Тимъти Зан
Блекколар (27)

27.

— Десет минути до залез-слънце — докладва Валънтайн от предната седалка на паркираната кола.

Скайлър мълчаливо кимна. Плътни облаци покриваха небето и слънцето не се виждаше. Уличните лампи вече светеха и Скайлър прецени, че скоро ще е съвсем тъмно.

— Кога тръгваме? — попита го Новак.

— След половин час. Ще ни е нужен един час да поставим експлозивите, а дотогава ще стане достатъчно тъмно, за да действаме.

Докато говореше, огледа бързо околността. Нямаше жива душа. Преди час сам беше избрал тази търговска улица, за да паркират на оживено място. Но сега всичко изглеждаше безлюдно. Той извади безшумно нунчакуто от калъфа. Пое дълбоко въздух, замахна и удари Валънтайн в основата на черепа.

Още преди аржентианецът да падне Новак вече беше извадил своето нунчаку.

— Какво…

Скайлър го прекъсна, рязко поклащайки глава, после направи бързо четири сигнала с ръка. Новак остави нунчакуто и се пресегна под таблото. Секунда след това извади две разкачени жици. Скайлър извади портативния неутрализатор и му го подаде. Новак свърза жиците към него и го включи. Устройството заработи, но светна зелено.

— Няма бръмбари. По-хитри са, отколкото очаквах — прошепна Скайлър.

— Кои, колитата ли? — Новак все още изглеждаше объркан.

— Да. Вероятно са сметнали, че шпионинът им е достатъчен.

Новак погледна сгърчената фигура на Валънтайн, после Скайлър — очакваше обяснение.

Скайлър въздъхна.

— И ти го чу, като се издаде. Спомни си, когато ни предложи проникването с хитрост. Каза, че можем да опитаме същото като О’Хара и Хевън. Откъде можеше да знае, че именно О’Хара е участвал в нападението върху затвора?

Новак се замисли.

— Ами сигурно е разбрал от контактите си в Радикс…

— Добре. Но те откъде са разбрали точно кои блекколари са участвали? Лейт никога не би издал плана си, а информацията не беше публично достояние. Тогава остава един-единствен източник.

Новак поклати глава.

— Доводът ти не е много сериозен.

— Още не съм свършил. — Скайлър измъкна от джоба си новата си карта. — А какво смяташе да го попиташ, когато той за първи път спомена за фалшификатора?

— Когато ти ме прекъсна ли? Исках да разбера защо някой ще се опитва да подправя нещо, което не може да се подправи?

— Добър въпрос. А пък аз исках да попитам защо Тремейн никога не е споменавал за тези фалшификатори? — Скайлър разгледа картата на слабата светлина. — Чудесна изработка. Разглеждах я цели десет минути и не открих нито една грешка.

Новак не сваляше замисления си поглед от Валънтайн.

— Лейт спомена, че в Стрип са го подложили само на визуална проверка. Едва ли колитата биха останали в неведение за съществуването на подправени карти. — Той посегна и вдигна дясната ръка на Валънтайн. На нея блестеше пръстен с драконова глава. С известно усилие той го свали. — Да видим — каза и разгледа пръстена на светлината на джобното си фенерче. — Ако е шпионин на колитата, то това трябва да е имитация… хм. Зад кръста има знак „Центавър А“. — Той драсна с пръстена върху металното табло и внимателно разгледа драскотината и върха на пръстена. — И металът е истински — въздъхна Новак и подаде пръстена и фенерчето на Скайлър.

— Може да е откраднат — предположи Скайлър, но още докато го казваше, усети, че не е съвсем сигурен. До този момент беше сто на сто сигурен в заключението си, но пръстенът разколеба решението му да убие Валънтайн. — Въпреки това не смятам, че трябва да идва с нас.

— Добре, ще го разпитаме, когато се върнем.

— Може… — Скайлър внезапно замълча. Нещо в пръстена привлече погледа му.

— Какво има?

— Разгледай внимателно очите — тихо отвърна Скайлър и му подаде пръстена.

— Ами нормални са, зениците са издълбани в метала — каза Новак. После дълго разглежда пръстена. Когато отново вдигна очи, лицето му приличаше на каменна маска. — Оригиналните очи са извадени. Тези са добавени впоследствие. Този пръстен е бил на комскуер.

— Или на някой по-старши.

— Това изяснява нещата. Но също така означава, че колитата са запознати с намеренията ни. Трябва да променим плановете си.

— Знам. — Скайлър се намръщи. — Целия следобед си блъскам главата, за да измисля нещо.

— Значи не си положил достатъчно усилия. Отговорът е ясен.

— Не, и дума да не става. — Скайлър поклати глава.

Новак продължи да настоява.

— Виж, опитваш се да бъдеш благороден, но само си губиш времето. Това е единственият начин да се измъкнем и ти го знаеш.

Така беше, но това не го улесняваше.

— Не мога да позволя…

— Рейф — тихо каза Новак, — искам да измъкна Дженсън или да му помогна да умре бързо. Той ми е приятел. Моля те, остави ме да поема този риск.

— Добре — въздъхна примирено Скайлър. — Ще оставим колата тук — те вероятно я знаят. Лесно ще намерим друга. — Той извади ножа си. Да екзекутираш шпионин не е равностойно на убийство. — И Валънтайн ще остане тук.

Той вдигна ножа, но Новак докосна ръката му.

— Аз ще го направя. Предполагам, че залавянето на Дженсън е негово дело.

След минута двамата блекколари напуснаха колата, нарамили експлозивите и оборудването си.

 

 

Прозорците на десететажната административна сграда бяха тъмни, с изключение на първите три етажа. В една празна сграда на отсрещната страна на улицата Скайлър за сетен път свери плановете на етажите, които бяха открили сред останалите карти.

— Наясно ли си къде трябва да минеш? — попита той сянката, изправена до него.

Новак кимна.

— Първият етаж на запад, после — контролната зала и втората подпорна колона. — Гласът му беше спокоен, ръцете му уверено провериха импровизирания вързоп, който метна на гърба си.

Точно този вързоп най-много тревожеше Скайлър. Експлозивът, макар и загърнат в бронежилетката на Валънтайн, пак можеше да избухне от директно попадение на лазерен лъч. Но за краткото време, с което разполагаха, не бяха успели да измислят нещо по-сигурно.

— Добре. — Още много други думи можеше да каже на Новак, но усещаше, че той не желае да ги чуе. Скайлър преглътна и се задоволи само да стисне рамото на приятеля си. След което двамата излязоха мълчаливо.

Взривовете за отвличане на вниманието започнаха точно както беше предвидено. След третия от страничната врата на оградата се изсипа поток от пазачи. След седмия взрив потокът се беше превърнал в тънка нишка.

— Добро представление — отбеляза Новак, докато се промъкваха напред. — Май наистина изпразниха сградата.

— Може би. Във всеки случай ще имаме насреща си по-малко народ. — Скайлър си пое дълбоко дъх и напипа копчето на радиодетонатора. — Сега — каза той, залепи се на стената до Новак и натисна копчето.

Синьо-бяла светлина освети улицата, а гърмежът отекна във високите сгради наоколо. Скайлър бързо се огледа, после хукна към дупката в оградата, образувана от взрива. Чу развълнуваните гласове на пазачите. Надяваше се през следващите няколко секунди да не се досетят, че сценарият е променен. Макар и малко трудно, Скайлър се пъхна в дупката. Новак, който го следваше, го хвана за краката и най-безцеремонно го избута навътре. Скайлър клекна и се огледа. Дворът изглеждаше безлюден. През това време от дупката падна вързопът на Новак, а след него мина и собственикът му.

— Как е обстановката? — прошепна той, докато мяташе вързопа на рамо.

— Не се вижда никаква охрана. Най-вероятно по целия двор са поставени иглени мини, с изключение на онази пътека. — Скайлър посочи към зданието. — Това ми прилича на аварийния изход, който беше отбелязан на картата. Да вървим и стъпвай в моите следи в случай, че освен иглените мини има и нещо по-сериозно.

Подобно на призраци близнаци те тръгнаха през двора. Охраната бавно започна да се досеща, че нещо не е наред.

 

 

Дженсън смътно осъзна, че поредният цикъл въпроси е приключил. Бавно си пое дъх, за да успокои стомаха си, и се опита да не обръща внимание на миризмата на повръщано. Колитата бяха запалили осветлението, за да може да се види на какво е заприличал. Само че той беше твърде уморен, за да държи очите си отворени.

Вратата се отвори и от хладния полъх той целият се разтрепери. С огромно усилие повдигна глава и видя префект Голуей, който влезе в стаята. Последният заобиколи мръсотията на пода и седна отдясно с лице към блекколара. Дженсън забеляза, че на колана му виси пистолет.

Известно време префектът го наблюдава мълчаливо, после каза:

— Не е лесно, нали? Техниката за блокиране на болката не е твърде ефикасна срещу индиректната болка, каквато е повръщането.

— Справям се — изхриптя Дженсън. — Рано е още за злорадстване.

Голуей поклати глава.

— Нямам намерение да злорадствам заради болката. Ако зависеше от мене, вече щяхте да сте мъртъв.

Дженсън премига и се опита да разчете изражението му. Не видя злоба, по-скоро непреклонност и малко съжаление.

— Благодаря — каза искрено той.

— Няма за какво — отвърна Голуей. — Ако смятах, че знаете нещо важно, нямаше да им попреча да го изтръгнат от вас, независимо от начина. Но това, което правим сега, е само да ви унижаваме без съществена причина. Това е загуба на време и ангажимент за твърде много хора.

— Да не би да се опасявате, че ще избягам?

Дженсън едва не се усмихна, представяйки си как пробива кордона на охраната в състоянието, в което се намираше.

— Всъщност да. — Голуей извади от кобура бластера си, провери предпазителя и го постави върху коленете си. — В този момент Скайлър и Новак се намират на отсрещната страна на улицата и се готвят да предприемат опит за освобождаването ви.

Дженсън усети как отново му прилошава. Не… не можеше да бъде. Голуей сигурно го лъжеше.

Префектът очевидно прецени грешно реакцията му.

— О, не хранете напразни надежди — те нямат никакъв шанс. Известен ни е планът им за проникване, с тях е наш агент. В секундата, когато решат да действат, ще ги приклещим между външната стена и рота войници в бронежилетки. Дори няма да чуете шума.

Дженсън сведе поглед към лазера върху коленете на Голуей.

— Тогава защо сте тук?

Голуей се усмихна горчиво.

— Веднъж вече ви подцених. Нямам намерение отново да допусна същата грешка. Префект Апостолерис очевидно не разбира колко сте опасни. Вероятно защото четирима негови шпиони в продължение на много години са успели да водят за носа един от вас. Каквато и да е причината, той все още очаква от вас да реагирате като нормални хора.

— А всъщност ние сме безпощадни демони. — Нова вълна от спазми връхлетя Дженсън, той стисна зъби и я зачака да отмине.

— Вие се шегувате, но в това има и известна истина. Колкото по-дълго ви наблюдавам, толкова повече се убеждавам, че обучението ви е променило част от съзнанието ви. Станали сте… различни. Бих казал дори маниаци.

— Защо? Защото не сме съгласни да умрем за Рикрил? — Дженсън поклати уморено глава. — Прочетете малко история, Голуей. Хората никога не са се отнасяли с обич към завоевателите си. Навсякъде са се появявали съпротивителни движения, създаващи немалко главоболия на нашествениците.

— Така е, но освен това партизаните имат нужда от морална подкрепа, изявена в чести бунтове срещу врага. На Плинри нямаше нищо такова, но вие въпреки това успяхте само за няколко часа да организирате атаката си. — Голуей вдигна лазера и погали с пръст дулото. — Знаете ли, че баща ми участваше в групата за стратегическо планиране, която през 2414 година излезе с предложение за създаване на блекколарите? Всъщност той самият е бил против, смятал е, че вместо това правителството трябва да разшири програмата „Вървящия танк“.

Дженсън опита да се засмее, но от устата му излезе само задавено хриптене.

— Тя претърпя пълен провал. Вероятно съществуват над четирийсет начина за поразяването на този ваш танк. И рикрилите ги използваха съвсем успешно. Във всички наземни сражения след Навара „Вървящите танкове“ биваха унищожени още в първия половин час от битката. Те бяха просто скъпоструващо самоубийство.

— Знам. Но въпреки това съжалявам, че не е успял. Плинри е минала през достатъчно много страдания и без тези, които ще й навлечете вие. — Голуей втренчи изпитателен поглед в Дженсън. — Или ви е все едно какво ще направи Рикрил с Плинри?

— Не можете да хвърляте вината за действията на Рикрил върху нас — възрази Дженсън. — Това е война и ние си вършим работата. Ако очаквате, че ще подвием опашки и ще избягаме, защото са застрашени невинни хора, не заслужавате друго освен презрението ми.

— Не ме разбрахте правилно. Не се опитвам да оказвам натиск върху вашите действия. Казвам ви всичко това, защото вие вече няма да се видите с приятелите си, защото аз… — той замълча, после продължи: — защото искам някой да разбере, че и мен ме е грижа за хората на Плинри. Загрижен съм толкова, че не желая да пострадат заради някаква обречена показна акция. Затова искам всички вие да умрете, преди да сте нанесли повече вреда.

Дженсън дълго мълча, забравил умората и болката.

— Трябва да ви се признае, че говорите с проникновение. Но доколко сте искрен, не мога да преценя.

— Не очаквам да ме разберете… — Неочаквано Голуей замълча и се вслуша. Секунда по-късно Дженсън също долови тропота на бягащи нозе. Голуей се изправи и насочи пистолета към вратата. Сърцето на Дженсън силно заби и той събра сили за последен скок.

Не чакаха дълго. Без предупреждение вратата рязко се отвори.

Първият изстрел на Голуей закъсня с части от секундата и освен това се оказа неточен. В рамката на вратата се появи облечена в черно фигура. В ръката на неочаквания гост блесна нож. Преди Голуей да стреля повторно, Дженсън с всички сили се подпря на пода и успя да завърти установката, към която беше привързан като разпънат на кръст. Това беше достатъчно, за да разсее вниманието на Голуей, който за секунда отклони лазера към него. Поради това и вторият му изстрел беше неточен, а в това време влезлият блекколар изби с крак пистолета от ръката му.

— Не го убивай! — изхриптя Дженсън.

Блекколарът вече беше вдигнал ножа. Но вместо да го забие в гърлото на мъжа, той го удари с дръжката по челото. Със задавен звук префектът започна да се свлича. Още преди тялото му да докосне земята, блекколарът се беше обърнал и с един замах преряза първите ремъци, придържащи Дженсън.

Едва сега Дженсън различи познатите черти на лицето, надвесено над него.

— Скайлър? — въздъхна той.

— Че кой друг? — беше отговорът.

Ножът замахна още десетина пъти и затворникът беше свободен.

— Къде е Новак? — попита той и опита да се изправи.

Само бързата реакция на Скайлър го спаси от падане, след като краката му се подгънаха. Той се тръшна върху стола.

— Не бързай — посъветва го Скайлър. — Имаме още малко време.

— Как ли не — възрази Дженсън. — Това място е един огромен капан.

— Забелязахме. — Скайлър клекна до Голуей и започна да съблича сиво-зелената му униформа. — Временно сме ги неутрализирали. Те сами се прецакаха. Единият им отряд ни чака да се появим до стената, другите се чудят какво става. Като изключим командната зала, в сградата не е останала въоръжена охрана.

— Да бе. — Дженсън беше видял следите от лазерни лъчи върху бронекостюма на другаря си.

— Е, сега вече е така. — Скайлър помогна на Дженсън да облече униформата на Голуей. — Добре би било да имаме и бронирана жилетка за теб, но шпионинът, който ни бяха прикрепили, не беше твоят размер.

Дженсън преглътна и се съсредоточи върху трудната задача да се облече. Десетки въпроси се въртяха в объркания му мозък, но зададе само един.

— Къде е Новак?

— Той… организира отстъплението ни.

Нещо в гласа му разтревожи Дженсън.

— Какво искаш да кажеш? С какво се е заел?

Скайлър клекна, за да помогне на Дженсън да обуе ботушите на Голуей.

— Налагаше се да проникнем в командната зала. Оттам се координират всички операции на силите за сигурност в Милер и околността. Но стената на залата е твърде здрава за нашите експлозиви.

— Новак е влязъл вътре? — Дженсън усети как го връхлита паника. Този път успя да се изправи без помощта на Скайлър. — Трябва да му… помогнем. Там има охрана…

Преди да довърши думите си стаята се разтърси от вибрации, предизвикани от взрив на етажа.

— Какво… — започна Дженсън.

Скайлър не го остави да довърши. Метна го на рамо и излезе в коридора. Бързо се огледа и тръгна надясно. В този момент вибрацията премина в грохот и таванът почна да пада.

За замаяния Дженсън спринтът по коридора беше като продължение на кошмарите му. Светът сякаш беше полудял и ги замеряше с парчета стена. Скайлър стигна края на коридора, рязко зави наляво и след три крачки спря пред дълга стена. Пусна малко грубо Дженсън на пода и се надвеси над него. Дробовете на Дженсън се напълниха с прах, той се закашля, после започна да се дави. В този момент осветлението загасна. Струваше му се, че е погребан жив…

И изведнъж всичко свърши. Подът престана да се люлее, грохотът затихна и Дженсън успя да овладее кашлицата си. Като в мъгла видя изправената фигура на Скайлър, осветена сякаш от аура.

Осветена ли? Дженсън обърна глава. На десет метра от тях коридорът рязко свършваше и през дупката се виждаха светлините на Милер. Той се ослуша и долови слаби викове. Скайлър му помогна да се изправи.

— Новак? — запита той, но въпросът му беше реторичен. Вече знаеше какво е станало.

Скайлър кимна и двамата тръгнаха към отвора в стената.

— С помощта на плановете на сградата и външен оглед той изчисли, че командната зала е изградена около основната вертикална колона на западното крило. Рискът беше голям, но килиите за разпит се оказаха разположени близо до основната носеща стена. Новак прецени, че ще сме на сигурно място.

— Той е бил в залата, когато взривът е избухнал, нали?

Скайлър се поколеба, после кимна.

— Не разполагахме с достатъчно експлозив, за да хвърлим вътре бомба. Затова трябваше да го поставим на самата колона. Шансът да се измъкне преди взрива беше минимален. — Блекколарът замълча. — Съжалявам, Дженсън. Не ми позволи да отида вместо него.

— Трябваше да ме оставите тук.

— Знаеш, че Новак никога нямаше да се съгласи.

— Да, знам.

Дженсън се препъна, но ръката на Скайлър около кръста му здраво го подкрепяше. Отвън имаше нещо като двор, покрит с огромно количество отломки от сградата. Външната стена, ограждаща двора, беше разцепена поне на три места. Точно натам го поведе Скайлър.

— Ами пазачите? — попита той.

— Ако Новак е разчел правилно времето, повечето от тях би трябвало да са били в онази част, която се срути. Внимавай къде стъпваш — добави той, когато Дженсън отново се спъна. — Трябва да се измъкнем оттук преди колитата да прегрупират останалите си сили. Да се надяваме, че този боклук е разчистил мините вместо нас. Ако никой от нас не си изкълчи глезените, ще се доберем до колата без проблем.

Дженсън кимна. Вървенето бързо изсмукваше последните му сили. Усещаше как главата му олеква.

— Скайлър, Голуей ми каза, че в Радикс има четирима шпиони… каза, че са успели да заблудят един от блекколарите.

— Значи четирима, а? — мрачно отбеляза Скайлър. — Май не съм много изненадан.

— Искам да ги убия.

— Ще ги хванем, не се безпокой. Значи онзи там беше Голуей? Помислих, че имам халюцинации. Между другото, стори ми се, че те чух да ми казваш да не го убивам. Вярно ли е?

— Да — едва чуто промълви Дженсън. — Беше нещо… което дължа… на Плинри.

Последното, което усети преди да изгуби съзнание, бяха ръцете на Скайлър, обгърнали тялото му.