Борис Акунин
Турски гамбит (12)

Глава дванайсета

В която събитията тръгват в неочаквана посока

Турците молят за мир!

След капитулацията на Вейсел паша, след превземането на Пловдив и падането на древния Одрин, разтворил вчера порти пред казаците на Белия Генерал, съдбата на войната е решена окончателно и тая сутрин в разположението на доблестните ни войски пристигна влак с турски парламентьори. Влакът бе спрян в Одрин, а пашите откарани до щаба на главнокомандващия, разквартируван в градчето Харманли. След като се запознал с предварителните мирни условия, 76-годишният Намък паша, оглавяващ делегацията, възкликнал отчаян: „Votre armee est victorieuse, votre ambition est satisfait et la Turkie est detruite!“^[1]

Можем само да добавим, че така е се пада на Турция.

„Петербургские ведомости“

8 (20) януари 1878 г.

Не успяха да се сбогуват като хората. Соболев грабна Варя още на стъпалата на „походния дворец“, омагьоса я с магнетизма на славата и успеха и я отмъкна към своя щаб да празнуват победата. Сколаса само да кимне на Ераст Петрович, а на сутринта него вече го нямаше в лагера. Ординарецът му Трифон каза: „Замина. Елате след месец“.

Но месецът се изниза, а титулярния съветник го нямаше и нямаше. Явно не беше лесно да се открие Маклафлин в Англия. Не че животът й бе станал скучен — тъкмо напротив. С напускането на плевенския лагер взе да става все по-увлекателно. Всеки ден ново пътуване, нови градове, нови умопомрачителни планински пейзажи и безкрайни тържества по повод на едва ли не всекидневните победи. Щабът на върховното командване се премести отвъд Балкана, отначало в Казанлък, а после още по на юг, в Харманли. Тук вече нямаше никаква зима. Дърветата се бяха раззеленили, сняг се виждаше само по планинските чукари.

Без Фандорин Варя нямаше никакви ангажименти. Все така се водеше към щаба, получи си заплатата и за декември, и за януари, плюс походните надбавки, плюс празничните за Коледа. Беше спестила доста пари, а нямаше за какво да ги харчи. Веднъж в София уж да си купи един много хубав меден светилник (същинска лампа на Аладин) — ама къде ти! Д’Евре и Гридньов само дето не се сбиха кой да й преподнесе тоя дребен подарък. Наложи се да отстъпи.

Да, като стана дума за Гридньов. Соболев бе възложил на осемнайсетгодишния момък да се грижи за Варя. Героят от Плевен и Шейново денонощно бе зает с бойни задачи, но не забравяше Варя. Пращаше й гигантски букети, когато се отбиваше в щаба, винаги я търсеше, канеше я на разни празненства (Новата година, например, я посрещаха два пъти — по западния стил и по руския). Но на ненаситния Мишел и това му беше малко. Той прати на нейно разположение един от адютантите си — „за помощ при пътуването и защита“. Отначало прапоршчикът се мусеше и гледаше като вълче новото си женско началство, но бързо се опитоми и май дори го изби на романтични чувства. Беше й смешно, но и ласкаеше самочувствието й. Гридньов беше грозноватичък (стратегът Соболев нямаше да й прати някой хубавец, нали), но симпатичен и всеотдаен като паленце. До него двайсет и две годишната Варя се чувстваше зряла и опитна жена.

Положението й беше доста странно. В щаба очевидно я, смятаха за любовница на Соболев. Но във връзка с всеобщото възторжено отношение към Белия генерал, комуто прощаваха всичко, на никого не му скимваше да я укорява. Напротив, сякаш частица от Соболевото сияние се разпростираше и върху Варя. Вероятно повечето офицери дори се биха възмутили, ако научеха, че тя си позволява да не отвръща с взаимност на чувствата на прославения Ахил, а и държи на верността си към някакъв жалък шифровчик.

Макар че, честно казано, нещата с Петя не вървяха. Не, той не беше ревнив, не й правеше сцени. Но след несполучливия му опит за самоубийство на Варя й ставаше все по-трудно с него. Преди всичко те почти не се виждаха — Петя „изкупваше вината си“, и доколкото в шифровъчния отдел нямаше възможност да я изкупи с кръв, я изкупваше с труд. Дежуреше по две смени наред, спеше пак там на едно походно легло, не се отбиваше в клуба при журналистите, не участваше в пиршествата. Без него посрещнаха и Рождество, и Богоявление. Видеше ли Варя, на лицето му засияваше тиха, светла радост. А като заговореше с нея, все едно че приказваше с иконата на Владимирската Божия майка: и как била светлината на живота му, и как му била единствената надежда, и как бил загубен без нея.

Беше й безумно жал за него. А същевременно все по-често изплуваше неприятният въпрос: редно ли е да се омъжваш само от съжаление? Май не можеше. Но още по-немислимо бе пък да каже: „Знаеш ли какво, Петенка, аз размислих и няма да се женим.“ Това е все едно да довършиш някоя животинка. С две думи — и тъй, и инак — все лошо.

 

 

Както и преди, в пресклуба, който чергаруваше от място на място, се събираха многобройни компании, но вече не беше толкова весело, както в ония незабравими времена, докато бе жив Зуров. Вярно, пак се играеше комар, но умерено, с малки залози. А с изчезването на Маклафлин секнаха и шахматните партии. Журналистите не говореха за ирландеца, поне не го правеха пред руснаците, но двамата други британски кореспонденти бяха подложени на демонстративен бойкот и спряха да посещават клуба.

Естествено, не минаваше без пиянски истории и скандали. На два пъти насмалко да се стигне дори до кръвопролитие, че за беля, и двата пъти заради Варя.

Първия път още в Казанлък някакво случайно появило се адютантче от друга част, без да е наясно със статута на Варя, се пошегува несполучливо наричайки я „херцогиня Марлборо“, явно намеквайки, че „херцог Марлборо“ е самият Соболев. Д’Евре поиска нахалникът да се извини, оня на пияна глава се заинати и двамата отидоха да се стрелят. Варя не беше в шатрата, иначе естествено щеше да прекрати тоя глупав конфликт. Но както и да е, размина се: адютантът не улучи, а Д’Евре с ответния изстрел му отнесе фуражката от главата, което накара другия да изтрезнее и да признае, че не е бил прав.

Втория път бе предизвикан пък самият французин и пак за една шега — според Варя доста смешна. Случи се малко след като младият Гридньов й бе прикачен да я съпровожда навсякъде. Д’Евре непредпазливо отбеляза на глас, че „мадмоазел Барбара“ прилича на Анна Йоановна с арапчето си.^[2] Прапоршчикът обаче хич не се уплаши от страховитата репутация на кореспондента и предизвика французина на дуел. Тая сцена се разигра пред Варя, тъй че не се стигна до стрелба. Тя нареди на Гридньов да замълчи, а на Д’Евре да си вземе думите обратно. Кореспондентът тутакси се разкая, признавайки, че сравнението му било несполучливо и че monsieur sous-lieutenant^[3] по-скоро напомня за Херкулес, хванал керинейската кошута. След което двамата се сдобриха.

От време на време на Варя й се струваше, че Д’Евре й хвърля погледи, които може да се тълкуват само еднозначно, французинът обаче наглед се държеше като същински Баяр^[4]. Той, както и останалите журналисти, по цели дни се губеше из предните линии и с Варя се виждаха доста по-рядко, отколкото при Плевен. Но веднъж имаха един разговор насаме, който Варя впоследствие възстанови по памет и си записа в дневника дума по дума (след отпътуването на Ераст Петрович я обхвана страстта да си води дневник — от безделието трябва да беше).

Бяха седнали в някаква крайпътна кръчма в един планински проход! От топлината на огъня и греяното вино журналиста май го хвана.

— Ах, мадмоазел Барбара, ако аз не бях аз — усмихна се горчиво Д’Евре, без да подозира, че почти буквално цитира Пиер Безухов, когото Варя обожаваше. — Ако бях в друго положение, ако имах друг характер и друга съдба… — Хвърли й такъв поглед, че сърцето й подскочи като лудо. — Непременно щях да премеря сили с блестящия Мишел. Кажете, щях ли да имам поне малък шанс срещу него?

— Щяхте, разбира се — честно отговори Варя, но веднага се сепна — беше прозвучало като покана за флирт. — Искам да кажа, че вие, Шарл, щяхте да имате точно толкова шансове, колкото и Михаил Дмитриевич. Тоест никакви. Почти.

Все пак го добави това „почти“. О, това омразно, неизтребимо женско начало!

И тъй като видя, че Д’Евре май се бе отпуснал като никога, Варя зададе въпроса, който отдавна я интересуваше:

— Шарл, вие имате ли си семейство?

— Интересува ви всъщност дали съм женен? — усмихна се журналистът.

Варя се смути:

— Е, не само това. Родители, братя, сестри…

Всъщност защо трябва да се лицемери, скастри се тя самата. Съвсем нормален въпрос. И решително додаде:

— И за жена ви, естествено, също бих искала да науча. Соболев например не крие, че е женен.

— Уви, мадмоазел Барбара. Нямам нито жена, нито годеница. Нито някога съм имал. Не се връзва с начина ми на живот. Имал съм романи, разбира се — казвам го без притеснение, понеже вие сте една съвременна жена и глупавите превземки са ви чужди (Варя се усмихна поласкана). Колкото до семейството… имам само баща, когото много обичам и за когото много съм се затъжил. Той сега е във Франция. Някой ден ще ви разкажа за него. След войната, ако сте съгласна. Това е цяла история.

Излизаше, че все пак е неравнодушен, но не желае да става съперник на Соболев. Сигурно от гордост.

Това обстоятелство обаче не пречеше на французина да поддържа най-приятелски отношения с Мишел. Д’Евре ходеше най-често тъкмо в отряда на Белия Генерал, още повече, че той постоянно се намираше в самия авангард на настъпващата армия, та имаше доста хляб за кореспондентите.

 

 

На 8 януари по обяд Соболев прати за Варя трофейна карета с конвой от казаци — канеше я в току-що превзетия Одрин. На меката кожена седалка бе разпилян цял наръч парникови рози. Докато събираше всичката тая растителност, Митя Гридньов се изподра и най-важното скъса новите си ръкавици, което много го разстрои. Уж за утеха Варя палаво съобщи, че щяла да му даде своите (прапоршчикът имаше тънки, момичешки ръце). Митя още повече се разстрои, обидено заподсмърча и почти половин час се цупи и примигва с дългите си гъсти мигли. Май само мигли е дал Господ на тоя мухльо, рече си Варя. Същите като на Ераст Петрович, само по-светли. Мислите й естествено се отплеснаха по Фандорин, който дявол знае къде скиташе. Няма ли да се върне най-после? С него е… По-спокойно ли? Или по-интересно? Не може така да се каже отведнъж, но определено с него е по-добре.

Пристигнаха чак по мръкнало. Градът се бе смълчал, жива душа не се мяркаше из улиците, само конните дозори трополяха с копита и час по час дрънчаха точещите по шосето артилерийски обози.

Временният щаб се бе разположил в сградата на гарата. Варя отдалеч долови бодрата музика — духовият оркестър свиреше „Слава, царю!“ Всички прозорци на новата, европейска на вид сграда светеха, на площада пред гарата бяха накладени огньове и кюнците на полевите кухни деловито димяха. Варя най-много я потресе, че на гарата бе спрял най-обикновен пътнически влак: спретнати вагончета, локомотивът мирно пуши — сякаш няма никаква война.

В чакалнята, естествено, се празнуваше. Офицерите се бяха разположили край набързо събраните различни по форма и размер маси, отрупани със скромни ястия, но затова пък със значителни количества бутилки. Тъкмо с влизането на Варя и Гридньов всички в един глас викнаха „ура“, вдигайки чаши към масата, на която седеше командирът. Прочутият бял кител на генерала рязко контрастираше с черните армейски и сивите казашки мундири. Освен самия Соболев на централната маса седяха старшите офицери (от тях Варя познаваше само Перепьолкин) и Д’Евре. Лицата на всички бяха зачервени и весели — личеше си, че отдавна са запразнили.

— Варвара Андреевна! — провикна се Ахил, скачайки от мястото си. — Щастлив съм, че сметнахте за възможно! „Ура“, господа, в чест на единствената дама!

Всички наскачаха и нададоха такъв оглушителен рев, че Варя се уплаши. Никога досега не бяха я приветствали толкова активно. Дали пък не сбърка, приемайки поканата? Баронеса Врейская, началничката на походния лазарет, където квартируваше Варя, неведнъж бе предупреждавала своите подопечни:

— Mesdames, стойте надалеч от мъжете, когато са разгорещени от битка или пък особено от победа. Това пробужда у тях животински атавизъм и всеки мъж, дори да е възпитаник на Пажеския корпус, се превръща за известно време във варварин. Оставете ги в мъжката им компания да пуснат парата и тогава отново ще придобият цивилизования си облик, ще станат контролируеми.

Впрочем, Варя не забеляза у съседите си по маса нищо чак толкова варварско, ако не броим преувеличената галантност и твърде гръмките гласове. Бяха я настанили на най-почетното място, от дясната страна на Соболев. От другата й страна седеше Д’Евре.

След като отпи от шампанското и дойде малко на себе си, тя попита:

— Мишел, а какъв е оня влак там? Вече не помня кога за последен път съм виждала влак да стои на релсите, а не да е прекатурен в дерето.

— Ама вие нищо ли не знаете? — извика един млад полковник, седнал на края на масата. — Войната свърши! Днес пристигнаха парламентьори от Константинопол! С влак, като в мирно време!

— Че колко са тия парламентьори? — зачуди се Варя. — Цял влак хора?

— Не, Варенка — поясни Соболев. — Парламентьорите са само двама. Но турците са толкова наплашени от падането на Одрин, че за да не губят нито миг, просто са прикачили щабния вагон на обикновена композиция. Без пътници, естествено.

— А къде са самите парламентьори?

— Препратих ги на великия княз с каляска. Защото по-нататък коловозът е разрушен.

— Ах, от сто години не съм се возила с влак — въздъхна тя замечтана. — Да се облегнеш на меката възглавница, да отвориш книжка, да пиеш горещ чай… Телеграфните стълбове прелитат зад прозореца, колелата тракат…

— Бих ви повозил — каза Соболев, — но маршрутът ни е ограничен. Оттук има път само до Константинопол.

— Господа, господа! — възкликна Д’Евре. — Пгевъзходна идея! La guerre est en fait fini^[5], турците не стрелят! А локомотивът, между дгугото, е закичен с турското знаме! Защо да не се разходим до Сан Стефано и обратно? Aller et retour^[6], какво ще кажете, Мишел? — той изцяло премина на френски, като се палеше все повече и повече. — Мадмоазел Барбара ще се повози в първокласен вагон, аз ще напиша разкошен репортаж, някой от щабните офицери пък ще разгледа турския тил. Бога ми, Мишел, всичко ще мине по мед и масло! До Сан Стефано и обратно! И през ум няма да им мине! Пък и да им мине, няма да посмеят да стрелят — нали техните парламентьори са при вас! Мишел, от Сан Стефано светлините на Константинопол се виждат като на длан! Там са извънградските къщи на турските везири! Ах, какъв шанс!

— Безотговорност и авантюризъм — отсече подполковник Перепьолкин. — Надявам се, Михаил Дмитриевич, че ще проявите достатъчно благоразумие да не се поддадете на съблазънта.

Колко неприятен човек е тоя Еремей Перепьолкин, истински сухар. Откровено казано, през тия няколко месеца Варя бе започнала да се отнася към него доста неприязнено, макар и да вярваше на приказките за усърдието и уж ненадминатите делови качества на соболевия началник-щаб. Че как няма да е усърден! За няма и половин година да скочиш от капитан направо на подполковник — шега ли е! Отгоре на всичко и „Свети Георги“, че и аненска сабя^[7] му падна като от небето за получена в боя рана. И всичко това благодарение на Мишел. А погледът му е враждебен, сякаш че Варя му е откраднала нещо. Впрочем работата е ясна, ревнува човекът, иска великият Ахил да принадлежи само на него. Интересно, дали пък Еремей Йонович не си пада по оная, казанзакиевата тънка част? Веднъж тя си бе позволила ехиден намек на тая тема пред Мишел и онзи така прихна, че чак се задави от смях.

Но, колкото да й бе неприятен, тоя път Перепьолкин беше съвсем прав. „Превъзходната идея“ на Шарл се стори на Варя пълна дивотия. Впрочем безумният проект срещна пълна подкрепа сред пируващите: един казашки полковник дори потупа французина по гърба и го нарече „луда глава“. Соболев се усмихваше, но засега си мълчеше.

— Разрешете на мен, Михаил Дмитриевич — обади се напет кавалерийски генерал (името му май беше Струков). — Ще кача моите казаци по вагоните, да видим добре ли вози тая пущина! Може пък и някой паша да пипнем. Че какво толкова, имаме пълното право! Още не сме получили заповед за прекратяване на военните действия.

Соболев хвърли поглед на Варя и тя забеляза, че в очите му заигра някакъв особен блясък.

— А, не, Струков. На вас ви стига Одрин — Ахил се подсмихна хищно и повиши глас — Слушай моята заповед, господа! — В чакалнята тутакси се възцари пълна тишина. — Пренасям командния си пункт в Сан Стефано! Трети егерски батальон — по вагоните. Ако ще да се наблъскат като сардели, но да се качат до последния човек. Аз ще пътувам с щабния вагон. Като ни остави, влакът незабавно се връща в Одрин за подкрепления и ще курсира по маршрута непрестанно. До сутринта искам да имам пълен полк. Вашата задача Струков, е да пристигнете там с кавалерията си най-късно утре вечер. Засега ми стига един батальон. Според разузнавателните донесения пред нас няма боеспособни турски войски — само султанската гвардия в самия Константинопол, но нейната задача е да пази Абдул Хамид.

— Турците не ме притесняват, ваше превъзходителство — проскърца гласът на Перепьолкин. — Да речем, че турците няма да ни закачат — на турците въздухът им свърши. Но главнокомандващият хич няма да ни похвали.

— Това изобщо не е сигурно, Еремей Йонович — хитро присви очи Соболев. — Всички знаят какъв рогач е Ак паша и това може да оправдае какво ли не. А в същото време едно известие, че е превзето предградие на Константинопол, може да свърши много добра работа на негово императорско височество. За пред хората ще ни наругаят, а после ще ни благодарят на ухо. Неведнъж вече е ставало. И изобщо бъдете така добър да не дискутирате след веднъж дадена заповед.

— Absolument! — възхитен поклати глава Д’Евре. — Un tour de genie, Michel!^[8] Излиза, че вие надминахте превъзходната ми идея. Репортажът ще стане даже по-добър, отколкото си мислех.

Соболев стана и галантно подаде ръка на Варя.

— Имате ли желание да се полюбувате на светлините на Константинопол, Варвара Андреевна?

 

 

Композицията пореше мрака, пътуваха бързо, Варя едва сварваше да прочете имената на гарите: Баба-ески, Люле-бургаз, Чорлу. Гари като гари, сякаш някъде из Тамбовска губерния, само дето не са жълти, а бели. Светлинки, стройни силуети на кипариси, веднъж през металната дантела на някакъв мост в реката проблесна лунна пътека.

Вагонът беше удобен, с плюшени седалки и голямо абаносово писалище. Конвоят заедно с Гюлнора — бялата кобила на Соболев — се бе разположил в купето за свитата. Оттам току долиташе цвилене — Гюлнора още не можеше да дойде на себе си след нервната процедура по товаренето. В салона пътуваха самият генерал, Варя, Д’Евре и неколцина офицери, в това число и Митя Гридньов, който мирно дремеше в ъгъла. Офицерите се тълпяха около Перепьолкин, който отмяташе придвижването на влака по картата, пушеха, кореспондентът записваше нещо в тефтера си, а Варя и Соболев бяха застанали малко встрани, при прозореца и водеха важен разговор:

— … Мислех, че е любов — тихичко се изповядваше Мишел, взирайки се уж в мрака зад прозореца, но Варя знаеше, че всъщност гледа нейното отражение в стъклото. — Впрочем, защо да ви лъжа. Не съм мислил за любов. Главната ми страст е честолюбието, всичко останало е далеч назад. Такъв съм си. Но честолюбието не е грях, ако преследва висша цел. Аз вярвам в своята звезда и в своята съдба, Варвара Андреевна. Звездата ми е ярка, а съдбата особена. Усещам го в сърцето си. Още докато бях юнкер…

— Говорехте за жена си — меко го върна Варя към интересната тема.

— А, да. От честолюбие се ожених, признавам си. Беше грешка. Остави честолюбието да те води срещу куршумите, но пред олтара — за нищо на света. Как стана ли? Бях се върнал от Туркестан. Вече те огряват първите лъчи на славата, но ти пак си плебеят, парвенюто, миришеш на партенки. Дядо ти е започнал като прост войник. А тя е княжна Титова. Родът й води летоброенето си от Рюрик^[9]. Направо от гарнизона прекрачваш във висшето общество. Как да не се поблазниш?

Соболев приказваше отривисто, с горчивина и като че ли искрено. Варя оцени тая искреност. Досещаше се, разбира се, накъде бие. Все още имаше време да го прекъсне, да отклони разговора в друга посока, но не и достигна воля. Че и на кого ли би достигнала?

— Много бързо разбрах, че висшето общество не е за мен. Този климат не ми понася на организма. Така си живеем — аз на походи, тя в столицата. Щом свърши тая война, ще поискам развод. Вече мога да си го позволя, заслужих го. Кой ще ме съди — все пак съм герой. — Соболев се усмихна лукаво. — Какво ще кажете, Варенка?

— За кое? — попита тя с невинно изражение. Проклетата кокетна природа — направо ликува. За какво, всъщност, й е това признание, само усложнява нещата, ама не, пак се чувстваш като на празник.

— Да се развеждам ли, или не?

— Сам трябва да си го решите. (Сега, ей сега ще ги произнесе ония думи).

Соболев въздъхна тежко и се хвърли с главата напред:

— Отдавна се вглеждам във вас. Умна сте, искрена, смела, имате характер. Тъкмо такава спътница в живота ми трябва. С вас ще стана още по-силен. Пък и вие няма да съжалявате, кълна ви се… С две думи, Варвара Андреевна, смятайте, че ви правя официално…

— Ваше превъзходителство! — провикна се Перепьолкин, мътните го взели. — Сан Стефано! Слизаме ли?

 

 

Операцията премина като по вода. Разоръжиха стъписаната охрана на гарата (смехория — шестима сънени войници), пръснаха се повзводно из града.

Соболев изчакваше на гарата да утихнат редките изстрели из улиците. Всичко свърши за близо половин час. Загубите възлязоха на един ранен, и той май ранен в суматохата от своите.

Генералът набързо огледа осветения с газени фенери център на градчето. Малко по-нататък почваха някакви криви сокаци, заплетени в тъмен лабиринт, където не бе много разумно да си пъхаш носа. Соболев избра за резиденция и база за отбрана (при евентуални неприятности) масивната сграда на филиала на Османо-Османската банка. Едната рота се разположи непосредствено около сградата и вътре в нея, втората остана на гарата, третата се пръсна да охранява околните улици. Влакът незабавно потегли обратно да докара подкрепления.

Не можаха да докладват по телеграфа на главнокомандващия за превземането на Сан Стефано — линията мълчеше. Изглежда, турците се бяха постарали.

— Вторият батальон ще пристигне най-късно по обяд — каза Соболев. — Дотогава не се предвижда нищо интересно. Ще се наслаждаваме на светлините на Цариград и ще убиваме времето в приятни беседи.

Разположиха временния щаб на третия етаж в директорския кабинет. На първо място през прозореца наистина се виждаха светлинките на турската столица, и второ, в кабинета имаше стоманена врата към банковия трезор. По чугунените рафтове бяха наредени чувалчета, запечатани с восък. Д’Евре прочете арабските заврънкулки и каза, че във всеки чувал има по сто хиляди лири.

— А разправят, че Турция била банкрутирала — учуди се Митя. — Та тук има милиони!

— Тъкмо затова ще се разположим в тоя кабинет — реши Соболев. — Веднъж вече ме обвиниха, че съм присвоил ханската хазна. Стига ми толкова.

Вратата към трезора остана притворена и повече никой не споменаваше за милионите. Донесоха от гарата телеграфен апарат, сложиха го в приемната, жицата опънаха направо през площада. На всеки петнайсет минути Варя се опитваше да се свърже поне с Одрин, но апаратът не даваше признаци на живот.

Пристигна делегация от местни търговци и духовни лица с молба да не се разграбвали домовете и да не се осквернявали джамиите, ами да приемели контрибуция от около петдесетина хиляди, щото бедните граждани трудно щели да съберат повече. Когато обаче водачът на делегацията — дебел турчин с орлов нос, сюртук и фес, разбра, че пред него е самият легендарен Ак паша, сумата моментално бе удвоена.

Соболев успокои туземците като им обясни, че не е упълномощаван да взема контрибуции. Гърбоносият стрелна с поглед отключената врата на трезора и притвори очи с разбиране:

— Ясно, ефенди. Какво са сто хиляди лири за такъв голям човек.

Вестите тук се разнасяха бързо. Не бяха минали и два часа от посещението на санстефанската делегация, а Ак паша вече го чакаше друга делегация, на гръцки търговци от самия Константинопол. Те не предлагаха контрибуции, но бяха донесли сладкиши и вино „за доблестните християнски войни“. Обясняваха, че в града живеят много православни и молеха да не се стреля с топове, а ако се наложи да се стреля, да не е по Пера, а по Галата, а още по-добре — по арменската и еврейската махали. Опитаха се да поднесат на Соболев златна сабя със скъпоценни инкрустации, но ги натириха и те май си тръгнаха успокоени.

— Цариград! — каза развълнуван Соболев, гледайки през прозореца преливащия в светлини велик град. — Вечната, недостижима мечта на руските монарси. Тук е коренът на нашата вяра и цивилизация. Тук е ключът към цялото Средиземноморие. Толкова е близо! Само протегни ръка и е твое. Пак ли ще си тръгнем с пръст в устата?

— Не е възможно, ваше превъзходителство! — възкликна Гридньов. — Негово величество не би допуснал!

— Ех, Митя. Тиловите ни умници, корчаковци и гнатиевци сигурно вече се пазарят, вече въртят опашки пред англичаните. Не им стиска да приберат онова, което й се полага на Русия от незапомнени времена, ще видиш, че няма да им стигне барутът! През 29-та година Дибич^[10] спря в Одрин, сега ние стигнахме до Сан Стефано. Ама очи пълни, ръце празни. Аз виждам една велика, силна Русия, обединила славянските земи от Архангелск до Цариград и от Триест до Владивосток! Чак тогава ще е изпълнена историческата мисия на династията Романови и те, най-сетне, ще могат да минат от вечните войни към благоустройството на многострадалната си държава. Отстъпим ли сега — пак ще се наложи синовете и внуците ни да проливат своя и чужда кръв, устремени към стените на Цариград. Това е кръстният път, предопределен на православния руски народ!

— Мога да си представя какво става в Константинопол — разсеяно каза Д’Евре, също загледан през прозореца. — Ак паша е в Сан Стефано! Дворецът е обзет от паника, евакуират харема, евнусите с дебелите задници търчат насам-натам. Интересно, дали Абдул Хамид вече се е прехвърлил на азиатския бряг, или още не е? На никого не би му хрумнало, че сте пристигнал тук само с един батальон, Мишел. Ако беше на покер, блъфът щеше да е отличен — пълна гаранция, че противникът ще пасува.

— Само това липсваше! — уплаши се Перепьолкин. — Михаил Дмитриевич, ваше превъзходителство, недейте го слуша! Това е гибелно! И без това вече сме се напъхали на вълка в устата! Да върви по дяволите Абдул Хамид!

Соболев и кореспондентът се спогледаха.

— А какво губя всъщност? — генералът сви ръка в юмрук, ставите му изпукаха. — Да речем, че султанската гвардия не се уплаши и открие огън — ще отстъпим, и толкоз. Силна ли е гвардията на Абдул Хамид, а, Шарл?

— Гвардията е добра, само дето Абдул Хамид за нищо на света няма да им позволи да се отделят от него.

— Значи няма да има преследване. Влизаме в града в походна колона, с развято знаме и барабани, най-отпред — аз, на Гюлнора — закрачи из кабинета Соболев, който все повече се разпалваше. — Преди да е съмнало, че да не личи колко сме малко. И право в двореца. Без нито един изстрел! Дали ще ми преподнесат ключовете на Константинопол?

— Непременно ще ги преподнесат — възкликна разгорещилият се Д’Евре. — И това вече ще бъде пълната капитулация.

— Да поставим англичаните пред свършен факт! — сечеше въздуха с ръка генералът. — Докато се усетят, градът вече ще е руски, турците ще са капитулирали. А ако нещо се обърка — голяма работа, веднъж се мре. То и Сан Стефано никой не ни е разрешавал да го превземаме.

— Това ще е един безпрецедентен финал! Никога не съм предполагал, че ще се окажа непосредствен свидетел на такова нещо — промълви развълнуваният журналист.

— Не свидетел, а участник! — потупа го по рамото Соболев.

— Не ви пускам! — изправи се пред вратата Перепьолкин. Имаше вид на човек, който се е прежалил: кафявите му очи бяха изхвръкнали, по челото бяха избили едри капки пот. — Като началник на щаба заявявам официален протест! Ваше превъзходителство, елате на себе си! Вие сте генерал от свитата на негово величество, не сте някой башибозук! За Бога!

— Марш, Перепьолкин, дотегна ми от вас! — нахока рационалиста гневният олимпиец. — Когато Осман паша тръгна на пробив от Плевен, вие пак настоявахте „за Бога“ да не тръгваме без заповед. Че дори и на колене ми паднахте! И кой излезе прав тогава? Аха! Ще видите как ще ми връчат ключовете на Цариград!

— Великолепно! — възкликна Митя. — Нали е великолепно, Варвара Андреевна?

Варя не отговори, не беше сигурна дали това наистина е чак толкова великолепно. От Соболевата дързост й се виеше свят. А възникваше и въпросът: тя какво да прави? Да се хване за стремето на Гюлнора и да тръгне начело на егерския батальон? Или да остане сам-самичка посред нощ във вражеския град?

— Гридньов, оставям ти моя конвой, ще охраняваш банката. Че инак местните ще я разграбят, а после ще хвърлят вината на Соболев — рече генералът.

— Ваше превъзходителство! Михаил Дмитриевич! — изрева прапоршчикът. — И аз искам в Константинопол!

— А кой ще охранява Вагвага Андгеевна? — погледна го с укор Д’Евре.

Соболев извади от джоба си златен часовник, щракна капачето.

— Пет и половина. След два-два и половина часа ще започне да се съмва. Ей, Гукмасов!

— Слушам, ваше превъзходителство! — влетя в кабинета един хубавец хорунжи^[11].

— Вдигай ротите! Батальонът да се строи в походна колона! Знамето и барабаните отпред! Като на парад! Оседлайте Гюлнора! По-живо! Тръгване — в шест нула нула!

Адютантът хукна презглава да изпълнява заповедите, а Соболев се разкърши и каза:

— Е, Варвара Андреевна, сега вече или ще стана по-голям герой и от Наполеон, или най-сетне ще оставя тук тая глава, дето все не увира.

— Няма да я оставите — отвърна тя, гледайки генерала с искрено възхищение: толкова беше хубав той в тоя миг, същински Ахил.

— Пфу-пфу, да не е уроки — суеверно плю през рамо Соболев.

— Още не е късно да размислите — трепна Перепьолкин. — Михаил Дмитриевич, разрешете да върна Гукмасов!

И той дори направи крачка към вратата, но в тоя миг…

В тоя миг откъм стълбите се чу тропот на ботуши, вратата широко се отвори и в стаята нахлуха двама: Лаврентий Аркадиевич Мизинов и Фандорин.

— Ераст Петрович! — изписка Варя и насмалко да му се хвърли на врата, но навреме се сдържа.

Мизинов измърмори:

— Аха, той е тук! Прекрасно!

— Ваше високопревъзходителство? — намръщи се Соболев, като видя зад гърбовете на новодошлите да синеят жандармски униформи. — Откъде се взехте? Вярно, че допуснах известно своеволие, но мисля, че да ме арестувате е вече прекалено.

— Да ви арестувам ли? — учуди се Мизинов. — От къде на къде? Едва стигнахме до вас с дрезината и с една полурота жандарми. Телеграфът не работи, пътят е отрязан. На три пъти попадахме под огън, изгубихме седем души. Ето на, и шинелът ми пострада — той посочи дупка от куршум на ръкава си.

Ераст Петрович пристъпи напред. Изобщо не се бе променил за отсъствието си, само дето беше цивилен, хем издокаран като истинско конте: цилиндър, пелерина, колосана якичка.

— Здравейте, Варвара Андреевна — доброжелателно промълви титулярният съветник. — К-колко ви е порасла косата. Май така все пак по ви отива.

Леко се поклони на Соболев:

— Да ви честитя г-георгиевската сабя, ваше превъзходителство. Това е голяма чест.

На Перепьолкин само кимна и накрая се обърна към кореспондента:

— Салам алейкум, Ануар ефенди.