Фьодор Достоевски
Бесове (23)

Глава осма
Заключение

Безчинствата и престъпленията бяха разкрити извънредно бързо, много по-бързо, отколкото е предполагал Пьотър Степанович. Почна с туй, че през нощта, когато бяха убили мъжа й, Маря Игнатиевна се събуди още преди разсъмване, потърси го и изпадна в неописуема тревога, че не го вижда край себе си. При нея нощувала и наетата от Арина Прохоровна слугиня. След като не могла да я успокои, още щом се поразвиделяло, изтичала за Арина Прохоровна, уверявайки нещастната жена, че тя сигурно ще знае къде е мъжът й и кога ще се върне. В същото това време Арина Прохоровна си имаше собствени грижи: вече знаеше от мъжа си за нощния подвиг в Скворешники. Беше се прибрал у дома чак в единайсет часа в ужасен вид и в ужасно състояние: кършейки ръце, се хвърлил по очи на кревата и разтърсван от конвулсивни ридания, непрекъснато повтарял едно и също: „Не е това начинът; не е това начинът!“ Разбира се, накрая беше признал всичко на Арина Прохоровна, впрочем единствено на нея от цялата къща. Тя го беше оставила да лежи, внушавайки му най-строго, че „ако ще хленчи, да си запушва устата с възглавницата, та да не се чува, и че ще излезе последен глупак, ако утре по някакъв начин се издаде“. Но все пак и тя се позамислила и тутакси се заела да поразтреби за всеки случай туй-онуй в къщата: и наистина беше скрила или унищожила разни подозрителни книжа, книги и може би дори прокламации. Същевременно беше разсъдила, че собствено казано, нея, сестра й, леля й, студентката, а може би дори дългоухия й брат нищо не ги заплашва. И когато на сутринта дотърчала слугинята, беше отишла при Маря Игнатиевна без колебание. Впрочем, наред в другото, страшно й се искаше час по-скоро да разбере вярно ли е онова, което с изплашен, обезумял, приличен на бълнуване шепот й бе съобщил снощи мъжът й относно сметките на Пьотър Степанович за приноса на Кирилов към общото дело.

Но беше закъсняла: след като пратила слугинята и останала самичка, Маря Игнатиевна не се стърпяла, станала от леглото, метнала отгоре си някаква дреха, май нещо много леко и неподходящо за сезона, и отишла при Кирилов, смятайки, че той най-добре от всички може да я осведоми относно мъжа й. Можете да си представите как е подействала на родилката гледката, която е заварила. Интересното е, че не бе прочела предсмъртното писмо на Кирилов — изобщо не го е забелязала в уплахата си. Изтичала в своята стаичка; грабнала бебето и тръгнала с него по улицата от къща на къща. Утрото беше влажно, имаше мъгла. Не срещнала никакви минувачи. Тичала, задъхвайки се, по студената кишава кал и накрая взела да чука по вратите на къщите; в една къща не й отворили, в друга дълго се бавили да отворят — тя не дочакала и нетърпеливо се хвърлила към трета къща. Било къщата на търговеца Титов. Появяването й предизвикало голяма суматоха, пищяла и несвързано уверявала, че са „убили мъжа й“. Титови познавали Шатов и били горе-долу запознати с историята му; освен това се ужасили, че на другия ден след раждането гола и боса тича в тоя студ по улиците с почти голо бебе в ръцете. Отначало помислили, че бълнува, още повече, не можело да се разбере — кой е убит: Кирилов или мъжът й? Като разбрала, че не й вярват, тя пак искала да хукне навън, но я спрели насила — разправят, че страшно викала и се дърпала. Отишли в къщата на Филипов и след два часа за самоубийството на Кирилов и за предсмъртното му писмо знаеше целият град. Полицията се обърнала към родилката, която все още била на себе си, и веднага станало ясно, че не е чела писмото на Кирилов, а откъде знае за убийството на мъжа си, тъй и не могли да научат от нея. Викала само: „Щом тоя е убит, значи и мъжа ми са убили; те бяха заедно!“ Към обед беше изпаднала в несвяст и след три дни, тъй и без да дойде на себе си, се помина. Бебето беше умряло още преди това от простуда. Като не намерила Маря Игнатиевна в стаята, Арина Прохоровна си направила сметката, че работата е лоша, рекла да си върви, но се спряла на вратата и пратила слугинята „да пита господин Кирилов не е ли там Маря Игнатиевна и не знае ли нещо за нея“. Пратеничката се върнала, вдигайки цялата улица накрак с виковете си. Придумвайки я да не крещи и да не съобщава никому посредством знаменития аргумент „има да те влачат по съдилищата“ — Арина Прохоровна се измъкнала навън.

Много естествено, още същата сутрин се бяха отнесли до нея като лице, което е бабувало, но без особена полза: много трезво и хладнокръвно им беше разказала всичко, което беше видяла и чула у Шатов, но за станалото казала, че не знае нищо и нищо не разбира.

Можете да си представите каква суматоха настъпи в града. Още една „история“, пак убийство! Но сега работата беше друга — ставаше ясно, че действително съществува тайна организация на убийци, революционери-подпалвачи, бунтовници. Ужасната смърт на Лиза, убийството на жената на Ставрогин, самият Ставрогин, пожарът, балът в полза на гувернантките, разюздаността около Юлия Михайловна… Дори в изчезването на Степан Трофимович непременно искаха да видят нещо тайнствено. Страшно много се шушукаше за Николай Всеволодович. В края на деня се разбра, че го няма и Пьотър Степанович, но странно, за него се говореше най-малко. Тоя ден най-многото приказки бяха за „сенатора“. Пред къщичката на Филипов почти цяла сутрин стоя тълпа. Писмото на Кирилов действително беше подвело началството. Повярваха и че убийството на Шатов е дело на Кирилов, и в самоубийството на „убиеца“. Впрочем, макар и да се беше пообъркало, началството не се оказа чак толкова загубено. Думата „парк“ например, тъй неопределено вметната в писмото на Кирилов, не заблуди никого, както разчиташе Пьотър Степанович. Полицията тутакси се втурна в Скворешники и не само защото там имаше парк, какъвто никъде на друго място нямаше, а и по някакъв инстинкт, тъй като всички ужаси през последните дни бяха, тъй или инак, свързани със Скворешники. Тъй мисля поне аз. (Ще напомня, че без да знае за всичките тия събития, Варвара Петровна рано сутринта бе потеглила по дирите на Степан Трофимович.) Някои следи бяха помогнали трупът да се намери още същия ден вечерта: на самото място на убийството била намерена шапката на Шатов^[1], лекомислено забравена от убийците. Огледът и медицинското изследване на трупа, а така също някои догадки от самото начало събудиха подозрение, че не може Кирилов да е нямал помагачи. Стана известно съществуването на Шатово-Кириловата тайна организация, свързана с прокламациите. Кои бяха тия помагачи? Тоя ден за никой от нашите не бе станало дори дума. Изясни се, че Кирилов е живял като същински затворник и до такава степен уединено, че с него би могъл да живее единствено търсеният навсякъде Федка, което следваше и от предсмъртното писмо… Главното, което измъчваше всички, бе, че от цялата тая бъркотия не можеше да се извлече нищо обединяващо и свързано. Трудно е да си представи човек до какви заключения и до какви налудничави мисли би стигнало накрая изпадналото в паника общество, ако на другия ден всичко не бе намерило своето обяснение, и то благодарение на Лямшин.

Той не бе издържал. Случило се бе онова, което накрая предчувстваше дори самият Пьотър Степанович. Под надзора на Толкаченко, а после на Еркел, наистина най-кротко беше прекарал целия ден в леглото, извърнат към стената, без да пророни нито дума и почти без да отговаря, когато го питаха нещо, поради което просто си нямаше представа какво става в града. Привечер обаче Толкаченко, който бе прекрасно осведомен за всичко, решава да зареже възложената му от Пьотър Степанович мисия относно Лямшин и да напусне града или — просто казано — да избяга. Явно си бе изгубил ума, както бе предвидил Еркел. Липутин впрочем беше изчезнал от града още преди обед. Но стана тъй, че началството разбра за изчезването му чак на другия ден вечерта, когато направо бяха подложили на разпит домашните му, които бяха ужасно изплашени от неговото отсъствие, но от страх мълчаха. Но да продължа за Лямшин. Щом останал самичък (Еркел си бил отишъл още преди това, осланяйки се на Толкаченко), той моментално изскочил от къщи и естествено, много бързо научил какво е цялото положение. И дори без да се връща у дома, хукнал да бяга, накъдето му видят очите. Но нощта бе толкова тъмна, а замисълът му толкова опасен и труден, че като минал две-три улици, се върнал у дома и се барикадирал там за цялата нощ. Май че рано сутринта правил някакъв опит да се самоубива, но безуспешно. Изтърпял затворен у дома до обед и — право при началството.

Разправят, че пълзял на колене, ридал, целувал пода, крещейки, че не е достоен да целува дори ботушите на стоящите пред него сановници. Успокоили го и проявили дори внимание. Казват, че разпитът се проточил цели три часа. Казал всичко, разкрил цялата „кухня“, всичко, което знаел, всички подробности; избързвал напред, бързал да признае, издавал дори онова, което не било нужно, без да го питат. Оказва се, че знаел доста и доста добре бе представил нещата: трагедията на Шатов и Кирилов, пожарът, смъртта на Лебядкини и прочие минаха на заден план. На преден план излезе Пьотър Степанович, тайната организация, групите, мрежата. На въпроса: защо са извършени толкова убийства, скандали и мръсотии? — той дори твърде припряно отговорил, че за „систематично разклащане на устоите, за систематично разлагане на обществото и всичките му начала; за да се обезкуражат всички, да станат бъркотии и здраво да се пипнат юздите на разклатеното по тоя начин общество, което е болно и разкиснато, цинично и невярващо в нищо, но жадува за някаква ръководна идея и за самосъхранение, и опирайки се на цяла една мрежа от петорки, които през това време действат, вербуват и използват практически всички средства и всички слаби места, до които могат да се докопат, да се развее знамето на бунта“. В заключение казал, че Пьотър Степанович организирал в нашия град само първата проба за подобно систематично безредие, тъй да се каже — програма за по-нататъшни действия за всички други петорки; и че това впрочем е неговото собствено (на Лямшин) разбиране, негова догадка — „та началството да знае и да не забравя до каква степен благонадеждно и откровено си е признал и разяснил всичко и, значи, ако се наложи, той и занапред може да прави услуги на началството“. На конкретния въпрос: много ли са петорките? — отговорил, че са безкрайно много, че цяла Русия е покрита с мрежа, и макар да не бе представил доказателства, мисля, че отговорът му е бил напълно искрен. Представил беше само печатната програма на организацията (печатана в странство) и проекта за развитието на системата и по-нататъшните й действия, написана макар и като чернова, но собственоръчно от Пьотър Степанович. Оказа се, че всичко онова за „разклащането на устоите“ Лямшин цитира буквално по тая чернова, не пропускайки дори точките и запетаите, макар да бе обявил, че това са лично негови мисли и съображения. Относно Юлия Михайловна, дори без да го пита някой и по един безкрайно смешен начин, заявил, че Юлия Михайловна била „невинна и че нея просто я измамили“. Интересното е обаче, че изцяло отричаше Николай Всеволодович да е участвал в тайната организация и да е имал някакво споразумение с Пьотър Степанович (Лямшин, разбира се, си нямаше никакво понятие за заветните и всъщност смехотворни планове на Пьотър Степанович относно Ставрогин). По думите му смъртта на Лебядкини е била нагласена само от Пьотър Степанович, без каквото и да било участие на Николай Всеволодович, с коварната цел да го ангажира с престъплението и следователно да го постави в зависимост от себе си; но вместо благодарността, на която несъмнено и лекомислено е разчитал, Пьотър Степанович си навлякъл само гнева и дори отчаянието на „благородния“ Николай Всеволодович. И пак припряно и без да го питат, с явен умисъл, намекнал, че Ставрогин бил едва ли не много важна птица, но че тук имало някаква тайна; че живял у нас, тъй да се каже incognito, че имал специални поръчения и че е много възможно отново да си дойде от Петербург (Лямшин беше сигурен, че Ставрогин е в Петербург), но вече по друг начин, в друго положение и в свитата на лица, за които може би скоро ще се чуе и у нас, и че всичко това той го е чул лично от Пьотър Степанович, „тайния враг на Николай Всеволодович“.

Ще направя едно нотабене. Два месеца по-късно Лямшин си призна, че тогава умишлено е предпазил Ставрогин, разчитайки на протекцията му, надявайки се, че Ставрогин ще му издейства намаление на присъдата и ще го снабди с пари и препоръчителни писма за заточението. От това признание се вижда, че наистина е имал преувеличена представа за положението на Николай Всеволодович.

Разбира се, още същия ден арестуваха и Виргински, а заедно с него в бързината и цялата къща. (Арина Прохоровна, сестра й, леля й и дори студентката отдавна вече са на свобода; говори се, че в най-скоро време непременно щял да бъде пуснат и Шигальов, тъй като не попада в нито една от категориите на обвиняемите; впрочем това са все още само приказки.) Виргински веднага беше направил пълни признания; беше болен и имаше температура, когато го бяха арестували. Разправят, че почти се зарадвал. „Олекна ми“, казал уж той. Чува се, че сега давал показанията си откровено и дори с известно достойнство, като не отстъпвал ни на йота от „светлите си надежди“, проклинайки същевременно политическия път (в противоположност на социалния), по който лекомислено и случайно бил увлечен от „вихъра на обстоятелствата“. Поведението му по време на убийството се разкрива в една смекчаваща вината му светлина и като че ли и той може да разчита на една не толкова тежка участ. Тъй поне се говори.

Едва ли обаче е възможно да се облекчи участта на Еркел. Той от момента на ареста си мълчи или по възможност изопачава истината. Досега не са изкопчили от него нито дума на разкаяние. А същевременно дори най-строгите съдии изпитват към него известна симпатия — благодарение на неговата младост и безпомощност, които недвусмислено говорят, че явно е фанатизирана жертва на един политически съблазнител; и най-вече благодарение на поведението му спрямо неговата майка — стана известно, че й пращал едва ли не половината от скромната си заплата. Сега майка му е тук; това е една слаба и болнава, рано състарила се жена, която постоянно плаче и буквално се търкаля в краката на властите, молейки за снизхождение към сина й. Не знам какво ще стане, но мнозина съжаляват Еркел.

Липутин бе арестуван чак в Петербург, където бе прекарал цели две седмици. С него се бе случило нещо невероятно, което дори трудно може да се обясни. Казват, че имал паспорт на чуждо име и пълната възможност да се измъкне в странство, а така също твърде значителна сума пари. А останал в Петербург и никъде не заминал. Известно време търсил Ставрогин и Пьотър Степанович и внезапно го ударил на пиене и разврат, ама по най-безогледен начин, като човек, изгубил всякакъв здрав смисъл и всякаква представа за положението, в което се намира. Дори го бяха арестували в някакъв петербургски публичен дом и в пияно състояние. Носи се слух, че и сега не падал духом, в показанията си заблуждавал и се готвел за предстоящия съд с известна тържественост и надежда (?). Възнамерявал дори да държи реч в съда. Толкаченко, арестуван нейде в околностите десет дни след своето бягство, се държал несравнимо по-добре, не лъжел, не усуквал, казвал си всичко, което знаел, не оправдавал себе си, дори се разкайвал, но също бил склонен да ораторства — говорел много и с удоволствие, а дойде ли до познаване на народа и неговите революционни (?) елементи, дори позирал и търсел ефекти. Чува се, че той също възнамерявал да говори пред съда. Въобще и той, и Липутин не са много изплашени и това е дори странно.

Повтарям, че делото още не е завършило. Сега, след като минаха три месеца, градът се посъвзе, поотдъхна си и вече има собствено мнение, та чак дотам, че смятат Пьотър Степанович едва ли не за гений, във всеки случай поне за човек с „гениални способности“. „Организация!“, казват в клуба и многозначително вдигат пръст. Впрочем всичко това е твърде невинно, пък и малцина са, дето го говорят. Останалите, напротив, не му отричат способностите, но не му прощават пълното непознаване на действителността, страшната му отвлеченост, уродливото му и тъпо едностранчиво развитие и произтичащото от това лекомислие. Относно нравствените му качества обаче никой не спори, тук всички са съгласни.

Не знам наистина кого още да спомена, та да не изпусна някого. Маврикий Николаевич замина и съвсем се изгуби някъде. Старата Дроздова се вдетини… Впрочем остава да разкажа още една, доста мрачна история. Ще се огранича само с фактите.

Връщайки се, Варвара Петровна отседна в градската си къща. Новините й се бяха струпали отведнъж и ужасно я бяха потресли. Тя се затвори в дома си. Беше вечер, всички бяха уморени и си легнаха рано.

На сутринта камериерката с тайнствен вид предаде на Даря Павловна писмо. По думите й писмото пристигнало още вечерта, но късно, когато всички си легнали, тъй че тя не посмяла да буди никого. Дошло беше не по пощата, а по човек в Скворешники до Алексей Егорич. А Алексей Егорич тутакси го беше донесъл — още същата вечер, и веднага си беше заминал за Скворешники.

Даря Павловна с разтуптяно сърце дълго време гледа писмото, не смеейки да го разпечати. Знаеше от кого е: от Николай Ставрогин. И на плика беше написано: „За Алексей Егорич, да се предаде на Даря Павловна, секретно.“

Ето го това писмо, дума по дума, без каквито и да било поправки, в стила на руското господарче, тъй и неизучило руския език въпреки европейската си образованост:

„Мила Даря Павловна,

Навремето ми се предлагахте за «болногледачка» и ме накарахте да обещая, че ще пратя за вас, като дотрябва. Заминавам след три дни и няма да се върна. Искате ли да дойдете с мен?

Миналата година и аз като Херцен се записах за гражданин на кантона Ури^[2], и това никой не го знае. Купих вече там една малка къщичка. Имам още дванайсет хиляди рубли; ще заминем и вечно ще живеем там. Не ща никога никъде да ходя.

Мястото е много скучно, клисура; планините ограничават погледа и мисълта. Много мрачно. Аз само защото се продаваше малката къща. Ако не ви хареса, ще я продадем и ще купя друга на друго място.

Не съм здрав, но се надявам с тамошния въздух да се избавя от халюцинациите. Това е физически; а нравственото — вие всичко знаете; дали наистина всичко?

Разказвал съм ви много за живота си. Но не всичко. Дори на вас — не всичко! Впрочем потвърждавам, че по съвест съм виновен за смъртта на жена си. Не съм ви виждал след това и затова го потвърждавам. Виновен съм и пред Лизавета Николаевна; но това го знаете; това вие почти точно го предсказахте.

По-добре не идвайте. Това, дето ви викам при себе си, е страшна низост. Пък и защо да се погребвате заедно с мен? На мен сте ми мила, изпадайки в печал, ми беше хубаво край вас: единствено пред вас можех да говоря гласно за себе си. От това не следва нищо. Вие сама си избрахте да ми бъдете «болногледачка» — изразът е ваш; защо такава жертва? Вникнете в друго: не ми е жал за вас, щом ви викам, и не ви уважавам, щом ви чакам. А пък ви викам и чакам впрочем. Във всеки случай отговорът ви ми е нужен, тъй като трябва много бързо да се заминава. В такъв случай ще замина сам.

В Ури не очаквам нищо; просто заминавам. Не съм избирал нарочно мрачно място. С Русия не ме свързва нищо — всичко в нея ми е чуждо, както и навсякъде. Вярно, че не обичам да живея в нея повече, отколкото на друго място; но и в нея не можах да намразя нищо!

Опитах си силите навред. Вие ме посъветвахте, «за да позная себе си». При пробите, които правих за себе си и за показ, по същия начин, както и през целия ми живот, те се оказаха безпределни. Пред очите ви понесох плесницата на брат ви; признах публично брака си. Но в какво да вложа тия сили — това е, което никога не съм виждал, не виждам и сега, въпреки че в Швейцария ме окуражавахте и аз ви бях повярвал. По същия начин, както и преди, мога да поискам да направя добро дело и изпитвам удоволствие от това; веднага пожелавам нещо зло и пак изпитвам удоволствие. Но и едното, и другото чувство винаги са твърде хилави, както и преди — и никога не биват силни. Желанията ми са твърде немощни; не могат да ме ръководят. Реката може да се преплува върху дъска, но с треска не може. Това е, за да не си помислите, че отивам в Ури с някакви надежди.

Както и преди, не обвинявам никого. Опитвах да се отдам на разврат и изтощих силите си в него; но не обичам разврата, не съм го искал. Напоследък вие ме наблюдавахте. Знаете ли, че ме беше яд дори на нашите нихилисти, от завист за техните надежди? Но вие напразно се страхувате: не бих могъл да тръгна с тях, защото не споделях нищо тяхно. А тъй, за смях, от яд също не можех, и не защото ме е страх от присмеха — присмехът не може да ме уплаши, — а защото все пак имам навиците на порядъчен човек и ме беше гнус. Но ако изпитвах повече злоба и завист, бих тръгнал може би с тях. Съдете до каква степен ми е било леко и колко съм се люшкал насам и натам!

Мили друже, нежно и великодушно създание, аз ви разгадах! Може би мечтаете да ми дадете толкова любов, да излеете върху ми толкова прекрасно от прекрасната си душа, че се надявате по този начин да поставите пред мене цел? Не, по-добре да сте по-предпазлива: любовта ми ще бъде тъй повърхностна, какъвто съм аз самият, а вие ще бъдете нещастна. Брат ви ми казваше, че онзи, който губи връзката със своята земя, губи и боговете си, тоест всичките си цели. За всичко може да се спори до безкрайност, но от мен се излива единствено и само отрицание без всякакво великодушие и сила. Дори отрицание не се излъчва. Всичко и винаги е повърхностно и вяло. Великодушният Кирилов не понесе идеята си и се застреля; но нали аз виждам, че великодушието му идваше от болния му разсъдък. Никога не мога да си изгубя ума и никога не мога да повярвам в идеята до такава степен, както той. Дори да се заема с идеята, не мога до такава степен. Никога, никога не мога да се застрелям!

Знам, че би трябвало да се самоубия, да очистя земята от себе си като от подло насекомо; не се боя от самоубийството, защото се боя да проявя великодушие. Знам, че и това ще бъде измама — последната измама в безкрайната поредица от измами. Каква полза да излъжеш себе си, само и само да се направиш на великодушен? Никога не мога да изпитам негодувание и срам, а значи — и отчаяние.

Простете ми, че толкова много пиша. Опомних се, това беше случайно. Така и сто страници са малко, и десет реда стигат. И десет реда стигат, за да ви помоля за «болногледачка».

Откакто заминах, живея при станционния надзирател на шеста станция. Знаем се от един гуляй в Петербург преди пет години. Че живея там, не знае никой. Пишете ми на негово име. Прилагам адреса.

Николай Ставрогин“

Даря Павловна незабавно отиде при Варвара Петровна и показа писмото. Тя го прочете и помоли Даша да излезе, за да го прочете още веднъж насаме. Но някак много бързо я повика.

— Отиваш ли? — попита тя почти плахо.

— Отивам — отвърна Даша.

— Стягай се! Тръгваме заедно!

Даша я погледна въпросително.

— А какво ще правя аз тука? Не е ли все едно? И аз ще се запиша в Ури и ще си доживея дните в клисурата… Не бой се, няма да ви преча.

Бързо започнаха да се стягат, за да хванат обедния влак. Но не мина и половин час, когато от Скворешники пристигна Алексей Егорич. Той доложи, че рано сутринта, с първия влак, „внезапно пристигнал Николай Всеволодович и сега тяхна милост се намира в Скворешники, но в такъв вид, че не отговаря на въпросите, обиколи всички стаи и се заключи в свойта половина…“

— Аз пряко заповедта на тяхна милост разсъдих да дойда и доложа — прибави Алексей Егорич с крайно внушителен вид.

Варвара Петровна му хвърли пронизителен поглед и не го разпитва повече. Моментално приготвиха каретата. Тръгнаха заедно с Даша. Разправят, че докато пътували, често се кръстели.

В „неговата половина“ всички врати бяха отворени и Николай Всеволодович го нямаше никъде.

— Дали пък не ще да е в мезонина, а? — предпазливо се произнесе Фомушка.

Интересното е, че след Варвара Петровна в „неговата половина“ бяха влезли неколцина слуги, а всички останали чакаха, събрани в салона. Никога по-рано не биха си позволили такова нарушение на етикета. Варвара Петровна виждаше и мълчеше.

Качиха се в мезонина. Там имаше три стаи, но и трите бяха празни.

— Да не би пък там да е отишъл тяхна милост? — посочи някой вратата на таванската стаичка. И наистина винаги затворената таванска вратичка сега беше широко отворена. Трябваше да се изкатерят почти под покрива по едно много тясно, дълго и ужасно стръмно дървено стълбище. Там също имаше някаква стаичка.

— Аз не отивам там. Какво ще търси той там? — ужасно пребледня Варвара Петровна, озъртайки се към слугите. Те я гледаха и мълчаха. Даша трепереше.

Варвара Петровна се хвърли нагоре по стълбите. Даша подире й; но едва влязла в таванската стаичка, извика и се строполи в несвяст.

Гражданинът на кантона Ури висеше зад вратата. На масичката имаше парче хартия, на което пишеше с молив: „Никой да не се вини, аз самичък.“ На същата масичка се търкаляха едно чукче, парче сапун и голям пирон, взет очевидно за запас. Здравият копринен шнур, на който се беше обесил Николай Всеволодович, беше обилно изтъркан със сапун. Всичко показваше преднамереност и съзнание до последния миг.

След аутопсията нашите медици съвсем определено и категорично отхвърлиха да е бил луд.