Тимъти Зан
Блекколар (24)

24.

Първото, което Дженсън усети, възвръщайки се мъчително към действителността, беше болката.

Не болежките в ръцете и гръдния кош — резултат от битките и сблъсъка, те бяха нещо, което лесно можеше да контролира. Истинската болка идваше от лицето му, сякаш някакъв гигант натискаше с палци очните му ябълки. Усещането не му беше непознато и още преди напълно да дойде в съзнание, му стана ясно какво се опитват да направят.

Помещението също не беше изненада за него. Малко, мрачно, но солидно изградено, това без съмнение беше стандартна килия за разпит на ТДИ. Голото му тяло беше вързано за стол. Ръцете му бяха опънати настрани, за да има лесен достъп до вените му. Другото, което забеляза, бяха жиците и тръбите, прикрепени към различни части на тялото му, както и двама мъже в униформи на силите за сигурност, които стояха пред него и го наблюдаваха.

— Май дойде в съзнание — чу познат глас.

Дженсън повдигна с усилие глава и фокусира погледа си върху лицата им.

— Я виж ти, префект Голуей — прошепна дрезгаво той, облиза устни и опита отново. — Какво ви води на Аржент?

Голуей го изгледа хладно.

— Здравейте, Дженсън. Колко още смятате да живеете?

Дженсън се подсмихна, макар с това да влоши пулсиращата болка в главата.

— Очевидно не дълго, благодаря ви за загрижеността. Доколкото разбирам, с верифина не ви е провървяло?

Изражението на Голуей остана непроменено, но това на мъжа до него видимо се измени. Дженсън го погледна и каза:

— Не чух името ви.

— Префект Апостолерис — рязко отвърна мъжът. — И ако бях на ваше място, бих си мерил думите. Съвсем малко ме дели от момента, когато ще измета цялата ви банда от планетата, така че не ме засягат някои пропуски.

„Твърде силна реакция“ — помисли си Дженсън и пак погледна към Голуей.

— Какво е успял да направи този път Лейт?

Голуей хвърли поглед към Апостолерис, който махна нетърпеливо с ръка.

— Напомпал с идунайн двама от хората си, смятаме, че са О’Хара и Хевън, и ги изпратил в затвора „Цербер“ заедно с един от водачите на Радикс. Там те поели контрол над охраната и отвлекли два кораба с ветерани от звездните сили преди някой да се усети какво става.

— Много интересно — промълви Дженсън.

— Да, много интересно — имитира го Апостолерис. — Това не е нещо, което е направил просто за забавление. Какво знаят онези мъже, което е от такова значение за вас?

Дженсън сви рамене, което не беше лесна задача в състоянието, в което се намираше.

— Слушайте, Дженсън — намеси се Голуей. — Мисля, че не сте наясно до какви крайности е решен да стигне префектът. Имаме лекарства, с които можем да ви унищожим психически, изолационен карцер, физически мъчения. Техниката за блокиране на болката вероятно е добра, но едва ли ще ви свърши работа, когато тялото ви се разпадне.

— Напълно възможно. — Нямаше излишни сили да ги убеждава в противното, а и те сигурно бяха наясно как се отнасят блекколарите към насилствената смърт. — Естествено мъченията отнемат повече време.

— Нима искате да кажете, че сте готов да умрете? — попита Апостолерис.

— Може и да не се наложи. Може да ме освободят, преди да сте приключили.

Спокойно можеше да им подхвърли тази идея. Лейт не би се впуснал в подобно начинание със съмнителен изход. Но Апостолерис едва ли го знаеше, а колкото повече хора отделяха, за да го охраняват, толкова по-добре за останалите блекколари.

— Разбира се — съгласи се Апостолерис, — но ако бях на ваше място, не бих разчитал на това. Да обобщим. Установяването на контакт с ветераните вероятно е последната част на плана. Интересно. Едва ли смятате да откраднете няколко кораба и да се присъедините към крайселите, нали? Това би било изключително трудно, а и тукашните рикрили няма да го позволят. Но дори и да успеете, после какво? Крайселите не са от най-верните съюзници. Както знаете, веднъж вече ни обърнаха косматите си гърбове.

Дженсън не отговори нищо. Догадките на Апостолерис се приближаваха опасно близо до истината.

Префектът правилно изтълкува мълчанието му.

— Май не ви харесва темата на разговора?

— Говорете каквото ви харесва. Но от мен няма да научите нищо съществено.

— Ще видим. — Апостолерис погледна нагоре. — Пригответе номер едно — подвикна той към невидим слушател.

— Не губите време — забеляза спокойно Дженсън. — Дори не ми давате обичайния час за размисъл.

— Както сам отбелязахте, не разполагаме с много време — отвърна хапливо префектът. — Като начало ще започнем с недеструктивни методи, в случай, че решите да съдействате. След това… е, разполагаме с някои наистина болезнени за нервната система средства. С трайно действие. — Той направи пауза. — Искате ли да кажете нещо преди да започнем?

— Защо не вървите по дяволите!

Апостолерис сви рамене.

— Когато промените решението си, просто извикайте. Ако още можете.

Той се обърна и излезе. Голуей се забави за секунда, колкото да срещне погледа на блекколара, и също излезе. Стъпките им не бяха затихнали, когато светлината изгасна и Дженсън се озова в пълна тъмнина.

„Слепота — обичайната психологическа игра — помисли мрачно той, преди да се настрои за предстоящата болка. — Както и голотата. Унизителна за всеки цивилизован човек.“ Щеше да се опита да издържи колкото може по-дълго. Поне докато Лейт не привърши мисията. А след това…

Нямаше смисъл да мисли толкова надалеч. Точно в този момент задачата му беше да спечели първата битка.

Без предупреждение го връхлетя силен електрически удар. Дженсън стисна зъби и се приготви за предстоящата дълга борба.

 

 

— Изключваме фронталната атака — заяви Дийл Валънтайн, докато намаляваше пред един светофар. — Сградата има двойна охрана при главния вход, ограничен достъп на хора до двора, а външната стена гъмжи от детектори. Ще ни разкъсат на парчета още преди да сме влезли.

— Е, и какво предлагаш? — попита спокойно Новак, а на задната седалка Скайлър леко помръдна при мисълта за бушуващия вулкан, скрит под това привидно спокойствие.

— Проникване с хитрост — отвърна Валънтайн. — О’Хара и Хевън ни демонстрираха какво може да се направи с една лична карта. Стандартното мислене на служителите не се отличава с гъвкавост. Покажете им това, което очакват да видят, и току-виж ви пуснали без проблем.

— Чудесно — малко рязко се намеси Скайлър. — И как ще се сдобием с лични карти? Номерът на Кейн тук няма да мине.

— Вярно е, но те едва ли правят пълна компютърна проверка на всеки, който влиза. Ако имаме лична карта, която отговаря на отпечатъците от пръстите и на ретината, би трябвало да успеем.

Скайлър помълча. Идеята заслужаваше да се обмисли. За разлика от Каларанд, цялата администрация на Милер бе съсредоточена в едно десететажно здание. През двата часа наблюдение двамата с Новак бяха видели неимоверно количество хора да влизат и излизат през главния вход — от очевидни колита до най-обикновени граждани, като последните минаваха през двора, съпроводени от въоръжена охрана.

— Може и да стане, ако имаме карти.

— Добре, защото можем да намерим. — Валънтайн направи ляв завой и насочи колата към бизнесцентъра на Милер. — Докато вие обикаляхте, аз събирах слухове. Осъществих контакт с малкото останали от Радикс.

— Е, и? — нетърпеливо попита Новак.

— И — все още се намират хора, които подправят лични карти.

Скайлър се наведе напред, за да вижда по-добре лицето на Валънтайн.

— Колко добри са тези фалшификати?

— Напълно приемливи.

— Но ако няма информация в компютъра, как… — Новак прекъсна въпроса си, защото Скайлър докосна с пръсти гърба му.

— Нали ви обясних — раздразнено възкликна Валънтайн. — Няма да проверяват подробно всеки.

— Може да успеем — каза Скайлър; мислеше бързо. — Има ли начин да намерим малко експлозиви?

— За какво са ви експлозиви? — обърна глава към него Валънтайн.

— За отвличане на вниманието. Ще поставим наоколо експлозиви и част от охраната ще излезе извън стената, за да провери какво става. После ще взривим дупка в стената, те ще помислят, че сградата е атакувана, ще се върнат вътре и вероятно точно в този момент няма да им е до щателна проверка на личните карти. Тогава ще опитаме да се промъкнем.

— Даа… идеята не е лоша — след кратък размисъл каза Валънтайн. — Кога ще ударим? С падането на нощта ли?

— Или няколко часа по-късно — отвърна Скайлър. — Хайде да намерим фалшификатора и експлозивите, преди да решаваме за часа. Първо експлозивите — добави той. — Ако фалшификаторът е под наблюдение, няма да е зле да имаме средства, с които да се бием.

— Вие решавате — съгласи се Валънтайн и на следващия ъгъл зави надясно. — Знам с кого да говорим. След пет минути ще сме там.

Скайлър се облегна назад и погледна нагоре. Дъждът беше спрял, но по небето отново се събираха тежки облаци. Скайлър се надяваше, че ще се задържат до вечерта. Това щеше да им помогне да започнат по-рано опита за проникване.

Също така се надяваше Дженсън да издържи дотогава.