Тимъти Зан
Блекколар (11)

11.

Когато наближиха Каларанд, жълто-оранжевото слънце на Аржент се показа над хоризонта. След относително ниските постройки на Капстоун тридесет– и четиридесететажните сгради на Каларанд напомниха на Кейн за Нова Женева. Но докато минаваха през покрайнините на града, той видя, че също като Капстоун, и Каларанд е пострадал от войната. Нямаше дупки от бомби или руини, разбира се, но сградите бяха буквално осеяни с кърпежи, около някои от които се виждаше стопен бетон — признак за използвани лазерни оръдия. Дори при относително слабата светлина гледката беше потискаща и Кейн дори се засрами от това колко малко е пострадала самата Земя.

— В тази част живеят главно неквалифицирани работници и работещи в леката промишленост — каза Лиана.

— По-точно? — попита Куон, който също гледаше през стъклото.

— Главно текстилна и малки прибори. По-нататък, в Стрип, се произвеждат компоненти за оръжия. Стрип е един вид буферна зона между правителствения център и останалата част на града — добави тя. — В нея се влиза и излиза през детектори за метал и източници на енергия, но не е необходима лична карта.

— Тъпо — каза Куон.

Тя вдигна рамене.

— Производството на оръжия варира в зависимост от военните нужди на рикрилите. Предполагам, че не искат да проверяват цели тълпи работници, които са им необходими само от време на време.

Куон погледна Мордикай и Кейн можа да прочете мисълта, която мина между блекколарите: един завод за оръжие, особено само полусекретен, беше на практика покана за безпорядък.

Спряха пред масивна четириетажна сграда. На сто метра напред Кейн зърна бялата шапка на Хокинг — той влизаше в друга сграда.

— Хей! — извика той и посочи.

— Спокойно, Кейн. Просто влизат през друг вход — каза Лиана. — Хайде, слизаме.

Влязоха в сградата и Лиана ги поведе по някакви стълби надолу. Мъж на средна възраст им отвори и след кратка размяна на знаци с Лиана ги въведе в тунел, скрит зад гардероба на спалнята. Лиана, с малко фенерче в ръка, влезе първа. Кейн преброи сто и тридесет стъпала преди да стигнат до една тясна спирална стълба и да се заизкачват. Някъде на третия етаж над уличното ниво Лиана отвори един панел и ги въведе в силно осветена стая.

Присвил очи срещу ярката светлина, Кейн се огледа. Стаята беше без прозорци и бе нещо средно между голям частен офис и заседателна зала на малка компания. До стените стояха десетина млади, сурови на вид мъже; през една отворена врата в другата страна на стаята влизаха останалите блекколари и аржентианският ескорт. А в центъра, на едната страна на маса с голям антибръмбар, седяха четирима мъже.

Това бяха лидерите на Радикс — Кейн разбра моментално. Хладният, замислен вид, който имаха, докато изучаваха посетителите си, възрастта и опитът, които дори периодичното използване на идунайн не можеше да изтрие от очите им — всичко това просто подсилваше онази неопределима власт и отговорност, които беше видял в лидерите на Съпротивата на Земята. Кейн огледа нарочно небрежно всеки от четиримата — опитваше се да оцени реакцията им към новодошлите. Безполезно упражнение — необходимостта отдавна беше наложила маски върху лицата им.

Вратата се затвори и един от седналите мъже се изправи.

— Групата на Дженсън, моля, минете встрани.

Групата на Лиана се подчини и остави Кейн и десетимата блекколари сами пред масата. Мъжът вдигна въпросително вежди и Лейт излезе половин крачка напред.

— Аз съм комскуер Деймън Лейт, командир на този отряд, действащ под командването на генерал Морис Кратохвил на Земята — каза той с отсечен войнишки тон. — Ти кой си?

— Рал Тремейн — отговори мъжът. — Отговорен за организацията Радикс. Можеш ли да докажеш идентичността си, или да предявиш пълномощия?

— Ако имаш предвид опознавателни ленти или документи — не. Но като се има предвид, че сме блекколари, нашата лоялност трябва да е очевидна.

— Много от вашите блекколари се предадоха след войната — хладно каза мъжът с маслинена кожа отляво на Тремейн.

— Много от нас загинаха във войната — каза Лейт.

— Твърде много — съгласи се по-стройният мъж, седнал отдясно на Тремейн. Очите му бяха втренчени в лицето на Лейт; той се изправи. — Сърл Бакши; комскуер — представи се той и вдигна юмрук за поздрав. Червените очи в неговия пръстен с драконова глава трепнаха за миг на светлината.

Лейт се усмихна, видимо изненадан, и повтори жеста.

— Много ми е приятно, комскуер. Надявах се да намеря блекколари на Аржент, но наистина не очаквах…

Кейн почти не чу слабия звук зад тях, но стаята изведнъж експлодира от активност. Той се обърна тъкмо навреме да види как нунчакуто на Хевън се увива около протегнатата ръка на един от стражите. Тракането на пръчките заглуши възклицанието на младежа. Пистолетът, който държеше, се плъзна по пода и се удари в стената; друг страж, посегнал да го вземе, отскочи назад, когато една черна звезда се заби в стената на три сантиметра над оръжието.

И после настана тишина… тишината на натегната пружина. Кейн беше заел автоматично стойка от карате. Видя, че и блекколарите са заели пози за бой. Бяха приведени, с готови за хвърляне звезди.

Всички — с изключение на Лейт. Старият комскуер стоеше все така спокойно. Сега, в пълната тишина, той пристъпи към масата; очите му пламтяха от гняв. Погледна Тремейн и Бакши и посочи телефона, който стоеше до антибръмбара.

— Извикай ги тук — каза той, натъртвайки на всяка дума. — Всички. Всичките си стражи и войници. Иначе ще ги хванем един по един, може би ще убием десетина. Това ще те убеди ли, че настина сме блекколари?

— Най-искрени извинения — каза Тремейн унило. Странно, не изглеждаше особено изплашен. — Зная, че не беше правилно, но трябваше да сме сигурни.

— Правилно? Можехме да го убием. Можехме да убием всички ви.

На устните на Тремейн се появи слаба усмивка.

— Може би имам по-голямо доверие в самоконтрола ти от теб, комскуер.

— А пък аз по-добре познавам рефлексите на блекколарите от теб — контрира Лейт, малко успокоен. — Добре, ти си направи шегата. Следващия път ще го сметнем за истинска атака и ще убиваме. Погрижи се хората ти да го знаят. — Той даде сигнал за отбой и блекколарите се изправиха и прибраха шурикените и нунчаку.

— Добре, можете да вървите — каза Тремейн на стражите. — Погрижете се всичко да е защитено. — После посочи групата на Лиана. — И се погрижете тези хора да получат закуска и място за спане.

Когато бойците излязоха, Тремейн посочи столовете около масата.

— Комскуер, господа…

Лейт, Скайлър и Хокинг приеха предложението и се настаниха срещу лидерите на Радикс. Кейн и другите останаха прави.

— Какво точно искате? — попита Тремейн и се наведе напред.

— Преди всичко отговори на няколко въпроса. Въпрос първи: имате ли вече вест за Дженсън?

Тремейн посочи един мъж отдясно на Бакши и каза:

— Това е моят помощник Джеремая Дан. Той се занимава с това. Джер?

— Вашият кораб — почна Дан. — Предполагам, че беше вашият… се разби над източния склон на Румелианските планини преди тридесет часа. Знаем приблизително къде. Проблемът обаче е, че сигурността е отцепила целия район. Вече имаме малка бойна група в района, на която е съобщено, но засега можем да направим само това.

Лейт стисна зъби.

— Добре, дръжте ни в течение. Ако чуете, че е намерен — от която и да е страна, — веднага ме уведомете. — Погледна Тремейн. — Това води до втория въпрос. Бих желал да зная нещо за вашата организация: по-специално големината и разпределението и колко успешно сте се борили срещу рикрилите.

— Струва ми се, че ще е по-добре да ни кажете какво искате вие — предложи Бакши. — Тогава ще можем да ви кажем, ако можем.

— По-просто може би, но не толкова интересно — обади се Скайлър. — Освен това информацията за големината на екипа често определя каква роля ще играе той.

Бакши отвори уста, но Тремейн сложи ръка на рамото му.

— Той е прав, Сърли. Добре, нека да видим. Понастоящем Радикс има около половин милион членове и активно подкрепящ персонал извън населението на планетата от милиард и четвърт. Разпределени сме доста добре, макар че сме склонни да се съсредоточаваме в големи градове като Каларанд.

— А какво ще ни кажеш за вашата служба за сигурност? — попита Лейт. — Според мен с бойни групи като тази имате голям проблем с проникването в нея.

Тремейн вдигна рамене.

— Всъщност мисля, че нямаме проблеми по тази линия, тъй като всеки в бойната група трябва да даде съгласието си за приемане на нов член. От време на време се опитват да ни подмушнат двойници, но бързо ги хващаме.

Лейт кимна.

— Добре. Друго?

— Е, все още ни има въпреки усилията на врага за обратното — каза Тремейн с невесела усмивка. — С изключение на това другото не е така добре, както бихме желали. Ние ги измъчваме на едно или друго място — отвличане на доставки например, — но истински големите цели са всъщност неуязвими.

— Знаете това от опит? — попита учтиво Скайлър.

— Много болезнен опит. Обикновено разпознаваме неизбежното достатъчно рано, за да се отдръпнем и да намалим загубите си.

— Имате предвид определена цел? — попита Джеремая Дан.

— Да — отвърна Лейт. — Евентуално. Преди всичко обаче ще имаме нужда да определите местонахождението на всички стари ветерани от звездната сила, които можете да намерите. Предполагам, че известен брой са били уловени на Земята, когато отбраната се е огънала?

— Да — каза Тремейн и сбърчи чело. — Но войната беше много отдавна.

— Това няма да е проблем, ако са взимали редовно идунайн — обади се Вейл някъде зад Кейн.

— Взимали са идунайн, нали? — попита Скайлър и огледа младежките лица на аржентианците.

— Вижте… — започна един мъж с маслинена кожа.

— Спокойно, Ури — каза Тремейн. — Така стана, боецо, че имахме добри възможности да прехващаме доставките идунайн. А ветераните от войната стоят на първо място в нашия списък за приоритети.

— Добре. — Лейт кимна. — Тогава бих желал вашите хора да започнат да ги събират колкото е възможно по-скоро.

— Събирането вече е в ход — каза Дан. — Нощес пристигна съобщение, Рал. Нямах възможност да ти кажа.

— О, по дяволите! — изръмжа Бакши. — Пак ли?

Дан кимна.

Тремейн се смръщи, сякаш ядеше лимон.

— Нямаш късмет, комскуер. Всичките триста и петдесет от бойците са затворени поне за два месеца.

— Какво? — За първи път, откакто Кейн го познаваше, Лейт изглеждаше изненадан. — Защо?

— Случва се всеки път, когато рикрилите предприемат голям удар срещу крайселите — обясни Бакши. — Фронтът е само на един парсек. Предполагам, че се страхуват, че някой ще отмъкне някой кораб, докато са заети, и че няма да могат да го преследват.

— Това е смешно — изсумтя Лейт. — Къде би могъл да отиде?

— Практически навсякъде — вдигна рамене Бакши. — Единичен кораб може да проникне почти до всяко поделение дори близко до бойния фронт.

— Зная — отсече Лейт. — Имах предвид къде би могъл да кацне? Всичко на тридесет парсека е собственост на рикрилите или окупирано от тях.

— Виж, не ние създаваме тези правила — посочи Бакши малко разгорещено. — Те не ни искат разрешение преди да ни хвърлят в затвора.

— Прав си. — Лейт потри лице с ръка. — Извинявай. Имате ли представа къде ги държат?

— Разбира се. В затвора „Хенслоу“ на източния край на Стрип — каза Дан. — На дванадесет километра оттук.

— Добре охраняван, предполагам?

— Много добре. — Тремейн го изгледа с любопитство.

— За какво точно са ти необходими тези ветерани?

— За момента това е все още поверително — отговори Лейт.

— Виж, комскуер…

— Те са имали тежка нощ — прекъсна шефа си Бакши.

— Защо не си починат и да продължим разговора по-късно?

— Няма да е лошо — съгласи се Лейт.

Тремейн не изглеждаше много щастлив, но кимна.

— Добре. Джер, ще ги настаниш ли?

Дан кимна.

— Благодаря за гостоприемството — каза Лейт и стана.

— Няма защо. Починете си хубаво.

 

 

Щом вратата зад блекколарите се затвори, Тремейн бутна стола си назад и каза на Бакши:

— Благодаря, че спря този разговор, Сърли. Някакви коментари? — И огледа всички.

— Все още смятам, че идеята да ги докараме тук беше лоша — каза Ури Гринстейн, човекът с маслинена кожа отляво на него. Все още не знаем от какво са заплашени, а междувременно те вдигат сигурността на крак. Дори да са на наша страна…

— Ако — прекъсна го кротко Бакши.

— Да, ако. Блекколарите също са хора, комскуер, и не вярвам, че всички вие сте толкова благородни, колкото си мислите. Както казах, дори ако наистина са на наша страна, допълнителната активност на сигурността, която предизвикват, може да бъде сериозен проблем.

— Добър аргумент — съгласи се Джер Дан. — Ако рапортите от Румелианската област са показателни, колитата са готови да преобърнат цялата планета.

— Какво предлагаш? — попита Тремейн.

— Да ги изолираме — беше бързият отговор. — Да прекъснем контактите с всички други бойни групи, така че да рискуваме само каларандската.

— Това ще ни остави ли достатъчно човешка сила? — попита Бакши.

— Нали имаме дузина нови блекколари на разположение — изсумтя Гринстейн.

— Можем да задържим тук хората от Дженсън — каза Тремейн. — Това не е допълнителен риск, тъй като хората на Лейт вече знаят за тях. Други предложения? Добре тогава. Джер, искам да съобщиш на всички бойни групи да не се свързват с нас. Ури, ти ще се върнеш в Милер и ще предадеш новината на южната дивизия.

— Правилно — кимна Гринстейн. — И понеже Каларанд мълчи, няма да можеш да следиш търсенето на изгубения блекколар. Аз ще се заема с това.

— Благодаря. — Тремейн спря. — Като говорим за блекколари, някой забеляза ли нещо необичайно по време на тяхната фиктивна атака?

Последва миг тишина.

— Аз — каза Бакши. — Един от тях зае малко по-различна бойна стойка от другите.

Тремейн кимна.

— Аз също си мислех за това. В рапорта от Дженсън се казва, че те са от Плинри, но работят под покровителството на Земята. Чудя се дали…

— Мислиш, че този човек е земянин? — попита Дан.

— Може и да е — каза Тремейн. — От което възниква въпросът как е минал през земната служба за сигурност.

— Може би там няма такава — предположи Бакши. — В зависимост колко силно е била ударена Земята, там може да няма много останало за охраняване.

— Е, няма смисъл да умуваме. — Тремейн вдигна рамене. — Ще ги оставим да поспят четири-пет часа, но след това искам да зная какви точно са пълномощията на комскуер Лейт.

— И за какво точно е дошъл — добави Бакши.

Тремейн кимна тъжно.

— Особено това.