Фьодор Достоевски
Бесове (20)

II

Еркел беше от ония „щураци“, дето само главното пипе го нямат в главата си; що се отнася обаче до дребните работи, пипето му добре сечеше. Фанатично, по детски предан на „общото дело“, а всъщност на Пьотър Верховенски, той действаше по инструкцията, която онзи му беше дал, когато нашите уточняваха и разпределяха ролите си за другия ден. Отреждайки му ролята на пратеник, Пьотър Степанович бе успял да поговори с него десет минути насаме. Изпълнителността беше потребност за тази дребна, плиткоумна, вечно жадуваща да се подчини на чуждата воля натура — о, разбира се, не за друго, а само в името на „общото“ или „великото“ дело! Впрочем и това е без значение, защото подобните на Еркел жалки фанатици не са способни да възприемат служенето на идеята по друг начин, освен олицетворявайки я с онова лице, което според тях изразява тази идея. Чувствителният, мил, добродушен Еркел бе може би най-безсърдечният от убийците на Шатов и би взел участие в убийството му, без да изпитва лична омраза към него и без да му трепне окото. Наредено му беше например, между другото, внимателно да огледа обстановката у Шатов и когато Шатов не го беше пуснал да влезе в стаята и в тревогата си се бе изтървал да каже, че се е върнала жена му — инстинктивната хитрост тутакси подсказа на Еркел да не проявява никакво любопитство въпреки проблесналата догадка, че тоя факт ще е от голямо значение за успеха на тяхното начинание.

Тъй и беше всъщност: единствено това обстоятелство спаси „мерзавците“ от намеренията на Шатов и същевременно им помогна да се „отърват“ от него… Преди всичко връщането на жена му развълнува Шатов, изкара го от релсите, лиши го от присъщата му прозорливост и предпазливост. Сега, когато главата му беше заета със съвсем други неща, собствената му безопасност изобщо не го занимаваше. Напротив, с готовност бе повярвал в утрешното бягство на Пьотър Верховенски — това напълно съвпадаше с подозренията му! Връщайки се в стаята, отново седна в ъгъла, опря се с лакти на колената и зарови лице в дланите си. Горчиви мисли го измъчваха…

Час по час вдигаше глава, ставаше и на пръсти отиваше да я погледне: „Господи! До сутринта ще се обърне на пневмония, ако вече не е почнало! Простудила се е, разбира се. Не е свикнала с тоя ужасен климат, пък отгоре на всичко третокласен вагон, дъжд, виелици, а тя само с тая тънка наметка, една свястна дрешка си няма… И той, значи, да я изгони точно в момента, когато е най-безпомощна? Гледай каква й е чантичката, мъничка, лекичка, сбръчкана, няма и пет кила! Горката, колко е изнурена, колко ли е претеглила! Тя е горда, няма да се оплаче, но нервите й вече не издържат. Това е от болестта — като се разболеят, и ангелите се изнервят! Челото й сигурно е сухо и цялото гори, какви кръгове има под очите си и… въпреки всичко какъв прекрасен е този овал на лицето, тези разкошни коси, колко…“

И той бързо отместваше погледа си, бързо се отдалечаваше, страхувайки се сякаш от самата мисъл, че може да вижда в нея нещо друго освен едно нещастно измъчено същество, на което трябва да се помогне — „сега й е само до твоите надежди! О, какво долно, какво подло нещо е човекът!“ — и пак отиваше в ъгъла, сядаше, закриваше лице с длани и пак мечтаеше, пак си спомняше… и пак му се мъжделееха някакви смътни надежди.

„Ох, капнала съм, ох, капнала съм!“ — спомняше си той възклицанията й, слабия й измъчен глас. „Господи! Да я остави на произвола с нейните осемдесет копейки — нали й видя портмоненцето, вехтичко, мъничко! Тръгнала да си търси работа — как си ги представя тя тия неща и как си я представят те Русия изобщо! Че това са същински деца, живеят само с фантазиите, които сами си измислят — и седнала да се сърди, горката, че Русия не приличала на мечтите й от странство! О, нещастници, о, невинни душици!… Тук обаче наистина е студено…“

Сети се, че се беше оплакала от студа и той каза, че ще запали печката. „Дървата лесно, но да не взема да я събудя. Впрочем нищо. Ами дали да ида за салама? Като стане, може да й се дояде… Е, това може и после, Кирилов е буден цялата нощ. С какво да я завия, много дълбоко е заспала, но мръзне, ох, сигурно мръзне!“

И още веднъж се приближи да я погледне — роклята й се беше малко подгънала и десният й крак се беше заголил до коляното. Почти уплашено се извърна, свали палтото си (самият той остана по изтънялата си куртка) и я зави, стараейки се да не гледа разголения крак.

Докато разпалваше дървата и шеташе нагоре-надолу на пръсти, докато разглеждаше спящата жена и мечтаеше в ъгъла, а после отново я разглеждаше, беше минало доста време. Минали бяха два-три часа. През това време Верховенски и Липутин бяха вече успели да посетят Кирилов и да си отидат. Най-накрая, както седеше в ъгъла, задряма и той. Изведнъж се чу стон — беше се събудила. Той скочи като заварен на местопрестъплението.

— Ох, Marie, заспал съм… Ох, какъв подлец съм аз!

Тя се надигна, озърна се учудено и в първия момент сякаш не разбра къде се намира; и изведнъж гневно избухна:

— На какво прилича това? Заела съм леглото ви и изнемогвайки от преумора, съм заспала, а вие да не ме събудите! Как посмяхте да си го помислите, че възнамерявам да ви бъда в тежест!

— Как можех да те събудя?

— Можели сте, длъжен бяхте! Нали нямате друг креват, а пък аз заех вашия. Нямате право да ме поставяте във фалшиво положение. Или си въобразявате, че съм дошла да се възползвам от благодеянията ви? Благоволете незабавно да заемете леглото си, а аз ще легна в ъгъла, на столовете…

— Marie, няма толкова столове, пък и няма какво да се постеле.

— Значи, на пода. Нали иначе вие ще трябва да спите на пода. Искам на пода, веднага, веднага.

Стана, понечи да тръгне, но внезапно изстена и сякаш подкосена от някаква остра болка, падна на кревата. Шатов притича, но Marie зарови лице във възглавницата, хвана ръката му и с все сила почна да я стиска в своята. Така продължи няколко минути.

— Marie, гълъбче, ако трябва, тук имаме доктор, доктор Френцел, познаваме се и е много… Бих могъл да го повикам.

— Глупости!

— Как тъй глупости? Кажи, Marie, какво те боли? Може би трябва компрес… на корема например… Аз това и без доктор го мога… или синап.

— Какво значи това? — много странно попита тя, изведнъж вдигна глава и го загледа изплашено.

— Кое по-точно, Marie? — не разбра Шатов. — За какво точно ме питаш? О, боже, съвсем се обърках, Marie, не се сърди, че не разбирам нищо.

— Ох, оставете ме на мира, няма какво да разбирате. Пък и много смешно би било… — горчиво се усмихна тя. — Говорете ми нещо. Разхождайте се по стаята и говорете. Не стойте до мен и престанете да ме гледате, най-важното, не ме гледайте, петстотин пъти вече ви молих!

Шатов взе да ходи из стаята, забил очи в пода, стараейки се с все сила да не поглежда към нея.

— Тук има, само не се сърди, Marie, моля те, тук има салам и чай, съвсем наблизо… Ти одеве почти не яде…

Тя се ядоса и с отвращение замаха с ръка. Шатов в отчаяние си прехапа езика.

— Вижте какво, възнамерявам да отворя тук книговезница на разумните начала на съдружието.^[1] Кажете си мнението като тукашен човек: ще има ли успех, или не?

— Е, Marie, тук не четат книги, пък и изобщо няма книги. Къде ще седне той да ги дава за подвързия.

— Кой „той“?

— Тукашният читател и тукашният жител изобщо.

— Че говорете по-ясно де, какво е това „той“. Не знаете граматиката.

— Това е в духа на езика, Marie — промърмори Шатов.

— Стига с тоя ваш дух, омръзна ми. Защо тукашният жител или читател няма да си дава книгите за подвързия?

— Защото четенето на книги и подвързването на книги са цели два периода в развитието и разликата е огромна. Отначало той се научава да попрочита по малко, с векове, разбира се, но е немарлив към книгата, мачка я, къса, цапа, смятайки я за несериозно нещо. Подвързията означава вече и уважение към книгата, означава, че не само обича да чете, но го е признал за сериозна работа. Русия още не е доживяла до този период, Европа отдавна си подвързва книгите.

— Макар и по педантски, това е все пак добре казано и ми напомня нещо отпреди три години — преди три години понякога говорехте твърде умни неща.

Тонът й беше все тъй капризен и изпълнен с отвращение към всичко.

— Marie, Marie — с умиление заговори Шатов, — о, Marie! Да знаеш само колко нещо мина и замина през тия три години! Чух, че си почнала да ме презираш, задето си промених убежденията. Но от какво се отказах? От враговете на живия живот — остарели либералчета, които се боят от собствената си независимост; лакеи на мисълта, врагове на личността и свободата, безпомощни проповедници на мършата и разложението! Какво са те: старост, златна среда, най-еснафската, най-подлата бездарност, завистливо равенство, както си го представя лакеят, както си го е представял французинът през деветдесет и трета година… А главното — навред мерзавци, мерзавци и мерзавци!

— Да, мерзавците са много — рязко и с болка каза тя. Беше се някак изопнала, лежеше съвсем неподвижно, сякаш се страхуваше да помръдне, главата й бе отметната на края на възглавницата и уморените й, но горящи очи гледаха в тавана. Лицето й беше бледо, устните — сухи, спечени.

— Съгласна ли си, съгласна ли си с това, Marie? — възкликна Шатов. Тя понечи да направи отрицателен знак с глава, но внезапно я обзе същият одевешен гърч. Отново зарови лице във възглавницата и отново почна да стиска до болка ръката на притичалия и обезумял от ужас Шатов.

— Marie, Marie, но всичко това може да излезе нещо много сериозно.

— Мълчете… Не искам, не искам! — викаше тя почти яростно, обръщайки се отново на гръб, — да не сте посмели да ме гледате с това ваше състрадание! Разхождайте се, разхождайте се по стаята и говорете, говорете нещо…

Шатов отново взе да бърбори нещо като умопобъркан.

— С какво се занимавате тук? — прекъсна го тя високомерно и нетърпеливо.

— Ходя в кантората на един търговец. Стига да исках аз, и тук бих могъл да изкарвам добри пари.

— Толкова по-добре за вас…

— Ох, Marie, недей да мислиш, че нещо лошо, просто така го казах.

— А какво друго правите? Какво проповядвате? Вие не можете да не проповядвате, характер!

— Бога проповядвам.

— В когото самият вие не вярвате. Никога не съм могла да разбера тази идея.

— Друг път за това.

— А каква е била тази Маря Тимофеевна?

— И за това друг път.

— Как си позволявате да ми правите такива бележки! Вярно ли е, че тая смърт може да се приеме за злодеяние… на ония хора?

— Обезателно — скръцна със зъби Шатов.

Marie внезапно вдигна глава и болезнено извика:

— Не си позволявайте да ми говорите повече за това, никога, никога!

И отново рухна на леглото, сграбчена от същата конвулсивна болка — вече за трети път, но сега стоновете бяха по-силни, превърнали се бяха във вик.

— О, какъв несносен човек! О, какъв непоносим човек! — мяташе се тя, вече без да се сдържа, и отблъскваше навелия се над нея Шатов.

— Marie, ще правя каквото поискаш… ще се разхождам, ще говоря…

— Ама вие наистина ли не виждате, че почва?

— Какво почва?

— Откъде да знам? Мигар аз зная нещо… О, проклета да съм! О, проклето да е, отсега всичко да е проклето!

— Marie, ако би ми казала какво почва… защото иначе… как да разбера иначе?

— Вие сте един занесен и безполезен дърдорко. О, проклето да е всичко на тоя свят!

— Marie, Marie!

Той сериозно мислеше, че това е пристъп на лудост.

— Наистина ли не виждате най-сетне, че започвам да раждам — надигна се тя, гледайки го със страшна злоба, която болезнено изкривяваше лицето й. — Проклето да е, отсега да е проклето това дете!

— Marie — възкликна схваналият най-сетне какво става Шатов, — Marie… Защо не ми каза по-рано? — скочи той изведнъж и енергично грабна фуражката си.

— Да не би да съм знаела, като влизах? Мислите ли, че ако знаех, щях да дойда тъкмо тук? Казаха ми, че имало още десет дни! Къде, къде тръгвате, да не сте посмели!

— За акушерката! Ще продам револвера, сега най-важното е да намерим пари!

— Да не сте посмели, да не сте посмели, никаква акушерка, просто някаква жена, някоя от тия баби… в портмонето ми има осемдесет копейки… Как селските жени раждат без акушерки… Пък ако пукна, още по-добре.

— И акушерка ще дойде, и бабичка ще дойде. Само че как да те оставя самичка.

Но съобразявайки се, че по-добре да я остави самичка сега, въпреки изстъплението й, отколкото да я остави после без всякаква помощ, реши да не обръща внимание на стоновете и гневните й възклицания и разчитайки на здравите си крака, хукна презглава по стълбите.

III

Най-напред при Кирилов. Беше вече около един след полунощ. Кирилов стоеше в средата на стаята.

— Кирилов, жена ми ражда!

— Тоест как?

— Ражда, дете ражда!

— Да не… грешите?

— Не, не, има болки… Трябва някоя жена, някоя бабичка непременно, още сега… Ще можем ли намери? При вас имаше много бабички…

— Много жалко, че не умея да раждам — замислено отговори Кирилов, — тоест не че аз не умея да раждам, а да направя, че да се роди, не умея… или… не, това не мога да го кажа.

— Тоест не можете да помогнете при раждането. Не, аз не за това, някоя бабичка, бабичка ми трябва, някоя жена, гледачка, слугиня!

— Бабичка ще се намери, само че може би не веднага. Ако искате, да опитам вместо…

— Не, не, изключено, ще изтичам за акушерка, за Виргинска.

— Тая мерзавка!

— Да, Кирилов, да, но тя е най-добрата. Знам, знам, тая велика тайна — появата на ново същество — ще стане без благоговение и радост, напротив, с отвращение, с ругатни и богохулство, знам!… О, тя отсега вече го проклина!…

— Ако искате, мога да опитам…

— Не, не, моля ви, само докато ме няма (о, аз ще домъкна Виргинска!), от време на време отивайте оттатък и слушайте какво става горе, но в никой случай не влизайте, ще я изплашите, по никой начин не влизайте, само слушайте… за в краен случай. Само в най-краен случай влезте.

— Разбирам. Още една рубла. На. Исках утре кокошка, сега не ща. Бързайте, тичайте, с все сили тичайте. Самоварът кипи цялата нощ.

Кирилов и сега не знаеше нищо за намеренията на нашите относно Шатов. Впрочем той и преди си нямаше представа за степента на заплашващата го опасност. Знаеше само, че има някакви стари сметки с „ония хора“, защото макар че и той бе замесен донякъде по силата на пратените му от странство инструкции (впрочем съвсем повърхностни, тъй като пряко не бе участвал в нищо), напоследък беше зарязал всички задачи, напълно се беше оттеглил от всичко, на първо място от „общото дело“, и се бе отдал на съзерцание. И макар на заседанието Пьотър Степанович да бе заявил, че взема със себе си Липутин, за да можел лично да се убеди в готовността на Кирилов да поеме вината за „случая“ Шатов, в обясненията с Кирилов не бе споменал нито дума за Шатов, че дори не беше намекнал (смятайки го, изглежда, за неполитично, пък и самият Кирилов му изглеждаше неблагонадежден), и беше оставил обясненията за утре, когато всичко ще бъде свършено и следователно и на Кирилов ще му е „все едно“. Така поне си мислеше за Кирилов Пьотър Степанович. И Липутин много добре забеляза, че въпреки обещанието не беше станало дори дума за Шатов, но пък бе твърде развълнуван, за да протестира.

Шатов се носеше като вихър по улица „Муравиная“, проклинайки далечното разстояние, на което не му се виждаше краят.

У Виргински всички отдавна спяха и се наложи дълго да тропа. Но Шатов най-безцеремонно блъскаше с все сила по капака на прозореца. Вързаното в двора куче опъна веригата и злобно се разлая. Запригласяха му кучетата от цялата улица — вдигна се страшна врява.

— Защо чукате, какво обичате? — раздаде се най-после от прозореца мекият, съвсем несъответстващ на Шатовото „нахалство“ глас на Виргински. Капакът на прозореца се открехна, отвори се и малкото прозорче.

— Кой чука, кой е тоя негодник? — злобно изписка един вече напълно съответстващ на „нахалството“ женски глас — беше старата мома, роднината на Виргински.

— Аз съм, Шатов, жена ми се върна и сега ражда…

— Ами да си ражда, пръждосвайте се!

— Дошъл съм за Арина Прохоровна, не мърдам оттук без Арина Прохоровна!

— Тя не ходи при когото щяло и при когото нещяло. Нощем практиката е по-особена… Вървете при Макешева и стига сте вдигали шум! — съскаше злобният женски глас. Чуваше се как Виргински я възпира, но старата мома го блъскаше и не отстъпваше.

— Не мърдам оттук! — пак викна Шатов.

— Почакайте, почакайте малко! — обади се най-сетне Виргински, надделял, изглежда, на старата мома. — Моля ви, Шатов, почакайте пет минути, сега ще събудя Арина Прохоровна и ви моля — не чукайте и не викайте повече… О, какъв ужас е всичко това!

След безкрайни пет минути Арина Прохоровна се появи.

— Жена ви ли е пристигнала? — се чу гласът й от прозорчето и за голямо учудване на Шатов, не звучеше ядосано, а само както винаги троснато, но Арина Прохоровна не умееше да разговаря инак.

— Да, жена ми, и ражда.

— Маря Игнатиевна?

— Да, Маря Игнатиевна… Разбира се, че Маря Игнатиевна, коя друга!

Настъпи мълчание. Шатов чакаше. В къщата си шепнеха нещо.

— Отдавна ли е пристигнала? — пак се обади madame Виргинска.

— В осем часа тази вечер. По-бързо, моля.

Пак шепот, сякаш се съветваха.

— Вижте какво, да не би да грешите? Тя ли ви прати да ме повикате?

— Не, не ме е пращала, тя иска някоя жена, най-обикновена жена, за да не ме обременява с разходи, но аз ще ви платя, не се безпокойте.

— Добре, идвам — независимо дали ще ми платите, или не. Винаги съм ценяла независимите чувства на Маря Игнатиевна, макар че тя може би не ме помни. Имате ли най-необходимите неща?

— Нищо нямаме, но ще има всичко, всичко ще има…

„Гледай ти, и у тия хора имало великодушие! — мислеше си Шатов на път за дома на Лямшин. — Види се, убежденията и човекът са две твърде различни неща. Може би съм много виновен пред тях!… Всички сме виновни, всички сме виновни и… ех, ако всички можеха да го разберат!…“

У Лямшин не се наложи да чака дълго. За най-голяма изненада моментално беше скочил от кревата и бос, по нощница отвори прозорчето, рискувайки да се простуди — а беше страшно мнителен и полагаше непрекъснати грижи за здравето си. Тая му отзивчивост и бързина не бяха случайни — след заседанието на нашите Лямшин така се беше разтреперал, че от вълнение чак досега не го хващаше сън. Непрекъснато му се мъжделееха някакви неканени и крайно нежелани гости. Най-много от всичко го измъчваше известието за доноса на Шатов… И сега най-внезапно това блъскане по прозореца!…

А като видя Шатов, до такава степен се уплаши, че моментално затръшна прозорчето и се скри в кревата си. Шатов почна да блъска и да вика като луд.

— Как си позволявате да блъскате така посред нощ? — заплашително, но примирайки от страх, викна Лямшин, когато, след като минаха най-малко две минути, отново се осмели да отвори прозорчето и окончателно се убеди, че Шатов е самичък.

— На ви револвера, вземете го и ми дайте петнайсет рубли.

— На какво прилича това, пиян ли сте? Това е просто разбойничество; ще се простудя заради вас. Чакайте да наметна одеялото.

— Веднага ми върнете петнайсетте рубли. Не ги ли дадете, ще чукам и ще викам до сутринта. Ще избия прозореца.

— А пък аз ще викна за помощ и ще ви натикам в дранголника.

— Че аз да не би да съм ням? Ами ако аз викна за помощ? Кой го е повече страх от стражари — мене или вас?

— Значи наистина сте способен на подобна подлост… Знам за какво намеквате… Чакайте, чакайте, престанете с това чукане, за бога! И какви са тия пари посред нощ, моля ви се? Тъй де, защо са ви тия пари, щом не сте пиян?

— Жена ми се върна. Вижте, че ви правя десет рубли отстъпка, а не съм стрелял с него нито веднъж. Хайде, вземете си го, веднага го вземайте.

Лямшин машинално протегна ръка през прозорчето и пое револвера; почака малко, после изведнъж бързо си подаде главата навън и някак уплашено изломоти:

— Не е вярно, че се е върнала жена ви. Лъжете… просто искате да офейкате някъде.

— Глупак, къде ще бягам аз. Да бяга вашият Пьотър Верховенски, аз няма защо да бягам. Току-що бях при Виргинска и тя веднага се съгласи да дойде. Проверете. Жена ми се мъчи. Трябват ми пари. Върнете ми парите!

В изобретателния мозък на Лямшин избухна цял фойерверк от идеи. Най-неочаквано всичко вземаше един друг обрат, но страхът все още му пречеше да разсъждава.

— Ама как тъй… нали не живеете с жена си?

— За такива въпроси ще ви строша главата.

— Ох, боже мой, извинявайте, моля ви се, разбирам, просто съм зашеметен… Но, разбирам, разбирам. Но… Арина Прохоровна наистина ли ще дойде? Казахте, че била тръгнала? Но нали знаете, че това не е истина. Виждате ли, виждате ли, на всяка крачка ме лъжете.

— Тя вече сигурно е при жена ми, не ме бавете, не е моя вината, че сте толкова глупав.

— Не е вярно, никак не съм глупав. Ще ме извините, но не съм в състояние…

И съвсем объркан, отново, за трети път вече, взе да затваря прозорчето, но Шатов тъй се развика, че онзи моментално се подаде навън.

— Но това е истинско посегателство върху личността! Какво искате от мен, кажете, какво, какво? Формулирайте го! И то посред нощ, не забравяйте, че посред нощ!

— Петнайсет рубли искам, глупако!

— Но аз може би не желая да вземам револвера обратно. Нямате никакво право. Щом сте го купили веднъж — точка, и нямате никакво право. И по никой начин не мога такава сума през нощта. Откъде ще ви взема такава сума?

— Винаги имаш пари. И ти намалих десет рубли, но ти си стар чифутин.

— Вдругиден елате, чувате ли ме, вдругиден сутринта, точно в дванайсет часа, и ще ви върна цялата сума, хайде, нали?

Шатов за трети път яростно затропа по прозореца:

— Дай ми сега десет рубли, а утре рано-рано — другите пет.

— Не, другите пет вдругиден, утре няма да имам, ей богу, няма да имам. Хич недейте идва, хич недейте идва.

— Давай десетте! О, подлец!

— Защо сте се развикали, какви са тия ругатни? Чакайте, трябва да светна; видяхте ли, падна стъклото… Какви са тия ругатни посред нощ? На! — подаде му той през прозорчето една банкнота.

Шатов грабна банкнотата — пет рубли.

— Ей богу, истина ви казвам, и да ме заколите — нямам повече. Вдругиден мога и двайсет, а сега нямам.

— Не мърдам оттук! — ревна Шатов.

— На, на, вземете и тези, виждате ли, и повече не давам. Ако ще да се раздерете от викане, не давам повече, не давам, та каквото и ще да става! Не давам и това е!

Беше изпаднал в изстъпление, в отчаяние, целият се бе изпотил. Двете банкноти, които му даде допълнително, бяха по една рубла. Събраха се всичко седем рубли.

— Дяволите те взели, ще дойда утре. Ще те пребия, ако не си ми приготвил осем рубли, Лямшин.

„Аз няма да съм у дома, глупако!“ — бързо си помисли Лямшин.

— Чакайте, чакайте! — развика се той подир Шатов, който вече тичаше. — Чакайте, върнете се. Кажете ми, моля ви се, вярно ли, дето жена ви се върнала?

— Глупак! — изплю се Шатов и с все сила се понесе към къщи.

IV

Трябва да кажа, че Арина Прохоровна не знаеше нищо за взетите на вчерашното заседание решения. Връщайки се потресен и разбит у дома си, Виргински не бе посмял да й съобщи какво бяха решили, но все пак не се бе стърпял и разказа само наполовината — тоест за съобщението на Верховенски относно твърдото намерение на Шатов да направи донос. Веднага обаче беше заявил, че не вярва много на това известие. Арина Прохоровна ужасно се беше изплашила. Ето защо, когато се появи Шатов, веднага тръгна, въпреки че покрай една родилка миналата нощ не бе мигнала и беше много уморена. Тя не се съмняваше, че „това нищожество Шатов е способно на гражданска подлост“, но пристигането на Маря Игнатиевна поставяше нещата в друга светлина. Уплахата на Шатов, отчаяният му тон, молбите му за помощ означаваха поврат в чувствата на предателя: един човек, който е решил да се предаде, само и само да погуби другите, сигурно щеше да изглежда и да се държи по-другояче. С една дума, Арина Прохоровна реши да види всичко със собствените си очи. Виргински остана много доволен от решението й — сякаш снеха планина от плещите му! У него се зароди дори някаква надежда: целият вид на Шатов му се беше сторил във висша степен несъответстващ на предположението на Верховенски…

Шатов не грешеше — като се върна, Арина Прохоровна вече седеше при Marie. Току-що бе пристигнала и с презрение беше изгонила застаналия на пост под стълбите Кирилов. Запознала се беше на бърза ръка с Marie, която наистина не я помнеше, установила бе, че „положението й е отвратително“ — сиреч, че е озлобена, разстроена и изпаднала „в малодушно отчаяние“ — и за някакви си пет минути беше направила на пух и прах всичките й възражения.

— Какво сте се запънали, че не ви трябвала скъпа акушерка? — казваше тя в момента, когато влезе Шатов. — Чисти глупости, пълен фалш, който иде от ненормалното ви положение. Ако прибегнете до помощта на някоя бабичка, някоя, дето бабува по селата, шансът ви да загазите е петдесет на сто. И тогава и грижите, и разходите са повече, отколкото за скъпата акушерка. И освен това кой ви е казал, че съм чак такава скъпчийка? После ще ми платите, аз няма да ви одера кожата, а ще ви гарантирам успеха — няма да ви оставя да умрете, и по-лошо съм виждала. Пък и за детето — още утре ще го пратя в приюта, после на село и работата е свършена. А като се съвземете, ще се заловите с разумен труд и в най-скоро време ще компенсирате на Шатов и жилището, и разходите, които няма да са чак толкова големи.

— Аз не за това… аз нямам правото да обременявам…

— Рационални и граждански чувства, да, но повярвайте ми, че Шатов няма да изхарчи почти нищо, стига малко от малко да дойде на себе си и да се откаже от неговите фантасмагории. Стига само да не прави глупости, да не бие барабана, да не обикаля с изплезен език из града. Ако не се хване изкъсо, до сутринта ще вдигне всички тукашни доктори — нали вдигна всички кучета на моята улица. Няма нужда от доктори, казах вече, че отговарям за всичко. Виж, може да се наеме някоя бабичка да прислужва, това няма да струва нищо. Пък все ще свърши нещо и той, няма да прави само глупости. Здрав-прав човек, колко му е да изтича до аптеката, без да оскърбява чувствата ви с благодеянието си. И какво благодеяния е това, дявол да го вземе! Кой ви докара до това дередже, нали той? Не ви ли скара със семейството, дето бяхте гувернантка, с егоистичната цел да се ожени за вас? Да не мислите, че не знаем… Впрочем самият той дотърча като смахнат и разтръби по цялата улица. Не ви се натрапвам и дойдох само заради вас, заради принципа, че всички наши трябва да са солидарни — казах му го още у дома. Но ако според вас съм излишна — сбогом; само да не стане белята, която толкова лесно може да се избегне.

Тя дори се надигна от стола.

Marie бе тъй безпомощна, толкова страдаше и което е право — толкова я беше страх от предстоящото, че не посмя да я отпрати. Но тази жена най-внезапно й беше станала омразна — излишни бяха тия приказки, съвсем друго изпитваше сега в душата си. Но пророчеството за възможната смърт в ръцете на някоя неопитна бабичка победи отвращението. Затова пък от този момент стана още по-взискателна, още по-безпощадна към Шатов. Стигна се дотам, че му забрани не само да я гледа, но и да стои с лице към нея. Болките се засилваха. Проклятията, дори ругатните ставаха все по-яростни.

— А-а, ама ние ще го изгоним него — отряза изведнъж Арина Прохоровна, — че той на човек не прилича, само ви плаши, като мъртвец е побледнял! Ама че чуден човек, вас пък какво ви засяга? Ама че комедия!

Шатов мълчеше. Решил беше: каквото и да било, да не отвръща.

— Виждала съм оглупели бащи, виждала съм ги да откачат в такъв момент. Но те поне са…

— Престанете или ме оставете да пукна! Нито дума повече! Не искам, не искам! — развика се Marie.

— То сега не може да не се говори и трябва да ви е ясно, че ако и вие не сте откачили, тъй го разбирам аз във вашето положение. Има работи, дето трябва да се кажат: имате ли нещо приготвено например? Вас питам, Шатов, сега на нея не й е до това.

— Кажете, какво точно трябва?

— Значи няма нищо приготвено.

Тя изброи всичко най-необходимо и трябва да й се признае, че се ограничи само с крайно необходимото, просто мизерно. Туй-онуй се намери у Шатов. Marie извади ключ и му го подаде да потърси в пътната й чанта. Тъй като ръцете му трепереха и се забави повече, отколкото трябваше, отваряйки непознатата ключалка, се ядоса, но когато Арина Прохоровна се притече да вземе от него ключовете, се разплака и се развика като луда, настоявайки чантата да отвори Шатов, а не тя.

За някои неща се налагаше да се иде до Кирилов. Но в момента, когато Шатов тръгна, започна като луда да го вика и се успокои чак когато върналият се тичешком от вратата Шатов й обясни, че излиза само за момент, за да донесе най-необходимото, и веднага се връща.

— На вас, госпожо, трудно може да се угоди — разсмя се Арина Прохоровна, — ту стой с лице към стената и да не си посмял да погледнеш, ту à си мръднал крачка оттука — веднага рев. Както я карате, ще вземе да си помисли нещо човекът. Добре де, добре, не лудейте, не се цупете, шегувам се.

— Нищо няма право да си мисли.

— Дрън-дрън, ако не беше влюбен във вас като овен, нямаше да тича с изплезен език по улиците и да разлайва кучетата из целия град. Прозореца ми издъни.

V

Когато Шатов влезе, Кирилов все още крачеше от единия до другия ъгъл и тъй се беше отнесъл, че дори беше забравил за пристигането на жена му, слушаше го и нищо не разбираше.

— Аха, да — сети се той изведнъж, правейки усилие да се откъсне от мислите си, — да… бабичка… Жена или бабичка? Чакайте: и жена, и бабичка, тъй ли? Помня. Ходих. Бабичката ще дойде, но не веднага. Вземете възглавницата. Нещо друго? Да… Чакайте, Шатов, случват ли ви се мигове на вечна хармония?

— Вижте какво, Кирилов, трябва да спрете с тия безсънни нощи.

Кирилов изведнъж дойде на себе си и — странно — заговори много по-свързано откогато и да било. Явно отдавна бе формулирал всичко това, а може и да го беше записал:

— Идват секунди — по пет или шест, не повече, — когато внезапно усещаш, че си постигнал вечната хармония. Неземно усещане. Не, не говоря за небесния му произход, а за това, че в земния си облик човек не може да го понесе. Или трябва да се промениш физически, или да умреш. Съвсем ясно, безспорно усещане. Сякаш изведнъж се сливаш с цялата природа и изведнъж си казваш — да, истина е! Създавайки света, бог всеки ден е повтарял: „Да, истина е, да, хубаво е!“ Не, не изпитваш умиление, а просто радост. И не прощаваш, защото просто няма какво да прощаваш. И не че обичаш, не — о, това е много повече от любов! Най-страшното е ужасяващата очевидност и тази радост трае ли повече от пет секунди — душата няма да го издържи и трябва да изчезне. През тия пет секунди аз изживявам цял един живот и ще дам за тях целия си живот, защото заслужава. За да издържиш десет секунди, трябва да се промениш физически. Мисля, че човекът трябва да престане да ражда. Защо му са деца, защо му е развитие, щом целта е постигната? В евангелието е казано, че при възкресението хората няма да раждат, ще бъдат като ангелите божи. Намек. Жена ви ражда ли?

— Кирилов, често ли ви се случва това?

— Веднъж на три дни, веднъж на седмицата.

— Епилептик ли сте?

— Не.

— Значи ще станете. Пазете се, Кирилов, чувал съм, че епилепсията тъкмо тъй започвала. Един епилептик най-подробно ми описа това усещане пред припадъка буквално по същия начин; и той ми каза за петте секунди и че повече не можело да се издържи. Помните ли за стомната на Мохамед^[2], която така и не можела да се излее, докато той обиколил с коня си целия рай. Стомната е тия ваши пет секунди и много ми напомня за вашата хармония, а Мохамед е бил епилептик. Пазете се, Кирилов — епилепсията ви дебне!

— Няма да ме свари — спокойно се усмихна Кирилов.

VI

Нощта изтичаше. Шатов току тичаше нагоре-надолу, караха му се, викаха го. Marie стигна до последната степен на страха от смъртта. Викаше, че „непременно, непременно!“ иска да живее, че се бои да умре. „Не ща, не ща!“ — повтаряше тя. Ако не беше Арина Прохоровна, всичко щеше да свърши много зле. Малко по малко обаче тя напълно овладя положението и пациентката й почна послушно като дете да изпълнява всяка нейна дума, всяко подвикване. Арина Прохоровна надделяваше не с ласка, а със строгост, но си знаеше работата. Взе да се развиделява, Арина Прохоровна най-внезапно измисли, че Шатов бил излизал на стълбите и четял молитви и взе да му се присмива. Marie също му се присмя — злорадо, язвително, и като да й олекваше от този смях. Накрая съвсем изгониха Шатов. Настъпи влажното студено утро. Той стоеше в ъгъла, долепил лице до стената, точно както снощи, когато идва Еркел. Трепереше като лист, опитваше се да не мисли, но мисълта му непрекъснато прескачаше от едно на друго, като насън. Замечтаваше се, но всяка нова мечта тутакси се скъсваше като прогнил конец. По едно време от стаята долетяха вече не стонове, а страшни, чисто животински писъци, непоносими, невъзможни. Искаше да запуши уши, но не можа и падна на колене, повтаряйки като безумен: „Marie, Marie!“ И ето че най-сетне се раздаде един нов писък — слаб, пресипнал, от който Шатов трепна и скочи на крака — писъкът на новороденото. Прекръсти се и се втурна в стаята. В ръцете на Арина Прохоровна писукаше и шаваше с мъничките си ръчички и краченца малко, червено, сбръчкано същество, ужасно безпомощно, което зависеше като прашинка от първия полъх на вятъра, но вече надаваше глас, сякаш за да напомни, че и то има пълно право да живее… Marie бе сякаш в безсъзнание, но само след миг отвори очи и странно, много странно погледна Шатов: в този поглед имаше нещо съвсем ново и все още не бе по силите му да разбере какво е то, но не познаваше тоя й поглед, не помнеше да го е гледала така.

— Момче ли е? Момче ли е? — с измъчен глас попита тя.

— Момченце! — викна Арина Прохоровна, повивайки детето. И вече повито, го подаде за момент на Шатов, готвейки се да го сложи между две възглавници напряко на кревата. И в тоя момент Marie, сякаш скришом, сякаш стеснявайки се от Арина Прохоровна, лекичко му кимна. Шатов веднага я разбра, поднесе й детето да го види.

— Какво е… хубавичко… — едва прошепна тя с усмивка.

— Я го виж ти как гледа! — весело се разсмя тържествуващата Арина Прохоровна, поглеждайки към Шатов. — Я го виж какъв сияе!

— Радвайте се, Арина Прохоровна… Велика радост е това… — с прехласнат, малоумен израз избърбори Шатов, който наистина беше засиял след думите на Marie за детето.

— То голяма радост за вас, няма що! — смееше се Арина Прохоровна, продължавайки пъргаво да шета и прибира из стаята.

— Появата на ново същество е най-великата тайна, Арина Прохоровна, най-необяснимата тайна и много жалко, че не го разбирате!

Шатов бърбореше несвързано, прехласнато и възторжено. Сякаш нещо бълбукаше в главата му и от само себе си бликаше навън.

— Били са двама и изведнъж — трети човек, нов дух, цялостен, завършен, неръкотворен. Нова мисъл и нова любов, страшно е дори да… И няма нищо по-велико на тоя свят!

— Ама че го каза! Чисто и просто по-нататъшно развитие на организма и нищо повече, никакви тайни — искрено и весело се смееше Арина Прохоровна. — Че то тъй и мухите са тайна. Само че вижте какво: не трябва да се създават излишни хора. Най-напред преобразете всичко тъй, че да няма излишни хора, пък тогава ги раждайте. Защото, ей го, утре ще го помъкнем в приюта… Впрочем така си е редно.

— В никакъв приют не го давам! — твърдо отсече Шатов, забивайки поглед в земята.

— Ще го осиновите ли?

— Защо, той си е мой син.

— Ами да, разбира се, той си е Шатов, по закон си е Шатов. И няма какво да ми се правите на благодетел на човечеството. Не ви бива без фрази. Добре, добре, само че, господа — свърши тя най-сетне шетнята си, — аз вече трябва да си вървя. Още веднъж ще дойда и довечера пак ще намина, а тъй като всичко мина най-благополучно, сега трябва да наобиколя и други, отдавна вече ме чакат. Шатов, сега ще дойде една бабичка, но бабичката си е бабичка, а щом сте й мъж, и вие си отваряйте очите, навъртайте се около нея, може да потрябва. Доколкото виждам, Маря Игнатиевна няма да ви изгони… добре де, добре, шегувам се…

И на пътната врата, докъдето беше излязъл да я изпрати Шатов, му каза:

— Голям смях, значи, за цял живот се от смях! Не ви ща парите; стига ми, дето и насън ще се смея. Не съм виждала нищо по-смешно от вас през тая нощ.

И си отиде страшно доволна. И по приказките на Шатов, и по всичко останало беше ясно като бял ден, че този човек е решил „да става баща и е същински мухльо“. И макар да й беше по-наблизо да иде направо у пациентката, която я чакаше, нарочно се отби вкъщи, за да го съобщи на Виргински.

— Marie, тя каза да потърпиш, да не спиш известно време, макар да виждам, че ще ти бъде много трудно… — плахо почна Шатов. — Аз ще поседна тук край прозореца, ще гледам да не заспиш, а?

И седна до прозореца, зад дивана, тъй че да не може да го вижда. Но не мина минута и тя го повика да й оправи възглавницата. Почна да я оправя. Тя сърдито гледаше в стената.

— Не така, ох, не така… Боже, какви ръце!

Шатов отново я оправи.

— Наведете се към мен — внезапно каза тя с някакъв променен глас, мъчейки се да не го гледа.

Той трепна, но се наведе.

— Още… не така… по-близо — и изведнъж лявата й ръка стремително обхвана шията му и той усети на челото си гореща, влажна целувка.

— Marie!

Устните й трепереха, едва се сдържаше да не се разплаче, но изведнъж рязко се надигна и святкайки с очи, каза:

— Николай Ставрогин е подлец!

И безсилно, като подкосена, рухна в леглото, зарови лице във възглавницата и с истеричен плач силно стисна ръката на Шатов в своята.

И оттук нататък вече не го пускаше да се отдели, поиска да седне до нея. Нямаше много сили да говори, но не сваляше очи от него и му се усмихваше също като смахната. Изведнъж се беше превърнала в някакво глупаво момиченце. Сякаш всичко се бе преобразило. Шатов ту плачеше като дете, ту започваше да говори — страстно, прехласнато, вдъхновено, един господ знае какво говореше; ту целуваше ръцете й. Тя го слушаше унесено, не разбирайки може би думите му, но отмалялата й ръка ласкаво ровеше косите му, приглаждаше ги — любуваше им се. Той й говореше за Кирилов, за това, как ще заживеят отсега нататък „отново и завинаги“, за съществуването на бога, за това, че всички са добри… В умилението си отново взеха детето да го погледат.

— Marie — викна той, стискайки детето в ръцете си, — край на старите глупости, край на позора и мъртвилото! Труд и само труд и тримата заедно по новия път, да, да!… Ох, ами да, как ще го кръстим?

— Него ли? Него ли как ще кръстим? — повтори тя с учудване и по лицето й внезапно се изписа страшно страдание.

Плесна с ръце, изгледа го с упрек и зарови лице във възглавницата.

— Marie, какво ти е? — извика той страшно изплашен.

— Как можахте, как можахте… О, неблагодарнико!

— Marie, прости ми, Marie… аз само попитах как ще го кръстим. Не знам…

— Иван, Иван ще го кръстим — вдигна тя почервенялото си и мокро от сълзи лице, — нима дори за миг сте предположили, че ще го наречем с някое друго, ужасно име?

— Успокой се, Marie, о, колко се разстрои!

— Отново грубост — на какво приписвате разстройството ми? Басирам се, че ако бях казала да го кръстим… с онова ужасно име, тутакси щяхте да се съгласите, нямаше да забележите дори! О, какви сте неблагодарни, какви сте долни, всички, всички, всички!

След минута, разбира се, се помириха. Шатов я склони да поспи. Заспа, но пак не пущаше ръката му и често се будеше, поглеждаше го, сякаш се боеше да не изчезне, и пак заспиваше.

Кирилов прати бабичката с „поздравленията си“ и освен това с току-що изпържени кюфтета, бульон и бял хляб за Маря Игнатиевна. Болната жадно изпи бульона, бабичката препови детето.

Marie накара и Шатов да изяде едно кюфте.

Времето минаваше. Накрая изнемощелият Шатов също заспа на стола с глава върху възглавницата на Marie. Тъй ги завари Арина Прохоровна, която удържа на думата си да дойде, весело ги събуди, поговори каквото трябваше с Marie и пак нареди на Шатов да не излиза никъде. После се пошегува със „съпрузите“ — то се знае, малко презрително и високомерно, и си отиде доволна както одеве.

Когато Шатов се събуди, се беше вече стъмнило. Побърза да запали свещта и хукна да вика бабичката; но още на вратата чу нечии тихи, бавни стъпки по стълбите. Показа се Еркел.

— Не влизайте! — прошепна Шатов, хвана го за ръката и стремително го помъкна обратно към пътната врата. — Чакайте ме тук, сега ще изляза, съвсем, ама съвсем бях забравил за вас! О, какво напомняне тъкмо в тоя момент!

Тъй се разбърза, че не се обади дори на Кирилов, а само повика бабичката. Marie изпадна в отчаяние и взе да негодува, че „изобщо му е дошло наум да я остави сама“.

— Това е последната, най-последната крачка! — викна той възторжено. — И вече по нов път и никога, никога вече няма да си спомним за стария ужас!

Криво-ляво успя да я склони и обеща да се върне точно в девет часа; целуна я горещо, целуна детето и бързо изтича при Еркел.

Отиваха в парка на Ставрогини, в Скворешники, където в едно затънтено място на края на парка, там, където започваше вече боровата гора, преди година и половина бе заровил в земята поверената му печатничка. Мястото наистина беше скрито от погледите, същински пущинак и доста отдалечено от дома на Ставрогини. От къщата на Филипов дотам имаше три и половина, може би четири версти.

— Ама как, пеш ли? Ще взема файтон.

— Много ви моля да не вземате — изрично настояха за това — възрази Еркел. — Файтонджията също е свидетел.

— Ох… дявол да го вземе! Добре де, все едно, само да свърши, да свърши веднъж!

Тръгнаха с бърза крачка.

— Еркел, мило, малко момче! — провикна се Шатов. — Били ли сте някога щастлив?

— А вие, изглежда, сте много щастлив в момента — с любопитство каза Еркел.