Фьодор Достоевски
Бесове (18)

II

Помещението, от което надничаше Пьотър Степанович, представляваше един голям кръгъл вестибюл. До него стоеше и Алексей Егорич, но го отпратиха. Николай Всеволодович затвори след себе си вратата към салона и застана в очакване. Пьотър Степанович му хвърли бърз изпитателен поглед.

— Е?

— Тоест ако вече знаете — разбърза се Пьотър Степанович, а очите му искаха сякаш да бръкнат право в душата на Ставрогин, — трябва да ви кажа, че никой от нас няма никаква вина и най-вече вие, защото това е такова стечение… такова съвпадение на случайности — с една дума, юридически това не може да ви засегне и долетях да ви предуведомя.

— Изгорели? Заклани?

— Заклани, но не изгорели, тъкмо това е лошото, но ви давам честната си дума, че колкото и да ме подозирате, нямам никаква вина — защото може би ме подозирате, а? Ще ви кажа цялата истина: вижте какво, тая мисъл наистина ми е минавала — лично вие ми я подсказахте, не, не насериозно, а само за да ме ядосате (защото дума да не става, че насериозно ще ми подсказвате такова нещо), но не се решавах и за нищо на света не бих се решил, дори сто рубли да ми даваха, пак не бих се решил — че каква ми е ползата, каква ми е ползата… (Ужасно бързо говореше, просто като кречетало.) Но гледайте какво стечение на обстоятелствата: дадох двеста и трийсет рубли (мои, мои, нито рубла ваши пари, най-важното, че вие много добре го знаете) на оня пиян глупак Лебядкин — онзи ден му ги дадох, чувате ли ме, онзи ден вечерта му ги дадох, а не вчера след „утрото“, запомнете го, защото това е много важно, защото нали тогава не съм знаел още със сигурност ще дойде ли при вас Лизавета Николаевна.

Дадох му от собствените си пари единствено защото по оня ден се отличихте и ви хрумна да разкриете публично тайната си. Е, тук не ви се меся… ваша си работа… рицар… но признавам, че се изненадах, съвсем изневиделица ми дойде. Но тъй като тия трагедии ми дойдоха до гуша — говоря ви съвсем сериозно, тъй като всичко това вреди, най-сетне, на собствените ми планове, и аз си казах, че на всяка цена и без ваше знание ще отпратя Лебядкини в Петербург, още повече че и самият той го искаше. Само едно сгреших, че му дадох парите от ваше име. Сгрешил ли съм, или не съм? Може и да не съм, а? А сега слушайте, слушайте накъде изби всичко… — Крайно разгорещен, той съвсем се приближи до Ставрогин и почна да го дърпа за ревера (а може и нарочно да го правеше). Ставрогин замахна и силно го удари по ръката.

— Какво правите… прекалявате вече… ще ми счупите ръката… главното, накъде изби цялата работа — отново се разбърза той, сякаш че нищо не беше станало. — Вечерта давам парите с условие рано сутринта и Лебядкин, и сестричето му да ги няма; възлагам работата на оня келеш Липутин — лично да ги качи на влака и да ги изпроводи. Но на тоя мерзавец му скимнало да си направи един зевзеклък с публиката — може би сте чули вече? На „утрото“? Ще ви кажа, ще ви кажа: Липутин и Лебядкин сядат да пият, съчиняват заедно стихове. Липутин издокарва Лебядкин с фрак — и същевременно ме уверява, че още сутринта го бил натоварил на влака, а всъщност го крие някъде в задната стаичка, за да го изкара на сцената. Но онзи много бързо и неочаквано се напил. Става скандалът, за който вече знаете, откарват го у дома му мъртвопиян, а Липутин му измъква двестате рубли, оставя му само дребните. За нещастие обаче оня още преди това се хвалил с двестате рубли и ги размахвал дето трябва и дето не трябва. А тъй като Федка само това и чака, а пък и чу нещичко у Кирилов (помните ли вашия намек?), решил да използва случая. Това е то цялата истина. Доволен съм, че поне Федка не е намерил парите, на хилядарка разчиташе, келешът ме ниеден! Бързал е и, види се, самият той се е уплашил от пожара… Повярвайте ми, че и на мене тоя пожар ми дойде като гръм от ясно небе. Не, това наистина на нищо не прилича! Чисто своеволие… Вижте какво, толкова много очаквам от вас, че нищо няма да скрия: там е работата, че тая идея за пожара отдавна зрее у мен, тъй като е толкова народна и популярна; но я пазех за критичния момент, за онзи скъпоценен момент, когато всички ще се вдигнем и… А на тях им скимнало да своеволничат и без да им е наредено, и то тъкмо сега, тъкмо в момент, когато трябваше да се свием тъй, че дъхът ни да не се чува! Не, това е такова своеволие!… С една дума, още нищо не знаем, говори се за двама работници… но ако са замесени и наши, един от тях само да има пръст в тая работа — тежко му! Виждате ли какво значи малко от малко да ги разпуснеш. Не, тая демократична сган с нейните петорки е лоша опора; тук е нужен кумир, нужна е една-единствена деспотична воля, която да не се опира на нещо случайно, нещо външно, а… Тогава и петорките покорно ще ПОДБИЯТ опашка и ако потрябва, и те ще влязат в работа. Във всеки случай обаче, макар сега и мало, и голямо да бие барабана, че на Ставрогин му било скимнало да изгори жена си, та покрай това изгорил и града…

— И мало, и голямо казвате, тъй ли?

— Тоест все още не, и право да ви кажа, нищо не съм чул още, но нали ги знаете хората, какво да ги правиш, особено пострадалите. Vox populi, vox dei!^[2] Колко му е да се разнесе един глупав слух?… Макар че всъщност лично вие няма какво да се опасявате. Юридически сте напълно чист, морално — също, нали не сте го искали? Не сте, нали? Никакви улики, просто едно съвпадение… Единствено, че Федка може да си спомни, дето се изпуснахте тогава у Кирилов (и що ли ви трябваше да го казвате тогава?), но това изобщо нищо не доказва, а на Федка ще му видим сметката. Още днес ще му видя сметката…

— А труповете не са ли обгорени?

— Ни най-малко — тоя вагабонтин нищо не е свършил като хората. Радвам се обаче, че сте толкова спокоен… защото макар да нямате никаква вина, че дори помисъл, все пак… После, съгласете се, че по тоя начин вашите работи се подреждат идеално: най-неочаквано ставате свободен вдовец и още сега можете да се ожените за една прекрасна девойка с огромно състояние, която отгоре на всичко е вече в ръцете ви. Виждате ли какво прави едно най-обикновено и грубо стечение на обстоятелствата, а?

— Заплашвате ли ме? Глупак с глупак!

— Недейте така, недейте, хайде сега и на глупак ме направихте, какъв е тоя тон? Вместо да се радвате… А пък аз съм се залетял да ви уведомявам… Защо ще ви заплашвам? Много сте ми притрябвали, ако ще е от страх! Нужна ми е вашата добра воля, а не страхът ви. Вие сте слънцето, светлината… Не вие, аз съм тоя, дето трепери от страх! Аз да не ви съм Маврикий Николаевич… Представяте ли си, препускам насам с двуколката и какво да видя — край оградата на вашата градина седи Маврикий Николаевич… свил се в шинела си, вир-вода мокър, изглежда, цялата нощ е седял! Господи! До каква степен можело да мръдне човек!

— Маврикий Николаевич? Наистина ли?

— Той, той. Седи край оградата. На триста, ами да, на триста крачки оттука. Профучах край него, но ме видя. Не го ли знаехте? В такъв случай много се радвам, че не забравих да ви го съобщя. Такива като него са най-опасни, особено в случай че носят и револвер, пък освен това нощ, дъжд, една съвсем естествена нервност — защото съгласете се, че положението му е… ха-ха-ха! Как мислите, какво чака?

— Лизавета Николаевна, разбира се.

— И таз хубава! Тя да не е луда да излезе? В тоя дъжд… ама че глупак!

— Тя незабавно ще иде при него.

— Охо! Я гледай ти! Излиза, че… Чакайте, ама сега и нейните работи съвсем се измениха; защо й е сега Маврикий? Нали вие сте вече свободен вдовец и още утре можете да я вземете за жена? Тя не го знае още — оставете на мен, завчас ще уредя цялата работа. Къде е тя, трябва и нея да зарадваме.

— Да я зарадваме ли?

— Разбира се, да вървим.

— Смятате ли, че няма да се досети за труповете? — някак особено присви очи Ставрогин.

— Разбира се, че няма да се досети — правейки се на пълен глупак, поде решително Пьотър Степанович, — защото юридически… Ама и вие сте един! Че и да се досети, какво! Не познавате вие жените, на жените тия работи им минават за нула време! Освен дето сега за нея няма нищо по-хубаво от това, да се омъжи за вас, защото, тъй или иначе, е компрометирана, освен това и аз какво ли не й наговорих за „ладията“ — веднага я разбрах що за птица е и че тъкмо „ладията“ най-силно ще й подейства. Не се безпокойте, толкова леко ще прескочи през тия трупове, че да ти е драго да гледаш! Да не говорим, че сте напълно, напълно невинен, не е ли тъй? Ще го запомни обаче, за да ви бодне някой път с тия трупове, на втората година от брака, например. Всяка жена, като се омъжва, си туря в пазвата поне нещичко от миналото срещу мъжа си… Но дотогава… нали знаете какво ще е след една година? Ха-ха-ха!

— Щом сте с двуколка, откарайте я при Маврикий Николаевич. Тя току-що каза, че не може да ме понася, че си отива и естествено, няма да приеме моята карета.

— И таз хубава! Ама наистина ли си отива? Че как тъй изведнъж? — глуповато го погледна Пьотър Степанович.

— Досетила се е някак тая нощ, че изобщо не я обичам, което впрочем винаги е знаела.

— А мигар вие наистина не я обичате? — поде Пьотър Степанович с израз на безкрайно учудване. — Че като е тъй, защо още снощи не я уведомихте, както се полага на един благороден човек, ами я задържахте? Това е ужасно подло от ваша страна и най-сетне, в какво положение поставяте мене?

Изведнъж Ставрогин се разсмя.

— На маймунката си се смея — обясни той веднага.

— А! Схванахте, значи, че се правя на палячо — страхотно зарадван се разсмя и Пьотър Степанович, — ами да, исках да ви развеселя! Можете ли да си представите, още щом ви видях, веднага се сетих, че е станал „кикс“. Или… да не би пълен провал, а? На бас се хващам — викна той, почти задавен от възторг, — че цялата нощ сте седели на столовете, държали сте се за ръчичка и сте си изгубили времето в спорове за нещо много благородно и изискано… Извинявам се, извинявам се; тъй де, какво ме засяга мене — аз още от вчера бях сигурен, че ще я свършите по най-глупав начин. Доведох ви я единствено да се поразвлечете малко и да ви докажа, че ще имате полза от мен; още триста пъти ще ви бъда полезен по тая част; аз изобщо обичам да правя услуги на хората. А щом вече не ви е нужна, на което и разчитах, идвайки насам, то…

— Значи ми я доведохте само да се поразвлека, а?

— Че за какво друго?

— А не за да ме накарате да убия жена си?

— И таз хубава, че да не би вие да сте я убили? Що за трагична личност!

— Все едно, нали вие я убихте.

— Аз ли съм я убил? Нали ви казах, че ей толкова нямам пръст в тая работа. Почвам обаче да се безпокоя за вас…

— Продължете си мисълта, казахте: „Щом вече не ви е нужна…“

— Оставете всичко на мен, разбира се! За нула време ще я омъжа за Маврикий Николаевич, който и тъй и тъй вече е тука — пък да не кажете после, че аз съм ви го довел в градината, само това оставаше! Сега ме е страх от него. Хубаво казвате да съм му я отвел с двуколката, ама… одеве се шмугнах покрай него… а ако има револвер?… То добре, че и аз нося моя. Ей го (извади от джоба си револвера, показа го за миг и бързо го прибра) — взех го за всеки случай… впрочем знаете ли какво ще ви кажа: сега сърчицето й и без това копнее единствено за Маврикий… във всеки случай би трябвало да копнее… и да ви кажа ли, дори ми е малко… жал за нея! Щом ги събера с Маврикий — тутакси ще почне да си мисли за вас, ще почне да ви хвали пред него, да му натяква… какво да правиш, женско сърце! Пак ли ви е смешно? Много се радвам, че се развеселихте. Добре, да вървим. Почвам направо с Маврикий, а за ония… убитите… дали да не премълчим сега-засега, а? Все едно, после ще го научи.

— За какво ще научи? Кой е убит? Какво казахте за Маврикий Николаевич? — отвори внезапно вратата Лиза.

— А! Вие подслушвате?

— Какво казахте току-що за Маврикий Николаевич? Убит ли е?

— А! Значи не сте чули! Успокойте се, Маврикий Николаевич е жив и здрав, в което моментално можете да се убедите, тъй като е тук, на пътя, край оградата… и, изглежда, цялата нощ е бил там; целият е мокър, с шинела… Видя ме, като идвах.

— Не е истина. Вие казахте „убит“… Кой е убит? — настояваше тя с мъчително недоверие.

— Убити са жена ми, брат й Лебядкин и слугинята им — твърдо каза Ставрогин.

Лиза трепна и ужасно пребледня.

— Зверска и много странна история, Лизавета Николаевна — тутакси се разцвърча Пьотър Степанович, — един глупав грабеж, най-обикновен грабеж, възползвали са се от пожара; това е работа на онзи разбойник Федка Каторжника, а пък тоя глупак Лебядкин сам си е виновен, защото се хвалил наляво и надясно, че има пари… тъкмо затова бързах… просто като гръм от ясно небе. Ставрогин едва го понесе, като му съобщих. Току-що се съветвахме: да ви кажем сега или не?

— Николай Всеволодович, вярно ли е това? — едва промълви Лиза.

— Не, не е вярно.

— Как така не е вярно! — трепна Пьотър Степанович. — Това пък какво значи?

— Господи, ще полудея! — извика Лиза.

— Ама поне вие разберете, че човекът не е на себе си! — с все сила викаше Пьотър Степанович. — Жена му са убили все пак. Вижте го какъв е пребледнял… Ами нали цялата нощ е бил с вас, за миг не се е отделял, как може да го подозирате?

— Николай Всеволодович, кажете като пред бога, виновен ли сте, или не, и аз ви се заклевам, че ще ви повярвам като на бога и накрай света ще тръгна с вас, о, да, ще тръгна, като пале ще тръгна подире ви…

— Защо я измъчвате, ама че човек сте и вие! — кипна Пьотър Степанович. — Лизавета Николаевна, бога ми, ви казвам, на каквото щете ме направете, но ми повярвайте; той е невинен — погледнете го — направо е убит, не е на себе си. За нищо, за нищо не е виновен, в помислите си дори!… Всичко това е работа на разбойници, които след една седмица ще бъдат заловени и наказани… Това е работа на Федка Каторжника и на ония от фабриката, това целият град го говори и аз съм сигурен, че е така.

— Така ли е? Така ли е? — цяла разтреперана очакваше присъдата си Лиза.

— Не съм убивал и бях против, но знаех, че ще ги убият, и не спрях убийците. Оставете ме, Лиза — промълви Ставрогин и влезе в салона.

Лиза закри лицето си с длани и тръгна навън. Пьотър Степанович първо понечи да се завтече подире й, но се върна в салона.

— Тъй значи, а? Тъй значи? Значи, от нищо не ви е страх, а? — нахвърли се той върху Ставрогин, обезумял от ярост, бъбрейки несвързано и почти с пяна на устата.

Ставрогин стоеше насред салона и мълчеше. Хванал беше с лявата си ръка един кичур от косата си и безсмислено се усмихваше. Пьотър Степанович силно го дръпна за ръката.

— Какво ви стана, откачихте ли? Значи такава била работата? Ще издадете всички, а вие ще хванете я в някой манастир, я някъде на майната си… Ама да знаете, че ще ви пречукам на място, нищо че не ви е страх от мене!

— А-а, вие ли бръмчите? — забеляза го най-после Ставрогин. — Тичайте — опомни се той изведнъж, — тичайте след нея, кажете да впрегнат, не я оставяйте… Тичайте де, какво стоите! Изпратете я до тях, тъй че никой да не разбере, и не я пущайте да ходи там… при телата… при телата… насила я качете в каретата… Алексей Егорич! Алексей Егорич!

— Чакайте, не викайте! Тя е вече в обятията на Маврикий… Маврикий няма да се качи във вашата карета… Спрете де! Има нещо по-важно от каретата!

Той пак извади револвера си; Ставрогин му хвърли сериозен поглед.

— Защо пък не, убийте ме — каза той тихо, почти примирено.

— Ох, дявол да го вземе, до каква степен можело да се оплете човек в собствените си лъжи! — беснееше Пьотър Степанович. — Ей богу, заслужавате да ви убие човек! Пада ви се и тя да ви беше заплюла!… Каква „ладия“ сте вие, вие сте една стара продънена и захвърлена на боклука гемия!… Хайде де, поне от яд елате на себе си! Е-ех! Значи, наистина всичко ви е обръгнало, щом сам си изпросвате куршума?

Ставрогин странно се усмихна.

— Ако не бяхте такъв шут, може би сега щях да ви кажа „да“… Само ако бяхте малко по-умен…

— Аз че съм шут, шут съм, но не искам вие, моята главна половина, да сте шут! Разбирате ли ме?

Ставрогин го разбираше, може би единствено той го разбираше. Та нали Шатов се беше учудил, когато Ставрогин му каза, че Пьотър Степанович е ентусиазиран човек.

— Махайте се сега, вървете по дяволите, а до утре аз все ще изстискам нещо от себе си. Елате утре.

— Значи, да? Да?

— Откъде да знам!… Да върви всичко по дяволите, по дяволите!

И Ставрогин излезе от салона.

— Впрочем още по-добре — промърмори под носа си Пьотър Степанович, прибирайки револвера.

III

И хукна да настигне Лизавета Николаевна. Тя все още беше наблизо — само на няколко крачки от къщата. Забавил я беше Алексей Егорич, който и сега вървеше на една крачка зад нея, облечен с фрака си, почтително навел глава, гологлав. Неотстъпно я молеше да почака да впрегнат каретата; старецът беше изплашен и почти плачеше.

— Връщай се, господарят ти иска чай, а няма кой да му поднесе — избута го Пьотър Степанович и смело хвана под ръка Лизавета Николаевна.

Тя не си измъкна ръката, но май и не беше съвсем на себе си, още не се беше опомнила.

— Първо — не натам — задърдори Пьотър Степанович, — трябва да минем оттук, а не покрай градината, и второ, във всеки случай пеша не можем да стигнем, до вас има три версти, а вие сте по рокля. Хайде сега, почакайте ме малко. Ей я тук двуколката ми, на двора, моментално ще я докарам, ще ви кача и ще ви отведа, тъй че никой няма да види.

— Колко сте добър… — ласкаво рече Лиза.

— Моля ви се, всеки хуманен човек на мое място би направил същото…

Лиза го погледна и се учуди.

— О, господи, аз пък мислех, че е онзи старец!

— Вижте какво, много се радвам, че така приемате нещата, защото всичко това са едни ужасни предразсъдъци, ама ужасни, и щом е тъй, не е ли по-добре да кажа на старчето веднага да впрегне каретата, за десет минути ще стане, а ние с вас да почакаме тук под стряхата, а?

— Преди това искам… къде са убитите?

— Хайде сега, ново двайсет! Тъкмо от това ме беше страх… Не, не, ние с вас нямаме работа там. Тая гледка не е за вас.

— Аз знам къде са, знам къщата.

— Какво, като я знаете! Ама вижте, моля ви се, дъжд, мъгла (господи, що ми трябваше да се нагърбвам с такова нещо!)… Вижте какво, Лизавета Николаевна, едно от двете: или идвате с мен с двуколката и тогава ще ме почакате и нито крачка по-нататък, защото още двайсет крачки и няма как да не ви види Маврикий Николаевич, или…

— Маврикий Николаевич! Къде е той? Къде?

— Е, щом като искате с него, ще ви изпратя още малко и ще ви покажа къде е, но мен ще ме извините — не бих искал да се срещаме тъкмо сега.

— Боже, той ме чака! — спря тя изведнъж и по лицето й се разля червенина.

— Но моля ви се, щом като е човек без предразсъдъци! Вижте какво, Лизавета Николаевна, всичко това не е моя работа; и не ме интересува и вие много добре го знаете; но аз все пак ви желая доброто… Щом с нашата „ладия“ не излиза нищо, щом се оказва, че е всичко на всичко една стара прогнила гемия, годна само за боклука.

— Ах, чудесно! — възкликна Лиза.

— Чудесно, ама плачете. Тук се иска мъжество. По нищо не трябва да се отстъпва на мъжа. В наше време, когато жената… пфу, да му се не види (едва не се изплю Пьотър Степанович)! А главното е, че няма за какво толкова да се съжалява: може пък да излезе за добро. Маврикий Николаевич е човек… с една дума, деликатен човек, макар и неразговорчив, което впрочем също е хубаво, при условие, разбира се, че няма предразсъдъци…

— Чудесно, чудесно! — разсмя се истерично Лиза.

— Ох, дявол да го вземе… Лизавета Николаевна — овладя се Пьотър Степанович, — аз собствено само заради вас… мене какво ме засяга… Вчера, когато поискахте, ви услужих, а днес… Ето че стигнахме, виждате ли Маврикий Николаевич, ей го къде е, той не ни вижда. Лизавета Николаевна, чели ли сте „Полинка Сакс“?^[3]

— Какво е това?

— Една повест — „Полинка Сакс“. Още като студент я четох… Някакъв чиновник, Сакс, много състоятелен човек, арестувал жена си за изневяра в собствената си вила… По дяволите, глупости! Запомнете ми думата, че Маврикий Николаевич още по пътя ще ви направи предложение. Още не ни вижда.

— Ах, не искам да ни види! — викна внезапно Лиза като обезумяла. — Да бягаме, да бягаме! В гората, в полето!

И хукна назад.

— Лизавета Николаевна, ама това вече е малодушие! — тичаше подире й Пьотър Степанович. — И защо не искате да ви види? Напротив, погледнете го гордо право в очите… Ако пък имате предвид нещо относно онова… девствеността… това е такъв предразсъдък, такава назадничавост… Къде хукнахте, къде? Тича ли, тича! Слушайте, да се върнем у Ставрогинови, да вземем моята двуколка… Ама накъде отивате? Там е кърът… туйто, падна!

Той се спря. Лиза се носеше като птица, без да знае накъде, и Пьотър Степанович беше изостанал на цели петнайсет крачки от нея. Изведнъж тя се спъна в една буца и падна. И в този момент отзад и малко отстрани се раздаде ужасен вик, викът на Маврикий Николаевич, който я беше видял да тича и да пада и сега летеше към нея през стърнището. Пьотър Степанович моментално се оттегли назад към вратите на Скворешники, за да се качи по-скоро на двуколката си.

А изтръпналият от ужас Маврикий Николаевич вече стоеше до Лиза, която беше станала, и държеше ръката й. Невероятната обстановка на тази среща го беше потресла и по лицето му се стичаха сълзи. Той бе видял оная, пред която се прекланяше и благоговееше, да тича като безумна през къра, в този ранен час, в това лошо време, само по рокля, разкошната вчерашна рокля, но вече измачкана, изцапана от падането… той не беше в състояние да говори, съблече шинела си и с треперещи ръце взе да загръща раменете й. И неволно извика, когато усети, че тя докосва с устни ръката му.

— Лиза! — викна той. — Аз съм безсилен, но не ме пъдете!

— О, да, да тръгваме, да си вървим по-скоро оттука, не ме оставяйте! — хвана го тя за ръката и го повлече подире си. — Маврикий Николаевич — изплашено зашепна тя изведнъж, — там все се правех на смела, а тук ме е страх от смъртта. Ще умра, много скоро ще умра, но ме е страх, страх ме е да умирам… — шепнеше тя, стискайки здраво ръката му.

— О, как няма поне една жива душа! — в отчаяние се оглеждаше той наоколо. — Поне някой да минеше! Ще си измокрите краката, ще полудеете!

— Нищо, нищо — окуражаваше го тя, — сега като съм с вас, по̀ не ме е страх, дръжте ме за ръката, водете ме… накъде сега, у дома ли? Не, отначало искам да видя убитите. Казват, че били заклали жена му, а той казва, че той я бил заклал; нали не е вярно, нали не е вярно? Искам да видя закланите… заради мен… заради тях той тая нощ ме разлюби… Ще ги видя и всичко ще разбера! По-скоро, по-скоро, знам я тази къща… там има пожар… Маврикий Николаевич, приятелю, не ми прощавайте на мен, безчестната! Защо ще ми прощавате? Защо плачете? Ударете ми плесница и ме убийте, тука, на полето, като куче!

— Вас вече никой няма право да ви съди — твърдо рече Маврикий Николаевич, — бог да ви прости, а аз съм последният, който ще ви стане съдник.

Впрочем странно би било да описвам тоя разговор. Те вървяха ръка за ръка, бързо, нервно, като обезумели. Отиваха право към пожара. Маврикий Николаевич все още не губеше надежда да срещне поне някоя каруца, но нямаше никой. Ситният чест дъждец не преставаше, поглъщаше всеки отблясък и оттенък и превръщаше всичко наоколо в някаква сива оловна равнодушна мъглявина. Отдавна беше ден, а сякаш още не бе разсъмнало. И изведнъж от тая сива, студена мъглявина насреща им взе да изплува една странна и крайно нелепа фигура. Сега си мисля, че да съм бил на мястото на Лизавета Николаевна, не бих повярвал на очите си. Но тя радостно възкликна — веднага беше познала приближаващия се човек. Степан Трофимович. Как беше тръгнал, как се бе осъществила безумната му идея за бягството — за това по-нататък. Ще кажа само, че още от сутринта го беше втресло, но и болестта не го бе спряла: твърдо крачеше по мократа земя; виждаше се, че е обмислил намерението си по възможно най-добрия за своя кабинетен опит начин. Облечен бе „като за път“, тоест с дълъг шинел, препасан с широк лакиран колан с голяма тока, с панталони, напъхани в кончовите на нови високи ботуши. Вероятно отдавна си е представял как трябва да изглежда един „пътник“, а колана и високите ботуши с хусарски кончови си е приготвил още преди няколко дни. Шапка с широка периферия, пухен шал около врата, бастун в дясната ръка и една съвсем малка, но страшно натъпкана пътна чанта в лявата довършваха костюма му. Отгоре на всичко в същата ръка държеше и разтворен чадър. Тия три предмета — чадърът, бастунът и чантата — му бяха причинили много неудобства, докато измина първата верста, а на втората му бяха дотежали.

— Нима това наистина сте вие? — печално възкликна Лиза, разглеждайки го със съчувствие, сменило първия порив на неосъзната радост.

— Lise! — извика Степан Трофимович, хвърляйки се към нея също почти в несвяст. — Chère, chère, нима вие… в тая мъгла? Виждате ли какво сияние! Vous etes malheureuse, n’est-ce-pas?^[4] Виждам, виждам, не ми казвайте нищо, но и не ме разпитвайте. Nous sommes tous malheureux, mais il faut les pardonner tous. Pardonnons, Lise^[5], и ще бъдем навеки свободни. За да приключим сметките си със света и да станем напълно свободни — il pardonner, pardonner et pardonner!^[6]

— Но защо коленичихте?

— Защото, сбогувайки се с този свят, искам във ваше лице да се сбогувам и с цялото си минало! — той заплака и поднесе ръцете й към почервенелите си очи. — Коленича пред всичко, което е било прекрасно в живота ми, прекланям му се и благодаря! Сега разсякох себе си на две половини: там остана безумецът, който vingt deux ans^[7] мечтаеше за полет в небесата! Тук е убитият, зъзнещ старец, тръгнал да се цанява у… chez ce marchand, s’il existe pourtant ce marchand…^[8] Но вие сте мокра до кости, Lise — викна той, изправяйки се, тъй като усети, че краката му се бяха намокрили от земята. — И как е възможно да ходите с тая рокля… и то пеша, и на това място… Вие плачете? Vous êtes malheureuse?^[9] А, да, аз май дочух нещо… Но откъде идете сега? — боязливо бързаше той с въпросите си, поглеждайки с дълбоко недоумение Маврикий Николаевич. — Mais savez-vous l’heure qu’il est!^[10]

— Степан Трофимович, чули ли сте нещо за едни убити хора… Вярно ли е това? Вярно ли е?

— Ония ли? Цяла нощ гледах сиянието на делата им. Те не можеха да свършат по друг начин… (Очите му отново заблестяха.) Бягам от кошмарите, бягам от трескавия сън, отивам да търся Русия, existe-t-elle la Russie? Bah, c’est vous, cher capitaine!^[11] Никога не съм се съмнявал, че някой ден ще извършите истински подвиг… Хайде, вземете поне чадъра ми, аз все едно, ще намеря някакъв превоз. Тръгнах пеш само защото ако разбереше, че заминавам, Stasie (тоест Настася) щеше да събере цялата улица; измъкнах се колкото е възможно по-incognito. Не знам, да ви кажа, в „Голос“ наистина пишат за повсеместно разбойничество, но мисля, че не ще да е чак тъй, не може да изляза на пътя и хоп — разбойникът насреща, нали? Chère Lise, вие май говорехте за някакво убийство? О, mon Dieu, на вас ви прилошава!

— Да вървим, да вървим, — викна почти истерично Лиза и отново повлече подире си Маврикий Николаевич. — Степан Трофимович, почакайте — върна се тя внезапно при него, — почакайте, бедният ми, дайте да ви благословя. Сигурно би трябвало да ви спрем, да ви вържем, но нека, аз пък ще ви благословя. Пък и вие се помолете за „горката“ Лиза — мъничко, не се престаравайте много. Маврикий Николаевич, върнете чадъра на това дете, непременно му го върнете. Така… И хайде, хайде да вървим!

Те пристигнаха пред фаталната къща точно в момента, когато струпалата се отпред гъста тълпа вече достатъчно се беше наслушала за Ставрогин и за това, колко му било изгодно да заколи жена си. Но пак повтарям: повечето хора слушаха мълчаливо и спокойно. Горещяха се само разни пияни кресльовци и някои „откачени“ типове, като един занаятчия, който непрекъснато размахваше ръце. А се знаеше, че е кротък човечец, който само понякога изведнъж откачаше и вече не можеше да спре — ставаше, когато нещо му направеше особено силно впечатление. Кога бяха дошли Лиза и Маврикий Николаевич — не видях. Но просто се вцепених от учудване, когато изведнъж съзрях сред тълпата Лиза — отначало дори не забелязах Маврикий Николаевич, изглежда, в един момент бе поизостанал на две крачки от нея или пък ги бяха разделили в навалицата. Лиза, която си проправяше път през тълпата, без да вижда и забелязва нещо около себе си, като в несвяст, като избягала от лудницата, разбира се, твърде скоро привлече вниманието: чуха се високи гласове и изведнъж се раздадоха крясъци. Някой в тълпата се провикна: „Тая е Ставрогиновата!“ И друг: „Не стига, че убиват, ами идват и да зяпат!“ Изведнъж видях, че отзад над главата й се вдига и спуска нечий юмрук; Лиза падна. Раздаде се ужасният вик на Маврикий Николаевич, който се втурна на помощ и с все сили удари застаналия между него и Лиза човек. Но в същия миг оня занаятчия го сграбчи с двете ръце изотзад. Стана сбиване и известно време нищо не можеше да се разбере. По едно време Лиза май се изправи и отново падна, повалена от друг удар. И изведнъж тълпата се разстъпи назад, образува се малък кръг, в средата на който лежеше Лиза, а окървавеният, обезумял Маврикий Николаевич стоеше над нея, плачеше и кършеше ръце. Не си спомням съвсем точно какво стана по-нататък; помня, че по едно време понесоха нанякъде Лиза. Тичах подире й; беше още жива и може би още в съзнание. Арестуваха занаятчията и други трима души. Тези трима и до ден-днешен отричат да са имали пръст в злодеянието, упорито твърдят, че били арестувани по погрешка; и може и да са прави. А понеже не е с всичкия си, занаятчията — макар и явно уличен, не може да обясни подробно станалото. Макар и да стоях далече, но като очевидец и аз бях длъжен да дам показания пред следствието; заявих, че всичко е станало съвсем случайно, направили са го хора, настроени може би, но неосъзнаващи действията си, с една дума — пияни, изгубили нишката хора. На това мнение съм и сега.