Кори Доктороу
Ден за ден в Магическото царство (7)

Глава 6

В която адхократите от Имението вземат решение, а Джулс отказва да загуби два месеца от живота си.

Докато лежах в хотелското си легло, хипнотизиран от въртящия се на тавана вентилатор, реших да претегля възможността да съм откачил напълно.

Не беше нещо нечувано дори в дните на обществото Бичън и макар да съществуваха начини за лечение, едва ли можеха да се нарекат приятни.

Веднъж вече се бях женил за луд човек. И двамата бяхме на по около 70 години и си живеех просто заради удоволствието. Името й беше Зоя, но я наричах Зед.

Запознахме се в орбита, където бях отишъл, за да вкуся от сибаритските удоволствия на слабата гравитация. Да се нафиркаш до козирката при едно же не е нещо кой знае колко забележително, но при десет на минус осма си е забава. Не залиташ — отскачаш, а докато си отскачаш насам-натам в сфера, изпълнена с подскачащи, щастливи, въодушевени, голи хора, забавлението се задълбочава.

Подскачах си насам-натам във вътрешността на една прозрачна сфера с диаметър около километър, изпълнена с по-малки сфери, в които можеше да се снабдиш с топчета от плодови, смъртоносни смески. По пода на една от тези по-малки сфери бяха пръснати музикални инструменти и ако човек умееше да свири, просто трябваше да грабне някой, да го привърже за себе си и да започне своето изпълнение. Останалите на свой ред си взимаха инструменти и сешънът започваше. Мелодиите варираха от страхотни до ужасни, но винаги бяха енергични.

По това време, с известни прекъсвания, работех върху третата си симфония и винаги, когато ми се стореше, че съм успял да си изясня някоя добре замислена част, прекарвах известно време в сферата и я изпълнявах. Понякога музикантите, присъединяващи се спонтанно към мен, ми даваха нови и интересни насоки, което бе хубаво. Но дори когато не се получаваше по този начин, свиренето на инструмент си оставаше най-бързият начин да се добереш до някой интересен непознат без дрехи.

И точно по този начин се срещнахме. Тя си беше намерила едно пиано и успяваше да изтръгне от него популярни пасажи и странни ритми, докато аз поддържах основната част на симфонията си на едно чело. В началото ми се струваше дразнещо, но не след дълго ми просветна разбирането за онова, което тя правеше с музиката ми. И го правеше наистина добре. Направо си умирам за музикантки.

Двамата доведохме сешъна до катастрофален завършек и аз започнах да се кланям ожесточено, докато сферичките на потта ми се откъсваха като мъниста от мен и отплуваха грациозно в хидротропните пречистватели, а тя блъскаше по осемдесетте и осемте клавиша на пианото си, сякаш бяха перверзникът, убил най-добрия й любовник.

Когато и последната нота се разби в сферата, аз рухнах драматично. Самотниците, двойките и групите спряха насред коитус и започнаха да ни аплодират. Тя се поклони, отвърза се от стейнуея и се отправи към шлюза.

Присвих крака и се изстрелях нагоре, понасяйки се с възможно най-висока скорост през сферата, опитвайки отчаяно да достигна до шлюза преди нея. Настигнах я точно когато се канеше да изчезне.

— Ей! — казах. — Беше страхотно! Аз съм Джулиъс! Как е?

Тя протегна и двете си ръце и стисна едновременно носа и инструмента ми — не грубо, нали разбирате, а игриво.

— Бип! — каза, след което се промуши през шлюза, докато аз зяпах удивено нарастващия си приятел.

Последвах я.

— Чакай — извиках, докато тя се превърташе през спицата на станцията по посока на гравитацията.

Имаше тяло на пианистка — модифицирани ръце и пръсти, които се протягаха до невъзможни дължини, а и ги използваше с умението и грацията на навикнал на космоса човек, отскачайки все по-напред и все по-бързо. Пърхах доколкото можех подире й с неукрепналите си крака на новобранец, но докато най-сетне успея да се добера до половината же на станцията, вече беше изчезнала.

Не можах да я открия чак додето не завърших следващата част на симфонията и не отидох в сферата, за да я изпробвам на един обой. Тъкмо загрявах, когато тя прелетя през шлюза и се завърза за пианото.

Този път улових обоя под ръка и преди да навлажня платъка, се приближих с подскоци до нея. Надвиснах над капака на пианото. Докато свирехме, не откъсвах очи от нейните. Този път беше в настроение за четири четвърти и I-IV-V прогресии, а стилът й се колебаеше от блус през рок до фолк, и се заиграваше по периферията на моите собствени мелодии. Тя поклащаше глава към мен, в отговор аз поклащах глава към нея и очите й се присвиваха очарователно всеки път когато успявах да изтръгна от себе си поне някакво парченце музикално остроумие.

Имаше почти напълно плоска гръд, покрита с фина, червена и пухкава козина като на северноамериканска катерица. Стилът й беше игрив, подходящ за контролирания климат и лекия живот в космоса. Петдесет години по-късно вече ходех с Лил, друга червенокоса жена, но Зед ми беше първата.

Свирех и свирех, омагьосан от плавните й движения на пианото, комичните съсредоточени физиономии, които правеше, когато стигахме до някой от по-енергичните рефрени. Когато се уморявах, преминавах в бавен преход или й отстъпвах солото. Възнамерявах да удължа изживяването колкото може по-дълго. Междувременно се позиционирах така, че да застана между нея и люка.

Когато изсвирих и последната нота, бях изцеден като парцал, но някак успях да изстискам още енергия и да се изстрелям до шлюза, за да й препреча пътя. Тя се отвърза спокойно и долетя до мен.

Вгледах се в очите й — сребристи, скосени котешки очи, очи, в които се бях взирал цял следобед, забелязвайки в ъгълчетата им усмивката — започваща от тях, разпростираща се чак до дългите елегантни пръсти на краката. Тя отново ме огледа, след което най-накрая отново ме сграбчи здравата.

— Ще свършиш работа — каза и ме отведе в спалнята си в другия край на станцията.

Не спахме.

* * *

Зоя беше един от първите мрежови инженери, работили по геосинхронните широколентови съзвездия, издигнати във върховия момент от появата на Обществото. Беше получила своя дял от твърдо лъчение и ниска гравитация и с времето бе придобила относително трансчовешки вид, правейки смущаващ ъпгрейд след смущаващ ъпгрейд и допълнителни подобрения: рудиментарна опашка, очи, които различаваха по-голямата част от инфрачервения спектър, ръцете й, козината й, колена с кучешка свивка и напълно механизиран гръбначен стълб, имунизиран срещу обичайната безсмислена гадост, която тревожи всички нас, например болки в кръста, интраскапуларни възпаления, ишиас, дискова херния.

Ако аз си мислех, че живея само заради удоволствията, в сравнение с нея бях начинаещ. Говореше единствено когато бипкането, подсвиркването, сграбчването и целувките не вършеха работа и редовно си прилагаше подобрения въз основа на първата прищявка, която й хрумнеше, като например, когато твърдо реши да направи една космическа разходка чисто гола и прекара следобеда, покривайки кожата си с метална броня, заменяйки дробовете си с железни.

Влюбвах се в нея по сто пъти на ден и ми се искаше да я удуша два пъти по-често. Разхожда се из космоса в продължение на два дни, като прелиташе около балона и правеше чудновати физиономии срещу огледалната му повърхност. Нямаше начин да знае със сигурност дали я гледам отвътре, но допускаше, че наблюдавам. А може би не го допускаше и просто правеше смешни физиономии в полза на всички останали.

След това обаче се върна през шлюза, странна и безмълвна, очите й бяха пълни със звездите, които беше видяла, а металическата й кожа бе охладена от дъха на празния космос, и ме поведе на весела гоненица из станцията, през столовата, откъдето изгазихме набързо през желираната яйцевидна форма на оризовия пудинг, оранжериите, където ровеше като къртица, неотразима като маймуна, спалните отделения и индивидуалните балони, където успяхме да прекъснем хиляди съвкупления.

Човек би решил, че завършихме всичко това по същия начин, и да си призная, със сигурност тъкмо нещо подобно очаквах, когато започнахме надбягването, за което бях започнал да мисля като за един вид предварителна игра, но така и не го сторихме. Някъде към средата се бях разделил с всякакви плътски помисли, за да се завърна към детинската невинност, живеейки единствено заради удоволствието от преследването и гъделичкащото усещане, което ме връхлиташе всеки път, когато тя съумяваше да завие под някой още по-нелеп ъгъл. Мисля, че станахме нещо като легендата на станцията, като онази откачена двойка, която винаги изскача изневиделица и изчезва също толкова неочаквано, подобно на две голи колежанки, а ла братята Маркс, които неочаквано се изтърсват на частното ти парти.

Когато й предложих да се омъжи за мен, да се върнем на Земята, да живее с мен, докато главната пружина на Вселената не се развие напълно, тя се разсмя на висок глас, направи ми бибип на носа и на инструмента и извика:

— ЩЕ СВЪРШИШ РАБОТА!

Отведох я в Торонто, където заживяхме на десет етажа под земята в претъпканите общежития на университета. На повърхността уъфито ни не беше кой знае колко гореща тема, а безкрайните коридори на общежитията я караха да се чувства като у дома си и едновременно с това й предлагаха неизброими възможности за лудории.

Ала лека-полека пакостите се разредиха и тя започна да говори повече. Признавам, че в началото изпитах облекчение, зарадвах се, че моята странна мълчалива съпруга най-сетне отново се държи нормално, че се сприятелява със съседите, вместо да им погажда безкрайни номера с бибипкане, ритници по задника и водни пистолети. Престанахме да играем на гоненица, тя отиде да й извадят кучешките стави, да й свалят козината и да й махнат сребристото от очите, за да станат кафяви, което ми се струваше красиво и поне толкова разбираемо, колкото сребристото бе неразгадаемо.

Носехме дрехи. Посрещахме гости. Започнах да репетирам симфонията си в зали с ниско уъфи и паркове с първия попаднал пред очите ми музикант, а тя идваше, но не свиреше, просто сядаше настрана и се усмихваше, усмихваше с усмивка, която така и не отиваше отвъд устните й.

Откачи.

Насираше се. Скубеше си косата. Режеше се с ножове. Обвиняваше ме, че кроя планове да я убия. Опожаряваше апартаментите на съседите, увиваше се в найлон и чукаше мебелите като куче.

Откачи. Постигна го със стремителни крачки, рисувайки с кръвта си по стените на спалнята ни, изнасяйки тирада след тирада всяка вечер. Усмихвах се и кимах, и я търпях докато можах, след което я улових и я извлякох навън, ритаща като муле, и я отведох право в лекарския кабинет на втория етаж. Беше на Земята от година, но не с всичкия си от месец и точно толкова време ми отне, за да се изправя срещу нея.

Лекарят й постави диагнозата нехимично зависима дисфункция, което един вид означаваше, че умът, а не мозъкът й, е увреден. С други думи, аз я бях побъркал.

От нехимично зависима дисфункция може да те лекува терапевт, като на практика целта е да те убедят да се харесваш повече. Тя обаче нямаше такова желание.

Беше нещастна, суицидна, убийствено агресивна. В кратките мигове на прояснение, които постигаше с помощта на успокоителните, се съгласи да бъде възстановена от резервното си копие, което си беше направила преди да пристигнем в Торонто.

Бях до нея в болницата, когато се събуди. Бях подготвил писмено резюме на събитията след последното й резервно копие и тя го прочете през следващите два дни.

— Джулиъс — каза ми, докато приготвях закуската в подземния ни апартамент.

Звучеше толкова сериозно, така лишена от каквото и да е желание за забавления, че веднага разбрах, че новините едва ли щяха да бъдат весели.

— Да? — отвърнах, като подреждах чиниите с бекон и яйца и димящите чаши чай.

— Ще се върна обратно в космоса и ще се възстановя от по-ранна версия.

Беше си приготвила една раница и носеше дрехите си за път.

Мамка му.

— Страхотно — казах с насилена бодрост, а мислено съставях подробен инвентар на отговорностите си на повърхността. — Дай ми минутка или две, за да опаковам. И на мен ми липсва космосът.

Тя поклати глава, а в напълно разгадаемите й лешникови очи проблесна гняв:

— Не, връщам се обратно към онова, което бях, преди да те срещна.

Болеше силно. Бях обичал старата, играеща на гоненица Зед, бях обичал нейните забавления и пакости. Онази Зед, в която се беше превърнала след женитбата ни, беше ужасна и ужасяваща, но бях останал с нея по-скоро от уважение заради човека, когото познавах.

Ето че сега заминаваше, за да се възстанови от резервно копие, направено преди да ме срещне. Смяташе да подкастри 18 месеца от живота си, да започне начисто, да се върне към запазена версия.

Дали болеше? Болеше непоносимо, мамка му.

Върнах се на станцията около месец по-късно и я видях да импровизира в сферата с някакъв тип, който имаше три допълнителни чифта ръце, висящи от хълбоците. Той припкаше из сферата, докато тя свиреше жига на пианото, а когато сребристите й очи грейнаха към мен, в тях нямаше и отсянка от разпознаване. Никога не ме беше виждала.

И аз умрях частично, оставяйки случката зад гърба си, заминавайки за Света на Дисни, за да се преоткрия с нова група приятели, нова кариера и нов живот. Никога повече не отворих дума за Зед — особено пред Лил, на която чисто и просто не беше необходимо да развалям настроението с луди спомени за бивши гаджета.

* * *

Ако откачах, със сигурност не бях чак толкова забележително луд, колкото Зед. Беше от онзи бавен, кипящ, грозен вид откачане, с което бях успял да отчуждя своите приятели, да саботирам враговете си и да хвърля приятелката си в ръцете на своя най-добър приятел.

Реших да отида на лекар веднага щом прокараме благоустройството на общото събрание на адхокрацията. Налагаше се да подредя приоритетите си.

Бях облякъл дрехите си от предната вечер и се бях спуснал до гарата с еднорелсовия влак от главното лоби. Платформата беше претъпкана с щастливи гости, весели и доволни, готови за ден, изпълнен с несекващи хиперкосвени забавления. Опитах се да се насиля да гледам на тях като на индивиди, ала колкото и да опитвах, те отново се превръщаха в тълпа, така че се наложи с всички сили да остана неподвижен, да устоя на желанието да тръгна сред тях към края на перона, за да си запазя по-хубаво място.

Събранието щеше да се проведе на терасата „Слънчево дърво“ в Земята на авантюристите, само на няколко крачки от мястото, където все така неизвестния атентатор ме беше направил на кайма. Адхократите от Земята на авантюристите дължаха услуга на екипа от Площада на свободата, понеже смъртта ми се беше състояла на тяхна територия, така че ни бяха дали достъп до безценната си зала за събрания, в която слънцето на Флорида се изливаше през ребрата на жалузите, хвърляйки през помещението снопове прашна светлина. Слабите звуци от барабаните тики и гласовете на сладкодумните екскурзоводи от Круиз в джунглата се процеждаха до нас — едва доловим фон откъм два от най-старите атракциони в Парка.

В екипа от Площада на свободата имаше почти сто адхократи, почти всичките — второ поколение членове на трупи с широки, приятелски усмивки. Изпълваха залата до крайност и преди събранието да започне, имаше доста прегръдки и ръкостискания. За щастие помещението бе прекалено малко за кръга от столове de rigueur^[1] за адхокрацията, така че когато Лил се изкачи на подиума пред останалите, все пак успя да вдъхне нещо като респект.

— Здравейте, всички! — каза усмихнато тя. Подпухналите от плач торбички под очите й все още се забелязваха, стига човек да знаеше, че са там, ала тя беше специалист в умението да си налага храбро изражение, независимо от това, колко силна болка изпитваше.

Адхократите изреваха дружно:

— Здравей, Лил! — след което се разсмяха на собствената си сантиментална традиция.

Ама разбира се, те всички бяха усмихнати до уши в Магическото царство.

— На всички им е известно защо сме се събрали, нали? — попита Лил със скромна усмивка. В крайна сметка беше работила в продължение на седмици, за да дойдат. — Някой има ли въпроси за плановете ни? Бихме искали да започнем изпълнението им веднага.

Един тип с преднамерено момчешки здравословен вид вдигна ръка. Лил му даде думата с кимване.

— Под „веднага“ имате предвид…

В този момент се намесих аз:

— Тази вечер. След събранието. Чака ни осемседмичен производствен график и колкото по-рано започнем, толкова по-бързо ще приключим.

Тълпата замърмори несигурно. Лил ми хвърли изпепеляващ поглед. Свих рамене. Политиката не беше моята игра.

— Дон, опитваме нещо ново, наистина сериозна рационализация — продължи тя. — Хубавото е, че ще продължи кратко. До два месеца ще знаем със сигурност дали ще ни свърши работа. Ако пък не… е, за два месеца пак ще се върнем към старото положение. Ето защо няма да отделим толкова дълго време на планирането, колкото обикновено. Няма да ни бъдат необходими пет години, за да потвърдим идеята, така че рискът е значително по-нисък.

Друг актьор, жена, външно около четиридесетгодишна, със закръглен, майчински вид, също се обади:

— Изцяло за бързия напредък съм — Господ ми е свидетел, че понякога съм на мнение, че не се движим толкова бързо, колкото ми се иска. Но ме тревожат всички тези нови хора, които искате да привлечете… няма ли да ни забавят, когато се стигне до взимане на нови решения?

Не, помислих си кисело, защото хората, които смятам да привлечем, не са пристрастени към събранията.

Лил кимна:

— Добър въпрос, Лиса. Предложението, което правим на дистанционните актьори, е свързано с изпитателен срок — няма да имат право на глас, докато не отчетем, че благоустройството е протекло успешно.

Сега се изправи и друг актьор. Разпознах го: Дейв, набит, самодоволен задник, който обожаваше да работи на парадния вход, въпреки че през половината от времето не успяваше да свърже две думи на кръст.

— Лилиан — каза той, като й се усмихна тъжно, — мисля, че допускате много сериозна грешка. Всички ние обичаме Имението, всички — без изключение. Обичат го и гостите. То е част от историята, а ние сме неговите настойници, а не владетели. Като го променяме по този начин… ами… — Той поклати глава. — Не е добро стопанисване. Ако на гостите им се искаше да се разхождат из някое забавно местенце, където от сенките изскачат разни типове и ги плашат, щяха да посетят Къщата на Вси светии в града, където живеят. Имението е нещо повече от това. Не мога да бъда част от подобен план.

Искаше ми се да избия самодоволната ухилена усмивка от лицето му. На практика бях изнасял съвсем същата реч — по отношение на работата на Дебра, — но да я чуя от устата на този задник, вече за моя сметка, буквално ме нажежи до червено.

— Вижте — казах аз. — Ако не го направим, ако не променим нещата, те ще бъдат променени за нас. От някой друг. Въпросът, Дейв, е дали един отговорен пазител ще позволи повереното да му се изплъзне, или ще направи всичко възможно то да продължи да съществува. Добрият настойник не си крие главата в пясъка.

Веднага ми стана ясно, че не се справям добре. Настроението на тълпата ставаше все по-мрачно, лицата сред нея — все по-неподвижни. Взех твърдо решение да не проговарям отново, преди събранието да е свършило, независимо от провокацията.

Лил заглади коментара ми и пое огъня на още десетина други. По всичко изглеждаше, че възраженията ще продължат да се сипят цял следобед, през цялата нощ, през целия следващ ден, а на мен започна да ми се замайва главата. Чувствах се зле и едновременно с това нервите ми бяха изопнати, докато наблюдавах Лил и изтормозената й усмивка, и тревожния начин, по който отмяташе кичурите коса зад ушите си.

Най-накрая тя предложи въпросът да се гласува. По традиция гласовете се събираха анонимно, а резултатите се изобразяваха и подреждаха на публичните канали за данни. Очите на хората от групата се разфокусираха, докато викаха инфодисплеите си и преглеждаха прелитащите крайни цифри. Бях офлайн, така че нито имах възможност да наблюдавам, нито да гласувам.

Най-накрая Лил изпусна една въздишка на облекчение и се усмихна, скръствайки ръце зад гърба си.

— Е, добре — каза тя, надвиквайки бърборенето на тълпата. — Да се залавяме за работа.

Изправих се, забелязах как Дан и Лил се взират в очите си — многозначителните погледи на току-що срещнали се любовници — и на свой ред видях всичко в червено. Буквално. Пред очите ми се разля розово, а периферното ми зрение започна да пулсира. Направих две сковани крачки към двамата, отворих уста, за да им кажа нещо ужасно, но от нея излезе единствено „Уаааа“. Цялата дясна страна на тялото ми изтръпна, кракът ми се плъзна и се стоварих на земята.

Скосената светлина от жалузите хвърляше прашните си снопове през гърдите ми, докато опитвах да се подпра на лявата си ръка, след което всичко почерня.

* * *

Оказа се, че в крайна сметка не съм откачил.

Лекарският кабинет в лазарета на Мейн Стрийт беше чист, бял и украсен с плакати на щурчето Джимини в бяла престилка, с прекалено голям стетоскоп. Дойдох на себе си върху твърдо легло под табелка, която ми напомняше да се преглеждам два пъти годишно, за бога!, и опитах да надигна ръце, за да предпазя очи от прекалено ярката светлина и прекалено жизнерадостните плакати, но установих, че не мога да помръдна. По-нататъшното проучване ме наведе на заключението, че това се дължи на факта, че краката и ръцете ми са привързани към леглото.

— Уаааа — казах отново.

В полезрението ми доплува разтревоженото лице на Дан заедно с лицето на сериозен на вид лекар, привидно около седемдесетгодишен, с физиономия в стил Норман Рокуел — прорязана от бръчици около очите и чертички от постоянно усмихване около устата.

— Добре дошъл отново, Джулиъс. Аз съм доктор Пийт — произнесе той с благ глас, който съответстваше на лицето му. Въпреки скорошното си разочарование от всички глупости на актьорите, представлението, което ми изнасяше, ми се стори успокояващо.

Отпуснах се отново на леглото, докато докторът светкаше с фенерче в очите ми и се консултираше с различни диагностични апарати. Понесох всичко със стоическо мълчание, прекалено объркан от ужасяващите звуци „Уаааа“, излизащи от устата ми всеки път, когато опитвах да проговоря. Когато приключеше, докторът щеше да ми каже какво не е наред.

— Налага ли се да остане завързан? — попита Дан, а аз поклатих настоятелно глава. Връзването не беше точно представата ми за приятно прекарване.

Докторът се усмихна все така меко:

— Мисля, че засега е за добро. Не се тревожи, Джулиъс, съвсем скоро ще те изправим на крака.

Дан започна да протестира, но когато докторът заплаши да го изгони от стаята, предпочете да замълчи. Вместо това взе ръката ми.

Носът ме сърбеше. Опитах да не му обръщам внимание, но започна да става все по-зле и по-зле, докато не се превърна в единственото, за което можех да мисля — пламтящо копие от сърбеж, пулсиращо на върха на носа ми. Раздвижих ожесточено лице и се загърчих в каишите. Докторът отсъстващо забеляза извивките ми и внимателно почеса носа ми с облечения си в ръкавица пръст. Облекчението беше просто фантастично. Оставаше ми единствено да се надявам, че след малко няма да ме засърбят топките.

Най-накрая докторът си придърпа един стол и натисна някакво копче, което накара горната част на леглото да ме издигне така, че да мога да го погледна в очите.

— Ами добре — каза той, като поглаждаше брадичката си. — Имаш проблем, Джулиъс. Приятелят ти ми каза, че системите ти са били офлайн повече от месец. Далеч по-добре щеше да се получи, ако беше дошъл при мен веднага след като се е случило… Но не си го направил и нещата са се влошили. — Той кимна към контраобвинението на щурчето Джимини: „Веднага се консултирай с чичо доктор!“ — Съветът никак не е лош, синко, но станалото — станало. Преди около осем седмици си бил възстановен от запазено копие, доколкото разбирам. Без допълнителни изследвания няма как да бъда напълно сигурен, но предположението ми е, че машинният мозъчен интерфейс, който са ти инсталирали, е имал физически дефект. Оттогава насам се е влошавал все повече, подавал е грешни сигнали, рестартирал се е отново и отново. Изключванията са защитен механизъм и са предвидени, за да те предпазват от припадъци като този, който си изпитал на гърба си днес следобед. Когато интерфейсът засече неизправност, преустановява работа и се рестартира в диагностичен режим, прави опит да внесе корекции и отново се връща онлайн… Хм, това върши работа при дребни проблеми, но в случаи като твоя си е лоша новина. Състоянието на интерфейса е плачевно и е въпрос на време, преди да ти причини сериозни повреди.

— Уаааа? — попитах. Имайки предвид, Добре де, но какво й има на устата ми?

Докторът сложи пръст на устните ми:

— Не се опитвай. Интерфейсът е блокирал и е изключил част от волевите ти нервни процеси. След известно време вероятно ще се самоизключи, но засега няма смисъл. Тъкмо поради тази причина сме те обездвижили — когато те докараха, имаше силни гърчове, не искахме да се нараниш.

Вероятно ще се самоизключи? Господи, можех да си остана така завинаги. Започнах да треперя.

Докторът ме успокои, като погали ръката ми и едновременно с това притисна към нея една трансдермална лепенка. Щом седативът се просмука в кръвния ми поток, паниката започна да изчезва.

— Хайде, хайде — каза той. — Не е станало нищо непоправимо. Ще ти отгледаме нов клонинг и ще прехвърлим в него резервното ти копие. За нещастие копието е остаряло. Ако бяхме забелязали какво се случва с теб по-рано, може би щяхме да успеем да извлечем нещо по-прясно, но като се вземе предвид влошеното състояние, което демонстрираш… Е, просто не би имало смисъл.

Сърцето ми блъскаше като чук. Щях да изгубя два месеца — изцяло, сякаш не се бяха случили. Атентата срещу мен, новата Зала на президентите и безсрамния ми опит да я саботирам, скарването с Лил, Лил и Дан, събранието на адхократите. Плановете ми за благоустройството! Всичко — и добро, и лошо, всеки един миг — свалено като одрана кожа.

Не можех да го направя. Имах благоустройство за довършване и бях единственият, който разбираше задачата в детайли. Без неуморните ми подкани адхократите вероятно отново щяха да се върнат към старите си, безопасни пътища. Нищо чудно дори да оставеха нещата завършени наполовина, щяха да прекратят процеса и да удължат ревюирането до безкрайност, да се обърнат по гръб и да си покажат коремите на Дебра.

Нямах намерение да се възстановявам от резервно копие.

* * *

Преди интерфейсът най-после да се предаде и окончателно да се самоизключи, имах още два пристъпа. Спомням си първия — хаос от смущаващи зрението ми пулсации, неконтролируеми гърчове и вкус на метал, но вторият се случи без дори да изляза от дълбоко безсъзнание.

Когато отново дойдох на себе си в лазарета, Дан пак беше там. Имаше набола еднодневна брада и новопоявили се бръчици от тревога в ъгълчетата на подмладените очи. Докторът влезе, като клатеше глава.

— Е, изглежда, най-лошото свърши. Приготвих формулярите със съгласието ти за възстановяването, а новият клонинг ще стане готов до час или два. Междувременно смятам, че ще бъде най-добре да те приспим. Щом приключи възстановяването, ще пенсионираме това тяло и сме приключили.

Да пенсионираме това тяло? Искаше да каже, да ме убият.

— Не — произнесох. Потръпнах в каишите: отново бях възвърнал гласа си!

— О, я стига… — Докторът най-после позволи на маниерите си да се изплъзнат от контрол и раздразнението му взе връх: — Няма какво повече да направим. Ако беше дошъл при мен още в началото, е, може би тогава щяхме да имаме една-две възможности в повече. Няма кого друг да виниш освен себе си.

— Не — повторих. — Не сега. Няма да подпиша.

Дан сложи ръка върху моята. Опитах се да я отхвърля, но каишите и здравата му хватка ме държаха неподвижен.

— Трябва да го направиш, Джулиъс. За добро е — каза той.

— Няма да ви позволя да ме убиете — произнесох през стиснати зъби. Върховете на пръстите му бяха твърди, мазолести, упражняваха натиск, който се простираше отвъд пределите на моралното задължение.

— Никой не те убива, синко — каза докторът. Синко, синко, синко. Кой знаеше на колко ли години е? Доколкото ми беше известно, можеше да е и на осемнайсет. — Тъкмо напротив: спасяваме те. Ако продължава така, само ще се влошиш. Припадъци, умствена недостатъчност, ще се превърнеш в зеленчук. Не тръгвай по този път.

Припомних си величавата трансформация на Зед от нормален в луд човек. Естествено, че не искам да тръгвам по този път.

— Не ми пука за интерфейса. Отрежете го. Но сега не мога да го направя. — Преглътнах. — След това. След благоустройството. Още само осем седмици.

* * *

Каква ирония! Щом докторът се увери, че говоря сериозно, отпрати Дан от стаята и завъртя очи нагоре, докато набираше някакъв номер. Забелязах как гръклянът му заигра, докато субвокализираше. Остави ме привързан за масата, в очакване.

В лазарета нямаше часовници, нямах и вътрешен хронометър, така че може да бяха изминали десет минути или пет часа. Бях с катетър, но не го подозирах, докато спешната нужда не ми го разкри.

Когато докторът се върна, държеше в ръка малко устройство, което разпознах моментално: ВЕРЧ пистолет.

Е, не беше същият модел, какъвто бях използвал срещу Залата на президентите. Този беше по-малък и по-добре направен, с прецизната изработка на хирургически инструмент. Пийт ме погледна с вдигната вежда:

— Знаеш какво е това — каза с равен глас той. Умът ми издаде нечленоразделен звук в едно от по-тъмните си ъгълчета, той знае, знае, Залата на президентите. Само че не знаеше. Този епизод беше заключен в мислите ми, неуязвим срещу всякакви опити за копиране.

— Да — отговорих.

— Специално този е особено мощен. Ще проникне през екранния щит на интерфейса и ще го изпече. Вероятно няма да те превърне в малоумен идиот. Не мога да направя нищо повече. Ако и това не свърши работа, ще те възстановим от последното ти резервно копие. Преди да го използвам, се налага да подпишеш, че си съгласен.

Всички претенции за любезност в гласа му бяха изчезнали и вече не си правеше труда да прикрива дори отвращението си. Отхвърлях чудото на обществото Бичън — онова, което едва ли не бе превърнало лекарската професия в нещо излишно: защо му е на човек да се тревожи за хирургически операции, след като може да си отгледа клонинг, да си направи резервно копие и да обнови новото тяло? Някои хора си сменяха труповете само за да се отърват от настинка.

Разписах се. Докторът избута носилката сред трясъка и боботенето на утилидорите, след което я качи на една товарна вагонетка, която ме отведе до центъра на Имаженерната, а оттам — в средата на тежка, оголена Фарадеева клетка. Разбира се: когато натиснеше спусъка на ВЕРЧ пистолета, щеше да унищожи цялата електроника в съседство. Налагаше се да ме изолират добре.

Докторът остави пистолета на гърдите ми и разхлаби каишите ми. Запечата клетката и тръгна към вратата на лабораторията. На една кука до нея бяха окачени тежка престилка и шлем с прозрачен наличник.

— Щом изляза през вратата, го насочи към главата си и натисни спусъка. Ще се върна след пет минути. Когато се върна, остави пистолета на земята и не го докосвай. За еднократна употреба е, но нямам намерение да разбирам от първа ръка дали не греша.

Той затвори вратата. Взех пистолета. Беше тежък, наситен със складираната в него енергия — върхът му имаше параболична форма, за по-добър фокус на конуса.

Приближих го до слепоочието си и за момент не направих нищо. После палецът ми откри копчето на спусъка.

Поколебах се. Нямаше да ме убие, но беше напълно възможно да блокира завинаги интерфейса и да ме превърне в гърчещ се маниак. Знаех, че никога няма да успея да натисна спусъка. Докторът навярно също го разбираше — това беше начинът му да ме убеди да се подложа на възстановяването.

Отворих уста, за да го повикам и онова, което излезе от нея, бе „Уааа!“

Пристъпът започна. Ръката ми потрепна, палецът ми нацели бутона и във въздуха плъзна мирис на озон. Пристъпът спря.

Вече нямах интерфейс.

* * *

Лицето на доктора стана кисело и резервирано, когато ме видя да разтривам бицепсите си, изправен на носилката. Извади отнякъде преносим диагностичен уред, насочи го към главата ми и обяви и последната дигитална микроверига в главата ми за умъртвена. За пръв път от двайсетте ми години насам в мен нямаше нищо по-усъвършенствано от онова, което ми бе дала природата.

В резултат на гърчовете каишите бяха оставили пурпурни белези по китките и глезените ми. Излязох с накуцване от Фарадеевата клетка и лабораторията горе-долу без допълнителна помощ, но със сетни сили — мускулите ми стенеха от непреднамерените изометрични упражнения вследствие на пристъпа.

Дан ме чакаше в утилидора — приклекнал и задрямал до стената. Докторът го разтърси, за да се събуди, и главата на Дан моментално се изправи, докато в същото време ръката му светкавично улови тази на мъжа. Тук в Магическото царството човек лесно можеше да забрави за предишните професионални умения на Дан, но бързо ми се наложи да си ги припомня, когато хвана ръката на лекаря и скочи на крака с твърд и напрегнат поглед. Старото ми приятелче, екшън-героят.

Дан пусна доктора и се извини. Хвърли ми един бърз, преценяващ поглед и без да каже дума, подложи рамо под мишницата ми, за да ме подкрепи. Нямах сили да го спра. Нуждаех се от сън.

— Отиваш право у дома — каза той. — Утре ще водим битки с Дебра.

— Става — отговорих и се качих на чакащата вагонетка.

Но не отидохме у дома. Дан ме отведе в хотела ми, „Съвремие“, и ми помогна да стигна чак до вратата на стаята. Плъзна картата през процепа на ключалката и застана с неудобство встрани, докато влизах с накуцване в празната стая, която сега бе новият ми дом, докато рухвах в леглото, което сега беше мое.

Сетне се промъкна обратно назад с извинително изражение — към Лил и къщата, която бяхме споделяли.

Сложих лепенката с успокоително, която докторът ми беше връчил и прибавих към нея още нещо също по негова препоръка, за овладяване на „промяната в настроенията“. След секунди се унесох в сън.