Венцел Райчев
Бележки към „Бесове“

През април 1867 година Ф. М. Достоевски заминава заедно с жена си (Анна Григориевна Сниткина) в чужбина, където прекарва до юли 1871 година (Германия, Швейцария, Италия и пак Германия — Дрезден). Цялата втора половина на този период, от декември 1869 година нататък, е посветена на работата му над „Бесове“. За начална точка може да се смята планът на замисления (но ненаписан) от него роман „Завист“, където са набелязани някои от основните герои на „Бесове“ (княз А. Б. — Ставрогин, Учителя — Шатов, майката на княза — Варвара Петровна, Възпитаницата — Даша, Красавицата — Лиза Тушина, и др.). Част от тези персонажи на свой ред са минали в „Завист“ от други, проектирани през този период, но също тъй ненаписани произведения.

Непосредствен подтик да пристъпи към създаването на „Бесове“, изоставяйки дори капиталния си замисъл — „Житието на Великия грешник“, дава на Достоевски извършеното в Москва от групата на нихилиста Сергей Нечаев политическо убийство и последвалият шумен процес — първият публичен политически процес в Русия.

Сергей Нечаев (1847–1882) е руски революционер, анархист, ученик на Михаил Бакунин. През 1869 година емигрира в Швейцария; същата година отново се връща в Русия, където организира тайната нихилистична организация „Народна разправа“. Дейността му се развива главно в Москва, където създава няколко „петорки“, предимно студенти от Петровската земеделска академия. Диктаторските методи на Нечаев довеждат до остри спорове между него и студента Н. И. Иванов. Тогава Нечаев, заедно с останалите членове на „петорката“ — П. Г. Успенски, А. К. Кузнецов, И. Г. Прижов и Н. Н. Николаев, организира и извършва убийството на Иванов (21 ноември 1869 година). Убийството бързо се разкрива. Нечаев успява да избяга в Швейцария, но другарите му са арестувани заедно с още 150 души. Следствието и последвалият процес продължават до края на септември 1871 година. (Тъй че Достоевски има възможност да следи хода на процеса на самото място.) 34 души са осъдени на каторга и различни срокове затвор. През 1872 година швейцарските власти залавят Нечаев и го предават на руското правителство. Съдът го осъжда на 20 години каторга. Хвърлят го в Петропавловската крепост, където умира. Сергей Нечаев е изключително смел и мъжествен човек, фанатично предан на революционното дело. Така например той отказва да се възползва от плана на „Народна воля“ за неговото освобождаване (1880 година), за да не отвлича вниманието на организацията от главното — подготовката за покушението срещу император Александър II (1881 година). Методите на Нечаев обаче са недопустими за революционера и нанасят голяма вреда на революционното движение. Още по време на процеса повечето от подсъдимите решително ги осъждат. Маркс и Енгелс заклеймяват нечаевщината като „апология на политическото убийство“, като „образец на казармен комунизъм“. Дори Михаил Бакунин осъжда своя адепт, предлагайки му „да обърне внимание на нравствената страна на въпроса“, за да се измъкне от „тинята“. Нечаевщината действително е печално отклонение от етичните норми на руското революционно движение и по определението на Енгелс представлява „мръсната — и безспорно крайно мръсната — страна на руското движение“ (т. 18, с. 412, 521); тя е плод на незрелостта на това движение в условията на самодържавието.

Първите сведения за убийството се публикуват в печата на 27 ноември 1869 година. След около месец (25 декември) печатът споменава и името на Нечаев като негов организатор. По това време Достоевски е в Дрезден. И веднага се залавя да пише роман, в чийто център са Нечаев (Студента) и Т. Н. Грановски — в бележките те са назовани с истинските им имена, — тоест роман-памфлет, насочен директно срещу нихилистите и западниците (духовните родители на нихилизма според Достоевски). Намерението на Достоевски да напише именно такъв роман не подлежи на съмнение, то е буквално формулирано в редица негови писма. Така се ражда планът на „Завист“. На този първоначален план, както и на неведнъж изказаното от Достоевски намерение „да заклейми“ нихилизма и западничеството се дължи и по-сетнешната оценка на „Бесове“ като роман-памфлет, която мнозина критици споделят и до днес.

Но в процеса на работата Достоевски започва да усложнява образа на Княза, който постепенно излиза на все по-преден план. Още през втората половина на февруари Княза вече измества Нечаев и Грановски, докато накрая не се превръща в главен герой на повествованието. „И тъй целият патос на романа е Княза, той е героят. Всичко останало се движи около него като калейдоскоп“ — записва той на 29 март в тетрадката си. Към края на юни по-голямата част от романа е написана. Достоевски възнамерява да го публикува в началото на 1871 година в московското списание „Русский вестник“, където са излезли вече „Престъпление и наказание“ и „Идиот“.

През юли обаче заболяването на Достоевски се изостря, той получава серия тежки кризи и припадъци и не може да работи.

А през август (17 август) С. А. Иванова — неговата любима племенница, получава поредното писмо от чичо си, в което сред другото четем следното знаменателно признание: „Всичко трябваше да се промени радикално; без колебание зачеркнах всичко написано (общо взето, около 30 коли) и почнах отново от 1-ва страница.“ Тридесет коли е почти половината от романа, който познаваме!

Наистина през август се появява новият план на романа. Това е вече планът на „Бесове“, почти какъвто го знаем. Този план е обогатен с идеите от замисъла за „Великия грешник“; появили са се Тихон и изповедта на Ставрогин; за първи път се е появил Кирилов. Пьотър Верховенски (Нечаев) и Степан Трофимович (Грановски) са останали, стрелите срещу нихилистите и западниците са останали, но всичко това е отишло на втори и трети план, всичко е подчинено на глобалната идея за съдбата и пътя на Русия, за границите на човешкото падение и възможностите на човека за нравствено изцеление и усъвършенстване. Памфлетът се е превърнал в роман.

Оттук нататък всичко тръгва много бързо. Още през октомври 1870 година Достоевски изпраща в „Русский вестник“ началото на първата част на романа. През януари 1871 година списанието започва публикуването му. В книжки 1, 2, 4, 7, 9, 10 и 11 излизат първите две части.

Междувременно, през юли 1871 година, Достоевски се връща в Русия. Връща се тъкмо навреме, за да проследи отблизо хода на „нечаевския процес“. Независимо от това обаче третата част върви бавно и много трудно. Минава повече от година, докато я завърши и предаде за печат. Започват обаче нови мъки. Редакцията на „Русский вестник“ отхвърля по цензурни съображения глава първа на третата част — главата „При Тихон“, която съдържа изповедта на Николай Ставрогин и действително е решаваща за разкриване образа на главния герой и за разбиране на романа изобщо. Тъй или инак, Достоевски завършва труда си чак през ноември 1872 година и третата част на „Бесове“ най-сетне се появява в 11 и 12 книжка на списанието след едногодишно прекъсване.

Достоевски тутакси се залавя с подготовката на отделно издание на романа, като се надява да включи в него и главата „При Тихон“, на която много държи. Издателите обаче отново я отхвърлят. Това налага, освен обичайната стилистична редакция, да направи цяло композиционно преустройство на края на втората и началото на третата част на романа. Главите „Степан Трофимович го описаха“ и „Флибустиери. Съдбоносното утро“ отиват във втората част; отпадат цели пасажи, други се променят, добавят се нови. Романът излиза през 1873 година. Както е известно, тогавашната прогресивна общественост, младежта, революционно-демократичната литературна критика посрещат „Бесове“ крайно отрицателно и второ прижизнено издание на романа няма.

Именно това обстоятелство не позволява главата „При Тихон“ да се включи механично в съвременните издания като част от романа. И в последното академично 30-томно издание на съчиненията на Ф. М. Достоевски, и в повечето преводи тя се дава като приложение. Истинското й място е във втората част, между осма и девета глава.

Първите преводи на „Бесове“ се появяват през 1886 година — на френски, датски и холандски език, а през 1888 година и на немски език. Досега романът е преведен на почти всички европейски езици, а също така и на японски. На български език „Бесове“ е преведен за първи път през 1927 година (преводач Георги Рачев, с предговор и под редакцията на Николай Райнов); за втори път „Бесове“ излиза на български през 1960 година — том 7-и на десеттомника „Събрани съчинения на Ф. М. Достоевски“ (издателство „Народна култура“, превод — Георги Жечев, редактор — Стефка Цветкова). В настоящия превод съм се постарал да използвам ония добри находки на моите предшественици, които са в унисон с моя прочит на произведението и моето разбиране за стилистиката на Достоевски. Особено съм задължен на Георги Рачев за някои стари и позабравени днес форми и обрати, а на Георги Жечев за превода на стиховете в романа, който е запазен почти изцяло.

Преводът е направен по том 10-и на цитираното академично издание на съчиненията на Ф. М. Достоевски. За коментара към текста са използвани както поместените в том 12-и на същото издание бележки, така и редица стари и съвременни източници и изследвания върху романа и върху руската цивилизация през 40-те — 70-те години на деветнайсети век.

Тъй като от описаните в романа събития ни делят цели 110 години, за улеснение на читателя си позволяваме да приведем известни данни за мястото на действието на романа и реалните прототипове на героите, а така също някои по-общи характеристики на руското общество от това време. На края се дават конкретни бележки по текста.

Може да се смята за безспорно установено, че „нашият град“ и „нашата губерния“, за които говори Хроникьора (Антон Лаврентиевич Г-в), тоест мястото, където се развива действието, са град Твер (днес Калинин) и Тверска губерния. По това време Тверска губерния обхваща една територия по-голяма от половината България — около 58 000 кв. км, с население над 1 500 000 души. Центърът на губернията, град Твер, е представлявал един малък от днешно гледище градец — около 39 000 души живеят на територия значително по-малка от един квадратен километър (0,896 кв. км). В града има около 3000 сгради и повечето от тях са дървени едноетажни постройки. Твер е разположен на р. Волга, на железопътната линия, съединяваща Москва и Петербург (първата жп линия в Русия), което в значителна степен определя мястото му на един от най-значителните провинциални центрове на обществен и духовен живот. (Не е случайно, че главната московска улица се нарича „Тверская“, днес „Горки“.) Във връзка с това, а и с описаните в романа събития е интересно да се знае, че тверското дворянство първо в Русия започва реална подготовка за освобождаване на крепостните селяни няколко години преди излизането на манифеста от 19 февруари 1861 година (тъй наречената „Велика реформа“), като отправя множество критични бележки към подготвяния проект, заради което в Петербург гледат на тверските дворяни с лошо око. Интересно е също така, че Твер е родното място на прочутия анархист Михаил Бакунин, а неговите братя Алексей и Николай Бакунини през 1862 година са инициатори на „протестен адрес“, в който се изтъква половинчатостта на „Великата реформа“, настоява се за свикване на народно представителство без оглед на съсловията и за изработване на конституция, заради което биват арестувани.

Тверска губерния се подразделя на 12 уезда (уездът е основната административна единица в Европейска Русия). По социален състав Тверска губерния е типична за тогавашната Европейска Русия: селяни — 87 на сто, занаятчии, работници, слуги и пр. — 6 на сто, бивши войници (изкаралите 25–, 20– или 15-годишна служба, след което излизат в пенсия) — 4 на сто, в действащата армия — 1 на сто, потомствени и лични дворяни (личното дворянство се давало за заслуги и не се предавало по наследство) — 1,2 на сто, духовенство, дребни чиновници и пр. — 0,8 на сто. Тверските помешчици са, общо взето, твърде състоятелни хора. Едрите земевладелци са 13,4 на сто (с по над 500 души крепостни селяни), средните — 33,5 на сто (от 100 до 500 души крепостни селяни), и дребните (до 100 души крепостни селяни) — 53,1 на сто. Характерно е обаче, че към 1861 година над две трети от крепостните селяни са заложени в различни кредитни учреждения. По това време цената на крепостника е вече доста паднала, тъй като се очаква реформата и освобождението, но през 40-те години един крепостен селянин е бил продаван за около 300 рубли, а крепостна селянка — за 150 рубли. По-скъпо са стрували купуваните, за да бъдат изпратени на военна служба, мъже, тъй наречените рекрути — около 700 рубли. За сравнение ще посочим, че годишната заплата на един дребен чиновник, например колежки регистратор, е 67 рубли, на титулярния съветник — 75 рубли, един поручик, командир на армейски взвод, получава около 500 рубли годишно, свръхсрочнослужещите фелдфебели и подофицери получават съответно 24 и 18 рубли годишно; надницата на фабричния работник при 12-часов работен ден е около 30–40 копейки, на ратая — 16 копейки, на слугата — 10–15 копейки. Тези данни, макар и оскъдни, ще помогнат на читателя да се ориентира по-добре в действието на романа и поведението на героите. Съвсем ясно е например какво значи за дребния губернски чиновник с 60–70 рубли годишна заплата да купи 8 входни билета за бала на губернаторшата, по 3 рубли единият — една трета от годишния му доход!

Положени са извънредно много усилия, за да се установят прототиповете на героите на „Бесове“. Това е все във връзка с тезата за „романа-памфлет“, преследващ определени и злободневни политически цели. Но дори такива герои като Степан Трофимович Верховенски и Пьотър Степанович Верховенски, които фигурират в подготвителните материали с имената на реални лица, респективно Грановски и Нечаев, се оказват надарени с чертите на други лица. Така Степан Трофимович носи чертите и на редица други либерали-западници от 40-те години — А. И. Херцен, Б. Н. Чичерин, В. Ф. Корш, С. Ф. Дуров и дори на самия Тургенев (в отношенията на Степан Трофимович и Варвара Петровна има известна аналогия с отношенията на Тургенев и Полина Виардо). Пьотър Степанович Верховенски от своя страна освен Нечаев има за свой прототип и редица другари на Достоевски от кръжока на Петрашевски — и Николай Спешнев, и Р. А. Черносвит (смятан от петрашевци за провокатор), и самия Петрашевски. Николай Ставрогин е и анархистът Михаил Бакунин, и декабристът Михаил Лунин, и в много голяма степен (дори по външен образ) петрашевецът Николай Спешнев. Прототип на Иван Шатов е убитият от нечаевци студент И. И. Иванов, но явно само по съдба. Инак Шатов напомня твърде много В. И. Келсиев, К. Е. Голубьов, Н. Я. Данилевски, П. И. Огородников. Кирилов кореспондира с личността и съдбата на петрашевеца К. И. Тимковски, самоубилия се артилерийски офицер П. И. Краснопевцев и донякъде Николай Спешнев (с неговия антропотеизъм). Тази многоликост на героя у Достоевски, изобщо връзката „художествен образ — прототип“ у Достоевски намира до голяма степен обяснение в теорията на М. М. Бахтин за „идеята-прототип“ и „идеята-художествен образ“ в полифоничния роман на Достоевски (вж. М. М. Бахтин, „Проблеми поэтики Достоевского“, М., 1972). Така стои въпросът и с останалите по-второстепенни герои: у Шигальов — черти на В. А. Зайцев, П. Н. Ткачов, В. Ф. Орлов, Г. П. Енишерлов, все известни навремето теоретици на народничеството; у Липутин — на нихилистите И. Н. Лихутин и П. Г. Успенски (участник в убийството на Иванов), но и на критика А. П. Милюков; у Виргински — на двамата нечаевци П. Г. Успенски и А. К. Кузнецов; имат свои повече или по-малко близки прототипове и Варвара Петров на — А. О. Смирнова-Россет, бивша губернаторша в Калуга и С.-Петербург; капитан Лебядкин — третостепенния белетрист П. Н. Горски; Фон Лембке и жена му, Юлия Михайловна — бившия губернатор на Твер П. Т. Баранов и жена му А. А. Баранова (Василчикова); чиновник Блюм — чиновника за специални поръчения в тверското губернаторство Н. Г. Левентал; прапоршчик Еркел — нечаевец Н. Н. Николаев; Федка Каторжника — каторжник Куликов, познат от „Записки от Мъртвия дом“; „познавачът на руския народ“ Толкаченко има много общо с И. Г. Прижов. Особено важен е въпросът за прототипа на писателя Кармазинов, защото с него се свързва името на И. С. Тургенев, а при това Кармазинов е единственият герой на романа, у когото няма дори намек за нещо човешко. Образът представлява чиста карикатура на известен писател, който примира от суетност, кокетничи с младежта и по същество не се интересува нито от Русия, нито от русите — от нищо освен от себе си. Романът наистина дава много основания да се смята, че прототип на Кармазинов е И. С. Тургенев. Това се дължи на обстоятелството, че двамата писатели имат коренно различни възгледи както върху обществения живот, така и по въпросите на литературата. Освен това помежду им съществува лична вражда, която не е била тайна за никого.