Борис Акунин
Турски гамбит (10)

Глава десета

В която поднасят на императора златна сабя

През последните два месеца обсадата на Плевен фактически се ръководи от стария и опитен генерал Тотлебен, когото британците добре помнят от Севастополската кампания. Бидейки не толкова пълководец, колкото инженер, Тотлебен се отказа от тактиката на челните атаки и подложи армията на Осман паша на правилна блокада. Руснаците губят маса скъпоценно време и Тотлебен е подложен на резки критики, но се налага да признаем, че предпазливият инженер излезе прав. Откакто преди месец турците бяха окончателно отрязани от София, в Плевен започнаха да гладуват и да остават без боеприпаси. Тотлебен все по-често бива наричан втори Кутузов (руски фелдмаршал, изтощил силите на Наполеон с безкрайното си отстъпление през 1812 година — бел.ред.). Всеки момент се очаква Осман заедно с цялата си 50-хилядна войска да капитулира.

„Дейли поуст“, (Лондон)

9 декември (27 ноември) 1877 г.

Един студен, крайно неприятен ден (сиво небе, леден дъждец, лепкава киша) Варя се завръщаше в разположението на щаба на армията с нарочно нает файтон. Беше изкарала цял месец на легло в Търновската инфекциозна военна болница и като нищо можеше и да умре от тоя тифус, както умряха мнозина, но й се размина. После още два месеца умираше от скука, докато чакаше да й порасне косата — все пак не можеше да се върне с гола-голеничка глава. Дяволската коса обаче растеше едва-едва, че и до сега едва набола стърчеше като бодли на таралеж. Изглеждаше крайно нелепо, но търпението й бе преляло — още една седмица безделие и Варя щеше да се побърка от стръмните улички на втръсналото й до болка градче.

Веднъж Петя бе успял да се измъкне и да я посети. Още го водеха следствен, но вече не лежеше в ареста и даваше дежурства — армията се разрастваше и шифровчиците бяха кът. Беше много променен: пуснал си рядка брадица, която ужасно не му отиваше, изпосталял и на всяка втора дума споменава ту Господа Бога, ту служението народно. Варя най-вече я беше стреснало, че при срещата им годеникът я целуна по челото. Сякаш покойница в ковчег! Толкова ли бе погрозняла?

Търновското шосе беше задръстено от обози и файтонът едва пълзеше, затова Варя като познавач на тия места нареди на файтонджията да свие по черния път, който водеше на юг, заобикаляйки лагера. По тоя начин пътят се удължаваше, но пак щяха да стигнат по-бързо.

По празния път кончето заприпка, пък и дъждът почти спря. Още час-два и ще си е у дома. Варя се изкиска. Ама че „у дома“. Във влажната палатка, брулена от всички ветрове на света!

След Ловеч из пътя взеха да се срещат самотни конници — предимно интенданти и ординарци, а не след дълго Варя видя и първия познат.

Длъгнеста фигура с бомбе и редингот, нескопосно яхнала посърнала рижа кобила — нямаше как да се припознае: Маклафлин! Варя изпита усещане за deja vu: по време на третата атака на Плевен тя по същия начин се връщаше в лагера и пак срещна ирландеца по пътя си. Само че тогава бе горещо, а сега е студено и външният й вид по онова време сигурно е бил по-добър.

Всъщност много добре стана, че първият, който ще я види, е тъкмо Маклафлин. Той е прям, простодушен човек, по неговата реакция може веднага да разбере струва ли си да се показва пред хора с такава коса или е по-добре да обръща коня. Пък може и да разкаже някакви новини…

Варя мъжествено свали шапчицата си и оголи позорния таралеж. Като ще е проверка, проверка да е.

— Мистър Маклафлин! — провикна се тя звънко, надигайки се от седалката, когато файтонът настигна кореспондента. — Ето ме и мен! Накъде сте се упътили?

Ирландецът се озърна и приповдигна бомбето си.

— О, мадмоазел Варя, много се радвам да ви видя в добро здраве. От хигиенни съображения ли са ви остригали така? Не може да ви познае човек.

Варя направо изстина.

— Страшилище, нали? — попита тя с отпаднал глас.

— Ни най-малко — побърза да я увери Маклафлин. — Но сега приличате на момче много повече, отколкото при първата ни среща.

— В една посока ли сме? — попита тя. — Качете се при мен, тъкмо ще си поприказваме. Че коня ви май хич го няма.

— Ужасна кранта. Някакъв драгунски жребец надул корема на моята Беси и сега е заприличала на бъчва. А щабният коняр Frolka не ме обича, тъй като аз принципно не давам подкупи (на което тук му се вика bakshish), затова винаги ми пробутва такива дръгливи коне. Кой знае от къде ги намира такива? А пък бързам по един крайно важен и секретен въпрос.

Маклафлин многозначително млъкна, но си личеше, че ще се пръсне от важност и тайнственост.

На фона на вечната сдържаност на албионеца всичко това беше необичайно, изглежда, журналистът наистина се бе докопал до нещо изключително.

— Че поседнете за малко — мазно рече Варя. — Дайте на горкото животно да си почине. Знаете ли, че си нося термос и пирожки със сладко. А в него има кафе с ром…

Маклафлин измъкна от джоба си часовник на сребърна верижка.

— Half past seven… another forty minutes to get there… All right an hour. It’ll be half past eight^[1] — промърмори той на неразбираемото си наречие и въздъхна. — Добре, имам минутка време. Ще вървя с вас до разклона, а оттам ще свия към Петърница.

Той върза поводите на коня си за каляската, седна до Варя, глътна първата пирожка на една хапка, отхапа половината от втората и със задоволство сръбна горещо кафе от капачката.

— И какво ще правите в Петърница? — попита Варя между другото. — Пак имате среща с вашия плевенски осведомител, тъй ли?

Маклафлин я изгледа изпитателно, намести запотилите се от горещата пара очила.

— Дайте ми дума, че няма да разкажете никому, най-малкото докато не стане десет часа — настоя той.

— Честна дума — отвърна веднага Варя. — И каква е тая новина?

Маклафлин засумтя, донейде разочарован от лекотата, с която му бе дадено исканото обещание, но беше късно да отстъпва, а пък личеше, че и на него много му се иска да сподели с някого.

— Днешният 10 декември, а по ваш стил 28 ноември 1877 година, е исторически ден — тържествено поде той и изведнъж зашепна: — Но в целия руски лагер това засега е известно на един-единствен човек — вашия покорен слуга. О, Маклафлин не дава bakshish за това, че човек изпълнява преките си служебни задължения, но за добре свършена работа Маклафлин плаща добре, можете да ми повярвате. Край-край, нито дума повече за това! — вдигна той длан пред лицето си, спирайки въпроса, който всеки момент щеше да се отрони от устните на Варя. — Няма да ви назова източника на информация. Ще ви кажа само, че той е проверен, при това многократно и нито веднъж не ме е подвеждал.

Варя си спомни как някой от журналистите завистливо разправяше, че кореспондентът на „Дейли поуст“ черпи сведенията си за живота в Плевен не от някой българин, а едва ли не от турски офицер. Впрочем малцина вярваха в това. Ами ако е истина?

— Говорете де, недейте ме измъчва.

— Но помнете, преди десет вечерта никому нито дума. Дадохте честна дума.

Варя нетърпеливо кимна. Ох, тия мъже с техните идиотски ритуали. Разбира се, че няма да каже на никого.

Маклафлин се наведе над ухото й.

— Тази вечер Осман паша ще се предаде.

— Какво говорите? — извика Варя.

— По-тихо! Точно в десет часа вечерта при командира на гренадирския корпус генерал-лейтенант Ганецки, чиито войски заемат позиция по левия бряг на Вит, ще пристигнат парламентьори. Аз ще съм единственият журналист, който ще се окаже свидетел на това велико събитие. Тъкмо ще предупредя и генерала — към девет и половина, не по-рано — да нареди дозора да си отваря очите, да не вземат случайно да открият огън по парламентьорите. Представяте ли си каква статия ще излезе?

— Представям си — кимна възхитена Варя. — Ама наистина ли съвсем на никого не може да се каже?

— Вие ме убивате! — възкликна паникьосаният Маклафлин. — Нали дадохте дума!

— Добре, добре — успокои го тя. — До десет часа ще мълча като риба.

— Ето че стигнахме разклона. Стой! — кореспондентът смушка кочияша в гърба. — Вие сте надясно, а аз наляво. Направо предвкусвам ефекта. Седим си с генерала, пием чай, говорим си всякакви дреболии, а в девет и половина аз вадя часовника от джоба си и сякаш между другото му казвам: „Апропо, Ivan Stepanovich, след половин час ще имате посещение от името на Осман паша“. Как ви се струва, а? — Маклафлин се разсмя възбудено и стъпи на стремето.

След минута Варя вече не го виждаше — бе се скрил зад сивата пелена на засилващия се дъжд.

 

 

За три месеца лагерът се бе променил до неузнаваемост. Нямаше вече палатки — дъсчени бараки се бяха опънали в равни редици. Навсякъде имаше калдъръм, телеграфни стълбове и акуратно изработени указатели. Добре е все пак, когато армията се командва от инженер, помисли си Варя.

В специалния отдел, който вече заемаше цели три постройки й казаха, че господин Фандорин е настанен в отделен котедж (дежурният с явно удоволствие произнасяше тая нова дума), и я упътиха как да стигне дотам.

„Котедж“ номер 158 се оказа сглобяема едностайна къщурка на самия край на щабното градче. Стопанинът си беше у дома, лично й отвори вратата и тъй погледна Варя, че тя усети как я залива топла вълна.

— Здравейте, Ераст Петрович, ето че се върнах — каза тя, незнайно защо обзета от ужасно вълнение.

— Радвам се — кратко произнесе Фандорин и й направи път да влезе. Беше най-обикновена стаичка, но с шведска стена и цял арсенал гимнастически уреди. На стената висеше едромащабна карта.

Варя поясни:

— Оставих си багажа при милосърдните сестри. Петя е зает по служба, та идвам направо при вас.

— Виждам, че сте оздравели — Ераст Петрович я огледа от главата до петите и кимна. — Имате нова п-прическа. Такава ли е сега модата?

— Да. Много е практично. А вие какво правите?

— Нищо. Седим, държим турчина под обсада — в гласа на титулярния съветник прозвуча ожесточение. — Седим месец, седим два, седим т-три. Офицерите се пропиват от скука, интендантите крадат, хазната опустява. Общо взето, всичко е нормално. Война по руски. Европа с облекчение си пое дъх, наблюдава, к-как изтичат жизнените сокове на Русия. Ако Осман паша издържи още две седмици, г-губим войната.

Тонът на Ераст Петрович издаваше такава мъчителна досада, че Варя се смили над него и пошепна:

— Няма да издържи.

Фандорин трепна, погледна изпитателно Варя в очите:

— Знаете ли нещо? Какво е то? Откъде?

И тя разказа всичко. На Ераст Петрович може, той няма да хукне да разправя на всеки срещнат.

— При Ганецки ли? Защо п-при Ганецки? — намръщи се титулярният съветник, след като я изслуша докрай. Той отиде до картата и замърмори под носа си: — Д-далече е при Ганецки. Чак на фланга. Защо не при командващия? Стоп. Стоп! — С изкривено лице титулярният съветник грабна шинела си от закачалката и се втурна навън.

— Какво има? Какво става? — хукна подире му Варя.

— Провокация — в движение през зъби изстреля Фандорин. — При Ганецки отбраната е най-тънка. И зад гърба му е софийското шосе. Това не е капитулация. Това е пробив. Ганецки го заглавичкват. За да не стреля.

— Ох! — проумя тя. — Значи няма да са никакви парламентьори? Къде отивате? Към щаба ли?

Ераст Петрович се спря.

— Девет без двайсет. В щаба много ще се проточи. От началник на началник… Ще изгубим време. Няма да сварим да предупредим Ганецки. При Соболев! Дотам е половин час галоп. Соболев няма да се допитва до командването. Да, той ще рискува. Ще атакува пръв. Ще влезе в бой. Дори и да не помогне на Ганецки, поне във фланг ще ги удари. Трифоне, коня!

Я гледай, имал си и ординарец, помисли си объркана Варя.

 

 

През цялата нощ от далечината се носеше тътен, а призори стана ясно, че раненият в боя Осман паша капитулирал с цялата си армия: десетима паши и четирийсет и две хилядна войска сложили оръжие.

Край, свърши голямото плевенско очакване.

Жертвите бяха много, корпусът на Ганецки, изненадан от неочакваната атака, беше избит почти до крак. И всички говореха само за Белия генерал, за неуязвимия Ахил — Соболев втори, който в решителния момент бе поел цялата отговорност и преминавайки през изоставения от турците Плевен, бе ударил право неприкрития фланг на Осман.

 

 

Подир пет дни, на 3 декември, императорът, който напускаше театъра на военните действия, направи в Пордим строеви преглед на гвардията. За церемонията бяха поканени най-приближените лица и особено отличилите се в последното сражение герои. За Варя пристигна личната каляска на генерал-лейтенант Соболев, чиято звезда се бе устремила право към зенита. Излизаше, че блестящият Ахил не е забравил старата си познайница.

До тоя момент Варя никога не бе се озовавала сред толкова изискано общество. Човек можеше направо да ослепее от сиянието на еполети и ордени. Честно казано, тя не бе и подозирала, че в руската армия има толкова много генерали. В първата редица появата на височайшите лица чакаха старшите военачалници и сред тях бе неприлично младият Мишел с неизменния си бял мундир и без шинел, макар че денят въпреки слънцето беше много студен. Всички погледи бяха устремени към спасителя на отечеството, който, както се стори на Варя, бе станал сякаш и по-висок и по-широк в раменете, а и лицето му сякаш бе придобило по-внушителен израз. Май прави щяха да излязат французите, които казват, че няма по-добра мая от славата.

До нея тихо разговаряха двама румени флигел-адютанти^[2]. Единият от тях постоянно стрелкаше Варя с тъмните си блестящи очи и това й беше приятно.

— … А пък императорът му казва: „В знак на уважение към вашата доблест, мушир, ви връщам сабята, която ще можете да носите и у нас, в Русия, където, надявам се, няма да намерите никакъв повод за недоволство.“ Такава сцена, ти казвам — жалко, че те нямаше.

— Затова пък аз бях дежурен на съвета на 29-и — ревниво отвърна събеседникът му. — И със собствените си уши чух как негово величество каза на Милютин^[3]: „Дмитрий Александрович, осмелявам се да искам от вас като най-старши сред присъстващите георгиевски кавалери разрешение да сложа на сабята си георгиевския темляк^[4]. Мисля, че го заслужих…“ „Осмелявам се!“ Какво ще кажеш?

— Да, грозна работа — съгласи се черноокият. — Можеха и сами да се досетят. Тоя все едно, че не е министър, а някакъв фелдфебел. А пък императорът прояви такава щедрост! На Тотлебен и Непокойчицки дадоха „Георги“ втора степен, на Ганецки — трета степен. А тук един темляк.

— А за Соболев? — живо се поинтересува Варя, макар да не се познаваше с двамата господа. Ама какво толкоз, условията са военновременни, пък и случаят е особен.

— Е, нашият Ак паша със сигурност ще получи нещо по-специално — на драго сърце отговори черноокият. — Щом дори началник-щабът му, Перепьолкин прескочи цяло звание! То нормално, не може някакво капитанче да се води на такава длъжност. А пред Соболев сега са се отворили такива хоризонти, че здраве му кажи. Върви му, и това си е. Само дето му пречи тая негова склонност към вулгарното и евтините ефекти…

— Шшт! — изсъска вторият. — Идват!

Пред вратата на неугледната къщичка, гордо наричана „походен дворец“, застанаха четирима военни: императорът, главнокомандващият, престолонаследникът и румънският княз. Александър Николаевич носеше зимно униформено палто, Варя видя яркооранжево петънце на ефеса на сабята му — това трябва да бе прословутият темляк. Оркестърът подхвана тържествения Преображенски марш. Напред напето изскочи гвардейски полковник, отдаде чест и звънливият му, потръпващ от вълнение бас, отсечено занарежда:

— Ваше им-ператорско величество! Ра-азрешете от името на офицерите от вашия личен конвой да-а Ви преподнеса зла-атна сабя с надпис „За храброст“! За-а ознаменуване на съвместната ни бойна служба! Закупена е с лични пари на офицерите!

Единият от флигел-адютангите прошепна на Варя:

— Добре са го измислили. Браво!

Императорът прие подаръка, ръката му, облечена с ръкавица, отри една сълза.

— Благодаря, господа, благодаря. Трогнат съм. Всички ще получат по една сабя и от мен. Половин година от една бака, тъй да се каже…

Той не можа да довърши, само махна с ръка.

Всички наоколо трогнато заподсмърчаха, някой дори изхлипа, а Варя неочаквано видя Фандорин в тълпата висши чиновници, наредени досами стъпалата. Той пък как ли се е озовал там? Нищо и никакъв титулярен съветник. Но щом съзря до Ераст Петрович шефа на жандармите, всичко й се изясни. В края на краищата истинският герой в пленяването на турската армия е Фандорин. Ако не беше той, никой нямаше сега да провежда паради. Сигурно и него ще го наградят.

Ераст Петрович долови погледа на Варя и направи хипохондрична гримаса. Явно не споделяше всеобщото въодушевление.

След парада, докато Варя се забавляваше да отбива атаките на черноокия флигел-адютант, който все се опитваше да открие някакви общи познати в Петербург, Фандорин приближи и с лек поклон каза:

— Моля за извинение, господин п-полковник. Варвара Андреевна, императорът иска да ни види.