Тимъти Зан
Блекколар (23)

23.

Затворът „Цербер“ беше готов.

Комендантът Курд Ерхард огледа командния център със заслужена гордост. Само преди час бе пристигнало нареждане, че преместването ще се проведе един ден по-рано, но както винаги, подчинените му се бяха оказали на висота. Оръдейните кули бяха приведени в готовност, килиите на затворниците бяха почистени, беше осигурена двойна охрана. Преди няколко минути от Каларанд бяха излетели два военнотранспортни самолета и след половин час щяха да бъдат при тях. А влезеха ли в неговия затвор, тези „звездни“ мъже нямаше да мръднат оттук. Всеки, който мислеше другояче, щеше много да се изненада, та ако ще да е и блекколар.

— Коменданте? — Мислите му бяха прекъснати от мъжа на пулта. — Приближава аерокар. Няма отличителни знаци, но пилотът твърди, че изпълнява спешна задача на силите за сигурност и иска разрешение за кацане.

Това някаква хитрост ли беше? Ако бе така, бяха сбъркали адреса. Ерхард откачи микрофона от колана си и го настрои на външна честота.

— Тук комендант Ерхард. Доложете естеството на задачата си.

— Секретна задача, трябва да я предам лично на вас — бързо отвърна пилотът.

От командния пулт подадоха образ и Ерхард го разгледа внимателно. Млад мъж в цивилни дрехи, със сериозно изражение, съсредоточен върху полета.

— Имате ли идентификационен код? — запита Ерхард възможно най-небрежно.

В помещението цареше необичайна тишина. Изображението на пилота изчезна и беше заменено с това на жена, седнала в едно от креслата за пътници.

— Коменданте, представя се специален агент Рене Лукас. Аз съм непосредствено подчинена на префект Апостолерис. Устен предварителен код: януари, орбитален, Алистер. Основният код следва.

Ерхард шумно въздъхна, а напрежението в помещението намаля. Въпреки това усети разочарование — тайно се бе надявал, че това е номер на Радикс. Но устният код и холографният електронен, който сега се получаваше, напълно съвпадаха с кодовете, които самият Апостолерис беше задал само преди няколко часа. Следователно, ако агент Лукас беше истинска, то беше възникнало нещо важно. Той даде нареждане да разрешат кацане на аерокара и забърза да ги посрещне.

Централната командна зала се намираше на най-ниското подземно ниво и докато комендантът стигне до главния вход, летателният апарат беше кацнал във вътрешния двор. Агент Лукас, следвана от пилота и още един млад мъж в цивилни дрехи, бързо се приближаваше към зданието.

Ерхард ги наблюдаваше и неочаквано изпита смътна тревога. Знаеше, че е невъзможно да се подслушва лазерната система за връзка, а и очевидно придружителите на Лукас бяха получавали нормална доза идунайн продължително време. Блекколарите бяха пристигнали сравнително отскоро от Плинри. Но въпреки това в тези хора имаше нещо смущаващо. Може би походката им…

Комендантът се приближи до капитана на охраната.

— Когато влязат, ще направите пълно сканиране. Проверете за оръжия от всякакъв вид. Ако са чисти, заведете мъжете в помещението на охраната и проверете документите им.

— Може и да нямат — напомни му капитанът.

Ерхард се намръщи. Ако бяха със специална задача, вероятно нямаше да имат документи.

— В такъв случай… сканирайте изображенията им и направете сравнителен анализ със снимки от Плинри. Освен това искам непрекъснато да ги съпровождат шестима въоръжени мъже — с парализиращи пистолети, не с лазерни. Ясно ли е?

— Слушам, сър. — Капитанът посегна към микрофона си.

В същия момент пристигнаха и посетителите. Обичайната процедура по представянето беше съкратена. Очевидно беше, че агент Лукас бърза, и отказа да говори с него в присъствието на други хора. Ерхард не възрази, а я поведе мълчаливо към кабинета си. Съпровождаше ги ескорт от четирима мъже.

— Заповядайте, седнете — покани я той. На един от екраните извън полезрението на гостенката му имаше информация от сканирането: не бяха открили оръжие. Той освободи ескорта. — Проверяваме вашите хора — добави той, след като охраната напусна стаята. — Обичайна проверка, разбира се…

— Няма значение. — Тя все още стоеше до стола. — Тук съм, за да ви предупредя, че е вероятно затворът да бъде атакуван.

— Добре, ние сме готови.

— Не, не сте. Възникнаха някои промени. — Тя кимна към мониторите. — Трябва спешно да промените системата за отбрана. Наредете на хората да напуснат оръдейните кули, охраната в двора също трябва да се прибере в укритията, после пуснете сензорна сонда.

Ерхард се намръщи.

— Вие като че ли очаквате въздушна атака.

— Да. По непотвърдени данни смятаме, че бунтовниците разполагат с „Корсар“.

На бюрото му замига друг екран. Сканирането на изображенията беше дало само двайсет и един процента вероятност някой от придружителите на Лукас да е блекколар от Плинри. В момента компютърът очакваше още данни за сравнение.

— Това ми е известно, госпожице Лукас, но доколкото знам, той не се е приземил на Аржент. Дори и да се крие на ниска орбита, едва ли може да извърши незабелязана атака.

— Прав сте. Но ние не се безпокоим за него. Преди половин час рикрилите ни съобщиха, че е изчезнал един от техните корсари.

— Нищо не съм чул за това — бавно произнесе Ерхард. Това, което му казваше Лукас, му се виждаше невъзможно.

— И другите не го знаят. Ако бунтовниците подслушват комуникационната мрежа, предпочитаме да останат в неведение, че сме разбрали. — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Ако не ми вярвате, свържете се с космодрума Брокен и поискайте потвърждение за данни ЛЛ-18.

— Не, не, вярвам ви.

Той се замисли дълбоко. Това променяше напълно тактиката за отбрана на затвора. Десет секунди след появата си на хоризонта корабът щеше да е над тях. И ако унищожеше всички оръдейни кули преди артилеристите да превключат управлението към подземния пулт, на разположение на Ерхард щеше да остане само ръчното въоръжение. Това променяше изцяло смисъла на предохранителните мерки, които беше взел.

— Добре. — Той посегна към микрофона си. — Честно казано, предпочитам оръдията да се управляват от хора, а не от пултове и не разбирам какво преимущество може да даде това на бунтовниците. Освен, разбира се, ако не са успели да откраднат и бронетранспортьор.

Това накара Лукас да се замисли.

— Добро хрумване. Не съм чула, но трябва да се провери. Предполагам дори, че кражбата на корсар може да е някаква подлъгваща маневра.

Ерхард кимна, доволен от себе си. Свърза се с централния пулт и нареди да отзоват артилеристите и външната охрана. После изпрати питане до Каларанд за евентуални кражби на военни средства. Макар че този въпрос слабо го вълнуваше. Можеше да върне артилеристите в кулите много преди бронетранспортьорът да се е приближил. — Други предложения? — попита той, след като приключи с обажданията.

— Не, смятам, че това е напълно достатъчно. Благодаря ви за съдействието, комендант. Надявам се, че тези предпазни мерки ще се окажат ненужни. — Тя погледна часовника си. — Затворниците ще кацнат след пет минути. Не е ли по-добре да отидем в командния център?

— Да, наистина трябва да бъда там. — Ерхард се поколеба. — Извинете, не се сетих по-рано, но не можете да влезете в центъра без потвърждение на идентификационните данни. А тъй като не ми показахте удостоверение…

— Прав сте — кимна тя. — Не нося такова. Забравих как работи вашата система. Бих могла да почакам някъде другаде, където също има монитор.

— Разбира се — започна Ерхард и замръзна.

Един специален агент не може просто така да забрави как работи една система за сигурност.

Първият му порив беше да натисне един от бутоните за аларма. Само след секунди Лукас и придружителите й щяха да бъдат заобиколени от обръч лазери. Но той потисна този импулс. Щеше да изчака и ако наистина бяха шпиони на Радикс, можеше да разбере плановете им. А що се отнасяше до молбата й, имаше чудесен отговор.

— Разбира се — повтори той и се изправи. — Можете да наблюдавате кацането заедно с вашите хора в помещението на охраната.

Тя кимна и той я изведе в преддверието. За негова изненада там бяха само двама от четиримата пазачи.

— Къде са останалите? — озъби се той, а с дясната си ръка изобрази знака „опасност — враг“.

— Опасявам се, че вече ги няма — отвърна единият и ръката на Ерхард замръзна, след като разпозна лицата над униформите.

— Боже мой! — промълви той. Очите му потърсиха екрана на монитора върху бюрото на секретарката му, но не откриха там червен надпис: „Избягал затворник“. Вместо това на екрана имаше само рутинна информация за нормалната работа на затвора. — Но как сте проникнали тук? Целият етаж се наблюдава от видеокамери.

— Така е — съгласи се с него пилотът на Лукас и откачи микрофона му. Беше едър и силен мъж и униформата на пазача му беше тясна. — А човекът, който наблюдава тези монитори, седи на половин метър от бутона за аларма.

— Правилно — механично се съгласи Ерхард и в същия момент се сети кой е мъжът срещу него. — Вие сте Кели О’Хара, нали? — А вие… — той премести погледа си, — вие трябва да сте Таурус Хевън. Напоследък се бяхте загубили. Провели сте лечение със свръх дози идунайн. Прав ли съм?

Хевън кимна.

— Прост, но доста ефективен метод. А сега предлагам спокойно да отидем до командния център.

— От това няма да излезе нищо — заяви Ерхард, стиснал юмруци. — Току-що обясних на приятелката ви, че не можете да влезете там без лична карта.

— Няма проблем — сви рамене О̀Хара. — Ще ви оставим вие да отворите вратата с картата си, а после вместо вас ще влезе един от нас.

Ерхард се замисли. Неочаквано разбра, че ще успеят. Вероятно бяха елиминирали пазача в будката с мониторинга… Побиха го хладни тръпки. Разбра, че ще умре.

— Не мога да го направя — заяви той, изпълнен с неочаквано спокойствие. — Моето ниво на лоялност няма да го позволи, дори и да ме заплашите със смърт. Да ме вземете като заложник също не става — хората ми няма да се поддадат на шантаж. — Бузата му заигра от нервен тик. — Ще трябва да ме убиете, за да се убедите.

— Може би да, може би не — каза Хевън. — Я ми кажете това ваше ниво на лоялност означава ли, че трябва да загинете за нищо?

— Не ви разбирам.

— Вашата жертвоготовност няма да ни попречи да проникнем в командния център — продължи блекколарът. — Ще вземем личната ви карта, също отпечатък от палеца и ретината ви и ще минем през скенерите.

— И как ще го направите — ще ме влачите крещящ по етажите? — изсумтя Ерхард.

— Няма да ви влачим целия. А това, което ще вземем, няма да крещи — отвърна спокойно Хевън.

Ерхард се вторачи в него и усети как кръвта му се смръзва във вените.

— Няма да го направите! — прошепна той.

— О, ще го направим — увери го с леден глас О’Хара. — Отрязана ръка, а също и глава могат да се използват поне няколко часа преди компютърът да забележи разликата в ретината. Абсолютно съм сигурен. Виждал съм да го правят. Решението е ваше, комендант.

Гърлото на Ерхард пресъхна.

— Един въпрос преди това — започна той. — Влязохте в сградата съпроводени от шестима пазачи. Какво стана с тях?

— В коридора, точно до помещението на охраната, има един ъгъл, който не се покрива от видеокамера. Вашите хора имат лошия навик да се движат като стадо и ние просто ги заведохме там, а после влязохме в будката за мониторинг.

— Но дори и да не са ви видели, шумът от борбата…

— Нямаше никакъв шум — увери го О’Хара. — Погрижихме се за това.

Шестима срещу двама… без шум. Нищо не можеше да ги спре, проумя най-сетне Ерхард. По един или друг начин те щяха да влязат в командния център… бяха прави и за другото: без специална заповед лоялността му не означаваше, че трябва да загуби живота си безсмислено.

— Добре — съгласи се той. — Ще ви вкарам вътре. Но дори и да имате пълен контрол върху отбранителната система, не можете да удържите затвора дълго. На различните нива се намират над сто въоръжени пазачи, а от Каларанд ще изпратят щурмови отряди само след два часа.

— Оставете ние да се притесняваме за това — прекъсна го О’Хара. — Да вървим.

Ерхард не разбра какво се случи, след като Хевън изчезна зад вратата на командния център. Това, което видя обаче, беше, че никой отвътре не подаде сигнал за тревога.

— Кой ще е следващият? — изръмжа той и приготви картата си.

— Никой. — О’Хара погледна часовника си и посочи към коридора. — Хайде, тръгваме нагоре.

Без инцидент стигнаха до асансьорите. Докато влизаха в празната кабина, Ерхард за секунда обмисли идеята да натисне бутона за аларма, за да вдигне по тревога пазачите на другите етажи. Но докато командният център се намираше във вражи ръце, това щеше да е напълно безсмислен жест. По-скоро можеше да се окаже самоубийствен жест.

— А сега слушайте внимателно — започна О’Хара, докато кабината се изкачваше. — Военнотранспортните самолети от Каларанд вероятно са кацнали. Приятелят ми би трябвало да е наредил на пилотите и пазачите да отидат до вратата, за да се консултират с вас. Ние ще ги заключим — и вас също — в помещението на охраната. Това ще стане само ако ни съдействате. Ако не ни съдействате — ще ги убием.

— С оръдията от кулите, разбира се — с горчивина каза Ерхард.

— Или с тези от пропуска. Бих предпочел да не се лее кръв. Всичко зависи от вас.

Ерхард преглътна с труд. Вратата на асансьора се отвори и тримата излязоха в коридора. Право пред тях беше главната врата. През бронираното стъкло се виждаха мъже, които се движеха във вътрешния двор. Четирима пазачи наблюдаваха приземяването. През главата му преминаха десетки планове как да ги предупреди или да ги пожертва, за да предупреди онези отвън. Но всичко беше само игра на ума, знаеше го. Вече не можеше да спре блекколарите, а да пожертва невинни хора беше глупост, а не лоялност. Щеше да остане пасивен и само да наблюдава: може би щеше да узнае следващия им ход.

Петнайсет минути по-късно транспортните самолети плавно се издигнаха с пътниците си все още на борда. Двамата блекколари бяха поели управлението. От помещението на охраната, притиснат между множество ругаещи пазачи, Ерхард ги наблюдаваше как изчезват зад хълмовете на запад. Едва сега усети как го връхлитат едновременно реакцията от преживяното и осъзнаването, че се е провалил и съвсем скоро ще понесе последиците от този факт. Въпреки това не можеше да не признае смелостта и умението, с което блекколарите бяха провели цялата операция.

Но се съмняваше, че префект Апостолерис ще види нещата по същия начин.