Фьодор Достоевски
Бесове (16)

I

Независимо от всички тревоги и неразбории на другия ден празненството се състоя. Мисля, че дори ако през нощта Лембке беше умрял, на сутринта празненството пак щеше да се състои — толкова държеше на него Юлия Михайловна, придавайки му някакво особено значение. Уви, тя си остана сляпа до последния миг и така и не разбра настроението на обществото. А беше стигнало дотам, че вече никой не вярваше да се размине без някакъв грандиозен скандал, без „развръзка“, както се изразяваха някои и предварително потриваха ръце. Вярно е, че при това мнозина уж се въсеха и заемаха дълбокомислени политически пози; но което е право, руснакът пей дава да се забърка някоя скандална история. Но е вярно и другото, в случая имаше нещо повече от жаждата за скандал — имаше едно всеобщо раздразнение, нещо крайно ожесточено: ще речеш, че на всички им беше ужасно обръгнало всичко. Цареше някакъв общ колеблив цинизъм, сякаш насила натрапен цинизъм, сякаш че по неволя и от немай-къде. Последователни бяха само дамите, и то по един-единствен пункт — в безпощадната си омраза към Юлия Михайловна. Тук си бяха подали ръка всички дамски направления. А тя, горката, дори не подозираше — до последния момент беше сигурна, че си е създала „обкръжение“ и че все още са й „фанатично предани“.

Загатнах вече, че в града ни се бяха появили какви ли не човеци и човечета. Не говоря за тъй наречените „напредничави“ хора, които винаги гледат да са пред другите (главната им грижа) — те все пак имат някаква по-определена цел, макар много често да е страшно глупава. Не, говоря само за мръснишката сган. В преходните времена тая сган, която я има във всяко общество, се надига, и при това не само че няма никакви цели, но няма дори капка разум и с всички сили изразява единствено тревога и нетърпение. Същевременно тая сган, без да подозира, почти винаги попада под командата на тайфата действащи с определена цел „напредничави“, която пък насочва всичките тия отрепки на обществото натам, накъдето й е угодно, освен ако самата тя не се състои от пълни идиоти, което впрочем също се случва. Сега, когато всичко мина, у нас се говори например, че Пьотър Степанович го управлявала Интернационалката^[1], Пьотър Степанович управлявал Юлия Михайловна, а тя пък на свой ред регулирала по негова команда цялата тая сбирщина. Сега най-солидните умове в града се чудят и маят: как тъй са им се оставили тогава? Какво представляваха тия наши смутни времена, какъв беше тоя преход — от какво и към какво, — не знам, пък и никой май не знае освен може би някой от нашите неканени гости. Но е факт, че най-различни нищожества, които по-рано не смееха да отворят уста, внезапно взеха връх и почнаха на всеослушание да критикуват всичко свято, докато най-първите хора, които до момента благополучно водеха хорото, изведнъж почнаха да ги слушат и да се спотайват; а някои дори най-позорно да им се подмазват. Едни нищо и никакви лямшиновци, телятниковци и тентетниковци (помешчиците)^[2], ония доморасли сополанковци Радишчеви, разни печално, но надменно усмихнати чифутчета и кой знае отде изпаднали в града зевзеци, разни уж „столично мислещи“ поети, които вместо с мисъл и с таланта парадираха с лъснатите си ботуши и с надиплените си кафтани, разни майори и полковници, които с присмех говореха за безсмислието на офицерското си звание, готови за рубла в повече моментално да захвърлят сабята и да се цанят писари в железниците, разни заловили се с адвокатлък генерали; просветени комисионери, просвещаващи се търговчета, безброй семинаристи, жени, олицетворяващи женския въпрос — всичко това внезапно изплува и взе връх. И над кого? Над клуба, над почетните сановници, над генерали с дървени протези вместо крак, над нашето прекомерно строго и непристъпно дамско общество. Щом дори Варвара Петровна им се беше оставила да я разиграват както си искат (до катастрофата със синчето), на другите ни Минерви донейде може и да се прости тогавашната дивотия. Както вече казах, сега всичко се приписва на Интернационала. Тази мисъл тъй се бе наложила, че накрая всички го повярваха. Съвсем наскоро съветникът Кубриков, шейсет и две годишен човек и носител на „Станислав“ втора степен, без никой да го вика, беше се явил където трябва и с проникновен глас беше съобщил, че в продължение на три месеца несъмнено е бил под влиянието на Интернационала. Когато с подобаващо за годините и заслугите му уважение го бяха поканили да се изкаже по-ясно, не могъл да представи никакви доказателства, освен че „го чувствал с всичките си сетива“, но въпреки това твърдо стоял на своето, тъй че в края на краищата престанали да го разпитват повече.

Ще повторя още веднъж. Макар и малко, но и у нас се намериха предпазливи особи, които от самото начало се отдръпнаха и дори удариха ключалките. Но коя е тая ключалка, дето ще устои на законите на естеството? Дори в най-предпазливите семейства растат момичета, на които е необходимо да потанцуват. Тъй че накрая и тия свръхпредпазливи особи взеха участие в подписката за гувернантките. Очакваше се блестящ, невиждан бал; разправяха се чудесии; носеха се слухове за пристигането на някакви князе с лорнети, за десет души разпоредители, все млади кавалери, окичени с панделка на левия ревер; за някакви си петербургски дейци; за това, че с оглед да се увеличал приходът, Кармазинов се съгласил да прочете своето „Merci“, облечен като гувернантка от нашата губерния; че щяло да има „литературен кадрил“ — също костюмиран и всеки костюм щял да изобразява дадено литературно направление. И в заключение, също костюмирана, щяла да танцува самата „честна руска мисъл“, което само по себе си беше нещо съвсем ново. Че как да не участваш в подписката? Всички участваха.

II

По програма празничният ден бе разделен на две части: литературно утро — от дванайсет до четири, и после бал — от девет нататък и през цялата нощ. Но в самата програма вече се спотайваха зародишите на хаоса. Първо, още от самото начало плъзна слухът, че непосредствено след литературното утро или по време на специално даден за целта антракт щяло да има закуска, хем, то се знае, безплатна, по програма, и при това с шампанско. Огромната цена на билета (три рубли) помагаше слухът да се наложи. „Че кой е луд да си дава парите за тоя, дето духа? Като го гласиш да продължава цяло денонощие, ще дадеш и папане. Народът ще изгладнее“ — тъй разсъждаваха в града. Длъжен съм да призная, че за тоя пагубен слух си е виновна самата Юлия Михайловна с нейното лекомислие. Още преди месец, още под първоначалното обаяние на великия замисъл, тя бърбореше за своя празник с всеки срещнат, а за това, че щели да се провъзгласят тостове, прати да се напечата дори в един от столичните вестници. Тогава я привличаха главно тия тостове — възнамеряваше лично да ги произнесе и непрекъснато ги съчиняваше. Те трябваше да разяснят какво е знамето, под което стоим (какво наистина? На бас се хващам, че така и нищо не бе съчинила, горката жена!), във вид на кореспонденции да идат в столичните вестници, да умилят и очароват висшето началство, а след това да тръгнат от губерния на губерния, предизвиквайки благородна завист и подражание. Но за тостовете е нужно шампанско, а тъй като шампанското не се пие на гладно, от само себе си става необходима и закуската. По-късно обаче, когато пак с нейните усилия бе създаден комитет и се пристъпи към работата по-сериозно, тутакси й бе доказано, че ако ще си мечтаем за пирове, дори при най-богати постъпления гувернантките ще останат на сухо. Изходите следователно бяха два: или балтазаров пир^[3] с тостове — и към деветдесет рубли за гувернантките, или събиране на значителни суми при едно скромно тържество. Всъщност всичко това бяха само приказки, колкото да се всее страх, комитетът, разбира се, беше измислил трето средно и благоразумно решение на въпроса, сиреч едно хубаво във всяко отношение празненство, само че без шампанско, и по този начин и за гувернантките оставаше една съвсем прилична сума, значително по-голяма от деветдесет рубли. Юлия Михайловна обаче не се бе съгласила; тя по характер презираше половинчатите работи. И моментално си науми, че щом първоначалната идея е неосъществима, незабавно и всецяло ще трябва да се прегърне другата крайност, тоест осъществяването на колосални постъпления, та всички губернии да се пукнат от завист. „Публиката трябва най-сетне да разбере — завърши тя пламенната си реч пред комитета, — че постигането на общочовешките цели е нещо несравнимо по-възвишено от мимолетните телесни наслади, че празненството е всъщност само едно провъзгласяване на великата идея, и поради това трябва да се задоволи с едно най-икономично немско балче, единствено заради алегорията, щом е толкова невъзможно да мине без тоя глупав бал!“ — дотам го беше възненавидяла. Едва успяха да я успокоят. Тъкмо тогава бяха измислени и предложени „литературният кадрил“ и останалите естетически номера в замяна на телесните наслади. Пак тогава Кармазинов бе дал окончателно съгласие да прочете своето „Merci“ (до тоя момент само усукваше и мънкаше) и така да унищожи дори мисълта за храна в умовете на нашата невъздържана публика. По тоя начин балът отново се превръщаше в едно великолепно тържество, макар и от по-друг характер. А за да не се хвърчи съвсем в облаците, все пак се реши, че в началото на бала може да се поднесе по чаша чай с лимон и кръгли сладки, после оранжади и лимонади, а накрая дори сладолед, но това да е всичко. За ония пък, които винаги и навсякъде изпитват глад и най-вече жажда, извън залата да се открие специален бюфет, с което ще се нагърби Прохорич (главният готвач на клуба) — впрочем под най-строг надзор от страна на комитета, — и там да се сервира кой каквото поиска, но срещу заплащане, при което на вратата на залата да се постави специален надпис, че бюфетът е извън програмата. Предложи се на утрото изобщо да не се открива бюфет, за да не се попречи на четенето, въпреки че на бюфета се отреждаше място през пет стаи от „Бялата зала“, в която Кармазинов се беше съгласил да прочете своето „Merci“. Интересно, че на това събитие, тоест четенето на Кармазиновото „Merci“, в комитета бе придадено колосално значение дори от страна на най-практичните хора. Да не говорим за поетичните натури като предводителшата например, която съобщи на Кармазинов, че щом свърши четенето, ще се разпореди на стената на залата й да се постави мраморна плоча, на която със златни букви ще пише, че еди-коя си година и на еди-коя си дата тук, на това място, прощавайки се с перото, великият руски и европейски писател е прочел своето „Merci“ и по тоя начин се е сбогувал с руските читатели в лицето на представителите на нашия град и че тоя надпис всички ще го прочетат още на бала, тоест пет часа след като бъде прочетено „Merci“. Със сигурност зная, че главно Кармазинов беше настоял през деня, тоест когато той чете, в никакъв случай да няма бюфет, въпреки забележката на някои членове на комитета, че това не съответства на местните нрави.

Така стояха нещата, когато в града все още продължаваха да вярват в балтазаровия пир, тоест в безплатния бюфет; вярваха го до последната минута. Дори госпожиците си мечтаеха за изобилие от шоколадени бонбони и сладка и за още нещо нечувано и невиждано. Всички знаеха, че постъпленията са огромни, че ще се събере целият град, че пристигат хора от всички краища на губернията и билетите не достигат. Известно бе също така, че са направени значителни волни пожертвования извън цената на билета; Варвара Петровна например бе платила за билета си триста рубли и беше дала за украса на залата всички цветя от оранжерията си. Предводителшата (членка на комитета) предоставяше дома си и осветлението; клубът — музиката и прислугата, а освен това за цял ден преотстъпваше Прохорич. Имаше и други волни пожертвования, макар и не толкова големи, тъй че дори стана дума първоначалната цена на билета да се намали от три на две рубли. Отначало комитетът действително се опасяваше, че при три рубли госпожиците няма да дойдат, и се предложи издаването на един вид семейни билети, а именно, всяко семейство да си плати за едната госпожица, а всички останали госпожици от фамилията, та ако ще да са десет екземпляра, да влязат безплатно. Но всички опасения се оказаха напразни: напротив, тъкмо госпожиците дойдоха. Дори най-бедните чиновници доведоха щерките си и беше напълно ясно, че ако ги нямаха тия щерки, наум не би им дошло да участват в подписката. Един нищо и никакъв секретар доведе и седемте си дъщери, че и племенницата си, като не се брои съпругата му, и всяка от тия особи държеше в ръцете си входен билет от по три рубли. В града ставаше същинска революция! Да вземем само това, че щом като празненството беше от две части, всяка дама трябваше да има по два тоалета: дневен, за литературното утро, и бален — за танците. Както се оказа впоследствие, по тоя повод мнозина от средната класа бяха изпозаложили всичко, дори семейното бельо, дори чаршафите си, едва ли не дюшеците си, при нашите чифути, които сякаш специално бяха напридошли в града през последните две години и които продължават ли, продължават да прииждат. Почти всички чиновници си взеха заплатите предварително, а някои помешчици продадоха от необходимия им добитък само и само да облекат госпожиците си като маркизи и да не паднат по-долу от другите. По великолепието си тоя път тоалетите надминаваха всичко виждано досега у нас. През последните две седмици в града се разправяха какви ли не семейни истории, които нашите шегаджии тутакси носеха в „двора“ на Юлия Михайловна. От ръка на ръка тръгнаха семейни карикатури. Самият аз видях няколко подобни рисунки в албума на Юлия Михайловна. Всичко това, разбира се, много добре се знаеше от тия, за които се отнасяше. Това бе, струва ми се, и причината за оная омраза, която повечето семейства изпитваха напоследък към Юлия Михайловна. Сега вече всички псуват и скърцат със зъби, като си спомнят. Но и предварително беше ясно, че обърка ли нещо комитетът, не сполучи ли нещо балът — взривът на негодуването ще бъде чудовищен. Ето защо всеки за себе си очакваше скандал; а възможно ли е да не стане скандал, щом чак толкова се очаква?

Точно в дванайсет оркестърът гръмна. Бидейки един от разпоредителите, тоест един от дванайсетте „младежи с панделка на ревера“, видях с очите си как започна този позорен ден. Почна с една страшна блъсканица на входа. Как можа да се случи, че всички, начело с полицията, му изпуснаха края още от самото начало? Истинската публика не обвинявам: солидните хора, които бяха дошли със семействата си, въпреки общественото си положение не само не се надпреварваха и блъскаха да влязат първи, ами както казват, още на улицата се били сконфузили, виждайки необикновения за нашия град напор на обсадилата входа тълпа, която не влизаше, а просто атакуваше вратите. Същевременно пристигаха все нови и нови каляски и файтони, тъй че накрая улицата се заприщи. Сега, когато пиша, разполагам с най-сигурни данни, за да твърдя, че Лямшин и Липутин, а може би и някои от другите разпоредители, бяха вкарали без всякакви билети някои от най-гадните типове в града. Във всеки случай се появиха дори съвсем непознати личности, уж от по-далечните краища на губернията и не знам откъде си още. Влезли-невлезли, тия диваци като по команда (сякаш ги бяха подучили) питаха за бюфета и научавайки, че няма бюфет, започваха най-безцеремонно и с една просто необичайна за нас дързост да ругаят. Наистина някои от тях бяха дошли пияни.

Други просто се сащисваха като последни диваци от великолепието на залата на предводителшата, тъй като никога не бяха виждали нищо подобно, и влизайки, занемяваха за момент и се озъртаха със зяпнала уста.

Макар отдавна строена, голямата „Бяла зала“ наистина беше великолепна: огромна по размери, два реда прозорци, рисуван старинен таван с позлата, балкони, тесни, високи огледала между прозорците, драперии в червено и бяло, мраморни статуи (каквито и да били, но все пак статуи), тежка, старинна, от Наполеоново време мебел — бяла, с позлата и с червен плюш. Специално за случая в дъното на залата бе издигнат висок подиум за литераторите, които щяха да четат, а в самата зала като в театър бяха наредени столове с широки пътеки за публиката. Но след първите мигове на учудване започваха да валят най-безсмислени въпроси и декларации: „Хайде де, пък може да не искаме четене… Пари сме дали… Публиката е безсрамно измамена… Ний сме господарите, а не Лембкетата…“ С една дума, сякаш специално за това ги бяха довели. Особено съм запомнил един случай, в който се отличи гостът на Юлия Михайловна — вчерашното князче с щръкналата колосана яка, което приличаше на дървена кукла. Отстъпвайки на непреклонните й молби, и той се беше съгласил да окачи на левия си ревер панделката и да стане един от разпоредителите. Оказа се, че тази няма восъчна фигура с пружини отвътре умееше ако не да говори, тъй да се каже, да действа. Когато един сипаничав гигант, бивш капитан, застанал начело на цяла тайфа мръсници, почна да му досажда с въпроса: къде е бюфетът? — князчето само кимна на стражаря. Указанието бе незабавно изпълнено: въпреки псувните му пияният капитан бе изхвърлен от залата. В това време най-после взе да се появява и „същинската“ публика, която се проточи в три нишки по трите пътеки между столовете. Скандалджиите се поуталожиха, но публиката, дори „най-сериозната“, имаше недоволен и смаян вид; някои от дамите бяха просто изплашени.

Най-сетне всички се настаниха; млъкна и музиката. Взеха да се секнат и озъртат наоколо. Очакването беше някак прекалено тържествено, което само по себе си винаги е лош признак. Но „Лембкетата“ още ги нямаше. Отвред сияеха и блестяха коприни, кадифета и брилянти; във въздуха се носеха благовония.

Мъжете бяха окачили всичките си ордени, а старците бяха дори с мундири. Най-сетне се появи и предводителшата заедно с Лиза. До тази сутрин никой не беше виждал Лиза тъй ослепително прелестна и с такъв разкошен тоалет. Косата й падаше на големи къдри, очите й блестяха, на лицето й сияеше усмивка. Явно беше предизвикала ефект; отвред я заглеждаха, името й вървеше от уста на уста. Казват, че била търсела с поглед Ставрогин, но и Ставрогин, и Варвара Петровна ги нямаше. Тогава не разбрах израза на лицето й: откъде толкова щастие, радост, енергия и сили в това лице? Припомнях си вчерашния случай и просто недоумявах. „Лембкетата“ обаче все още ги нямаше. Това беше вече грешка. Впоследствие научих, че Юлия Михайловна до последния момент чакала Пьотър Степанович, без когото напоследък просто не можеше да диша, въпреки че никога не би си го признала. Ще отбележа в скоби, че на вчерашното, последното заседание на комитета Пьотър Степанович се беше отказал от панделката на разпоредител, с което много я беше огорчил, чак до сълзи. Тя и на другия ден остана изненадана, а после и крайно смутена (предварително го заявявам) от това, че той беше изчезнал още от сутринта и не беше дошъл на литературното утро, тъй че никой не го беше виждал чак до вечерта. Накрая публиката взе да проявява явно нетърпение. Подиумът също оставаше празен. Задните редове почнаха да ръкопляскат като в театър. Старците и госпожите взеха да се чумерят — тия „Лембкета“ очевидно го прекаляват с важниченето си. Дори в най-добрата част от публиката взе да се шушука, че май наистина няма да има никакво празненство, че Лембке май наистина е твърде болен и прочие, и прочие. Да си призная, самият аз страшно се опасявах за идването им. Но, слава богу, най-сетне се появиха и Лембке — той я водеше под ръка. Приказките, значи, си останаха приказки и истината възтържествува. На публиката сякаш й поолекна. Лембке изглеждаше напълно здрав и помня, това беше заключението на всички — защото нали си представяте колко погледи се бяха обърнали към него. Искам да отбележа, че, общо взето, малцина от нашето висше общество смятаха, че на Лембке му има нещо: намираха постъпките му за напълно нормални и дори вчерашната история на площада бе възприета с одобрение. „С това трябваше да почне — казваха сановниците. — Отначало всички се правят на филантропи, а накрая пак до това опират, не забелязвайки, че то е нужно за самата филантропия“ — до туй стигнаха, поне що се отнася до клуба. Осъждаха го само дето си изтървал нервите. „Това трябва да се прави хладнокръвно, но в края на краищата на човека му е за първи път“ — говореха специалистите по въпроса. Погледите се впиха по същия начин и в Юлия Михайловна. Естествено, има един пункт, по който никой няма право да очаква от мен като разказвач твърде големи подробности — тук има тайна, тук има жена; знам само, че снощи бе влязла в кабинета на Андрей Антонович и бе останала с него далеч след полунощ. Андрей Антонович получил и прошка, и утеха. Съпрузите бяха постигнали съгласие по всички въпроси, всичко било забравено и когато на края на обяснението Фон Лембке все пак паднал на колене, спомняйки си с ужас главния, заключителния епизод на по-предната нощ, прелестната ръчица, а след нея и устните на съпругата му прекратили пламенния изблик на разкаяние на рицарски деликатния, но премалял от умиление човек. Както и да било, но по лицето й се четеше щастие. Погледът й беше открит и смел, тоалетът — великолепен. Беше като че ли на върха: празненството — целта и венецът на политиката й — започваше. Отивайки към местата си до самия подиум, двамата Лембке непрекъснато се кланяха и отговаряха на поклоните. Тутакси ги наобиколиха. Предводителшата тръгна насреща им… Но в тоя момент стана едно тъпо недоразумение: ни в клин, ни в ръкав оркестърът изведнъж засвири туш — не някакъв марш, а просто трапезен туш, както става в клуба, когато по време на някой официален обяд пият за нечие здраве. Сега вече знам, че за това се беше погрижил в качеството си на разпоредител Лямшин, уж че в чест на влизащите „Лембкета“. Разбира се, винаги можеше да се оправдае, че го е направил от глупост или пък от прекомерно усърдие… Уви, тогава още не знаех, че тях вече не ги беше грижа за оправданията, за тях днешният ден беше краят. Но не свърши само с туша: докато част от публиката недоумяваше и се подсмиваше, от другия край на залата и от балконите внезапно се раздаде „ура“, уж че също в чест на Лембке. Гласовете не бяха много, но трябва да кажа, че викането продължи известно време. Юлия Михайловна пламна, очите й засвяткаха, Лембке се спря до мястото си, обърна се натам, откъдето се носеха виковете, и величествено и строго заоглежда залата… Но побързаха да го накарат да седне. Отново със страх забелязах на лицето му същата опасна усмивка, с която стоеше вчера в гостната на жена си и наблюдаваше Степан Трофимович, преди да се запъти към него. Стори ми се, че лицето му и сега има някакъв зловещ и което е най-лошото, донякъде комичен израз — израз на същество, което волю-неволю се принася в жертва, само и само да угоди на висшите предначертания на жена си… Юлия Михайловна бързо ме повика и ми пошушна да тичам да помоля Кармазинов веднага да почва. Но докато се обърна, стана нова свинщина, само че много по-мръсна от първата. На подиума, на празния подиум, накъдето бяха насочени всички погледи и всички очаквания и където до момента се мъдреха само една малка масичка, един стол и една сребърна табличка с чаша вода на масата — на този празен подиум изневиделица се появи гигантската фигура на капитан Лебядкин — с фрак и бяла връзка. Толкова бях поразен, че не повярвах на очите си. Капитанът като да се сконфузи и се спря. Изведнъж от публиката се раздаде вик: „Лебядкин! Ти ли си това!“ При тоя вик глупавата зачервена мутра на капитана (беше съвършено пиян) се разплу в широка тъпа усмивка. Вдигна ръка, разтърка челото си, тръсна рошавата си глава и сякаш вече решен на всичко, направи две крачки напред и — внезапно прихна да се смее — не силно, но звънко, продължително, щастливо и от тоя смях цялото му дебело туловище просто се разтресе, а очичките му станаха на цепки. При това зрелище почти половината публика се разсмя, двайсетина души заръкопляскаха. Сериозната публика мрачно се споглеждаше; всичко продължи обаче не повече от половин минута. Внезапно на подиума изскочиха двама слуги и Липутин с разпоредителската панделка на ревера; те внимателно хванаха капитана от двете страни под ръка, а Липутин му пошушна нещо. Капитанът се намръщи, измърмори: „Ами щом е тъй“, махна с ръка, обърна на публиката огромния си гръб и изчезна заедно с придружителите си. Но само миг след това на подиума отново изскочи Липутин. На устните му бе изписана най-сладникавата от неговите вечни усмивки, които обикновено напомняха за подсладен със захар оцет, а в ръцете си държеше някакъв лист хартия. Със ситни, но бързи крачки излезе напред.

— Господа — обърна се той към публиката, — по недоглеждане стана едно комично недоразумение, на което е сложен край; но аз с упование приех да се нагърбя със заръката и дълбоката, най-почтителна молба на един от тукашните стихотворци… Запленен от хуманната и висока цел… въпреки състоянието си… онази цел, която обединява всички нас… да избършем сълзите на бедните образовани госпожици в нашата губерния… този господин, тоест искам да кажа, този тукашен поет… желаейки да запази своето инкогнито… същевременно много би желал да види своето стихотворение прочетено преди започването на бала… сиреч на утрото. Стихотворението не влиза в програмата… защото бе донесено едва преди половин час… но на нас (кои нас? Дума по дума предавам това разпокъсано и объркано слово), на нас ни се стори, че със своята забележителна наивност на чувството, съчетано с един също тъй забележителен хумор, стихотворението може и да се прочете, сиреч не като нещо сериозно, а просто като подхождащо за празненството ни… С една дума — подхождащо на идеята… Толкоз повече, че са само няколко реда… и бих желал да получа разрешението на благосклонната публика.

— Четете! — излая нечий глас от дъното на залата.

— Да чета, значи?

— Четете, четете! — раздадоха се много гласове.

— Щом публиката настоява, ще го прочета — пак взе да се кълчи Липутин със същата захарна усмивка. Но май като да не се решаваше и дори ми се стори, че се вълнува. При всичкото си нахалство понякога и тия хора все пак се смущават. Семинаристът впрочем не би се смутил, но Липутин, тъй или иначе, беше от по-старото поколение.

— Предупреждавам, тоест имам честа да предупредя, че това все пак не е ода, каквито са ги писали навремето по случай празниците, а почти шега, тъй да се каже, но с несъмнено чувство, съчетано с един игрив хумор и тъй да се каже, с най-животрептящата действителност.

— Чети, чети!

Той разгърна листа. Естествено, никой не успя да го спре. Освен това носеше панделката на разпоредител. И звънко издекламира:

— На тукашната родна гувернантка честит празник от поета:

Живо-здраво, гувернантке!

Весели се, тържествувай.

Ретроградка, жоржсандистка —

все едно — сега ликувай!

— Че това е Лебядкин! Ами да, Лебядкин! — обадиха се няколко гласа. Чу се смях и дори ръкопляскания, макар и немногобройни.

Сополанковците учиш

ти на френски по букваря,

душа даваш да получиш

за съпруг поне клисаря!

— Ура! Ура!

Но в епоха на реформи

не те иска и клисаря;

щом си нямаш зестра, моме,

пак се хващай за букваря!

— Именно, именно, това е то реализъм, накъде без зестра!

Но сега като пируваме

и събрахме капитал,

зестра, както си танцуваме,

пращаме от този бал.

 

Ретроградка, жоржсандистка —

все едно — сега ликувай!

С тая зестра, гувернантке,

плюй на всичко, тържествувай!

Признавам, че не вярвах на ушите си. Това беше такова явно безочие, че дори глупостта не можеше да извини Липутин. А Липутин не беше никак глупав. Поне за мен намерението беше съвсем ясно: час по-скоро да настъпи безредие. Някои стихчета от това идиотско стихотворение, последните например, бяха такива, че и най-големият глупак не би ги допуснал. Изглежда, и Липутин беше почувствал, че е прекалил: след подвига си така се изплаши от собствената си дързост, че не се махаше от подиума, ами стоеше, сякаш искаше да добави още нещо. Сигурно е очаквал по-друг резултат. Но дори малцината безобразници, които бяха ръкопляскали по време на декламацията, сега изведнъж се смълчаха — също се бяха май стреснали. Най-глупавото е, че мнозина от тях най-патетично бяха приели стиховете за чиста монета, тоест не като пасквил, а като разкриване на реалната истина за гувернантките, като нещо идейно. Но крайната безтактност на стиховете беше поразила дори и тях. Що се отнася до останалата публика, цялата зала бе не само скандализирана, но явно обидена. Не греша, предавайки това си впечатление. Впоследствие Юлия Михайловна казваше, че за малко не припаднала. А един от най-най-почтените старчоци подбра бабичката си и заедно с нея напусна залата, изпратен от тревожните погледи на публиката. Кой знае дали тоя пример нямаше да увлече и други, ако в тоя момент на подиума не беше застанал самият Кармазинов — с фрак, с бяла връзка и с тетрадка в ръце. Юлия Михайловна възторжено впи поглед в него като в спасител… Но аз бях вече зад кулисите; трябваше ми Липутин.

— Нарочно го направихте! — казах аз, хващайки го в негодуванието си за ръкава.

— Ей богу, дори не съм предполагал — сви се той и моментално взе да лъже и маже и да се прави на жертва, — връчиха ми ги в последния момент и си помислих, че като една смешна шега…

— Нищо подобно не сте си помислили. Нима наистина намирате тоя бездарен боклук за смешна шега?

— Ами шега е, разбира се.

— Лъжете ме в очите, не е вярно, че са ви ги донесли в последния момент. Съчинили сте ги заедно с Лебядкин, и може би дори още вчера, нарочно, за да стане скандал. Сигурен съм, че последният стих е ваш, за клисаря — също. А защо оня беше с фрак? Значи сте го гласели да декламира, ако не се беше натряскал?

Липутин ми отправи хладен и язвителен поглед.

— Вас пък какво ви засяга? — попита той внезапно, с едно изненадващо спокойствие.

— Как какво? Нали и вие носите тази панделка… Къде е Пьотър Степанович?

— Не знам; тука някъде е, защо?

— Защото най-сетне виждам всичко. Това е просто заговор срещу Юлия Михайловна, за да опорочите празненството…

Липутин пак ме изгледа накриво.

— Че вас пък какво ви засяга? — пак се ухили той, сви рамене и се оттегли.

Останах като попарен. Оправдаваха се всичките ми подозрения. А пък аз все още се надявах, че греша! Какво можех да направя? Хрумна ми да се посъветвам със Степан Трофимович, но той стоеше пред огледалото, пробваше разни усмивки и непрекъснато поглеждаше листчето с бележките си. Веднага след Кармазинов идеше неговият ред и той вече не беше в състояние да разговаря. Да хукна при Юлия Михайловна? Но за нея беше още рано; на нея й трябваше много по-силен урок, за да се излекува от илюзията за своето „обкръжение“ и за прословутата „фанатична преданост“ към нейната особа. Просто нямаше да ми повярва, щеше да ме счете за човек, който вижда призраци. Пък и как щеше да помогне? И изведнъж си помислих: „Тъй де, какво ме засяга наистина всичко това? Щом започне, свалям лентата и се прибирам у дома.“ Точно тъй си казах: „щом започне“, това го помня.

Но трябваше да вървя да чуя Кармазинов. Озъртайки се още веднъж наоколо, забелязах, че зад кулисите се размотават доста непознати хора и дори жени — непрекъснато сноват насам-натам. „Зад кулисите“ беше едно доста тясно пространство, преградено откъм залата с плътна завеса и свързано отзад, през коридора, с другите стаи. Тук чакаха реда си участниците в утрото. В тоя момент особено ме порази лекторът, който щеше да излезе след Степан Трофимович. Уж някакъв професор (и досега не знам кой беше този човек), доброволно напуснал някакво учебно заведение след някаква студентска история и пристигнал в града само преди няколко дни поради някакви свои причини. Препоръчали го бяха на Юлия Михайловна и тя го беше приела с благоговение. Сега вече знам, че е бил в дома й само веднъж, два дни преди утрото, и цялата вечер мълчал, двусмислено се усмихвал на шегите и тона на компанията, заобикаляща Юлия Михайловна, и направил на всички лошо впечатление с високомерието си и с прекомерната си докачливост. За участник в утрото го завербувала лично Юлия Михайловна. Сега ходеше напред-назад и също като Степан Трофимович си шепнеше нещо, но гледаше не в огледалото, а в земята. Не репетираше усмивки, макар често и плътоядно да се усмихваше. Беше възнисък, четирийсетинагодишен, плешив, с прошарена брадичка, прилично облечен. Но най-интересното беше, че на всяко завъртане вдигаше десния си юмрук, размахваше го във въздуха и внезапно го спускаше, сякаш разбивайки на пух и прах някакъв противник. Тоя фокус го правеше буквално всяка минута. Обзе ме ужас. Побързах да изтичам да чуя Кармазинов.

III

В залата пак витаеше някакво напрежение. Заявявам го отсега: прекланям се пред величието на гения; но защо нашите господа гении постъпват на края на славните си дни като същински деца? Тъй де, какво от това, че бил Кармазинов и че излязъл изпъчен като петима камерхери, взети заедно? Къде се е чуло и видяло да удържиш публика като нашата с една статия, която продължава цял час? Изобщо забелязал съм, че на подобно литературно четене не можеш да занимаваш безнаказано публиката със себе си повече от двайсет минути, та ако ще да си гений на гениите. Вярно, че появяването на великия гений бе посрещнато във висша степен почтително. Одобрение и интерес проявиха дори най-строгите старчоци, да не говорим, че дамите изпаднаха донякъде във възторг. Ръкоплясканията обаче бяха кратки и някак несговорни, прекъслечни. Затова пък и в задните редове нямаше никакви изхвърляници, чак до момента, когато господин Кармазинов заговори, пък и след това не стана кой знае какво, ами просто нещо като недоразумение. Аз и по-рано споменавах, че гласът му беше доста писклив и дори малко женствен, при това говореше с типичното за истинския дворянин благородно фъфлене. И още при първите му думи някой си позволи да се изсмее високо — вероятно някой хлапак, хем неопитен в светските работи, хем по природа смешлив. Но нито помен от демонстрация: наопаки, зашъткаха на хлапака и той се спотаи. Но ето че с превземки и преструвки господин Кармазинов съобщава, че „отначало за нищо на света не се съгласявал да чете“ (за какво му беше да ни го казва?). „Има, значи, такива редове, които до такава степен извират право от сърцето, че не може и да се опише, и подобна светиня по никой начин не бива да се изнася публично“ (защо я изнасяш тогава?); „но толкова го молили, че той склонил, и тъй като освен това завинаги оставял перото и се бил заклел вече да не пише нито ред, от немай-къде написал това последно нещо и тъй като се бил заклел никога нищо да не чете публично, пак от немай-къде щял да прочете тая си последна статия пред публиката“ и прочие, и прочие — все в тоя дух.

Но това са дребни работи, пък и кой не ги знае авторските предисловия? Макар че, право да си кажем, при необразоваността на нашата публика и при тая нервозност на задните редици всичко можеше да повлияе. А нямаше ли да е по-добре да прочете нещо мъничко, някое късо разказче, каквито ги пишеше по-рано — тоест, макар и усукано и превзето, но понякога умно? Това щеше да спаси положението. Ама не! И като почна една проповед! Боже, какво ли нямаше в нея! Сигурен съм, че не нашата, столична публика да беше, и нея щеше да я докара до припадък. Представете си само, почти две печатни коли превзет и несвързан брътвеж. Че отгоре на всичко господинът четеше някак снизходително, неохотно и опечалено, като по милост ни четеше, тъй че излизаше дори обидно. Темата… Че кой ли би могъл да я разбере тая тема? Някакъв отчет за някакви впечатления, за някакви спомени. Но какви? За какво? И най-големите губернски мозъци бърчеха чела и докъм половината на четенето се напъваха да разберат нещо, а като не разбраха нищо, другата половина я слушаха само от възпитание. Вярно, че много се говореше за любов, за любовта на гения към някаква особа, но което е право, излезе дори малко неудобно. Според мен с тая си нисичка, възпълна фигурка някак не му отиваше да разказва за първата си целувка… И което пък беше обидното, и целувките му не бяха като целувки, ами… Наоколо непременно ще расте жълтуга (непременно жълтуга или някоя друга трева, която трябва да търсиш в ботаниката). Небето непременно ще има някакъв лилав оттенък, който, разбира се, никой от простосмъртните никога не е забелязвал, тоест гледали са, ама не са виждали, защото не умеят, а пък „аз, значи, и гледам, и виждам и ви го описвам на вас, простаците, като най-обикновеното нещо“. Дървото, под което се е разположила интересната двойка, непременно ще е някакво оранжево на цвят. Седят някъде в Германия. И изведнъж виждат Помпей или Касий в навечерието на битката и от възторг ги побиват студени тръпки. В храстите писука някаква русалка. В тръстиките започва да свири на цигулка Глук. Названието на пиесата, която свири, е посочено en toutes lettres^[4], но е непознато на всички, тъй че и него трябва да го търсиш в музикалния речник. А в това време на кълбета изпълзява мъгла, такива кълбета мъгла, такива кълбета, че повече прилича на милион възглавници, а не на мъгла. И внезапно всичко изчезва и великият гений вече преминава Волга по леда, и то точно когато ледовете се топят. Две страници и половина преминава, но накрая все пак цопва в една пукнатина. Геният се дави — какво, да не мислите, че се удавя? Нищо подобно; всичко това е, за да каже, че когато се нагълтал с вода и вече, кажи-речи, се давел, пред очите му изплувала мъничка като грахово зърно бучица лед, но чиста и прозрачна „като замръзнала сълза“, и тази бучица лед отразявала Германия или по-точно — небето на Германия и преливащите в него цветове на дъгата му напомнят онази сълза, която, „помниш ли, се отрони от очите ти, когато седяхме под изумруденото дърво и ти възкликна радостно: «Няма престъпление!» — «Да — отговорих ти през сълзи, — но щом е тъй, и праведници няма, значи.» Разридахме се и се разделихме навеки“. Тя някъде на морския бряг, той — в някакви пещери. И ето го, че се спуска надолу, три години се спуска в Москва, под Сухарьовската кула, и изведнъж, в една пещера, вече вдън земята, съзира кандилце, а пред кандилцето — отшелник. Отшелникът се моли. Геният притиска лицето си към решетката на прозорчето и изведнъж чува въздишка. Какво, да не си мислите, че е въздъхнал отшелникът? Притрябвал му е на него вашият отшелник! Не, господа, чисто и просто тая въздишка „му е напомнила нейната първа въздишка, преди трийсет и седем години“, когато, „помниш ли как седяхме в Германия под ахатовото дърво и ти ми каза: «Какъв смисъл да обичаме? Виж, наоколо растат цветя и аз обичам, но цветята ще увехнат и аз ще престана да обичам.»“ И отново на кълбета, на кълбета изпълзява мъгла, появява се Хофман, русалката изписуква нещо от Шопен и изведнъж от мъглата се появяват покривите на Рим, а над тях Анк Марций, окичен с лавров венец. „Изтръпнахме от възторг и се разделихме навеки“ и прочие, и прочие. С една дума, може и да не предавам съвсем точно, може да не умея да го правя, но смисълът на брътвежите му беше именно тоя. И най-сетне, каква е тая позорна страст на нашите велики умове да правят от всичко свято каламбури! Великият европейски философ, великият учен, изобретателят, труженикът, мъченикът — всички тия отрудени и обременени хора са за нашия велик руски гений само нещо като негови придворни готвачи. Той е господарят, а те му се явяват с готварските си шапки в ръка и чакат неговите нареждания. Вярно, че той гледа отвисоко и на Русия, за него няма нищо по-приятно от това, да обяви пълния й банкрут пред великите европейски умове, но това се отнася за Русия, а колкото до самия него — да имате да вземате, лично той отдавна се е извисил над тези велики европейски умове; те са само материал за неговите каламбури. Той взема чуждата идея, лепва й една антитеза и каламбурът е готов. Има престъпление, няма престъпление; няма правда, няма праведници; атеизъм, дарвинизъм, московските камбани… Но, уви, той не вярва вече в московските камбани; Рим, лаври… но той не вярва дори в лаврите… Тук има от всичко по малко: и официозен пристъп на байроновска скръб, и гримаса от Хайне, и нещо от Печорин… и машинката започва да се върти, върти се и потегля с пълна пара… „А впрочем похвалете ме, похвалете ме, защо не, ужасно обичам да ме хвалят; това са само приказки, че съм щял да оставя перото, спокойствие, тепърва има да ви омръзвам, още триста пъти ще ви омръзна…“

Че не свърши добре, не свърши, но лошото е, че тъкмо от него започна. Залата вече отдавна се беше размърдала, кихаха, кашляха, подсмърчаха — изобщо всичко, което става на литературните четения, когато литераторът, независимо кой е той, държи публиката повече от двайсет минути. Но гениалният писател нищо не забелязваше. Продължаваше да фъфли и да мънка и сякаш изобщо не искаше да знае за публиката, тъй че вече всички изпаднаха в недоумение. И ето че някъде от задните редове изведнъж се раздаде висок, самотен глас:

— Господи, какви глупости!

Сигурен съм, че беше неволно, без всякаква преднамереност. Уморил се бе просто човекът. Но господин Кармазинов спря, погледна насмешливо публиката и изведнъж изфъфли с осанката на уязвен камерхер:

— Изглежда, господа, че доста съм ви омръзнал?

Това е то вината му, дето пръв почна; защото, предизвиквайки по тоя начин отговор, даваше възможност да се обадят и мръсниците, при това на законно, тъй да се каже, основание, докато, ако се беше сдържал, щяха да поподсмърчат-поподсмърчат и щеше да се размине някак… Може би е очаквал в отговор на въпроса да му изръкопляскат; но ръкопляскания не се раздадоха; напротив, всички някак уплашено се свиха и се смълчаха.

— Не сте виждали никакъв Анк Марций, това е само стил — обади се внезапно някакъв раздразнен и сякаш че страдащ глас.

— Именно — тутакси подхвана друг, — днес няма привидения, а естествознание. Вижте какво пише в естествознанието.

— Господа, най-малко съм очаквал подобни възражения — ужасно се изненада Кармазинов. В Карлсруе великият гений съвсем беше отвикнал от отечеството.

— В наше време е срамота да се говори, че земята се държала на три риби — изцърцори изведнъж една госпожица. — И не сте ходили в никакви пещери при отшелници, Кармазинов. Пък и кой се интересува днес от отшелници?

— Господа, най-много ме учудва, че вземате всичко тъй сериозно. Впрочем… впрочем вие сте напълно прави. Никой не уважава повече от мен реалната истина…

И макар да се усмихваше иронично, беше много изненадан. Лицето му просто говореше: „Чакайте, не съм такъв, за какъвто ме мислите, аз съм за вас, само ме хвалете, повече ме хвалете, колкото може повече, умирам да ме хвалят…“

— Господа — провикна се той накрая, вече много силно уязвен, — виждам, че моята нещастна поемка е сбъркала адреса. Пък и самият аз май че съм сбъркал адреса.

— Де го биеш, де се пука — провикна се с цяло гърло някакъв простак, сигурно пиян, на когото пък изобщо не трябваше да се обръща внимание. Вярно наистина, че се раздаде непочтителен смях.

— Де се пука ли, казвате? — тутакси поде Кармазинов. Гласът му ставаше все по-писклив. — Аз ще си позволя да се въздържа относно това, кой откъде се пука. Защото твърде много уважавам всяка публика, за да си позволя дори най-невинните сравнения. Смятах обаче…

— По-полека, ваша милост, по-полека… — викна някой от задните редове.

— Предполагах обаче, че оставяйки перото и сбогувайки се с читателя, ще бъда изслушан…

— Да, да, говорете, говорете — осмелиха се най-сетне няколко гласа от първия ред.

— Продължавайте, продължавайте! — подеха няколко възторжени дамски гласчета и най-сетне се чуха и ръкопляскания, вярно, че редки и анемични. Кармазинов се усмихна криво и се надигна от мястото си.

— Кармазинов, повярвайте ми, че всички го смятат дори за чест… — не се сдържа дори самата предводителша.

— Господин Кармазинов — раздаде се изведнъж чист момчешки глас от дъното на залата. Беше младият учител от уездното училище, един превъзходен младеж, тих и благороден, съвсем отскоро в града. Беше дори станал от мястото си. — Господин Кармазинов, ако бих имал щастието да обикна така, както ни го описахте, наистина не бих описвал своята любов в статия, предназначена за публично четене…

Той дори се изчерви.

— Господа — викна Кармазинов, — аз свърших. Пропускам края и се оттеглям. Ще ми позволите да ви прочета само шестте заключителни реда.

„Да, драги читателю, сбогом! — тутакси зачете той ръкописа си, вече без да сяда. — Сбогом, читателю; аз дори не настоявам твърде да се разделим като приятели: защо наистина да ти създавам грижи? Дори ме хокай, хокай колкото си щеш, стига да ти прави удоволствие. Но и за двама ни ще бъде най-добре завинаги да се забравим. И дори ако всички вие, драги читатели, изведнъж толкова се разчувствахте, че на колене и със сълзи на очи да умолявате: «Пиши, о, пиши, Кармазинов, за нас, за отечеството, за потомството, за лаврови венци», аз и тогава — естествено, след като най-любезно поблагодаря, щях да отговоря: «Не, не, доста време се занимавахме един с друг, мили съотечественици, merci! Време е да поемем на различни страни! Merci, merci, merci.»“

Кармазинов се поклони най-церемониално и целият червен, сякаш го бяха сварили, се запъти към кулисите.

— То пък някой се е засилил да му пада на колене! Ама че фантазия!

— Гледай ти какво самомнение!

— Това е само хумор — рече да се намеси някой по-умен.

— Моля, моля, дръжте си тоя хумор за вас.

— А бе, карай, нали поне свърши най-после.

— Брей че скука, ви казвам!

Но всички тия просташки възгласи от задните редове (впрочем не само от задните) потънаха в аплодисментите на другата част от публиката. Извикаха Кармазинов на бис. Няколко дами начело с Юлия Михайловна и предводителшата се струпаха пред подиума. В ръцете на Юлия Михайловна се появи разкошен лавров венец върху бяла кадифена възглавничка, поставена в друг венец от живи рози.

— Лаври! — каза Кармазинов с тънка и малко нещо язвителна усмивка. — Трогнат съм, разбира се, и с най-искрено чувство приемам този предварително подготвен и все още неувяхнал венец; но ви уверявам, mesdames, най-внезапно станах такъв реалист, че смятам, че в наше време лавровият лист е много по на място в ръцете на изкусния готвач, отколкото в моите…

— Пък и готвачът е къде по-полезен — провикна се семинаристът, който бе на „заседанието“ у Виргински. Редът се беше понарушил. Мнозина бяха наскачали от местата си, за да видят церемонията с лавровия венец.

— Де да имаше сега един готвач, още три рубли щях да дам — гръмогласно поде някой, дори твърде гръмогласно, гръмогласно и настойчиво.

— И аз.

— И аз.

— Ама наистина ли няма бюфет?

— Господа, това е просто измама…

Впрочем, което е право, тия разюздани господа все още доста ги беше страх от нашите сановници, пък и от пристава, който беше в залата. След десетина минути всички криво-ляво седяха по местата си, но първоначалният ред не можа да се възстанови. Хаосът вече започваше и бедният Степан Трофимович попадна точно в него…

IV

За всеки случай още веднъж изтичах зад кулисите и вече извън себе си, успях да го предупредя, че според мен всичко се е издънило и че най-добре изобщо да не излиза, ами незабавно да се прибере, та ако ще под предлог, че го е втресло, а пък аз също ще хвърля панделката и ще го придружа. Той вече излизаше в момента, но изведнъж се спря, изгледа ме високомерно от горе до долу и тържествено произнесе:

— Защо ме смятате способен на подобна низост, милостиви господине?

Отдръпнах се. Като две и две четири бях сигурен, че катастрофата няма да му се размине. И както си стоях, обзет от униние, пред погледа ми отново се мярна фигурата на непознатия професор, чийто ред идеше след Степан Трофимович и който одеве с все сила размахваше юмрука. Той продължаваше да ходи напред-назад, потънал в мислите си, мърморейки ни нещо под носа с ехидна, но тържествуваща усмивка. Някак без да ща (кой ли дявол ме накара!), отидох при него.

— Вижте какво — казах, — много са примерите, че ако лекторът държи публиката повече от двайсет минути, тя вече не слуша. Половин час няма да изтърпят която и ще да е знаменитост…

Той изведнъж се спря и дори като че цял се разтрепери от обида. По лицето му се изписа едно просто необятно високомерие.

— Не се тревожете — измърмори той презрително и ме отмина. В тоя момент от залата се раздаде гласът на Степан Трофимович.

„Я всички вървете по дяволите!“ — помислих аз и изтичах в залата.

Степан Трофимович седеше на креслото и чакаше публиката да се умири. Първите редове явно го бяха посрещнали с неприветливи погледи. (В последно време в клуба някак вече не го обичаха и го уважаваха значително по-малко отпреди.) Впрочем пак добре, че мълчаха. У мен от вчера се беше загнездила една странна мисъл — все ми се струваше, че ще го освиркат още щом се покаже. Макар че впрочем поради неуталожилото се безредие дори не го бяха забелязали веднага. И на какво можеше да разчита този човек, щом се бяха отнесли така даже с Кармазинов? Беше бледен; от десет години не беше заставал пред публика. Толкова добре го познавах, че по вълнението му и по всичко останало ми беше ясно, че и самият той гледа на днешното си появяване на подиума като на съдбоносна стъпка или нещо подобно. Тъкмо от това се боях и аз. Скъп ми беше този човек. И представете си състоянието ми, когато го видях да отваря уста и чух първата му фраза!

— Господа! — каза той внезапно, като човек, решен най-сетне на всичко, но същевременно с почти пресекващ глас. — Господа! Преди малко, тая сутрин, на масата ми беше една от наскоро пръснатите тук противозаконни хартийки и аз за стотен път си зададох въпроса: „В какво се крие силата им?“

Цялата зала отведнъж притихна, всички погледи се обърнаха към него, в някои дори се четеше страх. Няма какво, умееше да заинтригува от първата дума. Подадоха се глави дори иззад кулисите; Липутин и Лямшин жадно ловяха всяка дума. Юлия Михайловна отново почна да ми прави знаци.

— Спрете го, на всяка цена го спрете! — прошепна тя тревожно. Свих рамене; нима може да се спре човек, който се е решил? Уви, бях разбрал Степан Трофимович.

— Аха, за прокламациите! — зашушукаха сред публиката; по цялата зала мина сякаш тръпка.

— Господа, открих тайната. Тайната на целия им ефект се крие в тяхната глупост! (Очите му засвяткаха.) Да, господа, и ако това беше умишлена, фалшива, пресметната глупост, о, това би било дори гениално! Но нека да бъдем справедливи: тук няма преднамереност и фалш. Това е най-разголената, най-простодушната, най-плоската глупост — c’est la bêtise dans son essence la plus pure, quelque chose comme une simple chimique^[5]. Само ей толкова по-умно да беше казано, и всеки незабавно щеше да съзре цялата нищета на тази плоска глупост. Сега обаче всички гледат с недоумение: никой не вярва, че това може да е тъй изначално глупаво. „Не може да бъде тук да няма нещо друго“ — си казва всеки и търси секрета, вижда някаква тайна, мъчи се да чете между редовете… Ефектът е постигнат! О, никога досега глупостта не е получавала такава тържествена награда, въпреки че тъй често е я заслужавала… Защото, en parenthèse^[6], глупостта е също тъй нужна на човечеството, както най-големият гений…

— Каламбури от четирийсетте години! — обади се нечий глас, при това дори скромно, но сякаш че отприщи бента; вдигна се шум, глъчка.

— Господа, ура! Предлагам тост за глупостта! — провикна се внезапно изпадналият в изстъпление Степан Трофимович, бравирайки пред залата.

Изтичах при него под предлог да му налея вода.

— Степан Трофимович, престанете. Юлия Михайловна ви моли…

— Не, вие престанете, плиткоумни млади човече! — нахвърли се той върху мен гръмогласно. Избягах. — Messieurs^[7] — продължи той, — защо е това вълнение, защо са тия негодуващи възгласи, които чувам? Аз идвам с маслинено клонче. Чуйте каква е последната дума, защото по тоя въпрос аз имам последната дума — и ще се помирим.

— Долу! — викаха едни.

— Тихо, оставете го да говори, оставете го да се изкаже! — крещяха други. Особено се вълнуваше младият учител, който, осмелил се веднъж да говори, сякаш не можеше вече да се спре.

— Messieurs, последната дума по този въпрос е всеопрощението. Аз, овехтелият старец, заявявам тържествено, че животворният вятър продължава да духа, не е пресъхнала живата сила в нашето младо поколение. Ентусиазмът на съвременната младост е така чист и светъл, както и по наше време. Станало е само едно: размяна на целите, единият идеал за красота е заменен с друг! Въпросът е само в това, кое е прекрасното: Шекспир или ботушът, Рафаел или петролът?

— Май мирише на донос — ръмжаха едни.

— Компрометиращи въпроси!

— Agent-provocateur!^[8]

— Аз пък заявявам — изпищя изпадналият в пълна екзалтация Степан Трофимович, — аз пък заявявам, че Шекспир и Рафаел стоят по-горе от освобождението на селяните, по-горе от народността, по-горе от социализма, по-горе от младото поколение, по-горе от химията, ако щете, по-горе от човечеството, защото те са вече плод; узрял плод на цялото човечество и може би най-съвършеният възможен плод изобщо. Защото формата на красотата вече е намерена и не знам дали бих пожелал да живея без нея по-нататък… О, боже! — плесна той с ръце. — Преди десет години в Петербург по същия начин крещях от трибуната същото и със същите думи и те точно по същия начин не разбираха нищо, смееха се и свиркаха като сега; о, плиткоумни хора, какво ви липсва, за да разберете? Как да ви обясня, че човечеството ще мине и без англичанина, и без Германия ще се оправи и твърде вероятно и без руснака, и без наука може, без хляба дори може, и само без красотата ще загине, защото няма да има какво да прави на този свят! Туй е то тайната, това е всичко! Самата наука минута няма да издържи без красота — знаете ли го това вие, дето се смеете? Ще се превърне в свинщина, един пирон няма да измислите!… Не ви ги давам! — заключи той по най-нелепия начин и с все сила удари с юмрук по масата.

Но докато той без всякакъв смисъл надаваше тия несвързани крясъци, започва да се нарушава и редът в залата. Мнозина наскачаха от местата си, други минаха напред, по-близо до подиума. Изобщо всичко това стана много по-бързо, отколкото го описвам, и никой не успя да вземе мерки. А може пък и да не искаха.

— Лесно ви е на вас, галените чеда, дето всичко ви идва наготово! — изрева край самия подиум семинаристът, хилейки се доволно право в очите на Степан Трофимович. Той го забеляза и изтича на самия край.

— Не бях ли аз, който току-що заявих, че ентусиазмът на младото поколение е чист и светъл като преди и че то загива само защото греши във формата на прекрасното! Не ви ли е достатъчно? Не стига ли, че ви го казва един сломен и оскърбен баща — възможно ли е по-голямо безпристрастие и спокойствие на възгледа? О, плитки хора… Неблагодарни… несправедливи… защо, защо не искате да подадете ръка!…

И изведнъж избухна в истеричен плач. Бършеше рукналите сълзи направо с пръсти. Риданията разтърсваха гърдите и плещите му… Забравил беше всичко на тоя свят.

Публиката се изплаши, почти всички наскачаха. Бързо стана и Юлия Михайловна, хвана мъжа си под ръка и взе да го вдига от креслото… Ставаше небивал скандал.

— Степан Трофимович! — весело ревна семинаристът. — Сега в града и околността броди Федка Каторжника, беглец от каторгата. Граби, а съвсем наскоро извърши ново убийство. Позволете да ви попитам, ако преди петнайсет години не го бяхте пратили войник, за да си платите загубата на карти, сиреч ако не го бяхте изиграли на комар, щеше ли да иде в каторгата? Какво ще кажете, господин естете?

Отказвам се да описвам последвалата сцена. Най-напред се раздадоха неистови аплодисменти. Не аплодираха всички, може би само една пета от залата, но аплодираха неистово. Цялата останала публика се втурна към изхода, но тъй като аплодиращите от своя страна напираха напред, към подиума, настана невъобразима суматоха. Дамите надаваха писъци, някои госпожици взеха да плачат и да искат да си ходят. Лембке се беше изправил и някак стреснато и диво се озърташе наоколо. Юлия Михайловна беше изгубила ума и дума — за първи път, откак бе започнало попрището й в нашия град. Що се отнася до Степан Трофимович, първоначално той изглеждаше просто смазан от думите на семинариста; но внезапно вдигна ръце и сякаш разпервайки ги над публиката, се провикна:

— Отърсвам праха от краката си и ви проклинам… Край… край…

Обърна се и се скри зад кулисите, размахвайки заплашително ръце.

— Това е обида!… Дръжте Верховенски! — ревнаха най-побеснелите. И вече се хвърлиха да го преследват; и поне в момента никой не беше в състояние да ги озапти, когато най-внезапно се разрази окончателната катастрофа и избухна като бомба в залата; на подиума изскочи третият участник в утрото, онзи маниак^[9], който непрекъснато размахваше юмруци зад кулисите.

Имаше вид на съвсем обезумял човек. Оглеждаше развълнуваната зала с широка, тържествуваща, пълна с безкрайно самодоволство усмивка и като да се радваше на безредието. Ни най-малко не го смущаваше, че ще трябва да говори в такъв хаос, напротив, изглеждаше доволен. Това бе тъй очевидно, че веднага направи впечатление.

— Това пък какво е? — посипаха се въпроси. — Тоя пък кой е? Шшт! Какво иска да каже?

— Господа! — викна с цяло гърло маниакът, заставайки на самия крайчец на подиума. Гласът му беше женствено писклив като на Кармазинов, само без благородното дворянско фъфлене. — Господа! Преди двайсет години, в навечерието на войната с половин Европа^[10], Русия беше идеалът на всички статски и тайни съветници. Литераторите станаха цензори, в университетите се въведе маршировка, войската се преобрази в балет^[11], а народът плащаше данъците и мълчеше под камшика на крепостното право. Патриотизмът се превърна в рушветчийство — вземаха от живо и умряло. Който не вземаше рушвет, го смятаха бунтовник, защото нарушаваше хармонията. За поддържане на реда за тояги се изсякоха цели гори, Европа трепереше… Но никога, през цялото си безсмислено хилядолетно съществование Русия не бе стигала до такъв позор…

Вдигна юмрук, размаха го възмутено и заканително във въздуха и изведнъж гневно го стовари, сякаш разбивайки на пух и прах своя противник. Отвред се раздаде неистов рев, гръмнаха оглушителни аплодисменти. Аплодираше вече почти половината зала; увличаха се и най-невинните; всенародно, на всеослушание се безчестеше Русия — че как да не ревеш от възторг!

— Това му се казва! Браво! Браво! Ура! Не, това вече не ти е естетиката!

Маниакът възторжено продължаваше:

— Оттогава минаха двайсет години. Университетите се отвориха и увеличиха. Маршировката стана легенда; хиляди офицери не достигат за пълно окомплектоване на войската. Железниците изядоха всички капитали и опасаха Русия като паяжина^[12], тъй че след петнайсетина години ще може май и да се пътува. Мостовете горят само от дъжд на вятър, а градските пожари протичат правилно, по установения ред и в удобно за пожарникарите време и сезон. В съдилищата се издават соломонови присъди, а съдебните заседатели вземат рушвет само в краен случай, единствено в борбата си за съществуване, за да не умрат от глад и когато вече ще умрат от глад. Крепостните селяни са свободни и вместо да ги бият помешчиците, те се избиват с тояги помежду си. В подкрепа на бюджета се изпиват морета и океани водка, а в Новгород срещу древната и безполезна „София“ тържествено бе поставено колосално бронзово кълбо^[13] в памет на изтеклите хиляда години безредие и недомислие… Петнайсет години реформи! А същевременно дори в най-карикатурните епохи на недомислия Русия не е стигала до…

Ревът на тълпата заглуши последните му думи. Видя се, че той отново вдигна юмрук и победоносно го стовари. Възторгът мина всякакви граници: викаха, ръкопляскаха, някои от дамите дори крещяха: „Стига! Нищо по-хубаво няма да кажете!“ Бяха като пияни. Ораторът въртеше очи, оглеждаше ги и сякаш се разтапяше в лъчите на тържеството си. Мярна ми се Лембке, който, изпаднал в неописуемо вълнение, даваше някому някакви указания. Побледнялата Юлия Михайловна припряно говореше нещо на дотичалия при нея княз… Но в тоя момент цяла тълпа — поне шест души, — повече или по-малко официални лица, изкачиха подиума, хванаха оратора и го повлякоха зад кулисите. Не разбирам как е могъл да се откопчи от тях, но се беше откопчил, отново отиде на самия край на подиума, отново размаха юмрук и дори успя с все сили да изкрещи:

— Но никога досега Русия не е стигнала до…

Но вече отново го извличаха. Видях, че близо петнайсетина души се хвърлиха към кулисите да го спасяват, като издъниха тънката преградка отстрани на подиума и накрая я събориха… А после, не вярвайки на очите си, видях, че на подиума изведнъж скочи отнякъде студентката (роднината на Виргински), със същия свитък под мишницата, все тъй облечена, все тъй зачервена, все тъй закръгленичка, заобиколена от две-три жени и двама-трима мъже, в това число и лютият й враг — гимназистът. Успях дори да чуя първата й фраза:

— Господа, дошла съм да обявя за страданията на нещастните студенти и повсеместно да ги вдигна на протест.

Но аз избягах. Скрих панделката си в джоба и се измъкнах на улицата през задните входове, които познавах. И, разбира се, веднага се запътих към Степан Трофимович.