Минаха осем дни. Сега, когато всичко вече е минало и пиша тази хроника, всеки знае каква е цялата работа; но тогава нищо още не се знаеше и естествено, че много неща ни се виждаха странни. Във всеки случай ние със Степан Трофимович на първо време се бяхме затворили и със страх наблюдавахме отдалеч. Аз все пак походвах тук-там и както преди, му носех разни вести, без което той не можеше да диша.

Не ще и дума, по града бяха плъзнали какви ли не слухове, тоест относно плесницата, припадъка на Лизавета Николаевна и останалото, дето се бе случило онази неделя. Едно се чудехме: от кого беше излязло всичко това, хем толкова бързо и точно. Никое от присъстващите тогава лица като да нямаше нито нуждата, нито пък изгодата да нарушава тайната на станалото. Слуги тогава нямаше, единствен Лебядкин би могъл да изплещи нещо не толкова от злоба, защото си бе излязъл крайно уплашен (а страхът от врага унищожава и злобата към него), а единствено поради невъздържаност. Но Лебядкин още на другия ден беше безследно изчезнал заедно със сестричката си; в къщата на Филипов го нямаше, преместил се беше неизвестно къде и сякаш бе потънал в земята. Шатов, когото исках да питам за Маря Тимофеевна, се беше затворил в стаята си и май не бе мръдвал оттам тия осем дни, прекъсвайки дори занятията си в града. Мен не ме прие. Рекох да намина у него във вторник и почуках на вратата. Отговор не получих, но тъй като по всичко личеше, че си е у дома, почуках втори път. Тогава той, скачайки, види се, от кревата, дойде с големи крачки до вратата и с цяло гърло викна: „Шатов го няма вкъщи.“ Тъй си и отидох.

Окуражавайки се взаимно и не без страх от смелостта на собственото си предположение, ние със Степан Трофимович решихме накрая, че единственият виновник за плъзналите слухове може да бъде само Пьотър Степанович въпреки твърденията му (в разговор с баща си), че нямал пръст в тая работа и самият той се чудел откъде е излязло, защото всички — и в клуба, и губернаторшата и мъжът й, знаели цялата история до най-големите подробности. И още нещо за отбелязване: на другия ден, в понеделник вечерта, срещнах Липутин, който вече знаеше всичко до последната дума, научил бе, значи, от първа ръка.

Много от дамите (и то от най-светските) любопитстваха и относно „загадъчната куца“ — тъй наричаха Маря Тимофеевна. Намериха се дори желаещи непременно лично да я видят и да се запознаят, тъй че господата, които бяха избързали да укрият Лебядкини, очевидно бяха постъпили уместно. Но на пръв план все пак излизаше припадъкът на Лизавета Николаевна и от това се интересуваше „цялото висше общество“, та макар и само за това, че работата пряко засягаше Юлия Михайловна като роднина на Лизавета Николаевна и нейна покровителка. Какви ли само не ги брътвеха! За брътвежите способстваше и тайнствеността на обстановката: и двете къщи бяха затворени на ключ; Лизавета Николаевна, както казваха, имала треска; същото твърдяха за Николай Всеволодович, при това с отвратителни подробности за някакъв избит уж зъб и за синини по лицето. Шушукаха дори по кьошетата, че ни чака може би убийство, че Ставрогин не бил тоя, дето щял да понесе такава обида, и щял да убие Шатов, но тайнствено като в корсиканска вендета. Тази мисъл се нравеше; но по-голямата част от нашата светска младеж слушаше всичко това с презрение и с вид на най-пренебрежително равнодушие, разбира се, престорено. Изобщо отколешната враждебност на нашето общество спрямо Николай Всеволодович ярко се прояви. Стремяха се да го обвинят дори солидни хора, макар и самите те да не знаеха в какво. Шушукаше се, че бил уж погубил честта на Лизавета Николаевна и че в Швейцария имали нещо помежду си. Разбира се, предпазливите хора се въздържаха, обаче всички слушаха с охота. Говореха се и други неща, но не на всеослушание, а в частни разговори, рядко и почти на четири очи, при това извънредно странни, и относно тяхното съществуване споменавам само за предупреждение на читателите единствено с оглед на по-нататъшните събития в моя разказ. А именно: някои, мръщейки вежди и един господ знае на какво основание, казваха, че Николай Всеволодович имал някаква особена мисия в нашата губерния, че чрез граф К. бил установил в Петербург връзки с много големи хора и че бил дори на служба и едва ли не натоварен от горе с някакви поръчения. Когато някои твърде солидни и сериозни хора се усмихваха на тоя слух, благоразумно изтъквайки, че човек, забъркан в скандали и започващ със синини, не прилича на чиновник, шепнешком им изтъкваха, че той служел не, да речеш, официално, а, тъй да се каже, конфиденциално, и че в този случай самата служба го изисквала служещият колкото може по-малко да прилича на чиновник. Подобни доводи имаха ефект; знаеше се, че в столицата не гледат на земството в нашата губерния с много добро око^[1]. Повтарям, тези слухове изплуваха само за известно време при появяването на Николай Всеволодович и безследно изчезнаха, но ще отбележа, че причина за много от слуховете бяха донейде няколкото кратки, но злобни думи, неясно и отривисто произнесени в клуба на неотдавна завърналия се от Петербург гвардейски капитан в оставка Артемий Павлович Гаганов, един от твърде едрите помешчици в губернията и уезда, столичен светски човек и син на покойния Павел Павлович Гаганов, същият онзи почтен старейшина, с когото Николай Всеволодович бе имал преди повече от четири години необикновения по своята грубост и неочакваност сблъсък, за който вече споменах по-преди, в началото на моя разказ.

Всички тутакси бяха научили, че Юлия Михайловна направила на Варвара Петровна извънредна визита и че на входа й било съобщено, че „поради неразположение не могат я прие“. Освен това два дни след тая си визита Юлия Михайловна пращала нарочен човек да пита за здравето на Варвара Петровна. Най-сетне тя навред бе започнала да „защитава“ Варвара Петровна, разбира се, само в най-висшия смисъл, тоест по възможност най-неопределено. Всички първоначални прибързани намеци за неделната история изслушвала строго и хладно, тъй че през следващите дни вече не ги подновяваха в нейно присъствие. Така навред се затвърди мнението, че Юлия Михайловна не само знае цялата тази тайнствена история, но знае и целия й тайнствен смисъл до най-малките подробности, и то не като странично лице, а като съучастница. Ще кажа впрочем, че малко по малко тя бе вече почнала да придобива у нас онова голямо влияние, за което жадуваше и към което тъй несъмнено се домогваше, и вече се виждаше „заобиколена“. Част от обществото й призна, че има практически ум и такт… но за това после. С нейното покровителство се обясняваха отчасти и твърде бързите успехи на Пьотър Степанович в нашето общество — успехи, които особено бяха поразили тогава Степан Трофимович.

Ние с него може би и преувеличавахме. Първо, Пьотър Степанович още в първите четири дни след появяването си почти моментално се изпозапозна с целия град. Появил се беше в неделя, а във вторник вече го срещнах в една каляска с Артемий Павлович Гаганов, човек горд, раздразнителен и нафукан въпреки цялото си светско държане — с когото поради характера му беше доста трудно да се спогодиш. Пьотър Степанович бе приет прекрасно и у губернатора, та чак дотам, че тутакси зае положението на близък или, тъй да се каже, желан млад човек; той обядваше у Юлия Михайловна почти ежедневно. С нея се бе запознал още в Швейцария, но в бързия му успех в дома на негово превъзходителство наистина имаше нещо любопитно. Все пак нали навремето минаваше за революционер емигрант, истина или не, в странство бе участвал в някакви издания и конгреси, „което може от вестниците да се докаже“, както злобно се изрази пред мен при една среща Альоша Телятников, сега, уви, уволнено чиновниче, а доскоро също желан млад човек в дома на стария губернатор. Тук имаше обаче един такъв факт: бившият революционер се бе завърнал в любезното си отечество не само без всякакви неприятности, но едва ли не с поощрения; ще рече, може и нищо да не е имало. Липутин ми беше пошушнал веднъж, че според слуховете Пьотър Степанович бил се покаял някъде, назовал няколко други имена, обещал и занапред да бъде полезен на отечеството и може би по тоя начин загладил вината си и получил опрощение. Предадох тази злобна фраза на Степан Трофимович и той, въпреки че почти не бе в състояние да разсъждава, здравата се замисли. Впоследствие се разбра, че Пьотър Степанович е пристигнал с превъзходни препоръчителни писма, във всеки случай донесъл бе такова на губернаторшата от едно извънредно високопоставено петербургско бабе, чийто мъж бе един от най-високопоставените петербургски старчоци. Това бабе, кръстница на Юлия Михайловна, споменаваше в писмото си, че и граф К. добре познавал Пьотър Степанович чрез Николай Всеволодович, приел го ласкаво и го намирал „достоен млад човек, независимо от бившите му заблуждения“. Юлия Михайловна донемайкъде ценеше оскъдните си и с такъв труд поддържани връзки с „висшето общество“, и то се знае, зарадвала се беше на писмото на високопоставеното бабе; но все пак тук имаше и нещо по-особено. Тя беше поставила дори съпруга си в почти фамилиарни отношения с Пьотър Степанович, тъй че господин Лембке се бе оплаквал… но за това после. Ще отбележа само за напомняне, че и великият писател се бе отнесъл към Пьотър Степанович твърде благосклонно и тутакси го бе поканил у дома си. Такава прибързаност от страна на един толкова зает със себе си човек уязви Степан Трофимович повече от всичко друго; но аз си го обясних инак: прикотквайки нихилиста, господин Кармазинов е имал предвид, разбира се, връзките му с прогресивната младеж от двете столици. Великият писател просто трепереше пред най-новата революционна младеж и въобразявайки си поради своето незнание, че тя държи в ръцете си ключа на руското бъдеще, унизително й се подмазваше главно защото тя не му обръщаше никакво внимание.

II

Пьотър Степанович се бе отбивал на два пъти у своя родител и за нещастие и двата пъти в мое отсъствие. Първия път го бе посетил в сряда, тоест чак на четвъртия ден след онази им първа среща, при това по работа. Между впрочем сметките им по имението бяха приключили някак тихомълком. Варвара Петровна беше поела всичко и всичко изплати, прибирайки, разбира се, земицата, а Степан Трофимович бе само уведомен, че всичко е свършено, и пълномощникът на Варвара Петровна, камердинерът й Алексей Егорович, му донесе да подпише нещо, което той направи мълчаливо и с изключително достойнство. По повод на достойнството ще отбележа, че през тия дни аз просто не можех да позная нашето предишно старче. Държеше се както никога досега, стана удивително мълчалив, дори от оная неделя насам не писа нито веднъж на Варвара Петровна, което бих нарекъл чудо, а главното, стана спокоен. Спрял се бе на някаква окончателна и необикновена идея, която му вдъхваше спокойствие, личеше си. Заловил се бе за тази идея, седеше и изчакваше нещо. Отначало впрочем се разболя, особено в понеделника; пак холерина. Както винаги, беше жаден за новини; стигаше обаче малко да се отклоня от фактите, да премина към същността на работата и да изкажа някакви предположения, тутакси започваше да ми маха с ръце да престана. Но все пак двете срещи със синчето му бяха подействали болезнено, макар и да не го поколебаха. И двата тия дни, след срещите, лежа на дивана с оцетни кърпи на главата, но в онзи, високия смисъл продължаваше да запазва спокойствие.

Понякога впрочем и не ми махаше с ръце. И ми се струваше понякога, че тайнствената решителност, която си беше наложил, го напускаше и че започваше да се бори с някакъв нов съблазнителен наплив от идеи. Това бяха мигове, но ги отбелязвам. Подозирах, че много му се искаше отново да излезе на арената и напускайки уединението, да започне борба, да даде последен бой.

— Cher, аз бих ги разгромил! — изригна той в четвъртък вечерта, след втората си среща с Пьотър Степанович, когато лежеше изтегнат на дивана с навит на главата пешкир.

До този момент през целия ден не си бяхме разменили нито дума.

— „Fils, fils chéri“^[2] и така нататък, съгласен съм, че всички тия изрази са глупост, слугински речник, карай, самият аз го виждам. Не съм го нито хранил, нито поил, отпратил съм го от Берлин в …-ската губерния още като сукалче по пощата и така нататък, съгласен съм… „Ти, казва, не си ме поил и по пощата си ме препратил, че и тук ме ограби.“ Но, нещастнико, викам му аз, цял живот съм те мислил, та макар и по пощата! Il rit^[3]. Но аз съм съгласен, съгласен съм… нека да е по пощата — завърши той, като да бълнуваше.

— Passons^[4] — почна той отново след пет минути. — Не го разбирам Тургенев. Тоя негов Базаров е някакво фиктивно лице, което изобщо не съществува; че те първи го отхвърлиха тогава като нещо, което на нищо не прилича. Този Базаров е някаква мътна смесица от Ноздрев и Байрон^[5], c’est le mot^[6]. Погледнете ги внимателно: премятат се презглава и квичат от радост като кутрета на слънце, те са щастливи, победители са! Какъв ти Байрон!… И каква делничност при това! Какво раздразнено слугинско самолюбие, какъв просташки ламтеж faire du bruit autour de son nom^[7], не забелязвайки, че son nom… О, карикатура! Ама чакай, моля ти се, викам, ти наистина ли искаш да предложиш на хората вместо Христос себе си, тъй както се гледаш. Il rit. Il rit beacoup. Il rit trop^[8]. Той има някаква странна усмивка. Майка му я нямаше тая усмивка. Il rit toujours^[9].

Отново настъпи мълчание.

— Те са хитри; в неделя се бяха наговорили… — изтърси той внезапно.

— О, без съмнение — викнах аз, изостряйки уши, — всичко това бе нагласено и съшито с бели конци и тъй зле разиграно.

— Аз не за това. Известно ли ви е, че всичко това бе съшито с бели конци нарочно, за да го забележат онези… които трябва? Разбирате ли го?

— Не, не разбирам.

— Tant mieux. Passons^[10]. Много съм нервен днес.

— Защо сте седнали да спорите с него, Степан Трофимович? — упрекнах го аз.

— Je voulais convertir^[11]. Смешно ви е, разбира се. Cette pauvre леля, elle entendra de belles choses!^[12] О, друже мой, ще ми повярвате ли, че одеве се почувствах патриот! Впрочем аз винаги съм се чувствал руснак… да, истинският руснак и не може да бъде друг, освен каквито сме ние с вас. Il y a là dedans quelque chose d’aveugle et de louche^[13].

— Сигурно — отговорих аз.

— Друже мой, правдата, истинската правда винаги е неправдоподобна, знаете ли това? За да стане правдата правдоподобна, непременно трябва да й се притури малко лъжа. Хората винаги са постъпвали така. Може би тук има нещо, което ние не разбираме. Как мислите, има ли тук в това победоносно врещене нещо, което да не разбираме? Бих искал да има. Бих искал.

Аз не отговорих. Той също дълго мълча.

— Казват — френски ум… — разбърза се той внезапно, сякаш в треска — лъжа, винаги е било така. Защо да клеветим френския ум? Това е просто руски мързел, нашето унизително безсилие да родим идея, нашият отвратителен паразитизъм сред другите народи. Il sont tout simplement des paresseux^[14], а не френският ум. О, за благото на човечеството русите трябва да бъдат изтребени като вредни паразити! Не, не бяха, не бяха такива нашите стремежи; аз не разбирам нищо. Престанах да разбирам! Ти разбираш ли, викам му аз, разбираш ли, че ако изкарвате на първи план и с такъв възторг гилотината, това е единствено защото да режеш глави е най-лесното, а да имаш идея е най-трудното нещо! Vous êtes des paresseux! Votre drapeau est une guenille, une impuissance^[15]. Тия каруци или как беше там — трополенето на каруците, които возят хляб на човечеството, е по-полезно от Сикстинската мадона^[16], или как го казваха те… une bêtise dans ce genre^[17]. Ти разбираш ли, викам му аз, разбираш ли, че освен от щастие човекът по същия начин и точно толкова се нуждае и от нещастие! Il rit. Ти, казва, пущаш разни „бон мо, клатейки си краката (той се изрази по-грубо) на мекия диван…“ И погледнете тоя ни обичай — баща и син да си говорят на ти: то хубаво, когато са добре, ами като се карат?

Пак помълчахме около минута.

— Cher — заключи той внезапно, понадигайки се бързо, — знаете ли, всичко това непременно ще свърши с нещо.

— Иска ли питане — казах аз.

— Vous ne comprenez pas. Passons^[18]. Но… обикновено всичко на тоя свят свършва с едно нищо, но тук ще има нещо, непременно, непременно!

Стана, разходи се из стаята, обзет от извънредно силно вълнение, и като стигна пак до дивана, безсилно се тръшна на него.

В петък сутринта Пьотър Степанович замина нанякъде в уезда и отсъства до понеделника. За заминаването му научих от Липутин и пак от него — дойде някак на дума — узнах, че Лебядкини, братчето и сестричето, и двамцата били нейде отвъд реката, в Горошечное. „Нали аз ги прекарах през реката“ — прибави Липутин и оставяйки Лебядкини, внезапно съобщи, че Лизавета Николаевна се омъжвала за Маврикий Николаевич и че макар да не било обявено, но годежът станал и работата е свършена. На другия ден аз срещнах Лизавета Николаевна да язди, придружена от Маврикий Николаевич, излязла беше за първи път след боледуването. Стрелна ме отдалеч с поглед, засмя се и много приятелски ми кимна. Всичко това го съобщих на Степан Трофимович; той обърна известно внимание само на вестта за Лебядкини.

А сега, след като описах нашето загадъчно положение в продължение на тези осем дни, когато още нищо не знаехме, пристъпвам към следващите събития от моята хроника и вече, тъй да се каже, с познаване на въпроса, в оня вид, както всичко се разкри и обясни сега. Започвам именно от осмия ден след онази неделя, тоест от понеделник вечер, защото всъщност тъкмо от тази вечер и започна „новата история“.

III

Беше седем часът вечерта, Николай Всеволодович седеше самичък в кабинета си — стаята, която той открай време обичаше, висока, постлана с килими, подредена с малко тежки, по едновремешния фасон мебели. Седеше на дивана в ъгъла, облечен беше като за излизане, но, изглежда, не се канеше да излиза. На масата пред него имаше лампа с абажур. Краищата и ъглите на голямата стая оставаха в сянка. Погледът му бе замислен и съсредоточен, не съвсем спокоен; лицето уморено и малко отслабнало. Страната му наистина бе отекла, но слуховете за избития зъб бяха преувеличени. Само се беше разклатил, но сега вече пак заякна, и горната му устна беше разсечена отвътре, но и това заздравя. А отокът не спадаше вече цяла седмица само защото болният не беше дал да се викне докторът и своевременно да се разреже гнойникът, а чакаше гнойта сама да пробие. Той не само доктора, но и майка си едва пускаше да го види, и то само за минутка, веднъж дневно, и то само привечер, като се стъмваше, а лампите още не бяха запалени. Не приемаше също така и Пьотър Степанович, който, докато беше в града, по два-три пъти на ден се отбиваше у Варвара Петровна. И ето че в понеделник привечер завърналият се още сутринта след тридневно отсъствие Пьотър Степанович, след като обиколи целия град и обядва у Юлия Михайловна, най-сетне се яви при очакващата го с нетърпение Варвара Петровна. Забраната бе вдигната. Николай Всеволодович приемаше. Варвара Петровна лично отведе госта до вратата на кабинета; тя отдавна искаше те да се срещнат, а Пьотър Степанович й даде дума, като свършат с Nicolas, да се отбие при нея и да й разкаже. Тя плахо почука на вратата на Николай Всеволодович и не получавайки отговор, се осмели да я открехне на една педя.

— Nicolas, може ли да поканя при теб Пьотър Степанович? — тихо и сдържано попита тя, мъчейки се да разгледа Николай Всеволодович зад лампата.

— Може, може, разбира се, че може! — високо и весело викна самият Пьотър Степанович, собственоръчно отвори вратата и влезе.

Николай Всеволодович не бе чул почукването на вратата, а само плахия въпрос на майка си, но не успя да му отговори. В момента той дълбоко се беше замислил над писмото, което току-що бе прочел. Чувайки гласа на Пьотър Степанович, той трепна и бързо прикри писмото с попивателницата, която му беше подръка, но това не му се удаде напълно; крайчецът на писмото и почти целият плик стърчаха навън.

— Нарочно извиках с всички сили, за да успеете да се приготвите — припряно и с една учудваща наивност прошепна Пьотър Степанович, подтичвайки почти към масата и моментално се вторачи в попивателницата и крайчеца на писмото.

— И, разбира се, успяхте да съзрете, че крия от вас под попивателницата току-що полученото писмо — спокойно каза Николай Всеволодович, без да помръдне от мястото си.

— Писмо ли? Притрябвало ми е вашето писмо — възкликна гостът, — но… главното — отново зашепна той, обръщайки се към вече затворената врата и кимайки нататък.

— Тя никога не подслушва — хладно забеляза Николай Всеволодович.

— Дори и да подслушваше! — моментално поде Пьотър Степанович, весело повишавайки глас и сядайки на креслото. — Аз нямам нищо против, само че сега дотърчах да си поговорим насаме… Е, най-после да се добера до вас! Как сте със здравето преди всичко? Виждам, че прекрасно, утре може би ще дойдете, а?

— Може би.

— Облекчете ги най-после, облекчете и мен! — буйно размаха той ръце с шеговит и приятен израз. — Да знаехте само какво трябваше да им издрънкам, принуден бях. Ама вие впрочем знаете — той се засмя.

— Не знам всичко. Чух само от майка си, че много сте се… движили.

— Тоест нищо определено — скочи внезапно Пьотър Степанович, сякаш защитавайки се от ужасно нападение, — пуснах, знаете, в ход жената на Шатов, тоест слухове за вашите връзки в Париж, което и обяснява, разбира се, неделния случай… нали не се сърдите?

— Убеден съм, че много сте се старали.

— Аз, знаете, само от това се боях. А впрочем какво значи това „много сте се старали“? Та това е упрек. Впрочем вие поставяте нещата направо, аз, като идвах насам, тъкмо от това се боях, че няма да искате да поставите нещата направо.

— Аз и не искам нищо да поставям направо — каза малко раздразнено Николай Всеволодович, но тутакси се усмихна.

— Аз не за онова, не за онова, ще сгрешите, не за онова! — замаха с ръце Пьотър Степанович, сипейки думите като бобени зърна и явно зарадван от нервността на домакина. — Няма да ви дразня с нашето дело, особено пък в сегашното ви положение. Исках само относно неделния случай, и то в най-необходимите граници, защото иначе не може наистина. Идвам за най-открито обяснение, от което се нуждая главно аз, а не вие — казвам го заради вашето самолюбие, но същевременно е истина. Дойдох, за да бъда отсега нататък винаги откровен.

— Ще рече, досега не сте били откровен?

— И вие добре го знаете. Неведнъж съм хитрувал… усмихвате се, много се радвам на тая усмивка като предлог за обяснение; че нали нарочно предизвиках усмивката ви с хвалбата си, че съм бил хитрувал, та моментално да се разсърдите: как съм посмял да си помисля, че мога да ви изхитря, а аз тутакси да ви дам обясненията си. Виждате ли, виждате ли какъв откровен съм станал! Е, ще благоволите ли да ме изслушате?

В израза на Николай Всеволодович, презрително спокоен и дори насмешлив, въпреки цялото очевидно желание на госта да нервира домакина с нахалството на предварително подготвените си и преднамерено груби наивности, най-сетне се появи известно тревожно любопитство.

— Чуйте ме — още повече се засуети Пьотър Степанович. — Тръгвайки преди десет дни за насам, тоест въобще за насам, за този град, аз, разбира се, реших да играя роля. Най-хубаво би било съвсем без роля, със собственото си аз, не е ли тъй? Няма нищо по-хитро от собственото аз, защото никой няма да повярва. Да си призная, исках да се направя на ахмак, защото е по-лесно от собственото аз, но тъй като ахмак е все пак крайност, а крайностите възбуждат любопитство, окончателно се спрях на собственото аз. Е, а какво е собственото ми аз? Златната среда: нито глупав, нито умен, доста посредствен и сякаш от небето паднал, както казват тук благоразумните хора, не е ли тъй?

— Какво пък, може и тъй да е — поусмихна се Николай Всеволодович.

— А, съгласен сте, значи — много се радвам; сигурен бях, че го мислите… Нищо, нищо, не ви се сърдя и не ви се препоръчах по тоя начин, за да предизвикам в отговор похвалите ви: „Ама, моля ви се, как ще сте посредствен, ама моля ви се, вие сте умен…“ А-а, пак се усмихвате!… Пак се хванах. Не бихте казали: „Вие сте умен“, да допуснем де; аз всичко допускам.

Passons, както казва моят старец, и, в скобки, не се сърдете за многословието ми. Тъкмо пример впрочем: винаги много говоря, тоест с много думи, и бързам, и винаги нищо не се получава. А защо говоря с много думи и нищо не се получава? Защото не умея да говоря. Онези, които умеят да говорят, говорят кратко. Ето, значи, че съм посредствен — не е ли тъй? Но тъй като тоя ми дар, тая моя посредственост си ми е естествена, защо да не я използвам изкуствено? И аз я използвам. Вярно, стягайки се за насам, отначало помислювах да си мълча; но мълчанието е голям талант и, ще рече, не ми приляга, а, второ, да се мълчи, е все пак опасно; е, и реших окончателно, значи, че по-добре да говоря, но именно посредствено, тоест много, много, много, и страшно да бързам да докажа нещо, и накрая винаги да се оплитам в собствените си доказателства, тъй че слушателят само да се пули и да се оттегли, вдигайки рамене или, още по-добре, заплювайки те. Получава се, първо, че си го уверил в своето простодушие, че си му омръзнал донемайкъде и че не са те разбрали — тройна полза. Кой, моля ви се, ще те заподозре след това в тайни кроежи? Ами че всеки от тях ще го вземе за лична обида, ако му кажат, че кроя нещо тайно. А освен това понякога взема, че ги разсмея — а то е вече ценно. Че те сега всичко ще ми простят, та макар за това, дето мъдрецът, който е издавал там прокламации, изведнъж се оказва по-глупав от самите тях, не е ли тъй? По усмивката ви виждам, че одобрявате.

Николай Всеволодович впрочем ни най-малко не се усмихваше, а наопаки, слушаше намръщено и малко нетърпеливо.

— А? Какво? Май казахте „все едно“? — зацвърча Пьотър Степанович (Николай Всеволодович нищо не беше казал). — Разбира се, разбира се; уверявам ви, че съвсем не е, за да ви компрометирам с приятелството си. Ама знаете ли, че днес сте ужасно наострен; говоря ви от душа и сърце и вие за всяка думица ми връзвате кусур; уверявам ви, че днес няма да повдигам щекотливи въпроси, честна дума, и предварително съм съгласен с всичките ви условия.

Николай Всеволодович упорито мълчеше.

— А? Какво? Казахте ли нещо? Виждам, виждам, че май пак изтърсих глупост; не сте ми предлагали условия и няма да предложите, вярвам, вярвам, хайде, успокойте се; знам си го, кой съм аз, че да ми предлагате, тъй ли е? Недейте, аз сам ще си отговоря — и то се знае, поради моята посредственост; посредственост и това си е… Смешно ли ви е? А? Какво?

— Нищо — засмя се най-сетне Николай Всеволодович, — дойде ми наум, че веднъж действително ви нарекох посредствен, но вас тогава ви нямаше, значи предали са ви го… Бих ви помолил по-бързо да пристъпите към въпроса.

— Че аз тъкмо на въпроса, аз именно по повод на неделята! — разцвърча се Пьотър Степанович. — Кой, кой бях аз в неделя, какво ще кажете? Именно една прибързана, средна посредственост и по най-посредствен начин насила взех всичко в ръцете си. Но всички ми го простиха, защото съм сякаш паднал от небето, това, първо, и изглежда, всички вече са го решили; а, второ, защото разказах една малка историйка и измъкнах всички ви сухи от водата, тъй ли е, тъй ли е?

— Тоест разказахте я точно тъй, че да остане съмнение и да проличи, че сме се наговорили и всичко е скалъпено, докато всъщност не сме се наговаряли и аз абсолютно нищо не съм искал от вас.

— Именно, именно! — сякаш дори възторжено поде Пьотър Степанович. — Именно тъй го правех, че да забележите цялата тази пружина; че нали главно заради вас беше цялото ми това кълчене, защото исках да ви туря натясно и компрометирам. Главното, исках да разбера до каква степен ви е страх.

— Интересно, защо сте толкова откровен сега?

— Не се ядосвайте, не се ядосвайте, не святкайте с очи… Вие впрочем не святкате. Интересно ви е защо съм толкова откровен? Ами че именно защото сега всичко се промени, свърши, мина и замина. Аз внезапно промених намеренията си относно вас. Край на стария път, окончателно; сега вече никога няма да ви компрометирам по стария начин, сега по нов начин.

— Сменили сте тактиката?

— Тактика няма. Сега всичко зависи само от вас, сиреч ако искате, ще кажете да, ако искате — не. Това е новата ми тактика. А по нашето дело — зъб не обелвам, докато вие не наредите. Смешно ли ви е? Карайте. И на мен ми е смешно. Но аз — сериозно, сериозно, сериозно, макар тоя, дето толкова бърза, разбира се, е посредственост, нали тъй? Все едно, нека да съм посредственост, ама аз — сериозно, сериозно.

Той действително изрече това „сериозно“ със съвсем друг тон и с някакво особено вълнение, тъй че Николай Всеволодович го погледна с интерес.

— Казвате, че сте променили намеренията си относно мен? — попита той.

— Промених намеренията си относно вас в момента, когато след случая с Шатов прибрахте ръцете си отзад, и стига, стига вече, моля ви, без въпроси, нищо повече няма да ви кажа сега.

Той уж скочи, размахвайки ръце, сякаш отпъждаше въпросите; но тъй като въпроси нямаше, а нямаше защо и да си върви, отново се тръшна в креслото, донейде успокоен.

— Между впрочем, в скоби казано — зацърцори той тутакси, — тук някои дрънкат, че сте щели да го убивате, и на бас се хващат, тъй че Лембке мислеше дори да вдигне полицията, но Юлия Михайловна забрани… но стига, стига за това, аз просто тъй, да го знаете. Впрочем и друго: още същия ден преместих Лебядкини, вие знаете; получихте ли бележката ми с адреса им?

— Получих я още тогава.

— Това вече не поради „посредственост“, това е искрено, от готовност. Може и да излиза посредствено, но затова пък е искрено.

— Да, добре, може би тъй и трябваше… — замислено промълви Николай Всеволодович. — Но повече никакви бележки, не ми ги пращайте, моля ви.

— Невъзможно беше, само този път.

— Значи Липутин знае?

— Невъзможно беше; но нали знаете, Липутин не смее да… Между впрочем би трябвало да отидем при нашите, тоест не при нашите, а при тях, защото пак ще се хванете за думата. Ама не се притеснявайте, не сега, някой друг път. Сега вали. Ще ги предупредя да се съберат някоя вечер. Умират от нетърпение, като гарджета са зинали — какъв ли подарък им носим? Запален народ. Наизвадили са разни книжлета, готвят се да спорят. Виргински е общочовек, Липутин — фуриерист с голяма склонност към полицейщина; той е човек, да ви кажа ли, ценен в едно отношение, но във всички останали трябва да се държи изкъсо; и накрая онзи дългоухият, той ще прочете собствената си система. И знаете ли, докачени са от пренебрежението ми и задето ги поливам със студена вода, ха-ха! А непременно трябва да се иде.

— Вие сте ме представили за някакъв шеф, нали? — колкото се може по-небрежно каза Николай Всеволодович. Пьотър Степанович му хвърли бърз поглед.

— Впрочем — поде той, сякаш не бе го чул и бързайки да подмине — аз по два и по три пъти се отбивах при многоуважаемата Варвара Петровна и също бях принуден много да говоря.

— Представям си.

— Не, не си представяйте, просто съм казвал, че няма да убивате и прочие сладки приказки. И представете си: тя още на другия ден знаеше, че съм прехвърлил Маря Тимофеевна отвъд реката; вие ли й казахте?

— Не съм помислил.

— Знаех си, че не сте вие. Но кой освен вас би могъл? Интересно.

— Липутин, разбира се.

— Н-не, не е Липутин — промърмори, мръщейки се, Пьотър Степанович, — знам кой е. Прилича да е Шатов… Впрочем глупости, да оставим това! Макар че е страшно важно… Между впрочем аз все очаквах майка ви внезапно да ми тресне главния въпрос… Ах, да, отначало, през всичките тия дни, беше ужасно мрачна и внезапно, като пристигнах днеска, гледам, че цялата сияе. Какво ли означава това?

— Означава, че днес й дадох дума след пет дни да поискам ръката на Лизавета Николаевна — каза неочаквано Николай Всеволодович с една неочаквана откровеност.

— А, е… да, разбира се — смотолеви Пьотър Степанович, сякаш смутен, — носи се слух, че там станал годеж, знаете ли го? И е вярно. Но вие сте прав, тя и от църквата ще дотърчи, стига само да я повикат. Нали не се сърдите, че аз така?

— Не, не ви се сърдя.

— Забелязвам, че днес е много трудно да ви разсърди човек, и започвам да се боя от вас. Ужасно съм любопитен как ще изглеждате утре. Сигурно доста нещо сте им приготвили. Нали не се сърдите, дето тъй говоря?

Николай Всеволодович нищо не отговори, което вече съвсем нервира Пьотър Степанович.

— Впрочем това относно Лизавета Николаевна сериозно ли е?

Николай Всеволодович му отправи продължителен и хладен поглед.

— А, разбирам, само за успокоение на майчето, да де.

— Ами ако сериозно? — троснато попита Николай Всеволодович.

— Какво пък, на добър час, както се казва в такива случаи, няма да попречи на делото (виждате ли, не казвам: на нашето дело, вие не я обичате тая думичка — нашето), а аз… аз съм на вашите услуги, знаете го.

— Мислите ли?

— Нищо, нищо не мисля — разбърза се Пьотър Степанович, като се смееше, — защото знам, че предварително сте обмислили работите си, че всичко сте измислили. Просто исках да кажа, че най-сериозно съм на услугите ви, винаги и навсякъде и за каквото и да било, за каквото и да било, нали ме разбирате?

Николай Всеволодович се прозина.

— Омръзнах ви — скочи внезапно Пьотър Степанович, грабвайки съвсем новото си бомбе, и уж си тръгна, а всъщност не тръгваше и не преставаше да говори нито за миг, макар и прав, само от време на време почваше да крачи по стаята и на по-оживените места на разговора се удряше с шапката по коляното.

— Аз пък мислех да ви поразвеселя малко с тия Лембке — весело викна той.

— Не, не, друг път. Как е впрочем със здравето Юлия Михайловна?

— Какво значи все пак светски маниери: здравето й ви интересува, колкото ланският сняг, ама пак питате. Аз това го одобрявам. Добре е и най-суеверно ви уважава, и най-суеверно очаква от вас нещо голямо. За неделната случка мълчи и е сигурна, че ще оправите всичко сам с едното си появяване. Ей богу, тя си представя, че всичко можете. Впрочем сега вие повече от когото и да било сте една загадъчна и романтична личност — извънредно изгодно положение. То не е за говорене как ви очакват. Още като заминавах, беше нажежено, а сега вече не се трае. Между впрочем още веднъж моите благодарности за писмото. Тях всички ги е страх от граф К. Знаете ли, че май ви смятат за шпионин? Аз го поддържам, нали не се сърдите?

— Няма значение.

— Разбира се; това е нужно за по-нататък. Те тук си имат свои порядки. Аз, разбира се, ги поощрявам; Юлия Михайловна е начело, Гаганов също. Смешно ли ви е? Ама аз си имам тактика: лъжа, лъжа, пък току изтърся нещо умно тъкмо когато всички го търсят. Те ме наобикалят, а аз пак почвам с лъжите. На мен вече не ми обръщат внимание. „Има способности, казват, но като че е паднал от небето.“ Лембке ми дава служба, да съм се поправел. Аз, знаете ли, ужасно го третирам, сиреч компрометирам го, а той само се пули. Юлия Михайловна ме поощрява. Да, впрочем Гаганов го е ужасно яд на вас. Какво ли не ми наговори за вас вчера в Духово. Аз, разбира се, моментално — цялата истина, тоест не цялата, разбира се. Цял ден изкарах при него в Духово. Чудесно имение, хубава къща.

— Нима сега той е в Духово? — сепна се внезапно Николай Всеволодович и почти скочи от мястото си, навеждайки се рязко напред.

— Не, нали ме доведе сутринта, заедно се върнахме — каза Пьотър Степанович, уж не забелязвайки моментното вълнение на Николай Всеволодович. — Гледай, съборих книгата — наведе се той да вдигне падналия албум. — „Жените на Балзак“, с картинки — отвори го той внезапно, — не съм го чел. Лембке също пише романи.

— Тъй ли? — попита Николай Всеволодович, сякаш заинтересуван.

— На руски език и скришом, разбира се. Юлия Михайловна знае и му позволява. Бунак; впрочем с маниери; това у тях е изпипано. Каква строгост на формите, каква издържаност! Де да можехме и ние така.

— Хвалите администрацията?

— Защо пък не! Единственото нещо, което е добре изпипано в Русия… няма, няма — сепна се той внезапно, — няма за онова, за деликатното нито дума. Но хайде, сбогом, виждате ми се нещо прежълтял.

— Тресе ме.

— То си ви личи, я лягайте. А знаете ли, че в тукашния уезд има скопци^[19], интересен народ… Но, хайде, друг път. Впрочем още една историйка: в уезда е разположен пехотен полк. В петък вечерта пих с офицерите в Б. Нали си имаме там трима приятели. Vous comprenez?^[20] Говорихме за атеизма, и то се знае, нацяло касирахме бога. Останаха доволни-предоволни. Впрочем Шатов е на мнение, че ако ще се почва бунт в Русия, непременно трябвало да се почне с атеизма. Може и да е вярно. Един стар службашин, побелял капитан, седя, седя, през цялото време мълча, думица не беше продумал, пък току изведнъж се изтъпани насред стаята и уж че като на себе си, ама високо, знаете ли, каза: „Щом няма бог, какъв капитан съм аз тогава?“ Взе си фуражката, разпери ръце и си отиде.

— Доста цялостна мисъл е изразил — за трети път се прозина Николай Всеволодович.

— Тъй ли? Аз пък не разбрах; исках да ви питам. Е, какво още да ви кажа: интересна е фабриката на Шпигулини; както знаете, петстотин души работници, разсадник на холера, не е почиствано от петнайсет години и удрят работниците в заплатата; търговци милионери. Мога да ви уверя, че сред работниците има и такива, дето си имат представа и за Internationale^[21]. Какво се смеете? Ще видите, дайте ми само още мъничко, много мъничко време. Аз вече ви молих да ми дадете малко време и сега пак моля за още, и тогава… а впрочем, виноват, няма, няма, аз не за това, не се мръщете. Хайде, сбогом. Ама какво правя аз? — върна се той внезапно назад. — Най-важното щях да забравя: току-що казаха, че нашият сандък е пристигнал от Петербург.

— Тоест? — погледна го Николай Всеволодович, не разбирайки.

— Тоест вашият сандък, вашите неща с фраковете, панталоните и бельото; пристигнал ли е? Вярно ли е?

— Да, одеве ми казваха нещо.

— Ах, тогава дали не може още сега!…

— Попитайте Алексей.

— Добре де, а утре, утре? Нали там с вашите неща са и мойто сако, фракът и трите ми панталона от Шармер, по ваша препоръка, помните ли?

— Чувам да разправят, че играете на джентълменство? — засмя се Николай Всеволодович. — Вярно ли е, че ще вземате уроци по езда?

Пьотър Степанович се усмихна криво.

— Знаете ли какво — разбърза се той с един внезапно пресипнал и разтреперан глас, — знаете ли какво, Николай Всеволодович, хайде да оставим подигравките веднъж завинаги, а? Вие, разбира се, можете да ме презирате колкото си щете, щом ви е толкова смешно, но все пак да оставим подигравките, поне за известно време? Може ли, а?

— Добре, добре, няма повече — промълви Николай Всеволодович. Пьотър Степанович се усмихна, потупа с шапката си по коляното, пристъпи от крак на крак и доби предишния си израз.

— Тук някои ме смятат дори за ваш съперник относно Лизавета Николаевна, как да не се грижа за външността си? — засмя се той. — Кой ли е обаче тоя, дето ви донася? Хм. Точно осем часът; е, аз потеглям; обещах на Варвара Петровна да й се обадя, но ще пропасувам, а вие си легнете и утре ще сте по-бодър. Навън е тъмница и вали, но аз впрочем съм с файтон, защото нощем тук е неспокойно по улиците… Ах, добре, че се сетих: в града и околностите обикаля един беглец от Сибир, Федка Каторжника, бивш мой крепостен, моля ви се, когото преди петнайсет години моето татенце пратило войник и прибрало паричките. Крайно забележителна личност.

— Вие… говорихте ли с него?

— Говорих. Той не се крие от мен. Личност, готова на всичко, на всичко; срещу пари, разбира се, но има и убеждения, негови си, разбира се. Ах, да, пак се сетих нещо: ако вие одеве сериозно за тоя си замисъл, сещате ли се, относно Лизавета Николаевна де, още веднъж ви напомням, че и аз съм личност, готова на всичко, каквото и да било и както и да било, и съм изцяло на вашите услуги… Какво се хващате за бастуна? Ах, не, не било за бастуна, значи… Стори ми се, че си търсите бастуна, представяте ли си?

Николай Всеволодович нищо не търсеше и нищо не казваше, но действително внезапно се бе малко понадигнал с една странна тръпка по лицето.

— И ако ви се отвори някаква нужда във връзка с господин Гаганов — изтърси внезапно Пьотър Степанович, вече направо сочейки с глава към попивателницата, — аз, разбира се, мога да уредя всичко и съм убеден, че няма да ме пренебрегнете.

Недочакал отговора, той внезапно излезе, но още веднъж надникна през вратата.

— Казвам ви го, защото онази неделя например и Шатов нямаше право да си рискува живота, тогава де, когато се приближи до вас, нали? Бих искал да го имате предвид. И пак изчезна, без да дочака отговор.

IV

Може би, като изчезваше, си е мислел, че оставайки сам, Николай Всеволодович ще почне да блъска с юмруци по стените, и то се знае, би бил доволен да надникне отнякъде, стига да беше възможно. Но много щеше да се излъже: спокойствието не бе напуснало Николай Всеволодович. Той постоя около две минути до масата в същото положение, очевидно дълбоко замислен; но скоро една ленива, студена усмивка изпълзя на устните му. Бавно седна на предишното си място, на дивана в ъгъла, и затвори очи, като да бе уморен. Крайчецът на писмото, както преди, надничаше под попивателницата, но той дори не се помръдна да го поправи.

Скоро той съвсем се унесе. Изтормозилата се през тия два дни от тревоги Варвара Петровна не се стърпя и след излизането на Пьотър Степанович, който бе обещал да й се обади, но не сдържа обещанието си, се осмели лично да навести Nicolas, та макар и не в определеното време. Все едно й беше на ума: няма ли най-сетне да каже нещо окончателно? Тихо, както и одеве, почука на вратата и като не получи отново отговор, отвори. Виждайки, че Nicolas седи някак твърде неподвижно, тя с разтуптяно сърце предпазливо се приближи до дивана. Остана поразена, че е заспал толкова бързо и че може да спи така изправен и толкова неподвижно; дори дишането му почти не се забелязваше. Лицето му бе бледо и сурово, но някак съвсем застинало, неподвижно; веждите — леко сключени и намръщени; той решително приличаше на бездушна восъчна фигура. Сдържайки дъха си, тя постоя над него около три минути и внезапно я обзе страх; излезе на пръсти, спря се на вратата, прекръсти го набързо и се оттегли незабелязано, с едно ново тежко усещане и с нова мъка.

Той спа дълго, повече от час, и все тъй вцепенен; не трепна нито един мускул на лицето му, по цялото му тяло не се забелязваше ни най-малкото движение; веждите му бяха все тъй сурово сключени. Ако Варвара Петровна беше останала още три минути, сигурно не би понесла потискащото чувство от тази летаргична неподвижност и би го събудила. Но той внезапно сам отвори очи и все тъй неподвижно седя още десетина минути, все едно че внезапно беше открил в ъгъла на стаята някакъв необикновен предмет и сега упорито и любопитно го разглеждаше — макар там да нямаше нито нещо ново, нито нещо особено. Най-сетне се раздаде тихият, плътен звук на големия стенен часовник, който удари веднъж. Той с известна тревога се обърна, за да погледне циферблата, но почти в същия този момент се отвори задната врата, която водеше към коридора, и се показа камердинерът Алексей Егорович. В едната си ръка носеше дебело палто, шал и шапка, а в другата — сребърна табличка, на която имаше някаква бележка.

— Девет и половина — обяви той с тих глас и поставяйки донесените дрехи на един стол в ъгъла, му поднесе на табличката бележката — два реда, написани с молив върху малко, незапечатано листче. Прочитайки тези редове, Николай Всеволодович също взе от масата молив, драсна на края на бележката две думи и я постави обратно на табличката.

— Щом изляза, незабавно да се предаде, а сега дай да се облека — каза той, ставайки от дивана.

Забелязвайки, че е облечен с тънко кадифено сако, той помисли и нареди да му се даде сукненият сюртук, който използваше за по-официални вечерни визити. Най-сетне, като се облече, си сложи шапката, заключи вратата, от която влизаше при него Варвара Петровна, и като взе затиснатото с попивателницата писмо, мълчаливо излезе в коридора, съпровождан от Алексей Егорович. По коридора стигнаха до тясното задно каменно стълбище и слязоха в антрето, от което се излизаше направо в градината. В ъгъла на антрето Алексей Егорович беше приготвил фенер и голям чадър.

— Поради изключителния дъжд калта по тукашните улици е невъзможна — доложи Алексей Егорович, правейки един плах опит за сетен път да отклони господаря си от пътешествието. Но господарят му отвори чадъра и мълчаливо излезе в тъмната като изба, влажна и мокра стара градина. Вятърът шумеше и клатеше върховете на полуоголените дървета, тесните пясъчни пътеки бяха размекнати и хлъзгави. Както си беше по фрак и гологлав, Алексей Егорович вървеше три крачки напред и осветяваше пътя с фенера.

— Не се ли забелязва? — запита внезапно Николай Всеволодович.

— От прозорците не се забелязва, пък и всичко е предвидено отнапред — тихо и отмерено отговори слугата.

— Майка ми легна ли?

— Заключи се, както винаги напоследък, точно в девет часа и вече няма начин да узнае нещо за тяхна милост. В колко часа ще заповядате да ви чакам? — прибави той, осмелявайки се да зададе въпрос.

— В един, един и половина, не по-късно от два.

— Слушам.

Избикаляйки по криволичещите пътечки цялата градина, която и двамата знаеха наизуст, стигнаха до каменната градинска ограда и тук, на края на зида, налучкаха малката вратичка, която водеше към тясната затънтена уличка и която беше почти винаги заключена, но чийто ключ се оказа в ръцете на Алексей Егорович.

— Да не скръцне вратата? — пак се осведоми Николай Всеволодович.

Но Алексей Егорович доложи, че още вчера е смазана, „също както и днес“. Той беше вече вир-вода. Отвори вратичката и подаде ключа на Николай Всеволодович.

— Ако ще благоволите да предприемете далечен път, докладвам, щото не вярвам на тукашните, особено дето е по-затънтено и най-паче отвъд реката — още веднъж не се стърпя той. Беше стар слуга, още навремето го бяха определили да се грижи за Николай Всеволодович, на ръце го бе носил и беше човек сериозен и строг, който обичаше и да чуе, и да попречете нещичко за божественото.

— Не се тревожи, Алексей Егорич.

— Господ да ви благослови, господарю, но само при начинание на добри дела.

— Какво? — спря се Николай Всеволодович, прекрачил вече на улицата.

Алексей Егорович твърдо повтори пожеланието си; никога по-преди не би се осмелил да го изрази гласно и с такива думи пред господаря си.

Николай Всеволодович заключи вратата, пусна ключа в джоба си и тръгна по уличката, затъвайки на всяка крачка в калта до глезените. Най-сетне излезе на настилката на дълга и пуста улица. Познаваше града като петте си пръста; но Богоявленская улица беше още далече. Вече минаваше десет, когато най-сетне се спря пред затворените порти на старата и тъмна къща на Филипови. Сега, с изнасянето на Лебядкини, долният етаж беше съвсем опразнен, със заковани прозорци, но в таванската стая на Шатов светеше. Тъй като нямаше звънче, той почна да удря с ръка по портата. Открехна се прозорче и Шатов надникна на улицата; беше страшна тъмница, не беше лесно да се види кой е: Шатов се взира дълго, около минута.

— Вие ли сте това? — попита внезапно той.

— Аз — отвърна неканеният гост.

Шатов захлопна прозореца, слезе долу и отключи портата. Николай Всеволодович прекрачи високия праг и без да каже нито дума, отмина право към пристройката на Кирилов.

V

Тук всичко бе отключено и вратите дори зееха. Преддверието и първите две стаи бяха тъмни, но в последната, където живееше и пиеше чай Кирилов, сияеше светлина и се чуваше смях и някакви странни крясъци. Николай Всеволодович тръгна към светлината, но не влезе, а се спря на прага. Чаят беше на масата. Насред стаята, гологлава, само по фуста и едно заешко кожухче, с обувки на бос крак стоеше бабичка — роднина на хазяина. Държеше в ръцете си детенце на година-година и половина — с голи крачета, по ризка, с разрешена косица и пламнали бузки; изглежда, току-що го бяха взели от люлката и беше плакало — сълзичките още стояха на очите му; но вече протягаше ръчички, пляскаше с длани и се смееше, както се смеят малките деца, с хълцане. Пред него Кирилов тупкаше по пода голяма червена гумена топка; топката подскачаше до тавана, пак тупкаше, детето викаше: „Топ, топ“, Кирилов ловеше „топ“, подаваше му я и вече самото то я хвърляше с непохватните си ръчички, а Кирилов пак тичаше да я лови. Най-сетне „топ“ се търкулна под шкафа. „Топ, топ!“ — викаше детето. Кирилов легна на пода и се протегна, опитвайки се да извади „топ“ изпод шкафа с ръка. Николай Всеволодович влезе в стаята; като го видя, детето се вкопчи в старицата, писна и пак го удари на плач; тя тутакси го изнесе.

— Ставрогин? — каза Кирилов, ставайки от пода с топката в ръка, без каквато и да било изненада от неочакваната визита. — Искате ли чай?

Беше се вече изправил.

— Много, няма да се откажа, особено ако е горещ — каза Николай Всеволодович, — вир-вода съм.

— Горещ и дори врял — с удоволствие потвърди Кирилов, — сядайте: кален сте, но нищо, после ще забърша.

Николай Всеволодович седна и почти на един дъх изпи налятата чаша.

— Още? — попита Кирилов.

— Благодаря.

Кирилов, който до момента не беше седнал, тутакси седна насреща му и попита:

— Какво така?

— По работа. На, прочетете това писмо на Гаганов; спомняте ли си, разказвал ви бях в Петербург.

Кирилов взе писмото, прочете го, сложи го на масата и погледна въпросително.

— Тоя Гаганов — почна да обяснява Николай Всеволодович — го срещнах, както знаете, за първи път в живота си в Петербург, преди месец. Срещали сме се три пъти у разни хора. Без да се е запознавал и говорил с мен, той намери все пак възможност да се държи много дръзко. Бях ви казвал тогава, но не знаете друго: на заминаване от Петербург — той си тръгна преди мене — внезапно ми прати писмо, макар и не чак като това, но пак крайно неприлично и което е странното, в него изобщо не се обясняваше поводът, по който е писано. Отговорих му тутакси, също с писмо, и напълно откровено му заявих, че вероятно го е яд на мен заради случая с баща му преди четири години тук, в клуба, и че аз от своя страна съм готов да му поднеса всячески извинения, тъй като постъпката ми не е била умишлена и се е дължала на заболяването ми. Молех го да вземе предвид извиненията ми. Не ми отговори и си замина; но ето че сега го заварвам тук съвсем побеснял. Известиха ме за някои негови публични отзиви по мой адрес, невъзможно груби и с невероятни обвинения. И ето че днес пристига това писмо, такова, каквото сигурно никой никога не е получавал, с псувни и с изрази от сорта „вашата бита мутра“. Дойдох, надявайки се, че няма да откажете да ми станете секундант.

— Казахте, никой не бил получавал — обади се Кирилов, — от яд — може; пишат нееднократно. Пушкин писа на Хекерн^[22]. Добре, ще ида. Кажете кога и как?

Николай Всеволодович обясни, че иска утре, и непременно да се почне с подновяване на извиненията и дори с обещание за второ извинително писмо, но при условие че и Гаганов обещае от своя страна повече да не пише писма. А полученото писмо ще се счита, че изобщо го е нямало.

— Твърде много отстъпки, няма да приеме — каза Кирилов.

— Преди всичко исках да чуя от вас: ще приемете ли да му предадете тези условия?

— Ще ги предам. Ваша работа. Но той няма да приеме.

— Знам, че няма да приеме.

— Той иска дуел. Кажете: как да бъде дуелът?

— Работата е там, че аз непременно бих искал всичко да свърши още утре. В девет часа сутринта вие сте при него. Ще ви изслуша и няма да приеме, но ще ви прати при своя секундант — да кажем, около единайсет часа. Вие с него решавате и после в един или два всички да сме на мястото. Опитайте, моля ви, да стане тъкмо така. Оръжието, разбира се, пистолети, и особено ви моля за следното: бариерите на десет крачки; после ни отвеждате на по десет крачки от бариерите и по даден знак се приближаваме. Всеки е длъжен непременно да иде до бариерата си, но може да стреля и по-рано, в движение. Това е всичко, мисля.

— Десет крачки между бариерите е близко — забеляза Кирилов.

— Добре, дванайсет, но не повече, нали разбирате, че той иска сериозен дуел. Знаете ли да зареждате пистолети?

— Зная. Аз имам пистолети; ще дам честна дума, че не сте стреляли с тях. Неговият секундант също ще даде дума за своите; значи два чифта и ще хвърлим ези-тура; с неговите или с нашите.

— Прекрасно.

— Искате ли да видите пистолетите?

— Може.

Кирилов клекна пред куфара си в ъгъла, не го беше разопаковал, а вадеше от него каквото му потрябваше. Измъкна от дъното кутия от палмово дърво, облечена отвътре с червено кадифе, и извади от нея чифт изящни, извънредно скъпи пистолети.

— Всичко има: барут, куршуми, патрони. Имам и револвер, почакайте, имам и револвер.

Пак бръкна в куфара и измъкна друга кутия с шестцевен американски револвер.

— Имате доста оръжие и много скъпо.

— Много. Изключително.

Бедният, почти мизерстващ Кирилов, който впрочем никога не забелязваше мизерията си, сега откровено се хвалеше с оръжейните си съкровища, без съмнение придобити с цената на изключителни лишения.

— Не сте се отказали от ония си мисли? — с известна предпазливост попита Ставрогин след минутно мълчание.

— Не съм — просто отвърна Кирилов, догаждайки се тутакси, още по гласа, за какво го питат, и взе да прибира оръжието от масата.

— И кога? — още по-предпазливо запита Николай Всеволодович, пак след известно мълчание.

Кирилов междувременно беше прибрал двете кутии в куфара и седеше на предишното си място.

— Както знаете, не зависи от мен; когато кажат — промърмори той, сякаш че малко неохотно, но същевременно явно готов да отговаря и на други въпроси. Гледаше Ставрогин, без да сваля от него черните си, без блясък очи, с някакво спокойно, но добро и приветливо чувство.

— Аз, естествено, разбирам самоубийството — отново, малко намръщен, започна Николай Всеволодович след дълго, триминутно вглъбено мълчание, — понякога съм си го представял дори, но всеки път ми идва една нова мисъл: ако извършиш злодеяние или, главното, нещо срамно, тоест позорно, само че много подло и… смешно, тъй че хората хиляда години да го помнят и хиляда години да те заплюват, и внезапно мисълта: „Един удар в слепоочието, и няма да има нищо.“ Какво те интересуват тогава хората и че щели да те заплюват хиляда години, не е ли тъй?

— Вие наричате това нова мисъл? — каза Кирилов, като помисли.

— Аз… не го наричам… когато веднъж помислих, почувствах съвсем нова мисъл.

— „Почувствахте мисълта“? — повтори Кирилов. — Това е добре. Има много стари мисли, които внезапно ще станат нови. Това е вярно. Сега аз виждам много неща като за пръв път.

— Да кажем, че сте живели на луната — прекъсна го Ставрогин, без да го слуша и продължавайки мисълта си, — и да кажем, че сте извършили там всички тия смешни щуротии… Оттук вие сте сигурен, че там ще се смеят и ще заплюват името ви хиляда години, вечно, дорде луна лунува. Но сега вие сте тук и гледате луната оттук: какво ви засяга тук всичко онова, което сте направили там, и че ония, тамошните, ще заплюват хиляда години, не е ли тъй?

— Не знам — отговори Кирилов, — не съм бил на луната — добави той без всякаква ирония, единствено за отбелязване на факта.

— Чие беше това дете одеве?

— Свекърва й на бабичката пристигна; не, снаха й… все едно… От три дни. Лежи болна, с детето; нощем много плаче, коремът. Майката спи, а бабичката го донася; аз с топката. Топката е от Хамбург. Купих я в Хамбург, за да хвърлям и ловя; укрепва гръбнака. Момиченце е.

— Обичате ли децата?

— Обичам — отвърна Кирилов, твърде впрочем равнодушно.

— Ще рече, и живота обичате?

— Да, и живота обичам, защо?

— Ами решили сте да се застрелвате.

— Е, та какво? Защо всичко в кюпа? Животът е едно, това е друго. Живот има, а смърт изобщо няма.

— Почнали сте да вярвате в бъдещия вечен живот?

— Не, не в бъдещия вечен, а в тукашния вечен. Има един миг, вие стигате до мига, в който времето внезапно спира и почва вечното.

— Надявате се да стигнете до тоя миг?

— Да.

— Това едва ли е възможно в наше време — също без всякаква ирония, бавно и някак замислено отвърна Николай Всеволодович. — В Апокалипсиса ангелът се кълне, че вече няма да има време.^[23]

— Знам. Това там е много вярно; ясно и точно. Когато човекът достигне щастието, няма да има вече време, защото не е нужно. Много вярна мисъл.

— Къде ще го дянат?

— Никъде няма да го дяват. Времето не е предмет, а идея. Ще угасне в ума.

— Стари философски положения, едни и същи от веки веков — с някакво отвращение и съжаление измърмори Ставрогин.

— Едни и същи! Едни и същи от началото на света и никога никакви други! — поде Кирилов с припламващ поглед, сякаш в тази идея се съдържаше едва ли не самата победа.

— Вие, изглежда, сте много щастлив, Кирилов?

— Да, много съм щастлив — отвърна онзи, като да даваше един най-обикновен отговор.

— Но вие съвсем доскоро се огорчавахте, яд ви беше на Липутин?

— Хм… сега не се ядосвам. Тогава още не знаех, че съм щастлив. Виждали ли сте листо, листо от дърво?

— Виждал съм.

— Наскоро видях едно жълто, с малко зелено, по краищата позагнило. Носеше го вятърът. Като бях десетгодишен, зиме нарочно затварях очи и си представях листо — зелено, ярко, с жилки, и слънце блести. Отварях очи и не вярвах, защото бе много хубаво, и пак затварях.

— Това какво е, алегория ли?

— Н-не… защо? Аз не за алегория, просто листо, едно листо. Листото е хубаво. Всичко е хубаво.

— Всичко?

— Всичко. Човек е нещастен, защото не знае, че е щастлив, само затова. Това е всичко, всичко! Който разбере, тутакси, веднага ще стане щастлив, на минутата. Тая свекърва ще умре, а момиченцето ще остане — всичко е хубаво. Внезапно го открих.

— А дето ще умре от глад, а дето ще го обидят и обезчестят това момиченце — пак ли е хубаво?

— Хубаво е. И ако откъснат някому главата заради детето, е хубаво! И ако не откъснат — пак е хубаво! Всичко е хубаво, всичко. Хубаво им е на всички, които знаят, че всичко е хубаво. Ако знаеха, че им е хубаво, щеше да им е хубаво, но не знаят още, че им е хубаво, и не им е хубаво. Тук е то цялата идея, цялата, и друго няма!

— И кога разбрахте, че сте толкова щастлив?

— Миналата седмица, във вторник, не, в сряда, защото беше вече сряда, през нощта.

— По какъв повод?

— Не помня, тъй; разхождах се из стаята… няма значение. Спрях часовника, беше два и трийсет и седем.

— Като емблема, че времето трябва да спре ли?

Кирилов премълча.

— Те не са добри — отново почна той внезапно, — защото не знаят, че са добри. Като го узнаят, няма да насилват момиченцето. Трябва да узнаят, че са добри, и тутакси ще станат добри, всички до един.

— Вие например го знаете, ще рече, вие сте добър?

— Аз съм добър.

— С това аз впрочем съм съгласен — намръщено измърмори Ставрогин.

— Който научи хората, че всички са добри, той ще завърши света.

— Който учеше, го разпънаха.

— Той ще дойде и името му е човекобог.

— Богочовекът?

— Човекобогът, това е разликата.

— Да не би да сте почнали вече и кандило да палите?

— Да, аз го запалих.

— Вярващ ли станахте?

— Бабичката обича да гори… а днес нямаше кога — промърмори Кирилов.

— Може да сте почнали и да се молите, а!

— Аз на всичко се моля. Вижте, паяче пълзи по стената, гледам го и съм му благодарен, че пълзи.

Очите му пак запламтяха. Гледаше Ставрогин право в очите и го пронизваше с упорития си непреклонен поглед. Ставрогин се мръщеше, в погледа му се четеше погнуса, но смях нямаше.

— Басирам се, че когато пак дойда, ще сте повярвали и в бога — каза той, стана и взе шапката си.

— Защо? — надигна се и Кирилов.

— Ако узнаехте, че вярвате в бога, щяхте да вярвате; но тъй като още не знаете, че вярвате в бога, вие не вярвате — засмя се Николай Всеволодович.

— Не е тъй — каза Кирилов, като размисли, — преиначихте мисълта. Светски шегички. Спомнете си какво значехте вие в моя живот, Ставрогин.

— Довиждане, Кирилов.

— Идвайте нощем; кога?

— Ама вие да не сте забравили вече за утрешното?

— Ах, забравил бях, бъдете спокоен, няма да се успя; в девет часа. Аз мога да се събуждам, когато поискам. Лягам и си казвам: в седем часа, и ще се събудя в седем; в десет часа — и ще се събудя в десет.

— Чудесни свойства имате — погледна бледото му лице Николай Всеволодович.

— Ще дойда да отворя вратата.

— Не се безпокойте, Шатов ще ми отвори.

— А, Шатов. Добре, сбогом.

VI

Вратата на опразнената къща, в която живееше само Шатов, беше отключена; но влизайки в антрето, Ставрогин се озова в пълен мрак и взе да напипва с ръка стълбата, която водеше към мансардата. Внезапно горе се отвори врата и блесна светлина; Шатов не излезе, а само отвори вратата си. Когато Николай Всеволодович застана на прага на стаята му, го видя да стои в очакване в ъгъла до масата.

— Ще ме приемете ли по работа?

— Влизайте и сядайте — отвърна Шатов, — заключете вратата, чакайте, аз ще заключа.

Той заключи вратата, върна се до масата и седна срещу Николай Всеволодович. През тая седмица беше отслабнал, а сега, изглежда, имаше температура.

— Вие ме измъчихте — каза той, навеждайки очи, с тих полушепот, — защо ви нямаше?

— Толкова ли бяхте сигурен, че ще дойда?

— Да, чакайте, аз бълнувах… може би и сега бълнувам… Чакайте.

Той посегна към най-горната от трите полици с книги и взе от края някакъв предмет. Беше револвер.

— Една нощ ми се привидя, че ще дойдете да ме убивате, и още сутринта с последните си пари купих от оня безделник Лямшин револвер; не исках да ви се оставя. После дойдох на себе си… Нямам нито барут, нито патрони; тъй си стои на полицата оттогава. Чакайте…

Надигна се и посегна да отвори прозорчето.

— Не го хвърляйте, защо? — спря го Николай Всеволодович. — Пари струва, а утре хората ще вземат да приказват, че под прозорците на Шатов се търкалят револвери. Сложете го пак там, така, седнете. Кажете ми, защо сякаш ми се извинявате, задето сте мислили, че ще дойда да ви убивам? Аз и сега не съм дошъл да се помиряваме, а да поговорим за необходимото. Обяснете ми, първо, нали не ме ударихте заради връзката ми с жена ви?

— Вие знаете, че не е за това — пак сведе поглед Шатов.

— И не защото сте повярвали на глупавата клюка относно Даря Павловна?

— Не, не, разбира се, че не! Глупости! Сестра ми още от самото начало ми каза… — нетърпеливо и троснато каза Шатов и дори малко тропна с крак.

— Ще рече, и аз съм познал, и вие сте познали — със спокоен тон продължаваше Ставрогин, — прав сте: Маря Тимофеевна Лебядкина ми е законна жена, венчана за мен в Петербург преди четири и половина години. Нали заради нея ме ударихте?

Просто поразен, Шатов мълчеше и слушаше.

— Знаех го, но не вярвах — измърмори той накрая, гледайки Ставрогин със странен поглед.

— Затова ли ме ударихте?

Шатов пламна и почти несвързано замърмори:

— Заради вашето падение… заради лъжата. Не защото съм искал да ви наказвам; като се приближавах, не знаех, че ще ви ударя… заради това, че толкова много значехте в живота ми… Аз…

— Разбирам, разбирам, пестете си думите. Съжалявам, че сте болен: работата ми е неотложна.

— Аз твърде дълго ви чаках — почти се разтрепера Шатов и понечи да стане от мястото си, — казвайте вашата работа, аз също ще ви кажа… после…

Той седна.

— Работата ми не е от тази категория — започна Николай Всеволодович, вглеждайки се в него с любопитство, — поради някои обстоятелства днес бях принуден да избера такова време и да дойда да ви предупредя, че е възможно да ви убият.

Шатов го гледаше стреснато.

— Знам, че може би ме грози опасност — каза той бавно, — но вие, вие откъде може да знаете?

— Оттам, че както и вие, така и аз се числя към тях, и аз съм същият такъв член на организацията, какъвто и вие.

— Вие… вие сте член на организацията?

— По очите ви виждам, че всичко сте очаквали от мен, само не това — поусмихна се Николай Всеволодович, — но позволете, ще рече, вие сте знаели вече, че срещу вас се готви покушение?

— Не съм и помислял. И сега не мисля въпреки думите ви, макар че… макар че кой може да е сигурен в нещо с тия глупаци! — кресна той внезапно, изпадайки в ярост, и удари с юмрук по масата. — Не ме е страх от тях! Аз скъсах с тях. Оня идва тук четири пъти и казваше, че можело… но… — той погледна Ставрогин — впрочем вие какво знаете?

— Не се безпокойте, не ви лъжа — доста хладно продължаваше Ставрогин с вид на човек, който само изпълнява дълга си. — Питате ме какво зная. Зная, че сте влезли в организацията в странство преди две години и още при старото й устройство, преди да заминете за Америка и като че ли след последния ни разговор, за който толкова много ми писахте от Америка в писмото си. Впрочем извинете, че не ви отговорих с писмо, а се ограничих с това да…

— Да пратите пари; чакайте — спря го Шатов, бързо отвори чекмеджето на масата и извади изпод книжата една червена банкнота, — ето, вземете си стоте рубли, които ми бяхте пратили; без вас щях да загина там. Дълго имаше да ги чакате, ако не беше майка ви: тия сто рубли са от нея, подари ми ги преди девет месеца, като бях болен, милостиня. Но продължавайте, моля…

Той се задъхваше.

— В Америка вие, вие променяте схващанията си и връщайки се в Швейцария, сте поискали да се откажете. Те нищо не ви отговарят, но ви възлагат тук, в Русия, да приемете от някого някаква печатница и да я съхранявате до предаването й на лицето, което ще се яви от тяхно име. Не знам всичко с пълни подробности, но в общи черти е така, нали? Вие пък с надеждата или при условие, че това ще бъде последното им искане и че след това напълно ще ви освободят, сте се наели. Дали е така, или не, но всичко това го научих не от тях, а съвсем случайно. Но има нещо, което като че ли и досега не знаете: тези господа изобщо не възнамеряват да се разделят с вас.

— Това е нелепо! — кресна Шатов. — Аз честно им заявих, че се разминавам с тях по всичко! Това е мое право, право на съвестта и мисълта… Аз няма да позволя! Няма сила, която би могла…

— Знаете ли какво, не викайте — много сериозно го прекъсна Николай Всеволодович, — тоя Верховенски е такова човече, че може би и сега ни подслушва със собствените си или с чужди уши, та ако щете от собственото ви антре. Дори пияницата Лебядкин е бил едва ли не задължен да ви следи, а вие може би него, така ли е? По-добре кажете: съгласи ли се сега Верховенски с вашите аргументи, или не?

— Съгласи се; каза, че можело и че съм имал право…

— Е, значи ви лъже. Аз знам, че дори Кирилов, който изобщо не се числи към тях, и той им е давал сведения за вас; а агентите им са много, някои дори не знаят, че служат на организацията. Вас винаги са ви държали под око. Между другото, Пьотър Верховенски е пристигнал тук тъкмо за да реши окончателно вашия въпрос и има пълномощията за това, а именно: в един удобен момент да ви унищожи като човек, който твърде много знае и може да направи донос. Повтарям ви, това е съвсем сигурно; и ми позволете да добавя, че, кой знае защо, те са напълно убедени, че сте шпионин и ако още не сте направили донос, ще го направите. Вярно ли е това?

Чувайки такъв въпрос, изречен с такъв обикновен тон, Шатов изкриви устни.

— Дори и да бях шпионин, на кого да направя доноса? — злобно каза той, без да отговори направо. — Не, оставете ме мене, мене кучета ме яли! — викна той, улавяйки се внезапно пак за първоначалната мисъл, която го бе потресла твърде силно, по всичко изглежда, несравнимо по-силно от вестта за грозящата го опасност. — Вие, Ставрогин, как сте могли вие да се напъхате в такава безсрамна, бездарна, лакейска нелепица! Вие — член на тяхната организация! Това ли е то подвигът на Николай Всеволодович! — викна той едва ли не в отчаяние.

Той дори плесна с ръце, сякаш за него не можеше да има нищо по-горчиво и тъжно от това откритие.

— Извинете — наистина се учуди Николай Всеволодович, — но вие май гледате на мен като на някакво слънце, а на себе си като на някаква буболечка в сравнение с мен. Забелязах го дори в писмото ви от Америка.

— Вие… вие не знаете… Ах, по-добре изобщо да не говорим за мен, изобщо! — отсече внезапно Шатов. — Ако можете да обясните нещо за себе си, обяснете го… На моя въпрос! — повтаряше той трескаво.

— С удоволствие. Питате ме: как съм могъл да се напъхам в тоя вертеп? След това, както ви казах, аз дори ви дължа известна откровеност по този въпрос. Вижте какво, в строгия смисъл на думата аз изобщо не се числя към тази организация, не съм се числил и преди и много повече от вас имам правото да я напусна, защото дори не съм постъпвал. Наопаки, от самото начало им заявих, че нямам нищо общо с тях, а ако съм помагал случайно, то е било просто една моя прищявка. Участвах донякъде в преустройството на организацията по новия план и дотук. Но сега са размислили и са решили, че и мен да пуснат е опасно и изглежда, че и аз съм осъден.

— Да, да, те само това знаят — смъртни наказания, предписания, хартийки с печати и подписи! Трима души и половина се подписват. И вие им вярвате, че са способни на нещо!

— Тук сте отчасти прав, а отчасти не — с предишното равнодушие, дори вяло продължи Ставрогин. — Не ще и дума, че тук има много фантазия, както е винаги в такива случаи: групичката преувеличава своя ръст и значение. Ако питате мен, цялата им организация се състои единствено от Пьотър Верховенски, който пък е тъй любезен да се представя само за агент на самия себе си. Впрочем основната идея не е по-глупава от всички останали подобни идеи. Имат връзки с Internationale; съумяха да завъдят агенти в Русия, налучкаха дори един твърде оригинален начин… Но, разбира се, само теоретически. Що се отнася до тукашните им намерения, развитието на нашите руски работи е такова мътно нещо и почти винаги толкова неочаквано, че у нас наистина всичко може да се изпробва. Забележете, че Верховенски е настойчив човек.

— Тая дървеница, тоя невежа, тоя глупак, който не знае нищо за Русия! — злобно извика Шатов.

— Вие малко го познавате. Вярно е, че те малко познават Русия, но всъщност почти колкото и ние с вас, разликата е много малка: и при това Верховенски е ентусиаст.

— Верховенски ентусиаст?

— О, да. Има една черта, отвъд която той престава да бъде шут и се превръща в… смахнат. Ще ви помоля да си спомните своя собствен израз: „Знаете ли колко силен може да бъде един човек?“ Моля ви, не се смейте, той е навярно в състояние да натисне спусъка. Те са сигурни, че и аз съм шпионин. Поради неумението си да движат нещата те ужасно обичат да обвиняват в шпионство.

— Но нали вие не се боите?

— Н-не… Не ме е много страх… Но вашата работа е съвсем друга. Предупреждавам ви, имайте го предвид все пак. Според мен тук няма място за обиди, че опасността, видите ли, изхождала от едни глупаци; работата не е в ума им: вдигали са ръка и на по-големи от вас. А впрочем, единайсет и четвърт — погледна той часовника и стана от стола, — иска ми се да ви задам още един, съвсем страничен въпрос.

— За бога! — възкликна Шатов, скачайки от мястото си.

— Тоест? — въпросително погледна Николай Всеволодович.

— Питайте, питайте, за бога — с неописуемо вълнение повтаряше Шатов, — но при условие че и аз ще ви задам един въпрос. Моля ви, ще позволите… аз не мога… питайте!

Ставрогин изчака малко и почна:

— Чух, че сте имали тук известно влияние над Маря Тимофеевна и че тя обичала да ви вижда и слуша. Така ли е?

— Да… слушаше ме… — посмути се Шатов.

— Аз възнамерявам тези дни публично да обявя брака си с нея.

— Нима това е възможно? — прошепна почти ужасен Шатов.

— Тоест в какъв смисъл? Няма никакви затруднения; свидетелите на брака са тук. Тогава в Петербург всичко стана по най-законния и спокоен начин и ако не се е знаело до днес, то е само защото двамата единствени свидетели на брака — Кирилов и Пьотър Верховенски, и най-сетне самият Лебядкин (когото имам удоволствието да считам вече за роднина) дадоха тогава дума да мълчат.

— Аз не за това… Казвате го толкова спокойно… но продължавайте! Слушайте, нали не са ви принудили за този брак, не, нали?

— Не, никой не ме е принуждавал — усмихна се Николай Всеволодович на предизвикателната припряност на Шатов.

— Ами онова, дето го разправя за детето си? — трескаво и без всякаква връзка припираше Шатов.

— За детето си ли разправя? А! Това не го знаех, за първи път чувам. Тя не е имала дете и не би могла: Маря Тимофеевна е девица.

— А! Тъй си и мислех! Слушайте!

— Какво ви е, Шатов?

Шатов закри лицето си с длани, извърна се, но внезапно здраво сграбчи Ставрогин за рамото.

— Знаете ли — викна той, — знаете ли поне защо сте направили всичко това и защо поемате сега този кръст?

— Въпросът ви е умен и язвителен, но и аз възнамерявам да ви учудя: да, почти знам защо се ожених тогава и защо сега поемам тоя „кръст“, както благоволихте да се изразите.

— Да оставим това… за това после, почакайте с приказките, нека за главното, за главното: аз от две години ви чакам.

— Тъй ли?

— Аз много отдавна ви чакам, аз непрекъснато мисля за вас. Вие сте едничкият човек, който би могъл… Още от Америка ви го писах.

— Отлично помня дългото ви писмо.

— Твърде дълго, за да го прочетете! Прав сте; шест пощенски листа. Мълчете, мълчете! Кажете: можете ли да ми отделите още десет минутки, но още сега, в момента… Аз твърде дълго съм ви чакал!

— Моля, ще ви отделя половин час, но не повече, ако нямате нищо против.

— Но при условие — подхвана гневно Шатов, — че ще смените тоя тон. Чувате ли, настоявам, когато би трябвало да моля… Разбирате ли какво значи да настояваш, когато би трябвало да молиш?

— Разбирам, че по такъв начин вие се издигате над всичко обикновено заради едни по-висши цели — едва доловимо се усмихна Николай Всеволодович, — и също така с прискърбие виждам, че имате треска.

— Моля за уважение, не, настоявам — викаше Шатов — за уважение не към моята личност — мене кучета ме яли, — а към другото, и то само за момента, докато ви кажа тия няколко думи!… Ние сме две същества и се срещнахме в безкрая… за последен път на тоя свят. Оставете вашия тон, заговорете човешки! Поне веднъж в живота си заговорете с човешки глас. Не заради мене, а заради себе си. Вие разбирате ли, че трябва да ми простите тази плесница, та макар само заради това, че ви дадох възможност да разберете безпределната си сила… Пак се усмихвате с вашата гнусливо-светска усмивка. О, кога ще ме разберете! Зарежете господарските си навици! Разберете най-сетне, че аз настоявам, настоявам, иначе няма, за нищо на света няма да говоря!

Истериката му преминаваше в бълнуване; Николай Всеволодович се намръщи и стана някак по-внимателен.

— Ако останах за още половин час — внушително и сериозно промълви той, — при все че времето ми е толкова скъпо, повярвайте, че възнамерявам да ви слушам най-малкото с интерес и… и съм убеден, че ще чуя от вас много и интересни неща.

Той седна на стола.

— Седнете! — кресна Шатов и някак внезапно седна и той.

— Позволете обаче да ви напомня — отново се сети Ставрогин, — че бях започнал с една голяма молба относно Маря Тимофеевна, крайно важна, във всеки случай поне за нея…

— Е? — начумери се внезапно Шатов с вид на човек, когото са прекъснали на най-важното място и който, макар и да ви гледа, все още не е успял да разбере вашия въпрос.

— И вие не ме оставихте да се доизкажа — с усмивка завърши думите си Николай Всеволодович.

— Хайде сега, глупости, после! — пренебрежително махна с ръка Шатов, схващайки най-после претенцията, и веднага мина към своята главна тема.

VII

— Известно ли ви е на вас — почна той почти заплашително, навеждайки се напред от стола, святкайки с очи и заканително вдигайки пръста на дясната си ръка (очевидно без да го забелязва), — известно ли ви е кой е сега на цялата тази земя единственият народ „богоносец“, комуто е съдено да обнови и спаси света с името на новия бог и комуто единствено са връчени ключовете на живота и грядущето слово?… Известно ли ви е кой е този народ и как се той зове?

— Съдейки по начина, по който ми говорите, аз съм принуден да заключа, и то колкото може по-бързо, че този народ е руският…

— И вече се смеете, о, хора, хора! — подскочи Шатов.

— Успокойте се, моля ви; напротив, аз очаквах тъкмо нещо подобно.

— Очаквали сте нещо подобно, а? А на самия вас тия думи са ви непознати, а?

— Напротив, дори вече виждам накъде клоните. Цялата ви фраза и дори изразът народ „богоносец“ е просто заключение на разговора ни, който се състоя преди повече от две години в странство, малко преди да заминете за Америка… Поне доколкото сега си спомням.

— Тази фраза е изцяло ваша, а не моя. Ваша собствена, а не просто заключението на нашия разговор. „Наш“ разговор не е имало; имаше само учител, който изричаше велики думи, и имаше един възкръснал от мъртвите ученик. Аз съм този ученик, а вие сте учителят.

— Но ако трябва да напомня, вие тъкмо след моите думи влязохте в организацията и чак тогава заминахте за Америка.

— Да, и ви писах за това от Америка; за всичко ви писах. Да, аз не можах веднага да изтръгна от себе си онова, с което се бях сраснал от детинство, по което бяха отишли всичкият възторг на моите надежди и всичките сълзи на моята омраза…

Мъчно се менят боговете. Тогава аз не ви повярвах, защото не исках да вярвам, и за последен път се вкопчих в тази помийна клоака… Но семето остана и покара. Сериозно, кажете ми сериозно, дочетохте ли писмото ми от Америка? Може би дори изобщо не сте го чели?

— Прочетох три страници, първите две и последната, и освен това бегло прегледах средата. Впрочем все се канех…

— Нищо, няма значение, стига, по дяволите! — махна с ръка Шатов. — Ако сега сте се отрекли от тогавашните си думи за народа, как сте могли да ги произнесете тогава?… Това е, което не ми дава мира сега.

— И тогава не съм се шегувал с вас; убеждавайки вас, аз може би съм мислел повече за себе си, отколкото за вас — загадъчно каза Ставрогин.

— Не сте се шегували! В Америка три месеца лежах в калта заедно с един… нещастник и от него научих, че в същото това време, когато сте насаждали у мен идеите за бога и родината — в същото това време, може би дори в същите тези дни, сте влели в сърцето на този нещастник, на този маниак Кирилов отрова… Насаждали сте в него лъжа и клевета и сте го докарали до умопомрачение… Идете го вижте сега, това е ваше създание… Впрочем видели сте го.

— Първо, ще ви забележа, че самият Кирилов току-що ми каза, че бил щастлив, че бил прекрасен. Предположението ви, че всичко това е ставало по едно и също време, е почти вярно; е, и какво от това? Пак повтарям — не съм ви лъгал, нито вас, нито него.

— Атеист ли сте? Сега сте атеист, нали?

— Да.

— А тогава?

— Точно колкото и сега.

— Започвайки този разговор, ви помолих за малко уважение, и то не към моята личност; с вашия ум бихте могли да го разберете — с негодувание измърмори Шатов.

— Ако още при първите ви думи не станах, не прекратих разговора, не си отидох, а все още седя и послушно отговарям на въпросите и… крясъците ви, ще рече, още не съм нарушил уважението си към вас.

Шатов го прекъсна, махна с ръка:

— Помните ли онзи свой израз: „Атеистът не може да бъде руснак, атеистът тутакси престава да е руснак“, помните ли го?

— Да? — като да запита Николай Всеволодович.

— Вие ме питате? Забравили ли сте го? А между другото, това е едно от най-точните определения на една от най-главните особености на руския дух, доловена от вас. Не може да сте го забравили това. Ще ви напомня и това, че пак тогава вие казвахте: „Неправославният не може да бъде руснак.“

— Смятам, че това е славянофилска мисъл.

— Не; днешните славянофили ще я отхвърлят. Сега хората са поумнели. Но вие отивахте още по-нататък: вие вярвахте, че римският католицизъм не е вече християнство; твърдяхте, че Рим е провъзгласил онзи Христос, който се е поддал на третото изкушение на дявола, и че възвестявайки на света, че Христос не може да пребъде на земята без земното си царство, католицизмът е провъзгласил по този начин антихриста и така е погубил целия западен свят. Именно вие изтъквахте, че ако Франция страда, то е единствено по вина на католицизма, защото е отхвърлила мръсния римски бог, а нов не е намерила. Ето как можехте да говорите тогава! Аз помня разговорите ни.

— Ако бях вярващ, без съмнение и сега бих повторил това; не съм ви лъгал, говорейки ви като вярващ — много сериозно каза Николай Всеволодович. — Но ви уверявам, че това повторение на някогашните ми мисли ми прави твърде неприятно впечатление. Не можете ли да престанете?

— Ако сте били вярващ? — кресна Шатов, не обръщайки ни най-малко внимание на молбата му. — Но не бяхте ли вие онзи, който ми казваше, че дори ако математически ви се докаже, че истината е извън Христос, вие сте щели да предпочетете да останете с Христос, а не с истината? Казвахте ли го това? Казвахте ли го?

— Но позволете ми най-сетне и аз да попитам — повиши глас Ставрогин, — накъде води това нетърпеливо и… злобно изпитване?

— Това изпитване ще потъне във вечността и повече никога няма да ви се напомни.

— Вие все още настоявате, че сме извън пространството и времето…

— Мълчете! — кресна внезапно Шатов. — Аз съм глупав и недодялан, но поврага тоя смешен Шатов! Ще позволите ли обаче да ви повторя цялата ви тогавашна най-главна мисъл… О, само десет реда, само заключението…

— Повторете, щом е само заключението…

Ставрогин понечи да погледне часовника си, но се сдържа и не го погледна.

Шатов отново се наведе напред и насмалко отново да вдигне пръст.

— Нито един народ — почна той, сякаш четеше ред по ред и същевременно не сваляйки страшния си поглед от Ставрогин, — досега нито един народ не си е уреждал живота на началата на науката и разума; нямаме такъв пример досега! Може би само за много кратко време, от глупост. Социализмът по самата си същност е вече атеизъм и именно защото от първия си ред провъзгласява, че е атеистична организация, и възнамерява да се гради единствено на началата на науката и разума. Винаги, сега и откакто свят светува, разумът и науката са играли в живота на народите само второстепенна и служебна роля; и тъй ще си я играят вовеки веков. Народите се образуват и се развиват от друга сила, повеляваща и господстваща, но чийто произход е неизвестен и необясним. Тази сила е силата на неутолимото желание да се стигне краят и която същевременно отрича края. Това е силата на непрекъснатото и непрестанно потвърждаване на своето битие и отрицанието на смъртта; духът на живота, както е казано в Писанието, „ручеите жива вода“, с чието пресъхване ни плаши Апокалипсисът; естетическото начало, както казват философите, нравственото начало, както пак те го отъждествяват; „търсене на бога“ — както най-просто го наричам аз. Целта на всяко народно движение — у всеки народ и през всеки период на неговото битие — е единствено и само търсене на бога, на своя бог, непременно на своя собствен бог, и вярата в него — като единствено истинския бог. Бог е синтетичната личност на целия народ, взет от началото му и до края. Никога още не е бивало всички или много народи да имат един общ бог, всякога и всеки е имал своя собствен. Когато боговете започват да стават общи, това е признак за унищожение на народността. Когато боговете стават общи, умират и боговете, и вярата в тях заедно със самите народи. Колкото е по-силен един народ, толкова по-особен е неговият бог. Никога досега не е имало още народ без религия, тоест без понятие за злото и доброто. Всеки народ си има свое собствено понятие за злото и доброто и свои собствени добро и зло. Когато понятията за злото и доброто започнат да стават общи за много народи, народите отмират и самото различие между злото и доброто започва да се заличава и изчезва. Никога не е било по силите на разума да определи злото и доброто или поне приблизително да отдели злото от доброто; напротив, винаги позорно и жалко ги е смесвал, а науката е давала юмручни разрешения. С това особено се отличава полунауката — най-страшният бич за човечеството, непознат до нашето столетие, по-страшен от мора, глада и войната. Полунауката е деспот, какъвто никога не е имало досега. Деспот, който има свои жреци и роби, деспот, пред който всички са се преклонили с любов и суеверие, немислим досега, пред който трепери самата наука и позорно му приглася. Всичко това са ваши собствени думи, Ставрогин, освен думите за полунауката; те са мои, защото самият аз съм само полунаука и ще рече, особено я мразя. Във вашите мисли и дори в самите ви думи не съм променил нищо, нито думица.

— Не мисля, че не сте променили — предпазливо забележи Ставрогин, — вие пламенно сте ги приели и пламенно сте ги преиначили, без да го забележите. Дори само това, че свеждате бога до прост атрибут на народността…

Изведнъж той се вгледа в Шатов и започна да го следи внимателно, впрочем не толкова думите, колкото поведението му.

— Свеждал съм бога до атрибут на народността? — викна Шатов. — Напротив, народа издигам до самия бог. Че и бивало ли е то нявга другояче? Народът — това е тялото божие. Всеки народ е народ само дотогава, докато си има свой собствен бог и отхвърля всички останали богове на света, без каквото и да било примирение; докато вярва, че със своя бог ще победи и прогони от света всички останали богове. Тъй са вярвали всички, откак свят светува, поне всички велики народи, всички що-годе избрани народи, всички, които са стояли начело на човечеството. Не се върви срещу факта. Евреите са живели само за това, за да дочакат истинския бог, и оставиха на света един истински бог. Гърците боготворяха природата и завещаха на света своята религия, тоест философията и изкуствата. Рим обоготвори народа в държавата и завеща на народите държавата. Франция в течение на цялата си дълга история е била само едно въплъщение и развитие на идеите на римския бог и ако най-сетне захвърли в бездната своя римски бог и се впусна в атеизма, който сега-засега са нарекли социализъм, то е само защото атеизмът е все пак нещо по-здраво от римския католицизъм. Ако един велик народ не вярва, че истината е единствено в самия него (именно единствено и изключително в него), ако не вярва, че единствено той е способен и призван да възкреси и спаси всички със своята истина — той тутакси престава да е велик народ и тутакси се превръща в етнографски материал, а не във велик народ. Истински великият народ никога не може да се примири с второстепенна роля сред човечеството, та било дори и с първостепенна, а непременно и единствено само с главната. Който губи тази вяра, той вече не е народ. Но истината е една и ще рече, само един от народите може да има истински бог, макар останалите да си имат своите собствени и велики богове. Единственият народ „богоносец“ е руският народ и… и… и наистина ли, наистина ли ме смятате за такъв глупак, Ставрогин — внезапно кресна той яростно, — който дотам не може да разбере, че в тоя момент думите му са или стари изкуфели дрънканици, млени и премлени във всички московски славянофилски мелници, или съвсем нова дума, последната, единствената дума на обновлението и възкресението и… и какво ме засяга вашият смях в тоя момент! Какво ме засяга, че абсолютно не ме разбирате, абсолютно, нито дума, нито звук!… О, как презирам гордия ви смях и поглед в тоя миг!

Той скочи от мястото си; дори пяна излезе на устните му.

— Напротив, Шатов, напротив — необикновено сериозно и сдържано каза Ставрогин, без да става от мястото си, — напротив, с пламенните си думи вие възкресихте у мен множество извънредно силни спомени. В думите ви аз откривам собственото си настроение отпреди две години и сега вече няма да ви кажа като одеве, че сте преувеличили тогавашните ми мисли. Струва ми се дори че те бяха още по-изключителни, още по-самовластни, и за трети път ви уверявам, че много бих искал да потвърдя всичко, което казахте, дори до последната дума, но…

— Но ви е нужен заек?

— Какво-о?

— Един ваш подъл израз — злобно се засмя Шатов, сядайки отново, — „за да се направи сос от заек, е нужен заек, за да повярваш в бога, е нужен бог“, в Петербург сте го повтаряли, казват, като Ноздрев, който искал да хване заек за задните крака.

— Не, той се хвали, че вече го е хванал. Впрочем позволете и аз да ви обезпокоя с един въпрос, още повече имам, мисля, вече пълно право да го сторя. Кажете ми: пипнахте ли вече вашия заек, или още си припка?

— Как си позволявате да ме питате по тоя начин, инак ме попитайте, инак! — изведнъж цял се разтрепера Шатов.

— Моля! Може и инак — сурово го погледна Николай Всеволодович, — исках просто да разбера самият вие вярвате ли в бога, или не?

— Аз вярвам в Русия, вярвам в нейното православие… Вярвам в тялото Христово… Вярвам, че новото пришествие ще стане в Русия… Вярвам… — запелтечи в изстъпление Шатов.

— А в бога? В бога?

— Аз… аз ще вярвам в бога.

Нито един мускул не трепна на лицето на Ставрогин. Шатов пламенно и предизвикателно го гледаше, сякаш искаше да го изпепели с погледа си.

— Не съм ви казал, че изобщо не вярвам! — извика той накрая. — Само ви дадох да разберете, че съм една нещастна, скучна книга и нищо повече засега, засега… но поврага Шатов! Работата не е в мен, а във вас… Аз съм човек без талант и мога само да дам живота си и нищо повече, като всеки човек без талант. Поврага тоя моя живот! Аз за вас говоря, вас ви чакам тука от две години… За вас си дера ризата от половин час насам. Вие, вие, само вие бихте могли да вдигнете това знаме!…

Той не завърши и сякаш в отчаяние отпусна лакти на масата и подпря главата си с две ръце.

— Само между другото искам да ви обърна внимание върху нещо много странно — прекъсна го внезапно Ставрогин, — от къде на къде всички ми натрапват някакво знаме? Пьотър Верховенски също е убеден, че съм можел „да вдигна тяхното знаме“, поне тъй ми предадоха думите му. Втълпил си е, че съм можел да изиграя за тях ролята на Стенка Разин „поради необикновената си способност към престъпление“ — също негови думи.

— Какво? — попита Шатов. — „Поради необикновената ви способност към престъпление“?

— Именно.

— Хм! Ами вярно ли, че вие — злобно се усмихна той, — вярно ли, че в Петербург сте влизали в едно тайно скотско сладострастно сдружение? Вярно ли, че маркиз Дьо Сад би могъл да се поучи от вас^[24]? Вярно ли, че сте подмамвали и развращавали деца? Говорете, и да не сте посмели да излъжете — кресна той, напълно излязъл от кожата си. — Николай Ставрогин не може да лъже пред Шатов, който го е ударил по лицето! Говорете, и ако всичко това е вярно, аз тутакси, още сега ще ви убия тук на място!

— Това съм го казвал, но на деца не съм посягал — произнесе Ставрогин, но след твърде продължително мълчание. Беше пребледнял и очите му припламваха.

— Но сте го казвали! — властно продължаваше Шатов, не сваляйки от него святкащ поглед. — Вярно ли, че уж сте намирали красота и в сладострастното зверство, и в който и ще да е подвиг, та било то да пожертваш живота си за човечеството? Вярно ли, че според вас красотата съвпадала на двата полюса, че насладата била еднаква.

— Така е невъзможно да се отговаря… аз не искам да отговарям — измърмори Ставрогин, който много лесно би могъл да стане и да си отиде, но не ставаше и не си отиваше.

— Аз също не зная защо злото е лошо, а доброто прекрасно, но аз знам защо усещането за това различие се заличава и изчезва у господа като ставрогиновци — не мирясваше Шатов, който цял трепереше. — Знаете ли защо сте се оженили тогава тъй подло и позорно? Именно защото и тук позорът и безсмислицата стигат до гениалност! О, вие не заобикаляте по края, а смело летите надолу с главата. Оженили сте се от страст към мъчението, от страст към угризенията на съвестта, от нравствено сладострастие. Тук има нервен срив… Предизвикателството към здравия смисъл е било твърде прелъстително! Ставрогин и жалката, полуумна, кьопавата просякиня! Когато ухапахте губернатора за ухото, изпитахте ли сладострастие? Изпитахте ли? Празно, разюздано, господарско копеле, изпитахте ли?

— Вие сте психолог — все повече и повече побледняваше Ставрогин, — макар че за причините за моя брак отчасти сбъркахте… Кой впрочем би могъл да ви даде всичките тия сведения — усмихна се той насила, — мигар Кирилов? Но той не участваше…

— Вие побледнявате?

— Какво всъщност искате от мен? — повиши най-сетне глас Николай Всеволодович. — От половин час търпя вашия камшик и можехте поне да ме изпратите вежливо… ако, разбира се, нямате някаква разумна цел да постъпвате с мен именно така.

— Разумна цел ли?

— Безспорно. И бяхте длъжен поне да ми съобщите най-накрая тази ваша цел. Откога чакам да го направите, но виждам само едно злобно ожесточение. Моля, отворете ми вратата.

Той стана от стола. Шатов яростно се хвърли подире му.

— Целувайте земята, облейте я със сълзи, молете за прошка! — кресна той, хващайки го за рамото.

— Аз обаче не ви убих… онази сутрин… а прибрах ръцете си отзад… — почти с болка проговори Ставрогин, навеждайки поглед.

— Продължете, продължете! Дойдохте да ме предупредите за опасността, оставихте ме да говоря, искате утре да обявите публично за брака си!… Мигар не виждам по лицето ви, че ви гнети някаква страшна, нова мисъл… Ставрогин, защо съм обречен да ви вярвам вовеки веков? Мигар бих могъл да говоря така с някой друг? Аз съм целомъдрен, но не се уплаших да се разголя, защото разговарях със Ставрогин. Не се уплаших да изкарикатуря великата мисъл с докосванията си, защото ме слушаше Ставрогин… Мигар няма да целувам стъпките ви, когато си отидете? Аз не мога да ви изтръгна от сърцето си, Николай Ставрогин!

— Съжалявам, че и аз не мога да ви обичам, Шатов — хладно каза Николай Всеволодович.

— Знам, че не можете, и знам, че ме лъжете. Чувайте, аз мога да поправя всичко: аз ще ви намеря заека!

Ставрогин мълчеше.

— Вие сте атеист, защото сте господар, последният господар. Загубили сте чувството за разлика между злото и доброто, защото сте престанали да разбирате народа си. Идва поколение право от недрата на народа и вече изобщо няма да го разберете нито вие, нито Верховенски — и баща, и син, нито аз, защото и аз съм господарче, аз, синът на Пашка, вашият крепостен лакей… Чуйте, открийте бога в труда — туй е същността, или ще изчезнете като нищожна плесен; в труда го открийте.

— В труда ли? В кой труд?

— В мужишкия. Идете, зарежете богатствата си… А! Смешно ви е, страх ви е, че ще излезе фокус?

Но Ставрогин не се смееше.

— Значи, смятате, че бог може да се открие в труда и именно в мужишкия? — повтори той, замисляйки се, сякаш действително се бе натъкнал на нещо ново и сериозно, което заслужаваше да се обмисли. — Впрочем — премина той внезапно към друга мисъл — сега ми напомнихте: знаете ли, че аз никак не съм богат, тъй че няма какво да зарязвам? Аз почти не съм в състояние да осигуря дори бъдещето на Маря Тимофеевна… И още нещо: бях дошъл да ви помоля, ако ви е възможно, и занапред да не изоставяте Маря Тимофеевна, тъй като единствено вие бихте могли да имате известно влияние над бедния й разум… Казвам го за всеки случай.

— Браво, браво, че се сетихте и за Маря Тимофеевна — замаха с една ръка Шатов, като държеше в другата свещта, — но това после, то се разбира от само себе си… Чувайте, идете при Тихон.^[25]

— При кого?

— При Тихон. Тихон е бивш архиерей, болен е и затова живее тук в чертите на града, в нашия Ефимиевско-Богородски манастир.

— И какво прави той?

— Нищо. Ходят при него откъде ли не. Идете; какво ви коства? Тъй де, какво ви коства?

— За пръв път чувам и… досега никога не съм виждал хора от тоя сорт. Благодаря ви, ще ида.

— Насам — осветяваше Шатов стълбището, — вървете — отвори той вратичката към улицата.

— Аз вече няма да дойда при вас, Шатов — тихо каза Ставрогин, прекрачвайки навън.

Мракът се беше сгъстил и продължаваше да вали.

Бележки

[1] … знаеше се, че в столицата не гледат на земството в нашата губерния с много добро око. — Има се предвид, че тверското дворянство проявява известен радикализъм при подготовката на реформата от 1861 година (разкрепостяването). ↑

[2] „Сине, скъпи сине“ (фр.). ↑

[3] Той се смее (фр.). ↑

[4] Да оставим това (фр.). ↑

[5] Тоя негов Базаров е някакво фиктивно лице… някаква мътна смесица от Ноздрев и Байрон. — Базаров — главен герой на „Бащи и деца“, представлява по замисъла на Тургенев типичен революционер. Докато част от критиците (Д. И. Писарев) му дават висока оценка, други (кръгът около списание „Современник“ — Н. А. Некрасов, М. А. Антонович, И. И. Панаев и др.) — рязко отрицателна. Достоевски споделя гледната точка на „Современник“. ↑

[6] Точно така, това е думата (фр.). ↑

[7] Да вдигнат шум около името си (фр.). ↑

[8] Той се смее. Той много, твърде много се смее (фр.). ↑

[9] Той винаги се смее (фр.). ↑

[10] Толкова по-добре. Да оставим това (фр.). ↑

[11] Исках да го предупредя (фр.). ↑

[12] А тази бедна леля хубави неща има да чуе (фр.). ↑

[13] Тук има нещо тъмно и подозрително (фр.). ↑

[14] Те са чисто и просто лентяи (фр.). ↑

[15] Вие сте лентяи. Вашето знаме е един парцал, едно въплъщение на безсилието (фр.). ↑

[16] … трополенето на каруците, които возят хляб на човечеството, е по-полезно от Сикстинската мадона… — Отклик на спора между А. И. Херцен и В. С. Печорин през 1853 година. Достоевски е противник на Херцен по въпроса за утилитаризма в изкуството и литературата. ↑

[17] Глупост от тоя род (фр.). ↑

[18] Вие не разбирате. Да оставим това (фр.). ↑

[19] … в тукашния уезд има скопци… — Религиозната секта на скопците е основана през втората половина на XVIII век от орловския селянин Кондратий Селиванов, който се представя за цар Пьотър III и за Христос. Сектата проповядва скопяването на мъже и жени като средство да не се допуска грехът на прелюбодеянието. Обредът на скопяването е изключително жесток, извършва се крайно примитивно и често завършва със смърт за подложеното на операция лице (особено при изрязването на двете гърди и външните полови органи на жените и половите органи на мъжете — тъй нареченият „царски печат“, — съпроводено с изгаряне на оперираните места с нажежено желязо). Сектата е била най-строго преследвана от закона. ↑

[20] Нали разбирате? (фр.) ↑

[21] Интернационалът (фр.). ↑

[22] Пушкин писа на Хекерн… — Л. Хекерн — холандският посланик в Русия, чийто осиновен син Ж. Дантес убива Пушкин на дуел през 1837 година. Непосредствен повод за дуела е писмото, отправено от Пушкин до барон Хекерн на 26 януари 1837 година. ↑

[23] В Апокалипсиса ангелът се кълне, че вече няма да има време. — Става дума за следния текст: „И Ангелът, когото видях да стои на морето и на земята, дигна ръце към небето и се закле в Оногова, Който живее вовеки веков и Който сътвори небето и каквото е на него, земята и каквото е върху нея, и морето и каквото е в него — че не ще вече да има време“ (Откр. 10:5, 6). ↑

[24] Вярно ли, че маркиз Дьо Сад би могъл да се поучи от вас? — Маркиз Дьо Сад (1740–1814), френски писател, автор на еротични романи, пълни с описания на сексуални извращения, кошмарни еротични видения и прочие патологични състояния. От неговото име произлиза думата садизъм. През XIX век творчеството му се смята за патологично явление. Сюрреалистите през 20-те години на XX век и екзистенциалистите след Втората световна война възраждат интереса към творчеството му. Някои критици намират известно влияние на маркиз Дьо Сад върху творчеството на Достоевски. В България подобна теза развива професорът от Софийския университет П. М. Бицили (вж. „Към въпроса за вътрешната форма на романа на Достоевски“. Приложение III: Дьо Сад, Лакло и Достоевски. В сборника „Годишник на Софийския университет“, ИФФ, т. XII, 1945–1946, стр. 59–63). В Русия Н. Н. Страхов след смъртта на Достоевски подхвърля недостойни намеци по негов адрес, а в едно свое писмо до Салтиков-Шчедрин И. С. Тургенев направо го нарича „маркиз Дьо Сад“. ↑

[25] Чувайте, идете при Тихон. — Достоевски отново използва реални исторически лица. Известният като Тихон За донски руски владика е бивш архимандрит на един от единайсетте манастира в град Твер. Споменатият от Шатов Ефимовско-Богородичен манастир също е реалност, но всъщност се казва Спасо-Ефимиевски манастир. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фьодор Достоевски Бесове (6)

Метаданни

Данни

Бесове

Информация

История

Сваляне / Връзки

Съпоставени текстове

Бесы ru 6

Част втора

Глава първаНощта

I

II

III

IV

V

VI

VII

Фьодор Достоевски
Бесове (6)

Глава първа
Нощта