Тимъти Зан
Блекколар (31)

31.

Съществува един праг, при чието достигане човек губи способност да реагира на стрес адекватно. Като видя студеното лице на Бакши, Кейн реши, че тяхната група е достигнала този праг. Вълнението след неговия изстрел срещу Лейт все още не беше утихнало и сега всички просто се вцепениха.

— Сърл, какво правиш? — изръмжа Тремейн.

— Скайлър, отиди до останалите — нареди Бакши, без да обръща внимание на Тремейн. — Ръцете ви да останат на нивото на гърдите и не забравяйте, че рефлексите ми не са по-лоши от вашите. И не ми пречи да виждам Кейн и бластера му.

С периферното си зрение Кейн видя, че Скайлър изпълни заповедта.

— Кого смяташ да убиеш? — запита той насмешливо.

— Никой няма да умре — със същия тих тон отвърна Бакши. — За всички участници в тази операция ще има амнистия, включително за Кейн и за вас — блекколарите, но само ако се предадете доброволно. Командир Нмура, уведомете другия кораб, че се връщате на Брокен.

— А ако откажа? — запита сковано Нмура.

— Оставането им тук е безсмислено — те не знаят къде се намират „Нова“ — напомни му Бакши.

— Предател! — Думата, излязла от устата на Тремейн, беше изпълнена с нечовешка ненавист. — Долен предател!

— Изпратете съобщението, командире — повтори Бакши.

Кейн забеляза, че Бакши говори, без да ги гледа, което го озадачи и вбеси Тремейн.

— Погледни ме, проклет да си! — изкрещя ръководителят на Радикс. — Или не ти достига мъжество за това?

Устните на Бакши се разтеглиха в подобие на лека усмивка.

— Извинявай, Рал, но в момента ти не представляваш интерес за мен, за разлика от командос Мордикай.

— Мордикай ли? — възкликна Тремейн и се извърна наляво.

Кейн също бавно обърна глава. Мордикай стоеше неподвижен под прицела на пистолета на Бакши. Най-добрият ръкопашен боец, така го беше нарекъл веднъж Лейт, сега изглеждаше някак остарял и нерешителен.

— Ти ме надцени, комскуер — прошепна блекколарът, повтаряйки като ехо мислите на Кейн.

— Не мисля така. Фюес, Маккитерик и Кутури не бяха блекколари, но в замяна на това бяха изключителни бойци. Моите уважения към всеки, който е успял да ги победи — и тримата, така че не смятам да свалям поглед от теб.

— Значи от самото начало сте знаели, че са лъжеблекколари — бавно каза Кейн. — Предполагам, че и те са знаели за вас. Колко жалко, че Мордикай ги е убил така бързо.

— Това едва ли щеше да ви помогне. Те не знаеха за мене. Аз докладвах директно на рикрилите.

— На рикрилите значи? — Гласът на Тремейн беше невероятно спокоен, но лицето му бе изкривено от дива омраза. — Да предадеш собствената си раса за колко… Каква е сега тарифата — пак ли е трийсет сребърника на човек?

— Не очаквам, че ще ме разберете, но се опитвах да помогна — каза с въздишка Бакши.

— Да бе. Без предатели изобщо нямаше да можем да функционираме.

— Нямаше да оцелеете — сряза го Бакши и за първи път леденото му спокойствие се пропука. С видимо усилие той възвърна самообладанието си. Когато заговори отново, в гласа му имаше нотка тъга. — Нима не разбирате — почти умолително каза той, — че Рикрил никога не би допуснал съществуването на нелегално съпротивително движение близо до предния боен фронт на крайселите?

— И затова реши да ни кастрираш, така ли? — Тремейн беше готов да го заплюе.

— По-добре това, отколкото пълно унищожение. Главните квартири в Милер и Каларанд бяха гъсто населени с шпиони на Апостолерис. Щяха да ви затрият само за една нощ. Вероятно щяха да заличат цели градове, за да са сигурни, че са унищожили всичките ви групи. Това ли искаш за Аржент, Рал? Бъди искрен.

Тремейн си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че има и по-лоши неща от това да умреш за кауза, в която вярваш. Например да живееш като нечий блюдолизец.

— Очевидно нищо не разбираш — каза уморено Бакши. — И дръпни ръката си от бластера.

— Не. — Гласът на Тремейн беше спокоен. — Нямам никакво намерение да приемам подаяния от рикрили. Хайде, безгръбначно, покажи дали ти е останала някаква смелост, застреляй ме.

— Рал — започна предупредително Бакши.

В този момент отнякъде по диагонал на кабината прелетя сребрист предмет и улучи ръката на Бакши, която държеше пистолета.

Ударът не беше силен и Бакши не изпусна оръжието, но за секунда го наведе. Тази секунда обаче беше повече от достатъчна за Мордикай. Той се хвърли и с крак изби лазера, който изхвърча, удари се в стената и падна на пода. Бакши отвърна с неефективен удар с крак, целейки се в корема на Мордикай; после отскочи и зае бойна поза. Мордикай го последва и за момент двамата замряха, опрели носовете си. Аржентианецът отстъпи една крачка и се втурна в отчаяна атака. Мордикай сякаш това чакаше. След секунди битката приключи.

Едва тогава излезлият от вцепенението си Тремейн успя да извади бластера си. С изумление насочваше оръжието си ту към сгърчената фигура на Бакши, ту към изправилия се в цял ръст Лейт.

— Можете вече да го приберете — посъветва го мрачно Лейт. — Всичко свърши. Нмура, уведомете другия кораб за курса и да тръгваме преди рикрилите да разберат, че са изгубили играта.

— Аа… слушам, сър.

Напълно объркан, Нмура се обърна към пулта за управление.

Лейт прекоси кабината, разнасяйки около себе си миризма на изгоряло месо, и се наведе над Бакши, за да провери пулса му. После се изправи и се озова срещу Тремейн, който все още стискаше пистолета си.

— Всичко свърши — повтори блекколарът. — Освен ако все още се съмнявате, че Бакши беше шпионин.

Тремейн бавно прибра бластера в кобура, без да сваля удивения си поглед от зеещата рана в гърдите на Лейт.

— Това пак някой от вашите малки фокуси ли беше? — запита обидено той. После стрелна с гневни очи Кейн. — Предполагам, че лазерът на Кейн е бил специално настроен или нещо подобно.

— Беше толкова смъртоносен, колкото вашия. Иначе Бакши никога не би се хванал. Просто съм с двойна броня, а под горната сложих парче сурово месо, за да се получи истинска миризма. Но ако Кейн беше пропуснал и ме беше уцелил в главата, сега щях да съм мъртъв.

Лейт свали ръкавицата си изтри потта от челото си.

— Движим се по курса, комскуер — обади се Нмура. — Отклонение десет градуса от целта.

— Трябваше да ми кажете — изръмжа Тремейн. — Или сте смятали, че не мога да бъда обективен към най-близкия си помощник?

Лейт го изгледа продължително.

— Никога не съм се съмнявал във вашата обективност — тихо каза той. Гледаше го право в очите. — Не бях сигурен в честността ви.

Тремейн се вцепени, но не последва обичайното гневно избухване.

— Вярвам, че ще получа обяснение — заяви той с леден тон.

— Спомняте ли си засадата, която ни устроиха в деня, когато посетих „Хенслоу“? В колата, която ни спря, имаше четири чифта магнитни белезници. Четири, не три. Вие с Бакши бяхте единствените, които знаехте, че Кейн ще дойде с нас. Само вие бяхте онази сутрин в гаража. Следователно единият от вас беше шпионин. Решихме да дадем възможност на този човек сам да се обеси. И измислихме това.

Тремейн най-после се успокои.

— Прав сте — призна той. — Съвсем прав. Не се бях сетил. — Той сведе поглед към Бакши. — Блекколар. Все още не мога да повярвам.

Лейт сякаш беше остарял през последните минути.

— Аз също. Затова изчаквах. Исках да чуя с ушите си защо го е направил, да се опитам да го разбера.

— Предполагам, че по свой начин е смятал, че ни служи — каза Тремейн. — Всичките ни операции за намирането на храна и на идунайн бяха успешни. Не се бях замислял досега. Вероятно това е била една от уговорките му с рикрилите.

Лейт се наведе и взе предмета, с който беше ударил китката на Бакши. Няколко секунди гледа как преливат цветовете на червените драконови очи, после някак рязко и дори със злост надяна пръстена.

— Работата му беше не да ви улеснява живота, а да се бие с рикрилите. — Той погледна Скайлър и Мордикай, кимна към Бакши, после обърна гръб на трупа. — Командире, кога ще стигнем до астероидния пръстен?

 

 

— И двата товарни кораба са напуснали орбита — докладва операторът на пулта и натисна няколко клавиша. Екраните светнаха и показаха местонахождението на корабите. — Искате ли да изчисля вероятната дестинация, полковник?

Икинс поклати глава.

— Те не са толкова глупави, че да се насочат право към целта. Изчакайте, докато променят курса си.

— Слушам, сър.

Икинс отиде при Голуей.

— Чухте ли?

Голуей кимна и попита:

— Имате ли някаква представа кога рикрилите възнамеряват да щракнат капана?

— Всъщност не. — Икинс отново погледна към екраните. — Ако бях на тяхно място, щях вече да го направя. Мислите ли, че ситуацията отново излиза от контрол?

— Не знам. — Голуей усети как болката в главата му се усилва. — Може Кейн да им е дал само курса, но не и точното местонахождение. А може Лейт да е успял да надхитри агента на рикрилите.

Икинс го изгледа остро.

— Надявате се да го е направил, нали? Бих казал дори, че ще останете доволен, ако рикрилите загубят тази битка.

— Не съм сигурен — призна Голуей. — Ако в момента се намирах на някой от онези кораби с бластер в ръка, без съмнение щях да се опитам да ги спра с цената на живота си. Но аз съм тук, където не мога да направя нищо нито за едните, нито за другите… Трудно е да се обясни. Бях подготвян да служа на Рикрил, но това винаги е било тясно свързано със задълженията ми към хората на Плинри. Като префект аз поддържах реда на планетата отчасти, защото така ми бе наредено, отчасти, за да запазя населението от репресиите на Рикрил. — Той кимна към екраните. — Всеки успех на Лейт, а дори и залавянето му, ще струва скъпо на Плинри. Но ако блекколарите по някакъв начин доведат до успешен край започнатото, Лейт вероятно ще успее да смекчи наказанията срещу нас. — Опита се да поклати глава и се намръщи от болка. — Мислите ли, че в думите ми има логика?

— Не знам. — Икинс замълча. — Не мисля. Не съм съгласен с вас. Но вие сте уморен и ранен — добави любезно той. — Хайде да слезем долу. Там има две койки. И двамата се нуждаем от малко сън, а те няма къде да отидат през следващите трийсет часа.

— Прав сте.

Голуей недоумяваше защо полковникът не може да го разбере. То беше толкова ясно — обичаше родината си.

— Прав сте — повтори той. — Освен това мисля, че имам нужда от ново хапче.

 

 

Съгласно бордовите разпоредби на „Чейнбрейкър I“ беше нощ. Лейт влезе в командната кабина и се удиви колко ярки изглеждат звездите върху екраните. Естествено някои от тези „звезди“ бяха астероиди.

Щом чу стъпките му, единственият обитател на кабината се обърна към него.

— Здравейте, комскуер. С какво мога да ви бъда полезен?

— Преди половин час дежурният офицер трябва да е получил кодиран сигнал от другия кораб. Може ли да го погледна?

— Лейтенант Инуи отдъхва в каюткомпанията. Ако останете тук, мога да отида и да го извикам.

— Ако не ви затруднявам.

След като вратата зад астронавта се затвори, Лейт преброи до пет и се захвана за работа. Отне му няколко секунди, за да извика последните коригирани данни за местонахождението на „Нова“. Пренастройването на комуникатора му отне значително по-дълго време, но нямаше как другояче. Съобщението трябваше да достигне до обширна част на Диамантения пръстен, но не и до „Чейнбрейкър II“. Най-накрая беше готов. Кодирането на координатите беше просто — добавяш една и съща константа и ги пренареждаш, нещо, което можеше да направи и насън. Помоли се да не е сгрешил и натисна бутона за излъчване.

Не дочака потвърждение, че съобщението му е прието — такова нямаше да има. Вместо това изчисти паметта на предавателя и екрана на компютъра и възстанови предишния режим на работа.

Когато пилотът се върна заедно с лейтенанта, Лейт се беше надвесил над локаторите, които следяха небето за преследвачи.