Тимъти Зан
Блекколар (6)

6.

Кейн затвори вратата и хвърли сака си на леглото. Целият му гняв, разочарование и — да, допусна го — презрение се бяха стопили на връщане в Капстоун. Мордикай не беше по-словоохотлив от сутринта и дори да беше по-дружелюбен, това беше почти незабележимо. Може би беше заради скритите микрофони, но Кейн се съмняваше. Дребосъкът просто не го харесваше и Кейн не можеше да го вини. Прибързаното тържествено обещание на Доно за сътрудничество, макар и неефикасно, все пак щеше да вкара блекколарите в беда, ако Голуей научеше за него. Не ако, по дяволите! Когато.

Кейн въздъхна, отиде до леглото и започна да разопакова сака си. Навън се смрачаваше. Нямаше какво да прави днес освен да се опита да мисли върху някакъв нов подход. Вероятно загуба на…

Внезапно погледна дрехите, които беше хвърлил на леглото.

Таблетките му ги нямаше.

— По дяволите! — промърмори той и затърси в гънките и ръкавите. Нямаше ги. Как беше забравил? После си спомни: нали блекколарите бяха опаковали сака му. Преглътна поредната ругатня, вдигна телефонната слушалка и поиска указателя.

Оказа се, че Мордикай е един от тридесетте процента неправителствени граждани, които имат частни телефони. Отговори на шестото позвъняване.

— Да? — каза той. Лицето му беше безизразно. — Какво има, Риензи?

Кейн обясни проблема, като от непонятна деликатност не спомена чия е вината.

— Не мога да намеря телефон за хижата. Знаеш ли някакъв начин да се свържа с тях?

— Да… С кола или пеша — каза Мордикай. — Чакай ме на източния портал след тридесет минути. Ще те откарам.

— Не, няма нужда — побърза да каже Кейн. — Виж, вероятно мога да си ги доставя някъде в града…

— Няма проблем. Не искам да се охарчваш. Източният портал, след тридесет минути. — Екранът изгасна.

Кейн се намръщи, облече се и излезе.

 

 

Пътуването в планините беше тиха агония. Мордикай всъщност никога не беше използвал думата „глупав“, но Кейн знаеше, че си я мисли. Изпита облекчение, когато най-накрая стигнаха до хижата.

През пердетата се процеждаше светлина и когато стигнаха до вратата, Кейн чу силни, възбудени гласове. Явно алкохолът се лееше на воля тази вечер.

Мордикай посегна към дръжката на вратата, обърна се към Кейн и вдигна пръст пред устните си. Кейн се намръщи и кимна. Мордикай отвори и влязоха.

Стаята беше празна.

Кейн погледна Мордикай и преглътна въпроса си. Блекколарът кимна към дългата маса, на която бяха обядвали. Кейн мълчаливо отиде до нея, погледна отгоре, след това клекна и надзърна отдолу. Там бяха поставени пет касетофона и гърмяха с всичка сила.

Изправи се. Мордикай му кимна мълчаливо от вратата и Кейн отиде при него. Когато блекколарът го поведе през лабиринта затъмнени зали към стълбите, гласовете затихнаха. Двамата заслизаха под земята — поне петдесет метра, прецени Кейн — и стигнаха до слабо осветен коридор. В дъното имаше двойна врата, осветена от две малки крушки.

— Добре дошъл пак — неочаквано каза един глас зад тях. Кейн моментално се завъртя, зае стойка карате и се взря в мрака.

Гласът се засмя.

— Добри рефлекси. — Една висока, облечена в черно фигура се плъзна безшумно от една тъмна ниша в слабата светлина. Скайлър вдигна неотразяващите очила с облечената си в ръкавица ръка, усмихна се на Кейн и после погледна Мордикай.

Дребният мъж кимна към двойната врата и каза:

— Да влезем, Кейн.

Влязоха в широка, добре осветена стая… и Кейн спря смаян.

Стаята беше пълна с блекколари.

Нямаше грешка — имаше най-малко сто мъже, може би дори повече, всичките облечени в плътно прилепнали черни дрехи като на Скайлър. Повечето проверяваха съоръженията си или носеха кашони към дъното на стаята, където чакаха две големи монорелсови вагона; останалите бяха в последната фаза на обличане. Кейн още ги гледаше невярващо, когато чу друг глас.

— Съжалявам, но трябваше да ти изиграем номера с лекарствата, за да те върнем тук тайно. Колитата имат уши навсякъде.

Кейн се обърна и видя, че Мордикай е изчезнал. Почти не позна новодошлия, макар че той беше без шлем и очила.

— Лейт? — попита невярващо.

Лейт се усмихна.

— Така ми казват.

Кейн почти не можеше да повярва в промяната у Лейт. Брадата му беше добре подстригана и тя, и косата му бяха боядисани в тъмнокафяво. Още по-поразителна обаче беше изписаната на лицето му решителност. За първи път Кейн видя под сбръчканата кожа духа на блекколар и по гърба му премина неволна тръпка.

— Променили сте се — успя да каже той. — Подмладили сте се с поне петнайсет години.

Лейт пак се усмихна; очите му не се откъсваха от лицето на Кейн.

— По-голямата част от тези години беше повърхностна. Идунайнът в малки дози прави чудеса с мускулите и костите.

— Значи сте взимали идунайн? Надявах се да го правите, но имах някои съмнения…

— Заради моята грохналост?

Кейн кимна и каза:

— Добър номер. — Огледа стаята. — Значи всичко това е номер? Не мога да повярвам, че сте успели да излъжете всички толкова дълго.

— Тридесет години. — Лейт се огледа с усмивка, после продължи делово: — Ела да се приготвиш. Намерихме бронекостюм, който ще ти стане.

И поведе Кейн към редица заключени шкафчета.

— Къде сме? — попита Кейн, когато минаха покрай един жужащ антибръмбар — един от петте или шестте, които видя в стаята.

— В старата спирка на метрото под „Хамнър“ — отговори Лейт. — Не се използва от края на войната. Започнахме да пренасяме тук съоръженията си преди пет години, след като колитата престанаха да следят всеки наш ход. Връзката с Капстоун е все още добра и имаме собствено захранване на тези два вагона.

Спряха пред едно отворено шкафче и по нареждане на Лейт Кейн започна да се съблича.

— Надявам се тези неща наистина да са така добри, както ги хвалят — каза той и погледна несигурно бронекостюма на Лейт.

— Добри са — увери го Лейт, когато Кейн почна да облича бельото си, което беше като гащеризон. — Това спира повечето неексплозивни пистолетни куршуми, включително и някои, които ще те отхвърлят цял метър назад само с удара си. Втвърдява се при такъв вид удар, между другото, и го разнася. Един директен удар от противоброневи лазерен лъч ще премине, но обикновените оръжия за жива сила просто ще свалят горния слой.

— Значи вторите изстрели преминават?

— Средно на стрелец се пада само по един — спокойно каза Лейт.

Кейн преглътна.

— О!

— Разбери, че това не е броня от средновековието — продължи Лейт. — При ръкопашен бой всичко зависи от теб. Ударите и ритниците са твърде бавни, та бронята да се втвърди.

Страхотно!

— Благодаря за предупреждението.

Лейт очевидно усети нещо в тона му и каза малко язвително:

— Трябва да се смяташ за щастливец, че можахме да ти намерим това снаряжение. Много момчета, които ще влязат в боя довечера, няма да имат нищо освен обикновени черни дрехи.

— Защо?

— Защото повечето от момчетата са просто това: момчета. Привлякохме ги в курсовете по бойни изкуства преди няколко години… всъщност под носа на Голуей. Оттогава тренират с нас.

В гласа на стария блекколар имаше нещо, което накара Кейн да спре да закопчава гащеризона.

— Много е гадно, нали? — попита той. — Не мисля, че бих го приел.

— Мнозина от нас също — отвърна Лейт. — Точно затова партизанската война продължава толкова дълго. Момчетата няма да се откажат да се бият.

— Докато вие знаете кога да спрете.

За секунда Кейн помисли, че е преминал някаква фина граница. Но гневът само трепна по лицето на Лейт, без да остане там.

— Не сме спрели. Просто сменихме тактиката. Онези от нас, които можаха. — Той въздъхна, а може би изпръхтя. — Нека ти разкажа една история.

— Преди седемстотин години в старата Япония на Земята имало един самурай, Кира, който надхитрил един враг да посрами сам себе си — почна Лейт. — Врагът, Асано, се самоубил — обичайна реакция в такъв случай в тази култура. Четиридесет и седемте самураи бойци на Асано трябвало да последват неговия пример, но вместо това те напуснали обществото. Изгубили жените си, семействата и приятелите си и всички ги презирали. Естествено Кира решил, че те са безопасни. И тогава, една зимна сутрин, всичките четиридесет и седем неочаквано се появили в двореца на Кира. Победили охраната, хванали Кира и го убили. И едва тогава изпълнили своя дълг и се самоубили.

Той замълча. Кейн не знаеше какво да каже и се съсредоточи върху обличането. С изключение на странния материал костюмът беше със стандартна военна кройка със зашити в предмишниците и на прасците калъфи за ножове и квадратни джобове на всяко бедро и под токата на колана. Всичките бяха празни — факт, който той намери за малко странен.

— Как го чувстваш? — попита Лейт.

Кейн направи няколко крачки и опита серия от карате удари и ритници. Гъвкавата броня беше невероятно еластична.

— Чудесно — докладва той.

— Добре. Вземи ръкавиците, бойните очила, качулката и дрехите, с които дойде, и да тръгваме.

— Ами оръжие?

— Ти нямаш оръжие — каза Лейт и прекъсна всякакви възможни възражения с вдигане на ръка. — Зная, зная, ти си трениран боец и можеш да си служиш с всякакво оръжие. Но за нас си опасен аматьор, който ще нанесе повече вреда на себе си, отколкото на врага.

Кейн изпита неочакван гняв.

— Виж, Лейт…

— Не, ти виж. — Лейт отскочи назад и измъкна две тридесетсантиметрови пръчки, свързани в единия край с десет сантиметра черна пластмасова верига. Стисна едната пръчка и завъртя другата около главата и тялото си в смущаваща схема, като от време на време изплющяваше с пръчките така, че едната изсвистяваше навън и обратно в едва видимо неясно петно. Кейн преглътна — никога не беше виждал нунчаку, размахвано с такова смъртоносно умение.

— Добре, съгласих се… за близкия бой. Но за далечен бой ще се нуждаете от пушки, а аз съм първокласен стрелец.

Лейт събра пръчките, прибра ги в калъфката и викна:

— Дженсен! Дай ми цел!

Един русокос мъж кимна, откъсна парче от кашона, който току-що беше отворил, огледа се и го хвърли във въздуха.

Кейн видя с крайчеца на окото си само едно мигновено движение — но чу острото тупване, когато парчето подскочи във въздуха като опърлен прилеп. Дженсън отиде, взе го и го подхвърли на Лейт.

— Ние рядко използваме пушки — тихо каза комскуерът, извади смъртоносната черна звезда от парчето кашон и я прибра в торбичката на едното си бедро. — Те много лесно се проследяват.

— Добре, убеди ме — каза Кейн.

— Остава само още едно нещо, което искам да ти кажа. — Лейт се втренчи в Кейн. — Все още не зная дали наистина си този, за когото се представяш, или си шпионин, изпратен да ни предаде… но ако го направиш, кълна се, че никой няма да може да ми попречи да те убия. Ясен ли съм?

Кейн издържа погледа му.

— Да. И няма да ви предам.

Лейт го огледа още една секунда, после кимна рязко и каза:

— Добре. Да тръгваме.