Борис Акунин
Турски гамбит (11)

Глава единайсета

В която Варя прониква във висшите сфери на политиката

Дерби и Карнарвон плашат с оставки

На вчерашното заседание на кабинета на министрите граф Бикънсфийлд^[1] внесе предложение да се изиска от Парламента извънреден кредит в размер на 6 милиона лири стерлинги за екипирането на експедиционен корпус, който спешно да бъде изпратен на Балканите, за да защити интересите на империята от прекомерните претенции на цар Александър. Предложението бе прието въпреки противопоставянето на министъра на външните работи лорд Дерби и министъра на колониите лорд Карнарвон, които се изказаха против пряката конфронтация с Русия. Двамата министри, останали в малцинство, подадоха до нейно величество молби за оставка. Реакцията на кралицата все още не е известна.

„Таймс“, (Лондон)

16 (4) декември 1877 г.

За парада, удостоен с височайше присъствие, Варя облече най-хубавите дрехи, с които разполагаше, тъй че като се имат предвид походните условия — нямаше да се черви пред императора заради облеклото си. Това беше първата мисъл, която й мина през главата, докато се оглеждаше. Бледолилава шапка с лента от моаре и воалетка, виолетова рокля за път с бродерии по корсета и къс шлейф, черни боти със седефени копчета. Скромно, без изхвърляне, но съвсем прилично — благодарение на магазините в Букурещ.

— Ще ни награждават ли? — попита тя Ераст Петрович по пътя.

Той също бе облечен най-официално: остър ръб на панталона, обущата лъснати до огледален блясък, в петлицата на идеално изгладения сюртук имаше някаква орденска лентичка. Не ще и дума, титулярният съветник изглеждаше много добре, само дето беше толкова млад.

— Едва ли.

— Защо? — учуди се Варя.

— Множко ще ни дойде — умислено отвърна Фандорин. — Още не са наградени всички г-генерали, докато дойде нашият ред…

— Но ако не бяхме ние… тоест, исках да кажа, ако не бяхте вие, Осман паша непременно щеше да пробие обсадата! Представяте ли си какво можеше да стане?

— П-представям си. Но след победа обикновено никой не мисли за такива неща. Не, тук мирише на политика, повярвайте на опита ми.

В „походния дворец“ имаше само шест стаи, затова функцията на приемна изпълняваха стъпалата, където се тълпяха десетина генерали и старши офицери, очакващи покана да се явят на височайшата аудиенция. Всички лица имаха някакъв глуповато-радостен израз — миришеше на ордени и повишения. Присъствуващите изгледаха Варя с разбираемо любопитство. Тя на свой ред надменно погледна над главите им към ниското зимно слънце. Нека си блъскат главата коя е тая млада дама с воалетката и защо е повикана на аудиенция.

Очакването се бе проточило, но никой не проявяваше нетърпение.

— Кой се бави толкова време вътре, генерале? — величествено се обърна Варя към един висок старец с рунтави мустаци.

— Соболев — с многозначителна физиономия каза генералът. — От половин час е влязъл. — Той се изпъчи, докосна новия орден с черно-оранжева лента^[2] на гърдите си. — Простете, госпожо, не ви се представих. Иван Степанович Ганецки, командващ гренадирския корпус. — Той млъкна изчаквателно.

— Варвара Андреевна Суворова — кимна му Варя. — Радвам се да се запознаем.

Но в тоя момент Фандорин я прекъсна с нехарактерна за него безцеремонност:

— Кажете, генерале, п-преди самия щурм идва ли при вас кореспондентът на вестник „Дейли поуст“ Маклафлин?

Ганецки недоволно изгледа цивилния младок, но вероятно прецени, че при императора няма да канят кого да е, затова отвърна учтиво:

— Естествено, че дойде. Заради него стана всичко.

— Какво точно? — с тъповат израз на лицето попита Ераст Петрович.

— Ама как, не сте ли чули? — Генералът явно не за пръв път заобяснява: — Познавам Маклафлин още от Петербург. Сериозен човек и приятел на Русия, макар да е поданик на кралица Виктория. Когато ми каза, че всеки момент при мен ще се яви да се предаде лично Осман, аз подгоних ординарците към предната линия да не почнат, не дай си Боже, да стрелят. Пък аз самият, дъртото магаре, хукнах да си търся парадния кител. — Генералът се усмихна сконфузено и Варя си помисли, че е много симпатичен. — Така турците успяха да премахнат дозорите без нито един изстрел. Добре поне, че моите храбри гренадири не ме изложиха, удържаха, докато Михаил Дмитриевич нанесе удар в тила на Осман.

— И къде се дяна Маклафлин? — попита титулярният съветник, вперил право в Ганецки студените си сини очи.

— Не видях — сви рамене генералът. — Не ми беше до него. Тя стана такава една, че да не дава Господ. Башибозуците стигнаха чак до щаба, че насмалко да ме спипат с все парадния кител.

Вратата се отвори широко и излезе поруменелият Соболев, очите му искряха с някакъв особен блясък.

— Какво да ви честитим, Михаил Дмитриевич? — попита го мургав генерал, облечен с кавказки мундир.

Всички затаиха дъх, а Соболев не бързаше да отговаря, направи ефектна пауза. Обходи множеството с поглед, смигна на Варя.

Но тя не можа да научи как императорът е възнаградил плевенския герой, понеже зад рамото на олимпиеца се подаде делничната физиономия на Лаврентий Аркадиевич Мизинов. Главният жандарм на империята с пръст повика Фандорин и Варя. Сърцето й се разтупка.

А като минаваше покрай Соболев, той тихичко й пошепна:

— Варвара Андреевна, непременно ще ви изчакам.

От вратата се озоваха направо в адютантската стая, където седяха зад масите си дежурният генерал и двама офицери. Надясно бяха личните покои на императора, наляво — работният му кабинет.

— Отговаряйте на въпросите високо, ясно, обстойно — инструктираше ги в движение Мизинов, — подробно, но без излишни отклонения.

В скромния кабинет, обзаведен с походни мебели от карелска бреза, имаше двама души: първият седеше в едно кресло, вторият стоеше с гръб към прозореца. Варя, разбира се, погледна първо седналия, но се оказа, че това не е Александър, а някакво мършаво старче със златни очила, умно лице, тънки устни и ледени очи, които не допускаха да надникнеш в тях. Самият държавен канцлер Корчаков^[3], същият, какъвто си беше на портретите, само че още по-прегърбен и стар. В известен смисъл жива легенда. Май е бил министър на външните работи, когато Варя още не е била родена. И най-важното — съученик на Поета в Лицея. Тъкмо на него бе посветено: „на светски шик и моди ученик, на нравите изтънчен наблюдател“. Но на осемдесетгодишна възраст ученикът на „светския шик“ по-скоро те караше да си спомниш друго стихотворение, включено в гимназиалния курс:

… незримо мрем, кръвта ни леденее,

вървим натам, отдето сме дошли.

И кой ли сам до старост ще живее,

в деня лицейски да се весели?

 

Нещастникът! Сред ново поколение

излишен, скучен гост, дали с тъга

ще спомня нас и дните на сближение,

закрил очи с трепереща ръка.^[4]

Ръката на канцлера наистина трепереше. Той измъкна от джоба си батистена кърпичка и се изсекна, което изобщо не му попречи най-внимателно да огледа първо Варя, а след това и Ераст Петрович, при това „живата легенда“ дълго задържа погледа си върху последния.

Но омаяна от присъствието на царскоселския лицеист, Варя съвсем бе забравила главното действащо лице. Тя смутено се обърна към прозореца, поразмисли и направи реверанс като в гимназията, когато в клас влизаше директорката.

За разлика от Корчаков императорът прояви повече интерес към нейната персона, отколкото към Фандорин. Прочутите очи на династията Романови — втренчени, хипнотизиращи и доста изпъкнали — гледаха строго и взискателно. Проникват чак в душата ти, така се нарича това, рече си Варя и се ядоса на себе си. Ама че робска психология и предразсъдъци. Просто имитира оня „змийски поглед“ поглед на „базилиск“^[5], с какъвто толкова се бе гордял татко му, да се обърне в гроба дано! И тя също се вторачи в човека, по чиято воля живееше цяла осемдесетмилионна държава.

Първо наблюдение: та той е истински старец! Натежали клепачи, бакенбардите и засуканите мустаци са съвсем посивели, възлести пръсти с подути стави. Ами че той догодина навършва шейсет. Почти връстник на баба й.

Второ наблюдение: не е толкова добър, колкото го пишат по вестниците. По-скоро е равнодушен, уморен. Видял е всичко на тоя свят, нищо не го учудва, нищо не може особено да го зарадва.

Трето наблюдение: въпреки възрастта и багренородното си потекло не е равнодушен към женския пол. Инак защо погледът ви, ваше величество, шари по гърдите и талията? Изглежда е истина онова, което се говори за него и два пъти по-младата княжна Долгорукова. И Варя окончателно се освободи от страха пред Царя Освободител.

— Ваше величество, титулярният съветник Фандорин. Оня същият. С него — помощничката му госпожица Суворова — представи ги шефът на жандармите.

Царят не каза „здравейте“ и дори не кимна. Без да бърза, доразгледа фигурата на Варя, после извърна глава към Ераст Петрович и школуваният му глас тихо произнесе:

— Спомням си, Азазел. И Соболев ми спомена преди малко. — Седна зад писалището и кимна на Мизинов: — Започвай. А ние с Михаил Александрович ще слушаме.

Можеше и да предложи стол на дамата, какво като е император, не одобри поведението му Варя и окончателно се разочарова от монархическия принцип.

— С колко време разполагам? — почтително попита генералът. — Знам колко сте зает днес, ваше величество. Пък и плевенските герои чакат.

— С колкото е необходимо. Въпросът тук е не само стратегически, но и дипломатически — избоботи императорът и погледна с ласкава усмивка към Корчаков. — Ей на, Михаил Александрович пристигна с карета чак от Букурещ. Не пожали старите си кокали.

Князът автоматично разтегли устни в усмивка, лишена от всякакви признаци на веселие, а Варя си спомни, че миналата година канцлерът бе сполетян от някаква лична трагедия. Бе починал някой в семейството му — син ли беше, или внук?

— Ще ме прощавате, Лаврентий Аркадиевич — произнесе канцлерът с унил глас. — Изпитвам съмнения. Премного авантюристично ми изглежда дори като за господин Дизраели. А пък героите ще почакат. Времето минава най-приятно, когато чакаш награда. Тъй че разправяйте, пък ние ще послушаме.

Мизинов напето разкърши плещи и въпреки всички очаквания се обърна не към Фандорин, а към Варя:

— Госпожо Суворова, разкажете ни, ако обичате, за двете си срещи с кореспондента на вестник — „Дейли поуст“ Шеймъс Маклафлин — по време на третия щурм на Плевен и в деня преди пробива на Осман паша.

Варя разказа, защо не.

Оказа се, че и царят, и канцлерът умеят да слушат много добре. Корчаков я прекъсна само на два пъти. Веднъж попита:

— Кой е тоя граф Зуров? Да не е синът на Александър Платонович?

А втория път:

— Така, значи Маклафлин добре се е познавал с Ганецки, щом го е наричал Иван Степанович?

Императорът от своя страна ядосано тропна с длан по масата, когато Варя разказваше за информаторите, които мнозина от журналистите си бяха завъдили в Плевен.

— Още не си ми обяснил, Мизинов, как стана тъй, че Осман успява да събере цялата си армия на едно място за пробив, а твоите съгледвачи не докладват навреме!

Шефът на жандармите се развълнува, но тъкмо да подхване оправданията, Александър махна с ръка:

— После. Продължавай, Суворова.

„Продължавай“ ли? Ама ха! Дори в първи клас й говореха на „вие“. Варя направи демонстративна пауза, но все пак довърши разказа си.

— Според мен картината е ясна — погледна към Корчаков царят. — Нека Шувалов изготви нота.

— Аз пък не съм убеден — отвърна канцлерът. — Да чуем първо изводите на премногоуважаемия Лаврентий Аркадиевич.

Варя напразно се мъчеше да проумее какво предизвиква разногласията между императора и главния му дипломатически съветник. Мизинов внесе яснота по въпроса.

Той измъкна от маншета на мундира си няколко листа хартия, прокашля се, започна да говори и веднага заприлича на зубрач отличник.

— Ако позволите, ще тръгна от частното към общото. И така. Преди всичко съм длъжен да си призная вината. През цялото време, докато армията ни обсаждаше Плевен, срещу нас действаше хитър, жесток враг, когото моята служба не успя да разкрие навреме. Тъкмо поради интригите на тоя умело законспириран враг изгубихме толкова време и хора, а на 30-и ноември насмалко да се лишим и от плодовете на всичките ни многомесечни усилия.

При тия думи императорът направи кръстен знак:

— Господ опази Русия.

— След третия щурм ние — по-точно аз, доколкото това бяха мои изводи — допуснахме сериозна грешка. Решихме, че главният турски агент е бил жандармският подполковник, Казанзаки, с което предоставихме на истинския виновник пълна свобода на действие. Понастоящем е вън от съмнение, че от самото начало ни е саботирал британският поданик Маклафлин — несъмнено агент от висша категория, изключителен актьор, който дълго и обстойно се е подготвял за мисията си.

— Как изобщо тоя субект е стигнал до действащата армия? — недоволно попита императорът. — Или сте раздавали визи на всички кореспонденти без каквато и да било проверка?

— Естествено, правехме проверки, при това най-подробни — разпери ръце шефът на жандармите. — За всеки от чуждестранните журналисти изискахме от редакциите им списък на публикациите, съгласувахме с нашите посолства всеки от кореспондентите е известен, всеки е човек с име, не е демонстрирал враждебност по отношение на Русия. Особено пък Маклафлин. Нали това казвам, твърде сериозен господин, всичко е изпипвал. Успял е да завърже приятелски отношения с мнозина руски генерали и офицери още по време на средноазиатската кампания. А миналата година репортажите за турските зверства в България създадоха на Маклафлин реноме на приятел на славяните и искрен привърженик на Русия. А всъщност той през цялото това време е действал съгласно тайните инструкции на своето правителство, което, както е известно, се отнася към нашата политика на Изток с неприкрита враждебност.

До някое време дейността на Маклафлин е била ограничена до чисто шпионска. Разбира се, той е съобщавал в Плевен сведения за нашата армия, като за целта много добре е използвал свободата на придвижване, която непредпазливо предоставихме на чуждите журналисти. Да, мнозина от тях имаха контакти с обсадения град, които ние не контролирахме и нашите контраразузнавателни органи не проявиха никакви подозрения. Отсега нататък ще си направим съответните изводи. Вината тук пак е моя… Докато е можело, Маклафлин е действал чрез други хора. Ваше величество си спомня, разбира се, за инцидента с румънския полковник Лукан, в чието тефтерче фигурираше тайнствения Ј. Тогава необмислено реших, че става дума за жандарма Казанзаки. Уви, сбъркал съм. Ј е означавало „журналист“, тоест, ставало е дума за същия британец.

Когато обаче при третия щурм съдбата на Плевен и на цялата война увисва на косъм, Маклафлин преминава към пряка диверсия. Сигурен съм, че не е действал на своя глава, а е имал инструкции от началството си за всякакви ситуации. Съжалявам, че от самото начало не установих негласно наблюдение върху британския дипломатически агент полковник Уелсли. Вече имах възможността да докладвам на ваше величество за антируските ходове на тоя господин, за когото турските интереси явно доминират над нашите.

Сега да възстановим събитията от 30-и август. Действайки по собствена инициатива, генерал Соболев разкъсва турската отбрана и достига южните покрайнини на Плевен. Можеше да се очаква, тъй като предупреден от своя агент относно плановете за нашето настъпление, Осман е концентрирал силите си в центъра. Ударът на Соболев го изненадва. Но и нашето командване не научава навреме за това, а Соболев не разполага с достатъчно сили, за да продължи напред. Маклафлин заедно с останалите журналисти и чуждестранни наблюдатели, сред които за отбелязване е присъствието на полковник Уелсли, случайно се озовава в най-ключовата точка на нашия фронт — между центъра и левия фланг. В шест часа граф Зуров, адютантът на Соболев, успява да си пробие път през турските засади. Минавайки край журналистите, които познава добре, той се провиква за успехите на своя отряд. Какво се случва нататък? Всички кореспонденти се устремяват към тила, за да съобщят телеграфически час по-скоро, че руската армия побеждава. Всички — освен Маклафлин. Суворова го среща около половин час по-късно — той е сам, опръскан е с кал и незнайно защо минава през храсталака. Безспорно журналистът е имал и време, и възможност да настигне вестоносеца и да го убие, а заедно с него и подполковник Казанзаки, който за свое нещастие е тръгнал след Зуров. И двамата много добре се познават с Маклафлин и по никакъв начин не са очаквали от него вероломство. Не е било никак сложно да се инсценира самоубийството на подполковника — замъкнал е тялото в храстите, стрелял е два пъти във въздуха с пистолета на жандарма, и това е. И аз се хванах на тая въдица.

Мизинов сломен обори глава, но императорът си спести поредния упрек, затова той продължи:

— Колкото до последния пробив — тук Маклафлин е съгласувал действията си с турското командване. Той, можем да кажем, е бил козът на Осман. Сметката им е проста и вярна: Ганецки е заслужил генерал, но, моля да ме простите, умът му далеч не е бръснач. Както знаем, не му и хрумва да се усъмни в информацията, получена от журналиста. Трябва да сме благодарни за решителността на генерал-лейтенант Соболев…

— На Ераст Петрович трябва да сте благодарни! — не се стърпя Варя, която страшно се обиди заради Фандорин. Ама и той стои, мълчи, не вземе да отстоява правата си. За мебел ли са го турили тук? — Именно Фандорин препусна при Соболев и го убеди да атакува!

Императорът, изумен изгледа дръзката нарушителка на етикета, а престарелият Корчаков поклати укорно глава. Дори и Фандорин, изглежда, се смути — пристъпи от крак на крак. Общо взето, всички бяха недоволни от Варя.

— Продължавай, Мизинов — кимна монархът.

— Ако позволи ваше величество — вдигна канцлерът сбръчкан пръст. — След като Маклафлин се захваща с толкова отговорна диверсия, откъде-накъде ще уведомява за своето намерение тая девойка? — пръстът му посочи Варя.

— Та това е очевидно! — отри изпотеното си чело Мизинов. — Разчитал е, че Суворова моментално ще разнесе такава потресаваща новина из целия лагер. Веднага се разчува и в щаба. Ликуване, суматоха. Ще сметнат далечната канонада за салют. Не е изключено от радост дори да не повярват на първото съобщение от Ганецки, а да тръгнат да проверяват. Дребен щрих, импровизация на ловък интригант.

— Така изглежда — съгласи се князът.

— Но къде се е дянал тоя Маклафлин? — попита царят. — Ето кого трябва да подложим на разпит, пък и да му уредим една очна ставка с Уелсли. Е, тогава за полковника няма измъкване!

Корчаков замечтано въздъхна:

— Да-а, такъв, както му казват в Замоскворечието, компрометаж би ни позволил да неутрализираме напълно британската дипломация.

— За съжаление не открихме Маклафлин нито сред пленниците, нито сред убитите — въздишката на Мизинов беше в съвсем друга тоналност. — Успял е да се измъкне. Нямам представа как точно. Хитрец е, змията му със змия. Сред пленените липсва и съветникът на Осман паша, прословутият Али бей. Става дума за оня, брадатия, дето провали първия ни щурм и за когото предполагаме, че е alter ego на самия Ануар ефенди. Относно последния представих на ваше величество докладна записка.

Императорът кимна.

— Е, какво ще кажете сега, Михаил Александрович?

Канцлерът присви очи:

— Какво пък, доста интересна комбинация може да излезе, ваше величество. Ако всичко това е истина, значи тоя път англичаните са се престарали. Изиграем ли си добре картите, ще излезем дори на печалба.

— Тъй, тъй, и какво измислихте тоя път? — любопитно попита Александър.

— Ваше величество, с превземането на Плевен войната навлезе в последната си фаза. Окончателната победа над турците е въпрос на следващите няколко седмици. Подчертавам: над турците. Но има опасност да стане както през петдесет и трета, когато захванахме война с турците, а се оказахме в схватка с цяла Европа. Нашите финанси няма да издържат подобно противопоставяне. Вие добре знаете какво ни струва тая кампания.

Царят се смръщи сякаш от зъбобол, а Мизинов печално поклати глава.

— Много съм разтревожен от дързостта и наглите действия на тоя Маклафлин — продължи Корчаков. — Те са свидетелство, че в нежеланието си да ни допусне до Проливите Британия е готова на всякакви, дори най-крайни мерки. Да не забравяме, че в Босфора стои тяхна военна ескадра. Междувременно в гърба ни се е прицелила милата Австрия, която вече веднъж заби ножа на татко ви. Честно казано, докато вие тук воювахте с Осман паша, аз мислех повече за другата война, дипломатическата. Ние проливаме кръв, харчим огромни средства и ресурси, а в крайна сметка можем да останем с пръст в уста. Проклетият Плевен изяде скъпоценно време и подби реномето на нашата армия. Ще простите на стареца, ваше величество, че в такъв ден съм лош пророк…

— Стига, Михаил Александрович — въздъхна императорът. — Не сме на парад. Нали ми е ясно…

— Преди да изслушаме разясненията на Лаврентий Аркадиевич, бях настроен твърде песимистично. Ако ме бяхте попитали преди час: „Я ми кажи, стара лисицо, на какво можем да разчитаме след фанфарите на победата?“ — щях честно да ви отговоря: „Автономията на България и парченце от Кавказ — това е максималната печалба, жалка цена за десетките хиляди убити и похарчените милиони“.

— А сега? — приведе се напред Александър.

Канцлерът многозначително погледна Варя и Фандорин.

Мизинов схвана значението на погледа и се намеси:

— Ваше величество, разбирам накъде бие Михаил Александрович. Аз стигнах до същото заключение и неслучайно доведох със себе си титулярния съветник Фандорин. Колкото до госпожа Суворова, бихме могли да я освободим.

Варя пламна. На всичко отгоре тук й нямат доверие?! Какво унижение — да ти посочат вратата, при това в най-интересния момент!

— П-простете ми дързостта, — за пръв път от началото на аудиенцията се обади Фандорин, — но това е неразумно.

— Кое точно? — смръщи рижавите си вежди императорът.

— Не може да се вярва на сътрудника само наполовина, в-ваше величество. Подобно отношение води до ненужни обиди и пречи на работата. Варвара Андреевна знае толкова много, че бездруго лесно ще се д-досети за останалото.

— Прав си — призна царят. — Довършете си мисълта, княже.

— Трябва да се възползваме от тая история, за да опозорим Британия пред света. Диверсия, убийства, сговор с една от воюващите страни, нарушаване на неутралитета — това е нещо нечувано. Честно казано, чудя се как е могъл граф Бикънсфийлд да бъде толкова непредпазлив. Ами ако бяхме заловили Маклафлин и той бе дал показания? Скандал! Кошмар! За Англия, естествено. Щеше да се наложи да си изтегли ескадрата, да се оправдава пред цяла Европа и дълго още да си ближе раните. Най-малкото сейнтджеймският^[6] кабинет щеше да е принуден да пасува по Източния въпрос. А без Лондон и нашите австро-унгарски приятели веднага щяха да кротнат. Тогава бихме могли да се възползваме напълно от плодовете на победата.

— Мечти — доста рязко прекъсна стареца императорът. — Не разполагаме с Маклафлин. Пита се — какво да правим?

— Да си го набавим — невъзмутимо отвърна Корчаков.

— Но как?

— Не зная, ваше величество, не съм аз началникът на Трето отделение — и канцлерът млъкна, кръстосал благо ръце върху мършавия си корем.

— Ние сме сигурни във виновността на англичанина и разполагаме с косвени доказателства, но не и с преки — пое щафетата Мизинов. — Следователно трябва да си ги набавим… или да ги изготвим. Хм…

— Поясни — подкани го царят. — И стига си го усуквал, говори открито. Не сме седнали да си играем на „Шегите на Амура“.

— Слушам, ваше величество. В момента Маклафлин е в Константинопол, а още по-вероятно е да пътува за Англия, понеже мисията му е приключена. В Константинопол разполагаме с цяла мрежа секретна агентура и няма да е чак толкова сложно да отвлечем мръсника. В Англия ще ни е по-трудно, но при добра организация…

— Не ща дори да чувам подобни работи! — кресна Александър. — Що за гадости приказваш?

— Нали лично ми наредихте да не го усуквам — разпери ръце генералът.

— Не би било зле да докараме Маклафлин в чувал, разбира се — умислено произнесе канцлерът, — ама е много сложно и несигурно. Да не се озовем ние в центъра на скандала. В Константинопол иди-дойди, но за Лондон не препоръчвам.

— Добре — тръсна глава разгорещеният Мизинов. — Ако открием Маклафлин в Лондон, няма да го закачаме. Но ще вдигнем скандал в местната преса по повод осъдителното поведение на един британски кореспондент. Английската общественост няма да одобри номерата на Маклафлин, те изобщо не се вписват в рамките на прословутата fair play^[7].

Корчаков одобри:

— Виж, това ще свърши работа. Един хубав вестникарски скандал стига, за да вържем ръцете на Бикънсфийлд и Дерби.

През цялото време, докато течеше това обсъждане, Варя незабелязано, местейки се от пръсти на пети, се примъкваше към Ераст Петрович и най-сетне се озова в непосредствена близост до титулярния съветник.

— Кой е тоя Дерби? — попита тя шепнешком.

— Министърът на външните работи — едва мръдна устни Фандорин.

Мизинов се озърна към шушукащите и сърдито сви вежди.

— Тоя ваш Маклафлин явно е от стара коза яре, без особени предразсъдъци и сантименти — продължаваше с разсъжденията си канцлерът. — Ако успеем да го открием в Лондон, можем още преди да започнат каквито и да е скандали, да проведем с него една конфиденциална беседа. Представяме му уликите, заплашваме го с разгласяване… Защото гръмне ли скандалът, с него е свършено. Аз познавам британските обичаи — никой в обществото няма да му подаде ръка, ако ще да се накичи с ордени от главата до петите. А и две убийства не са шега работа. Мирише на криминален процес. Той е умен човек. Ако му предложим и повечко пари, че и го наградим с едно именийце оттатък Волга… Може да ни предостави необходимите сведения, а пък Шувалов ще ги използва за натиск срещу лорд Дерби. Само да го заплаши с изобличаване и британският кабинет веднага ще стане мил и кротък… Как мислите, генерале, би ли клъвнал Маклафлин на една комбинация от заплаха и подкуп?

— Няма къде да мърда — с увереност обеща генералът. — Разглеждах и тоя вариант. Затова водя тук Ераст Фандорин. Не смея без височайше одобрение да изпращам хора за толкова тънка работа. Твърде много е заложено на тая карта. Фандорин е находчив, решителен, начинът му на мислене е оригинален, най-важното — вече е бил в Лондон с тайна, свръхсложна задача и се справи блестящо. Знае езика. Лично се познава с Маклафлин. Ако се наложи, ще го отвлече. Ако не може да се отвлече — ще се разбере с него. Ако не става с разбиране — ще помогне на Шувалов да организира един хубав скандал. Възможно е и като непосредствен очевидец да даде показания срещу Маклафлин. Притежава изключителен дар слово.

— А кой е Шувалов? — прошепна Варя.

— Нашият посланик — разсеяно отвърна титулярният съветник, който мислеше за нещо свое и май не даваше особено ухо на приказките на генерала.

— Е, Фандорин, ще се справиш ли? — попита императорът. — Ще идеш ли до Лондон?

— Ще ида, ваше в-величество — каза Ераст Петрович. Колко му е да ида…

Самодържецът го изгледа изпитателно, доловил нещо недоизказано, но Фандорин не добави нищо повече.

— Добре, Мизинов, действай по двете направления — тегли чертата Александър. — Търси и в Константинопол, и в Лондон. Само не губи време, че не остана.

Когато излязоха в адютантското помещение, Варя попита генерала:

— Ами ако изобщо не намерим Маклафлин?

— Можете да се доверите на усета ми, скъпа моя — въздъхна генералът. — Непременно ще се срещнем пак с тоя джентълмен.