Кори Доктороу
Ден за ден в Магическото царство (4)

Глава 3

В която Джулс умира и получава демонстрация по гещалт програмиране.

Обществото Бичън имаше доста опит с възстановяването от бекъп — в ерата на лека за смъртта хората живееха безразсъдно. Някои се презареждаха по двайсет-трийсет пъти на година.

Не и аз. Ненавиждам процеса, но все пак не дотам, че да не се подлагам на него. Всички, които имаха сериозни философски възражения по въпроса, бяха, нали разбирате, умрели преди цяло поколение. Обществото Бичън нямаше нужда да покръства хулителите си, всичко, което се искаше от него, бе да ги надживее.

Умрях за пръв път някъде след шейсетия си рожден ден. Гмуркахме се при Плая Корал недалеч от Верадеро, Куба. Естествено, не си спомням самото произшествие, но познавайки добре навиците си и след като се запознах с логовете на останалите гмуркачи от същия ден, успях да възстановя събитията.

Проправях си път през пещерите на омарите с взетите назаем кислородна бутилка и маска. Бях заел и водолазен костюм, но не го носех — топлата като кръв солена вода беше като балсам и не ми се искаше да издигам бариери между нея и кожата си. Пещерите бяха образувани от корали и скали и се извиваха и усукваха като човешки вътрешности. От всяка дупка и иззад всеки завой се отваряше празна, неправилна сфера с надмогваща, неземна красота. През дупките и по стените притичваха гигантски омари. Рояците от ярки като скъпоценности рибки се стрелкаха и извършваха смайващи с прецизността си маневри всеки път, когато нарушавах ритъма на заниманията им. Мисля най-добре, когато съм под водата и на такава дълбочина често ми се е случвало да изпадам в опасна замечтаност. По правило водолазите, с които се гмуркам, внимават да не се нараня, ала този път бях успял да се отдалеча от тях, поемайки изненадващо през една тясна пролука.

Където се заклещих.

Останалите бяха зад мен. Наложи се да ударя няколко пъти с дръжката на ножа си по кислородната бутилка, докато един от тях сложи ръка на рамото ми. След като ситуацията им се изясни, приятелите ми опитаха да ме освободят, ала бутилката и компенсаторната ми жилетка се бяха вклинили здраво. Останалите започнаха да си разменят мълчаливи знаци с ръце, обсъждайки най-удачния начин за спасяването ми. Внезапно обаче започнах да се треса и гърча, след което просто изчезнах в дупката без жилетката и бутилката. Очевидно бях успял да прережа каишите на жилетката и някак да прекъсна тръбата на регулатора. Малко след като вдишах разтърсваща порция солена вода, се вмъкнах в пещерата и се търколих върху една чудовищна вретеновидна издатина от огнени корали. Напълних дробовете си още веднъж с вода и започнах да ритам като полудял по посока на малката дупка в тавана на пещерата. Малко по-късно приятелите ми успяха да ме измъкнат, удавен и посинял, с изключение на червените петна от срещата ми с коралите.

В онези дни да си направиш бекъп беше доста по-сложно; процедурите отнемаха почти ден и се извършваха в специализирани клиники. За щастие се бях подложил на такава точно преди да замина за Куба, няколко седмици по-рано. Предишният ми бекъп беше отпреди три години, някъде от времето, когато бях завършил втората си симфония.

Възстановиха ме в клонинг с ускорен растеж в болницата „Торонто Дженерал“. Що се отнася до мен — в един момент си лежах в специализираната клиника, а на следващия ме събуждаха в болницата. Отне ми повече от година, докато преодолея усещането, че целият свят си прави ужасна шега с мен, че удавеният труп, който ми бяха показали, наистина е моят. В мислите ми прераждането беше колкото преносно, толкова и буквално — а липсващият период от живота ми бе достатъчен, за да изпитвам затруднения в общуването с приятелите си отпреди смъртта ми.

Разказах на Дан историята по време на първото ни приятелство, а той веднага се хвана за факта, че бях отишъл в Света на Дисни, за да прекарам там една седмица в анализиране на чувствата си и преоткриване на себе си, да се преместя в пространството, да си намеря луда съпруга. От негова гледна точка беше изключително любопитно, че винаги се рестартирах в Света на Дисни. А когато му споменах, че някой ден смятам да се заселя там, той ме попита дали това означава, че тогава ще съм престанал да се преоткривам. Понякога, докато вплитах пръсти в сладките червени къдрици на Лил, си спомнях за тези негови думи и въздъхвайки от задоволство, с удивление си мислех как е възможно приятелят ми да е бил толкова прав.

Следващата ми смърт настъпи по време, когато технологията бе донякъде подобрена. На седемдесет и три години получих мозъчен удар и рухнах на леда по средата на мач от регионалната хокейна лига. Докато успеят да разрежат каската ми, хематомът бе превърнал мозъка ми в кървава каша. Поради небрежност от моя страна последният ми бекъп беше от почти преди година, но ме събудиха внимателно, поднасяйки ми компютърно генерирано изложение на събитията от липсващия период, и в продължение на година след това всеки ден с мен работеше психотерапевт, докато най-после отново не започнах да се чувствам добре в собствената си кожа. Животът ми още веднъж се рестартира и открих, че пак се намирам в Света Дисни, за да ампутирам методично всички изградени дотогава връзки и да започна начисто в Бостън, на океанското дъно, хващайки се на работа в добива на тежки метали — проект, който в крайна сметка доведе до дисертацията ми по химия в УТ.

Чак след като ме застреляха обаче, получих възможността да оценя огромния напредък, който бяхме постигнали при възстановяването в промеждутъка от десет години. Събудих се в собственото си легло и моментално си дадох сметка за събитията отпреди третата ми смърт, така както ги бяха видели множеството трети страни: материали от охранителните камери в Земята на авантюристите, синтезираните спомени, извлечени от бекъпа на Дан, както и компютърно генериран полет над сцената, където се беше разиграло всичко. Изпитвах свръхестествено спокойствие и приповдигнато настроение, осъзнавайки съвсем ясно, че състоянието ми се дължи на временно интегрираните в мен невротрансмитери.

Дан и Лил седяха до леглото ми. Умореното, усмихнато лице на Лил се очертаваше в кичурите коса, избягали от хлабавата й опашка. Тя взе ръката ми и целуна гладките й кокалчета. Дан ми се усмихна доброжелателно и внезапно почувствах как ме облива топлото, приятно усещане, че съм обграден от хора, които наистина ме обичат. За момент потърсих думи, които да подхождат на ситуацията, отказах се, реших да импровизирам, отворих уста и за моя изненада казах:

— Пикае ми се.

Дан и Лил си размениха усмивки. Смъкнах се от леглото и изтичах до банята както си бях без дрехи. Мускулите ми бяха прекрасно подвижни, с някаква чисто нова отскокливост. След като пуснах водата, се наведох, улових глезените си и сведох глава чак до пода, усещайки великолепната гъвкавост на гърба, краката и задните си части. Белегът на коляното ми липсваше, както и множеството линии, които в последно време бяха започнали да насичат пръстите ми. Когато се погледнах в огледалото, установих, че носът и меките части на ушите ми са необичайно нежни и видимо по-малки. Познатите линии край очите и между веждите бяха изчезнали. Имах наболи косми навсякъде — по лицето, главата, пубиса, ръцете и краката. Прокарах ръце през тялото си и се изкикотих от неочакваното гъделичкащото усещане. За момент се зачудих дали да не се обезкосмя наново, просто за да запазя чувството за новост завинаги, ала невротрансмитерите постепенно се изпаряваха и започвах да изпитвам спешната нужда да разнищя причините за убийството ми.

Увих една кърпа около кръста си и се върнах в спалнята. Мирисът на почистващ препарат за плочки, цветя и подмладяване изпълваха носа ми, шипящи като камфор. Дан и Лил станаха и ми помогнаха да се върна в леглото.

— Скапана работа — казах най-сетне.

От терминала бях тръгнал направо през утилидорите — три бързи кадъра от охранителните камери, един при терминала, един в коридора и един на изхода при подлеза между Площада на свободата и Земята на авантюристите. Изглеждах улисан и малко натъжен, докато излизах от вратата и започвах да си проправям път през тълпата, използвайки змиевидните, остри движения, които бях разработил по времето, когато събирах материал за дисертацията си по контрол на тълпите. Пресякох почти като стрела обедната навалица по посока на дългия покрив на Тики стаята, покрит с ивици от алуминий, боядисани така, че да приличат на трева.

Нови, по-неясни кадри, този път от гледната точка на Дан, в които го приближавам, подминавайки група девойки — пъстра смесица от стърчащи лакти и колене, — носещи контролирани от околната страна пелерини и качулки, покрити с рекламните знаци на центъра Епкот^[1]. На главата на една от тях има тропически шлем от магазина за сувенири пред Круиз в джунглата. Погледът на Дан се отмества за миг към входа на Тики стаята, където се вижда къса опашка от възрастни мъже, след което отново се връща към мен, точно когато момичето с тропическия шлем изважда стилен органичен пистолет, подобен на пенис с опашка, увита около ръката й. Небрежно и широко усмихната, тя вдига ръка и прави движение по начина, по който го прави Лил, когато качва информация, а пистолетът се хвърля напред. Погледът на Дан отново отскача към мен. Аз рухвам, дробовете ми изригват от гръдния кош и падат пред мен като чифт криле, а гръбначните хрущяли и вътрешностите ми обливат като дъжд гостите. Парче от табелката с името ми удря Дан по челото като шрапнел и го принуждава да мигне. Когато поглежда пак, групата от девойки все още е там, ала момичето с пистолета отдавна е изчезнало.

Полетът над сцената не е чак толкова объркващ. Хората, с изключение на мен, Дан и момичето, са в изкуствен сив цвят. Фигурите ни са оградени с жълти контури и всичко се разиграва на забавен кадър. Аз изниквам от подлеза, а момичето тръгва по посока на приятелките си от Къщата на дървото на швейцарското семейство Робинсън. Дан тръгва към мен. Момичето вдига ръце и стреля с пистолета. Самонасочващият се умен куршум, настроен за биохимията на тялото ми, полита ниско, почти на нивото на земята и с дозвукова скорост, криволичейки между краката на хората в тълпата. Когато ме достига, пропищява право нагоре, заорава в гръбначния ми стълб и детонира веднага щом достига гръдната кухина.

Момичето вече се е отдалечило на значително разстояние обратно по посока на портала при Земята на авантюристите и Мейн Стрийт, САЩ. Скоростта на сцената се увеличава, докато я следваме, а тя се слива с множеството на улицата и маневрира през хората към висящия покрив при Замъка на Спящата красавица. Изчезва, след което четиридесет минути по-късно отново се появява в Земята на утрешния ден, недалеч от комплекса Космическа планина, и отново изчезва.

— Успяхте ли да идентифицирате момичето? — попитах, щом приключих с преживяването на събитията. Гневът ми вече започваше да клокочи. Новите ми юмруци се сключиха за пръв път: меки длани и незагрубели върхове на пръсти.

Дан поклати глава:

— Никое от момичетата, с които е била, не я е виждало преди. Лицето й е на една от Седемте сестри… Хоуп.

Седемте сестри беше модна колекция от дизайнерски лица. Всяко второ младо момиче носеше някое от тях.

— Ами магазина при Земята на Джунглата? — попитах. — Пазят ли записа от закупуването на тропическия шлем?

Лил се намръщи:

— Сканирахме покупките в магазина за последните шест месеца: само три съвпадаха с предполагаемата й възраст; и трите имат алиби. Вероятно го е откраднала.

— Защо? — попитах най-накрая.

В мислите си още веднъж виждах как белите дробове изригват от гръдния кош като крила, като мекотели, а прешлените ми се посипват като шрапнели. Виждах и усмивката на момичето, едва ли не изпълнена с похот и глупаво самодоволство, докато натиска спусъка на оръжието.

— Не е било случайно — каза Лил. — Куршумът е бил настроен за химията ти… което означава, че в определен момент се е намирала достатъчно близо до теб.

Именно — което пък значеше, че е идвала в Света на Дисни някъде през последните десет години. Определено стеснявахме кръга.

— Какво е станало с нея след Земята на утрешния ден? — попитах.

— Не знаем — отговори Лил. — Има проблем с камерите. Изгубихме я, след което така и не се появява. — В тона й се прокрадна разгорещеност и гняв. Винаги приемаше лично неизправностите в оборудването на Магическото царство.

— Кой би имал интерес от нещо подобно? — попитах, мразейки самосъжалението в гласа си. Убиваха ме за пръв път, но нямаше нужда да разигравам трагедии.

Погледът на Дан стана отнесен.

— Понякога хората вършат неща, които им се струват напълно нормални, но които светът никога не би разбрал. Бил съм свидетел на няколко атентата. И досега не мога да си ги обясня. — Той поглади брадичката си. — Често е далеч по-разумно да търсиш причина в темперамента, отколкото каквито и да било мотиви: кой би могъл да извърши нещо подобно?

Да. Оставаше ни само да разследваме всички психопати, посетили Магическото царство през последните десет години. Отново стеснявахме кръга, този път значително. Извиках дисплей и направих справка за времето. От убийството ми бяха изминали четири дни. Наближаваше една от смените ми на въртележките в Призрачното имение. Обичах да изкарвам по няколко месечно, за да не се откъсвам прекалено много от истинската работа; помагаше ми да не изгубя напълно досег с реалността, заровен в разредения климат на симулациите по контрол на тълпите.

Станаха и отидох до гардероба. Започнах да се обличам.

— Какво правиш? — попита разтревожено Лил.

— На смяна съм. Закъснявам.

— Не си в състояние да работиш — заяви тя, като ме улови за лакътя. Дръпнах се.

— Добре съм. Като нов. — Безрадостният ми смях прозвуча като лай. — Няма да позволя на тези негодници да съсипват повече живота ми.

Тези негодници? Кога изобщо бях решил, че са повече от един? Но знаех, че е истина. Нямаше начин да е било планирано само от един човек: работата беше изпълнена прекалено педантично и обмислено.

Дан застана така, че да препречи вратата на спалнята:

— Чакай — каза той. — Трябва ти почивка.

Погледнах го печално.

— Аз решавам това — отвърнах. Той отстъпи.

— Тогава ще дойда с теб. За всеки случай.

Пингнах уъфито си. Беше се вдигнало с няколко процентила — уъфи от съчувствие, — но започваше да пада: Дан и Лил излъчваха неодобрение. Майната им.

Качих се в количката си, а Дан побърза да се настани на седалката до мен, докато превключвах на скорост и потеглях.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита той, когато едва не преобърнах колата на ъгъла в края на сляпата улица, от която излизахме.

— Че защо да не съм? — отвърнах. — Като нов съм.

— Странен избор на думи — каза той. — Някой би възразил, че си нов.

— Не отново този изтъркан аргумент — произнесох с въздишка. — Чувствам се като себе си и поне на мен не ми е известно някой друг да има същите претенции. Кой го е грижа, че са ме възстановили от бекъп?

— Просто казвам, че има разлика между теб и точното копие на теб, нали така?

Знаех какво прави — опитваше да ме разсее с един от старите ни спорове, но не устоях на примамката и докато строявах доводите си, наистина усетих как полека започвам да се успокоявам. Такъв приятел беше Дан, човек, който те познаваше далеч по-добре, отколкото ти сам себе си.

— Значи твърдиш, че ако те унищожат, а след това те пресъздадат, атом по атом, вече не си ти?

— В името на спора: разбира се. Да те унищожат и пресъздадат е различно от това да не те унищожат, нали?

— Припомни си отново квантовата механика, приятел. Ти си унищожаван и пресъздаван трилион пъти в секунда.

— На много, много малко ниво…

— И каква е разликата?

— Хубаво, това ти го признавам. Само че ти не си копие, направено с точност до последния атом. Ти си клонинг, с копиран мозък, което не е същото като унищожение на квантово равнище.

— Много мил комплимент към човек, когото току-що са убили. Някакъв проблем с клонингите ли имаш?

Началото бе дадено.

* * *

Актьорите от трупата на Имението демонстрираха загриженост и жизнерадостност, от които за малко не ми се повдигна. Всеки намери време да се приближи и да докосне твърдото, колосано рамо на сакото ми на иконом и да повтори, че ако има нещо, което да направи за мен… Отвръщах им със скована усмивка и се опитвах да се концентрирам върху посетителите, начина, по който чакаха реда си, кога пристигаха и как се пръскаха на излизане от изхода. Дан кръжеше наоколо и от време на време се пускаше през осемте минути и двадесет и две секунди увеселителен маршрут, колкото да наруши концентрацията ми по примера на останалите актьори. Когато дойде почивката ми, пак се оказа наблизо. Облякох цивилните си дрехи и двамата тръгнахме по павираните улици към Залата на президентите. Когато завихме зад ъгъла, забелязах, че мястото, където обикновено стоеше опашката от хора, е някак променено. Дан въздъхна:

— Точно така, направиха го — каза той.

Вгледах се по-внимателно. Въртележките бяха преградени от двустранен плакат: Мики, с перука в стил Бен Франклин и бифокални очила, държеше мистрия. „Извинете за бъркотията! — гласеше надписът. — Ремонтираме, за да ви обслужим по-добре!“

Зад знака забелязах една от дружките на Дебра. На лицето му бе застинало изпълнено със задоволство изражение. Беше започнал живота си като дундест китаец от Севера, но бе удължил костите и повдигнал скулите си, така че сега в него имаше нещо по-скоро елфическо. Само един поглед към това лице ми бе достатъчен — Дебра бе стъпила на Площада на свободата.

— Представиха на управителния съвет плановете си за новата Зала час след като те застреляха. Съветът беше във възторг, както и мрежата. Обещават да не пипат Имението.

— Защо не ми казахте веднага? — попитах раздразнено.

— Решихме, че можеш да си извадиш прибързани заключения. Моментът не беше подходящ, а и нищо не подсказва, че те са наели стрелеца. До един имат алиби. Нещо повече, всички предложиха да предоставят копията си за доказателство.

— Да — казах. — Да. И просто така се е случило, че са разполагали с готови планове за Залата. И по случайност са ги представили след като ме застреляха, когато нашите адхократи са били улисани с мен. Просто едно голямо съвпадение.

Дан поклати глава:

— Не сме толкова глупави, колкото си мислиш, Джулс. Никой не смята случилото се за съвпадение. Дебра е от онзи вид хора, които винаги имат по някой резервен план. Но това я прави просто добре подготвен нагаждач, не убиец.

Почувствах гадене и изтощение. Актьорският ми тренинг ме застави веднага да потърся първия утилидор и да се облегна на стената с наведена глава. Поражението се просмукваше в мен.

Дан приклекна наблизо. Хвърлих му поглед. На лицето му цъфтеше иронична усмивка:

— Допусни само за момент — каза той, — че Дебра наистина го е направила, че те е подредила, за да може да заграби територия.

Без да искам, се усмихнах. Бяхме стигнали до последното действие, в което той разясняваше всичко. В старите дни го правеше всеки път, когато се подлъжех по някоя от реторичните му хватки.

— Добре, допуснах го.

— Първо, защо тя би премахнала теб вместо Лил или някой от старците; второ, защо би атакувала Залата на президентите вместо Острова на Том Сойер или дори самото Имение; трето, защо би го сторила по толкова крещящ и подозрителен начин?

— Много добре — отговорих, приемайки предизвикателството. — Първо: достатъчно важен съм, за да създам известен хаос, но недостатъчно, че да предизвикам пълно разследване. Второ: Островът на Том Сойер е прекалено открит, няма начин да го благоустроиш, без хората на брега да забележат пушилката. Трето, Дебра току-що пристига, след като е живяла почти десет години в Пекин, където притворството не е от решаващо значение.

— Разбира се — кимна Дан, — разбира се.

След което отприщи контраудара и докато обмислях своя отговор, ми помогна да се изправя и да стигна до количката, като по пътя не спираше да спори, така че когато най-накрая забелязах, че не сме в парка, вече бях в собственото си легло.

* * *

Тъй като цялата аниматроника в Залата щеше да бъде замразена за периода на ремонта, Лил изведнъж се оказа с далеч повече свободно време, отколкото успяваше да оползотвори. Тя се размотаваше из малкото бунгало, двамата седяхме във всекидневната, зяпахме безцелно през прозорците и поемахме на плитки вдишвания клаустрофобичния, свръхнагорещен въздух на Флорида. Бях извикал бележките си по контрол на опашките за Имението и ги преглеждах безцелно. От време на време Лил викаше огледално копие на дисплея, за да хвърли поглед на работата ми и правеше полезни предложения на базата на дългогодишния си опит.

Умението да увеличиш пропускателната способност, без да съсипеш преживяването за посетителите, беше деликатен процес. За всяка секунда, която успеех да премахна от периода от опашката до изхода, можех да пусна допълнителни шейсет посетителя и да съкратя трийсет секунди от общото време за чакане. А колкото повече гости преживяваха атракцията на Имението, толкова по-сериозен удар щеше да понесе уъфито на Дебра и хората й, ако се опитаха да ни заграбят. Така че чинно прегледах бележките си и бързо открих още три секунди, които можех да съкратя от поредицата при гробището, стига Файтонът на обречените да се завъртеше наляво веднага след прозореца на тавана. Разширявайки полезрението на гостите, можехме да им покажем повече сцени за по-кратко време.

Проиграх промяната през триизмерния модел, а след работно време я приложих и поканих адхократите от Площада на свободата да дойдат и да я тестват.

Беше задушна зимна вечер и отдавна се беше стъмнило. Адхократите бяха довели със себе си достатъчно роднини и приятели, за да симулираме опашка в извънвърхов период, така че всички се подредихме в стартовата зона, изпотени и нетърпеливи, и зачакахме вратите да се отворят, вслушани във воя на вълците и подбраните призрачни стенания, разнасящи се от скритите високоговорители.

Вратите се разтвориха и зад тях се показа Лил, облечена в изгнила униформа на камериерка, с дебела черна очна линия и напудрена, мъртвешки бледа кожа. Изгледа ни студено и съсредоточено, след което произнесе монотонно:

— Господарят Грейси ще има нужда от още трупове.

Докато се скупчвахме в плесенясалата мрачна приемна, Лил смогна да стисне задника ми с привързаност. Обърнах се, за да й върна услугата и видях елфа на Дебра, надвиснал над рамото й. Усмивката замръзна на устните ми.

Погледите ни се кръстосаха за миг и забелязах нещо в неговия — смесица от жестокост и тревога, които нямах представа как да разтълкувам. Отмести очи почти незабавно. Естествено, бях наясно, че Дебра ще изпрати шпионите си сред тълпата, но след като момчето й за поръчки така и така ни наблюдаваше, реших, че шоуто трябва да бъде на ниво.

Умението да подобриш едно представление отвътре е деликатна работа. Лил вече беше плъзнала встрани панела на вратата, водеща към разтегателна стая номер две — онази, която бяхме преработили съвсем наскоро. Щом хората влязоха вътре, опитах да насоча погледите им с помощта на езика на тялото си, внушавайки загатнато внимание по посока на новите светлини. Обновеният саундтрак се разнесе иззад гаргойлите със свещници в ръцете по ъглите на октагоналната стая и аз наведох леко тяло към движещото се стереоизображение. Миг преди да настъпи мрак, нарочно вдигнах очи към ленения таван, отбелязвайки как и останалите правят същото, тъй че когато окъпаният в ултравиолетова светлина труп се спусна от непрогледната тъмнина над нас и се затресе в края на примката около вратата си, всички гледаха право към него.

Тълпата изпълни втората зона за изчакване, където трябваше да се качим на Файтоните на обречените. Още докато бяхме на подвижния тротоар, около мен се носеха развълнувани разговори. Качих се на един от файтоните и миг по-късно някой зае мястото до мен. Беше елфът.

Постара се очите му да не срещат моите, макар да долових, че на няколко пъти ми хвърляше бързи коси погледи, докато подминавахме плаващия полилей и се впускахме през коридора под неотлъчните погледи на портретите. Две години по-рано бях ускорил цикъла и бях добавил случайни завъртания към движението на Файтона на обречените, съкращавайки двадесет и пет секунди от общото време, което пък бе увеличило ежечасния поток от хора от 2365 на 2600. Тази концептуална промяна повлече след себе си всички останали секунди, които бях успял да съкратя оттогава насам. Грубото разтърсване на файтона неминуемо успя да сближи двама ни с елфа повече от нормалното, а когато ръката ми неволно се докосна до неговата, докато търсех опора на обезопасителните перила, усетих, че кожата му е ледена и изпотена.

Беше нервен! Той беше нервен. За какво пък той трябваше да е нервен? Аз бях убитият. Дали не изпитваше опасения, защото от него се очакваше да довърши работата? На свой ред му хвърлих кос поглед с надеждата да забележа подозрителни издутини под тесните му дрехи, ала във вътрешността на облицования с грапава пластмаса файтон беше прекалено мрачно. Дан седеше във файтона зад нас заедно с един от редовните членове от трупата на Имението. Включих кохлеата си и субвокализирах:

— Бъди готов да изскочиш по мой сигнал.

Всеки, който решеше да напусне файтона си, щеше да застане на пътя на инфрачервен лъч, което моментално би спряло задвижващата система на атракциона. Знаех, че мога да разчитам на Дан, както и че ми има доверие дотам, че да не се налага да обяснявам прекалено много. Това значеше, че можех да наблюдавам другарчето на Дебра по-изкъсо.

Подминахме огледалния коридор и се понесохме в коридора с вратите — със стенещите панти и чудовищните ръце, опитващи да се подадат навън, съпроводени от записани звуци на писъци и спорадичен тропот. Замислих се — ако исках да убия някого в Имението, кое място щеше да бъде най-подходящо за целта? Стълбището на тавана — следващата атракция — ми се стори добро предположение. Усетих как ме залива студено прозрение. Елфът щеше да ме убие в мрака на стълбището, да ме изхвърли през парапета по време на слепия завой преди гробището, и толкова. Дали би го сторил, ако го гледах неотклонно? И без друго изглеждаше ужасно неспокоен. Обърнах се на мястото си и се вторачих право в очите му.

По устните му плъзна бърза, нервна полуусмивка, след което ми кимна учтиво. Не отвръщах поглед, стиснал юмруци, готов на всичко. Понесохме се надолу по стълбите, обърнати нагоре, вслушани във врявата на гласовете откъм гробището и грака на червеноокия гарван. С периферното си зрение мярнах треперещия аниматрон на нощния пазач и на свой ред трепнах изплашено. Издадох субвокален писък и залитнах напред, когато задвижващата система спря с разтърсване.

— Джулс? — разнесе се гласът на Дан в кохлеата ми. — Добре ли си?

Беше чул неволния ми изненадан вик и моментално бе изскочил от файтона, за да спре атракциона. Елфът ме наблюдаваше със смесица от изненада и съжаление.

— Всичко е наред, всичко е наред, фалшива тревога. — Позвъних на Лил и й съобщих по субвокала да стартира отново файтоните колкото може по-бързо и че всичко е наред.

Изминах останалата част от пътя с ръце, вкопчени в обезопасителните перила, вперил очи право пред себе си, като с всички сили игнорирах елфа. Проверих таймера, който бях пуснал в началото. Демонстрацията беше пълен провал — вместо да съкратя три секунди, бях прибавил трийсет. Искаше ми се да заплача.

* * *

Слязох от файтона и забързано се отдалечих от опашката от хора на изхода. Облегнах се тежко на парапета на оградата и се вторачих невиждащо към гробището за домашни любимци. Главата ми се въртеше: губех контрол, подскачах при вида на първата сянка. Бях изплашен до смърт.

А нямах причина да бъда. Естествено, бяха ме убили, но какво ми струваше това? Няколко дни „безсъзнателност“, докато прелеят бекъпа в новото ми тяло, милостива празнота в паметта от заставането ми пред терминала до момента на същинската смърт. Не бях от откачалките, които приемат смъртта сериозно. Не се беше случило нищо за постоянно.

Междувременно обаче бях постигнал нещо за постоянно: току-що бях изкопал малко по-дълбок гроб за Лил, излагайки на опасност адхокрацията, и още по-лошо — самото Имение. Бях постъпил като глупак. Усетих вкуса на вечерята си — изяден набързо хамбургер — и преглътнах, опитвайки се да потисна гаденето.

Долових, че някой застава до лакътя ми и като сметнах, че е Лил, дошла да ме попита какво става, се обърнах с глуповата усмивка само за да се окажа лице в лице с елфа.

Той протегна ръка напред и заговори с равния, лишен от акцент, глас на човек, използващ езиков модул:

— Здравей. Не се познаваме лично, но исках да ти кажа колко ми хареса работата ти. Аз съм Тим Фун.

Стиснах дланта му — все така ледена и особено лепкава в нощната жега на Флорида:

— Джулиъс — произнесох, стреснат от лаещия начин, по който прозвуча гласът ми. „Внимателно, помислих си, няма нужда да подклаждаме враждебността.“ — Много мило от твоя страна. И на мен ми харесва какво сте направили с Пиратите.

Той се усмихна — искрена, засрамена усмивка, сякаш току-що бе получил изключителна похвала от един от личните си герои:

— Наистина ли? И аз мисля, че е станало доста добре — втория път човек получава възможност да изглади нещата, визията придобива яснота. В Пекин… е, там беше вълнуващо, но работехме набързо, нали разбираш. В смисъл, че наистина се борехме със зъби и нокти. Всеки ден имаше протестиращи, готови да разглобят парка на съставните му части. Обикновено Дебра ме изпращаше навън, за да нося децата на конче, колкото да не ни пада уъфито, докато тя се разправяше с натрапниците. Радвам се, че имахме шанса да усъвършенстваме дизайна и да ревизираме нещата без стандартната развлекателна програма.

Естествено, знаех за случилото се — Пекин беше истинска битка за адхократите, които го бяха построили. Много от тях бяха губили живота си по няколко пъти последователно. Самата Дебра бе умирала по веднъж всеки ден, тествайки системите на атракциите по време на бета разработката, след което я бяха възстановявали в предварително подготвени клонинги. Беше по-бързо от CAD^[2] симулациите. Дебра имаше репутацията на човек, който цени експедитивността.

— Започвам да разбирам какво значи да работиш под напрежение — казах и кимнах многозначително към Имението. Със задоволство забелязах как елфът ме погледна първо притеснено, а после и ужасено.

— Никога не бихме посегнали на Имението — произнесе той. — Съвършено е!

Докато подготвях париращия удар, Дан и Лил се приближиха полека към нас. Изглеждаха загрижени — и сега, като се замислих, си дадох сметка, че изглеждаха невероятно загрижени за мен още откакто ме бяха съживили.

В походката на Дан имаше нещо странно, неестествено, сякаш се подпираше на Лил, за да не падне. Приличаха на двойка. Почувствах как ме жегва ирационална ревност. Бях емоционално съсипан. Въпреки всичко, веднага щом се приближи достатъчно до мен, взех голямата, покрита с белези ръка на Лил в своята и я прегърнах закрилящо. Беше заменила униформата си на камериерка с цивилни дрехи: умен гащеризон, чиято микропореста материя дишаше едновременно с изпотяването на кожата й.

— Лил, Дан, запознайте се с Тим Фун. Тъкмо ми разправяше бойни истории от Пиратите в Пекин.

Лил му махна, а Дан кимна мрачно:

— Чувам, че там е паднала доста работа.

В този момент ми хрумна да включа няколко уъфи дисплея. Обикновено го правех по навик, но все още се чувствах дезориентиран. Пингнах елфа. Имаше доста ляво уъфи: уважение, натрупано от хора, които споделяха много малко от убежденията ми. Последното се очакваше. Онова, което не очаквах обаче, бе претегленият му уъфи резултат, онзи, който му носеше допълнителна тежест в класацията на уважаваните от мен хора. Беше висок — по-висок от моя. Сега съжалих за непоследователното си поведение дори още повече. Уважението от елфа — Тим, трябваше да запомня, че се казва Тим — щеше да тежи навсякъде, особено където би било от значение.

Резултатът на Дан също нарастваше, но профилът му си оставаше съсипан. Беше натрупал значително ляво уъфи, което с любопитство проследих обратно до момента на убийството ми, когато хората на Дебра му бяха засвидетелствали сериозно количество подкрепа заради хладнокръвния начин, по който бе изстъргал трупа ми от сцената, редуцирайки вълнението пред ненагледните им Пирати.

Отново витаех, изгубен в собствените си мисли, в същата унесеност, която ме бе убила при рифовете на Плая Корал, и сепнато дойдох на себе си, осъзнавайки, че тримата учтиво не обръщат внимание на раздутия ми буфер. Можех да прегледам краткотрайната си памет, за да наваксам разговора, но това щеше да удължи паузата още повече. Майната му.

— Е, как вървят нещата в Залата на президентите? — попитах Тим.

Лил ме прониза предупредително с поглед. Беше отстъпила Залата на президентите на адхократите на Дебра, понеже само по този начин можеше да избегне самопризнанието в детинска липса на внимание към всемогъщото уъфи. Сега й се налагаше да поддържа легендата за добронамерено сътрудничество — което означаваше никакво надничане през рамото на Дебра или търсене на повод да заграби плодовете на труда й.

Тим отново пусна широката полуусмивка, с която ме беше посрещнал. Изглеждаше почти неподправено очарователна на фона на изострените му черти:

— Според мен се справяме добре. Дебра отдавна има нещо наум за Залата, още в старите дни, в годините преди да замине за Китай. В момента заменяме всичко с широколентови връзки за гещалтите на всеки от животите на президентите: вестникарски заглавия, речи, дестилирани биографии, лични архиви. Ще бъде все едно да изпиташ всеки от президентите в себе си, като разтоварване на оперативна памет само в рамките на няколко секунди. Дебра го описва като флашване на президентите в ума ти! — Очите му искряха в сумрака.

Тъй като съвсем наскоро сам бях изпитал собственото си церебрално флаш изпичане, описанието на Тим успя да подръпне някаква струна в мен. Моята личност, изглежда, все още опитваше да се намести в ума ми, сякаш не я бяха монтирали като хората. Идеята някой да разтовари и наблъска редом с истинското ми аз гещалта на петдесет и няколко президента ми се струваше перверзно привлекателна.

— Еха — казах. — Звучи смело. А какво сте намислили за физическата част?

Залата, такава каквато я знаехме, навяваше усещането за сдържано, патриотично достойнство, сглобена от стотици държавни сгради от епохата на мъртвите Съединени щати. Да посегнеш на това, щеше да бъде все едно да проектираш наново конфедеративния флаг.

— Това не е точно по моята част — каза Тим. — Аз съм програмист. Но мога да накарам някой от дизайнерите да ти качи чертежите, стига да искаш.

— Няма нужда — заяви Лил, като ме улови за лакътя. — Мисля, че е време да се прибираме.

Тя ме задърпа след себе си. Зад нея „Либърти Бел“ грееше в здрача като призрачна сватбена торта.

— Жалко — каза Тим. — Моите адхократи ще работят цяла нощ в новата Зала. Сигурен съм, че биха се радвали, ако се отбиете.

Идеята ме покори моментално. Щях да се промъкна във вражеския лагер, да поседя край огъня, да науча тайните им.

— Би било страхотно! — произнесох с прекалено висок глас. Главата ми леко бучеше. Ръцете на Лил се отпуснаха.

— Но нали утре ще ставаме рано? — възрази тя. — Ти си на смяна в осем, а аз ще сляза до града за покупки.

Лъжеше, но така ми заявяваше, че това не е нейната представа за умен ход. Вярата ми обаче беше непоколебима.

— Смяната в осем сутринта? Никакъв проблем. Ще бъда там. Ще взема душ в хотел „Съвремие“, а после ще хвана монорелсовия навреме, за да се преоблека. Става ли?

Дан също направи опит:

— Но, Джулс, нали щяхме да хапнем в „Кралската маса на Пепеляшка“? Направих резервации.

— О, можем да ядем по всяко време — махнах с ръка, — а такава възможност се открива съвсем рядко.

— Така си е — предаде се Дан. — Нещо против да те придружа?

Двамата с Лил си размениха погледи, които разчетох като: Ако той ще откача, един от нас определено трябва да остане с него. Въобще не ми пукаше… Канех се да дръпна лъва за опашката в собственото му леговище!

Тим очевидно не забелязваше нищо от случващото се:

— Решено тогава! Да вървим.

* * *

По пътя за Залата Дан правеше отчаяни опити да се свърже с мен, а аз неизменно го отпращах към гласовата си поща. През цялото време дърдорех с него и Тим. Бях решен да се реванширам заради провала в Имението и да спечеля елфа.

Хората на Дебра се бяха настанили в креслата на сцената. Аниматроните на президентите бяха натрупани на спретнати купчини по крилата. Дебра се беше разположила в стола на Линкълн. Главата й бе наклонена мързеливо, беше протегнала крака пред себе си. Обичайният аромат на озон и чистота в Залата бе заменен от миризмата на пот и смазочно масло, вонята на адхократи, решени да работят цяла нощ. В Залата бяха вложени петнайсет години изследователски и довършителен труд, а я бяха направили на парчета само за два дни.

Дебра не носеше дрехи и все още бе с рожденото си лице — регенерирано десетки пъти след умиранията й. В него имаше нещо патрицианско, восъчно, с нос, който сякаш бе създаден да те гледа отвисоко. Беше поне на моята възраст, макар че на външен вид изглеждаше на около 22. Имах усещането, че е избрала тези години, понеже те предоставяха безгранични резерви от жизненост.

Докато я приближавах, не благоволи да се изправи, но ми кимна изтощено. Останалите адхократи се бяха пръснали на малки гроздове, приведени над терминалите си. До един имаха сенки под очите и недоспалия вид на фанатици — включително и самата Дебра.

„Ти ли ме уби?“ — питах се, докато я гледах. В края на краищата я бяха умъртвявали десетки, ако не и стотици пъти. Едва ли бих представлявал чак такава пречка за човек като нея.

— Здрасти — произнесох весело. — Тим предложи да ни разведе наоколо! Познавате се с Дан, нали?

Дебра му кимна:

— А, разбира се. С Дан сме стари приятелчета.

Покерджийското лице на Дан не потрепна.

— Здравей, Дебра — каза той.

Беше се размотавал с нейните хора със задачата да разузнае нещо в наша полза още откакто Лил го бе посветила в заплахата, надвиснала над Имението. Разбира се, те знаеха какво е намислил, но Дан беше доста очарователен човек и работеше като вол, така че го търпяха. Сега обаче, изглежда, беше прекрачил границата, сякаш учтивата измислица, че е част от адхокрацията на Дебра, изведнъж бе пръсната на парчета от самото ми присъствие.

Тим каза:

— Може ли да им покажа демото, Дебра?

Дебра повдигна вежда и отговори:

— Естествено, защо не. Момчета, това ще ви хареса.

Тим се разтича и ни въведе зад кулисите, където Лил и аз се бяхме трудили над аниматроните, разменяйки потайни опипвания. Всичко беше демонтирано, опаковано и подредено. Явно не си губеха времето — бяха прекарали цяла седмица в съсипване на шоу, продължило повече от столетие. Завесата, която прожектираната част от представлението обикновено закриваше, лежеше на пода, изцапана с прах, отпечатъци от стъпки и смазка.

Тим ме отведе до един полуразглобен терминал. Корпусът му беше свален и наоколо бяха пръснати безжични клавиатури, показалци и ръкавици. Приличаше на прототип.

— Това е… изходящият ни канал. За момента сме заредили само едно демонстрационно приложение: старата реч на Линкълн заедно с монтажа за Гражданската война. Минете на линията за посетители и ще ви го разтоваря. Ще ви паднат шапките.

Извиках дисплея си и превключих на достъп за посетители. Тим насочи пръст към терминала и мозъкът ми се потопи в същността на Линкълн: всеки нюанс от речта му, старателно проучените му тикове, брадавиците, брадата, палтото му. Само за момент изпитах усещането, че аз бях Линкълн, след което чувството премина. Ала все още долавях остатъчния металически привкус на топовни изстрели и сдъвкан тютюн.

Олюлях се и направих крачка назад. Всичко в главата ми плуваше от флашнатите сензорни впечатления — наситени, детайлни. Веднага разбрах, че Залата на президентите на Дебра ще стане хит.

Дан също пробва канала. Двамата с Тим проследихме как изражението му премина от скептицизъм към задоволство. Тим ме погледна с очакване.

— Наистина е добро — казах. — Много, много добро. Въздействащо.

Тим се изчерви.

— Благодаря! Аз се занимавах с гещалт програмирането… това е моята специалност.

Дебра се обади зад него — беше се приближила небрежно още докато Дан получаваше своята доза разтърсване:

— Идеята ми хрумна в Пекин. По това време умирах доста често. Има нещо прекрасно в имплантираните спомени, все едно наистина си напъваш мозъка. Обожавам синтетичната чистота на усещането.

Тим се нацупи:

— Изобщо не е синтетично — каза, обръщайки се към мен. — Приятно и омекотено, нали?

Веднага долових опасните политически плитчини и вече съчинявах отговора си, когато Дебра произнесе:

— Тим все се опитва да внесе малко импресионизъм и да се отдалечи от компютърното. Но греши, разбира се. Ние не искаме да симулираме преживяването, че наблюдаваш представление. Искаме да го надминем.

Тим кимна с неохота:

— Разбира се, да го надминем. Но го правим, създавайки човешко изживяване, за да позволим на посетителите поне за малко да влязат в кожата на президентите. Чиста емпатия. Какъв е смисълът просто да прогориш сухите факти в мозъците им?