Тимъти Зан
Блекколар (8)

8.

Беше време.

Музиката в клуб „Апекс“ беше достигнала гръмотевична сила и помещението буквално се тресеше. Музиката, светлините и алкохолът бяха превърнали тълпата в кипящ казан от гняв и разочарование. Тийнейджърите бяха готови да експлодират.

И необходимият катализатор вече беше готов. От другата страна на сцената Денис Хенриксън гледаше Дарбин с вдигнати въпросително вежди. Дарбин му кимна. Усмихнат мрачно, Хенриксън се качи на сцената и взе микрофона. От своя страна, Дарбин отмести стола си назад и се приготви за действие.

— Приятели! — Гласът от усилвателя изгърмя в стаята и няколко тийнейджъри прекъснаха разговорите си и погледнаха към сцената. — За какво седим тук? Защо позволяваме на проклетите колита да правят това с нас? Не ни ли пука вече?

Все повече глави се обръщаха и шумът от разговорите заглъхваше. Хенриксън започна унищожително обвинение на правителството. Дарбин знаеше, че това не се дължи толкова на думите — всички ги бяха чували и преди, — а на начина, по който ги казва. Хенриксън притежаваше онази неподдаваща се на определение аура на авторитет, онази способност за увличане на предани и ентусиазирани последователи, която го правеше роден лидер. Към природните му способности бяха прибавени три години тайно обучение по психология и социология, които го бяха превърнали в майстор манипулатор на човешките емоции.

Тълпата реагираше. Фоновият шум отново нарастваше, но вече не се състоеше от разочаровани разговори. Виковете бяха животински, пълни с омраза и ярост. В един ъгъл започнаха да скандират: „Да го изгорим! Да го изгорим! Да го изгорим!“. Все повече и повече гласове подемаха призива и след секунди сградата се тресеше от гневно тропане с крака.

На съседната маса един тъмнокос младеж бръкна полекичка в джоба си. Без да бъде забелязан сред хипнотизираните скандиращи, Дарбин отиде зад него и когато ръката на тийнейджъра се измъкна от джоба, го удари по врата със силен, добре насочен удар. Младежът се просна в безсъзнание на масата и Дарбин се наведе да вземе предмета, който беше изпуснал. Беше предавателно устройство.

Дарбин го сложи в джоба на младежа и се усмихна доволно. Отдавна подозираше, че този младеж е информатор на службата за сигурност — това беше главната причина, поради която беше избрал маса до него. Колитата не трябваше дори да подозират какво щеше да се случи.

Изведнъж тълпата тръгна — изсипа се покрай Дарбин към страничния изход като вихър. Дарбин погледна навреме, за да види Хенриксън да напуска сградата начело на младежите. Присъедини се към потока и тръгна към изхода. Толкова се беше съсредоточил върху подставеното от колитата лице, че беше пропуснал последните думи на речта на Хенриксън. Беше срамота — толкова искаше да ги чуе.

Навън тълпата зави надясно. Две пресечки напред се издигаше южният портал на Центъра. Тичайки покрай края на тълпата Дарбин отиде до средата на групата, където при нужда можеше да действа като втори лидер.

— Стой! — извика един глас пред тях — един от стражите на портала викаше в мегафон. — Има заповед да се разпръснете!

В отговор Хенриксън изрева нещо, което Дарбин не разбра, и удвои скоростта си. Откъм стражите блеснаха светкавици и удариха първата редица. Оръжията очевидно бяха настроени на малка мощност — да изгарят вместо да убиват — и за секунда тълпата се стъписа; чуха се писъци на болка и ярост. Но Хенриксън дори не намали темпото. Силният му глас изрева и тълпата отново се спусна напред. Дарбин видя как стражите презаредиха лазерите, докато отстъпваха. Порталът тъкмо се отваряше зад тях, когато вдигнаха оръжията си за втори изстрел — убийствен вероятно, който дори скритата риза от гъвкава броня на Хенриксън не би могла да спре.

Втори залп обаче не последва. Главите и на двамата стражи едновременно отскочиха назад и те се строполиха на земята. Стражът отвътре ги погледна зяпнал за миг преди да бъде повален от скрития отличен стрелец блекколар на О’Хара.

С триумфиращ вик Хенриксън мина през бариерата. Някои от тийнейджърите спряха да вземат оръжията на стражите и когато една кола, пълна с хора на сигурността, изфуча иззад ъгъла секунди след това, лазерните изстрели я обгориха преди хората в нея да могат да реагират. Това им осигури още осем оръжия и скоро въздухът беше изпълнен с лазерен огън, тъй като бунтовниците изливаха гнева си върху околните сгради. Хенриксън отново се развика и замаха и тълпата отново тръгна напред към правителствения център.

Тъй като следеше за нападение на сигурността отзад, Дарбин видя три автомобила — едно такси, една частна кола и един пикап, — които се измъкнаха. „Първата фаза е завършена“ — помисли той и я отметна във въображаемия си списък. Сега идваше втората, акцията, на която бяха дали названието „Примамка“: да привлекат върху собствените си глави най-лошото. Леко разтреперан, като все още поглеждаше назад, той побърза да настигне тълпата.

 

 

Рапортът стигна до Голуей още докато беше на път към сградата на сигурността.

— Колко влязоха, сержант? — попита той.

— Поне двеста, сър — докладва Грейциан, който беше заел поста на главния пулт. Гласът му трепереше въпреки очевидните усилия да го овладее. — Не зная как. И тримата стражи изведнъж паднаха, когато порталът се отвори, но детекторите за енергия и метал не откриха нищо, което може да е оръжие.

— Прашки — промърмори Голуей.

— Сър?

— Снайперистко оръжие на блекколарите — каза високо префектът. — Пусни едно М-седем — искам всички да са готови за потушаване на бунт.

— Слушам, сър — каза Грейциан. В същия момент на дисплея в колата на Голуей се появи едно голямо М-7. — Изпълнено, префект.

Голуей натисна копчето „рисет“ и М-7 изчезна.

— Добре. Докладвай за другите четирима, които сме изгубили.

— Бяха четиримата резервни, които наредихте да отидат на портала. Тъкмо съобщиха, че са чули бунтовниците, и бяха ударени. Предполагам са мислели, че тълпата е все още извън стената.

— Защо? — кипна Голуей. — Нали наблюдаваше бунтовниците? Защо не ги предупреди?

— Сър… аз… Всичко стана толкова бързо, че…

— Значи си си глътнал езика и четирима мъже са мъртви. — Думите на Голуей бяха сурови, но гневът му бързо премина към разбиране. Сега блекколарите имаха инициативата — както беше винаги с атакуващите, — а неговите сили не бяха реагирали достатъчно бързо. Те бяха тренирани за такава ситуация, разбира се, но никой не я беше взимал на сериозно от години. Можеха ли да се организират в разгара на битката? Не беше сигурен.

За едно нещо обаче беше сигурен: ако хората му се ангажираха със защитата на Центъра, това щеше да доведе до бедствие. Той трябваше да спре бунта колкото се може по-бързо преди блекколарите да направят нещо друго.

— Сержант, какво имаме във въздуха?

— Всичките осем наблюдатели, координиращи наземното действие. Тълпата е доста добре разпределена и всяка група има най-малко едно откраднато оръжие. Тълпи започват да се оформят и пред другите портали, но засега ги държим назад.

Координацията беше почти всичко, което можеха да вършат наблюдателите; те нямаха усъвършенствана огнева мощ за прецизни атаки, която можеше да удари бунтовниците, без да засегне тези около тях. Но на Плинри имаше кораби, които можеха да направят това.

— Свържи се с космодрума. Искам техните патрулни кораби да дойдат веднага.

— И шестте ли? — попита Грейциан неуверено. — Това ще остави космодрума без защита.

— Те си имат своя защита, нали? Освен това справянето с бунтовниците няма да продължи дълго. Ако се безпокоят, винаги могат да поискат рикрилите да изпратят два корсара.

— Да, сър. — Пауза. — Свързах се с дежурния офицер на космодрума; трети канал.

Голуей включи телефона си и даде нареждания.

 

 

Дойдоха на малка височина над града: шест лъскави кораба. Пристигнаха от север и изместиха малките наблюдатели на сигурността, които се оттеглиха да им осигурят пространство. От своя уединен покрит с дървета хълм на два километра източно от града Трефър Доно ги преброи, когато се появиха, и кимна доволно. Голуей беше извикал патрулните кораби от космодрума малко по-скоро, отколкото той бе очаквал, но това беше добре: Доно и Терис Шен бяха на позиция от почти час.

Приклекнал зад мерниците на двойния ракетомет, проснал осакатените си крака неудобно настрана, старият блекколар си позволи за момент да съжали. Този последен акт на открито неподчинение се беше забавил много, а той искаше да може да го види докрай. Но някой трябваше да поеме задълженията и по-добре този някой да беше той, отколкото някой с два здрави крака. Идунайнът може да те държи жив дълго, но за повредената плът е необходимо друго лечение и отказът на колитата да го осигурят беше просто още една сметка, която трябваше да се уреди.

Мигът мина и Доно се усмихна и свали предпазителя. Всичките трябваше да платят една цена и ако неговата беше по-голяма от средната, това беше просто дълг на комскуер. Сигурно Лейт беше изпълнил своя, без да трепне. Доно обаче трепна, когато си помисли за самотното бдение на Лейт като техен човек за контакт, търпеливото чакане в онази нелепа роля — чакане на контакт, който най-накрая беше осъществен. Той щеше да е добър командир, Доно го знаеше. Надяваше се само тази вечер да са останали достатъчно парчета, та Лейт да ги събере.

Почти беше време. Патрулните кораби заемаха позиция над Капстоун и търсеха бунтовници. Доно изчака, докато почти спряха, и внимателно натисна спусъка.

С рояк искри малката ракета земя-въздух излетя от лявата тръба. Доно избра друга цел и стреля пак.

Резултатът беше такъв, какъвто очакваше. Синьо-бяло слънце избухна в центъра на единия кораб и той полетя към земята. Вторият кораб, маневрирайки като обезумял да избегне горящия си другар, попадна директно на пътя на втората ракета. Дори нямаше време да падне, а се пръсна във въздуха от вторичната експлозия на горивото. Третият патрулен кораб се гмурна опасно ниско към земята, тласнат от силата на експлозията, и тъкмо възстановяваше равновесието си, когато една ракета излетя от позицията на Шен на югозапад и го свали. Всичко се случи толкова бързо, че чак тогава гърмежите от експлозиите достигнаха до хълма на Доно.

Старият блекколар се усмихна. Три свалени в първия залп — по-добро не беше й очаквал. Другите три кораба бръмчаха в небето като стършели и търсеха нападателите, но Доно не беше особено разтревожен. Корабите, макар и рикрилско производство, бяха копия на предвоенна теранска конструкция и той знаеше, че сензорите им не могат едновременно да извършват детекция в широк и тесен ъгъл. Съсредоточени върху бунтовниците в Капстоун, те вероятно не можеха да проследят траекториите на ракетите. Основен проблем при кражбата на чужда технология, напомни си сухо Доно: оригиналният й производител винаги знае най-много за нея.

Два от корабите преминаха на стандартен режим на търсене, третият се издигна високо, откъдето можеше да наблюдава цялата площ. Подход, лишен от въображение и потенциално скъп: можеше да им струва един от нисколетящите кораби. Доно презареди ракетната установка и изчака търсещите кораби да дойдат по-близко. Но докато ги наблюдаваше, единият от тях рязко се отклони и се завъртя наляво. Шен беше открит.

Другият зенитчик също го знаеше и две ракети излетяха в бърза последователност. И двете експлодираха безвредно, пресрещнати от лазерен огън.

Доно изруга, завъртя установката и натисна спусъка. Това щеше да разкрие позицията му, но нямаше друг изход. Шен беше изпразнил и двете цеви и няколко секунди щеше да е лесна цел — докато презареди.

Ракетата пое към целта си и интуитивното му чувство, че колитата от екипажа са новобранци, се потвърди. Съсредоточени върху беззащитната позиция на Шен, те изобщо не видяха приближаващата се ракета, докато не стана много късно — тогава пилотът се опита да избегне неизбежното и побягна, но ракетата ги настигна и тури край на полета им. Доно се намръщи презрително и заоглежда небето за останалите кораби — един пилот блекколар, който е сигурен, че го чака смърт, щеше да запази позицията си и да се разбие върху своя враг.

Изведнъж с рев върхът на хълма избухна в син пламък и той едва успя да затвори очи, та лазерният огън да не го заслепи. Светлината угасна така бързо, както се беше появила, и остана само по-слабото сияние на горяща растителност. Доно лежеше на земята. Гъвкавата му броня беше толкова гореща, че направо го опърляше. Той отвори очи и се опита да види остатъчния виолетов образ пред себе си. Знаеше, че е извадил късмет: ако атакуващият кораб беше останал над него, вместо да пикира, сега щеше да е мъртъв. Гъвкавата му броня обаче нямаше да издържи втора атака. Той се претърколи, огледа небето и запълзя към ракетната установка.

Не беше добре. Ракетите изглеждаха непокътнати, но тънкият метал на направляващите тръби беше леко огънат от силната топлина. Като скърцаше със зъби, Доно изтегли затвора на едната тръба.

В следващата секунда още една експлозия проехтя във въздуха и той обърна глава точно навреме да види един повреден кораб да се върти безпомощно към земята. Още един за Шен. Но триумфът беше краткотраен — само след секунди последният патрулен кораб се спусна от висините и позицията на Шен беше изтрита от лазерен огън. Останалите ракети на Шен избухнаха и изпратиха огнено кълбо към небето. Корабът помете района с лазерите си, за да е сигурен, че врагът е мъртъв. С последни усилия Доно взе една от ракетите и се запрепъва надолу по хълма.

Корабът зави и се насочи към него. Легнал по гръб на хълма, старият блекколар замръзна, стиснал здраво тръбата под едната си ръка. Нямаше шанс да не го открият — светлината от горящите дървета над него се отразяваше ясно от полуизпарената му броня. Единствената му надежда беше да се преструва на умрял и да ги привлече достатъчно близко за един последен изстрел.

Корабът идваше към него; не бавно, но не и със съкрушителното ускорение на пикирането. Доно чакаше, спрял да диша… и накрая прецени, че корабът е достатъчно близко. Лявата му ръка натисна конвулсивно спусъка и ракетата излетя, газовете изгориха дясната му ръка и целия хълбок и той ахна от болка. Но преди да умре има удоволствието да види как опашката на патрулния кораб лумна в синьо-бял пламък.

Беше почти мъртъв, когато корабът се разби в земята до него.

 

 

Калта на космодрума беше студена, а нискостеблените дървета не правеха нищо да спрат лекия северен вятър. Джеймс Новак не забелязваше стихията; лежеше на пет метра от външната ограда и вниманието му беше съсредоточено върху оскъдните светлини на сградите. Наблюдаваше ги от половин час и напрегнато очакваше сигнал, че силата на блекколарите е забелязана. Но очевидно тяхното преднамерено бавно пълзене не беше задействало детекторите за движение на колите. Сега между тях и засенчените неясни корсари бе само оградата и нейните защити.

За момент Новак се съсредоточи върху самата ограда. За разлика от защитната стена на Центъра, тази бариера беше построена от рикрилите по техни военни спецификации. Освен сензорите за движение, вградени в почти неразрушима мрежа, имаше детектори за метал и радиация, предназначени да откриват тежко оборудване и да помагат за насочване на противовъздушните лазери, монтирани на кулата на космодрума. За спиране на живата сила имаше мини, възпламенявани или от натиск, или от сензори на оградата. Не беше чудно, че оградата никога не беше атакувана.

Сега всичко това щеше да стане древна история. Само преди минути патрулните кораби бяха излетели като нечий голям брат да уреди разпрата, предизвикана от някой побойник. Вече трябваше да са над Капстоун…

Той видя първия блясък с крайчеца на окото си и погледна навреме, за да види втория и третия. Обърна се пак към сградите на космодрума и се опита да прецени подходящия момент. Патрулните кораби сигурно бяха достатъчно заети и нямаше да се върнат скоро. Поне не всичките.

В казармите неочаквано светна.

Новак не чака. Посегна вляво и натисна спусъка на късото, приличащо на минохвъргачка оръдие, което преди двадесет минути грижливо беше разположил в калта. Обикновените стълби бяха безполезни близко до оградата — или бяха много големи и задействаха сензорите за движение, или беше необходимо твърде много време за нагласяване. Обаче…

Със съскане на компресиран въздух една телескопична полутвърда тръба се изви като змия от цевта на минохвъргачката и прелетя на два метра над оградата. Още преди дъгата да докосне земята, от нея започна да тече бяла течност — и от предния й отвор, и през перфорацията на самия маркуч. Течността бързо се втвърди и за секунди се оформи широк половин метър мост. Новак бързо започна да се изкачва.

Три мини се взривиха една подир друга, когато мина над тях, но почти не повредиха моста — жилавата пяна ги забави до енергии, които гъвкавата броня можеше да понесе с лекота. Вляво чу подобни експлозии, когато Куон и Хевън също поведоха групите си през оградата.

Лазерите на кулата очевидно не бяха в режим на автоматичен огън по нарушители, които проникват по земя — една система, реши Новак, за която колитата скоро щяха да съжаляват — и той стигна оттатък, без да стрелят по него. Групата му — двадесет души — го последва: дванадесет младоци и осем блекколари. Новак приклекна до моста и изчака всички да преминат.

— Готови ли сте? — прошепна той.

— Рикрили! — изсъска някой и посочи.

Новак вече беше забелязал извънземните да изскачат от казармите.

— Няма проблем — каза уверено той, макар че устата му беше пресъхнала. — Напред.

Разпръснаха се като ветрило в тъмнината — блекколарите бяха начело да пресекат пътя на наближаващите извънземни, а младоците се пръснаха между паркираните корсари. Рикрилите бяха видели, че аварийните светлини са изгаснали — точните стрелци на Хевън се бяха погрижили за това — и сигурно бяха разбрали, че се извършва голямо нападение. Новак преглътна тежко, когато се смеси със заелите позиция бойци — те нямаха практика и бяха лесно уязвими. Пред тях, на осветената от звездите площ, между корсарите и казармите на рикрилите вече се водеше едностранна битка — скритите блекколари поваляха един по един приближаващите извънземни с прашки и звезди за хвърляне. Само отделни блясъци лазерна светлина осветяваха сцената — извънземните явно не искаха да рискуват да повредят корабите си.

Тази фаза завърши бързо и оцелелите рикрили стигнаха сенките около корабите. Приклекнал под един от изтребителите, Новак разбра, че го чака ужасна игра на криеница. Извънземните бяха разбрали, че стрелбата с лазер означава бърза смърт, и бяха приели ръкопашния бой, като разчитаха на късите си мечове и свръхчовешката си бързина. Беше рискована игра и за двете страни: рикрилите имаха числено превъзходство, но колкото повече забавяха очевидната си маневра да излетят с някой кораб, толкова по-добри бяха шансовете на блекколарите. Новак пъхна облечения си в ръкавица показалец под десния си ръкав и предаде съобщение: „Рикрилите на земята; побързай с главната цел.“

Отговорът беше кратка вихрушка от кодирани бойни заповеди, тъй като Куон и Хевън бяха преместили част от силите си да му помогнат. С малко късмет рикрилите щяха да бъдат обкръжени преди да са го разбрали…

Леко шумолене беше единственото предупреждение. Новак подскочи и се претърколи, но не достатъчно бързо — един широк меч изсвистя и го удари по лявата ръка. Той я извъртя бързо, та острието да се плъзне по ръкава от гъвкава броня, но все пак го заболя като от удар с тухла. Докато се търкаляше, извади нунчакуто си и замахна слепешката, за да задържи нападателя надалеч. Контраатаката беше несръчна и рикът лесно я избегна и нападна, но очевидно подцени рефлексите на блекколара. Новак избегна острието на милиметри, направи две крачки назад и извади от калъфа на лявата си ръка дълъг нож.

Рикът се хвърли върху него — сечеше мълчаливо с бързина и сръчност. Потен под гъвкавата броня, Новак продължи да се защитава — отблъскваше атаките с ножа и нунчакуто. Лявата ръка го болеше страхотно. Теоретично мечът не можеше да проникне през гъвкавата броня, но ударите бяха достатъчно силни, за да счупят кости, ако попаднеха както трябва. А ако рикът го осакатеше… е, тогава спокойно можеше да го удуши.

Новак преглътна. Сега беше между два реда кораби, изложен на слабата светлина от далечните сгради. Намираше се в лоша позиция — не само беше изложен на атака, но рикът можеше да го изтласка към другите извънземни. Той отчаяно се опита да премине в нападение… но извънземният също беше трениран боец. Бавно, но неотклонно Новак губеше почва.

И тогава, като дар от небето, в китката му постъпи ясен сигнал: „Сниши се; две секунди.“

Сърцето на Новак трепна. Той стисна ножа си с нова ярост, приклекна… и с рев от опашките на корсарите изригна пламък.

За момент рикът замръзна, стреснат от неочакваните експлозии. Но Новак беше готов и хвърли ножа си към лицето на извънземния. Рикът се наведе, вдигна автоматично меча си… и Новак замахна с нунчакуто с всичка сила.

Чу се глух пукот на кост и извънземният залитна, загубил равновесие. Новак продължи атаката — заудря го по главата и тялото с всички сили. Удряше отново и отново; и дори когато рикът падна неподвижен на земята, продължи да го удря още няколко секунди преди да се сети да спре.

Пое ужасен дъх. За малко… съвсем за малко да загине. И все пак, странно, неочаквано почувства нова увереност в себе си. Беше минало много време, откакто бе воювал истински, но пък беше направил всичко както трябва… и при това срещу рик.

Лазерна светлина изригна до него и още докато измъкваше звездата за хвърляне, той вече знаеше какво става. Рикрилите, стреснати от взривовете, бяха решили да използват лазерите, за да постигнат надмощие.

Някой изпищя, но докато най-близкият рик насочваше оръжието си към нова цел, падна — звездата на Новак се заби във врата му. По-далеч Новак видя отблясъците на други лазери. Прибра нунчакуто, извади още две звезди и като се придържаше в сенките, тихо тръгна напред. Огневата мощ, рикрилите щяха скоро да го научат, имаше само ограничено приложение срещу блекколарите.

След двадесет минути всичко беше свършило.

 

 

Космодрумът беше тих. Лейт изчака половин час и чак тогава разреши на Хокинг да мине с таксито през портала. През стъклото Кейн видя двама или трима блекколари да се спотайват в сенките; никакви униформи на силите за сигурност не се виждаха никъде.

— Целия космодрум ли сте завзели? — попита той невярващо.

— Сега ще разберем — каза Лейт. — Хокинг… онзи там прилича на Куон.

Беше наистина едрият блекколар — перчеше се с един завладян лазер. Той излезе напред, когато таксито спря пред него.

— Докладвай — каза Лейт.

— Кулата и по-голямата част от космодрума са наши. Има още малко рикрили в казармите, но са приклещени. Ако се наложи, можем да ги изпечем с противосамолетни лазери или дори да съборим зданието върху тях — Новак го огледа и каза, че може да стане с пет средно големи бомби, хвърлени върху ключови точки.

— Ясно — каза Лейт. — Но засега ще се въздържим от това… вътре може да има нещо, което да ни потрябва здраво. Как стои въпросът с корсарите?

— Всички с изключение на един са ефективно повредени, основно в задните гравитационни стабилизатори. Оставихме един незасегнат, както нареди. Додс го наглежда.

— Жертви?

— Тук на космодрума деветнадесет: трима блекколари и шестнайсет новаци. Дарбин докладва за трима новаци от бунтовниците, убити в Капстоун… Бройката може да е и по-голяма. Шен и Доно също са убити.

Лейт кимна тъжно.

— Победата е скъпа.

— Както винаги.

Лейт гледаше полето за приземяване и потриваше замислено буза.

— Товарните кораби изглеждат доста малки. Някаква представа колко са големи?

Куон хвърли бегъл поглед в тъмнината.

— Не съм сигурен. Клас Г, предполагам. Дженсън може да каже по-точно… той е тук някъде, вероятно в обхвата на антибръмбара. Да го попитам ли?

— Да. Ако потвърди, че са достатъчно големи, извикай камионите и започнете товаренето — искам да се махнем преди разсъмване. И ми дай далекообхватния си апарат — трябва да се свържа с кулата.

Куон откопча от колана си малък, приличащ на леща предмет и му го подаде.

— С кулата можеш да се свържеш и с тинглър, ако използваш код.

— Трябва да се свържа и с Додс. — Лейт взе комуникатора. — Хокинг, иди помогни на Дженсън с товарния кораб, който ще вземем. Мордикай, започни да събираш експедицията — знаеш кои тръгват. Добре. И ако намериш Дейл Грийн, му кажи да дойде. Той ще командва тук, докато ни няма.

Куон се върна в сянката, а Хокинг и Мордикай слязоха от таксито. Останал самичък с Лейт, Кейн неочаквано се притесни.

— Къде отиваме? — попита той.

— Да приберем твоите космически кораби, разбира се.

— Още сега?

Лейт го погледна любопитно.

— Разбира се. Сигурно не си очаквал да се качим на борда на пътнически кораб и да отлетим на Земята, сякаш нищо не се е случило. — Той посочи четеца на касети в скута на Кейн. — Как върви декодирането?

— Бавно. Кодът е сложен.

— Знаеш ли коя е системата?

В очите на Лейт имаше нещо, което не се хареса на Кейн.

— Защо? — попита той предпазливо.

— Защото трябва да зная къде отиваме преди да излетим.

— Но трябва първо да отидем на Земята и да съберем екипаж.

— Земята е първото място, на което ще ни потърсят — търпеливо обясни Лейт. — Трябва да се опитаме да наберем екипаж другаде. И така, коя е системата?

Кейн стисна устни.

— Система М-4. Сектор Орион.

— Хм. Аржент. — Лейт кимна и се намръщи.

— Това добре ли е, или е лошо?

— По малко и от двете. Процъфтяваща планета… предполагам, че още процъфтява… лесно ще е да намерим екипаж. От друга страна, сектор Орион се простира до границата с крайселите, което вероятно означава силно присъствие на рикрили.

— Ох! Това не е добре.

— Би могло да е и по-добре — съгласи се Лейт, вдигна комуникатора и го включи. — Лейт вика Додс. Лейт вика Додс.

Миг по-късно дойде отговор.

— Додс слуша.

— Как върви подготовката за полета?

— Току-що свърших. Имате ли информацията?

— Да… номер тринадесет по нашия списък. Разбра ли ме?

— Едно три, добре. Ако уредиш с кулата, тръгвам. Безопасно пътуване.

— На теб също. — Лейт натисна още две копчета. — Лейт вика кулата.

— Тук е Новак — бързо пристигна отговорът. — Подслушвахме последния ви разговор. Какво прави Додс?

— Специално поръчение — отговори остро Лейт. — От вас искам да спрете лазерите, докато излети.

Последва кратка тишина.

— Не си спомням Доно да е споменавал такова нещо — каза Новак.

— Не е. Аз го нареждам — отвърна Лейт.

— Разбирам. Зенитните лазери са изключени — докладва Новак след миг.

— Добре. Обади се на Додс и му кажи, че може да излита щом е готов. — Лейт изключи комуникатора, закачи го на колана си и се обърна към редиците корсари.

Кейн се изкашля.

— Какво точно си намислил, Лейт?

— Ще разбереш. — Той кимна към полето. — Ето, тръгва.

Тъмна маса се надигна от другия край на космодрума, синьо-виолетовата светлина на гравитационните двигатели хвърляше странни цветни сенки. Корабът зави на изток, излетя нагоре с изненадваща скорост и се изгуби в осеяното със звезди небе. След това изригна бяла звезда — включи се главният двигател. Звездата се изви в дъга на небето и след секунди изчезна.

Лейт се размърда; лявата му ръка търсеше дясната му китка.

— Някой наближава космодрума — каза той на Кейн. — Кола на сигурността, съобщава кулата. Мордикай идва. Искам да отидеш на кораба с него, там ще си в безопасност.

— Ами ти?

— Аз ще посрещна колата. — Погледна Кейн и добави:

— Аз не съм застрашен… не идва атакуваща сила. Но твоята сигурност е твърде важна, за да допускаме дори и най-малки рискове. Тръгвай.

С нежелание Кейн стана и загледа как Лейт тръгна към портала. Отнякъде изникна Мордикай и двамата тръгнаха през космодрума.

 

 

Лейт чакаше. Колата на сигурността пристигна и шофьорът слезе. Ръцете му бяха празни и настрана от тялото. Той видя Лейт и тръгна към него.

Беше префектът Голуей.

— Самичък съм и не съм въоръжен — бяха първите му думи. — Дойдох да преговаряме.

— Защо мислиш, че има нещо, за което да преговаряме? — попита тихо Лейт и прибра звездата за хвърляне, която държеше.

Голуей се намръщи и го огледа.

— Комскуер Лейт, нали? — Той поклати глава. — По дяволите, ти ни надхитри. Още не мога да го повярвам.

— Всъщност не беше толкова лесно — отговори Лейт. — Ти специално имаш много подозрителен ум. Но не си дошъл тук просто за размяна на комплименти, нали? Какво искаш?

— Тук съм главно да ви дам един съвет — каза Голуей.

— Като диверсия и като примамка бунтът, който извършихте, беше брилянтен. Но недейте да преигравате.

— Какво имаш предвид? — попита спокойно Лейт.

— Имам предвид, че ти докара населението до точка на запалване. Всички в Капстоун знаят какво става. Всички гледат внимателно бедата, в която ни натикват неколкостотин тийнейджъри, и вероятно се чудят какви ще са последиците от бунт на цялото население.

— И какви ще са?

— Бунтът ще съсипе Плинри — каза Голуей и Лейт беше поразен от силата в гласа му. — Секцията на рикрилите в Центъра не може да бъде превзета — сигурен съм, че го знаете. Дори ако едно въстание успее да ги затвори, това ще трае само докато не пристигне следващият рикрилски куриер. Една седмица след това ще пристигнат корсарите. — Голуей посочи на юг, където се виждаха светлините на Капстоун. — Ние още не сме се възстановили от последната война. Колко наказателни акции смятате, че ще трябва да понесем?

— Не много — призна Лейт. — Така че какво искаш от нас?

— Искам да спра бунта. Съгласен съм дори да го забавите, тъй като вероятно не сте заинтересовани да го спрете. Можем да преговаряме малко, ако е необходимо, но имайте предвид, че отстъпките, които мога да направя, са малко.

Лейт помълча за момент, после поклати глава.

— Никакви преговори не са необходими, Голуей. Ние няма да освободим Плинри… не и този път, във всеки случай. Нашите хора ще излязат в нелегалност за известно време и ако не ги притискаш и не си отмъщаваш на хората на Капстоун, няма да ти създават никакви проблеми.

Голуей впери очи в неговите.

— Обещаваш ли?

— Ще дам заповеди. Това е всичко, което мога да ти гарантирам.

Леко трепване на устните, което може би беше усмивка.

— Добре. Аз също ще се опитам да контролирам хората си. Иначе може би няма да има свят тук, когато се върнеш. — Очите му отново погледнаха към тъмните кораби. — Бих дал последната си доза идунайн, за да разбера какво се готвиш да правиш.

— Ще научиш някой ден.

— Сигурен съм — сухо каза Голуей, обърна се, отиде при колата си и отпътува.

 

 

От удобната си позиция близко до тежкия товарен кораб Кейн наблюдаваше как Голуей си заминава. В ума му се блъскаха противоречиви мисли. Срещата беше мирна, дори приятелска, и двамата мъже бяха говорили дълго. За какво? И по-важното — защо Лейт беше толкова сигурен, че няма свидетели на разговора?

Той поклати глава. Чувстваше се глупаво. Подозрения като това бяха несправедливи — срещата вероятно беше напълно честна: открити преговори. Все пак… Кейн почти импулсивно стисна по-силно касетния четец в ръката си. Откакто беше пристигнал, блекколарите издаваха заповеди и дори сега го третираха по-скоро като ценен товар. Но когато дойдеше последното критично положение, той, Алън Кейн щеше да държи коза. И нямаше да го даде лесно — на никого.

Лейт идваше. Кейн премести четеца в другата си ръка и тръгна към люка на кораба. Може би блекколарите щяха да му разрешат да помага в товаренето.