Кори Доктороу
Ден за ден в Магическото царство (8)

Глава 7

В която Джулиъс не си взема поука.

През следващите два дни, докато благоустройството в Имението напредваше, се поддържах с медикаменти. Работихме цяла нощ, за да издигнем скелето около фасадата, макар че по нея нямаше да има промени — опитвахме се да създадем впечатление за бърз напредък, а и освен това имах идея.

Работех заедно с Дан, който използвах за личен секретар, за да се занимава с телефонните ми повиквания, да следи в Мрежата за момента, когато ще се разнесат първите оплаквания, щом посетителите на Дисни надушеха, че в Имението се готви цялостно благоустройство. Не си разменяхме и една излишна дума, застанали един до друг, без дори да се поглеждаме в очите. Така или иначе, в присъствието на Дан не можех да се почувствам неловко. Не би ми го позволил, а и бездруго си имахме достатъчно грижи да отпращаме разочарованите гости на Имението. Подтискащо голям брой от тях се насочваха право към Залата на президентите.

Не ни се наложи да чакаме дълго, преди да се появи и първото паникьосано и прочувствено излияние по повод случващото се в Имението. Дан го прочете на глас от инфодисплея си:

— „Здравейте! Някой да е чувал нещо за планиран ремонт в ПИ? Току-що минах набързо на път за новата З на П-те и изглежда са започнали нещо наистина голямо — скелета, тълпи от влизащи и излизащи актьори, вижте снимката. Надявам се, че няма да прецакат нещо, което и без това си е достатъчно хубаво. Между другото, не пропускайте да видите новата З на П-те, много бичън.“

— Така — казах аз. — Кой е той и включен ли е в списъка ни?

Дан прекара няколко секунди в размисъл.

— Тя се казва Ким Райт и е в списъка. Добро уъфи, достатъчно фенак около Имението, голяма читателска аудитория.

— Свържи се с нея — казах.

Планът беше следният: привличахме бесните фенове незабавно, зачислявахме им реквизит и костюм и ги качвахме на скелето. Връчвахме им прекалено големи примитивни инструменти и ги оставяхме да си играят на строители, да блъскат и разиграват безсмислена пантомима. Не след дълго Сунип и бандата му щяха да ни доставят първата пратка с дистанционни роботи, на които да се прехвърлим — за да започнат да се въртят в зоната за изчакване и да общуват с любопитните гости. Новото Имение щеше да заработи както обикновено след 48 часа, за съжаление — с орязан капацитет. Скелето беше отличен морков, визуалната примамка, която да привлече тълпите, лутащи се около Залата на президентите на Дебра, за да хвърлят по един преценяващ поглед. Вече чувах шушукането и бръмченето.

Добре съм го измислил.

* * *

Дан изпрати запитване до Ким и успя да разговаря с нея, докато тя излизаше от Карибски пирати. Чудех се дали щеше да се окаже правилният човек за задачата: изглеждаше ужасно очарована от благоустрояването, което бяха направили Дебра и екипът й. Ако разполагах с повече време, щях да проверявам още по-сериозно миналото на всяко от имената в списъка ми, но би ми отнело месеци.

Дан побъбри известно време с Ким, като говореше на глас от уважение към недъга ми, преди най-сетне да подхване темата:

— Прочетохме поста ти за благоустройството на Имението. Ти си първата, която го забеляза, и се питахме дали не би искала да наминеш и да научиш малко повече за плановете ни?

Дан присви очи.

— От онези, които крещят е — каза той.

По навик се опитах да извикам инфодисплея с файловете ми за феновете, които се надявахме да привлечем към Имението. Не се случи нищо, разбира се. Само сутринта бях допуснал същата грешка около десетина пъти и не му се виждаше краят. Но по всичко изглеждаше, че явно няма начин да се вбеся от това, нито от каквото и да е друго, даже и заради едва забележимата смучка под яката на Дан. Трансдермалният уравновесител на настроенията на бицепса ми се грижеше за тази работа — лекарско предписание.

— Добре, добре. Застанали сме до Гробището за домашни любимци, двама актьори, мъже, в костюми на Имението. Около сто седемдесет и осем сантиметра, на около трийсет. Няма начин да ни пропуснеш.

Не ни пропусна. Пристигна на бегом, останала без дъх и развълнувана. Външно беше на около двайсет, облечена горе-долу по същия начин, с модна термонаметка — плътно прилепнала към тялото, оставяща свободни единствено крайниците й, които пък бяха издължени и с по две колена. Изведнъж ме обхвана цялата възможна ярост срещу по-младите, включително и срещу момичето, което ме беше застреляло.

Ала приликата с убиеца ми свършваше до облеклото и тялото. Не носеше дизайнерско лице, а по-скоро такова, по което си личаха достатъчно несъвършенства, че да бъде нейното собствено, с близко разположени очи и широк, леко сплескан нос.

Проследих с възхищение как се придвижи през тълпата — бързешком и крадешком, но без да се блъска в никого.

— Ким — извиках към нея, когато наближи. — Насам.

Тя нададе щастлив писък и буквално полетя към нас. Дори и на пълна скорост се справяше добре с навигацията през тълпата — не докосна и един човек. Когато ни достигна, наби спирачките и подскочи лекичко.

— Здрасти, аз съм Ким! — каза, като разтърси ръката ми с чудатата стремителност и сила на двата си лакътя.

— Джулиъс — отговорих и почаках, докато повтори същото с Дан.

— Е — каза тя, — каква е сделката?

Взех ръката й:

— Ким, имаме работа за теб, стига да се интересуваш.

Тя стисна още по-здраво ръката ми, а очите й заблестяха.

— Приемам! — отвърна.

С Дан се разсмяхме. Смехът ни беше любезен, актьорски, но под повърхността му имаше облекчение.

— Смятам, че ще бъде най-добре първо да ти обясним за какво става дума — казах.

— Обяснявайте! — отговори тя и отново стисна ръката ми.

Освободих се от нея и изложих набързо съкратената версия на благоустройствените ни планове, без да споменавам нищо за Дебра и нейните адхократи. Ким алчно поглъщаше всяка моя дума. Докато говорех, наведе глава настрани, но очите й не ме изпускаха. Това малко ме объркваше, така че накрая попитах:

— Запис ли правиш?

Ким се изчерви:

— Надявам се, че нямате нищо против! Правя си нов албум за Имението. Имам албуми за всеки атракцион в Парка, но този направо ще ги размаже!

Това беше нещо, за което не бях помислил. В рамките на Парка публикациите по въпросите, свързани с работата на адхокрацията, бяха табу до такава степен, че изобщо не ми беше хрумнало, че новите членове на трупи, които смятахме да привлечем, биха имали желание да записват всяка дребна подробност и да я разпространяват из Мрежата, за да трупат купища уъфи.

— Мога да го изключа — каза Ким. Изглеждаше разтревожена, което ми помогна да най-после осъзная колко важно беше всъщност Имението за хората, които набирахме, каква привилегия бе предложението ни за тях.

— Не, няма нужда — отговорих. — Да покажем на света как стават тия работи.

Отведохме Ким към един от утилидорите за гардеробната. Докато стигнем, вече беше наполовина гола — буквално разкъсваше дрехите си от нетърпение да влезе в ролята. Соня, адхократката, която бяхме привлекли от Площада на свободата, за да работи в гардеробната, вече й беше приготвила дрехи — униформа на мъртвешка прислужница в комбинация с прекалено голям колан за инструменти.

Оставихме Ким на скелето, заета да мята с една мистрия заместител на цимент на водна основа по стената, да го остъргва и да се мести на ново място. Лично на мен заниманието ми се струваше отегчително, но имах основания да смятам, че когато настъпеше време за други задачи, щеше да ни се наложи да я изскубнем със сила.

След което отново се заехме да преравяме Мрежата за поредния кандидат.

* * *

До обяд вече разполагахме с десет нови актьори, които пробиваха, блъскаха с чук, мажеха, бутаха черни ръчни колички, тананикаха си „Мрачни ухилени призраци“ и като цяло си прекарваха направо страхотно по всички възможни правила на занаята.

— Ще се получи — казах на Дан. Бях изтощен и изпотен до уши, а от трансдермалната лепенка под костюма ме сърбеше. Въпреки сока на щастието в кръвта ми в настроението ми се прокрадваше нетипична за член на трупа раздразнителност. Трябваше да сляза малко от сцената.

Дан ми помогна да се отдалеча с накуцване и докато влизахме в утилидора, прошепна в ухото ми:

— Идеята беше страхотна, Джулиъс, наистина.

Скочихме в една вагонетка на път за Имаженерната, а гърдите ми щяха да се пръснат от гордост. Сунип беше натоварил трима от асистентите си с работата по първото поколение мобилни дистанционно управляеми роботи за екстериора и бе обещал същия следобед да ни демонстрира един от прототипите. Роботите бяха от лесната част — на практика ги сглобявахме с готови детайли, — но костюмите и програмното осигуряване бяха нещо съвсем друго. Усетих, че се разведрявам малко от мисълта за онова, което Сунип и хиперсъзидателните му помощници щяха да сътворят, както и от факта, че се бях откъснал за момент от очите на хората.

Лабораторията на Сунип изглеждаше така, сякаш я бе връхлетяло торнадо. Групичките от имаженери влизаха и излизаха, въоръжени с мистериозните си джаджи, или стояха на плътни купчини, заети в спорове из ъглите и си крещяха един на друг по повод на онова, което в дадения момент бе изобразено на инфодисплеите им. В средата на всичко това беше Сунип, който изглеждаше така, сякаш едва удържа желанието си да извика „Ура!“. Очевидно беше в стихията си.

Когато забеляза, че двамата с Дан се приближаваме, разтвори широко ръце — толкова широко, че да обгърне целия лудешки хаос около себе си.

— Каква прекрасна неяснокаша! — надвика шумотевицата той.

— И още как — съгласих се. — Как се очертава прототипът?

Сунип махна отсъстващо, докато пръстите му описваха някакви дребни подробности.

— Като му дойде времето, като му дойде времето. Натоварих екипа с нещо друго, малко програмиране по кинематиката за един клас призраци, използващи торби със сгъстен въздух, за да летят — тихи и плашещи. Стара шпионска технология, приспособихме я с огромен успех. Гледай сега! — Той ме посочи с пръст и, както предположих, изстреля поток от данни към мен.

— Офлайн съм — напомних му внимателно.

Той се плесна по челото, отдели само миг, за да отметне косата си, и ми махна извинително:

— Разбира се, разбира се. Ето.

Разви един екран с течни кристали и ми го подаде. По него танцуваше ято призраци на фона на сцената от балната зала. Тематично съответстваха на съществуващите привидения в Имението, по-скоро смешни, отколкото плашещи, и лицата им ми се струваха познати. Огледах лабораторията и си дадох сметка, че бяха карикатури на някои от имаженерите.

— А! Значи забеляза — обади се Сунип, като потриваше ръце. — Отлична шега, нали?

— Това е страхотно — заявих развеселено. — Но за утре вечер наистина се нуждая от малко действащи роботи, Сунип. Вече го обсъждахме, нали не си забравил?

Без дистанционно управляемите роботи набирането на нови актьори щеше да бъде ограничено само до почитатели като Ким — най-вече хора, които живееха в района. Плановете ми се простираха малко по-надалеч.

Сунип изглеждаше разочарован.

— Разбира се. Обсъждахме го. Не ми се иска да спирам устрема на хората си, когато им хрумват добри идеи, но за всичко си има време и място. Веднага ще се заемат, оставете на мен.

Дан се обърна, за да поздрави някой и аз също погледнах, за да видя кого. Лил. Естествено. Под очите й имаше сенки от умора. Протегна се да улови ръката на Дан, видя ме и промени решението си.

— Здравейте, момчета — произнесе с овладяна небрежност.

— А, здрасти! — каза Сунип.

Той изстреля пръста си към нея — летящите призраци, според едно от предположенията ми. Очите на Лил за момент се завъртяха, след което му кимна изтощено:

— Много добре — заяви тя. — Току-що се чух с Лиса. Спомена ми, че екипите по интериора се движат по график. Успели са да разглобят по-голямата част от аниматрониката и в момента демонтират стъклените части в Балната зала. — Призрачните ефекти в Балната зала се постигаха посредством гигантско пано от полирано стъкло, което разсичаше странично помещението на две. Имението бе построено около огледалото; беше прекалено голямо, за да го изнесем непокътнато. — Казват, че ще им трябват два дни, преди да успеят да го срежат и изнесат.

Възцари се неловка тишина, а ревът на имаженерите тутакси се спусна, за да я запълни.

— Сигурно си капнала — каза най-сетне Дан.

— Дяволски си прав — казах в същия момент, в който Лил отговори: — Предполагам.

Двамата се усмихнахме отпаднало. Сунип обви ръце около моите рамене и тези на Лил и ни притисна към себе си. От него се носеше екзотична смесица от мирис на индустриална смазка, озон и телесни изпарения.

— Защо вие двамата просто не се приберете у дома и не си направите по един масаж? — каза той. — Заслужили сте малко почивка.

Дан срещна очите ми и поклати извинително глава. Измъкнах се изпод ръката на Сунип и му благодарих тихо, след което се насочих уморено към „Съвременник“, за да взема гореща вана и да поспя няколко часа.

* * *

Върнах се в Имението по залез. Беше достатъчно прохладно, така че минах по наземния маршрут — носех костюма си в раницата, — вместо да се возя в дрънчащия, климатизиран комфорт на утилидорите.

Докато освежаващият бриз ме облъхваше, внезапно ми се прииска истинско време, от онзи вид, с който бях израснал в Торонто. Беше октомври, за бога, но един цял живот, прекаран сред климатични инсталации, се опитваше да ме убеди, че е май. Спрях, отпуснах се на една пейка за няколко секунди и затворих очи. Без да искам и без помощта на инфодисплей, видях Хай Парк в Торонто, потънал в есенни цветове, в яростно червено и оранжево, в отсенки вечнозелено и земнокафяво. Господи, имах нужда от ваканция.

Отворих очи и осъзнах, че се намирам пред Залата на президентите и че пред нея се беше образувала опашка от хора, която се простираше далече назад. Направих една бърза сметка наум и рязко си поех въздух: имаха достатъчно народ, за да напълнят Залата пет или шест пъти — към един час чакане. Залата никога не беше привличала такива тълпи. Дебра работеше на въртележките, облечена в раиран костюм в стил Бетси Рос^[1], улови погледа ми и ми кимна отсечено.

Отдалечих се бавно към Имението. Пред входа се беше оформил хор от поклащащи се новопривлечени зомбита, които мърмореха стенещо „Мрачни ухилени призраци“, прилагайки новата структура от повикващи и отговарящи фрази. Участваше и неголяма публика, подкрепяна от новобранците по скелето.

— Е, поне тази част се развива както трябва — промърморих.

И наистина беше така, с тази разлика, че забелязах как някои членове на адхокрацията стоят отстрани и наблюдават ставащото с не особено благосклонни изражения. Изцяло обсебените фенове са добра мерна единица за популярността на един атракцион, но от друга страна са си и нещо като главоболие. Припяват по време на представлението, просят си сувенири и ти досаждат с подмазващи се, нафукани въпроси. След известно време дори най-добронамереният актьор може да изгуби търпение и да развие автоматична неприязън към тях.

Адхократите от Площада на свободата, които помагаха в Имението, бяха принудени от обстоятелствата да дадат одобрението си за благоустройство, изправени пред свършен факт по въпроса дали да работят за него, а сега бяха принудени да търпят и компанията на непоносимите си мегапочитатели. Ако се бях оказал наоколо в момента, когато всичко беше започнало — вместо да спя! — може би щях да успея да загладя ефекта от нараненото им честолюбие, но сега се чудех дали не съм закъснял прекалено много.

Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа по предначертания план. Мушнах се в първия изпречил ми се утилидор, облякох си костюма и се върнах на сцената. Присъединих се към пеенето на смени с ентусиазъм и дори приближих до адхократите, подканяйки ги също да се включат, независимо със или без желание.

По времето, когато хорът се оттегли, изпотен и изтощен, група адхократи бяха готови да заемат мястото му, а аз придружих новобранците до стаята за почивка зад сцената.

* * *

Сунип забави доставката на прототипите с цяла седмица, след което ми заяви, че ще измине още седмица, преди да получим дори пет бройки в работно състояние. Въпреки че не го каза на глас, останах с впечатлението, че хората му бяха излезли извън контрол, така въодушевени, че са се изплъзнали от хватката на адхокрацията, че на практика бяха пощурели. Самият Сунип приличаше на развалина, изнервен и докачлив. Реших да не го притискам.

Освен това си имах и собствени проблеми. Новите попълнения се умножаваха. Оставах на гребена на вълната на почитателския ответ около благоустройството с помощта на терминала, който бях инсталирал в хотелската си стая. Ким и местните й колеги жънеха милиони посещения на ден, а уъфито им набъбваше с пристигането на всеки следващ завистлив фен, който се логваше, за да погледа напредъка по скелето.

Това си оставаше в съгласие с плана ми. Онова, което не бях предвидил, беше, че новобранците на свой ред привличаха желаещи да участват, разпращаха покани до приятелчетата си из мрежата да посетят Флорида, да се настанят на диваните и леглата им за гости, след което да ми докладват по служба.

На десетия път отидох при Ким в стаята за почивка. Гръклянът й подскачаше, а очите й проследяваха невидими думи някъде под линията на хоризонта. Без съмнение съчиняваше поредното си задъхано официално комюнике за магията да работиш в Имението.

— Здравей — казах. — Имаш ли минутка?

Тя вдигна пръст и секунда по-късно ми се усмихна лъчезарно:

— Здрасти, Джулиъс! — отговори. — Ама разбира се!

— Защо не си облечеш цивилните дрехи. Да се поразходим из Парка?

Ким носеше костюма си при всеки удобен случай. Бях успял да я убедя всяка вечер да го оставя за пране, вместо да го облича и у дома.

Тя с нежелание отскочи до съблекалнята, за да си сложи наметката. Взехме утилидора до изхода при Земята на фантазията и тръгнахме в късния следобед през наплива от деца и техните придружители, наредени в плътни опашки за Снежанка, Дъмбо и Питър Пан.

— Харесва ли ти тук? — попитах.

Ким подскочи лекичко.

— Ах, Джулиъс, най-хубаво прекараното време в живота ми, честно! Сбъдната мечта. Срещам толкова интересни хора и съм пълна с идеи. Нямам търпение да изпробвам и роботите с дистанционно управление.

Внезапно направи едно от онези двуставни премествания, основна част от много екшън-филми в последно време, така че се оказа точно пред мен, поставила ръка на рамото ми, вгледана право в очите ми. Имаше сериозен вид:

— Проблем ли има, Джулиъс? Ако има, предпочитам просто да го обсъдим, вместо да бърборим.

Усмихнах се и свалих ръката й от рамото си.

— На колко години си, Ким?

— Деветнайсет — отговори тя. — Какъв е проблемът?

Деветнайсет! Исусе, нищо чудно, че се палеше толкова лесно. А какво беше моето извинение тогава?

— Не е проблем, Ким, просто исках да обсъдим нещо. Хората, които водите да работят за мен… наистина са страхотни актьори.

— Но?

— Но ресурсите ни тук са ограничени. И през деня не ми остава никакво време да следя всички новодошли, благоустройството, целия хаос. Да не говорим, че докато не открием новото Имение, броят на статистите, които можем да използваме, също е ограничен. Притеснявам се, че хората идват отдалеч само за да открият, че няма свободни смени, които да поемат.

Тя ми хвърли изпълнен с облекчение поглед.

— Това ли е всичко? Не се тревожи. Говорих с Дебра от Залата на президентите и тя каза, че може да прибере всички, за които няма да се намери работа в Имението… можем дори да се сменяме тук и там! — Очевидно беше ужасно горда от прозорливостта си.

Ушите ми звънтяха. Дебра винаги беше на крачка пред мен, през целия път. Вероятно самата тя бе подхвърлила идеята Ким да се заеме с набирането на нови попълнения. Щеше да привлече хората, идващи да работят в Имението, щеше да ги убеди, че на Площада на свободата няма да се отнесат както подобава с тях, след което щеше да ги впрегне в малкото си ранчо за уъфи, а оттам, кой знае, щеше просто да си присвои Имението, Парка и целия Свят на Уолт Дисни.

— Е, не мисля, че ще се стигне дотам — произнесох внимателно. — Сигурен съм, че ще успеем да им намерим все някаква работа в Имението. Колко повече, толкова по-весело.

Ким наведе озадачено глава на една страна, но реши да не се главоболи излишно. Болката ме върна обратно в реалността, така че се заех с планирането на доставката на костюми, тренировъчните графици, разпределението на местата за спане. Господи, само ако Сунип се напънеше да довърши най-после тези роботи!

* * *

— Какво означава това „не“? — попитах разгорещено.

Лил скръсти ръце и ме изгледа унищожително:

— Не, Джулиъс. Няма да стане. В групата и без това вече има недоволни, че цялата слава отива за новодошлите, никога няма да ни позволят да доведем още. Освен това няма да спрат работата си по благоустройството, за да ги обучават. През всеки един ден, в който Имението е затворено, губят уъфи и не искат повече забавяния. Дейв вече се е съюзил с Дебра и съм сигурна, че няма да бъде последният.

Дейв — задникът, който беше оплюл благоустройството по време на събранието. Разбира се, че би се съюзил с нея. Лил и Дан стояха един до друг на входа на оградата пред къщата, където бях живял. Бях отишъл до там същата вечер, за да убедя Лил да прокара пред адхократите идеята за допълнителните бройки новобранци, но нещата не се развиваха според плана ми. Дори не искаха да ме пуснат да вляза вътре.

— Какво да кажа на Ким тогава?

— Кажи й каквото искаш — отвърна Лил. — Ти я доведе, ти се оправяй с нея. Поне веднъж в живота си поеми някаква отговорност, по дяволите.

Явно нещата нямаше да се подобрят. Дан ми хвърли извинителен поглед. Лил ме изгледа в продължение на още един унищожителен момент, след което се прибра в къщата.

— Дебра се справя доста добре — каза Дан. — Мрежата просто ще се пръсне от любопитство. Това е най-голямата история. Флашването идва на мода по нощните клубове, танците се смесват с бекъпа на диджея, който се разтоварва в главите на танцьорите на контролирани изстрели.

— Господи — произнесох. — Прецаках работата, Дан. Прецаках всичко.

Той не отговори, което на практика си беше съгласие.

Докато се връщах в хотела реших, че трябва да поговоря с Ким. Оказваше се проблем, от който нямах нужда, но може би проблем, който можех да разреша. Завих на сто и осемдесет градуса със скърцане на спирачките и подкарах малката количка към миниатюрния й апартамент, намиращ се в западнал комплекс, някога част от оградено селище за хора в пенсионна възраст, отпреди времената на Обществото.

Мястото, където живееше, се забелязваше лесно. Всички светлини бяха запалени, а през паравана на вратата долиташе слабо звук от разговор. Изкачих стълбите по две наведнъж и тъкмо се канех да почукам, когато до мен достигна познат глас.

Беше Дебра, която казваше:

— О, да, о, да! Страхотна идея! Въобще не се бях замисляла, че мога да използвам стрийтмосферни^[2] артисти, за да разнообразя чакането на опашката, но ти ме убеди. Вие, хора, вършите отлична работа в Имението — намери ми още такива като теб, и ще ги взема на работа моментално!

Чух как Ким и младите й приятели забъбриха развълнувано и гордо. Гневът и страхът ме изпълниха от главата до петите и внезапно се почувствах олекнал и охладнял, готов да извърша нещо ужасяващо.

Спуснах се мълчаливо по стълбите и се качих обратно в електромобила.

* * *

Някои хора никога не си вземат поука. Очевидно аз съм един от тях.

Идеше ми да се разкискам на елементарната простота на плана си, докато се промъквах през входа за актьорите с помощта на картата за идентификация, с която се бях уредил, когато системите ми преминаха офлайн и вече не можех да се легитимирам само с посочване на пръст.

Смених си дрехите в тоалетната на Мейн Стрийт, заменяйки ги с черна качулата наметка, която напълно скриваше лицето ми, след което се плъзнах в сенките покрай витрините на магазините, докато не стигнах до оградния ров около замъка на Пепеляшка. Като се придържах все така ниско, прескочих оградата и залазих по протежение на дигата, после се спуснах във водата и изгазих до Земята на авантюристите от другата страна.

Прокрадвайки се покрай портала на Площада на свободата, прикляках всеки път или се хвърлях в първия изпречил ми се вход на магазин, когато чуех, че в далечината минават екипи по поддръжката, докато най-после не достигнах Залата на президентите и само няколко секунди по-късно вече се намирах в самия театър.

Като си тананиках „Малък свят“, извадих една къса закривена щанга от джоба на гърдите на наметката и се залових за работа.

Главните излъчватели стояха скрити зад боядисан параван над сцената и бяха изненадващо добре монтирани за първо поколение технология от този тип. Доста се поизпотих, докато ги направя на парчета, но не се отказах, додето не остана и един разпознаваем компонент. Вдигах ужасно много шум и напредвах бавно, но това само ме унесе още повече в сънливо благоговение, в автохипнотичното безвремие на замахване-бум-замахване-бум. За всеки случай прибрах и елементите на паметта и ги напъхах в джоба на наметката.

По-трудно се оказа да открия резервните елементи, но годините, прекарани във висене из Залата на президентите в очакване Лил да приключи работата си по аниматроните, ми се притекоха на помощ. Претърсих методично всяко ъгълче, пролука и складова ниша, докато най-сетне не ги открих в нещо, което преди това навярно бе изпълнявало ролята на килер в стая за почивка. Вече бях набрал инерция, така че и тях направих на парчета.

Огледах още веднъж, като разбивах всичко, което дори бегло ми приличаше на прототип от следващо поколение или устройство за съхраняване на бележки, които биха могли да им помогнат да реконструират унищожените от мен елементи.

Не си правех илюзии по отношение на готовността на Дебра да посрещне всякакви неочаквани обстоятелства — със сигурност бе заделила нещо настрана, така че да си стъпи на краката до няколко дни. Не нанасях непоправими щети, просто печелех време.

Успях да се измъкна от района на Парка без да ме забележат и се хвърлих в електромобила, подгизнал от водата в рова.

За пръв път от седмици насам спах като бебе.

* * *

Естествено, че ме хванаха. Наистина, нямам заложбите на Макиавели, а и бях оставил очевадна диря, като се започнеше от калните отпечатъци от подметки във фоайето на хотел „Съвремие“ и се свършеше с щангата, забравена небрежно на задната седалка на електромобила заедно с наметката и елементите за паметта. Излизах от утилидора от гардеробната към Площада на свободата няколко минути преди Паркът да отвори и си подсвирквах джазовата версия на „Мрачни ухилени призраци“.

Пред мен стояха Лил и Дебра. Дебра държеше наметката и щангата. Лил носеше паметта.

Същата сутрин не си бях сложил трансдермалните лепенки, така че емоциите, които изпитах, бяха незаглушени, шумни и пискливи.

Побягнах.

Побягнах покрай тях по пътя за Земята на авантюристите, покрай Тики стаята, където ме бяха убили, покрай портала за Земята на авантюристите, където бях газил из рова, надолу по Мейн Стрийт. Тичах и тичах, разблъсквайки с лакти подранилите гости, газейки цветя, събаряйки количка с ябълки, оставена срещу Галерията за едно пени.

Тичах, докато не достигнах до главния портал, и се обърнах, решил, че съм надбягал Лил и Дебра, и всичките си проблеми. Грешах. И двете бяха там, на крачка зад мен, задъхани и зачервени. Дебра стискаше щангата като оръжие и замахна с нея към мен.

— Ти си един проклет идиот! — каза тя. Реших, че ако бяхме насаме, вероятно би ме ударила.

— Не ти понася, когато някой друг започне да пипа по-грубо, а, Дебра? — ухилих се насреща й.

Лил поклати отвратено глава:

— Права е, ти си идиот. Адхократите се събират в Земята на авантюристите. Идваш с нас.

— Защо? — попитах войнствено. — Ще ме наградите за положения труд ли?

— Ще поговорим за бъдещето, Джулиъс, за онова, което е останало от него за нас.

— За бога, Лил, не разбираш ли какво се случва? Те ме убиха! Направиха го, а сега се ядем един друг, вместо да се обърнем срещу нея! Не виждаш ли колко погрешно е всичко това?

— По-добре внимавай с обвиненията, Джулиъс — произнесе тихо и напрегнато, едва ли не съскащо, Дебра. — Нямам представа кой те уби или защо, но в този момент виновникът си ти. Нуждаеш се от помощ.

Изсмях се безрадостно. Гостите започваха да се вливат в току-що отворения Парк и неколцина от тях наблюдаваха напрегнато тримата актьори в костюми, които си крещяха един на друг. Усещах как уъфито ми получава вътрешен кръвоизлив.

— Дебра, ясно е, че си торба, пълна с тъпотии, а работата ти е банална и безинтересна. Освен това си шибана крадла, но дори нямаш куража да си го признаеш.

— Достатъчно, Джулиъс — произнесе с неподвижно лице Лил. Едва сдържаше яростта си. — Тръгваме.

Дебра вървеше на една крачка пред мен, а Лил — на крачка зад мен.

— Според мен не бива да идваш, Дебра — каза й тя премерено спокойно.

Дебра поклати глава:

— Не можеш да ме държиш настрана. И не би трябвало. От един отбор сме.

Изсумтях насмешливо и мисля, че това в крайна сметка накара Лил да вземе решението:

— Добре, ела тогава — съгласи се тя.

В залата за събрания имаше място само за правостоящи, беше претъпкано до козирката, цялата адхокрация се беше изляла, като се изключеха моите новобранци. Следователно по благоустройството не работеше никой, а „Либърти Бел“ стоеше закотвен на дока. Дори екипите от ресторантите бяха тук. Площада на свободата навярно приличаше на призрачен град. Това придаваше на събранието усещане за неотложност: главно защото на всички очевидно им бе известно, че из Площада на свободата безцелно се лутаха гости, които нямаше кой да обслужи. Разбира се, хората на Дебра сигурно се навъртаха наоколо.

Лицата сред тълпата бяха сериозни и изпълнени с горчивина, което изпари и последните ми съмнения, че съм попаднал в беда. Дори Дан, седнал на предния ред, изглеждаше ядосан. Едва не се разплаках още тогава. Дан, о, Дан. Моят приятел, човекът, пред когото споделях всичко, моят наивник, моят съперник, моето възмездие. Дан, Дан, Дан. Едновременно ми се искаше да го пребия до смърт и да го прегърна.

Лил се качи на подиума и зави няколко немирни кичура зад ухото си:

— Е, добре — каза тя. Аз стоях вляво, а Дебра — вдясно от нея. — Благодаря ви, че дойдохте днес. Иска ми се да приключим бързо. Чакат ни важни задачи. Ето набързо фактите: миналата нощ член на нашата адхокрация е вандалствал в Залата на президентите и я е направил на практика неизползваема. Предварителната оценка е, че ще бъде необходима поне седмица, преди отново да заработи… Няма смисъл да ви казвам, че това е неприемливо. Досега не се беше случвало, нито ще се случи отново. Ще се погрижим да не се случва… Предлагам работата по Имението да бъде преустановена, докато Залата на президентите не бъде приведена отново в готовност за посрещане на посетители. Самата аз предлагам доброволно помощта си.

Сред публиката се виждаха кимащи хора. Лил нямаше да бъде единствената, работеща по Залата тази седмица.

— Светът на Дисни не е състезание — каза Лил. — Различните адхокрации работят заедно, и го правим, за да превърнем Парка в нещо наистина добро. Ако забравим това, се излагаме на риск.

Едва не се задавих от злъч.

— Бих искал да кажа нещо — обадих се толкова спокойно, колкото успях.

Лил ме прониза с поглед.

— Разбира се, Джулиъс. Всеки член на адхокрацията има право на глас.

Поех си дълбоко дъх.

— Аз го направих — казах. Гласът ми се разпадна несигурно. — Направих го и нямам извинение за деянието си. Може и да не беше най-умното нещо, което съм правил през живота си, но смятам, че всички вие трябва да разберете, какво ме подтикна да го сторя… Предполага се, че не бива да се съревноваваме, но на всеки е ясно, че това е просто една любезна измислица. Истината е, че в Парка цари истинско съревнование и че най-опасните играчи са в екипа, който благоустрои Залата на президентите. Те ви откраднаха Залата! Направиха го, докато не внимавахте, използваха мен, за да ви отвлекат вниманието, убиха ме! — Чувах как в гласа ми се промъква писък, но не можех да направя нищо. — Обикновено в лъжата, че всички сме на една и съща страна, няма нищо нередно. Позволява ни да работим заедно в мир. Но това приключи в деня, когато ме застреляха. Ако продължите да вярвате в нея, ще изгубите Имението, „Либърти Бел“, Острова на Том Сойер — всичко. Цялата история, която имаме тук — цялата история, която имат милиардите, които са ни посещавали, — всичко това ще бъде унищожено и заменено със стерилните, безмозъчни глупости, които са превзели Залата. Щом това се случи, няма да остане нищо, което да прави мястото специално. Всеки може да изживее съвсем същото просто като си седи на дивана у дома! Какво ще стане тогава, а? Колко още, смятате, ще остане отворено това място, веднъж щом единствените хора наоколо се окажете вие?

Дебра се усмихна снизходително:

— Е, приключи ли вече? — попита с подсладен глас. — Добре. Известно ми е, че не съм член на тази група, но след като миналата вечер беше унищожен моят труд, бих желала да кажа нещо по повод твърденията на Джулиъс, стига да нямате нищо против. — Тя замълча, но никой не проговори. — Първо, искам всички вие да знаете, че не държим никого отговорен за случилото се вчера. Знаем кой го е направил и той се нуждае от помощ. Подканям ви да се погрижите да я получи… После, бих искала да заявя, че поне доколкото касае мен, всички ние сме на една и съща страна — страната на Парка. Това е специално място и то не би могло да просъществува без приноса ни. Станалото с Джулиъс е ужасно и аз искрено се надявам, че извършителят ще бъде заловен и ще си понесе справедливите последствия. Обаче това не съм аз, нито който и да било друг от моята адхокрация… Лил, благодаря за щедрото предложение за подкрепа. Ще ни бъде от полза. Това важи за всички ви — наминете покрай Залата, работа ще се намери. За нула време ще си стъпим на краката… А по въпроса за Имението, нека го заявя веднъж и завинаги: нито аз, нито моята адхокрация имаме желание да поемем операциите на Имението. Атракционът е страхотен и с работата, която влагате по него, става още по-добър. Ако мисълта за това ви е тревожила, можете да престанете да се притеснявате. Всички сме на една страна… Благодаря ви, че ме изслушахте. Сега се налага да отида да поговоря с екипа си.

Тя се обърна и излезе, последвана от бурни аплодисменти.

Лил изчака ръкоплясканията да затихнат, след което каза:

— Добре тогава, имаме работа за вършене. Преди това ще ви помоля за една услуга. Нека по възможност да запазим подробностите за случилото се от миналата нощ за себе си. Ако позволим на гостите и света да научат за тази неприятна ситуация, няма да спечелим. Съгласни ли са всички?

Настъпи моментна пауза, докато резултатите се изчисляваха върху инфодисплеите, а после Лил отправи към всички усмивката си за милион долара:

— Знаех си, че ще се съгласите с мен. Благодаря ви, хора. Да се залавяме за работа.

* * *

Прекарах деня в хотела, превъртайки равнодушно информацията в терминала си. Лил съвсем ясно ми бе дала да разбера, че не бива да си показвам лицето наоколо, преди да съм „получил помощ“, каквото и да означаваше това.

До обяд новините бяха пуснати на свобода. Трудно беше да се установи точният източник, но явно беше някое от новите попълнения. Един от тях беше разказал на приятелите си из мрежата за драмата на Площада на свободата и беше споменал името ми.

Вече се бяха появили два сайта, които ме представяха в злодейски краски и очаквах да се нароят още. Нуждаех се от някаква помощ, поне това беше сигурно.

Тогава си помислих дали нямаше да бъде по-добре, ако си тръгнех, ако загърбех цялата история, за да започна поредния си нов живот, беден на уъфи, но свободен откъм безполезни щения.

Нямаше да е чак толкова зле. Бях изпадал до лоша репутация и друг път, преди доста време. Още по времето, когато двамата с Дан се мотаехме насам-натам, в университета в Торонто, се бях оказвал в центъра на доста двузначни емоции и здравата го бях закъсвал за уъфи.

Спях в един малък ковчег на територията на кампуса, напълно климатизирана кутия. Беше тесен и безинтересен, но достъпът ми до мрежовите ресурси беше безплатен и разполагах с достатъчно материал, с който да се забавлявам. Макар да не можех да получа която маса си поискам в ресторанта, никой не ме спираше да се наредя на опашка пред първата изпречила ми се закусвалня в града и да ям и пия каквото поискам и когато поискам. В сравнение с 99.99999 процента от хората, живели някога, водех живот на несравним лукс.

Дори и по стандартите на обществото Бичън едва ли бях рядкост. Броят на личностите, радващи се на ниско уважение, които живееха по света, беше значителен и всички те се справяха чудесно — мотаеха се из парковете, спореха, четяха, организираха пиеси, изпълняваха музика.

Разбира се, това не беше живот за мен. Имах си Дан, с когото да се размотавам — рядък индивид с рядко висок уъфи-рейтинг, който другаруваше със загубеняк като мен по свой собствен избор. Често ми уреждаше вечеря в някое тротоарно кафене или посещения на концерти в Скайдом^[3] и не пропускаше да порази всеки нахакан, самодоволен тип, който опиташе да се присмее на уъфи-резултата ми. Да бъда с Дан, ми струваше непрестанна преоценка на собствените ми вярвания в обществото Бичън и никога през целия си живот не бях водил толкова жизнено, наситено с открития всекидневие.

Можех да напусна Парка, да се замразя по посока на която си пожелая точка на света, да започна начисто. Можех да обърна гръб на Дан, на Дебра, на Лил и на цялата каша.

Не го направих.

Свързах се с доктора.