Борис Акунин
Турски гамбит (14)

Глава четиринайсета

В която хулят Русия и звучи езикът на Данте

… тласка към печални размисли. Ето извадки от речта на министъра на финансите, М. Х. Рейтерн, произнесена миналия четвъртък на заседанието на Общоруския банков съюз. През 1874 година за пръв път от много време насам постигнахме положително салдо на приходите над разходите, посочи министърът. Бюджетът за 1876 година е изчислен от Държавната хазна със свободен остатък от 40 милиона рубли. Но за по-малко от година военни действия са похарчени 1 милиард и 20 милиона рубли и средства за по-нататъшни бойни действия няма. Поради орязването на разходите за цивилни нужди през 1877 година на територията на империята не е прокаран нито километър железопътни линии. Външният и вътрешният държавен дълг са нараснали до небивали размери и представляват съответно…

„Правительственный вестник“, (Санкт-Петербург)

9 (21) януари 1878 г.

Д’Евре пусна Варя и тя с ужас отскочи.

Оттатък, през дебелата врата се дочу приглушен шум от гласове.

— Кажете си условията, Ануар! — беше Ераст Петрович.

— Никакви условия! (Мизинов.) Отворете незабавно или ще заповядам да взривят вратата с динамит!

— Вървете да си командвате в жандармския корпус! (Соболев.) Ако използваме динамит, тя ще загине!

— Господа! — подвикна им на френски Д’Евре, който не бил никакъв Д’Евре. — В края на краищата това е неучтиво от ваша страна! Не ме оставяте да си поприказвам с дамата!

— Шарл! Или както ви е името! — гръмна генералският бас на Соболев. — Ако дори косъм падне от главата на Варвара Андреевна, ще ви обеся на първия уличен стълб, без съд и присъда!

— Още една дума и ще застрелям първо нея, а след това и себе си! — драматично изви глас Д’Евре и внезапно смигна на Варя, сякаш бе изтърсил някоя не особено прилична, но затова пък ужасно смешна шега.

Шумът зад вратата утихна.

— Не ме гледайте така, сякаш изведнъж са ми пораснали рога и опашка, мадмоазел Барбара — тихо произнесе Д’Евре вече с обичайния си глас и уморено разтърка очи. — Разбира се, че не смятам да ви убивам и за нищо на света не бих искал да излагам живота ви на опасност.

— Тъй ли? — ехидно попита тя. — За какво беше тогава целият цирк? Защо убихте трима абсолютно невинни хора? На какво разчитате?

Ануар ефенди (трябваше вече да забрави за Д’Евре) извади часовника си.

— Шест и пет е. „Целият цирк“ ми бе необходим, за да спечеля време. Между другото, не се притеснявайте толкова за господин прапоршчика. Понеже знам, че държите на него, само го гръмнах в крака, няма нищо страшно. После ще има да се хвали с бойната си рана. Колкото до жандармите — какво пък, такава им е службата.

Варя плахо попита:

— Да спечелите време ли? За какво?

— Вижте, мадмоазел Барбара, според моя план след час и двайсет и пет минути, тоест в седем и половина, в Сан Стефано трябва да влезе един полк анадолски стрелци. Това е една от най-добрите части в турската гвардия. Предполагах, че по това време отрядът на Соболев вече ще е стигнал покрайнините на Истанбул, ще е попаднал под огъня на английската флота и ще е преминал в отстъпление. Гвардейците щяха да ударят в тила на отстъпващите в безреда руски войски. Красив план, а и до последния момент всичко вървеше като по ноти.

— Какъв план?

— Красив, нали ви казвам. За начало трябваше само лекичко да насоча Мишел към съблазнителната мисъл за изоставения влак. В това отношение вие много ми помогнахте, благодаря ви. „Да отвориш книжка, да пиеш горещ чай“ — беше великолепно. Нататък беше лесно — мощното честолюбие на нашия несравним Ахил, неукротимият му плам и вяра в собствената му звезда щяха да довършат работата. О, Соболев нямаше да загине. Не бих го допуснал. Първо, защото искрено се привързах към него, а на второ място, пленяването на великия Ак паша щеше да бъде ефикасно начало на втория етап от Балканската война… — Ануар въздъхна. — Жалко, че всичко пропадна. Това младо старче Фандорин заслужава аплодисменти. Както казват източните мъдреци — карма.

— Какво, какво казват? — не разбра Варя.

— Ето, виждате ли, мадмоазел Барбара, вие сте образована, интелигентна дама, а не знаете толкова елементарни неща — каза с укор странният й събеседник. — „Карма“ е едно от основните понятия в индийската и будистката философия. Нещо като християнската съдба, но е много по-интересно. Бедата на Запада е, че се отнася с пренебрежение към мъдростта на Изтока. А Изтокът е много по-древен, по-благоразумен и по-сложен. Моята Турция е разположена на кръстопътя между Запада и Изтока, тая страна би могла да има велико бъдеще.

— Хайде без лекции — прекъсна разсъжденията му Варя. — Какво възнамерявате да правите?

— Как какво? — учуди се Ануар. — Естествено, да чакам да стане седем и половина. Първоначалният план се провали, но анадолските стрелци тъй или иначе ще пристигнат. Ще започне битка. Ако победят нашите гвардейци — а на тяхна страна са и численото превъзходство, и по-добрата подготовка, и факторът внезапност, — спасен съм. Ако пък хората на Соболев издържат… Но да не гадаем отнапред. Апропо — той сериозно погледна Варя в очите. — Познавам вашата решимост, но не си и помисляйте да предупредите вашите приятели за нападението. Ха сте отворили уста да извикате, ха съм се принудил да ви я запуша. И ще го направя въпреки уважението и симпатията, които изпитвам към вас.

С тия думи той развърза вратовръзката си, нави я на плътно кълбо и го сложи в джоба си.

— Да запушвате уста на дама? — усмихна се накриво Варя. — Повече ми харесвахте като французин.

— Уверявам ви, че на мое място френски шпионин щеше да направи абсолютно същото, ако от действията му зависеха толкова много неща. Свикнал съм да не жаля собствения си живот и много пъти съм го залагал в интерес на делото. Това ми дава правото да не жаля чуждия живот. Играта, мадмоазел Барбара, е с равни права. И е жестока, но пък и целият живот е жестоко нещо. Да не мислите, че не ми е било жал за храбреца Зуров или за добряка Маклафлин? Жал ми беше, и още как, но има ценности, които стоят над сантиментите.

— Какви са тия ваши ценности? — възкликна Варя. — Разяснете ми, господин интригант, кои са тия толкова високи идеи, дето ти дават право да убиеш човек, който се отнася с теб като с приятел?

— Отлична тема за беседа — Ануар придърпа един стол. — Седнете, мадмоазел Барбара, все някак трябва да убием времето. И не ме гледайте толкова лошо. Не съм някакво чудовище, просто съм враг на вашата страна. Не бих искал да ме смятате за такъв бездушен звяр, какъвто ме обрисува свръхестествено проницателният господин Фандорин. Ето кого трябваше да обезвредя овреме… Да, аз съм убиец. Но тук всички сме убийци — и вашият Фандорин, и покойният Зуров, и Мизинов. А Соболев пък е суперубиец, той направо се къпе в кръв. В нашите мъжки забавления има само две възможни роли: или си убиец, или си убит. Не си правете илюзии, мадмоазел, живеем в джунгла. Постарайте се да гледате на мен без предубеждение, да забравите, че вие сте рускиня, а аз — турчин. Аз съм човек, който е избрал много труден път в живота. Плюс това — човек, на когото не сте безразлична. Дори съм мъничко влюбен във вас.

Варя, наскърбена от думата „мъничко“, се намръщи:

— Безкрайно съм ви признателна.

— Ето на, изразих се несполучливо — разпери ръце Ануар. — Не мога да си позволя сериозно влюбване, за мен това би било непозволен разкош и твърде опасно удоволствие. Да го забравим. По-добре да ви отговоря на въпроса. Да измамиш или да убиеш приятел — това е тежко изпитание, но понякога се налага. И на мен ми се е налагало… — Крайчето на устата му потрепна. — Но щом веднъж си се подчинил на велика цел, се налага да жертваш личните си привързаности. Какво да обяснявам! Сигурен съм, че вие като напредничава млада дама горещо одобрявате революционните идеи. Нали така? А виждам, че вашите руски революционери вече започнаха да гърмят. И скоро това ще прерасне в истинска тайна война — повярвайте ми, говоря като професионалист. Идеалистически настроени младежи и девойки ще започнат да взривяват дворци, влакове, карети. А пък там, освен министъра реакционер или губернатора злодей със сигурност ще има и невинни хора — роднини, помощници, слуги. Но какво да се прави, заради идеята си струва. Само почакайте и ще видите. Вашите идеалисти ще почнат да се предрешават, да шпионират, да лъжат, да избиват отстъпниците — и всичко това в името на идеята.

— А каква е вашата идея? — рязко го прекъсна Варя.

— С удоволствие ще ви разкажа — Ануар подпря лакти на рафта, където бяха натъпканите с пари чували. — Аз виждам спасението не в революцията, а в еволюцията. Само че еволюцията трябва да се насочва по правилния път, трябва да й се помага. Нашият деветнайсети век решава съдбините на човечеството, дълбоко съм убеден в това. Трябва да се помогне на силите на разума и търпимостта да удържат победа, в противен случай планетата в най-скоро време я очакват тежки и никому ненужни сътресения.

— И къде според вас обитават разумът и търпимостта? Във владенията на вашия Абдул Хамид ли?

— Разбира се, че не. Имам предвид ония страни, където човек постепенно се учи да уважава себе си и другите, да побеждава не със силата на тоягата, а със силата на убеждението, да подкрепя слабите, да търпи инакомислещите. Ах, какви многообещаващи процеси се развиват в европейския Запад и в северноамериканските Съединени щати! Естествено, далеч съм от мисълта да ги идеализирам. И те си имат предостатъчно мръсотия, престъпления, глупост. Но генералният курс е верен. Необходимо е светът да върви тъкмо по тоя път, инак човечеството ще се удави във водовъртежа на хаоса и тиранията. Светлото петно върху картата на света засега е много малко, но то бързо расте. Трябва само да го предпазим от натиска на тъмата. Играе се грандиозна партия шах и в нея аз съм с белите фигури.

— Излиза, че Русия играе с черните, така ли?

— Да. Вашата огромна държава представлява главната заплаха за цивилизацията. Заплашва я със своите простори, със своето многобройно невежо население, със своята тромава и агресивна държавна машина. Отдавна наблюдавам Русия, изучил съм езика й, пътешествал съм из нея, чел съм исторически трудове, изучавал съм вашия държавен механизъм, опознавал съм вашите водачи. Чуйте само приказките на милия Мишел, който се стреми да стане новият Наполеон! Мисията на руския народ била да превземе Цариград и да обедини славяните? Защо? За да могат Романови отново да диктуват волята си на Европа? Каква кошмарна перспектива! Сигурно ви е неприятно да го чувате, мадмоазел Барбара, но Русия таи у себе си страховита заплаха за цивилизацията. В нея ферментират дивашки разрушителни сили, които рано или късно ще избликнат и тогава светът ще се види натясно. Това е нестабилна, нелепа страна, попила най-лошото от Запада и от Изтока. Необходимо е някой да посочи на Русия мястото й, да я перне през ръцете. Това ще бъде от полза за самите вас, а и на Европа ще даде възможност и занапред да се развива в нужната посока. Знаете ли, мадмоазел Барбара, — неочаквано трепна гласът на Ануар, много обичам моята клета Турция. Това е страната на пропуснатите велики възможности. Но аз съзнателно съм готов да жертвам османската държава, за да спася човечеството от руската заплаха. Ако си послужим с шахматно сравнение, знаете ли какво е „гамбит“? Не знаете? На италиански „gambetto“ ще рече „препъвам“. Dare il gambetto — правя „марка“. Гамбит е такова начало на шахматна партия, при което жертваш маловажна фигура заради възможността за атака. Лично аз разработих схемата на тая шахматна партия и още в самото начало пожертвах на Русия една съблазнителна фигура — тлъстата, апетитна, безпомощна Турция. Османската империя загива, но цар Александър няма да спечели играта. Впрочем войната се разви толкова сполучливо, че може би още не всичко е загубено за Турция. Остава й още Митхад паша. Той е изключителен човек, мадмоазел Барбара, аз нарочно го бях изкарал от играта за известно време, но сега вече ще го върна… Ако имам тая възможност, естествено. Митхад ще се завърне в Истанбул неопетнен и ще поеме кормилото в свои ръце. Може би тогава и Турция ще успее да се премести от зоната на мрака в зоната на светлината.

Иззад вратата долетя гласът на Мизинов:

— Господин Ануар, има ли смисъл да протакате? Та това е най-обикновено малодушие! Излезте, гарантирам ви статут на военнопленник.

— И бесило заради Казанзаки и Зуров? — прошепна Ануар.

Варя пое дълбоко въздух, но турчинът бе нащрек — той извади от джоба си навитата на топка вратовръзка и изразително поклати глава. После се провикна:

— Оставете ме да си помисля, господин генерал! Ще ви отговоря в седем и половина!

След което задълго замълча. Крачеше нервно из трезора, няколко пъти поглежда часовника си.

— Непременно трябва да се измъкна оттук! — най-сетне измърмори тоя странен човек и удари с юмрук по чугунения рафт. — Без мен Абдул Хамид ще разкъса благородния Митхад!

Виновно погледна Варя с ясните си сини очи и поясни:

— Прощавайте, мадмоазел Барбара, нервен съм. Моят живот не е чак такава дреболия в тая партия. Тоя живот е само една от фигурите, но тя е по-ценна от Османската империя. Да речем, че империята е офицер, а аз съм царицата. Но в името на победата може да се жертва и царица. Във всеки случай вече спасих загубата, поне ремито е сигурно! — възбуден смях. — Успях да задържа вашата армия при Плевен много по-дълго, отколкото се надявах. Пропиляхте сили и време. Англия успя да се подготви за конфронтация, Австрия престана да се страхува. Дори да няма втори етап на войната, Русия пак остава на сухо. Трябваха й двайсет години, за да дойде на себе си след Кримската кампания, след сегашната война има да ближе раните си още двайсет. И това става сега, в края на деветнайсети век, когато всяка година означава толкова много. За двайсет години Европа ще се откъсне далеч напред. Русия оттук насетне я чака ролята на второстепенна сила. Тя ще бъде разядена от язвите на корупцията и нихилизма и ще престане да представлява заплаха за цивилизацията.

Търпението на Варя най-сетне се изчерпа.

— Ама кой сте вие, че да си позволявате да съдите кое е благо и кое е гибел за цивилизацията?! Бил изучавал държавния механизъм, бил опознавал водачите! А граф Толстой опознахте ли, ами Фьодор Михайлович Достоевски? Чели ли сте изобщо руска литература? Или не ви е останало време? Две по две винаги е четири, а три по три винаги е девет, така ли? И две успоредни прави никога не се пресичат? При вашия Евклид може ида не се пресичат, а нашият Лобачевски ги пресече!

— Не схващам вашата метафора — сви рамене Ануар. — Разбира се, че съм чел руска литература. Добра е, с нищо не е по-лоша от английската или френската. Но литературата е просто играчка, тя не може да има важно значение в нормална страна. Нали и аз в известен смисъл съм литератор. Трябва да се върши работа, а не да се съчиняват сърцераздирателни приказки. В Швейцария, например, не съществува велика литература, а хората живеят много по-достойно, отколкото във вашата Русия. Аз прекарах в Швейцария цялото си детство и юношество и можете да ми вярвате…

Той не успя да довърши — някъде отдалеч затрещяха изстрели.

— Започна се! Нападнаха по-рано! — Ануар залепи ухо на вратата, очите му трескаво заблестяха. — По дяволите, в тоя проклет трезор няма нито един прозорец!

Варя напразно се опитваше да умири ужасното си сърцебиене. Гърмежите приближаваха. Тя чуваше как Соболев дава някакви заповеди, но не различаваше думите. Някъде закрещяха „алла!“, тресна залп.

Въртейки барабана на револвера, Ануар си мърмореше:

— Да изляза на помощ, ама ми останаха само три патрона… Мразя бездействието! — Той трепна, изстрелите се разнасяха из самата сграда. — Ако нашите победят, ще ви изпратя в Одрин — бързо издума Ануар. — Сега вече войната сигурно ще свърши. Няма да има втори етап. Жалко. Плановете не винаги се сбъдват така, както си ги намислил. Може пък и да се видим отново някой ден. В момента вие, разбира се, ме мразите, но ще мине време и ще видите, че съм бил прав.

— Не изпитвам омраза към вас — каза Варя. — Тъжно ми е само, че толкова талантлив човек върши толкова мръсни работи. Спомням си как Мизинов четеше историята на живота ви…

— Наистина ли? — разсеяно я прекъсна Ануар, заслушан в престрелката.

— Да. Толкова интриги, толкова смърт! Оня черкезин, дето е пял арии преди екзекуцията, нали ви е бил приятел? И него ли жертвахте?

— Не обичам да си спомням тая история — строго отговори той. — Знаете ли кой съм аз? Аз съм акушер, аз помагам на бебето да излезе на бял свят и ръцете ми са до лактите в кръв и слуз…

Следващият залп изтрещя съвсем наблизо.

— Сега ще отворя вратата — каза Ануар и запъна петлето на револвера си и ще помогна на нашите. Стойте тук и за Бога, не се показвайте навън. Скоро всичко ще свърши.

Той дръпна резето и внезапно замръзна — в банката повече не се стреляше. Чуваха се гласове, но не ставаше ясно руска или турска бе речта. Варя затаи дъх.

— Мутрата ще ти разбия! Скатаваш се, а, твойта майчина-лелина! — кресна фелдфебелски бас и звуците на тоя сладък и роден глас запяха в душата й.

Удържаха! Отбиха атаката!

Гърмежите се отърколваха все по-надалеч, долавяше се протяжно „ура!“.

Ануар бе затворил очи. Лицето му бе спокойно и натъжено. Когато стрелбата заглъхна окончателно, той свали резето и открехна вратата.

— Край, мадмоазел Барбара. Вашето заточение свърши. Вървете.

— Ами вие? — прошепна тя.

— Царицата бе пожертвана без особена полза. Уви. Всичко останало остава в сила. Вървете и бъдете щастлива.

— Не — отскочи тя от него. — Няма да ви оставя тук. Предайте се, аз ще свидетелствам във ваша полза пред съда.

— За да ми зашият гърлото и пак да ме обесят ли? — подсмихна се Ануар. — Благодаря, няма нужда. На тоя свят най мразя две неща — унижението и капитулацията. Сбогом, трябва за известно време да остана сам.

Той докопа Варя за ръкава, подбутна я леко и я изкара навън. Стоманената врата тутакси издрънча зад гърба й.

 

 

Варя видя пребледнелия Фандорин, а пред счупения прозорец стоеше генерал Мизинов и хокаше жандармите, които метяха строшените стъкла. Навън се съмваше.

— Къде е Мишел? — уплашено попита тя. — Да не е убит? Или ранен?

— Жив и здрав е — отговори Ераст Петрович, оглеждайки я внимателно. — Той е в стихията си: преследва неприятеля. Обаче пак раниха горкия Перепьолкин, отнесоха му половината ухо с ятаган. Пак го чака орден. А за прапоршчик Гридньов не берете грижа, жив е.

— Зная — каза тя и Фандорин присви очи.

Приближи ги Мизинов, оплака се:

— Още една дупка на шинела. Ама че ден. Пусна ли ви? Чудесно! Сега вече можем да го почнем с динамит. — Той безшумно отиде до вратата на трезора, прокара ръка по стоманата. — Две шашки май тъкмо, ще стигнат. Или ще дойдат много? Добре е да го хванем жив, мръсника.

Оттатък вратата се дочу безгрижно и доста мелодично свирукане.

— И ще ми свири, а? — възмути се Мизинов. — Как ви се струва? Ей сега ще ти дам аз едно свирене. Новгородцев! Пратете някого до сапьорския взвод да донесе динамит!

— Няма д-да потрябва — тихо каза Ераст Петрович, заслушан в свиренето.

— Пак почнахте да заеквате — съобщи му Варя. — Значи ли това, че всичко свърши?

Тропайки с ботуши, влезе Соболев с белия си шинел с червени ревери.

— Отстъпиха! — съобщи той с глас, прегракнал от битката. — Дадохме страшни жертви, но както и да е, всеки момент трябва да пристигне ешелонът. Охо, кой ги вие тия трели? Ами че това е „Лучия ди Ламермур“, обожавам я! — и генералът заприглася с приятен, но малко пресипнал баритон.

— Del ciel clemente un riso

la vita a noa sara!

— прочувствено довърши той последната строфа и в същия миг зад вратата гръмна револвер.