Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бесы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
automation(2011 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2011 г.)

Издание:

Фьодор Достоевски. Бесове

Превод от руски: Венцел Райчев

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Валерия Симеонова

На корицата: детайл от картината „Носене на кръста“, художник Йеронимус Бош

Формат 16/60/90 Печатни коли 43,5

Издателство „Захарий Стоянов“, 1997 г.

Предпечатна подготовка ЕТ „ПолиКАД“

„Абагар“ АД — Велико Търново

ISBN: 954-9559-04-1

История

  1. —Добавяне

Съпоставени текстове

Глава седма
При нашите

I

Виргински живееше в собствена къща, тоест в къщата на жена си, на улица „Муравиная“. Беше дървена едноетажна къща и живееха сами, без квартиранти. Претекстът — рожденият ден на домакина — беше събрал петнайсетина души гости, но сбирката никак не приличаше на обикновена провинциална вечеринка по случай рожден ден. Съпрузите Виргински още в началото на съвместното си съжителство се бяха разбрали окончателно и веднъж завинаги, че да се празнуват рождени дни, е чиста глупост, пък и „изобщо това не е повод за радост“. За няколко години те бяха успели напълно да се изолират от обществото. Макар да беше човек със способности, пък и състоятелен. Виргински, не знам защо, минаваше за чудак, който предпочита самотата и не стига това, ами „говори високомерно“. А madame Виргинска упражняваше акушерския занаят, поради което, въпреки офицерския чин на мъжа си, стоеше най-долу от всички на обществената стълбица — по-долу дори от попадията. В държането й обаче нямаше и помен от подобаващата на това ниско положение скромност. А след онази и просташка, и непростително откровена — само заради принципа — връзка с оня мошеник капитан Лебядкин дори най-снизходителните от нашите дами й бяха обърнали гръб с едно чудесно пренебрежение. Madame Виргинска обаче беше приела всичко тъй, като че ли тъкмо това е искала. Но най-куриозното е, че щом изпаднеха в интересно положение, дори най-строгите от нашите дами се обръщаха по възможност към Арина Прохоровна (тоест Виргинска), пренебрегвайки другите три акушерки в града. Викаха я дори при помешчиците от околността — до такава степен, значи, се славеше леката й ръка, знанието и умението й в решителните случаи. Накрая тя взе да практикува изключително и само в най-богатите семейства — много ламтеше за пари. Усетила силата си, тя постепенно съвсем му беше отпуснала края. И може би нарочно — дори в най-знатните къщи — плашеше слабонервните родилки с нечуваното си нихилистично пренебрежение към приличията и направо казано, се подиграваше с „всичко свято“, при това тъкмо в моментите, когато то най-много можеше да потрябва. Нашият щабмедик Розанов, който беше и акушер, най-сериозно твърдеше, че веднъж, когато една родилка виела от болки и призовавала името божие, именно едно от тия словесни изригвания на Арина Прохоровна — „внезапно като пушечен залп“ — тъй стреснало болната, че помогнало за бързото раждане. Но макар и нихилистка, щом трябваше, Арина Прохоровна ни най-малко не пренебрегваше не само светските, но и древните, пълни с предразсъдъци обичаи, стига да извличаше някаква облага. За нищо на света не би пропуснала например кръщенето в къщата, където е бабувала; при това се издокарваше със зелена копринена рокля с волан и с вчесан на къдри и букли шиньон, докато през всичкото останало време се носеше като последна повлекана. И макар по време на светото тайнство да си придаваше такъв „нагъл вид“, че сконфузваше свещеника, след обреда собственоръчно поднасяше шампанското (за това ходеше и се контеше) и само да сте посмели да не пуснете нещо „за здраве“, вземайки чашата.

Тоя път гостите на Виргински (почти изключително мъже) имаха някакъв случаен и екстрен вид. Нямаше нито ядене, нито карти. По средата на голямата гостна, облепена с порядъчно остарели светлосини тапети, бяха събрани две маси, покрити с голяма, впрочем не твърде чиста покривка, а на тях кипяха два самовара. На края на едната маса имаше огромна табла с двайсет и пет чаши и панерче с нарязани на филии най-обикновени франзели — досущ като в трапезариите на мъжките и девическите пансиони за благородни отроци. С изливането на чая се занимаваше една трийсетгодишна госпожица — сестрата на домакинята, толкова руса, че не й се виждаха веждите — мълчаливо и жлъчно същество, но изповядващо най-новите идеи; в домашния бит тя вселяваше ужас дори у Виргински. Дамите в стаята бяха три: домакинята, гореспоменатото безвеждо същество и родната сестра на Виргински, госпожица Виргинска, която току-що бе довтасала направо от Петербург. Арина Прохоровна — доста представителна и дори приятна двайсет и седем годишна дама, малко поразчорлена и облечена делнично, със зеленикава вълнена рокля — седеше и хвърляше смели погледи на гостите, сякаш им казваше: „Нали виждате, от нищо не се боя!“

Госпожица Виргинска (която току-що бе пристигнала и май не се бе дори преоблякла от пътя) — нисичко, доста добре закръглено момиче с валчесто румено личице, впрочем хубавка, а на туй отгоре студентка и нихилистка — се беше разположила до Арина Прохоровна, държеше в ръцете си някакъв обемист свитък и очите й нетърпеливо шареха по лицата на гостите. Самият Виргински тая вечер се чувстваше малко неразположен, но въпреки това беше излязъл при гостите и седеше на креслото до масата. Гостите също бяха насядали чинно около масата и всичко това заприличваше на някакво заседание. Очевидно всички очакваха нещо и докато чакаха, водеха помежду си, макар и шумни, но някак странични и нищо незначещи разговори. С появяването на Ставрогин и Верховенски всички внезапно се смълчаха.

Но за прегледност ще си позволя да дам някои пояснения.

Мисля, че тогава всички тия господа наистина се бяха събрали с приятната надежда да чуят нещо особено интересно, пък и бяха предизвестени, че ще е тъй. Това беше цветът на най-яркочервения либерализъм в нашия древен град и всички бяха твърде внимателно подбрани от Виргински за заседанието. Ще отбележа също, че някои от тях (впрочем малцина) идваха в дома му за първи път. Разбира се, повечето от гостите нямаха ясна представа за какво точно ги бяха предизвестявали. Вярно е, че тогава всички те вземаха Пьотър Степанович за пристигнал от странство и снабден с пълномощия емисар — тази мисъл някак изведнъж бе пуснала корен — и това много, естествено, ги ласкаеше. Впрочем на неколцина от тия събрани уж на рожден ден граждани бяха вече направени съответните предложения. Пьотър Верховенски бе успял и у нас да скърпи „петорка“, по подобие на ония, които вече съществуваха в Москва, както се оказа сега и сред офицерите от тукашния гарнизон. А казват, че имало и трета — в Х-ска губерния. Сега петимата избрани седяха на масата като всички и твърде изкусно се правеха на най-обикновени хора, тъй че никой не можеше да ги разпознае. Това бяха — тъй като сега вече не е тайна, — първо, Липутин, после, самият Виргински, клепоухият Шигальов — братът на госпожа Виргинска, Лямшин и накрая Толкаченко — една наистина странна личност, четирийсетгодишен човек, който минаваше за голям изследвач на народа (предимно на мошениците и бандитите) и за целта нарочно ходеше по кръчмите (впрочем не само за да изучава народа) и ни се перчеше със селското си облекло, намазаните с катран ботуши, хитро премрежения си поглед и засуканите народни изрази. Навремето Лямшин го бе довеждал веднъж или два пъти на вечерите у Степан Трофимович, където впрочем не направи особено впечатление. Служеше нещо по железниците и се появяваше в града само от време на време, предимно като го уволнеха. Та тия петима приятели бяха образували първата групичка, стоплени от вярата, че са една от многото, една от стотиците и хилядите подобни на тяхната, пръснати из цяла Русия „петорки“ и че всички те зависят от някое централно, огромно, но тайно място, което пък на свой ред е органично свързано с европейската световна революция. Трябва обаче да се признае, че за съжаление още в самото начало помежду им бяха започнали да възникват разногласия. Работата е там, че макар още от пролетта да бяха очаквали пристигането на Пьотър Верховенски (за което пръв ги извести Толкаченко, а после и специално появилият се Шигальов), макар да бяха очаквали от него какви ли не чудесии, макар тутакси, без никакво опъване от първата дума да бяха влезли в кръжока — още с образуването на петорката всички като да се бяха почувствали обидени и, мисля, именно заради това, че толкова лесно си бяха дали съгласието. Влезли бяха, естествено, от благородния срам да не би после някой да каже, че не са посмели да влязат. Пьотър Верховенски обаче трябваше все пак да оцени благородния им подвиг и за награда най-малкото да им разкаже някоя по-завързана историйка. Но Верховенски просто не възнамеряваше да задоволява законното им любопитство и не им разказваше нищо излишно; и изобщо ги третираше изключително строго и дори небрежно. Това много ги бе подразнило и членът Шигальов вече подкокоросваше останалите „да поискат отчет“, но то се знае, не сега у Виргински, когато са се събрали толкова външни хора.

По повод на външните хора също си мисля, че горепосочените членове на първата петорка са били склонни да подозират, че сред тазвечершните гости на Виргински има и други членове на някои неизвестни на тях подразделения по линията на същата тайна организация и същия този Пьотър Верховенски, тъй че в края на краищата всички присъстващи взаимно се подозираха и заемаха един пред друг най-различни пози, което придаваше на сбирката твърде объркан и отчасти романтичен вид. Впрочем имаше и хора извън всякакво подозрение. Така например един действащ майор, близък роднина на Виргински — един невинен човек, дошъл без всякакви покани да поздрави рожденика, тъй че нямаше как да го върнат. Но рожденикът беше спокоен за него: майорът „никога нямаше да направи донос“; при всичката си простотия майорът цял живот мреше да си напъха носа навред, дето има крайни либерали; не, не им симпатизираше, но много обичаше да ги слуша. Че не стига това, ами беше и компрометиран: случило се бе, че на младини през ръцете му бяха минали купища „Колокол“ и най-различни прокламации и макар че не бе посмял да ги разгърне даже, бе сметнал, че ще е голяма подлост да откаже разпространението им — и това го има у някои руски хора, че и до ден-днешен дори. Останалите гости бяха или от типа на хората с изтерзано до жлъч благородно самолюбие, или от типа на обзетите от първия най-благороден порив на пламенната младост. Това бяха двама или трима учители, единият от които куц, четирийсет и пет годишен преподавател в гимназията — крайно язвителен и извънредно тщеславен човек, и двама или трима офицери. Сред тях и един съвсем млад артилерист, буквално тия дни излязъл от военното училище — мълчаливо момче, което още не бе завързало никакви познанства и озовавайки се най-ненадейно у Виргински, седеше с молив в ръката и почти не вземайки участие в разговора, непрекъснато си отбелязваше нещо в тефтерчето. Всички го виждаха, но, кой знае защо, всички се правеха, че не забелязват. Тук беше и празноскитащият се семинарист, същият, който заедно с Лямшин беше набутал на пътуващата книжарка неприличните изображения — едър момък с доста свободни маниери, но наред с това крайно мнителен, с неизменна ехидна усмивка на лицето й един направо тържествен израз на задоволство от собственото си съвършенство. Не знам защо, тук беше и синът на градоначалника, същото онова разхайтено и безпътно момче, за което вече споменах, разказвайки историята с жената на поручика. Той през цялата вечер мълча. И накрая, в заключение, един гимназист, крайно запалено и настръхнало осемнайсетгодишно момче, което седеше с мрачния израз на човек с оскърбено достойнство и явно страдаше, че е само на осемнайсет години. Впрочем, както за всеобщо учудване се разбра впоследствие, тоя мъник беше вече началник на една самостоятелна група заговорници, образувана в горните класове на гимназията. Не съм споменал и Шатов: той също се бе настанил на отвъдния край на масата, впрочем беше дръпнал малко стола си от общата редица, гледаше в земята, мрачно мълчеше, от чая и хляба се беше отказал и през всичкото време държеше шапката си в ръце, сякаш по тоя начин искаше да каже, че не е дошъл на гости, а по работа и всеки момент може да стане и да си отиде. Недалеч от него беше Кирилов, също крайно мълчалив, но не гледаше в земята, а напротив, щом някой заговореше, вперваше в него неподвижен, мътен поглед и слушаше без каквито и да било признаци на вълнение или учудване. Някои от гостите, които не го бяха виждали досега, му хвърляха крадешком замислени погледи. Интересно дали самата madame Виргинска знаеше нещо за съществуващата петорка? Предполагам, че всичко е знаела, и именно от мъжа си. Студентката, разбира се, не беше замесена, но тя си имаше свои грижи; намеренията й бяха да гостува един или два дни, а след това да продължи пътуването си по всички университетски градове, за да „вземе участие в страданията на горките студенти и да ги подбуди към протест“. Носеше със себе си неколкостотин екземпляра от едно литографирано възвание, изглежда, нейно собствено съчинение. Интересно, че гимназистът от пръв поглед я бе намразил почти до смърт — а съответно и тя него, въпреки че не се бяха виждали досега. Майорът й се падаше роден чичо и това бе първата им среща от десет години насам. Но се бяха вече скарали — заради убежденията му по женския въпрос, и в момента, когато влизаха Ставрогин и Верховенски, тя цялата беше морава от гняв.

II

Верховенски с поразителна лекота и небрежност се пльосна на един стол към горния край на масата и май не се поздрави с никого. Видът му бе презрителен и дори надменен. Ставрогин отправи няколко учтиви поклона, но въпреки че тъкмо тях чакаха, всички като по команда се престориха, че дори не са забелязали влизането им. Само когато Ставрогин седна, домакинята строго го запита:

— Искате ли чай, Ставрогин?

— Дайте — отвърна той.

— Чай за Ставрогин — изкомандва тя сестра си. — А вие? (Вече към Верховенски.)

— Ами че дайте, разбира се, питат ли се такива работи, нали сме гости. Ама я дайте и малко каймак, защото това вашето не е чай, ами някаква гадост, знам го, пък уж сме на рожден ден.

— Как тъй, и вие ли признавате рождените дни? — засмя се внезапно студентката. — Тъкмо за това говорехме сега.

— Остарели работи — изломоти гимназистът от другия край на масата.

— Какво значи „остарели работи“? Как ще е остаряла работа борбата с предразсъдъците, та дори най-невинните? Напротив, за всеобщ срам и досега е актуално — моментално го сряза студентката и чак подскочи на стола си. — И освен това няма невинни предразсъдъци — добави тя с ожесточение.

— Исках само да заявя — ужасно се развълнува гимназистът, — че макар предразсъдъците да са отживелици, разбира се, и трябва да се ликвидират, за рождените дни отдавна се знае, че са чиста глупост и няма какво да говорим за тях и да си хабим скъпоценното време, тъй като и бездруго светът е изгубил много време досега и следователно можем да употребим нашия ум за нещо друго, което по се нуждае…

— Много го усуквате и нищо не ви се разбира — подвикна студентката.

— Струва ми се, всеки има правото на глас наравно с другите и ако искам да изложа мнението си, както и всеки друг, то…

— Никой не ви отнема правото на глас — рязко го прекъсна тоя път домакинята, — подканят ви само да не го усуквате толкова, защото никой не може да ви разбере.

— Позволете обаче да ви напомня, че проявявате неуважение: ако не мога да завърша мисълта си, то не е защото нямам мисли, а по-скоро от излишък на мисли… — почти в отчаяние смотолеви гимназистът и окончателно се обърка.

— Като не знаете да говорите, мълчете си — сряза го студентката.

Гимназистът чак подскочи от стола си.

— Исках само да заявя — викна той, пламнал от смущение и боейки се да погледне наоколо, — че ви се искаше единствено да блеснете с ума си, защото влезе господин Ставрогин, това е!

— Мисълта ви е долна и безнравствена и показва цялата нищета на вашето собствено развитие. Ще ви помоля повече да не се обръщате към мен — отряза студентката.

— Ставрогин — почна домакинята, — преди идването ви тук се пенявеха за правата на семейството — ей този офицер (кимна към своя роднина майора). Не ща, разбира се, да ви досаждам с подобни стари глупости, които са отдавна разрешени. Но откъде наистина са пръкнали семейните права и задължения в смисъл на предразсъдъка, който представляват днес? Това е въпросът. Вашето мнение?

— Как откъде са пръкнали — не разбра Ставрогин.

— Тоест ние знаем например, че предразсъдъкът за бога е произлязъл от гръмотевицата и мълнията — пак подскочи студентката, просто изяждайки с поглед Ставрогин, — много добре се знае, че първите хора, плашейки се от гръмотевиците и мълниите, са обожествили невидимия си враг, чувствайки своята слабост пред него. Но откъде се е взел предразсъдъкът за семейството? Откъде се е взело самото семейство?

— Това не е съвсем същото… — понечи да я спре домакинята.

— Аз мисля, че отговорът на този въпрос пада малко нескромен — отговори Ставрогин.

— Как тъй? — сепна се студентката.

Но в учителската група се чу подхилване, на което тутакси запригласяха от другия край на масата Лямшин и гимназистът, а подир тях пресипнало се изкикоти и роднината, майорът.

— Вие трябва да пишете водевили, Ставрогин — забеляза домакинята.

— Това никак не ви прави чест, не зная как ви е името — отряза с категорично негодувание студентката.

— А ти не се репчи! — сопна й се майорът. — Ти си госпожица, трябва да се държиш скромно, а ти сякаш на тръни си седнала.

— Благоволете да млъкнете и не смейте да ми говорите фамилиарно с вашите долнопробни сравнения. За първи път ви виждам и не ща и да зная, че сме роднини.

— Че аз съм ти чичо бе, на ръце съм те държал като малка!

— Никак не ме интересува какво сте държали. Не съм ви молила да ме държите, невъзпитани господине, щом сте ме държали, значи ви е правило удоволствие. И ми позволете да ви кажа, че нямате правото да ми говорите на ти, щом не го правите от гражданско чувство, и веднъж завинаги ви го забранявам.

— Ей ги какви са! — удари с юмрук по масата майорът, обръщайки се към седналия отсреща му Ставрогин. — Не, извинявайте, ама аз обичам либерализма, обичам съвременността и умни приказки обичам да чуя, но — предупреждавам, от мъже. От жени обаче — от тия съвременни въртиопашки, не, това ми е болното място! Ти мирувай! — подвикна той на студентката, която просто не я свърташе на стола. — Не, и аз искам думата, обиден съм, значи.

— Само пречите на другите, а самият вие нищо свястно не можете каза — възмутено измърмори домакинята.

— Не, ще си го кажа — горещеше се майорът, обръщайки се към Ставрогин. — Ще разчитам на вас, господин Ставрогин, като на новодошъл, макар да нямам честта да ви познавам. Без мъжете тия ще измрат като мухи — такова е моето мнение. Целият им тоя женски въпрос иде само от пълна липса на оригиналност. Уверявам ви, че целият тоя женски въпрос са им го измислили мъжете, от глупост, за главата си, слава богу, че не съм женен! Ей толкова оригиналност нямат, една нова плетка не могат измисли; и плетките пак мъжете им ги измислят! Виждате ли я тази, на ръце съм я носил, като беше десетгодишна мазурка съм я учил да танцува и като чух, че е пристигнала, много естествено, тичам да я прегърна, а тя още от вратата ми съобщава, че нямало бог. Че почакай поне да вляза, да се видим, не — бърза ли, бърза! То да кажем, умните хора наистина не вярват, ама то иде от ум, ами ти бе, викам, момиченце, ти какво разбираш от бога? Тебе, викам, някой студент те е научил, а да те беше научил кандило да палиш, кандило щеше да палиш.

— Всичко това са глупости и вие сте много лош човек, аз одеве с доказателства ви изразих вашата несъстоятелност — отвърна студентката пренебрежително и сякаш смятайки под достойнството си да се обяснява надълго и нашироко с такъв един човек. — Много ясно ви казах, че съгласно катехизиса „ако почиташ баща си и своите родители, ще ти се даде дълголетие и богатство“. Това е в десетте заповеди. Щом бог е намерил за нужно да предлага награда за обичта, следва, че тоя ваш бог е безнравствен. Ето с тия думи ви го доказах одеве и не още от вратата, ами защото заговорихте за правата си. Кой ви е крив, че сте толкова тъп и досега не го разбирате. Чувствате се обиден и се ядосвате — това е то разгадката на вашето поколение.

— Тъпанарка! — каза майорът.

— А вие сте глупак!

— Я си събирай устата!

— Извинете, Капитон Максимович, ама нали самият вие ми казвахте, че не вярвате в бога — изписка от края на масата Лямшин.

— Какво, като съм казвал, моята е друга! Аз може и да съм вярващ, само че не напълно. Но макар да не съм напълно вярващ, никога няма да кажа, че господ трябва да се разстреля. Хусар бях още като взех да се замислям за бога! Хусар! Дето в цялата поезия е прието, че е гуляйджия и женкар; хубаво де, може да съм бил всякакъв, но по три пъти съм скачал нощем от кревата, ей тъй по чорапи, и съм бил метани пред иконостаса — дано рече господ да ми прати вяра, защото още тогава ми беше чоглаво: има ли го господ, или го няма? Да не мислите, че ми е било лесно! През деня е по-друго, размотаеш се насам-натам и, току-виж, и вярата изфирясала, пък и изобщо съм забелязал, че денем вярата малко поизфирясва.

— А няма ли да направим едни карти? — обърна се Верховенски към домакинята, прозявайки се с цяла уста.

— Безкрайно, безкрайно съчувствам на въпроса ви — подскочи студентката, пламнала от негодувание при думите на майора.

— Губи се златно време за глупави приказки — отряза домакинята и взискателно погледна мъжа си.

Студентката се съсредоточи.

— Аз исках да заявя пред събранието за страданията и протеста на студентството, а тъй като си пилеем времето с безнравствени приказки…

— Няма нравствени и безнравствени неща! — не се стърпя гимназистът веднага щом студентката започна.

— Това, господин гимназисте, го знаех още преди да ви го бяха казали.

— Аз пък твърдя — настърви се онзи, — че сте едно сукалче, пристигнало от Петербург да ни посвещава за работи, дето всеки ги знае. За заповедта „Почитай баща си и майка си“, която вие не можахте дори да цитирате, и за нейната безнравственост е известно на цяла Русия още от Белински.

— Ще свърши ли това най-сетне? — решително попита мъжа си madame Виргинска. Като домакиня изпитваше неудобство от дребнавостта на разговорите, особено пък след като забеляза усмивчиците и дори недоумението на някои от гостите, които идваха за първи път.

— Господа — внезапно повиши глас Виргински, — ако има желаещи да повдигнат някои по-важни въпроси или пък да изложат нещо, предлагам да пристъпваме, без да губим време.

— Осмелявам се да отправя един въпрос — меко се обади куцият учител, който досега бе мълчал и изобщо седеше извънредно чинно, — бих желал да зная какво сме ние тук, представляваме ли някакво заседание, или сме най-обикновени простосмъртни, дошли на рожден ден? Питам, защото трябва да има ред и за да не сме в неведение.

„Коварният“ въпрос направи впечатление; всички се спогледаха, всеки сякаш очакваше другият да отговори и изведнъж като по команда обърнаха погледи към Верховенски и Ставрогин.

— Предлагам просто с вишегласие да отговорим на въпроса: „заседание ли сме ние, или не?“ — каза madame Виргинска.

— Изцяло се присъединявам към предложението — откликна Липутин, — макар и да е малко неопределено.

— И аз се присъединявам, и аз — раздадоха се гласове.

— И на мен ми се струва, че ще има повече ред — заключи Виргински.

— И тъй, вишегласие! — обяви домакинята. — Моля ви. Лямшин — на пианото: и оттам можете да си дадете гласа, като почне гласуването.

— Пак ли! — провикна се Лямшин. — Аз да не съм ви барабанчик!

— Най-настоятелно ви моля да посвирите малко; толкова ли не искате да сте полезен на делото.

— Ама нали ви казвам, че никой няма да седне да ни подслушва, Арина Прохоровна. Това са само ваши фантазии. Пък и прозорците са високи, и да подслушва някой, какво ли ще разбере!

— Ние не разбираме какво става, та камо ли… — измърмори някой.

— Аз пък ви казвам, че предпазливостта винаги е необходима. Ако случайно някой шпионира — почна да разяснява тя на Верховенски, — нека чуят, че има рожден ден и музика.

— Ох, дявол да го вземе! — изруга Лямшин, седна на пианото и задрънка някакъв валс, удряйки по клавишите едва ли не с юмруци.

— Предлагам онези, които желаят да сме в заседание, да вдигнат дясната си ръка нагоре — предложи madame Виргинска.

Едни вдигнаха, други не. Имаше и такива, които вдигнаха и пак свалиха ръка. Свалиха ръка и пак вдигнаха.

— Хей, дявол да го вземе! Нищо не разбрах — викна един офицер.

— И аз не разбирам — викна друг.

— Не, защо, аз разбрах — викна трети, — ако „да“ — ръката нагоре.

— Ами какво значи „да“?

— Значи заседание.

— Не, не заседание.

— Аз дадох вота си за заседание.

— Тогава защо не вдигнахте ръка?

— Ами защото през всичкото време гледах вас, вие не вдигнахте — и аз не вдигнах.

— Ама че глупаво, аз съм дала предложението, затова не вдигам. Господа, още веднъж предлагам само, че обратното: който иска заседание, да седи и да не вдига ръка, а който не иска, да си вдигне дясната ръка.

— Който не иска ли? — попита гимназистът.

— Ами вие нарочно ли го направихте? — викна ядосано madame Виргинска.

— Не, извинете, който иска или който не иска, защото това трябва да се определи точно? — раздадоха се два-три гласа.

— Който не иска, не иска.

— Да де, да, но какво да прави, да вдига или да не вдига, който не иска — викна един офицер.

— Ех, не сме свикнали още на конституция! — забележи майорът.

— Господин Лямшин, моля ви се, такъв шум вдигате, че никой нищо не може да чуе — забележи куцият учител.

— Ами тъй де, Арина Прохоровна, никой не ни подслушва — скочи Лямшин. — Омръзна ми това свирене! В края на краищата не съм дошъл да дрънкам на пианото, ами съм ви гостенин!

— Господа — предложи Виргински, — моля всеки да отговори гласно: заседание ли сме, или не?

— Заседание, заседание — раздаде се от всички страни.

— Щом е тъй, значи, няма какво да подлагаме на гласуване, достатъчно. Доволни ли сте, господа, нужно ли е да подлагаме на гласуване?

— Не, не е нужно, разбрахме!

— Може би някой е против заседанието?

— Не, не, всички сме „за“.

— А какво значи заседание? — чу се някакъв глас. Никой не му отговори.

— Трябва да изберем президент — викнаха от разни страни.

— Домакинът, разбира се, домакинът!

— Господа, щом е тъй — почна избраният Виргински, — отново повтарям одевешното си предложение: ако има желаещи да повдигнат някои важни въпроси или пък да изложат нещо, моля да заповядат без никакво разтакаване.

Мълчание. Всички погледи отново се обърнаха към Ставрогин и Верховенски.

— Верховенски, не желаете ли да кажете нещо? — направо го запита домакинята.

— Не, нищо — протегна се оня на стола си с прозявка. — Впрочем бих желал чашка коняк.

— А вие, Ставрогин?

— Благодаря, аз не пия.

— Не ви питам за коняк, а не искате ли да кажете нещо?

— Да кажа ли? Не, не искам.

— Ще ви се даде коняк — отговори тя на Верховенски. Стана студентката. Тя вече отдавна напираше.

— Дошла съм да заявя за страданията на нещастното студентство и за вдигането му на повсеместен протест…

Но трябваше да спре; на отсрещния край на масата вече се беше явил друг конкурент и всички погледи се бяха обърнали към него. Мрачен и неприветлив, клепоухият Шигальов бавно се надигна и меланхолично постави на масата дебела, извънредно ситно изписана тетрадка. Настъпи мълчание. Мнозина смутено поглеждаха тетрадката, но Липутин, Виргински и куцият учител знаеха, види се, нещо и бяха доволни.

— Искам думата — неприветливо, но твърдо заяви Шигальов.

— Имате я — разреши Виргински.

Ораторът седна пак, помълча около половин минута и важно произнесе:

— Господа…

— На ви коняка! — почти подвикна на Верховенски сестрата на домакинята, която беше ходила да донесе коняк, и тръсна отпреде му шишето и чашката с израз на презрение и дори отвращение — носеше ги с ръце, дори без чинийка.

Прекъснатият оратор с достойнство млъкна.

— Нищо, продължавайте, аз не слушам — викна Верховенски, наливайки си чашата.

— Господа, апелирайки към вашето внимание — отново почна Шигальов — и, както ще видите по-долу, търсейки вашата помощ по един пункт от първостепенна важност, се налага да произнеса едно предисловие.

— Арина Прохоровна, нямате ли ножици? — попита внезапно Пьотър Степанович.

— За какво са ви ножици? — опули се насреща му домакинята.

— Забравил съм да си изрежа ноктите, от три дни се каня — обясни той най-спокойно, разглеждайки дългите си мръсни нокти.

Арина Прохоровна пламна, но на госпожица Виргинска това, изглежда, й беше харесало.

— Май ги видях одеве на прозореца — стана тя от масата, отиде, намери ножиците и ги донесе. Пьотър Степанович ги пое и дори без да я погледне, преспокойно се зае да борави с тях. Арина Прохоровна разбра, че това е израз на презрение към префърцунените светски маниери, и се засрами, задето се беше обидила. Събранието мълчаливо се споглеждаше. Куцият учител злобно и завистливо наблюдаваше Верховенски. Шигальов продължи:

— Посвещавайки енергията си на изучаването на въпроса за социалното устройство на бъдещото общество, което ще замени настоящото, стигнах до убеждението, че всички създатели на социалните системи, от древни времена до нашата 187… година, са били мечтатели фантазьори, глупаци, противоречащи на самите себе си, все хора, които нищо не разбират от естествени науки и от онова странно животно, което се нарича човек. Платон, Русо, Фурие, колони от алуминий[1] — всичко това може би върши работа при кокошките, но не и при човешкото общество. Но тъй като бъдещата обществена форма е нужна именно сега, когато всички ние най-сетне се готвим да действаме, и за да не се озадачаваме повече, аз ви предлагам моята собствена система за устройство на света. Ето я! — удари той по тетрадката. — Исках да изложа пред събранието книгата си по възможност в един съкратен вид; но виждам, че ще се наложи да добавя множество устни разяснения, поради което цялото изложение ще изисква най-малкото десет вечери, според броя на главите на книгата ми. (Чу се смях.) Освен това предварително заявявам, че системата ми не е завършена. (Пак смях.) Заплетох се в собствените си данни и заключението ми е в пряко противоречие с първоначалната ми изходна идея. Изхождайки от неограничената свобода, аз завършвам с неограничения деспотизъм. Ще прибавя обаче, че никаква друга обществена формула освен моята не е възможна.

Смехът ставаше все по-силен и по-силен, но се смееха по-младите и тъй да се каже, по-непосветените гости. По лицата на домакинята, Липутин и куция учител се четеше известна досада.

— Щом самият вие не сте съумели да свържете двата края на вашата система и сте стигнали до отчаяние, какво можем да направим ние? — предпазливо забележи един офицер.

— Прави сте, господин военнослужещ — рязко се обърна към него Шигальов, — и най-вече в това, че употребихте думата „отчаяние“. Да, стигнал съм до отчаяние; но въпреки това всичко, изложено в книгата ми, е незаменимо и друг изход няма; никой не може да измисли нищо друго. И затова, без да губя време, бързам да подканя обществото да се произнесе, изслушвайки книгата ми в течение на десет вечери. Ако ли пък членовете не пожелаят да ме слушат, още отсега да се разотидем — мъжете да си гледат службата, жените — по кухните си, защото за ония, които отхвърлят книгата ми, друг изход не остава. Ни-ка-къв! А изпущайки по тоя начин момента, те само на себе си ще навредят, тъй като впоследствие неминуемо ще се върнат към това.

Настъпи раздвижване. „Какво му е на тоя, да не е луд?“ — чуха се гласове.

— Значи, всичко опира до отчаянието на Шигальов — заключи Лямшин, — а насъщният въпрос е да изпада или да не изпада в отчаяние.

— Изпадането на Шигальов в отчаяние си е негов личен въпрос — заяви гимназистът.

— Предлагам да поставим на гласуване доколко отчаянието на Шигальов засяга общото дело, а следователно дали си струва да го слушаме, или не? — весело реши един офицер.

— Не, не е така — намеси се най-после и куцият. Той имаше навика да говори с една малко насмешлива усмивка, тъй че невинаги се разбираше сериозно ли говори, или се шегува. — Не е така, господа. Господин Шигальов е твърде сериозно предан на задачата си, и при това — твърде скромен. Запознат съм с книгата му. Като окончателно разрешение на въпроса той предлага човечеството да се раздели на две неравни части. Една десета получава пълна свобода на личността и неограничени права над останалите девет десети. Те от своя страна напълно загубват своята личност и се превръщат в нещо като стадо; при пълно послушание и посредством редица прераждания те ще придобият една първобитна девственост, ще се озоват, един вид, в първобитния рай, макар че впрочем и ще работят. Мерките, които предлага авторът с цел девет десети от човечеството да се лишат от свобода и да се превърнат в стадо, са извънредно интересни, основават се на естествените науки и са много логични. Може да не се съгласяваме с някои изводи, но умът и знанията на автора едва ли подлежат на съмнение. Жалко, че условието за десетте вечери е напълно несъвместимо с обстоятелствата, инак бихме могли да чуем много интересни неща.

— Ама вие това сериозно ли го говорите? — обърна се към куция madame Виргинска, та ако щете с известна тревога в гласа. — Значи, като не знае какво да прави с хората, тоя човек обръща девет десети от тях в роби? Аз отдавна го подозирах.

— Тоест за брат си ли говорите? — попита куцият.

— Роднинството?! Вие подигравате ли ми се?

— И освен това да работят на аристократите и да им се подчиняват като на богове е подлост! — яростно каза студентката.

— Не ви предлагам подлост, а рай, земен рай и друго на земята не може да има — властно заключи Шигальов.

— А пък аз вместо в рая — провикна се Лямшин — щях да взема тия девет десети от човечеството и щом толкова няма къде да ги денем, щях да ги вдигна във въздуха, оставяйки само малцината образовани хора, които да си заживеят живота според науката.

— Така може да говори само един шут! — пламна студентката.

— Шут, но полезен — пошушна и madame Виргинска.

— И това би било може би най-доброто решение на задачата! — разпалено се обърна Шигальов към Лямшин. — Вие, господин присмехулник, разбира се, дори не подозирате каква дълбока мисъл изказахте сега. Но тъй като идеята ви е почти неизпълнима, следва да се ограничим със земния рай, щом ще го наричаме така.

— Глупости на търкалета! — като да се изтърва Верховенски. Впрочем той напълно равнодушно и без да вдига глава, продължаваше да си реже ноктите.

— От къде на къде глупости? — тутакси подхвана куцият, сякаш нарочно го бе чакал само да продума, та да се заяде. — От къде на къде именно глупости? Господин Шигальов е отчасти фанатик на човеколюбието; но я си спомнете, че у Фурие, у Кабет особено и дори у самия Прудон има множество най-деспотични и най-фантастични предрешения на въпроса. Господин Шигальов го решава може би много по-трезво от тях. Уверявам ви, че прочитайки книгата му, е почти невъзможно да не се съгласите с някои неща. Той може би най-малко от всички се е отдалечил от реализма и неговият земен рай е почти истински, същият, по който въздиша човечеството, стига да го е имало някога.

— Хем си знаех какво ме чака — пак измърмори Верховенски.

— Моля, моля — все повече и повече кипваше куцият, — разговорите и съжденията за бъдещото социално устройство са една почти насъщна необходимост за всички съвременни и мислещи хора. Херцен през целия си живот е държал най-много на това. Белински, както достоверно ми е известно, е прекарвал цели вечери с приятелите и дебатирайки и предрешавайки предварително дори най-дребните, тъй да се каже, кухненските подробности на бъдещото социално устройство.

— Че някои дори откачат — внезапно се обади майорът.

— Като говорим, може пък и да се стигне до нещо, пак по-добре, отколкото да седиш и да мълчиш като някой диктатор — изсъска Липутин, сякаш набрал най-сетне кураж да почне атаката.

— Нямах предвид Шигальов, като казах, че това са глупости — изфъфли Верховенски. — Вижте какво, господа — вдигна той за момент очи, — според мен всички тия книжчици и всички тия фуриета и кабета, всички тия „право на труд“, цялата тая шигальовщина е нещо като романи, каквито могат да се напишат сто хиляди. Естетическо прекарване на времето. Аз ви разбирам, скучно ви е в това градче и току налитате на всичко писано.

— Моля, моля! — куцият просто цял се разтрепера от яд. — Ние може да сме провинциалисти и поради това достойни, разбира се, за съжаление, но все пак знаем, че сега-засега на тоя свят все още не е станало нищо такова, за което да си скубем косите, че сме го изтървали. На, подхвърлят ни се разни прокламацийки от чуждестранен произход с предложения да сме се сплотели и да сме направели групи с единствената цел пълно разрушение на всичко, под предлог, че тоя свят, както и да го лекуваш — няма да го излекуваш, ами поне ти се оправи, отрязвайки най-радикално сто милиона човешки глави. Прекрасна мисъл, дума да не става, но най-малкото толкова несъвместима с действителността, колкото и „шигальовщината“, за която току-що тъй презрително подметнахте.

— Вижте какво, аз не съм дошъл тук да си приказваме приказки — пак като да се изтърва Верховенски и сякаш не забелязал грешката, придърпа свещта към себе си.

— Жалко, много жалко, че не сте дошли да си приказваме, и много жалко, че сте толкова зает с тоалета си.

— Че какво ви пречи моят тоалет?

— Това със стоте милиона глави е също тъй трудно осъществимо, както и да се преправи светът с пропаганда. По-трудно е дори може би особено в Русия — осмели се отново Липутин.

— Сега надеждата е тъкмо в Русия — каза един офицер.

— И за тия надежди сме чували — поде куцият. — Известно е, че тайнственият index[2] сочи нашето прекрасно отечество като страна най-способна за изпълнението на великата задача. Само че вижте какво: в случая на постепенно решаване на задачата посредством пропаганда все пак и аз печеля нещо, да речем, поне ще си подрънкам до насита, пък и началството ще ме повиши за услуги по социалната част. А какво ще ми донесе второто, бързото решение, посредством стоте милиона глави? Почваш да ги пропагандираш и, току-виж, ти отрязали езика.

— Вашия непременно ще го отрежат — каза Верховенски.

— Нали. А това клане при най-благоприятните обстоятелства няма да свърши за по-малко от петдесет, хайде да са трийсет години — защото нали ония не са овни, няма току-тъй да се оставят да ги изколят — ами тогава не е ли по-добре да си събереш партакешите, да запрашиш отвъд морета и океани и спокойно да склопиш очи на някой тих остров? Повярвайте ми — важно потропа той с пръст по масата, — с тая си пропаганда ще предизвикате само емиграция и нищо повече! — завърши, явно тържествувайки, той.

Това беше една от големите глави в губернията. Липутин коварно се усмихваше. Виргински слушаше малко унило, останалите, особено дамите и офицерите, с изключително внимание следяха спора. Всички разбираха, че агентът на идеята за стоте милиона глави е притиснат до стената, и чакаха да видят какво ще излезе от това.

— Това добре го казахте впрочем — още по-равнодушно отпреди, дори с известно отегчение изфъфли Верховенски. — Емиграцията е добра идея. Но ако въпреки всичко и въпреки всички явни несгоди, които предчувствате, войниците на общото дело с всеки изминал ден стават все повече и повече, ще мине и без вас. Тук, драги, на мястото на старата се задава една нова религия, затова тъй се стичат войниците, и това е голямо дело. А вие си емигрирайте! И знаете ли какво, аз ви съветвам не на тихите острови, а в Дрезден. Първо — град, който никога не е помирисвал епидемии, а тъй като сте развит човек, сигурно ви е страх от смъртта; второ — близко до руската граница, тъй че бързо ще си получавате приходите от любезното отечество; трето — има ги в изобилие тъй наречените съкровища на изкуството, а вие сте човек естет, бивш учител по словесност май че; е, и накрая — има си я своята собствена джобна Швейцария — това пък вече за поетично вдъхновение, защото сигурно пописвате стихчета. С една дума — всичко накуп.

Настъпи раздвижване; особено се размърдаха офицерите. Още миг, и щяха да заговорят всички наведнъж. Но куцият беше вече налапал подхвърлената стръв:

— Не-е, лично ние може би няма да избягаме от общото дело! Това трябва да се разбира…

— Как тъй, нима бихте влезли в „петорката“, ако ви предложех? — изтърси внезапно Верховенски, оставяйки ножиците на масата.

Сякаш тръпка премина през събранието. Загадъчният човек твърде внезапно се беше разкрил. Дори направо бе заговорил за „петорките“.

— Всеки смята себе си за честен човек и няма да се отклони от общото дело — взе да усуква куцият, — но…

— Не, тук вече няма но — властно и рязко го прекъсна Верховенски. — Господа, заявявам ви го, че ми е нужен прям отговор. Много добре си давам сметка, че пристигайки и събирайки ви заедно, ви дължа обяснения (пак неочаквано приповдигаше завесата), но не мога да ви кажа нищо, преди да съм разбрал насоката на вашите мисли. Като оставим настрана дърдоренето — пак ли трийсет години дърдорковщина, както трийсет години досега! — аз ви питам, кое предпочитате: бавния път, състоящ се в съчиняване на социални романи и в канцеларско предрешаване на човешките съдби за хиляда години напред върху лист хартия, докато през това време деспотизмът ще гълта тлъстите парчета, които сами влизат в устата ви, но които пропущате, или — бързото решение, каквото и да е то, но което най-сетне ще развърже ръцете на човечеството и ще му даде простор само да уреди социалното си положение, и то не на книга, а на дело? Викат: „Как може сто милиона глави!“ — първо, това може и да е метафора, но от какво ще се боим, щом при бавните, книжни бленувания, деспотизмът за някакви си сто години ще изяде не сто, а петстотин милиона глави? И не забравяйте, че каквито и рецепти да му се предписват, неизлечимо болният не само няма да се излекува, ами, напротив, дотам ще загние от бавенето, че и нас ще зарази, ще скапе и ония свежи сили, на които сега все още може да се разчита, тъй че накрая всички ще загинем. Напълно съм съгласен, че либералните и красноречиви дрънканици са извънредно приятни, а да се действа, иде малко нанагорно… Впрочем аз не съм по приказките; дошъл съм да ви направя някои съобщения и затова моля цялата почтена компания не да гласува, а прямо и просто да заяви: кое ви допада повече — като костенурка в блатото или с пълна пара през блатото?

— Аз решително съм за пълната пара! — възторжено се провикна гимназистът.

— Аз също — обади се Лямшин.

— Изборът, разбира се, е безспорен — промърмори един офицер, след него втори, след него още някой. Най-главното, всички бяха поразени, че Верховенски носи „съобщения“ и беше обещал да говори.

— Господа, виждам, че почти всички решават в духа на прокламациите — каза той, оглеждайки компанията.

— Всички, всички — раздадоха се повечето гласове.

— Признавам, че по-хуманното решение по ми допада — каза майорът, — но щом всички са „за“, и аз като всички.

— Значи, излиза, че и вие не възразявате, нали? — обърна се Верховенски към куция.

— Аз не че… — поизчерви се малко онзи — но макар и да съм съгласен сега с всички, то е единствено за да не нарушавам…

— Всички сте такива! Половин година е готов да спори заради едното либерално красноречие, а накрая ще гласува заедно с всичките! Господа, помислете си обаче, наистина ли всички сте готови? (За какво готови? — неопределен, но ужасно примамлив въпрос.)

— Всички, разбира се… — раздадоха се гласове. Всички впрочем се гледаха един другиго.

— После да не ви стане криво, че бързо сте се съгласили? Защото у нас почти винаги така става.

Настъпи вълнение, по различни причини, но голямо вълнение. Куцият се нахвърли върху Верховенски.

— Разрешете ми обаче да ви обърна внимание, че отговорът на един подобен въпрос трябва да се обоснове. Макар и да взехме решението, имайте все пак предвид, че един въпрос, зададен по тоя странен начин…

— Какъв странен начин?

— Такъв, че подобни въпроси не се задават така.

— Я ме научете, моля ви се, как се задават въпроси. Бях впрочем сигурен, че тъкмо вие пръв ще се обидите.

— Вие изтръгнахте от нас отговор за готовността ни към незабавно действие, но какви са собствено правата ви да постъпвате тъй? Къде са пълномощията ви да задавате подобни въпроси?

— Че да се бяхте сетили да ме попитате по-рано. Защо ми отговаряхте? Съгласявате се и веднага отбой.

— Аз пък ви казвам, че лекомислената откровеност на вашия главен въпрос ми навейва мисълта, че изобщо нямате нито пълномощия, нито права, а преследвате някакъв собствен интерес.

— Чакайте, ама кое, какво имате предвид? — викна Верховенски, уж много разтревожен.

— Това, че афилиациите[3], каквито и да са те, се правят най-малко на четири очи, а не в непозната компания от двайсет души! — сопна се куцият. Казал беше всичко, което имаше да казва, но много се беше нервирал. Верховенски бързо се обърна към компанията с една чудесно изиграна тревога.

— Господа, считам за свой дълг да обявя на всеослушание, че всичко това са глупости и разговорът ни отиде твърде далеч. Абсолютно никого не съм афилирал и никой няма право да каже, че съм афилирал някого — просто си разменяхме мнения. Не е ли тъй? Но, тъй или инак, а вие ми създавате голяма тревога — отново се обърна той към куция. — Просто не съм допускал, че за такива почти невинни неща тук трябва да се говори на четири очи. Или се боите от донос? Нима сред нас може да има някой доносник?

Обзе ги страшно вълнение, всички заговориха едновременно.

— Господа, щом е тъй — продължи Верховенски, — значи най-много от всички съм компрометиран аз и затова ще ви предложа да отговорите на един въпрос, ако пожелаете, разбира се. Напълно сте свободни.

— Какъв въпрос? Какъв въпрос? — се чуваше от всички страни.

— Ами такъв въпрос, че след него ще стане ясно: да останем ли заедно, или мълчаливо да си вземем шапките и да се разотидем, всеки по пътя си…

— Въпросът, въпросът!

— Ако всеки от нас знаеше, че е замислено политическо убийство, би ли отишъл да съобщи, предвиждайки всички последствия, или би си останал у дома да изчака събитията. Тук са възможни различни възгледи. Отговорът на въпроса ясно ще покаже — да се разотиваме ли, или да останем заедно, и то далеч не само за тази вечер. Разрешете да се обърна най-напред към вас — обърна се той към куция.

— Че защо първо към мен?

— Защото вие започнахте всичко. Бъдете така любезен, не го извъртайте, тук хитрости не помагат. Впрочем, както обичате; никой не ви насилва.

— Извинете, но подобен въпрос е дори обиден.

— А, не така, моля, и ако може по-точно.

— Никога не съм бил агент на тайната полиция — още повече се вкисна онзи.

— Бъдете така любезен, по-точно, не ни бавете.

Куцият толкова се ядоса, че дори престана да отговаря. Млъкна и през очилата впи злобен упорит поглед в своя мъчител.

— Да или не? Щяхте ли да съобщите, или нямаше да съобщите? — викна Верховенски.

— Разбира се, че няма да съобщя! — викна му два пъти по-силно куцият.

— И никой няма да съобщи, разбира се, че няма да съобщи — раздадоха се много гласове.

— Позволете да се обърна към вас, господин майор, бихте ли съобщили, или не? — продължаваше Верховенски. — И обърнете внимание, че се обръщам специално към вас.

— Няма да съобщя.

— Но нали, ако знаехте, че някой се кани да убие и ограби някакъв обикновен простосмъртен, щяхте да съобщите, да предупредите?

— Разбира се, ама това е граждански случай, а тук става дума за политически донос. Агент на тайната полиция не съм бил.

— Че никой от нас не е бил — раздадоха се пак гласове. — Съвсем излишен въпрос. Всички имат само един отговор. Тук няма доносници!

— Защо става този господин? — извика студентката.

— Това е Шатов, защо ставате, Шатов? — викна домакинята. Шатов наистина беше станал и стиснал здраво шапката си в ръка, гледаше Верховенски. Виждаше се, че иска да му каже нещо, но се колебае. Лицето му бе бледо и зло, но той издържа, не произнесе нито дума и мълчаливо напусна стаята.

— Шатов, това не е изгодно тъкмо за вас! — загадъчно викна подире му Верховенски.

— Затова пък на тебе ти е изгодно, защото си шпионин и подлец! — викна му през вратата Шатов и си отиде.

Пак викове и възклицания.

— Видяхте ли я сега пробата! — раздаде се глас.

— Свърши работа! — чу се друг глас.

— Май че късничко я свърши, а? — намеси се трети.

— Кой го доведе? Кой го пусна? Кой е той? Какъв е тоя Шатов? Ще направи или няма да направи донос? — сипеха се въпроси.

— Ако беше доносник, щеше да се престори, а той плю и си излезе — забеляза някой.

— Ето че и Ставрогин става, Ставрогин също не е отговорил на въпроса — викна студентката.

Ставрогин действително беше станал, а заедно с него от другия край на масата се надигна и Кирилов.

— Извинявайте, господин Ставрогин — рязко се обърна към него домакинята, — но всички ние впрочем отговорихме на въпроса, а междувременно вие мълчаливо си излизате.

— Не виждам нужда да отговарям на въпроса, който ви интересува — измърмори Ставрогин.

— Но ние се компрометирахме, а вие — не — развикаха се изведнъж няколко души.

— Какво ме интересува, че сте се компрометирали? — засмя се Ставрогин, но очите му святкаха.

— Как какво ви интересува? Как какво ви интересува? — раздадоха се възклицания. Мнозина наскачаха от столовете.

— Господа, господа, почакайте — викаше куцият, — ами че и господин Верховенски не отговори на въпроса, а само го задаваше.

Забележката предизвика поразителен ефект. Всички се спогледаха. Ставрогин гръмко се изсмя право в очите на куция и излезе, а след него и Кирилов. Верховенски изтича подире им в антрето.

— Какво правите с мен? — изстена той и хвана Ставрогин за ръката, стискайки я с все сили. Онзи мълчаливо издърпа ръката си.

— Чакайте ме у Кирилов, ей сега ще дойда… Необходимо ми е, необходимо!

— На мен не ми е необходимо — отряза Ставрогин.

— Ставрогин ще чака — приключи спора Кирилов. — Ставрогин, на вас ви е необходимо. Там аз ще ви покажа.

Те излязоха.

Бележки

[1] … колони от алуминий… — Ироничен намек за утопичните представи на Чернишевски за организацията на бъдещото общество. В четвъртия сън на Вера Павловна („Какво да се прави?“) кристалните дворци са украсени с колони от алуминий.

[2] Пръст (лат.).

[3] Афилиация. — Приобщаване, приемане на някого в някаква организация. Думата се среща в Нечаевия „Катехизис на революционера“ и в „Проекта“ на петрашевеца Н. А. Спешнев. Достоевски я въвежда като жаргон на нихилистите.