Борис Акунин
Турски гамбит (4)

Глава четвърта

В която врагът нанася първия си удар

… Челният отряд на стремглавия генерал Гурко превзе древната столица на българското царство град Търново и се устремява към Шипченския проход, отвъд който беззащитните равнини се разстилат чак до Константинопол. Военният везир Редиф паша и главнокомандващият Абдул Керим паша са свалени от постовете им и дадени под съд. Вече само чудо може да спаси Турция.

„Дейли поуст“ (Лондон)

15 (3) юли 1877 г.

Те се спряха на стъпалата. Трябваше някак да се разберат.

Фандорин се прокашля и рече:

— Много съжалявам, Варвара Андреевна, че стана т-тъй. Естествено, вие сте напълно свободна и аз по никакъв начин не възнамерявам да ви принуждавам да сътрудничите.

— Благодаря ви — сухо отвърна тя. — Много благородно. Да си призная, бях помислила, че нарочно направихте всичко по тоя начин. Вие поне ме виждахте през цялото време и със сигурност сте имали ясна представа как ще свърши всичко. Чак толкова ли ви е притрябвала секретарка?

В очите на Ераст Петрович пак блесна оная искрица, която у всеки нормален човек би била признак на веселие.

— С-съобразителна сте. Но не сте справедлива. Действително имах нещо наум, за да постъпя така, но то беше изключително във ваш интерес. Лаврентий Аркадиевич непременно щеше да ви натири от д-действащата армия. А господин Казанзаки щеше да ви изпроводи с конвой. Докато сега оставате тук на съвсем законно основание.

Варя нямаше какво да възрази, но не й се щеше да благодари на някакъв жалък шпионин.

— Виждам, че сте доста напреднали в своя непочтен занаят — каза тя ехидно. — Успяхте да излъжете даже главния човекоядец.

— Кой е човекоядец, Лаврентий Аркадиевич ли? — зачуди се Фандорин. — Аз не бих казал. Освен т-това кое му е непочтеното да охраняваш държавните интереси?

Туй то. Какво да говориш с такъв тип.

Варя демонстративно му обърна гръб и обходи с поглед лагера: варосани къщички, изпънати в редици палатки, нови-новенички телеграфни стълбове. А по улицата тича някакъв войник и по много познат начин нескопосно размахва дългите си ръце.

— Варя, Варенка! — развика се войникът отдалеч, смъкна от главата си походната фуражка и я заразмахва. — Пристигна, значи! Успя!

— Петя! — ахна тя и напълно забравила Фандорин, се втурна към човека, заради когото бе преодоляла хиляда и петстотин километра.

Както никога преди се прегърнаха и целунаха съвсем естествено, без всякакво неудобство. Зарадва се като видя некрасивото, но мило и грейнало от щастие лице на Петя. Бе отслабнал, загорял и още по-прегърбен от обичайното. Черният мундир с червените пагони му седеше като торба, но усмивката му бе същата — широка и много влюбена.

— Значи си съгласна? — попита той.

— Да — просто каза Варя, макар че смяташе да не се съгласява веднага, а чак след един дълъг сериозен разговор и поставянето на съответните принципни условия.

Петя изквича като пале и пак се хвърли да я прегръща, но Варя вече се бе окопитила.

— Трябва обаче да обсъдим всичко най-подробно. Първо…

— Ще го обсъдим, непременно ще го обсъдим. Само че не сега, довечера. Ще се срещнем в палатката на журналистите, бива ли? Там има нещо като клуб. Нали познаваш французина? За Д’Евре говоря. Много е мил. Той ми каза, че си дошла. В момента съм ужасно зает, избягах само за минутка. Пипнат ли ме, ще ми откъснат главата. До довечера, до довечера!

И хукна обратно, като вдигаше прах с тежките си ботуши и постоянно се озърташе назад.

 

 

Но вечерта не успяха да се видят. Вестовоят донесе от щаба кратка бележка:

„Цялата нощ дежурен. Утре. Обичам те.

П.“

Добре, щом е дежурен — да дежури. Варя се залови с настаняването. Приютиха я милосърдните сестри — добри и отзивчиви женици, но доста възрастни, все над трийсетте и малко скучни. И тъй като предприемчивият Митко беше отмъкнал целия й багаж, те събраха за нея дрехи, обувки, шишенце одеколон (а какъв хубав парижки парфюм имаше), чорапи, бельо, гребен, фиби, сапун, пудра, крем за лице, крем за слънце, тоалетно мляко за обветрената кожа, есенция за миене на коса и други нужни неща — всичко необходимо. Роклите, разбира се, бяха ужасни, с изключение може би на една — синя с бяла дантелена якичка. Варя подгъна демодираните маншети и стана много прилично.

Но още от сутринта я налегна скуката. Сестрите отидоха в лазарета — от Ловеч бяха докарали двама ранени. Изоставената Варя пи кафе, ходи да пусне телеграма до родителите: преди всичко да не полудеят от притеснения, а на второ място да й пратят пари (но само назаем, хич да не си въобразяват, че се е върнала обратно в клетката). Разходи се из лагера, позяпа малко странния влак без релси: от другия бряг бяха докарали обоза с механична тяга. Бълващите пара железни локомобили с огромни колелета влачеха тежки оръдия и талиги с боеприпаси. Беше впечатляваща гледка, истински триумф на прогреса.

Както нямаше какво друго да прави, намина да навести Фандорин, на когото бяха отредили отделна палатка в щабния сектор. Ераст Петрович също се бе отдал на безделие: търкаляше се на походното легло с някаква турска книга и си записваше разни думички.

— Тук ли охранявате държавните интереси, господин полицай? — попита Варя, преценявайки, че ще е най-добре да разговаря с агента в тая подигравателно-небрежна тоналност.

Фандорин стана и наметна военен сюртук без пагони (явно и той бе посъбрал дрешки оттук-оттам). Ризата му беше разкопчана и Варя видя на врата му сребърна верижка. Кръстче ли носеше? Не, май е медальон. Интересно, какво ли има в него? Господин доносникът май го дава романтично?

Титулярният съветник закопча ризата си догоре и със сериозен тон отговори:

— Щом живееш в една д-държава, трябва или да я пазиш, или да я напуснеш. Всичко друго е паразитизъм и слугински одумки.

— Има и трета възможност — парира Варя, засегната от „слугинските одумки“. — Може да се разруши несправедливата държава и на нейно място да се съгради друга.

— За жалост, Варвара Андреевна, държавата не е къща, тя по-скоро е дърво. А то пък се подчинява на природните закони, не можеш да го построиш, то си расте от само себе си и това е дълъг процес. Тук няма нужда от зидари, градинари трябват.

Забравяйки уместната за случая тоналност, Варя разгорещено възкликна:

— Живеем в тежки и сложни времена! Честните хора изнемогват под бремето на глупостта и произвола, а вие като същински старчок дрънкате за някакви градинари!

Ераст Петрович сви рамене:

— Мила Варвара Андреевна, д-дотегнало ми е да слушам това хленчене за „нашите тежки времена“. По времето на цар Николай^[1] времената са били доста по-тежки от сегашните. Тогава вашите „честни хора“ т-трепереха от собствената си сянка и непрестанно възхваляваха щастливия си живот. При положение, че днес е възможно да се оплакваме от глупостта и произвола, ще рече, времената се оправят.

— Ама и вие сте просто един… Вие сте просто един… слуга на престола! — процеди Варя най-страшната обида, а когато Фандорин дори не трепна, поясни на достъпен за него език: — Верноподаник, роб без ум и без съвест!

Изтърси го и се уплаши от собствената си грубост, обаче Ераст Петрович изобщо не се разсърди, а само въздъхна и рече:

— Вие не знаете как да се д-държите с мен. Това първо. Задължена сте ми, а не ви се ще и това ви нервира. Това второ. Дявол да го вземе, забравете, че сте ми задължена, и ще се разбираме чудесно. Това трето.

Тая му снизходителност ядоса Варя още повече, защото агентът с рибешка кръв беше напълно прав.

— Аха, вече забелязах, че говорите като учител по танци: първо-второ-трето. Кой ви научи да се изразявате по тоя глупав начин?

— Едни учители — мъгляво отговори Фандорин и неучтиво заби нос в турската си книга.

 

 

Шатрата, където се събираха акредитираните към щабквартирата журналисти, се виждаше отдалеч. На дълъг шнур пред входа се ветрееха знамена на различни държави, флагчета на вестници и списания и незнайно защо — един червени тиранти на бели звездички.

— Вчера, изглежда, са поливали успешния бой при Ловеч — предположи Петя. — И някой е поливал, докато си изгуби тирантите.

Той дръпна брезентовото платнище и Варя надникна вътре.

В клуба беше разхвърляно, но някак уютно: дървени маси, походни столчета, тезгях с наредени по него бутилки. Миришеше на тютюн, на восъчни свещи и мъжки одеколон. На една дълга маса встрани имаше купчини руски и чужди вестници. Вестниците изглеждаха необичайно, целите бяха налепени от телеграфни ленти. Варя се вгледа в лондонския „Дейли поуст“ и се зачуди — беше днешното сутрешно издание. Сигурно ги пращат от редакцията по телеграфа. Страхотно!

Варя отбеляза с особено задоволство, че имаше само две жени, при това и двете не бяха първа младост и носеха пенснета. Затова пък мъжете бяха много и сред тях дори неколцина познати.

Преди всичко тук беше Фандорин, и то пак с книга. Доста глупаво — можеше да си чете и в палатката.

В отсрещния ъгъл се разиграваше едновременна игра на шах на няколко дъски. От едната страна на масата нехайно се разхождаше с цигара Маклафлин, от другата бяха седнали Соболев, Д’Евре и още двама.

— Охо, ето го нашето малко българче! — възкликна генерал Мишел и с облекчение стана от мястото си. — Не може да ви познае човек! Добре, Шеймъс, да смятаме, че е реми.

Д’Евре приветливо се усмихна на новодошлите, задържа погледа си върху Варя (това беше приятно), но продължи да играе. Затова пък към Соболев се хвърли някакъв мургав офицер с ослепителна униформа, позасука мустаците си, от които просто капеше брилянтин, и възкликна на френски:

— Генерале, моля ви, представете ме на вашата очарователна позната. Гасете свещите, господа! Повече няма да ни потрябват — тук изгря слънце!

Двете възрастни дами изгледаха Варя с крайно неодобрение, пък и тя самата се стъписа от подобен натиск.

— Това е полковник Лукан, личният представител на нашия скъпоценен съюзник негово височество румънския княз Карол — усмихна се Соболев. — Предупреждавам ви, Варвара Андреевна, за дамските сърца полковникът е по-смъртоносен от отрова.

По тона му личеше, че на румънеца не бива да се правят аванси, Варя демонстративно се облегна на лакътя на Петя и превзето отговори:

— Много ми е приятно. Моят годеник, доброволецът Пьотър Яблоков.

Лукан галантно пое с два пръста китката на Варя (при което блесна пръстенът му с голям брилянт) и понечи да лепне една целувка, но получи отпор:

— В Петербург на съвременните жени ръка не се целува.

Впрочем хората бяха интересни и кореспондентският клуб се хареса на Варя. Досадно беше само, че Д’Евре продължава да играе тоя глупав шах. Но играта май отиваше към края си — всички останали съперници на Маклафлин вече капитулираха и французинът бе явно обречен. Това, изглежда, никак не го тревожеше, той често поглеждаше към Варя, усмихваше се безгрижно и мелодично свирукаше моден шансонет.

Соболев застана до него, погледна дъската, разсеяно подхвана припева:

— Фолишон-фолишонет… Предавайте се, Д’Евре, това си е чисто Ватерлоо.

— Гвардията умира, но не се предава — французинът подръпна мускетарската си брадичка и направи ход, който накара ирландеца да се намръщи и да засумти.

Варя излезе навън да се полюбува на залеза, а когато се върна вътре, шахът беше прибран и разговорът се въртеше — ни повече, ни по-малко — около взаимоотношенията на човека и Бога.

— Тук не може да става и дума за каквото и да било взаимно уважение — палеше се Маклафлин очевидно в отговор на някаква реплика на Д’Евре. — Отношенията на човек с Всевишния почиват върху очевидното признаване на неравенството. Та нали на децата и през ум не им минава да претендират за равенство с родителите! Детето безусловно признава превъзходството на родителя, своята зависимост от него, изпитва благоговение пред него и затова го слуша — за свое собствено добро.

— Ще си позволя да обиграя вашата собствена метафора — усмихна се французинът и подръпна от турското наргиле. — Всичко това важи само за малките деца. Когато детето порасне, то неизбежно поставя родителския авторитет под въпрос, макар бащата все още да е неизмеримо по-мъдър и могъщ. И това, естествено, е напълно здравословно, в противен случай човек завинаги остава младенец. Порасналото човечество в момента преживява тъкмо такъв период. По-късно, когато порасне още повече, между него и Бога непременно ще се оформят нови отношения, базирани върху равенството и взаимното уважение. А един ден детето ще порасне толкова, че изобщо няма да има нужда от родители.

— Браво, Д’Евре, приказвате, както и пишете — брилянтно! — възкликна Петя. — Само че цялата работа е там, че не съществува никакъв Бог, а съществува само материя и освен нея някакви елементарни принципи за почтеност. Колкото до вашата концепция — съветвам ви да направите от нея фейлетон за „Ревю паризиен“ — темата е отлична.

— За да напишеш добър фейлетон, няма нужда от тема — заяви французинът. — Стига само да умееш да пишеш.

— Не, това вече е прекалено — възмути се Маклафлин.

— Без тема дори такъв словесен еквилибрист като вас не може да напише нищо свястно.

— Назовете ми какъвто желаете обект, дори да е най-тривиалният, и аз ще напиша за него статия, която моят вестник ще публикува с удоволствие — подаде ръката си Д’Евре. — Приемате ли облог? Залагам испанското си седло срещу вашия бинокъл „Цайс“.

Настана необичайно всеобщо оживление.

— Залагам двеста рубли за Д’Евре! — обяви Соболев.

— На всякаква тема, казвате? — провлачи ирландецът. — На всякаква, без ограничения?

— Абсолютно. Ако искате, ще вземем ей тая муха, дето кацна на мустака на полковник Лукан.

Румънецът припряно бръсна мустаците си и каза:

— Залагам триста на мосю Маклафлин. Но какъв обект да изберем?

— Ами, например, старите ви ботуши — посочи с пръст Маклафлин прашните ботуши на французина. — Опитайте се да напишете нещо за тях тъй, че парижката публика да чете и да се възхищава.

Соболев вдигна ръце:

— Докато не сте вързали баса, аз се отказвам. Стари ботуши — това вече е прекалено.

В крайна сметка заложиха за ирландеца хилядарка, ала не се намериха желаещи да залагат за французина. На Варя й дожаля за горкия Д’Евре, но нито тя, нито Петя имаха пари. Пристъпи към Фандорин, който все така си прелистваше страниците с турските драскулки, и му прошепна сърдито:

— Какво чакате? Заложете за него. Какво ви коства? Със сигурност сте получили от тоя ваш сатрап някакви сребърници. По-късно ще ви ги върна.

Ераст Петрович се смръщи и каза със скучаещ глас:

— Сто рубли за г-господин Д’Евре — и отново потъна в четене.

— Тоест десет към едно — резюмира Лукан. — Е, господа, печалбата не е кой знае каква, затова пък е сигурна.

В този миг в шатрата нахълта Вариният познат — капитан Перепьолкин. Човек не можеше да го познае: чисто нов мундир, ботушите лъщят, на окото стилна черна превръзка (изглежда, подутината още не беше минала), главата омотана с чист бинт.

— Ваше превъзходителство, господа, току-що пристигам от барон Криденер! — солидно обяви капитанът. — Нося важно съобщение за пресата. Можете да си запишете: генералщабен капитан Перепьолкин, оперативен отдел. Пе-ре-пьол-кин. Никопол е превзет с щурм. Пленени са двама паши и шест хиляди войници! Нашите загуби са смешно малки. Победа, господа!

— По дяволите! И тоя ли път без мен! — простена Соболев и без да се сбогува, се втурна навън.

Капитанът изпрати генерала с объркан поглед, но журналистите вече бяха заобиколили вестоносеца от всички страни. Перепьолкин с видимо удоволствие отговаряше на техните въпроси, като явно се перчеше с познанията си по френски, английски и немски.

Варя остана учудена от поведението на Ераст Петрович.

Той захвърли книгата си на масата, решително разблъска кореспондентите и попита с нисък глас:

— Момент, к-капитане, не бъркате ли нещо? Криденер беше получил заповед да превземе Плевен. Никопол е точно в обратната посока.

В гласа му имаше нещо, което накара капитана да наостри слух и да престане да обръща внимание на журналистите.

— Съвсем не, уважаеми господине. Лично приех телеграмата от щаба на върховния, присъствах при разшифроването й и собственоръчно я отнесох на господин барона. Отлично си спомням текста: „До началника на Западния отряд генерал-лейтенант барон Криденер. Заповядвам да завземете Никопол и да се закрепите там със сили не по-малки от една дивизия. Николай.“

Фандорин пребледня.

— Никопол ли? — попита той още по-тихо. — А къде остана Плевен?

Капитанът сви рамене:

— Нямам представа.

Откъм входа се чу тропот на ботуши и звън на оръжие. Платнището рязко се отметна и в шатрата се появи омразният подполковник Казанзаки, Зад гърба му проблясваха щиковете на конвоя. Жандармът се задържа за миг погледа си върху Фандорин, стрелна Варя, докато накрая видя Петя и радостно му се ухили:

— Аха, ето къде било гълъбчето! Така и предполагах. Шифровчик Яблоков, арестувам ви! Хванете го — обърна се той към конвоя. Двама със сини мундири влязоха в клуба и хванаха парализирания от ужас Петя под мишниците.

— Да не сте полудели! — викна Варя — Веднага го оставете на мира!

Казанзаки не я удостои с отговор. Той щракна с пръсти и жандармите бързо извлякоха арестувания навън, докато подполковникът се забави, оглеждайки се наоколо със странна усмивка.

— Ераст Петрович, какво става тук? — обърна се Варя умолително към Фандорин. — Ама кажете му най-сетне!

— Основание? — мрачно попита Фандорин, с очи, впити в яката на жандарма.

— В шифровката, съставена от Яблоков, е подменена една дума. Вместо Плевен пише Никопол, дребна работа. А междувременно преди около три часа авангардът на Осман паша е завзел празния Плевен и заплашва нашия фланг. Такива ми ти работи, господин наблюдател.

— Ето ви го и чудото, Маклафлин, нали тгябваше чудо да стане, за да спаси Тугция — дочу Варя гласа на Д’Евре, който говореше руски много чисто, но с очарователно френско „р“.

— Това не е чудо, мосю кореспондент, а най-обикновено предателство — усмихна се подполковникът, но очите му бяха приковани във Фандорин. — Направо умът ми не го побира, господин доброволецо, какви обяснения ще давате на негово високопревъзходителство.

— Много п-приказвате, подполковник — погледът на Ераст Петрович слезе по-надолу, към горното копче на жандармския мундир. — Честолюбието не бива да пречи на работата.

— Мо-оля? — мургавото лице на Казанзаки се сгърчи — Морал ли ще ми четете? Вие? На мен? Я го гледай ти! Аз понаучих туй-онуй за вас, господин вундеркинд. Служебно, тъй да се каже. Не особено нравствена физиономия се очертава. Млад, ама хитър? Какъв сполучлив брак, а! Хем намазваш, хем оставаш млад ерген. Тънка работа! Моите поздрав…

Той не можа да довърши, понеже Ераст Петрович, пъргаво, с едно сякаш котешко движение запуши с плесник мазните му устни. Варя ахна, а някой от офицерите сграбчи Фандорин за ръката, но тутакси го пусна, тъй като нападателят не демонстрираше никакви признаци на ярост.

— Дуел — прозаично произнесе Ераст Петрович, който вече гледаше подполковника право в очите. — Сега, веднага, на място, преди да се е намесило командването.

Лицето на Казанзаки стана пурпурно червено. Черните му като сушени сливи очи плувнаха в кръв. След пауза той преглътна и каза:

— По заповед на негово императорско величество дуелите са строго забранени по време на войната. И вие, Фандорин, го знаете прекрасно.

Подполковникът излезе, платнището на входа се люшна зад гърба му. А Варя попита:

— Ераст Петрович, ами сега какво ще правим?