Фьодор Достоевски
Бесове (13)

Глава осма
Престолонаследникът

Те излязоха. Първоначално Пьотър Степанович хукна уж да прекратява хаоса в „заседанието“, но решавайки, види се, че не си струва да се разправя, заряза всичко и след две минути вече летеше по пътя подире им. Както тичаше, се сети за уличката, която водеше по-напряко към къщата на Филипов; затъвайки до колене в калта, удари по нея и наистина ги превари — когато Ставрогин и Кирилов наближаваха входната врата, той беше вече там.

— Тук ли сте вече? — каза Кирилов. — Много хубаво. Влизайте.

— Защо казвате, че сте живели самичък? — попита Ставрогин, когато, минавайки през антрето, видя, че самоварът е запален и вече кипва.

— Ще видите с кого живея — избоботи Кирилов, — влизайте.

Влезли-невлезли, Верховенски измъкна от джоба си анонимното писмо, което беше взел одеве, от Лембке, и го тикна под носа на Ставрогин. Ставрогин мълчаливо прочете писмото.

— Е? — попита той.

— Тоя негодник като нищо ще го направи — поясни Верховенски. — И тъй като го държите в ръцете си, казвайте какво да правим. Уверявам ви, че може би още утре ще иде при Лембке.

— Ами да върви.

— Как тъй да върви? Особено пък щом може да се предотврати.

— Грешите, не го държа в ръцете си. Пък и ми е все едно; мен нищо не ме застрашава, вие сте застрашеният.

— И вие.

— Не съм убеден.

— А не си ли давате сметка, че ще си изпатите от ония, другите? Вижте какво, Ставрогин, хайде да не си играем на думи. Толкова ли сте за едни пари най-сетне?

— А нима са нужни пари?

— Непременно, две или minimum хиляда и петстотин. Давате ми ги — утре или още сега — и още утре вечер ви го изпровождам право в Петербург, нали това иска. И, моля, обърнете внимание, стига да искате, ще отпратя с него и Маря Тимофеевна.

Беше някак съвсем объркан, не внимаваше какво говори и изтърсваше необмислени приказки. Ставрогин го гледаше и се чудеше.

— Няма причина да отпращам Маря Тимофеевна.

— Може би дори не го желаете? — иронично се усмихна Пьотър Степанович.

— Може би и не го желая.

— С една дума, ще има ли пари, или не? — нетърпеливо, злобно и някак властно подвикна той на Ставрогин.

— Няма да има.

— Ей, Ставрогин, вие знаете нещо или сте направили вече нещо? Игрички ми играете!

Лицето му бе разкривено, краищата на устните му потрепваха, но изведнъж избухна в смях — съвсем безсмислен и неуместен.

— Нали получихте от баща си пари за имението — спокойно каза Николай Всеволодович. — Maman ви брои шест или осем хиляди за сметка на Степан Трофимович. Дайте тия хиляда и петстотин от своите. Стига най-сетне съм плащал за хората, и тъй вече доста раздадох, обидно ми е… — разсмя се той на собствените си думи.

— А, сега пък на шега го обръщате…

Ставрогин стана от стола, в същия момент скочи и Верховенски, машинално застана с гръб към вратата, препречвайки сякаш изхода. Николай Всеволодович вече посягаше да го отмести и да си освободи пътя, когато внезапно се спря.

— Да знаете, че няма да ви отстъпя относно Шатов — каза той. Пьотър Степанович трепна; известно време двамата се гледаха втренчено.

— Още одеве ви казах за какво ви е нужна главата на Шатов — засвятка с очи Ставрогин. — За да споите с кръвта му „петорките“ си. Одеве чудесно се справихте с него: много добре го знаехте, че нито щеше да каже „няма да съобщя“, нито щеше да се унижи да излъже пред вас. Но аз, аз за какво съм ви притрябвал сега? Кажи-речи, още от странство сте се лепнали за мене. Всичко, което ми обяснявате досега, са чисти глупости. Виждам обаче, че си правите сметката, като дам тия хиляда и петстотин рубли на Лебядкин, да подтикна Федка да му тегли ножа. Внушили сте си, че разчитам покрай него да заколи и жена ми, така е, знам го. И, разбира се, замесвайки се в престъплението, и аз ще ви падна в ръцете, не е ли тъй? Но защо ви е да ме държите в ръцете си? За какъв дявол съм ви изтрябвал? Я ме поразгледайте хубавичко: приличам ли на човек от вашата пасмина — и веднъж завинаги ме оставете на мира.

— Федка е идвал при вас, нали? — попита, задъхвайки се, Верховенски.

— Да, идва: неговата цена е също хиляда и петстотин… Впрочем, ако искате, лично той ще ви го потвърди, ето го и него… — протегна ръка Ставрогин.

Пьотър Степанович бързо се обърна. От тъмното на прага се бе появила нова фигура — Федка, облечен с полушубка, но гологлав като човек, който си е у дома. Стоеше и се усмихваше, показвайки хубавите си бели зъби. Черните му, с жълто по краищата очи внимателно шареха по стаята и опипваха господата. Явно не разбираше какво става, защото хвърляше въпросителни погледи към току-що довелия го Кирилов. Показал се беше на прага, но явно не му се влизаше в стаята.

— Държите го тук да ви е подръка вероятно за да чуе пазарлъка ни и дори да види, като давам парите, нали тъй? — попита Ставрогин и без да чака отговор, излезе навън. Верховенски го догони чак на външната врата — беше просто обезумял.

— Стой! Нито крачка повече! — викна той, хващайки го за лакътя. Ставрогин се дръпна, но не можа да се освободи. Побесня: сграбчи с лявата си ръка Верховенски за косата и с все сила го тръшна на земята, след което излезе на улицата. Но не бе изминал дори трийсет крачки, когато онзи пак го настигна.

— Мир, мир, хайде, мир! — шепнеше той трескаво. Николай Всеволодович сви рамене, но нито се спря, нито се обърна.

— Вижте какво, още утре ще ви доведа Лизавета Николаевна, искате ли? Не? Защо мълчите? Каквото искате, това ще направя, само кажете. Добре, отстъпвам ви и Шатов, искате ли?

— Ще рече, вярно е, че сте решили да го убиете? — викна Николай Всеволодович.

— Не, ама за какво ви е Шатов? За какво? — задъхваше се от бързане изпадналият в истерия Верховенски, като подтичваше край Ставрогин и непрекъснато го хващаше за лакътя вероятно без да си дава сметка за това. — Добре, добре, отстъпвам ви го, само мир да има. Сметката ви е голяма, но хайде… да се помирим!

Най-сетне Ставрогин вдигна очи към него и остана поразен. Това не беше нито погледът, нито гласът на Пьотър Степанович, не бе човекът, с когото току-що беше говорил в стаята, пред него стоеше съвсем друг човек. Това беше един обезумял човек, на когото отнемат или вече са отнели най-голямата скъпоценност.

— Ама какво става с вас? — викна Ставрогин. Онзи не отговори, а продължи да подтичва подире му, гледайки го със същия умоляващ, но същевременно непреклонен поглед.

— Да се помирим! — прошепна той още веднъж. — Вижте какво, ако е въпросът, и аз ходя с нож като Федка, но да се помирим.

— За какво съм ви най-сетне, дявол да го вземе! — изумен и вече наистина разгневен викна Ставрогин. — Каква е тая тайна? Какво сте се лепнали за мен, като че съм ви талисман?

— Изслушайте ме, ние ще разбуним цяла Русия — запъхтяно, трескаво, като насън бъбреше оня. — Не вярвате, че ще разбуним Русията, а? Така ще я разбуним, че всичко ще хвръкне из основи. Кармазинов е прав, че липсват устои. Кармазинов е много умен. Само десет такива групички в Русия, и съм неуловим.

— Все от такива глупаци ли? — изтърва се, без да ще, Ставрогин.

— По-кротко, по-кротко, Ставрогин! Трябва да ви кажа, че и вие не сте чак толкова умен: просто ви е страх, не вярвате, плашат ви мащабите. Пък и защо да са глупаци? Не са такива глупаци; днес всеки се води по нечий ум; днес самостоятелните умове са ужасно малко, Ставрогин. Виргински е извънредно чист човек, десет пъти по-чист от такива като нас; впрочем да го оставим него. Колкото до Липутин — Липутин е мошеник, но аз и на него му знам цаката. Няма мошеник, на когото да не може да му намериш цаката. Остава Лямшин, но и той ми е в ръцете. Още няколко такива групички, и готово — колкото щеш пари и паспорти, малко ли е това? Малко ли е, а? Па да вървят да ме ловят тогава. Едната група ще я разкрият, на следващата ще се издънят. Ще разбуним Русия… Мигар не виждате, че ние двамата сме предостатъчно?

— Дръжте Шигальов, а мен ме оставете на мира…

— Шигальов е гений! Ако искате да знаете, той е гениален като Фурие, но е по-смел от Фурие, по е силен от Фурие; не се бойте, и на него ще му дойде редът. Нали той измисли „равенството“!

„Той има треска и бълнува; изглежда, му се е случило нещо много особено“ — пак го погледна Ставрогин. Вървяха, без да спират дори за момент.

— Добре го е казал в тетрадката си — продължаваше Верховенски, — главното е дето въвежда повсеместно шпиониране. Всеки член на обществото следи останалите и е длъжен да съобщава нагоре. Всеки принадлежи на всички, а всички — на всекиго. Всички са роби и в робството си са равни. Клевети и убийства са допустими, но само в краен случай, главното е равенството. И затова първата работа е да се смъкне нивото на образованието, науката и изкуството. Високото ниво на науката и изкуството е достъпно само за изключителните дарования, а на нас изключителни дарования не ни трябват! Изключителните дарования винаги са заграбвали и властта и са били деспоти. Изключителните дарования не могат да не станат деспоти и винаги повече са развращавали, отколкото са носили полза; тях ги изхвърлят или ги бесят. На Цицерон се отрязва езикът, на Коперник се избождат очите, Шекспир го пребиват с камъни — туй е то шигальовщината! Робите трябва да са равни: разбира се, без деспотизъм не е имало и няма нито свобода, нито равенство, но вътре в стадото равенството е необходимо — туй е то шигальовщината! Ха-ха-ха, учудвате ли се? Аз съм за шигальовщината!

Ставрогин се мъчеше да ускори крачката и по-скоро да стигне у дома си. „Да е пиян — питаше се той, — ама кога да се е напил? Мигар го е хванал конякът!“

— Вижте какво, Ставрогин, идеята да се сринат планините не е лоша, не е и смешна. Аз съм за Шигальов! Долу образованието, стига наука! Материал има и без наука ще стигне за хиляда години, но трябва да се въведе послушание. Едно му липсва на тоя свят — послушанието! Жаждата за образование сама по себе си е вече аристократизъм. Появи ли се семейство, появи ли се любов, да покълнат само — и ето ти го желанието за собственост. Но ние ще смажем желанието: ще го удавим в пиянство, ще развихрим интригата, доноса; ще развихрим нечуван разврат; ще удушим всеки гений още в пелените му. Всичко е под един знаменател, пълно равенство! „Знаем си занаята, честни хора сме и нищо друго не ни трябва“ — така отговориха английските работници съвсем наскоро. Необходимо е само необходимото — това ще е занапред девизът на земното кълбо. Но са нужни и трусове — затова ще се погрижим ние, управниците. Робите трябва да имат управници. Безпрекословно послушание, пълно безличие, но веднъж на трийсет години Шигальов прави едно трусче и изведнъж всички започват да се ядат взаимно — естествено, в определени граници — единствено за да не ги обземе отегчение. Отегчението е аристократично чувство; при шигальовщината няма да има нито отегчение, нито желания. Желанието и страданието са за нас, а за робите — шигальовщината.

— Себе си вие изключвате — пак не се стърпя Ставрогин.

— И вас. Знаете ли какво, възнамерявах да дам света на папата. Да се спеши и бос да се покаже на тълпата: един вид: „Вижте докъде ме докараха, значи!“ — и всичко живо ще се юрне подире му, дори войската. Папата — горе, ние — наоколо, а под нас — шигальовщината. Остава само да се съгласи относно папата; но и това ще стане. А колкото до него, старчето моментално ще приеме. Впрочем какво друго му остава, запомнете какво ви казвам, ха-ха-ха, глупаво ли ви се вижда? Казвайте, глупаво или не?

— Ами доста — измърмори Ставрогин с досада.

— Доста! Вижте какво, аз се отказах от папата! По дяволите шигальовщината! По дяволите папата! Иска се нещо по-реално от шигальовщината, защото шигальовщината е ювелирна работа. Това е идеалът, това е бъдещето. Шигальов е ювелир и глупав като всеки филантроп. Тук се иска черна работа, а Шигальов презира черната работа. Вижте какво — папата ще го оставим на Запада, а у нас ще бъдете вие!

— Стига пиянски приказки — измърмори Ставрогин и ускори крачка.

— Ставрогин, вие сте красавец! — викна Пьотър Степанович почти в упоение. — Знаете ли го, че сте красавец! Най-ценното ви е, че понякога не го знаете. О, аз съм ви изучил! Аз много често ви гледам отстрани, през ключалката. Вие сте дори простодушен и наивен, знаете ли това? Все още сте такъв! Сигурно страдате и страдате искрено от това си простодушие. Аз обичам красотата. Нихилист съм, но красотата обичам. Кой е казал, че нихилистите не обичали красотата? Те не обичат само идолите, но аз пък си имам един идол, когото обичам. Вие сте моят идол! Вие! Вие не оскърбявате никого, а всички ви мразят; държите се с тях като равен, а ги е страх от вас, много хубаво. Вие сте непристъпен. Вие сте страшен аристократ, Ставрогин. А аристократът, който прегърне демокрацията, е обаятелен! Животът не е нищо за вас, нищо не ви коства да го пожертвате — и своя, и чуждия. Вие сте точно такъв, какъвто трябва. На мен, на мен ми трябва точно такъв като вас. Не познавам друг като вас. Вие сте водач, слънце, а аз жалък червей в краката ви…

И изведнъж Пьотър Степанович му целуна ръка. Студени тръпки полазиха по гърба на Ставрогин и той уплашено дръпна ръката си. Спряха.

— Луд! — прошепна Ставрогин.

— Може и да бълнувам, може и да бълнувам — задъхваше се оня, — но първата крачка я измислих аз! Къде е Шигальов, къде съм аз! Шигальовци мно-ого! Но само един-единствен човек в Русия можа да изобрети първата крачка и знае как да я направи. Този човек съм аз. Аз! Какво ме гледате? Нужен сте ми, ясно ли ви е, без вас съм кръгла нула. Без вас съм муха без глава, идея в епруветка, Колумб без Америка^[1].

Ставрогин стоеше и втренчено се взираше в обезумелите му очи.

— Чуйте, чуйте, почваме с размирици — продължаваше да се задъхва Верховенски, като постоянно дърпаше Ставрогин за левия ръкав. — Казах ви вече — ще проникнем в самия народ. Знаете ли, че ние и сега вече сме ужасно силни? Знаете ли, че са наши не само тия, дето колят и палят, не само тия, дето действат с класическия пистолетен изстрел или дето хапят. Такива само ни пречат. Защото аз съм за дисциплина. Че аз не съм социалист, аз съм мошеник, ха-ха-ха! Чуйте, чуйте, направил съм им сметката, до един съм ги изброил: учителят, който заедно с децата осмива техния бог и майчината им люлка, е вече наш. Адвокатът, който защитава образования убиец, изтъквайки, че бил по-развит от своите жертви и че за да се сдобиел с пари, не е могъл да не убие, е вече наш. Учениците, дето убиват мужика, за да изпитали силни усещания, са наши. Съдебните заседатели, които оневиняват престъпниците, са наши. Прокурорът, който трепери в съда, че не е достатъчно либерален, е наш, наш. Администратори, литератори, о, нашите са много, страшно много, макар самите те дори да не подозират! От друга страна, послушанието на учениците и глупците е стигнало до краен предел; наставниците се давят в собствената си жлъчка; тщеславието е взело невероятни размери, апетитите са зверски, нечувани… Знаете ли, представяте ли си колко много са тия, дето ще ни паднат в ръцете наготово? Като заминавах, свирепстваше тезисът на Litre, че престъплението е лудост. Връщам се — престъплението вече не е лудост, а напротив — олицетворение на здравия смисъл, почти дълг или най-малкото благороден протест. „Убил ли, че как да не убие, като е по-развита личност и му трябват пари?“ Но това е само началото. Руският бог вече капитулира пред кръчмата. Народът се е впиянчил, впиянчили са се майките, пиянстват и децата, черквите са празни, а в съдилищата ти казват: „Или домъкни ведро водка, или ще играе тоягата!“ О, какво поколение израства! Жалко само, че нямаме време за чакане, докато съвсем се впиянчат! Ах, колко жалко, че няма пролетарии! Но ще има, натам върви…

— Жалко, че и ние оглупяхме — измърмори Ставрогин и тръгна по пътя.

— Вижте какво ще ви кажа, с очите си съм виждал как шестгодишно дете прибираше пияната си майка у дома, а тя го псуваше на поразия. Да не мислите, че това ме радва? Когато ние хванем юздите, няма да го оставим така… ако се наложи, за по четирийсет години ще пращаме по пущинаците… Но едно ли, или две поколения разюзданост са просто необходими; хем нечувана, най-безогледна разюзданост, когато човек се превръща в гаден, страхлив, жесток, себелюбив плазмодий — ето какво ни трябва! Ще ги пуснем и да се „накърняват“ малко, да свикват. Какво се смеете? Не си противореча. Противореча само на филантропите и на шигальовщината, а не на себе си. Аз не съм социалист, аз съм мошеник. Ха-ха-ха! Жалко, че времето ни е малко. Обещах на Кармазинов да почнем през май и до Света Троица да сме свършили. Наближава, нали? Ха-ха-ха! Знаете ли какво ще ви кажа, Ставрогин: в руския народ досега нямаше цинизъм, нищо че толкова псува. Но знаете ли, че този крепостен роб уважава себе си повече, отколкото се уважава Кармазинов? Пердашили са го, но не е предал боговете си, а Кармазинов предаде своите.

— Знаете ли, Верховенски, че за първи път ви слушам и съм просто изумен — промълви Николай Всеволодович, — ще рече, вие наистина не сте социалист, а някакъв политически… честолюбец!

— Мошеник, мошеник, кажете си го. Интересува ли ви кой съм аз? Ще ви кажа кой съм, и до това ще стигнем. Какво си мислите, току-тъй ли ви целунах ръка! Но ще трябва и народът да повярва, че ние сме, които знаем какво искаме, а ония само „размахват сопата и удрят по своите“. Ех, де да имаше време! Там е белята, че нямаме време! Ще развеем знамето на разрушението… можете ли ми каза впрочем защо тая идея е толкова обаятелна? Но ще трябва да се поизпотим. Ще трябва да пуснем в ход палежите… легендите… За тая цел и най-келявата „петорка“ ще ни влезе в работа! В тия „петорки“ аз такива мераклии ще ви намеря, дето майка си няма да пожалят, че и ще благодарят за честта. И ей го, ще почне размирното време! Такова друсане ще падне, дето светът не е виждал… Ще се раздруса, ще потъне в мъгла Русията, ще заплаче земята за старите си богове… И тогава, тогава изваждаме на бял свят… Кого?

— Кого?

— Царския син. Престолонаследника.

— Кого-о?

— Престолонаследника; истинския. Вас, вас!

Ставрогин за миг се замисли.

— Нов самозванец ще обявите?^[2] — попита внезапно той, гледайки с дълбоко учудване обезумелия си спътник. — А, разбрах най-сетне, това бил, значи, планът ви!

— Ще кажем, че „още се укрива“ — тихо и почти влюбено заговори Верховенски, който наистина приличаше на пиян. — Знаете ли как звучи на хората това „още се укрива“? Укрива се, но всеки момент, всеки момент ще се появи. Скопците да имат много здраве с тяхната легенда! Ние каква легенда ще пуснем! Престолонаследникът е жив, но не се показва никому! О, каква легенда става! Но най-важното е, че идва нова сила. А тъкмо туй се иска, нали това им е зорът! Какво направи социализмът: развенча старите сили, но не предложи нови. А ние — нова сила, хем каква сила, нечувана! Пък нали лостът ни трябва само за веднъж, колкото да подпрем земята. Всичко живо ще се вдигне накрак!

— И вие най-сериозно сте разчитали на мен? — злобно се усмихна Ставрогин.

— Недейте, недейте се смя тъй злобно! Не ме плашете. Аз сега съм като децата, до смърт мога да се уплаша от такава една усмивка. Вижте какво, аз на никого няма да ви показвам, на никого, така се прави. Жив е, значи, но никой не го е виждал, „укрива се“. Макар че защо да не ви покажа на един от стоте хиляди например. По цялата земя ще тръгне: видели са го, видели са го! Че какво, Иван Филипович не го ли видяха да се възнася като бог Саваот^[3] на небето с колесницата, „с очите си“ го видяха. А къде е Иван Филипович, къде сте вие — красавец, горд като истински бог, който нищо не иска за себе си и е увенчан с ореола на жертвата, „укрива се“! Най-важното е легендата! Вие ще ги покорите, с един поглед ще ги покорите! Носи самата истина, самата справедливост, но се укрива! И хайде тогава две-три соломоновски решения — един на десетте хиляди да оправим, всичко живо ще се юрне да се жалва. Че защо са ни тия „петорки“, ако това не могат разгласи? Ама ще разгласят. И в най-загубеното село ще се разчуе, че има една хралупа, дето е казано да се пускат жалбите. И камъните ще зашушукат: „Нов закон иде, праведен!“, и ще прелее морето, и целият тоя панаир ще рухне из основи. И тогава вече ние пък ще помислим как да иззидаме новата сграда. Първата! Ще зидаме ние, само ние!

— Безумие! — промълви Ставрогин.

— Защо не искате, защо? Боите ли се? Че нали затова се хванах за вас, защото от нищо не ви е страх. Неразумно ли ви се струва? Ами че аз съм още Колумб без Америка; мигар Колумб е разумен без свойта Америка?

Ставрогин мълчеше. А бяха стигнали вече до тях и стояха пред входа.

— Вижте какво ще ви кажа — доближи се до ухото му Верховенски, — безплатно ще го направя; още утре ще свърша с Маря Тимофеевна… безплатно; и още утре ви довеждам Лиза. Искате ли я Лиза, още утре?

„Тоя май наистина е откачил“ — усмихна се Ставрогин. Входната врата се отвори.

— Ставрогин, наша ли е Америка? — за последен път го хвана за лакътя Верховенски.

— Защо ни е? — сериозно и строго попита Николай Всеволодович.

— А-а, не ви се ще, тъй ли, знаех си аз! — кресна онзи в пристъп на бясна злоба. — Ама лъжеш, мръсно, похотливо, изкилиферчено аристократче, не ти вярвам, апетитът ти е вълчи!… Разберете най-сетне, сметката ви стана много голяма, не мога вече да ви оставя! Няма друг като вас на земята! Аз още в странство си ви измислих; измислих ви, щото ви гледах. Да не бях ви гледал, да не бях ви разбирал, нищо нямаше да ми роди главата!…

Ставрогин мълчаливо взе да се изкачва по стълбите.

— Ставрогин! — викна подире му Верховенски. — Давам ви един ден… хайде — два… три да бъдат: повече от три не мога и да чакам отговора ви!