Тимъти Зан
Блекколар (20)

20.

През последните три часа дъждът се лееше без прекъсване и въпреки защитата на дърветата покрай пътя Дженсън беше мокър до кости. Пончото му на блекколар не прилепваше плътно към яката на униформата му и всеки три-четири минути нова вадичка вода се плъзваше във врата му. От момента, когато със съжаление установи, че няма време да изчака края на бурята, скрит под някое клонесто дърво, Дженсън се беше отказал от идеята да ругае обстоятелствата. Все още беше твърде близко до планините и всеки километър, който можеше да измине, беше ценен.

Зад него неочаквано се разнесе плясък. Той се обърна и забеляза една кола да се приближава бавно през калта. През пелената от дъжд успя да види, че вътре има само един пътник.

Ако я беше чул по-рано, би могъл да се скрие зад някое дърво, но сега вече беше късно. Затова застана неподвижно и изчака колата да спре до него.

Страничното стъкло се плъзна надолу и Дженсън видя засмяното лице на мъж.

— Здравейте — кимна водачът. — Скапан ден да си на открито. Мога ли да ви предложа превоз?

Дженсън помисли бързо, но май нямаше голям избор. Сам, пеша и очевидно невъоръжен едва ли можеше да мине за офицер от силите за сигурност със специална задача, а в момента не му хрумваше друго обяснение за присъствието му в тази пустош. Освен това безпричинният отказ на предложената помощ щеше само да предизвика нежелано подозрение.

— Разбира се. Благодаря — отвърна той.

После заобиколи колата, отвори вратата и се настани на седалката до шофьора, при което я измокри цялата. Под прикритие на движението извади своето нунчаку и го постави в скута си. С леко поднасяне колелата се измъкнаха от калта и колата потегли.

— Накъде сте се запътили? — попита водачът приятелски, без да обръща внимание на локвите, които се образуваха на седалката и пода.

— По пътя, на около двадесет километра оттук — отвърна блекколарът. — На връщане завих не както трябва и колата затъна — добави той, за да изпревари очевидния въпрос.

— Ааа. Случва се.

Дженсън разгледа водача с крайчеца на окото си. Нисък, закръглен, около четирийсетте, ако не вземаше идунайн… не приличаше много на човек от силите за сигурност, но това не пречеше да е информатор.

— А вие къде отивате? — поинтересува се Дженсън.

— В Торентин. Ако реката е заляла моста, може да остана известно време отсам. А какво, ако не е тайна, има на двадесет километра оттук?

За секунда Дженсън не разбра въпроса.

— Имам среща там с патрул на силите за сигурност, който изпълнява специална задача.

— Какво, просто така, на пътя?

— Там би трябвало да има временен лагер — обясни Дженсън и започна леко да се поти. Въпросите бяха приели опасна насока. Той нямаше представа от местната география и всеки отговор, който даваше, би могъл да го издаде, че е чужденец. Започна да съжалява, че не беше посочил крайната цел на пътуването си отдалечена на пет километра вместо на двадесет.

— Обзалагам се, че търсите блекколара, а? — подхвърли водачът и погледна изкосо Дженсън.

Под пончото си блекколарът стисна здраво нунчакуто. Знаеше ли населението за неговото приземяване, или тази информация беше известна само на правителството?

— Моята задача не е ваша работа — заяви той категорично. Дори на него му прозвуча неубедително.

— Разбира се. — За момент водачът замълча, докато се бореше да овладее колата по един особено неравен участък. — Доколкото разбрах, търсенето продължава на север оттук — добави той, когато пътят се оправи. — Не трябва да се безпокоите.

Дженсън настръхна и попита:

— Какво искате да кажете?

Без да изпуска пътя от поглед, другият леко се усмихна.

— Кътър Валдемар на вашите услуги, боец Дженсън. Нашите хора ви търсят вече цяла седмица. Радвам се, че ви открихме преди силите за сигурност.

 

 

Докато се луташе из планината, Дженсън беше обмислял вероятността да бъде разпознат и се бе примирил с тази мисъл, но не беше очаквал това да се случи толкова скоро. Успя бързо да възвърне самообладанието си и запита остро:

— За какво говорите, по дяволите?

Валдемар го погледна.

— Добър ход, боецо, но само си губите времето. Ние ви идентифицирахме още в селцето Сплит, а що се касае до „място на двадесет километра оттук“, по-добре да бяхте казали „близко до Нома“. А и никой освен силите за сигурност и нашата организация, Радикс, не знае, че в Румелианските планини има свободен блекколар. Ако бяхте истински войник от силите за сигурност, досега да сте ми извадили душата за тази информация.

— Добре. Да приемем, че сте прав. — Дженсън продължаваше внимателно да следи мъжа. — А вие как ще докажете кой сте?

— Не мога да ви дам абсолютно доказателство, но мога да посоча някои факти в моя полза. Първо: ако бях коли, този разговор нямаше да се води. Щях скришом да подам тревога и да разговарям за времето, докато колата се пълни със сънотворен газ. След извършеното от вашите приятели в Каларанд вчера сутринта няма човек от силите за сигурност, който би се изправил сам срещу вас.

— Очевидно сте доста смел.

— Не съм. Просто знам, че вие не сте автоматична машина за убиване и първо ще ме изслушате. Което ни води до втория факт в моя полза: аз не съм въоръжен. — Той разпери лакти, предлагайки му да го обискира.

Дженсън поклати глава.

— Вярвам ви. Във всеки случай едва ли бихте носили оръжието си така, че да мога да го видя.

— Правилно — призна другият. — Добре, тогава ето последния ми коз. Под седалката ви има иглен парализиращ пистолет. Извадете го.

Дженсън помисли. После свали бронираните си ръкавици и бръкна под седалката. Извади пистолета, без да задейства някоя замаскирана бомба, и го разгледа. Беше старо оръжие с компресиран въздух, по което личаха следи от редовна употреба, но и на грижливо поддържане.

— Добре. А сега какво?

— Под седалката ми има комплект карти на местността оттук до Каларанд. Отбелязани са най-подходящите места за преминаване през кордона на силите за сигурност. В багажника има храна и облекло. — Гласът на Валдемар беше спокоен. — Ако не ми вярвате, използвайте пистолета. Иглите ще ме изкарат от строя за пет-шест часа. Можете да ме оставите тук, да вземете колата и да се опитате да се измъкнете сам. Когато действието на отровата премине, ще се прибера пеша.

— Вашата група… Радикс… не желае ли да говори с мен?

— Не особено. — Той се усмихна криво. — Всъщност преобладаващото мнение е, че всички вие ще бъдете или убити, или пленени и колкото по-малко контакти имаме с вас, толкова по-добре.

Дженсън кимна.

— Гостоприемни хора, няма що.

— Това се нарича самозащита. Много популярна дума по тези места.

Дълго никой не проговори. Дженсън изучаваше лицето на Валдемар — търсеше някакви издайнически следи, но всъщност вече беше взел решение. Всичко това можеше да е сложен капан, но му се виждаше малко вероятно силите за сигурност да положат толкова усилия при положение, че разполагаха с къде-къде по-прости средства.

— Добре — каза бавно той. — Убедихте ме. Къде отиваме?

— В Милер. — Облекчението на Валдемар беше повече от очевидно — той явно не изгаряше от желание да се разхожда под дъжда. — Там се намира нашият южен щаб. На около шестстотин километра оттук, така че ще пристигнем довечера. При условие, разбира се, че колитата не ни създадат проблем.

— Звучи добре. — Дженсън пое дълбоко дъх и от раменете му сякаш падна тежък товар. До този момент не си беше дал сметка колко е уморен от това да е непрестанно нащрек — А сега бих искал да видя картите ви.

— Разбира се. — Валдемар бръкна под седалката и извади дебел свитък хартия. — Има ли нещо по-специално, което искате да научите за Радикс или Аржент?

— Ами… всичко — отвърна любезно Дженсън. Прелисти картите, намери една с надпис „Каларанд“ и я разтвори. — Защо просто не започнете, като ми разкажете какво точно са направили моите приятели в Каларанд вчера?

 

 

Лейт се упражняваше с нунчакуто. Контролираше всяко движение на оръжието, без изобщо да го поглежда, само чрез усещането в мускулите си. Три пъти смени ръката, с която го държеше; премина от положение на отбрана към нападение, изпълнявайки камшичен удар, с който би могъл да разцепи нечий череп; после го събра около ръката и рамото си, където пък можеше да парира дори и удар от къс рикрилски меч. Накрая го върна в изходно положение и хвърли три шурикена към мишените.

В този момент някой почука на вратата.

— Влез — извика Лейт леко задъхан и прибра нунчакуто в калъфа.

Бакши открехна вратата и надзърна вътре.

— Прекъсвам ли ви?

Лейт поклати глава.

— Не, влизайте.

Аржентианецът влезе и затвори.

— Скайлър каза, че ще ви намеря тук. Как е рамото?

— Като ново. — За да му покаже, Лейт протегна ръце напред. — Само върху белега от изгореното усещам кожата леко опъната. Бях забравил колко помага този мехлем… на Плинри го свършихме преди години. — Той посочи рогозките зад себе си. — Ако сте дошли да тренирате, мога да ви покажа колко съм добър.

Бакши се усмихна и поклати глава.

— Може би по-късно. — Той замълча за момент. — Като стана дума за тренировки, говорих с Фюес за вашето малко приключение вчера. Останах с впечатление, че не сте във възторг от представянето му.

— Хм. — Лейт тръгна към мишените, за да си прибере шурикените. — Той ли го каза?

— Не с толкова много думи. — Бакши закрачи от едната му страна. — Бих искал да чуя вашата оценка за него.

— Ами, добре. Да, бях разочарован. Бойните му умения не са на нивото на един блекколар. И което е по-важно, той не става за войник. Започваше да спори при всяка моя заповед и дори когато ми се подчиняваше, мърмореше. Предполагам, не е необходимо да обяснявам как това усложняваше действията ни, нали?

— Не. — Те се доближиха до мишените, представляващи тежки дървени табла, белязани от стотици малки дупки, почти заличили обичайните човешки силуети, изрисувани върху тях. Всеки от шурикените на Лейт се бе забил в областта на шията на човешките фигури. Бакши измъкна една от звездите и я подхвърли лениво върху дланта си. — Добър стрелец сте.

Лейт изсумтя, докато измъкваше останалите две звезди.

— Не съвсем. Повечето от хората ми са също толкова добри.

— Тогава вашите хора са изключителни — отбеляза Бакши, — или на планетата Плинри й е провървяло повече. Очевидно рикрилите не са използвали срещу вас нервнопаралитичен газ.

Лейт го изгледа остро.

— Използваха, но не така масово. Повечето от нас пристигнаха, след като наземните бойни действия вече бяха започнали, и се опасяваха, че ще умъртвят колкото врагове, толкова и свои. Ще ви помоля никога повече да не споменавате в мое присъствие, че на Плинри й е провървяло в тази война.

Бакши сведе глава.

— Да, разбира се, тактиката „изпепелена земя“. Приемете извиненията ми. Мисля, че те си извадиха поука от атаката срещу вас. При нас почти не го използваха, завладяха ни само с инвазия от космоса. Исках да кажа, че повечето от местните блекколари бяха трайно увредени от този газ. Ние също не обичаме да говорим за онова време, спомените са твърде болезнени.

— И в какво се изразяват последствията от газа? В забавени рефлекси ли?

— Да, в слабо увреждане на нервната система. Случвало ли ви се е да се сблъскате с подобен случай?

— Един или два пъти. — Лейт си помисли за Додс. — Затова ли никой от вас не умее да се бие?

Бакши се усмихна с горчивина.

— О, ние можем да се бием. За разлика от вас, на нас не ни се полагаше трийсетгодишна ваканция. Но вие сте прав, това е причината Фюес и останалите да не са така добри в ръкопашен бой, както преди. Колкото до другия проблем — той се поколеба, — мисля, че ги е подразнил фактът, че вие сте запазили бойните си способности, а те не са.

Лейт протегна ръка и Бакши пусна в нея последния шурикен.

— Предлагам ви да поговорите с тях — каза той на аржентианеца. — Нека разберат, че не сме тук, за да правим демонстрации пред някого. Времената на слава и медали отминаха заедно с капитулацията на ТДИ. Ако вашите хора не са успели да го разберат досега, опитайте се да ги пренасочите другаде, където поне няма да ни пречат.

— Ще им предам. — Бакши се усмихна криво. Двамата се обърнаха и тръгнаха към вратата. — От доста време не ни се е налагало да водим битки от този род. Но ще им хванем цаката. — Той рязко спря и се намръщи. — Някой идва.

Лейт също беше чул забързаните стъпки и автоматично посегна към шурикена. С периферното си зрение видя, че Бакши с инстинкта на блекколар се отдръпва настрани, за да не се сблъскат. Бяха на пет крачки от вратата, когато някой задумка по нея и в залата влетя Джеремая Дан — стискаше смачкана бележка.

— Намерили са Дженсън! — възбудено извика той и я размаха.

— Къде е? — попита Бакши, а Лейт грабна бележката.

— В Милер — отвърна Дан, пое дълбоко дъх и постепенно възстанови обичайния си вид на уважаван професор. — Тази сутрин са го прибрали близо до река Хемот.

Лейт вдигна поглед.

— Колитата още ли следят влизането и излизането от града?

— Вероятно, но има начини да се промъкнете, ако искате да го доведете лично — отвърна Дан. — Гринстейн предположи, че ще искате да го направите.

— С други думи, той не иска неговите хора да се приближават до Каларанд — отбеляза Бакши.

— Кой е Гринстейн? — попита Лейн.

— Ури Гринстейн ръководи нашата южна дивизия — обясни Дан. — Видяхте го на първата ни среща, но не ви беше представен.

— Съобщението по обезопасен телефон ли е получено?

— Да, разговаряха направо с мене. Командос Дженсън каза да ви предам, че лунните деца са съгласни с вашите изчисления.

Лейт кимна — това беше кодовото изречение, за което се бяха уговорили.

— Колко далече е Милер?

— На около седемстотин километра южно — отвърна Бакши. — Пътят не е особено опасен, ако сте решили да отидете.

Лейт се поколеба. Определено се нуждаеше от присъствието на Дженсън в Каларанд… а и моментът се оказваше изключително подходящ.

— Добре — каза той. — Ще имам нужда от две коли. Ще можете ли да го уредите веднага?

— Сега ли? — Дан погледна часовника си. — Вече е почти дванайсет.

— Нали няма полицейски час?

— Не, но пътуването ще е дълго, а и тази нощ се очаква гръмотевична буря.

— Хората ми не са от захар и няма да се разтопят. Две коли и по възможност водач.

— Вземете двама от моите блекколари — предложи му Бакши. — Обещавам, че този път ще се държат както трябва.

— Ами… — Лейт се поколеба, но не успя да измисли причина да му откаже.

— Добре, но ще имаме нужда само от един. Втората кола ще следва първата.

— Рисковано е — изказа съмненията си Дан. — Могат да се изгубят.

— Няма да се изгубят. Вие само осигурете и за двете коли необходимите карти на местността. — Той се обърна към Бакши. — А сега ме извинете, трябва да предупредя хората си да се приготвят.

— Има още нещо — извика след него Дан. — Получихме информация, че подготвят Цербер за голяма пратка нови затворници.

— Добре — отвърна Лейт, без да спира. — Ще обсъдим подробностите по-късно. Сега ми докарайте колите.

Докато стигне стаята, в която бяха блекколарите, планът му за действие вече беше готов. Той бутна вратата, направи знак на Мордикай, който, както винаги, стоеше на пост до нея, и се обърна към останалите трима мъже, седнали около масата.

— Почивката свърши — каза им. — Местните са намерили Дженсън.

Атмосферата в стаята се наелектризира.

— Къде е? — попитаха в хор Скайлър и Новак.

— В някакъв град. Милер. — Лейт накратко им предаде съдържанието на бележката, донесена от Дан. — Имате ли напредък с Цербер? — обърна се той към Скайлър. — Открихте ли с Хокинг някое слабо място?

— Да, в комуникационната им система.

Лейт забеляза, че двамата блекколари и Кейн са отворили тъничката папка с информация за старата крепост. Скайлър извади една снимка.

— Върху покрива на главното здание се върти локатор за лазерна връзка. — Той почука с пръст по снимката. — Полусферичен, с диаметър двайсет сантиметра. Съобщенията от Каларанд се предават от патрулен катер, непрестанно кръжащ над затвора. Теоретично такава система за свръзка не може да се подслушва.

— Но вие сте намерили начин да го направите?

— Хокинг го намери. Приготвя една джунджурия, която според него му свършила чудесна работа, когато се наложило да я използва на Плинри.

— Ще може ли да я довърши за един час?

Скайлър изненадано вдигна вежди.

— Налага ли се да бърза толкова?

— Да, защото и той ще тръгне с групата за Милер. Това ще е най-добрият начин да го измъкнем от града, без да възбуждаме подозренията на местните шпиони. Щом излезете от града, ще го оставите някъде и той ще се придвижи до Цербер.

— Щом ние излезем ли? — попита Новак.

— Да. — Лейт се усмихна. — Двамата със Скайлър ще сте заедно.

Скайлър погледна многозначително към Кейн, после пак Лейт и тихо попита:

— Сигурен ли сте, че ще се справите без нас, комскуер?

— Двамата с Мордикай ще го пазим — увери го Лейт. — А сега искам веднага да отидеш при Хокинг. Обясни му всичко и ако не може да приключи за един час, нека ти каже колко време му трябва. После отиди и до гаража и провери внимателно дали в колите, които са ни приготвили, не са поставили подслушватели или дали не са маркирани. О, между другото, Хокинг ми обеща да сглоби портативен неутрализатор за подслушване, така че, ако е готов, го вземи.

Скайлър се изправи и облече върху бронекостюма си обикновена риза.

— Сами ли ще пътуваме, или с местен водач?

— Второто — Бакши ще ни даде един от блекколарите си. — Лейт направи гримаса.

— Страхотно. Ще предупредя Хокинг. — Скайлър махна закачливо с ръка на Мордикай и излезе.

— Не ви харесват Бакши и останалите, нали? — попита тихо Кейн.

Беше останал сам на масата: Новак беше отишъл в един ъгъл и приготвяше оборудването си.

— Нямам нищо против Бакши — отвърна Лейт, придърпа един стол и седна. — Но останалите четирима ме безпокоят.

— Защо? Дали защото не са така безразлични като вас в чувствата си към рикрилите?

Лейт не обърна внимание на опита да го засегнат.

— Добрият боен дух е нещо чудесно. Но до този момент те не са показали нищо друго освен това. Кажете ми, какво е мнението ви за Лиана Роуд?

Кейн примига изненадано.

— Защо? Какво имате предвид?

— Например смятате ли, че тя би се огънала, ако й се окаже силен натиск? И нещо още по-важно — каква е вероятността тя да е агент на силите за сигурност?

Кейн се намръщи.

— Не мисля, че е шпионин — бавно отговори той. — Но това, разбира се, е само мое собствено мнение. Освен това тя спомена, че скоро ще напусне Радикс, което не би сторила, ако е шпионин.

Лейт кимна. Информацията на Кейн и мнението му съвпадаха с неговите.

— Мислите ли, че може да се справи с група колита?

За негова изненада Кейн се усмихна.

— Във всеки случай не побягна от нас, нали? — Усмивката му изчезна и на лицето му се изписа любопитство. — Защо са всички тези въпроси?

— Искам тя да ни помогне да проникнем в Цербер — обясни Лейт.

Кейн го изслуша безизразно, после каза спокойно:

— Сигурно ще е безсмислено да ви обяснявам, че това е лудост. Дали случайно ще ме информирате предварително за намеренията си?

Лейт се поколеба, но само за секунда. Напоследък държеше Кейн в неведение за плановете си и той очевидно се чувстваше засегнат. Всъщност нямаше опасност, ако споделеше точно тази част от плана си с Кейн… дори би му помогнало, за да отвлече мислите му от Додс.

— Разбира се — отвърна той и погледна жужащия неутрализатор, изправен като страж в средата на стаята. — Елате да седнем по-близо до това чудо и ще ви разкажа всичко.