Тимъти Зан
Блекколар (7)

7.

Последните облаци се бяха разнесли и когато излязоха от вилата, звездите светеха с блясък, който Кейн никога не беше виждал на Земята. Той обаче почти не ги забеляза — в ума му имаше по-важни неща.

Пикапът беше претъпкан. Освен Лейт и Кейн тук бяха Мордикай, Доуис Хокинг и един съсухрен стар блекколар, когото Лейт представи като Тарди Спадафора. Последният, който шофираше, беше с Мордикай при по-раншното му пътуване в града. Когато наближиха Центъра, той зави и спря до сивата стена. Когато тръгна отново, двамата с Кейн бяха самички.

След минути спряха на двадесет метра от ярко осветения източен портал. Кейн стисна зъби, взе тежкото куфарче, което беше между него и Спадафора, и слезе. Мъчеше се да изглежда безгрижен, докато вървеше към светлините. Палтото и панталоните му скриваха целите му гъвкави доспехи с изключение на обувките — които изглеждаха доста странен модел, за да останат незабелязани. Мина сякаш цяла вечност, докато стигне до двамата външни стражи. Подаде личната си карта и изчака още една вечност стражът да я прегледа и да му направи знак да мине. И след секунди беше в Центъра.

През ненатоварените часове обикновено имаше таксита, така че нямаше проблем с транспорта. Като следваше указанията му, след няколко минути таксито стигна до една глуха улица. Сградите от двете й страни бяха тъмни — очевидно повечето живущи изключваха осветлението през нощта. Кейн се спотаи в сянката на най-близката сграда и зачака.

— Някакъв проблем? — промърмори глас от тъмнината и Кейн едва не си изкълчи врата, като се извъртя. Лейт клечеше само на метър; зад него Мордикай и Хокинг тъкмо се изправяха.

— Не… никакъв — отговори Кейн. — Оставих горните си дрехи под седалката.

— Чудесно. Дай ми това — каза Лейт и посочи куфарчето. — Повикай такси, моля те.

Кейн му подаде куфарчето и включи телефона си. Учуди се защо просто не му бяха казали да задържи таксито, с което бе пристигнал. Очевидно Лейт не искаше да остави следа тази нощ. Скоро видяха приближаващи се светлини.

— Няма ли да вземем куфарчето? — прошепна той.

Блекколарът поклати глава.

— То е за групата на Скайлър — техните шурикени, ножове и други съоръжения. Не можем да ги пренесем през стената — отгоре и от вътрешната страна има индукционно поле, което задейства алармата.

Кейн изненадано погледна внушителната сива бариера.

— Преминали сте над стената? Мислех, че има вградени сензори, които не позволяват това.

— Има — съгласи се Лейт. — Но стената е построена от принудително наета работна ръка… и ние бяхме между работниците. Някои места са направени така, че да остареят по-рано от останалите. Оттогава се люпят заедно със сензорите.

— Защо рикрилите не са ги поправили?

Лейт вдигна рамене.

— Защо да ги поправят? Прилича на случайно остаряване, а и останалите сензори ще засекат всяка стълба или крадец. Но ако знаеш къде да вървиш, можеш да прехвърлиш стената, без алармата да се задейства.

Таксито пристигна и четиримата се качиха.

— Накъде? — попита Кейн, сложил ръка върху картата.

— На сто метра покрай сградата на архивите — каза Лейт. — Искам да огледам.

Кейн докосна картата и таксито потегли по празната улица.

 

 

Въздухът в клуб „Апекс“ беше наситен с влажен пушек от пръчки хаста, смесен с миризмата на евтина бира и чипс. Седнал сам на една маса близко до ниската сцена, Сам Дърбин огледа помещението и се опита да прецени настроението на близо двестате тийнейджъри, натъпкани в клуба. Гневни — реши той. Слухът за нова правителствена схема за създаване на работни места беше опроверган преди по-малко от час и загубата на тази макар и слаба надежда действаше лошо на предимно безработните млади посетители. Осветителят беше усетил настроението и светлинните схеми клоняха силно към червено — светлината им беше нервна, дори дразнеща. Когато тълпата беше такава, следваше стандартната схема: много бира, тъй като младежите щяха да се опитат да се напият; много музика, за да танцуват, та да преодолеят разочарованието си; и накрая вцепенени и без пукната пара щяха да се потътрят към къщи. Можеше да има и сбивания, но по-далеч от това никога не се стигаше. Високи продажби и минимален риск — малко видове бизнес толкова близко до омразната стена можеха да имат такъв успех. Нищо чудно, че ръководството поощряваше гневните тълпи.

Тази вечер обаче щеше да е различно.

На сцената групата дръпна първата струна — остър дисонанс, който показа на Дърбин, че музикантите също са усетили настроението на тълпата. Дърбин отпи от бирата си и погледна крадешком часовника си. Четири песни, може би пет — и щеше да стане време.

 

 

Дори в полунощ няколко от прозорците на сградата на архивите светеха. Притиснат до стената от другата страна на улицата, Кейн гледаше четириетажната постройка и се чудеше колко души има в нея. Това не беше регистрирано навремето, но коментарът на Лейт по време на пътуването с таксито, че това място се охранява от друга аларма с индукционно поле, означаваше, че те ще влязат практически невъоръжени. Трима от блекколарите държаха нунчаку, а Хокинг и прашка и торбичка камъни. Това беше то. Един боец с лазер можеше да покоси и четиримата. Кейн се потеше под гъвкавите доспехи и се чудеше дали все още има време да се откажат от операцията.

Тримата блекколари спряха да си шепнат и Лейт посочи на Кейн задния ъгъл на сградата на архивите.

— Това изглежда най-доброто място — встрани от пътя и никакви светлини. Ще пресечем един по един… ти си трети. До стената ще почувстваш изтръпване, но не му обръщай внимание.

Без да чака потвърждение, Лейт погледна в двете посоки на улицата и тръгна. Хокинг беше следващият; и след това беше ред на Кейн. Той затича с всичка сила, като се стараеше да пази тишина, но изглежда, му трябваше два пъти повече време, отколкото на другите. Стигна до ъгъла и видя Лейт вече на два метра нагоре по стената — хващаше се за тухлите с помощта на пластмасови куки. Когато дойде и Мордикай, Лейт вече внимателно пробваше прозореца на втория етаж.

Очевидно беше затворен — Лейт го остави и бавно се придвижи до следващия прозорец. Там имаше късмет и за няколко секунди го отвори. Изчезна вътре и почти веднага се появи и даде на другите сигнал с ръка. Като потупа Кейн по рамото, Хокинг се притисна до тухлите и събра ръце на столче. Кейн стъпи с единия крак, оттласна се от земята с другия и се хвана за стената, докато Хокинг се премести нагоре. Изтръпването беше най-силно точно до сградата и ръцете на Кейн бяха малко вдървени, но все пак стигна до перваза. Лейт го хвана за ръката и му помогна да се прехвърли през прозореца. Кейн бързо се изправи и се обърна да помогне на следващия. Две ръце — на Мордикай — вече хващаха перваза; Кейн подаде глава навън и видя, че Хокинг буквално се катери по дребния Мордикай. След миг стигна прозореца и влезе без чужда помощ. Мордикай го последва и затвори.

Лейт беше в другия край на стаята и слушаше на вратата. Когато Кейн и другите отидоха при него, той я открехна. Нахлу приглушена светлина. Лейт погледна в двете посоки и след това отвори вратата достатъчно, за да се промъкне навън. Другите го последваха в мъждиво осветения коридор.

— Един етаж по-нагоре, нали? — прошепна Лейт.

— Да — каза Кейн. — Стълбата е насам.

Стигнаха до стълбата, без да видят никого. Лейт тихо отвори вратата, погледна и я затвори също толкова тихо.

— Има ли стражи? — прошепна Кейн.

— Един рик — отговори шепнешком Лейт и извади нунчакуто си.

Сърцето на Кейн прескочи един удар. Какво правеше тук един извънземен по това време на нощта?

— Късничко е за разходки — тихо каза Мордикай. Не изглеждаше особено притеснен.

— Няма страшно — отговори Лейт. — Не е въоръжен повече от обикновено и си приказва доста приятелски с един от нощната стража.

— Мислиш ли, че подозират нещо? — попита Хокинг. — Или е обикновена проверка?

— Бих казал последното.

— Не трябва ли да направим нещо? — намеси се нервно Кейн. Невъоръжен повече от обикновено означаваше, че извънземният носи къса сабя с широко острие и смъртоносен ръчен лазер. — Какво ще стане, ако влезе тук?

— Успокой се — каза Хокинг. — Няма да си направи труда да проверява стълбищата. Просто трябва да изчакаме, докато си отиде. Имаме достатъчно време.

— Освен ако не предпочиташ нападението — предложи кротко Лейт.

Кейн потрепери. От мисълта да се бие дори с невъоръжен рик изтръпна. И се ядоса на Лейт, че омаловажава съвсем реалната опасност.

Двигателят на асансьора започна да вие. Лейт изчака звукът да спре и отново надзърна през вратата.

За разлика от първия етаж, тук се отваряха само две врати. Онази отдясно беше стъклена и през нея струеше ярка светлина. Лейт я посочи и вдигна въпросително вежди.

— Компютърът с главния архив — прошепна Кейн. — Магнитните ленти на архива се пазят от другата страна на залата, ако планът е верен.

Лейт кимна, спогледа се с Хокинг и двамата тръгнаха към залата. Лейт внимателно погледна през остъклената врата, а Хокинг коленичи и провери бравата на вратата отсреща. Миг по-късно се върнаха и Хокинг каза:

— Вратата е заключена.

— Моята също — каза Лейт. — Вътре работят четирима оператори.

— Право фронтално? — промърмори Мордикай.

Лейт поклати глава.

— Доста далеч са. Стаята обаче е висока два етажа и има пасаж със сервизни отвори в двата края. Виж сам.

Мордикай отиде до вратата и погледна. После се върна, посочи назад и четиримата отново се оттеглиха към стълбището.

— Няма проблем — каза Мордикай и без повече думи тръгна нагоре по стълбите.

— Къде отива? — попита Кейн.

— Да изчисти компютърната зала — каза Лейт.

— Самичък?

Лейт го погледна търпеливо.

— Кейн, Мордикай е най-добрият боец в ръкопашен бой, когото съм виждал… може би най-добрият, който изобщо е съществувал. Няма да има никакъв проблем.

— Време е да тръгваме — промърмори Хокинг.

Лейт кимна и — след като провери залата — тръгна към компютърната зала. Надзърна предпазливо през стъклото, после направи знак на Кейн да погледне.

Стаята наистина беше голяма. По-голямата й част бе заета от компютър предвоенна човешка конструкция. Покрай стените имаше различни периферни устройства; чуваше се бръмченето на охлаждащите вентилатори. До корпуса на компютъра беше контролната станция, около която се бяха струпали четиримата оператори, за които беше споменал Лейт. Почти директно над тях безшумно пълзеше Мордикай.

Сърцето на Кейн заби като лудо; той облиза пресъхналите си устни, но нямаше никакъв ефект. Независимо колко добър можеше да е бил някога Мордикай, шансът му беше малък. Достатъчно беше един от четиримата да вдигне глава и с него беше свършено. И дори ако ги изненадаше, щяха да са четирима срещу един. Кейн наблюдаваше безпомощен как Мордикай стигна над контролната станция — и в този момент асансьорът се отвори.

Кейн се обърна — прозвуча остро свистене — и успя само за миг да зърне изненаданото изражение на стража, който се строполи и блокира вратата на асансьора. С приготвена прашка за втори изстрел Хокинг се промъкна натам и издърпа падналото тяло. Когато асансьорът се затвори, Кейн пак погледна в компютърната зала — чудеше се дали шумът е разтревожил операторите. Онова, което видя, го накара да зяпне.

И четиримата бяха в безсъзнание — или проснати на пода, или паднали над пултовете си. Мордикай с връзка ключове в ръка идваше към вратата.

Отвори я точно когато Хокинг довлече изгубилия съзнание пазач. Без коментар Мордикай подаде на Лейт ключовете и помогна на Хокинг да извлече товара си в компютърната зала.

— Кейн! — извика го Лейт. — Ела си вземи лентите.

Вдървен, Кейн пресече залата. Четирима повалени мъже… а Мордикай дори не беше извадил нунчакуто.

Примигвайки срещу светлината, Кейн се вгледа в няколкото редици лавици, високи до тавана. Имаше стотици контейнери с ленти.

— Бива си го този архив — изсумтя Лейт.

— Тук е всичко за този сектор, откакто съществува ТДИ — каза Кейн и заразглежда табелките.

След минути бяха готови и тръгнаха по коридора. Когато стигнаха до асансьора, Кейн погледна крадешком Лейт. Изражението на стария блекколар — онова, което успя да види под бойната качулка и защитните очила — не беше на човек, който си е изпълнил задачата. Кейн потрепери, но не го попита нищо. Каквото и да планираше Лейт, щеше да го научи много скоро.

 

 

Куфарчето беше точно там, където Лейт беше казал, че ще го остави. Приведен в относителната тъмнина, Скайлър бързо го изпразваше, като следеше с едно око улицата. Слабото бръмчене на приближаваща се кола вероятно беше доказателство, че Браун и Питман са успели. Точно когато Скайлър затвори куфарчето, колата се показа на ъгъла, продължи по улицата, след това направи обратен завой и спря. Секунди по-късно тръгна отново — със Скайлър в нея.

— Някакъв проблем? — попита блекколарът, докато вадеше ножове, звезди за хвърляне и една късовълнова радиостанция.

Уди Питман, който шофираше, поклати глава.

— Никакъв. Браун го отключи за половин минута.

Скайлър кимна. Не беше много въодушевен от това да вземат двама нови за нападение в крепостта на колитата… но щом трябваше да се направи, Питман и Стиф Браун бяха най-добрите за тази работа. Особено Питман: двадесет и две годишен, с пет години тайно бойно обучение, той притежаваше бързината на младостта и беше започнал да развива пресметливост, което го правеше добър боец. Браун, три години по-млад, притежаваше същите качества, макар недостатъчно развити. За стотен път Скайлър искаше да бяха имали малко блекколар дрога, когато планетата беше завладяна. Без нея никой от младите бойци на Плинри не можеше да придобие свръхбързите рефлекси на блекколар. Все пак… Скайлър изучаваше лицето на Питман с крайчеца на окото си. Бдителен, решителен, и мъничко страх — знак за предпазливост. Блекколар или не, един ден момчето щеше да стане добър боец.

Повечето от светлините в прозорците на отдела за планетарна сигурност бяха на първия етаж: нощната смяна на тези пазители на рикрилските интереси. Най-опасното място в целия град за един блекколар, но той поне можеше да използва ножовете си за хвърляне и други оръжия. При непрекъснатото влизане и излизане през всички часове на денонощието на въоръжени хора от сигурността алармата с индукционно поле беше непрактична. Задачата на Лейт беше потенциално малко по-рискова и Скайлър за момент се зачуди как ли се справя неговият приятел.

Питман спря колата срещу сградата на сигурността и двамата със Скайлър слязоха. Браун пое волана и продължи по улицата. Питман изчезна в сянката на входа, за да заеме поста си на охранител. Скайлър опипа ножовете в калъфите на предмишниците и колана си и пресече улицата.

Предната стена предвидливо беше направена с много прозорци. Скайлър застана отстрани и надникна вътре. Широко остъклено фоайе водеше в по-голямо помещение, в което имаше рецепция. Един човек от сигурността безделничеше до бюрото — премяташе в ръцете си джобно ножче; двама други, облегнати на стената, го наблюдаваха и си бъбреха. Бяха въоръжени. Човекът до бюрото сигурно също беше въоръжен. Първата цел щеше да е онзи, който беше до алармените бутони. С другите двама трябваше да се справи преди да извадят оръжието си. Хванал нунчаку в лявата си ръка и нож в дясната, Скайлър блъсна външната врата, прекоси фоайето на две крачки и спря в приемната зона.

Те замръзнаха от изненада и останаха замръзнали достатъчно дълго, така че Скайлър реши да се направи на милостив.

— Никой да не мърда — заповяда той хладно… и магията, която ги бе вцепенила, се спука като сапунен мехур.

Мъжът до бюрото се хвърли към контролните бутони и падна от удара на дръжката на ножа на Скайлър между очите. Другите двама — тъпи любители — посегнаха към кобурите си, но нунчаку прелетя във въздуха и ги удари по челата. Единият моментално падна; другият, макар и зашеметен, остана на крака и Скайлър го довърши с удар зад ухото.

Наострил слух за звукова аларма, Скайлър прибра оръжията си и провери падналите стражи. Двамата бяха в безсъзнание. Третият — човекът до бюрото — си беше заминал.

Скайлър погледна за момент мъртвия и стомахът му болезнено се стегна. Беше минало много време, откакто се беше налагало да убива… Той пъхна почти злобно ножа в канията и се обърна към справочника на бюрото.

Списъкът беше малък и Скайлър с лекота намери стаята за задържане на заложници. Беше вляво, през една двойна врата и по коридора. С нунчаку в ръка той мина през приемната, открехна вратата и се вмъкна в коридора.

От една отворена врата на двадесетина метра от него се разливаше светлина и се чуваше весел разговор. Стаята за задържане, несъмнено — само заложници можеха да са толкова шумни. Скайлър се промъкна напред. Съзнаваше иронията на положението. Малко след завладяването на Плинри рикрилите бяха наредили цивилни лидери да бъдат задържани като заложници на ротационен принцип, за да си осигурят поддръжката на населението. Заповедта така и не беше отменена, но с времето възприемането на това задържане се бе променило. Сега се смяташе за знак на статус да бъдеш избран за един от задържаните като заложници за четири дни — знак за успех. Стаята беше луксозна и заложниците приемаха престоя си като безплатна ваканция, каквото всъщност си и беше. В много отношения десетте мъже и жени тук бяха толкова виновни в колаборационизъм с врага, колкото и приведените в състояние на лоялност колита и за Скайлър беше направо обидно да трябва да ги извежда. Но те бяха заложници — и трябваше да го направи.

Стигна до отворената врата и без колебание влезе. Директно пред него бяха заложниците, все още неосъзнаващи присъствието му. От двете страни на вратата имаше хора от сигурността: единият подпрял се на стената, другият, по-млад, застанал свободно. Скайлър свали първо момчето с един удар в слънчевия сплит и още един по врата. Другият страж, който посегна за пистолета си, падна ударен в корема и след още два удара в главата.

В стаята настана мъртвешка тишина. Скайлър вдигна поглед от човека от сигурността, който беше в безсъзнание. Заложниците го гледаха с широко отворени очи, забравили картите, напитките и разговорите.

— Дами и господа — започна Скайлър и неочаквано дясната му китка оживя: отбелязваше с щипане точки и тирета в две капсули под кожата. В бойния код на блекколарите съобщенията се предаваха само с две букви, но съдържанието на това направо щеше да му пръсне сърцето! „Идва рик… ще атакува… помощ.“

Скайлър изскочи през вратата и хукна по коридора още преди съобщението да е свършило, но въпреки това знаеше, че е твърде късно. Приглушен звук точно когато стигна двойната врата потвърди този страх и той отвори вратата и видя, че боят вече е започнал.

Рикът, който, гледан отзад, приличаше на висок изправен доберман, покрит с кафява гума, крачеше към приемната зона; късата му сабя свистеше яростно към Уди Питман. Младият боец правеше всичко възможно да избегне ударите или да ги отклони със своя вече разцепен нунчаку, но отстъпваше и след секунди гърбът му щеше да опре в стената. Скайлър премести своя нунчаку в лявата си ръка, измъкна един нож от колана си, помисли за миг за възможността да пропусне бързо движещия се рик и вместо него да удари Питман. Но нямаше друга възможност. Вдигна ножа, прицели се… и Питман се препъна и падна по гръб. Със слаб вой на триумф рикът вдигна сабята си.

Ножът на Скайлър прелетя като мълния през стаята и се заби в гърба на извънземния.

Рикът потрепна като от токов удар, сабята му изтрака на пода зад него. Някакъв трик на равновесие и блокирали стави го задържа прав достатъчно дълго и Скайлър можа да забие още два ножа през дебелата му кожа. После — почти грациозно — рикът падна.

Когато Скайлър отиде при Питман, той вече ставаше.

— Добре ли си? — избоботи блекколарът, докато оглеждаше многото кървави порязвания по незащитените с гъвкава броня ръце.

— Да. Лазерът му е ей там, до бюрото.

— Е, поне си го обезоръжил. Вземи го. След минутка се връщам.

Скайлър си прибра ножовете и побърза да се върне в стаята за задържане. Заложниците все още седяха където ги беше оставил, но бяха преодолели изненадата си и един едър мъж при масата за игра възкликна възмутено:

— Какво правиш ти бе?

— Изкарвам ви навън — отговори Скайлър. — Ще нападнем рикрилите.

Лицето на едрия мъж стана тебеширенобяло.

— Да не сте ненормални? — извика гневно той. — Ще избиете всички ни! Не разбрахте ли, глупаци с глупаци, че не можете да се биете с рикрилите?

Скайлър не му обърна внимание и каза само:

— Хайде. Тръгваме.

— Не! — Едрият мъж извади ръка изпод масата — стискаше един от лазерите на повалените стражи.

Скайлър реагира моментално — скочи и се превъртя по-бързо, отколкото оръжието на другия можеше да стреля. Ножът му изсвистя във въздуха още преди да стъпи на краката си и в следващия миг лазерът летеше в стаята, тъй като неговият доскорошен собственик стискаше ръката си, където дръжката най-вероятно бе счупила една-две костици.

— Казах, че тръгваме, по дяволите! — извика Скайлър и в гласа му прозвуча стомана.

Ужасени, заложниците се изправиха. Скайлър ги подкара по коридора към приемната зона като доволно овчарско куче.

Питман беше клекнал до бюрото и наблюдаваше предната врата.

— Браун току-що пристигна с един пикап — докладва той.

— Добре. Ще ги изпратя. След тях заминаваме ние с другата кола.

— Но ние не можем да излезем от Центъра — възрази механично един от заложниците, ужасените му очи бяха втренчени в мъртвия рик. — Стражите при портала…

— Скоро ще се махнат оттам — каза Скайлър. — Изглежда чисто… да вървим.

Браун очевидно беше взел пикапа от паркинга на охранителната служба — изолираната кабина на водача беше проектирана с идея за транспортиране на затворник. Скайлър натовари заложниците, даде на Браун последни нареждания и когато пикапът потегли към южния портал на Центъра, тръгна към автомобила, с който бяха дошли.

Питман тъкмо се качваше на мястото на водача.

— Премести се, Питман. Аз ще карам — каза Скайлър.

— Мога да карам, сър.

— Сложно е с нарязани ръце. Премести се.

Младежът се подчини и Скайлър подкара на юг. Докато шофираше, от време на време поглеждаше Питман. Забеляза, че младежът изпитва известна трудност с превързването. „Няма значение колко реалистична е симулацията по време на обучение — каза си Скайлър. — Истинският бой винаги е различен“.

— Свърши добра работа — каза той, нарушавайки тишината.

— Благодаря, сър. Съжалявам, че не улучих главата на рика с нунчакуто.

— Не се притеснявай. Трудно е да се повярва колко бързо могат да се движат те. Между другото, беше адски тъп номер — да се престориш, че падаш. Според всички правила трябваше да умреш там.

Питман вдигна рамене.

— Видях, че идвате с нож в ръка. Реших, че ще можете да се прицелите по-добре, ако мога да накарам рика да остане неподвижен за секунда. Заслужаваше си риска.

— И освен това не си искал да ударя теб с ножа.

— Реших, че не би ви харесало.

— Оценявам съобразителността ти. Но никога не го прави пак. Наведи се, отмести се наляво или надясно, прескочи над тоя кучи син, ако трябва, но никога не лягай пред един рик. Разбра ли?

— Да, сър.

Скай потупа момчето по рамото.

— В края на краищата — каза той с по-мек тон — не искам да те изгубя сега, след всичките часове подготовка.

С ръката си почувства как напрежението се оттича от мускулите на Питман.

— Да, сър. Ще се опитам да опазя тази инвестиция.

В тъмнината Скайлър се усмихна. Да, това момче щеше да стане страхотен боец някой ден.

 

 

Настойчивият звън на телефона до леглото събуди префект Голуей от дълбок сън. Той се пресегна, изключи монитора и вдигна слушалката.

— Голуей — каза той и се прозя.

— Префект, тук е сержант Грейциан. Наблюдавам Алън Риензи. Съжалявам, че ви будя, но току-що забелязах нещо, което може да е важно.

— Продължавай — каза Голуей и разтри очи.

— Риензи остави хапчетата си във вилата и трябваше да го върнат там, за да ги вземе. Получих рапортите от източния портал за заминаването и връщането му и… озадачен съм от допълнителното куфарче, с което се върна.

Голуей изведнъж се разсъни напълно.

— Допълнително куфарче? Претърсено ли е?

— Не, сър. И още нещо: Риензи мина през източния портал преди почти петдесет минути, но няма рапорт да е пристигнал в хотела си. И нищо не пристига по бръмбарите в дрехите му, освен звуци като от уличен шум.

— Свържи се с главното командно табло и го накарай да изтегли записите от таксито от последния час.

— Слушам, сър. — Продължителна пауза. — Странно. Никой не отговаря.

По гърба на Голуей пробягаха тръпки.

— Иди и разбери какво е станало. Вземи още двама души.

— Сър, той вероятно…

— Действай, сержант. И веднага ми се обади…

Затвори телефона. Маргарите спеше дълбоко. Дрехите му бяха метнати на един стол и той се облече максимално бързо. Тъкмо си обуваше обувките, когато Грейциан позвъни отново.

— Тревога втора степен — нареди префектът. — Вземи още хора — Центърът да се блокира. Провери дали са направили нещо друго в сградата… — някакво предчувствие прещрака в ума му — и веднага изпрати няколко души в сградата на архивите.

Грейциан каза „слушам“ и затвори. Голуей взе колана с лазера си и го препаса около кръста си. „Най-после се почна“ — помисли си мрачно, докато проверяваше енергийното ниво на лазера. Експлозията, от която се страхуваше толкова години, най-после бе избухнала.

Хвърли последен поглед на спящата си жена и бързо излезе от апартамента.