Борис Акунин
Турски гамбит (3)

Глава трета

Посветена почти изцяло на източното коварство

Гербът на Руската империя, двуглавият орел, отразява по превъзходен начин цялата система за управление в тая страна: в нея дори и най-незначителната работа се поверява не на една, а най-малко на две институции, които само си пречат и при това не отговарят за нищо. Същото наблюдаваме и в действащата армия. Формалният главнокомандващ е великият княз Николай Николаевич, който понастоящем се намира в Царевци, в непосредствена близост до неговия щаб обаче е разквартируван щабът на император Александър Втори, съпровождан от канцлера, военния министър, шефа на жандармерията и други висши сановници. Пък ако вземем предвид, че съюзническата румънска армия се подчинява единствено на собствения си главнокомандващ княз Карл Хоенцолерн-Зигмаринген, на ум ни идва не двуглавият цар на пернатите, а остроумната руска басня за лебеда, рака и щуката, непредвидливо впрегнати заедно…

„Ревю паризиен“ (Париж)

15 (3) юли 1877 г.

— Как все пак да се обръщам към вас — „мадам“ или „мадмоазел“? — черният като бръмбар жандармски подполковник неприятно разкриви устни. — Не сме на бал, ами в щаба на армията и аз не ви правя комплименти, а водя разпит, тъй че престанете да го извъртате.

Подполковникът се казваше Иван Харитонович Казанзаки, и нямаше никакво намерение да влиза в положението на Варя, работата явно отиваше към принудително връщане в Русия.

Предния ден бяха стигнали Царевци по тъмно, но Фандорин незабавно се упъти към щаба, а Варя, макар капнала от умора, се зае с тоалета си. Милосърдните сестри от санитарния отряд на баронеса Врейская й дадоха чисти дрехи, стоплиха вода, та Варя първо се пооправи и чак после се стовари на походното легло в лазарета — слава Богу, в медицинските палатки почти нямаше ранени. Срещата с Петя остана за сутринта, тъй като тя искаше да бъде в пълна бойна готовност за предстоящите обяснения.

Сутринта обаче не я оставиха да се наспи. Появиха се двама жандарми с каски и карабини и като не и дадоха време дори да се среши, отведоха „иженарицаемата девица Суворова“ директно в специалния отдел на Западния отряд.

И вече няколко часа се опитваше да разясни на своя облечен в небесносин мундир мъчител с гладки бузи и рошави вежди какви точно отношения я свързват с шифровчика Пьотър Яблоков.

— Господи, повикайте Пьотър Афанасиевич, той ще ви потвърди всичко — отново и отново повтаряше Варя, а подполковникът все тъй отвръщаше:

— Всяко нещо с времето си.

Особено го интересуваха подробностите около запознанството й с „лицето, именуващо се титулярен съветник Фандорин“. Казанзаки си записа и за видинския Юсуф паша, и за кафетата, и за френските им беседи, и за спечелената на табла свобода. Подполковникът се оживи най-много, научавайки, че спътникът й бе разговарял с башибозуците на турски и непременно държеше да научи как точно бил говорил: гладко или не. Най-малко половин час беше отишъл само за тия щуротии с гладкото говорене.

И когато Варя беше вече на ръба на истерията, вратата на кирпичената къщурка, където се разполагаше специалният отдел, внезапно се разтвори и вътре влезе, даже по-скоро връхлетя някакъв много важен генерал с изцъклени началствени очи и големи рунтави мустаци.

— Генерал-адютант Мизинов — звучно обяви той още от прага и строго изгледа подполковника: — Казанзаки?

Изненаданият жандарм се изпъна като новобранец и запреглъща на сухо, а Варя се опули срещу главния сатрап и палача на свободата, за какъвто минаваше сред напредничавата младеж началникът на Трето отделение^[1] и шеф на жандармския корпус Лаврентий Аркадиевич Мизинов.

— Тъй вярно, ваше високопревъзходителство — изхриптя Вариният инквизитор, — жандармски подполковник Казанзаки. До войната служех в Кишиневското управление, сега съм назначен за завеждащ специалния отдел в щаба на Западния отряд. Водя разпит на задържана.

— Коя е тази? — вдигна вежда генералът и изгледа неодобрително Варя.

— Варвара Суворова Твърди, че е пристигнала на свои разноски за среща с годеника си, шифровчика в оперативния отдел Яблоков.

— Суворова ли? — заинтересува се Мизинов. — Да нямаме случайно роднинска връзка? Александър Василиевич Суворов-Римникски^[2] ми е прадядо по майчина линия.

— Надявам се да не сме роднини — отсече Варя.

Сатрапът се усмихна с разбиране и изгуби всякакъв интерес към задържаната.

— Не ме занимавайте с глупостите си, Казанзаки. Къде е Фандорин? В донесението се казва, че е при вас.

— Тъй вярно, задържан е под стража — напето рапортува подполковникът и по-тихо добави: — Имам основания да предполагам, че тъкмо той е нашият дългоочакван гост Ануар ефенди. Всичко си пасва едно към едно, ваше високопревъзходителство. Това за Осман паша и за Плевен е явна дезинформация… Хем колко ловко го е засукал…

— Идиот! — ревна Мизинов толкова ядосано, че главата на подполковника хлътна между раменете. — Моментално го доведете тук! По-живо!

Казанзаки презглава се втурна навън, а Варя се сви на стола, но ядосаният генерал бе забравил за нея. Той пуфтеше и нервно тропаше с пръсти по бюрото, докато подполковникът се върна с Фандорин.

Доброволецът изглеждаше изтормозен, около очите имаше тъмни кръгове — изглежда, не го бяха оставили да се наспи предната нощ.

— Д-добър ден, Лаврентий Аркадиевич — вяло произнесе той и леко кимна на Варя.

— Боже, Фандорин, не приличате на себе си! — ахна сатрапът. — Не може да ви познае човек. Остарели сте с десетина години! Седнете, миличък, много се радвам да ви видя.

Той сложи Ераст Петрович на стола и седна с гръб към Варя. Казанзаки пък застана „мирно“ и замря на прага.

— В добро състояние ли сте? — попита Мизинов. — Бих искал да ви поднеса моите най-дълбоки…

— Да не си губим времето с това, ваше високопревъзходителство — учтиво, но решително го прекъсна Фандорин.

— Всичко ми е н-наред. По-добре кажете, тоя г-господин (той кимна небрежно към подполковника) съобщи ли ви за Плевен? Сега е ценен всеки час.

— Да-да. Нося с мен заповедта на главнокомандващия, но първо исках да се уверя, че наистина сте били вие. Ето, чуйте — той извади някакъв лист от джоба си, намести монокъл в окото и зачете:

До началника на Западния отряд генерал-лейтенант барон Криденер. Заповядвам да завземете Плевен и да се закрепите там със сили не по-малки от една дивизия.

Николай

Фандорин кимна утвърдително.

— Подполковник, незабавно да се шифрова и да се изпрати до Криденер по телеграфа — разпореди се Мизинов.

Казанзаки се поклони, взе листчето и дрънчейки с шпорите, хукна да изпълнява заповедта.

— Значи вече можете да се върнете на служба? — попита генералът.

Ераст Петрович се намръщи:

— Лаврентий Аркадиевич, мисля, че изпълних своя дълг, съобщих за фланговия маньовър на турците. Но да воювам с клетата Турция, която благополучно щеше да си се скапе и без нашите доблестни усилия — моля ви се…

— Хич не ми се молете, драги, няма какво да ми се молите — ядоса се Мизинов. — Щом смятате патриотизма за празни приказки, позволете да ви напомня, господин титулярен съветник, че не сте в оставка, а в безсрочен отпуск и макар да се водите към дипломатическото ведомство, всъщност, както и преди, служите при мен, в Трето отделение!

Варя хлъцна. Фандорин, когото бе смятала за почтен човек, се оказа полицейски агент? А на всичкото отгоре се прави на Печорин! Привлекателна бледност, морен поглед, благородно побелели слепоочия. Върви, че вярвай на хората.

— Ваше в-високопревъзходителство — тихо произнесе Ераст Петрович, явно без да подозира, че е безвъзвратно паднал в очите на Варя. — Служа не на вас, а на Русия. И не желая да участвам в една война, която носи на Русия не полза, а гибел.

— Какво носи войната, не е ваша работа, нито пък моя. Решението е на негово величество императора — отсече Мизинов.

Настъпи неловка пауза. Когато шефът на жандармите заговори отново, гласът му звучеше съвсем другояче.

— Ераст Петрович, драги — проникновено подхвана той. — Вижте какво става: стотици хиляди руснаци рискуват живота си, цялата страна се е превила на две от военното тегло… Подгонило ме е едно лошо предчувствие. Прекалено гладко вървят работите. Страхувам се, че няма да отидат на хубаво…

Отговор не последва, генералът уморено разтърка очи и призна:

— Трудно ми е, Фандорин, много ми е трудно. Заобиколен съм от некадърници, наоколо е пълен бардак. Не ми достигат хора, най-вече кадърни хора. Не смятам да ви товаря с дреболии. Имам една доста сложна задачка тъкмо като за вас.

Ераст Петрович въпросително наведе глава и генералът хитро присви очи:

— Спомняте ли си за Ануар ефенди? Секретаря на султан Абдул Хамид. Оня, дето се споменаваше в делото „Азазел“?

Ераст Петрович едва забележимо потръпна, но си замълча.

Мизинов се прокашля.

— Идиотът Казанзаки ви е взел за него, Бога ми. Разполагаме със сведения, че тоя твърде интересен турчин лично е оглавил секретна операция срещу нашите войски. Господинът май е луда глава, има доста авантюристична жилка. Като нищо може да се появи и сред нас, той е способен на такива неща. Стана ли ви интересно?

— Слушам ви, Лаврентий Аркадиевич — каза Фандорин и косо изгледа Варя.

— Чудесно, чудесно — зарадва се Мизинов и се провикна: — Новгородцев! Папката!

В стаята с леки крачки влезе възрастен майор с адютантски акселбант, подаде на генерала червена платнена папка и тутакси напусна. Варя зърна в коридора потната физиономия на подполковник Казанзаки и му направи гримаса на презрение и подигравка: пада ти се, садист такъв, подсмърчай сега зад вратата.

— И така, ето с какво разполагаме относно Ануар — зашумоля с хартия генералът. — Ще записвате ли?

— Ще запомня — отвърна Ераст Петрович.

— Данните ни за ранния период са крайно оскъдни. Роден е преди около трийсет и пет години. Според някои сведения това е станало в босненското мюсюлманско селце Хевраис. Родителите са неизвестни. Възпитан е някъде из Европа, в едно от прочутите учебни заведения на лейди Естер, за която вие със сигурност си спомняте от историята с „Азазел“.

Варя за втори път чуваше това странно наименование и за втори път Фандорин реагира някак странно — изпъна брадичка, сякаш внезапно му беше отесняла яката.

— Ануар ефенди изплува на повърхността преди около десет години, когато в Европа за първи път започва да се говори за великия турски реформатор Митхад паша. Нашият приятел Ануар, който към този момент още не е „ефенди“, е негов секретар. Обърнете внимание на служебното досие на Митхад — Мизинов измъкна отделен лист хартия и се прокашля. — По онова време той е генерал-губернатор на Дунавския вилает. Под неговото крило Ануар открива дилижансни линии за пощенски комуникации, прокарва железници, а също така основава верига от „ислаххане“ — благотворителни учебни заведения за сираци както от мюсюлманско, така и от християнско вероизповедание.

— О, тъй ли? — заинтересува се Фандорин.

— Да. Похвална инициатива, какво ще кажете? Изобщо Митхад паша с неговия Ануар са ги забъркали тук такива, че възниква реална заплаха България да излезе от зоната на руското влияние. Нашият посланик в Константинопол Николай Павлович Гнатиев използва всичкото си влияние върху султан Абдул Азис и в крайна сметка постигна отзоваването на прекомерно усърдния губернатор. Впоследствие Митхад оглави Държавния съвет и прокара един прекрасен закон за всеобщото държавно образование. Между другото, в Русия до ден-днешен няма такъв. Можете ли да отгатнете кой е разработвал закона? Точно така, Ануар ефенди. Всичко това би било много трогателно, обаче освен просветителството нашият опонент още тогава участва с пълна сила в придворните интриги, доколкото на покровителя му не липсват врагове. На Митхад са му пращали убийци, сипвали са му отрова в кафето, веднъж дори му пробутват прокажена наложница. В задълженията на Ануар влиза да пази великия човек от всички тия мили закачки. По онова време проруската партия взема връх в султанския двор и през 1869 година пашата е натирен като губернатор вдън горите Тилилейски, в дивата и бедна Месопотамия. Когато Митхад се пробва с реформите си, в Багдад избухва въстание. Знаете ли, какво прави? Свиква градските старейшини и духовници и произнася пред тях следната кратка реч. Цитирам дословно, понеже съм възхитен от нейната енергичност и стил: „Почитаеми молли и стареи, ако безредиците не спрат до два часа, ще наредя всинца ви да обесят, а славния град Багдад ще подпаля от четирите края, пък нека после великият падишах, Аллах да продължи дните му, обеси и мен за това злодеяние.“ Естествено, не минали и два часа и мирът в Багдад се възцарил — Мизинов се усмихна и поклати глава. — Можело вече да се пристъпва към реформи. За по-малко от три години, докато Митхад бил губернатор, неговият помощник Ануар ефенди успява да прокара телеграф, да пусне в Багдад конен трамвай, а по Ефрат параходи, да основе първия иракски вестник и да набере ученици за търговско училище. Какво ще кажете? Да не говорим за разни дреболии като създаването на „Османо-османско морско акционерно дружество“, чиито кораби през Суецкия канал стигат чак до Лондон. По-късно Ануар успява с много хитра интрига да катурне великия везир Махмуд Недим, който бил до такава степен зависим от руския посланик, че самите турци му викали „Недимов“. Митхад оглавява правителството на султана, но се задържа на високия пост само два месеца и половина, нашият Гнатиев пак го надиграва. Основният порок на Митхад — а в очите на останалите паши и непростим — е неговата неподкупност. Той подхваща борба с рушветчиите и произнася пред европейските дипломати една фраза, която му изяжда главата: „Дойде време Европа да види, че не всички турци са нищожни пачаври.“ Заради „пачаврите“ го пропъждат от Цариград за губернатор в Солун. Гръцкото градче незабавно процъфтява, а султанският двор отново се отдава на сън, блаженство и бъркане в меда.

— Виждам, че сте направо влюбен в тоя човек — прекъсна генерала Ераст Петрович.

— Митхад ли имате предвид? Безусловно — вдигна рамене Мизинов. — Бих бил щастлив да го видя начело на руското правителство. Но той не е русин, а турчин. При това турчин, ориентиран към Англия. Нашите стремежи са противоположни, затова Митхад ни е враг. Един от най-опасните врагове. Нас Европа не ни обича и ни има страха, а Митхад го носят на ръце, особено откакто даде на Турция конституция. А сега, Ераст Петрович, въоръжете се с търпение. Ще ви прочета едно дълго писмо, което още миналата година получих от Николай Павлович Гнатиев. То ще ви даде ясна представа за противника, с който ще си имаме работа.

Шефът на жандармите измъкна от папката няколко листа, изписани с дребен писарски почерк и зачете:

Драги Лаврентий, събитията в нашия закрилян от Аллаха Истанбул се развиват с такава скорост, че дори аз не успявам да ги следя, а твоят покорен слуга все пак, без да се хвали, дълги години държеше ръката си на пулса на Болника на Европа. Тоя пулс постепенно замираше, в това число благодарение и на моите старания, и се очакваше в близко бъдеще да замре съвсем, но от май месец…

— Става дума за миналата година, 1876-а — намери за необходимо да поясни Мизинов.

… от май месец Болникът изпадна в такава треска, че току-виж Босфорът излязъл от бреговете и стените на Цариград рухнали, тъй че да няма къде да окачиш своя щит.

Цялата работа е там, че през май в столицата на великия и несравним султан Абдул Азис, Сянката на Всевишния и Пазителя на вярата, триумфално се завърна от изгнание Митхад паша и докара със себе си своя „сив кардинал“, хитроумния Ануар ефенди.

Тоя път явно поумнелият Ануар залага на сигурно, като играе и по европейски, и по ориенталски. Започва по европейски: негови агенти усилено обикалят корабостроителницата, арсенала, монетарницата и работниците, които не са получавали пари от години, вдигат врява. Следва един чисто ориенталски трик. На 25 май Митхад паша обявява пред правоверните, че насън му се явил Пророкът (иди провери) и заръчал на верния си роб да спаси загиващата Турция.

Моят мил приятел Абдул Азис, както обикновено, прекарва времето си в харема и се наслаждава на компанията на любимата си жена, прекрасната Михри ханъм, която чака дете, капризничи и настоява повелителят непрекъснато да е до нея. Тая златокоса и синеока черкезка освен с неземната си хубост се слави и с това, че е изпразнила султанската хазна до дъно. Само през последната година тя е оставила из френските магазини в Пера над десет милиона рубли и е напълно разбираемо, че жителите на Константинопол, както биха се изразили склонните към understatement^[3] англичани, доста я недолюбват.

Вярвай ми, Лаврентий, не беше по силите ми да променя каквото и да е. Заклевах, заплашвах, забърквах интриги като харемски евнух, но Абдул Азис остана глух и ням. На 29 май около двореца Долмабахче (изключително уродлива постройка в европейско-ориенталски стил) гъмжеше от многохилядни тълпи, а падишахът не направи дори опит да успокои поданиците — затворил се е в женската половина на резиденцията, докъдето нямам достъп, и слуша виенски валсове, изпълнявани на пиано от Михри ханъм.

Междувременно Ануар седи неотлъчно при военния министър и се опитва да накара тоя предпазлив и внимателен господин да промени политическата си ориентация. Според донесението на моя агент, готвач на пашата (откъдето идва и специфичният оттенък на информацията) съдбоносните преговори са преминали по следния начин. Ануар пристига у министъра по пладне и двамата си поръчват кафе и питки. Четвърт час по-късно от кабинета на министъра отекват възмутените крясъци на негово превъзходителство, а адютантите отвеждат Ануар под охрана в ареста. През следващия половин час пашата ходи насам-натам из кабинета си и изяжда два подноса с халва, която много обича. След което решава лично да разпита изменника и се отправя към мазето. Към два и половина нарежда да донесат плодове и сладкиши. Към четири без десет — коняк и шампанско. Около пет часа пашата и гостът пият кафе, след което заминават при Митхад. Според слуховете условието за участието на министъра в преврата е длъжността велик везир и един милион лири стерлинги от английските покровители.

До вечерта двамата главни заговорници се споразумяват окончателно и същата нощ държавният преврат става факт. Флотът блокира двореца откъм морето, началникът на столичния гарнизон сменя караула със свои хора и султанът заедно с майка му и с бременната Михри ханъм са преместени по вода в двореца Ферийе.

Четири дни по-късно, султанът се заема да си подстригва брадата с ножица за маникюр, но толкова непохватно, че си прерязва вените на двете ръце и умира на място. Лекарите от европейските посолства, поканени да освидетелстват трупа, единодушно признават, че става дума за самоубийство, тъй като по тялото липсват каквито и да е следи от борба. С една дума, всичко е разиграно просто и изящно като в добра шахматна партия — такъв е стилът на Ануар ефенди.

Но това е само дебютът, нататък следва мителшпилът.

Военният министър изиграва своята роля и вече се превръща в сериозна пречка, понеже няма ни най-малка склонност към реформи и конституция, а най-много от всичко го интересува кога ще си получи обещания от Ануар милион. Още повече, военният министър се държи сякаш е най-важното лице в правителството и неуморно напомня, че тъкмо той, а не Митхад е свалил Абдул Азис.

Тъкмо в същото Ануар ефенди се опитва да убеди един храбър офицер, бивш адютант на покойния султан. Офицерът се казва Хасан бей, пада се брат на прекрасната Михри ханъм и е невероятно популярен сред придворните хубавици, понеже е красив, смел и превъзходно изпълнява италиански арии. Хасан бей е известен на всички просто като Черкезина.

Няколко дни след като Абдул Азис толкова несполучливо подкъсява брадата си, неутешимата Михри ханъм ражда мъртво дете и издъхва в страшни мъки. По това време Ануар и Черкезина стават неразделни другари. Един ден Хасан бей се отбива в резиденцията на Митхад паша да се види с приятеля си. Ануар отсъства, но пък точно в този момент министрите пристигат на съвещание при Митхад паша. В къщата са свикнали с Черкезина и го възприемат като свой. Той пие кафе с адютантите, пушат, бистрят най-различни въпроси. После излиза в коридора, мръдва насам-натам и изведнъж се втурва в заседателната зала. Без да закача Митхад паша или някого от сановниците, той прострелва военния министър с два куршума, след което доубива стареца с ятагана си. По-разумните министри удрят на бяг, но двама решават да проявят героизъм. Напълно погрешно, понеже побеснелият Черкезин убива единия на място, а другия ранява тежко. В тоя миг се връща Митхад паша с двама от своите адютанти. Хасан бей застрелва и двамата и пак не закача Митхад. В края на краищата убиецът е заловен, но преди това той успява да убие още един полицейски офицер и да рани седем войници. През това време нашият Ануар според многобройни свидетели благочестиво се моли в джамията.

Хасан бей прекарва нощта, заключен в караулното помещение, и с пълно гърло си пее арии от „Лучия ди Ламермур“, което, казват, предизвикало възторг у Ануар ефенди и той дори опитал да измоли милост за доблестния злосторник, но озлобените министри са непреклонни и на сутринта убиецът увисва на въжето. Дошлите да гледат екзекуцията дами от харема, които толкова харесвали милия си Черкезин, плачат и му изпращат въздушни целувки.

Оттук насетне никой не препречва пътя на Митхад. Освен съдбата, която му нанася удар оттам, откъдето никой не очаква. Великият везир се излъгва в собствената си марионетка, султан Мурад.

Още на сутринта на 31 май, веднага след преврата, Митхад паша посещава племенника на сваления султан, принц Мурад, с което хвърля последния в неописуем ужас. Тук трябва да направя едно кратко отстъпление, за да ти обясня колко жалка е фигурата на наследника в Османската империя.

Работата е там, че имайки петнайсет жени, пророкът Мохамед не оставя след себе си нито син, нито каквито и да било инструкции по въпроса за наследяването на престола. Затова в продължение на векове всяка от многобройните султанки мечтае да издигне на престола своя си син и всячески се стреми да изтрепе синовете на съперничките си. В султанския двор съществува нарочно гробище за невинно избити принцове, тъй че за турските мащаби нашите руски убийства на Борис и Глеб, както и на царевич Дмитрий^[4], са просто смешни.

В Османската империя тронът се предава не от баща на син, а от големия към малкия брат. Когато се изчерпят запасите от братя, в работа влиза следващото поколение и пак тръгва от големия към по-малкия брат. Всеки султан изпитва смъртен страх от по-малкия си брат, или от най-големия племенник, така че шансовете на наследника да доживее до възцаряването си са крайно незначителни. Принцът наследник живее в най-пълна изолация, до него не допускат никого и дори се пробват, каналиите му ниедни, да им подбират ялови наложници. По древна традиция бъдещият падишах се обслужва от роби с отрязани езици и пробити тъпанчета. Можеш да си представиш какви проблеми имат техни височества с душевното си здраве. Например, Сюлейман ІІ живее в заточение трийсет и девет години, през които преписва и разкрасява Корана. Когато най-сетне става султан, много бързо пожелава да се върне обратно и се отрича от престола. Отлично го разбирам, много по-приятно е да оцветяваш картинки.

Но да се върнем на Мурад. Той е хубав, буден и дори доста начетен младеж, склонен е обаче към прекомерно почитане на Бакхус и страда от напълно разбираема мания за преследване. Той на драго сърце поверява управлението в ръцете на мъдрия Митхад, тъй че плановете на нашите хитреци се сбъдват като по ноти. Но внезапното издигане и странната смърт на чичо му така въздействат на клетия Мурад, че той започва да говори несвързано и да изпада в пристъпи на буйство. Европейски психиатри тайно преглеждат падишаха и стигат до заключението, че той е неизлечим и състоянието му тепърва ще се влошава.

Отбележи си невероятната далновидност на Ануар ефенди. Още в деня на възцаряването на Мурад, когато всичко изглежда съвсем лъчезарно, our mutual friend^[5] изведнъж моли да го направят секретар на принц Абдул Хамид, брат и престолонаследник на новия султан. Щом чух за това, разбрах, че Митхад не се осланя на Мурад V. Ануар опознава новия наследник, изглежда го намира за приемлив и Митхад поставя на Абдул Хамид следното условие: обещай, че ще въведеш в страната конституция, и ставаш падишах. Принцът, естествено, се съгласява.

По-нататъшните събития са ти известни. На 31 август на престола на мястото на безумния Мурад V се възкачва Абдул Хамид ІІ, Митхад става велик везир, а Ануар остава при новия султан като задкулисен манипулатор и негласен шеф на тайната полиция, тоест (ха-ха!) твой колега, Лаврентий.

Характерно е, че никой в Турция не знае нищо за Ануар ефенди. Той не се изтъква, не се мярка много-много в полезрението на хората. Например аз съм го виждал само веднъж, когато се представях на новия падишах. Ануар седеше встрани от трона, в сянката, носеше огромна черна брада (според мен фалшива) и тъмни очила, което, строго погледнато, е нечувано нарушение на придворния етикет. По време на аудиенцията Абдул Хамид няколко пъти погледна към него, сякаш търсеше подкрепа или съвет.

Това е човекът, с когото ти предстои да си имаш работа. Ако не ме лъжат предчувствията, Митхад и Ануар ще командват султана както им хрумне и по тоя начин след някоя и друга година…

— Нататък не е интересно — Мизинов спря да чете дългия текст и отри изпотеното си чело с кърпа. — Още повече предчувствията все пак излъгаха нашия умен Николай Павлович. Митхад паша не се задържа на власт и замина в изгнание.

Ераст Петрович, който слушаше много внимателно и нито веднъж не помръдна (за разлика от Варя, която се въртеше на твърдия си стол), попита:

— С д-дебюта всичко е ясно, с мителшпила също. Къде обаче е ендшпилът?

Генералът кимна одобрително:

— Точно там е работата. Ендшпилът се оказва толкова сложен, че изненадва дори опитния Гнатиев. На 7 февруари тази година Митхад паша е повикан при султана, взет под стража и качен на параход, който откарва изпадналия в немилост велик везир на пътешествие из Европа. А след като предава благодетеля си, нашият Ануар става „сив кардинал“, само че вече не на първия министър, а на самия султан. Той направи всичко възможно за скъсването на отношенията между Портата и Русия. А преди известно време, когато съдбата на Турция висеше на косъм, Ануар ефенди според агентурни сведения е потеглил към театъра на военните действия, за да промени хода на събитията чрез някакви тайни операции, за чието съдържание можем само да гадаем.

Тогава Фандорин произнесе нещо странно:

— Никакви задължения. Това първо. Пълна свобода на д-действията. Това второ. Отчитам се само пред вас. Това трето.

Варя не проумя какво означават тия думи, но шефът на жандармите много се зарадва и побърза да каже:

— Чудесно! Това вече е старият Фандорин. Нещо много затормозен ми изглеждате, гълъбче. Не ми се сърдете, не ви го казвам служебно, а като по-възрастен другар, бащински… Не бива човек сам да се погребва. Оставете гроба за мъртвите. Какви са тия работи на вашите години! Както се пее в арията, tout la vie devant soi^[6].

— Лаврентий Аркадиевич! — кръвта за миг нахлу в бледите бузи на доброволеца, дипломата и шпионина, в гласа му проскърца метал: — С-струва ми се, че не съм д-давал поводи за ч-частни съвети…

Тая забележка се стори на Варя непростимо груба и тя се сви на стола си: ей сега засегнатият Мизинов ще кипне и като се разкрещи!

Но сатрапът само въздъхна и каза сухо:

— Приемам условията ви. Имате свобода на действията. Всъщност точно такова нещо имах предвид. Само гледайте, слушайте и ако забележите нещо важно… Впрочем, няма аз да ви давам акъл.

— Ап-чхи! — кихна Варя и уплашено скри глава в раменете.

Генералът обаче се уплаши още повече. Той се стресна, обърна се и смаян се вторачи в неволната свидетелка на поверителния разговор.

— Госпожо, какво правите тук? Не излязохте ли заедно с подполковника? Как смеете?!

— Да сте ме видели — отвърна с достойнство Варя. — Не съм някой комар или муха, че да ме игнорирате. Освен това съм под стража и никой не ме е освобождавал.

Стори й се, че устните на Фандорин леко потрепнаха. Не, само така й се струва — тоя тип не умее да се усмихва.

— Добре тогаз — в гласа на Мизинов се долови тиха заплаха. — Вие, госпожо нероднина, научихте неща, които не трябва и да сте чували. В интерес на държавната сигурност ви поставям под временно административно задържане. Заминавате под конвой в кишиневския гарнизонен арест, където ще останете до края на кампанията. Сама сте си виновна.

Варя пребледня.

— Ама аз даже не съм се видяла с годеника си…

— Ще се видите след войната — отсече тоя Малюта Скуратов^[7] и се обърна към вратата, за да повика своите опричници, но в последния момент в разговора се намеси Ераст Петрович.

— Лаврентий Аркадиевич, мисля, че ще бъде напълно достатъчно, ако госпожа Суворова даде честна дума.

— Давам дума! — възкликна веднага Варя, ободрена от неочакваното застъпничество.

— Съжалявам, миличък, не мога да рискувам — отсече генералът, без дори да я погледне. — Пък и тоя годеник. Как може да се довери човек на някакво момиче? Нали знаете поговорката — плитката дълга, умът къс.

— Но нося никакви плитки! А тия приказки за ума са направо подли! — гласът на Варя предателски затрепери. Какво ми влизат в работата тия ваши Ануаровци и Митхадовци.

— На моя отговорност, ваше п-превъзходителство. Гарантирам за Варвара Андреевна.

Мизинов мълчеше, недоволно смръщен, а Варя си рече, че дори сред полицейските агенти има хора, които не са съвсем пропаднали. Пък и нали е сръбски доброволец.

— Глупаво е — промърмори генералът. Обърна се към Варя и попита недружелюбно: — Умеете ли нещо? Почеркът ви добър ли е?

— Завършила съм стенографски курсове! Работила съм като телеграфистка! И като акушерка! — послъга накрая Варя.

— Стенографка и телеграфистка? — учуди се Мизинов. — Това е добре. Ераст Петрович, мога да оставя тук тази госпожица само при едно условие: че ще изпълнява длъжността на ваш секретар. Така или иначе, ще ви потрябва някакъв куриер или свръзка, който не предизвиква излишни подозрения. Но не забравяйте, че гарантирахте за нея.

— А, не! — извикаха едновременно и Варя, и Фандорин. Завършиха също в хор, но по различен начин:

Ераст Петрович каза:

— Нямам нужда от секретари.

А Варя:

— Полицейски агент не ставам!

— Както решите — сви рамене генералът и се изправи: — Новгородцев, повикайте конвоя!

— Съгласна съм! — викна Варя.

Фандорин не каза нищо.