Тимъти Зан
Блекколар (18)

18.

Радиокодът, използван от аржентианските сили за сигурност, се различаваше достатъчно от системата на Плинри, за да е неразбираем за префекта Джемъс Голуей. Но отривистият тон и безпомощното потене на шофьора му бяха доста познати.

Блекколарите на Лейт бяха нанесли удар някъде.

Каларанд беше по-голям от всеки град, който Голуей беше виждал, и той го разглеждаше с интерес и известна завист, докато отиваха към центъра. Въпреки следите от войната сградите бяха в по-добра форма от тези на Капстоун; пешеходците, които вървяха по улицата, бяха по-добре облечени и нахранени; и имаше много повече коли. Очевидно Аржент беше приел неизбежността и се бе предал, преди да се стигне до наземна атака. Поуката беше очевидна. Може би Плинри просто бавно се учеше.

Тънка струйка пушек се издигаше напред и малко вляво от тях.

— Ще минем ли покрай онзи пушек? — обърна се Голуей към водача.

Той поклати глава.

— Много е рисковано. Все още може да има бунтовници наоколо.

— Съмнявам се. Блекколарите имат навика да удрят и да се оттеглят. Искам да видя какво са направили.

Водачът го погледна накриво.

— Е… добре. — Взе слушалката и докладва за промяната на маршрута.

В района на портала цареше хаос. Пушекът идваше от една запалена кола, която се беше разбила в мръсно бялата стена. Разбила се след като е била ударена, отбеляза той; усуканият метал показваше, че ударът е от въздушна ракета. Самият портал беше смачкан. Голуей потрепери, когато минаха покрай охраната, огъня и медицинския екип — това твърде много му напомняше за Плинри.

Водачът очевидно също не хареса гледката — или може би строгите погледи на часовите, които ги провериха, го изнервяха. Щом излязоха от хаоса, той ускори и районът остана зад тях. След няколко пресечки стигнаха до втори портал с метална мрежа, по-здрав на вид от първия. Стената приличаше на онази, обграждаща Центъра на Капстоун — висока и сива, с индукционна сензорна система. Външните часови изглеждаха раздразнени като онези при разбития портал, а четиримата вътрешни бяха с вдигнати лазери. Проверката на личната карта не беше просто визуална — беше докарана мобилна апаратура за идентификация както на пръстови отпечатъци, така и на ретината. Докато компютърът извършваше проверката, Голуей беше принуден да гледа дулата на лазерните пушки. Стори му се цяла вечност. Но най-после проверката свърши и след няколко минути колата потегли към една внушителна бяла сграда.

До бордюра ги чакаше достолепен мъж с отличителни знаци на полковник.

— Префект Голуей? Аз съм полковник Икинс, завеждащ силите за сигурност на Каларанд. Моля за извинение, че не можах да ви посрещна на космодрума, но тази сутрин бяхме заети. Заповядайте… префект Апостолерис ви очаква.

— По радиото не можах много да разбера какво става — каза Голуей, докато влизаха в сградата. — Какво беше: бунт или нападение на нелегална организация?

— Все още се опитваме да си изясним. Предполага се, че е някакъв сондаж.

Качиха се с асансьора и след като минаха по два къси коридора, влязоха в конферентната зала. Куп ленти и хартии лежаха на маса, оборудвана с четец.

— Ще доведа префекта; вие можете да прочетете тези имена и да се запознаете с онова, което сме открили досега — каза Икинс и му посочи разпечатките преди да изчезне зад вратата. Голуей седна на масата и започна да преглежда бегло листата. Беше прехвърлил една трета, когато Икинс се върна с един нисък, здраво сложен мъж.

Голуей стана и Икинс ги запозна.

— Здравейте, Голуей — каза Апостолерис и кимна; преценяваше го набързо. — Извинете, че изпуснах титлата ви, но на Аржент има само един префект на силите за сигурност и това съм аз. Седнете, седнете; нека видим какво сте ни донесли.

Голуей изчака другите да седнат и после бавно седна срещу тях. Отвори чантата си, извади купчина папки и им ги подаде. Апостолерис взе най-горната и я прелисти. След това отвори за малко втората, после взе една касета и я пъхна в четящото устройство. Екранът светна и се появи стая с няколко койки. Половин дузина облечени в черно мъже лежаха или се движеха между тях.

— Познавате ли някого? — попита Апостолерис.

Голуей леко се наведе напред.

— Отляво надясно това са Дейвис Хокинг, Фрийман Вейл, Джеймс Новак и Мордикай. Едрият, който лежи, вероятно е Чарлз Куон или Кели О’Хара, а другият вдясно е Алън Риензи от Земята.

— Добре. С изключение на Риензи, който е тук под името Алън Кейн. Това име звучи ли ви познато?

— Откъде взехте лентата?

— От един от нашите агенти — каза Апостолерис и смени лентата. — А за тези какво ще кажете?

Тази беше аудио и Голуей заслуша четирите гласа с нарастващ интерес.

— Първи командир е комскуер Деймън Лейт — каза той. — Втори е Куон, а първи наблюдател е Рейф Скайлър. За другия не съм сигурен. — Той погледна Икинс. — Те ли са извършили диверсията?

— И да, и не — каза полковникът. — Един от тях… първи според нас… е пуснал въже до затвора Хенслоу, стигнал до вратата на покрива и едва не влязъл в стаята с архива два етажа по-долу преди да избяга. Но останалата част от операцията не е успяла. Още не сме сигурни дали е била истинска, или само маневра.

Голуей още се бореше с първата част.

— Той е влязъл и после е излязъл? Не е ли имало охрана?

— Имало е, разбира се — каза Апостолерис. — Обезвредил е осемнадесет души по пътя си… шестима са мъртви.

— О! — Голуей присви очи; но покрай съчувствието изпита и малко задоволство. Поне не беше единственият, който подценяваше блекколарите.

— Засега това няма значение. — Апостолерис удари по папките. — Това ли е всичко, което сте взели за тях?

Голуей кимна.

— Искам да ви уверя, че информацията…

— Е секретна. Това не ме интересува. Онова, което наистина искам да науча, е какви стари снимки имате.

— В края на всяка папка има хронологичен комплект, правен през три години.

Апостолерис разлисти първата папка и намери снимките.

— По дяволите! Повечето са с бради. Трябвало е да наредите да се обръснат.

— На какво основание? Те не бяха престъпници. След капитулацията получиха пълна амнистия.

Апостолерис изсумтя, взе папките и тръгна към вратата.

— Е, по-добро е от нищо. След минута се връщам.

Вратата зад него се затвори и Голуей погледна Икинс.

Чудеше се какво да каже. Изненадващо полковникът се изкикоти.

— Страхотен е, нали? Не се безпокойте, ще се успокои, когато нещата отново дойдат под контрол.

— Добре, че ми казахте. Мислех, че е ядосан лично на мен. — Той кимна към вратата. — Не зная колко щяха да му помогнат снимките, ако на тях бяха без бради. След връщането към нормални дози идунайн лицата им няма да са същите.

— Зная. Префектът също. Но е разтревожен и иска да получи всичко.

— А вие? Разтревожен ли сте, искам да кажа.

Лицето на Икинс беше мрачно.

— Преди час и половина бяхме сгащили трима от вашите блекколари. Избягали, измъкнали се от район със средна степен на сигурност — казва се Стрип, а след това се върнали, опитали се да се доберат до архивите на Хенслоу и пак избягали. Разбира се, че съм разтревожен. — Той извади лентата от машината и я остави на купа. — Вижте, префект…

— Голуей е достатъчно, полковник. Чухте какво каза префект Апостолерис.

Полковникът се усмихна.

— Добре. Значи Голуей. Вижте, не ви повикахме тук просто да съпровождате папките си. Вашите блекколари ни създадоха невероятно много неприятности и затова немалка вина има Кейн. Ние трябва да знаем защо.

— Вашите агенти не могат ли да ви кажат? Предполагам, че имате достатъчно агенти в нелегалното движение.

— Така е. Имаме агенти в целия Радикс. Но досега единственото, което знаем, е, че Лейт иска да събере всички стари ветерани от звездната сила на ТДИ. В момента всички са затворени в Хенслоу, поради което вероятно те са искали да проникнат там днес.

— Чудно ми беше, че… — замислено отрони Голуей. — Не зная какво да ви кажа. Те проникнаха в архивите на Плинри и записаха части от шест ленти… ние знаем кои части, но не знаем за какво са им били необходими. Всичко друго, което са направили, струва ми се, беше да вземат товарния кораб и корсара.

Икинс се изправи.

— Взели са и „Корсар“?

— Да. Лично видях как излетя. Не е ли пристигнал?

— Не, доколкото ми е известно. — Полковникът се намръщи и натисна едно копче. — Свържете ме с информационния център.

— Информационен център. Ветер слуша.

— Обажда се Икинс. Извадете данни за всички кораби „Корсар“, влезли в система Аржент през последните две седмици, в това число и рикрилите, ако можете.

— Слушам, сър.

Икинс изключи.

— От това може да не излезе нищо. Корабите „Корсар“ имат апаратура срещу сензори и при нисък полет само рикрилите могат да ги открият. Възможно е те да го пуснат да се приземи, без да ни кажат.

— За да преговарят с него?

— Иначе той ще е един от техните — каза Икинс разтревожен.

Голуей потупа с пръсти по масата. Навремето му бяха минали същите мисли за Риензи — Кейн.

— Чувал съм, че блекколарите не могат да бъдат обработени да бъдат лоялни. Трудно ми е да повярвам, че един измамник може да заблуждава останалите толкова дълго.

— О, възможно е, повярвайте ми. — Той поклати глава. — Но в този случай това няма смисъл. Защо рикрилите ще флиртуват с тях, ако са можели да потушат бунта на Плинри?

— Очевидно блекколарите търсят нещо. Архивите на Плинри съдържат част от загадката, ветераните от звездните сили — другата. — Голуей се намръщи. — Лейт ми каза, че този бунт не е бил непосредствената им цел и че скоро ще разбера какво целят. Това подсказва, че е нещо голямо. Може би рикрилите ще стоят настрана и ще чакат да го разберат преди да се намесят.

— Може би — съгласи се Икинс. — Ако мозъците на блекколарите не могат да бъдат повлияни, това ще е единственият път, по който може да се направи. И рикрилите са заинтересовани: те ни предоставиха известна информация тази сутрин. Не че това ни помогна много. — Той поклати глава, сякаш все още не вярваше в това.

— Нямате достатъчно опит с блекколари, нали? — попита предпазливо Голуей.

— Останали са малко на Аржент, разпръснати из Радикс. Но се придържаха към по-ограничени действия. Отвличане на снабдителни доставки, някои атентати… Тази открита война е нещо ново за нас.

Голуей се усмихна ядно.

— Разкажете ми.

Вратата се отвори и влезе Апостолерис.

— Добре — каза той, сякаш разговорът не беше прекъсвал — нека да обсъдим следващия ни ход. Изглежда ясно, че някой, който държим в Хенслоу, е много важен за онова, което се опитва да постигне Лейт. В нашите рапорти се съобщава, че той иска всички ветерани, но неговите действия днес показват, че може би иска само един от тях. Тъй като все още не знаем кой, ще трябва да направим достъпа до всички тях невъзможен.

— Можем ли да повишим охраната на Хенслоу? — попита Икинс.

— Не е достатъчно. — Префектът поклати глава. — Хенслоу е доста уязвим, много достъпен за външни лица. Мисля, че случилото се тази сутрин е достатъчно доказателство за това. Ще ги преместим… това вече го реших. Въпросът е къде?

— Защо не ги разделите? — предложи Голуей. — Разпръснете ги из цялата планета в групи от по пет или десет.

— Защото нямаме достатъчно хора да охраняваме толкова много групи — отговори Апостолерис презрително.

— Вие предполагате, че те търсят определен човек и знаят кой е той — каза Голуей, засегнат от отношението на префекта. — Доколкото знаем, те могат да се нуждаят от информация от десет от тях. И дори да е само един, разсредоточаването из планетата ще ги затрудни.

Апостолерис поклати глава.

— Добър аргумент, но разгледайте възможността всичко това да е сложна маневра. В този случай ще извършим самоубийство, ако ангажираме толкова много хора за охрана. Не, ние се нуждаем от някое място, недостъпно и относително лесно за охраняване. На борда на военнотранспортен кораб в орбита например. Там Лейт няма да има възможност да проникне.

Голуей и Икинс се спогледаха.

— Може би не сте прав, сър — бавно каза полковникът. — С тях от Плинри е излетял един „Корсар“. Поисках информационната служба да разбере дали се е приземил тук.

Апостолерис взе една от лентите и я запремята в ръка. Мръщеше се.

— Хм. Дори с кораб ще им е трудно да стигнат до затворниците там… но пък може да решат да ги убият, вместо да позволят да научим тайната им. — Той поклати решително глава. — Не, няма да дам такава възможност на Лейт. Предполагам, че единствената възможност остава затворът Цербер.

Голуей погледна Икинс и повдигна въпросително вежди.

— Това е преустроена крепост на сто километра югоизточно от Каларанд — обясни полковникът. — Секретно място. Но не е предназначено за толкова много затворници.

— Ще се справим — каза Апостолерис. — Те няма да останат там дълго. За няколко седмици можем да ги разпитаме всичките и когато намерим този един… или няколко — добави той и кимна към Голуей, — можем да върнем останалите в Хенслоу. Някакви коментари?

За миг настъпи тишина.

— Добре — каза префектът. — Икинс ще се заеме с изясняването на случая с онзи корсар. Аз ще се обадя в Цербер да започнат с подготовката за прехвърлянето. Голуей, вие можете да продължите с четенето на рапортите. Може да попаднете на нещо полезно. Въпроси? Добре. Да се залавяме за работа.

И излезе от стаята преди другите да бяха станали. С успокоителна усмивка Икинс последва шефа си, като остави Голуей самичък с купчината рапорти.

Голуей ги погледна и се намръщи. Работата изглеждаше ясна… и все пак в нея имаше нещо, което никак не му харесваше. Атаката на затвора може би. Изглеждаше, че Лейт е подценил Хенслоу; но префектът някак си не можеше да допусне, че блекколарът може да направи такава грешка. Ако обаче нападението не беше за информация, тогава за какво беше? Той нямаше отговор. Засега.

Пъхна първата лента в четящото устройство, изгърби се над него и се залови за работа.

 

 

През девет от десетте аржентиански месеца крайречното селище Сплит бе само едно от десетината малки градчета, разпръснати по източните райони на Румелианските планини. Жителите им поддържаха кротко съществуване, незабелязвани от никого освен от дървосекачите, работещи нагоре по реката. Десетият месец беше точно обратното, тъй като в продължение на пет седмици смелчаци чак от Каларанд идваха в региона да плуват по изпълнилата коритото си с пролетни води река Хемот. Приходът от този наплив обикновено беше достатъчен да поддържа града през останалата част на годината. Всички изглеждаха щастливи от това и то не се беше променяло през годините. Досега.

Сега изведнъж планините бяха станали оживено място. Патрулни катери осейваха небето далеч на север, военни коли минаваха през града най-малко веднъж дневно. Никой не говореше много, но се носеха слухове, че някой бил избягал от затвора и силите за сигурност го търсели.

Последният конвой — две коли с по четирима мъже във всяка — профуча покрай магазина на Сан и се насочи на юг. Сандор Грий вдигна за миг глава, после се върна към списъка със стоки и фирмите за доставка. Напоследък бизнесът беше много добър и трябваше да поръча още стоки. Номерът беше да не поръчва твърде много, разбира се. Като се потеше весело над благодатта, която го беше споходила, той направи отметка в един от списъците.

Предната врата се отвори със скърцане и Грий вдигна глава. Влезе един мъж със сиво-зелената униформа на силите за сигурност.

— Добър ден — каза Сан. — С какво мога да ви услужа?

— Трябват ми концентрирани храни, които моята група да може да носи в планините — каза мъжът.

— Разбира се. — Грий излезе иззад тезгяха и тръгна към лавиците. — Мислех, че си имате ваши храни — каза той с надеждата, че другият ще заговори пак.

— Свършихме ги и имаме трудности с доставката.

— Аха. — Беше прав — мъжът от силите за сигурност имаше лек акцент. Акцент, който не можеше да определи. — Е, това имаме. Доста еднообразно е, но пък всичко е въпрос на вкус.

Мъжът заразглежда пакетите. Докато го правеше, Грий го огледа тайно. На средна възраст, отлична физическа форма. Униформата му беше приемливо чиста, но странно измачкана и той усети странна миризма. Изглежда, униформата беше по-чиста от мъжа, който я носеше.

— Ще взема тези — каза мъжът. Държеше десет пакета.

— Да, господине. — Грий взе пакетите и отиде зад тезгяха. В брой ли ще платите, или безкасово?

— В брой.

Грий го очакваше.

— Добре. Десет по две марки, общо двадесет; плюс данъка… — Импулсивно, почти несъзнателно пръстът на Грий натисна едно копче на касовия апарат. — Плюс данъка, двадесет и две — съобщи той през неочаквано пресъхналите си устни.

Мъжът от силите за сигурност вече беше извадил няколко смачкани банкноти. Избра две по десет и две по една, подаде ги, с плавно движение взе пакетите и каза:

— Благодаря.

— Искате ли торбичка? — попита Грий, когато мъжът се обърна към вратата.

— Не, благодаря. Ще ме вземат с кола — отговори той през рамо.

— Сигурен ли сте? — промърмори Грий. Коленете му се разтрепериха. Беше голям риск, но си заслужаваше. Един истински войник от силите за сигурност щеше да изскочи през покрива, ако му начисляха за храна данъка за луксозни стоки. Наказание за измама… но това нямаше значение. Той беше прав — това беше неуловимият блекколар Дженсън в пълна униформа на силите за сигурност и с нахалството да се движи из града и да купува храна. Нищо чудно, че още не го бяха хванали.

Грий посегна под тезгяха, напипа телефона и започна да набира номера. Изчака да позвъни два пъти и затвори. След тридесет секунди повтори процедурата и погледна внимателно часовника преди да затвори. След две минути и четиридесет секунди щеше да позвъни за последен път и телефонът щеше да отговори на единадесетото позвъняване. Вероятно.

Погледна към предната врата. Беше извадил късмет.

Може би неясните слухове, които идваха от Каларанд тази сутрин, не бяха толкова преувеличени, колкото си беше мислил.

Почти беше време. Грий набра всичките цифри без последната — гледаше стария си армейски хронометър и очакваше точната секунда да осъществи връзката. Когато го направи, видя недопълнените заявки за доставка на тезгяха и се усмихна.

По-добре щеше да е да не надува прекалено много запасите си. Активността около Сплит май много скоро щеше да престане.