Ами, много добре вижда всичко, просто, както казва Лушка, от тая работа ни му пука, ни му чука.

Ераст Петрович обаче изтълкува недоволната й физиономия по свой начин.

— За парите няма да се притеснявате. П-полага ви се заплата, пътни и други подобни. Ще ги получите от мен. Тъкмо ще понапазарувате там нещичко, ще се позабавлявате.

— О, да, с Шарл няма как да скучая — отмъстително отвърна Варя.