Тимъти Зан
Блекколар (13)

13.

Кейн се събуди, защото чу името си. Остана неподвижен няколко секунди, без да отваря очи. Всичко изглеждаше мирно; от другата страна на стаята, до вратата, Лейт тихо говореше:

— Още спи и няма смисъл да го будим.

— Извинявай — каза един нов глас, — но Рал изрично каза да вземем и Кейн.

Кейн отвори очи.

— Буден съм, Лейт — тихо каза той, за да не събуди никой друг. — Какво има?

Лейт и другият — беше Джеремая Дан — го погледнаха; Кейн забеляза, че Лейт май е ядосан.

— Рал Тремейн иска двамата с Лейт да се срещнете с нашата тактическа група — обясни Дан.

— Не е необходимо да идваш — намеси се Лейт. — Мога да проведа всякакви тактически дискусии и сам.

Беше ли това първата стъпка към неговото отстраняване? Кейн стана и мина между леглата.

— Ще ми е интересно да дойда.

— Добре. — Лейт кимна. Хевън и Новак, които играеха шах, станаха. — Искам и вие да сте там — каза им Лейт. — Ако решим да нападнем затвора Хенслоу, ще водите взводове.

Очите на Дан се разшириха.

— Комскуер… всъщност ние нямаме толкова жива сила.

— Тремейн каза, че сте половин милион. При толкова много хора бихте могли да щурмувате и с камъни.

— Но тогава повече няма да имаме половин милион, нали? — каза Дан с леден глас, обърна се и тръгна да излиза.

Кейн и тримата блекколари го последваха. С надежда да изглади отношенията, Кейн настигна Дан и посочи дългия коридор с висок таван.

— Какво точно е това място, господин Дан? Не прилича на никоя сграда, която съм виждал.

Част от сковаността се стовари от гърба на Дан.

— Някога е било правителствена сграда, преди шестдесет години. Тук се е помещавало министерството на рудните богатства. Когато им построиха нова сграда, тази беше продадена и преустроена в частни офиси. По-късно отново беше преустроена — в апартаменти. Притежаваме цялата сграда чрез различни организации.

Дан ги заведе в малката заседателна стая, в която се бяха събрали отначало. Този път обаче на масата имаше много повече хора: освен с Тремейн и Бакши имаше други мъже и две жени. За Кейн, най-неочаквани — и приятни — бяха четиримата мъже, седнали до Бакши. Изглеждаха млади и будни… и носеха черни пола и пръстени с драконова глава.

Тремейн седеше на председателското място, а Бакши — от дясната му страна. Лейт седна на стола в другия край на масата; Кейн зае свободното място до него.

— Извинявайте — каза Тремейн и погледна Новак и Хевън, когато Дан зае последния стол. — Не очаквах други хора. Ще изпратя да донесат още два стола.

— Няма нужда — каза Лейт. — Могат да постоят и прави.

— Не е необходимо…

— Казах, че могат да постоят и прави.

Около масата се чу тихо шумолене на хора, които мърдат на столовете си, и Кейн видя едно-две кратки смръщвания. Тремейн сви устни, но кимна.

— Както желаете. Да ви представя тактическата група. — Той посочи вляво. — До Джер е Сали Куинлан, отговаря за военното разузнаване; Майлс Камерън, шеф на разузнаването; и Стюарт Йорк, шеф на снабдяването. Отдясно е комскуер Бакши, главен тактик и шеф на полевите операции; командосите Маккитерик, Валънтайн, Фюес и Кутури ще ръководят нашите нападащи части; Фей Пикиано също е тактик.

Всички закимаха.

— Очаквам да чуя от вас условията на Плинри — каза Фей и погледна между Лейт и Кейн. Кейн реши, че тя е много по-близо до неговия ментален образ за жена боец от съпротивителното движение от Лиана Роуд — по-атрактивна, привлекателна, но все пак с необходимата твърдост в очите. И за разлика от представителната Сали Куинлан, не носеше брачна лента.

— Разбира се — каза Лейт. — Но по-късно. Точно сега условията на Аржент са по-важни. — Той погледна другата жена. — Госпожо Куинлан, има ли някакъв начин да се оцени колко ще продължи сегашната кампания на Рикрил?

— Момент, комскуер — каза Тремейн преди Сали да отговори. — Преди да продължим бих желал да зная каква точно е целта на вашата мисия.

— Както вече обясних, това е поверително — каза Лейт.

— Ще ви се каже, когато трябва да го знаете; не преди това. Така е по-безопасно за всички.

— И какво ви дава право да вземате такова решение? — попита Валънтайн. — Този свят е наш, не ваш.

— Сигурни ли сте? — сухо попита Лейт. — Аз пък мислех, че го владеят рикрилите.

Валънтайн се намръщи.

— Вижте, Лейт, окупацията престана да е забавна преди тридесет години.

— Съжалявам, но точно вие нямате право да ми задавате въпроси. Докато се наричате блекколар, това — той вдигна пръстена с червените драконови очи — ми дава цялата власт, която ми е необходима, а вие сте длъжен да се подчинявате.

— Освен ако вече нямаме друг командир — обади се Фюес, едър рус мъж с изпити бузи. — А ние имаме.

Лейт го погледна хладно, след това се обърна към Бакши.

— Комскуер, вие признавате ли моите пълномощия?

— Да, стига вашите заповеди да не противоречат на моите — отговори Бакши. — Но йерархията в командването не е ясна. Например вие претендирате, че имате пълномощие от генерал Кратохвил от Земята. Кога прескочихте дотам, по пътя от Плинри?

Лейт поклати глава.

— Пълномощията от Кратохвил бяха донесени от един от неговите агенти — Кейн. Тъй като на Плинри не беше останал никой със съответен ранг да дава или да отменя заповеди, ние ги приехме с честната дума на Кейн.

Тремейн бавно кимна и каза:

— Чудехме се за Кейн… но какво ще кажете за генерал Лепковски? Предполагаше се, че той е на Плинри.

— Лепковски престана да издава заповеди преди тридесет и пет години — мрачно каза Лейт. — Загина в края на войната.

— Разбирам. — Тремейн помълча известно време. Мръщеше се. Очите му изучаваха лицето на Лейт. — Добре — каза най-после. — Ще ви повярваме… засега. Но трябва да се съветвате с комскуер Бакши или с мен преди да извършите нещо, което може да изложи на опасност моя народ. — Той кимна към Сали Куинлан. — Давай нататък, Сали.

Тя погледна още веднъж Лейт и наведе очи към книжата пред себе си.

— Доколкото можем да кажем, рикрилите ангажират много сили за това нападение. През последната седмица проследихме четири военнотранспортни кораба клас „Елефант“ и три ята „Корсар“ и сме сигурни, че две ята, нормално базирани тук, също са отлетели. Предполага се, че ветераните от звездните войни ще бъдат пуснати не по-рано от петдесет дни.

Лейт поклати глава.

— Това е твърде дълго. Бакши, с какви сили разполагате?

— Не са достатъчно, за да превземем Хенслоу с щурм, ако имате предвид това. Около четиридесет души плюс вашите блекколари.

— Четиридесет души? Какво стана с вашите половин милион неустрашими патриоти?

— Прекъснахме връзката си с останалата част на Радикс, в случай че нещо тръгне погрешно.

— И какво ще правим, ако се наложи да потърсим помощ?

— Имаме групата, която ви докара. Десет души, на които можем да разчитаме в случай на нужда.

— Струва ми се, че не ни вярвате много — обади се Хевън зад Кейн. — Ние наистина не сме тук, за да ви предадем, знаете го.

— Но можете да го направите… просто случайно, разбира се — каза Майлс Камерън. — Аржентианската служба за сигурност е много бдителна и някои от техническите й средства са вероятно различни от онези, с които сте свикнали. Не можем да рискуваме всичко заради някаква схема, за която не знаем нищо.

— Случват се такива неща на война — посочи Лейт. — Затова имате генерален щаб и командна верига, вместо да решавате нещата на митинги с войниците.

— Не можете да очаквате военна точност от нас, комскуер — каза Фей. — Войната беше много отдавна и повечето от нас не са били във военната система.

Лейт я погледна оценяващо и попита:

— Вие бяхте ли?

Тя вдигна скромно рамене.

— Малко. Бях в тактическия щаб в секторната команда на генерал Кордвейнър.

— Впечатлен съм. Също така съм изненадан, че рикрилите са ви оставили да се движите свободно.

— Всъщност те не знаеха за мен — призна тя. — Архивите бяха унищожени… стават такива неща.

Лейт се усмихна и погледна към Бакши.

— Схванах гледната точка на госпожица Пикиано. Оттеглям всичките си нелюбезни забележки. Може би няма да е необходимо нападение. Имате ли представа къде точно е затворът?

— Доста добра — отговори Тремейн; в гласа му прозвуча облекчение. — Майлс?

Камерън взе една чанта и извади дебела папка. Отвори я, измъкна няколко листа и снимки, плъзна ги по масата към Лейт и каза:

— Затворът Хенслоу.

Кейн проточи врат да види. Затворът беше колосална петнадесететажна правоъгълна сграда от приличащ на камък материал, разположена в центъра на празно каре. От третия до тринадесетия етаж по стените имаше тесни прозорци; на последните два етажа бяха по-големи. Въоръжени часови патрулираха покрай четириметрова ограда, от двете страни на масивната врата имаше караулни помещения. На една улична карта затворът беше показан на около сто метра навътре от стената, която ограничаваше Стрип.

— Къде държат ветераните? — попита Кейн.

— Ако колитата са верни на себе си, на осмия етаж — каза Камерън. — Оттам могат да виждат отвъд стената; предполагам, че това е направено умишлено, за да изпитват носталгия.

— Службата ви по безопасност прави ли такива неща? — попита Лейт.

Фюес изръмжа и потри пръстена си с драконова глава почти свирепо.

— Префектът Апостолерис е излюпен от рик и тарлегански гущер — каза той с погнуса. — Ако не пазеше толкова грижливо собствената си кожа, отдавна да сме го убили. Но все ще го хванем някога.

Кейн изпита някакво странно чувство на възхищение. Да, това най-после беше огънят, който очакваше от легендарните блекколари — гняв и неудържим стремеж, нещо, чието отсъствие на Плинри го беше разочаровало. Докато гледаше относително младежките лица около масата, се зачуди дали различието не се дължи на допълнителния идунайн, който аржентианците очевидно бяха получавали. Възможно ли беше спокойствието, което беше видял у мъжете на Плинри, всъщност да беше повече израз на слабост, отколкото на сила? Мисълта не беше особено приятна.

Тремейн отново заговори.

— За щастие повечето операции на службата по сигурност на Каларанд се ръководят от помощник-префекта полковник Икинс. Той е достатъчно опасен, но изобщо доста сдържан… не екзекутира невинни хора след едно наше нападение например, както често прави Апостолерис. Системата на затвора е подчинена директно на него.

— Хм. — Лейт разучи плановете и леко потърка пръстена си. — Какви са оръжията на охраната?

— Тези навън и другите в административните части имат лазерни пушки и иглени парализиращи пистолети — каза Камерън. — Охраната в затвора е с иглени пистолети.

Кейн почувства как бузата му трепна. На Земята се използваха различни парализиращи вещества, всичките ужасни.

— Какво парализиращо вещество използват? — попита той.

— Паралит-IX, ако това ви говори нещо — каза Камерън. — Предизвиква мигновено отпускане на мускула в мястото на влизане, което се разпространява по цялото тяло за по-малко от минута. Пистолетите са с патрони касетъчен тип, така че изхвърлят поне десет игли.

— Които се разтварят, предполагам? — попита Лейт.

Камерън кимна.

— Само за минута напълно изчезват в кръвния поток и тъй като сетивните нерви са парализирани само частично, човек изпитва страшна болка.

— Няма ли противоотрова, или просто трябва да се търпи?

— О, има и ние имаме достатъчно от нея. За нещастие тя е силна отрова, ако в тялото няма достатъчно паралит-IX.

— Не е голяма изненада — обади се Новак от другия край на стаята, където разглеждаше дървената ламперия. — Очевидно всяка ваксина, с която можете да се имунизирате, ще е безполезна.

— Простете, ако ви отегчавам, командос… — почна Камерън.

— Изобщо не ни отегчавате, господин Камерън — успокои го Лейт. — Откакто войната свърши, ние не използваме паралитични пистолети.

— Нима службата по сигурност на Плинри не ги използва? — попита Фей.

— Доста рядко — каза Лейт. — Тремейн, бих искал да имам два дни да се запозная с града. Можем ли да получим карти и коли?

Стюарт Йорк си отметна в бележника и каза:

— Ще ви осигуря коли.

Тремейн посочи папката на Хенслоу и попита:

— Някакви идеи?

Лейт поклати глава.

— Засега бих искал да я взема и да я разгледам по-подробно.

Камерън мълчаливо прибра листата в папката и му я подаде. Лейт благодари и погледна към Тремейн.

— Нещо ново за Дженсън?

— Или за някои други кораби, които може да са се приземили? — добави Кейн.

— Други кораби? — Тремейн се намръщи и погледна към Бакши и Камерън. — Някой друг ли очаквате?

— Все някой трябва да дойде от Плинри с новината за нашето твърде неочаквано отлитане — каза Лейт. — Дотогава ще трябва да сме се скрили добре, тъй като те ще донесат данни за самоличностите ни.

Кейн се обърна към стария блекколар, но преди да успее да каже, че не е имал това предвид, един крак го настъпи — доста силно и явно като предупреждение. Той преглътна и замълча.

Тремейн все още се мръщеше.

— Разбирам. Добре, можете да останете тук или да отидете в някоя от другите сигурни наши къщи. Колкото до Дженсън, още няма никаква новина за него. — Той погледна вдясно. — Фюес, придружи групата на Лейт.

Фюес отдаде чест със стиснат юмрук, както Кейн беше видял да прави Бакши.

— Слушам, сър.

— Добре. Ако няма нищо друго…

— Аз имам един въпрос — каза Кейн.

Всички се обърнаха към него.

— А именно? — попита Тремейн.

— Когато дойдохме, чухме да се споменава за рикрилски военен губернатор. Колко активно е участието на Рикрил в управлението тук?

— Повече, отколкото бихме желали — призна Сали. — Освен шестте си бази те имат и частни райони в много от главните градове, включително Каларанд. Вероятността да се натъкнете на тях обаче не е голяма.

— Разбира се, онова, което ще направите в Хенслоу, може да промени нещата — посочи Фей. — Може би ще трябва да поговорим за тактиката на рикрилите — в тази почти фронтова зона методите им може да са различни от онези, с които сте свикнали.

— Добра идея — съгласи се Лейт. — Ще ви кажа кога можем да го направим.

Тя се усмихна.

— Очаквам с нетърпение.

— Други въпроси? — попита Тремейн. — Добре. Тогава това е всичко засега.

Столовете затрополиха — хората започнаха да стават. Йорк, който седеше до Кейн, го потупа по ръката.

— За колите. Какви предпочитате? Открити, тоест остъклени отвсякъде, или затворени?

— Затворени — каза Лейт преди Кейн да може да отговори. — Хевън може да дойде с вас, ако искате, и да ви покаже какво ще ни е необходимо.

— Чудесно — кимна Йорк.

— Да се връщаме — каза Лейт на Кейн, когато Хевън и Йорк тръгнаха към вратата.

Кейн го погледна злобно.

— Какъв сте вие, моя лична бавачка? Сам мога да отговарям на отправените към мен въпроси.

Лейт го хвана за ръката и леко, но неумолимо го насочи към вратата.

— Зная, че можеш — каза той. — Ще поговорим за това, когато се приберем.

— Лейт…

Новак се появи от другата страна на Кейн.

— Никога не спори със своя комскуер на публично място, Кейн — посъветва го тихо той. — Особено пред непозната публика.

Фюес чакаше на вратата.

— Мога ли да направя нещо за вас, комскуер? — попита той.

— Ако може, вземете няколко карти на Каларанд и ни ги донесете — отвърна Лейт. — Бих искал да ги разуча с вас, ако имате време.

— Разбира се.

Фюес забърза нанякъде, а Кейн и двамата блекколари тръгнаха към стаите си. Щом влязоха, Кейн се обърна към Лейт; но старият блекколар го изпревари.

— Отсега нататък, Кейн, колкото по-малко говориш с аржентианци, толкова по-добре — каза той. — Преструвай се на силен, мълчалив мъж, потънал в мисли. Разбрано ли е?

— Не — каза Кейн. — Защо изведнъж трябва да престана да говоря?

— Говоренето не е проблем; проблем е да знаеш кога да спреш. Особено след като всички бяхте готови да им кажете за Додс и откраднатия „Корсар“.

— Какво лошо има в това?

— Първо: аз ви заповядвам да не казвате. И второ: никога, никога не казвайте повече, отколкото е необходимо. Това в най-добрия случай е глупаво, а в най-лошия — самоубийствено.

Кейн изсумтя.

— Виждам, че си много добър съюзник. Тези хора са на наша страна.

— Повечето от тях сигурно. Но не за тях се безпокоя.

— Да не мислиш, че в групата може да има шпиони? Това е лудост… правителството отдавна се е справило с тях.

— Не непременно. По-често е по-изгодно да се остави структурата ни да се неутрализира сама. Не забравяй, че Тремейн лично призна, че техните нападения не са били много успешни.

Кейн сви устни. Все още беше недоволен, но в думите на Лейт имаше здрав разум.

— Ще им е трудно да ни помогнат обаче, ако не знаят какво правим.

— Ще научат какво правим, когато трябва да ни помогнат… и тези решения ще вземам аз.

— Добре. — Кейн се приближи на половин стъпка до Лейт и прошепна: — Ще ми кажете ли най-после какво точно прави Додс?

Лейт посрещна погледа му спокойно.

— Съжалявам, момче, но не мога. Нито на теб, нито на никого.

— Значи вашите правила за сигурност се отнасят и до приятели? Или още мислите, че съм шпионин?

— Не. Мисля, че мога да ти вярвам. Но ако се знае задачата на Додс, това може само да ни навреди.

— Обаче ще помогне за моето душевно спокойствие.

Лейт го погледна търпеливо.

— Какво искаш да направя — да те излъжа? Вече казах, че не мога да споделя нищо. — Комскуерът се обърна, за да покаже, че разговорът е приключил, и отиде до масата, където Хокинг беше разположил част от електронните си устройства. Каза му тихо нещо и Хокинг кимна и започна да прибира нещата си.

Кейн отиде при леглото си и легна. Опитваше се да се успокои. Какво, по дяволите, в задачата на Додс беше толкова важно? Съображението на Лейт за секретност беше основателно, но и интересът на Кейн не беше празно любопитство. Ставаше дума за живота му и за успеха на акцията и Лейт нямаше никакво право да пази в тайна онова, което можеше да застраши и двете.

На вратата се почука и Кейн вдигна глава. Куон и Фюес внесоха куп книжа и ги оставиха на масата. Лейт, Скайлър и останалите блекколари отидоха да ги прегледат. Кейн стана и се присъедини към тях. Лейт поне не можеше да му попречи да научи как да обиколи града.

 

 

С карта на Каларанд в ръка Лейт отиде до леглото на Скайлър, огледа се да се увери, че никой няма да го чуе, и каза:

— Направи малко място.

Все още изучавайки собствената си карта, Скайлър се премести. Лейт седна, кимна към вратата и попита:

— Какво мислиш за него?

— За Фюес? — Скайлър вдигна рамене. — Много решителен човек. От всяка негова пора се излъчва омраза към рикрилите. Новак ми каза, че и четиримата са такива.

— Да. Струва ми се странно, че са останали живи толкова дълго, като се има предвид колко наперени обикновено са този вид хора.

— Това очевидно говори добре за лидерството на Бакши и за дисциплината.

— Може би. — Лейт огледа стаята. — Ще трябва да се разделим колкото се може по-бързо — прекалено много сме тук и сме уязвими за нападение.

— И за наблюдение — каза Скайлър. — Макар че то ще бъде насочено към главно към теб или Кейн. Дали твоето обяснение за присъствието на заседанието на Новак и Хевън успя да заблуди някого?

— Съмнявам се — призна Лейт. — Телохранителите си приличат на телохранители независимо как са облечени. Вероятно някой вече се е сетил, че той е по-важен, отколкото го представяме.

— Е, заслужаваше си да опитаме все пак — каза Скайлър. — Ще изляза с О’Хара и Спадафора по-късно да потърсим едно-две добри укрития. Няма да разчитам на нещо по-добро от това място. — Той вдигна вежди. — От въпросите, които зададе на Фюес, бих казал, че вече си измислил план за нападението на затвора.

— Още не. Трябва да поработя върху подробностите. Кажи ми кой от нас е най-здрав физически?

Скайлър огледа присъстващите. „Едно от най-добрите му качества — помисли си Лейт. — Не задава излишни въпроси.“

— Бих казал О’Хара, Мордикай и Хевън, в този ред. Вейл знае по-добре — той на практика знае наизуст здравословното състояние на всеки от нас.

Лейт кимна.

— Ще говоря с него, но твоето мнение съвпада с моето. Докато си навън, потърси някое закътано място, където могат да се скрият трима души.

— Добре. Кога ще нападнем затвора? След ден-два?

Лейт се поколеба.

— По-вероятно след седмица.

Скайлър едва забележимо вдигна вежди.

— Мислех, че ще искаш да свършим бързо. Преди колитата да са се опомнили.

— Някои закъснения са неизбежни. Но ще си спестим времето, което мислех, че ще ни е необходимо да съберем ветераните, така че това ще го компенсира. Ще поговорим по-късно.

Той стана и се огледа. Вейл лежеше на леглото в другия край на стаята и очевидно спеше. Лейт се поколеба дали да го събуди, реши да изчака с въпросите и заповедите си и отиде при собственото си легло. Беше по-уморен, отколкото признаваше… беше забравил какво бреме може да е лидерството, особено при такива условия. Беше лошо да воюваш на чужд свят, да не говорим за такъв, където съюзниците ти не са напълно на твоя страна. Той можеше да се справи с това, но нарастващото недоволство в очите на Кейн беше нещо съвсем различно. Кейн все още държеше ключа към тази акция и ако въпросите му за Додс прераснеха в подозрения, това щеше да доведе до беда.

Неочаквано в паметта на стария блекколар изплуваха лицата на загиналите другари и той примигна да ги прогони. „Новите няма да загинат като първите“ — каза си. Беше твърде стар, за да преживее това още веднъж.

Легна на една страна, нагласи вътрешния си часовник за два часа и заспа.