Тимъти Зан
Блекколар (17)

17.

— Не сменяйте коли, бързо се прибирайте и не излизайте — даде последните си инструкции Лейт, когато Фюес вдигна крак от спирачката. Комскуерът изскочи бързо и тръгна по тротоара към една от по-високите сгради на улицата. Колата се вля в потока, Лейт спря за достатъчно дълго, та да види втората кола, която напусна мястото си и ги последва, усмихна се доволно и влезе.

Фоайето на сградата беше доста пълно, повечето хора бяха струпани около асансьорите. Лейт не чака, а отиде директно до близката врата за стълбището и тръгна нагоре. Спря на седмия етаж. Трябваха му секунди да открие сервизната стълба, която водеше към тавана, и минута след това отвори капандурата и излезе на покрива.

Седнал удобно с гръб към стената, с тихо съскаща кутия до него, Скайлър повдигна глава.

— Чудех се дали ще дойдеш — каза той и се изправи.

— По дяволите, за малко да не дойда — отговори Лейт, леко задъхан от изкачването. — Натъкнахме се на засада.

Скайлър кимна.

— Предположих. Вие ли тичахте долу при портала?

— Да. Намери ли ми униформа?

Скайлър посочи.

— Зад вратата. Един лейтенант беше така добър да ти я подари. Ако се разделиш с брадата си, мисля, че ще можеш да минеш през някоя неочаквана проверка.

Лейт отиде при вратата. Върху един куфар имаше сиво-зелена униформа на силите за сигурност.

— Ще липсва ли на някого нейният собственик? — попита той и започна да сваля горните си дрехи.

— Няма да е скоро. — Скайлър го гледаше замислено.

— Разкажи ми повече за обиколката ви.

— Всички ни чакаха да влезем. — Лейт намери в джоба на куртката личната карта, разгледа набързо снимката, после взе едно шише с депилатор и кърпата, която беше под униформата, и се залови с брадата си. С лакът посочи съскащата кутия. — Чу ли за преместване на войници?

— Не до вашето бягство — каза Скайлър. — Преди това имаше няколко кодирани съобщения.

— Това решава въпроса — каза Лейт и въздъхна уморено. — Във висшия ешелон на Тремейн има шпионин.

— Така изглежда — съгласи се Скайлър. — Освен ако не е имало някой скрит в гаража, когато сте излезли… не, те не биха могли да разположат хора толкова бързо, без да използват радиостанции.

— Освен това бях пратил там Спадафора да следи за нещо такова.

— Хм. Куон случайно да се е показвал? Не ми се ще да използвам комуникатор.

— Да. Получи полезна информация за тяхната спирка, когато заминаха. Не би трябвало да са в опасност. Във всеки случай Мордикай е там.

Само отдавнашната връзка на Скайлър с Лейт можеше да му помогне да разбере правилно тази забележка.

— Нещо не е наред с Фюес ли? — попита той.

Лейт стисна устни.

— Не зная. Не мога да намеря нищо определено. Той не се би, както бях очаквал. Може би не е изкарал докрай програмата за тренировка. Може би защото просто много обича да спори.

— Той е свикнал да е най-важното момче на игрището — каза Скайлър замислено. — Много ми напомня на Фафнир Рийсман, помниш ли го? Всъщност и четиримата… всички освен Бакши… напълно отговарят на образа на Рийсман.

— Да, на Плинри всички от този тип загинаха от глупост.

— Тук не е Плинри — напомни му Скайлър. — Може би излишно подчертаното мъжество е характерен белег на оцеляване в тази война.

— Може би — изсумтя Лейт, остави шишето с депилатор и закопча куртката си. — Как изглеждам? — попита той и подаде на Скайлър личната карта.

Скайлър му направи знак да се завърти.

— Е… не е чак толкова лошо. Ще минеш, струва ми се. — Той пъхна личната карта в джоба на Лейт.

— Добре. — Лейт коленичи до куфара, отвори го и заразглежда съдържанието му. Две трети от обема беше зает от малък ракетомет и четири лъскави ракети земя-земя; останалото беше запълнено с гъвкави армирани ръкавици, бойна качулка, един учудващо плосък противогаз и различно оръжие. — Добре — каза той, затвори куфара и се изправи. — Осигурени ли са превързочните материали и пътят за изтегляне?

— Всичко е готово в един ъгъл на тавана… единственото, което трябва да се направи, е да се извади ракетометът.

Лейт кимна, отиде до ръба на покрива и огледа долу. Само на триста метра от стената на Стрип се намираше затворът Хенслоу. Няколко войници патрулираха. Походката им показваше, че не са особено разтревожени.

Зад него Скайлър каза:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Не — призна Лейт. — Но не виждам друг начин да измъкнем ветераните. Ти виждаш ли?

— Да предположим, че разкрием на Радикс всичките си планове — каза бавно Скайлър. — Когато това стигне до ушите на колитата, те дали няма да пуснат ветераните с надеждата, че ще ги отведем до корабите? Ще трябва да ги надхитрим, какъвто и капан да са ни приготвили, разбира се, но вероятно така трябва да постъпим.

Лейт поклати глава.

— Проблемът е, че те няма да пуснат никого, докато не обработят ветераните, за да си осигурят лоялност от тяхна страна. Ще имаме голям проблем с агентите на Радикс — не ми се ще да има някой и в нашия екип.

— Може би вече ги обработват — посочи Скайлър.

— Тайно обработване не може да се извърши за по-малко от петнадесет дни. Те знаят за нас от два пъти по-малко време. Ако измъкнем ветераните през следващите два дни, ще можем да отстраним всички агенти.

— Освен ако колитата не са хванали Додс веднага след като кацнахме и не са го накарали да проговори — каза Скайлър и погледна изпитателно Лейт. — Това може да им е дало до девет допълнителни дни.

Лицето на Лейт остана безизразно.

— Какво те кара да мислиш, че Додс е на Аржент и дори хванат?

Скайлър се усмихна криво.

— Все още военна тайна, а? Хайде, Лейт… можеш да ми кажеш каква дяволска шашма готвите двамата.

Лейт поклати глава.

— Ако не успее, ще е по-добре никой да не знае за нея.

За момент Скайлър изучаваше лицето му. После вдигна рамене.

— Добре. Това представление е твое. Просто си мислех случайно никой да не направи погрешна стъпка.

— Додс знае как да не попадне в подчинение — каза кратко Лейт и вдигна куфара. — Като реша да тръгна, ще ти подам знак „готовност-едно“. Случайно да имаш две коли?

— Да. Твоята е тъмносинята от другата страна на улицата. Не е заключена. — Той се подвоуми, сякаш искаше да каже още нещо, после докосна Лейт по рамото. — Постарай се лицевите ти мускули да са стегнати… не искаш да изглеждаш много стар, нали?

Лейт се усмихна.

— Погрижи се за себе си. Аз ще съм добре.

Тръгна към стълбите и усмивката изчезна. Скайлър беше най-големият му приятел и никога не би поискал направо да знае какво прави Додс, дори и лично. Но щом той се чудеше, другите вероятно правеха същото и не беше много трудно да се сетят, че е свързано с бойните умения. Лейт обаче не можеше да направи нищо за това.

Колата чакаше там, където беше казал Скайлър, и скоро Лейт се върна при бутнатия портал на улица „Авис“. Противникът отново бе реагирал бързо: нова група войници бяха вече на пост, макар че предишните часови още лежаха там, където бяха паднали. Един от новите мъже, стиснал лазерна пушка на гърдите си, даде знак на Лейт да спре.

— Какво става тук, по дяволите? — попита блекколарът, когато войникът пристъпи към колата.

Щом видя отличителните знаци на Лейт, войникът козирува и докладва:

— Порталът е разбит, сър. Мога ли да видя личната ви карта?

Лейт му я подаде. Паркираната наблизо патрулна кола може би имаше апаратура за пълни отпечатъци на пръсти и сканиране на ретина и правилното изиграване на номера за спешност трябва да помогне да не го проверяват.

— Кога стана това? — остро попита той.

— Преди половин час, сър — отговори войникът. — Не чухте ли по радиото?

— Изпълнявах задача извън града и нямах връзка. По дяволите! Трябва веднага да проверя.

— Да, сър. — Без да се колебае, войникът му върна личната карта и му махна да мине.

През две пресечки от Хенслоу имаше няколко високи сгради, но само една имаше необходимата височина и чист обзор към двора на затвора. Като остави колата отпред, Лейт отнесе куфара си във фоайето и се изкачи с асансьора на двадесет и втория етаж. Сервизната стълба беше заключена, но не сериозно, и след няколко минути той беше на покрива. Отиде на близкия до Хенслоу край, отключи куфара и се залови за работа.

Първата му работа беше да монтира ракетомета. Когато най-после беше готов, извади от куфара една голяма капсула и я притисна силно към основата на гранатомета. Капсулата се разцепи и от нея започна да бълбука отвратително миришеща кафява течност, която се разля наоколо. Лейт бързо се отдръпна, свали униформата на силите за сигурност и започна да се въоръжава с нунчаку, звезди и ножове за хвърляне. Локвата престана да бълбука още преди да е свършил и когато минута по-късно той провери, вече се беше втвърдила в блестяща маса, здраво залепила ракетомета за покрива. От куфара той извади бобина сребърна жица и завърза единия й край към приемната бобина на ракетохвъргачката, а другия — към една ракета със сини и бели ивици. Сложи си ръкавици, бойна качулка, очила и микрорадиопредавател; с един последен поглед към Хенслоу сложи една ракета в ракетохвъргачката и я изстреля.

Удари точно пред главния вход на затвора и там се вдигна гъст бял пушек. Лейт се прицели съвсем малко по-настрана и взе втората ракета.

— Първи наблюдател: директно попадение — докладва Скайлър. — Корекция четири градуса за втория изстрел.

— Прието — пристигна гласът на Вейл. — Вторият изстрел настрана. — Като взе предвид корекциите, Лейт стреля отново и втори облак избухна директно между будките на часовите на входа.

— Тук втори командир: подготвяме таран — чу се гласът на Куон.

Лейт докосна копчето за контрол на микрофона.

— Тук първи командир: взводът е готов за атака.

— Прието.

Като се усмихна, Лейт зареди синьо-бялата ракета и грижливо се прицели. Куон и Вейл бяха на десет километра от Хенслоу, но с прост запис плюс сръчните ръце на Скайлър на селектора за възпроизвеждане всеки подслушващ коли щеше да е убеден, че се извършва масирана атака.

Ракетата излетя от тръбата и остави сребърна опашка подире си, Лейт наблюдаваше траекторията с известна загриженост. Напразно — ракетата удари точно в покрива на затвора и той ясно видя кафявата течност, която потече от носа на конуса. Погледна часовника си, зареди последната ракета и отново се прицели.

— Първи командир: преминаваме към действие.

— Прието — докладва Куон. — Таранът е готов.

Лейт изстреля ракетата и тъкмо нагласяше една лента със скрипец на лявата си китка, когато чу рев от експлозия. Взривът изби дупка в белия облак около оградата и през нея Лейт можа да види, че портата очевидно не е повредена от силния експлозив.

— Командир едно — каза той. — Таранът е неефективен.

— Наблюдател едно потвърждава — каза Скайлър. Последва кратка пауза и Лейт се зачуди дали другият е подготвен за този непредвиден случай.

Беше.

— Командир две: тогава просто трябва да я преминем — каза Куон.

— Прието — каза Лейт. — Тръгвайте. — Погледна часовника си, докосна един ключ на ракетохвъргачката и започна да навива провисналата част на въжето. Трябваше да се стигне на покрива на затвора, докато войниците следяха за наземна атака. Шансовете, че няма да го видят да влиза, бяха добри — димните завеси бяха старо изпитано средство, охраната на затвора обикновено не носеше скенери. Въжето се опъна; Лейт закрепи макарата, пристегна краищата на бойната качулка плътно около противогаза, без да оставя никакъв отвор за паралитичните игли, които вероятно щеше да срещне. Нагласи макарата върху въжето, пое дълбоко дъх и се хвърли на покрива.

Спускането продължи почти минута и през това време Лейт видя три коли на силите за сигурност да отиват към затвора от различни посоки. „Ново доказателство за бързите рефлекси на сигурността“ — помисли си той. Надяваше се да не е избързал с тази операция. Ако силите за сигурност реагираха много бързо… Но вече беше късно да се тревожи за това.

Стъпи на покрива и продължи да тича, като освободи скрипеца преди тежестта на въжето да го извади от равновесие. После веднага се насочи на бегом към оборудването, разположено в центъра на покрива. Беше само на десет крачки, когато капандурата се отвори и от нея изскочиха трима войници с лазерни оръжия.

Не бяха очаквали да намерят никого — това веднага стана ясно от стреснатите им изражения и посягането към пушките. Шурикенът на Лейт удари командира им в челото, събори го и другарите му паднаха върху него. След половин секунда Лейт беше между тях, а две секунди след това всичко беше свършило. Той грабна една пушка, прескочи телата и затича към стълбата за тавана. Шансовете, че охраната е дошла от двата административни етажа, за да се опита да види през димната завеса, затрудняваща защитниците долу, бяха големи и тъй като Лейт се беше насочил към горните два етажа, колкото повече охранители извадеше от действие, толкова по-безопасно щеше да е за него. Теоретически.

Стълбите свършиха пред тежка врата един етаж по-долу. Лейт я открехна леко, видя ярко осветен коридор и чу аларма и тропане на тичащи крака. Отвори вратата, развъртя нунчакуто… и миг по-късно беше намалил заплахата с още четирима.

Десетина цивилни мъже и жени вече бяха в коридора, втрещени от неочакваното нахлуване.

— Ти! — извика Лейт и посочи най-близкия мъж. — Къде държите архивите?

Мъжът отвори уста, но не излезе никакъв звук. Лейт пристъпи към него — и неочаквано алармите зазвучаха двойно по-силно.

— Неканени гости на петнадесети етаж! — изрева скрит високоговорител. — Преминаваме към отбрана, целият персонал!

Всяко действие, такова беше старото правило, е по-добро от бездействие. На десетина метра в двете посоки коридорът завършваше с Т-образни продължения; блекколарът напосоки затича вляво. Хората пред него благоразумно се разпръснаха, когато ги наближи.

Коридорът, подобно на този, от който беше излязъл, беше с врати за офиси. Беше възможно, разбира се, архивите да са в другата посока; но качеството на килимите подсказваше, че на този етаж е управлението. Етажът под него беше по-вероятното място, на което да погледне. Вляво видя асансьори и стълбищна врата и вече се обръщаше да тръгне натам, когато в лявото му рамо избухна силна болка.

Бойните рефлекси си казаха думата и изпратиха Лейт към ъгъла, торсът му се изви, за да не остане лазерният лъч твърде дълго на едно място. Изгарящата болка се плъзна нагоре към шията му преди да изчезне и когато се хвърли на пода на коридора, той зърна една униформена фигура в другия Т-образен коридор.

Претъркалянето му беше много лошо при дадените обстоятелства и когато стана и се присви, той видя, че все още държи взетия лазер. Стисна зъби от болка в рамото и отново погледна зад ъгъла, с готово за стрелба оръжие. Нападателят му заемаше подобна отбранителна позиция отсреща. Или беше много предпазлив, или очакваше подкрепления… и Лейт изведнъж реши, че не му харесва да има зад гърба си асансьори. Изстреля един дълъг откос в централния коридор, за да е сигурен, че охранителят ще се прикрие, и се спусна към асансьорите.

Стигна до тях, спря за част от секундата и вместо към асансьорите се насочи към стълбищната врата. Двигателите и на трите асансьора работеха и изводите от това бяха очевидни. Беше истински късмет, че по стълбите все още нямаше врагове. Той се промъкна през вратата, видя, че и на самата площадка няма никого, и внимателно заслиза.

Слабо жужене от лазера му беше единственото предупреждение, което получи, но той действа мигновено. Хвърли оръжието надалеч, притисна се до стената и в същия миг лазерът експлодира и изпрати метални рикошети към стените и гъвкавия бронекостюм на Лейт. Той се огледа предпазливо и заоглежда стените за индукционните резонатори, които бяха взривили лазерното захранване. Трябваше да очаква нещо такова, смъмри се той — асансьорите и стълбите бяха единствените места, където можеше да се получи такава резонаторна кухина. Пое дълбоко дъх, продължи да слиза към следващата площадка и предпазливо открехна вратата.

Коридорът приличаше на онзи, който току-що беше напуснал, и беше също така безлюден. Лейт се огледа в двете посоки и тръгна вдясно. Започна да го обхваща някакво безпокойство. В коридора естествено не трябваше да има цивилни — те бяха имали достатъчно време да се заключат в офисите си, — но сигурно не цялата охрана се беше втурнала да го гони. Високоговорителите, които бяха съобщили за влизането му в стълбищната шахта, бяха замълчали зловещо. Почти сигурно вече имаше някакъв капан тук и той трябваше да го намери и да го обезвреди преди охраната да изпрати още хора отдолу.

Стигна до централния коридор на етажа, спря да погледне зад ъгъла и едва си беше прибрал главата, когато концентриран лазерен огън удари стената. Топлинният удар изби парчета от мазилката. Лейт стисна шурикена си и го запрати слепешката зад ъгъла. Действието беше повече рефлекторно, отколкото съзнателно — беглият поглед му беше достатъчен, за да разбере, че акцията му току-що е свършила. Беше видял най-малко десетима стражи — прави и коленичили в полукръг около една стъклена врата, несъмнено вратата на компютърната зала. Или се бяха сетили за целта му, или мъжът, когото беше попитал за посоката горе, най-накрая си беше възвърнал дар слово. Охранителите, макар и тежко въоръжени, бяха без предпазни жилетки и Лейт знаеше, че може лесно да се справи с тях… но знаеше също, че не може самичък да превземе цял затвор. Обърна се и затича назад към стълбището. Надяваше се, че там няма да има врагове.

По някакво чудо, когато излезе на площадката, тя все още беше празна, но мигновено стана ясно, че това скоро ще се промени. Цялото стълбище ехтеше от тропота на тичащи крака, който се чуваше както над него, така и под него. Лейт се намръщи, подготви нунчакуто и тръгна.

Високоговорителят в стълбищната шахта продължи да съобщава за движенията му, но при целия този шум шестимата охранители, които се бяха втурнали надолу по стълбите, така и не чуха, че той се качва към тях — или пък наистина не разбираха колко опасен може да е един блекколар в тясно помещение. Както и да е, те слизаха надолу, без изобщо да си осигурят тактическо пространство. Предната редица започна да стреля веднага щом той се появи; прицелът им естествено бе лош. Без да обръща внимание на смъртоносните светлинни копия, които свистяха около него, Лейт извади една звезда и я метна през тълпата да удари последния мъж в редицата… и когато този непосредствено пред вече мъртвия страж научи от първа ръка за ефекта на доминото, блекколарът измъкна нунчакуто и го завъртя. Рядко беше виждал такава трудна атака да протича толкова добре — за секунда цялата група войници изпопада безпомощно по стълбата. Лейт прибра нунчакуто, хвана се за парапета и прескочи над изпопадалите войници. Останалите стъпала взе по три наведнъж.

В коридора на петнадесетия етаж бяха останали двама души като поддръжка, но те всъщност не бяха готови и две звезди му разчистиха пътя. Лейт се втурна по коридора по по-раншния си път; надяваше се, че мъжът, който пазеше стълбището за покрива, се е махнал.

Не беше. Дулото на лазерната пушка все още се подаваше иззад ъгъла. Блекколарът изпрати един шурикен и затича, за да стигне до вратата на стълбището преди стражът да може да се прицели и да стреля.

Опитът беше само частично успешен — очевидно стражът не беше имал време да се отдръпне бързо. Първият му изстрел удари лявото бедро на Лейт; вторият премина над главата му, когато той се хвърли на пода и направи салто, с което стигна на няколко метра от вратата на стълбището. Все още наведен той хвърли бързо един подир друг още четири шурикена и успя да накара стрелеца да се оттегли достатъчно, за да измине останалото разстояние и да отвори вратата. Друг изстрел удари металния панел, когато той скочи на стълбището и тръгна нагоре.

През последните две минути беше оставил без внимание непрекъснатия поток заповеди и коментари, които изпращаше Скайлър; заповеди, които трябваше да дадат на слушателите от службата по сигурност обяснение защо наземната атака на блекколарите още не е започнала. Лейт включи микрофона си и предаде:

— Тук първи. Прекратете акцията, повтарям: прекратете акцията.

— Разбрано — чу се напрегнатият глас на Скайлър. — По-добре побързайте; излизат лешояди.

Това означаваше, че Скайлър е видял да се приближават патрулни катери. Трябваше бързо да слезе от покрива или да рискува пътят му за изтегляне да бъде блокиран.

Качи се на покрива и намери нова ракета на сини и бели ивици в бълбукащата локва — въжето й изчезваше към сградата на Скайлър. Ниско в небето видя четири лъскави патрулни катера бързо да се приближават към града.

Лепилото изискваше тридесет секунди да се втвърди и за това време на четири пъти от вратата изскачаха войници и попадаха право под нунчакуто на Лейт. За първи път ролите се бяха обърнали и Лейт беше в относително безопасна позиция. Надяваше се останалите войници, които несъмнено щяха да се появят, да се забавят достатъчно, та да се прехвърли при Скайлър преди да се появят.

— Готово — каза Скайлър и Лейт изскочи от вратата и побягна, като нагласяваше скрипеца на лявата си ръка. Намести го на въжето и се хвърли надолу.

Вятърът го блъскаше. Под него преминаха дворът на затвора и стената на Стрип. Видя и осем коли на силите за сигурност до оградата на затвора — войниците в тях яростно застреляха по него. Но той не им обръщаше внимание — повече го измъчваше болката в изгореното рамо… Беше почти в шок, когато Скайлър неочаквано се появи пред него с разперени ръце да намали инерцията му.

— Добре ли си? — попита загрижено едрият блекколар.

— Ще оцелея — увери го Лейт и свали противогаза. — Свърши добра работа, Скайлър; кожата ми ти е задължена. Не се безпокой за нищо освен за радиопрехващача… останалото може да се смени, а всеки момент в цялата тази сграда могат да се появят колита.

— Разбрано. Изчакай една минута обаче… — Скайлър посегна към ракетомета и натисна спусъка, изпращайки последната ракета в небето. Лейт се обърна и видя как тя падна там, където сутринта беше порталът на улица „Авис“. Три патрулни коли на силите за сигурност, които отиваха от Стрип към този изход, завиха рязко да избегнат експлозията. Една не успя.

— Това малко ще забави преследването — спокойно каза Скайлър. — Свърши ли всичко, което искаше?

Лейт свали очилата и бойната качулка и пое дълбоко чист въздух. Тихият ветрец беше благодат за изпотената му кожа.

— Мисля, че да — каза той. — Да се прибираме. Беше напрегната сутрин.