Тимъти Зан
Блекколар (1)

1.

Сутрешното слънце в ясното синьо небе сякаш правеше само символично усилие да прогони студената хватка, забавила идването на пролетта в по-голямата част от Централна Европа. Алън Кейн вдигна яката си да се предпази от северния вятър, който духаше откъм Женевското езеро, и ускори крачка. Добре щеше да е, ако беше изминал с кола поне половината път, но само наивниците чакаха такси в източната част на Нова Женева в Деня на победата. Повечето таксита бяха взети за извозване на държавни служители до стадиона за годишния митинг за честване на края на войната между Теранската империя и Рикрил. Заради студа Кейн беше очаквал минимален брой участници в тържествения митинг — обучението в лоялност не включваше такива тривиални прояви като участие в митинги, — но там щеше да има няколко рикрили, а държавните служители на Нова Женева добре знаеха от кого зависят и как да се подмажат. Кейн вече чуваше далечния тътен на одобрителните викове, а беше на цели три километра от стадиона. Що за поразително безсрамна проява на лицемерие, мислеше горчиво той; и при това вече цели двадесет и девет години. Някой чужденец би заключил, че Теранската демократична империя е спечелила войната.

Улиците в тази част на града бяха оживени от търговия както обикновено — обикновените хора се отнасяха към Деня на победата с мрачно безразличие — и за Кейн не представляваше никаква трудност да се смеси с тълпата. Беше пристигнал в Нова Женева само преди две седмици — смяташе пътуването за малко позакъснял подарък за двадесет и шестия му рожден ден, — но вече се чувстваше като местен. Като всяка друга група хора на Земята и тази имаше свои характерни жестове и маниери, усвояването на които беше най-новата задача на Кейн. Съчетана с добрия му външен вид, тази подготовка щеше да му позволи да мине, ако е необходимо, за студент, издигащ се млад ръководител или — ако подстрижеше брадата си по подходящ начин — за член на някоя от градските полупрофесионални гилдии. Разбира се, беше достатъчно добър само за тази част на града, но тъй като нямаше да ходи в административния център поне две-три седмици, засега не беше особено разтревожен.

Дрехите му бяха малко тънички, но пък беше пристигнал преди да е станало много студено. Стигна до малък магазин за ленти и книги с избелели томове на Дикенс и Хайнлайн на витрината, притиснат между два бара. Отвори вратата и спря за миг на прага, за да се огледа. Изправен зад касовия апарат, собственикът на магазина го погледна и попита:

— Позатопли ли се навън?

— Не особено — отвърна Кейн. Трима-четирима мъже обикаляха рафтовете. Той погледна собственика и повдигна вежди. Мъжът кимна леко и Кейн отиде на едната от двете пътеки и се направи, че чете заглавията. После, без да бърза, отиде в дъното на магазина. Зад един широк рафт имаше врата с избледнял надпис „Само за персонала“. Кейн изчака всички клиенти да се обърнат с гръб и тихо се вмъкна през вратата в задръстения склад зад нея. Клекна по средата на стария, покрит с плочки под и леко натисна една от плочките. Явно го очакваха — един двуметров квадрат на пода се завъртя и се отвори. Той се спусна надолу, краката му напипаха дървени стълби. Присви се и бетонният блок се завъртя и се затвори над него; един метален прът се плъзна безшумно и го залости. Кейн тръгна по лошо осветената стълба надолу.

В края на стълбата го очакваше къс коридор, а в края на коридора имаше врата. Кейн я отвори и влезе в някаква тъмна стая. Вратата зад него се затвори сама.

Изведнъж светна ослепителна светлина. Той вдигна ръка да защити очите си и неволно отстъпи назад.

— Кой си ти? — попита един глас.

— Алън Риензи, адютант на сенатор Ориол — отсече той. — Махни тази проклета светлина от лицето ми!

Светлината трепна и се смени с друга, по-приглушена. В лилавото петно, което плуваше пред очите на Кейн, се появиха неясните очертания на трима мъже и една жена, седнали около ниска маса.

— Чудесно — каза един от мъжете; въртеше в ръце някакъв уред е размерите на кутия за обувки. — Никакво колебание, никакъв забележим стрес на лъжец и точната доза арогантност. Готов е, Морис.

Един от другите мъже кимна и каза с дрезгав глас:

— Седни, Алън.

Кейн седна на посочения му стол, огледа присъстващите и сърцето му заби по-бързо. Не беше рутинно събиране — четиримата души пред него бяха първите ръководители на Съпротивата в цяла Европа. Мъжът с кутията беше Бруно Хърлиман, бивш капитан от звездните въоръжени сили на ТДИ, който беше планирал и изпълнявал саботажни операции срещу правителството и дори военните бази на Рикрил през последните двадесет и девет години; жената беше Джейн Гибс, бивш член на отдавна разпуснатия парламент; а Морис беше генерал Морис Кратохвил, последният командващ последните отбранителни действия на Земята. На никой от тях, разбира се, не му личаха истинските години — въпреки строгия правителствен контрол до съпротивата достигаше достатъчно контрабанден идунайн от черния пазар, та дори деветдесет и девет годишният Кратохвил да изглежда като четиридесетгодишен. Кейн беше срещал четиримата по едно или по друго време, но никога не ги беше виждал на едно място. Сигурно ставаше нещо важно.

Генерал Кратохвил сякаш четеше мислите му.

— Страхувам се, че нашата ориентация рязко се промени, Алън — каза той. — Драстично ускоряваме нещата. Всички карти неочаквано падат правилно, така че след по-малко от двадесет часа заминаваш за Плинри.

Устата на Кейн пресъхна.

— Мислех, че първо ще трябва да заместя Алън Риензи за няколко седмици.

— Ние също мислехме така — каза генералът, — но се оказа, че няма да е необходимо. Риензи замина вчера на почивка и изглежда, не е казал на никого къде отива. Това беше идеална възможност и решихме да се възползваме от нея.

Толкова с останалата част от подготовката му… но щеше да мине и без нея.

— Укрихте ли Риен?

Маринос кимна.

— Тази сутрин. Никакви проблеми. — Той посочи един плик на масата. — Това е личната му карта… подходящо променена, разбира се… и останалото от твоята самоличност.

Кейн взе пакета, като внимаваше да не докосне „антибръмбара“, оформен като гъба в центъра на масата — той автоматично заглушаваше всякакви намиращи се наблизо следящи прибори. Отвори плика, извади една синя лична карта, портфейл с правителствени и лични кредитни карти, неколкостотин марки в шумящи ТДИ банкноти и един непотвърден билет за далечния свят Плинри.

— Билетът е само резервация — обясни Маринос. — На космодрума ще проверят личната ти карта преди да се качиш.

Лицето на личната карта беше продълговато и малко слабо, оградено от буйна кафява коса с хубава прическа — гладко избръснато копие на лицето на Кейн. Но под защитената от достъп пластмаса имаше и отпечатъци от пръсти и картина на ретината, дублирани в силно охранявана компютърна система на не повече от десет километра.

— Сигурни ли сте, че пръстовите ми отпечатъци и картината на ретината са в официалните архиви? — попита той.

— Погрижили сме се за всичко. — Резкият тон подсказваше за трудностите при извършването на тази адска работа. Проникването в рикрилската служба за сигурност не беше лесно.

— Още няма одобрение да разгледаш архивите на Плинри — каза Кратохвил, — но ще го получим в шест следобед. Ако имаш късмет, единственото, което ще трябва да направиш, е да отидеш там, да се представиш, да измъкнеш необходимите сведения и да изчезнеш. — Той се усмихна напрегнато. — На практика, разбира се, никога не е толкова лесно. Но се надявам, че ще можеш да се справиш с повечето проблеми, които ще възникнат.

Кейн кимна. Макар никога да не беше участвал в такива акции, имаше най-добрата бойна и психоментална подготовка, която можеше да предложи Съпротивата.

— Каква е военната ситуация на Плинри? Рикрилите сигурно имат там база, нали?

— Предполагаме. Но това не бива да те безпокои. — Кратохвил се обърна към Хърлиман. — Капитане?

— Рапортите за голяма победа на рикрилите над крайселите до Ригел, изглежда, са верни — каза Хърлиман с тон, който напомни на Кейн за лектор от колежа. Това, изглежда, обаче им е коствало повече, отколкото признават. Вече са изтеглили два транспортьора клас „Елефант“ за войници и цяла ескадрила „Корсари“ от различни бази на Земята и вероятно са ги изпратили на крайселския фронт. Ако на Плинри има база, същата мобилизация може да се извършва там. Но това не трябва да е проблем — докато не получиш подходящи документи, всяко допълнително смущение ще е от твоя полза. — Той се усмихна. — А за нашите цели колкото повече рикрили са свързани с крайселската територия, толкова по-добре.

— Както казах, картите се подреждат правилно — каза Кратохвил. — Когато се върнеш с информацията, се надяваме да имаме екипи, готови да заминат. — Той погледна останалите. — Има ли нещо друго?

— Помощ на Плинри — промърмори Джейн Гибс.

— О, да. Алън, не сме имали контакт с Плинри, след като беше завладяна преди тридесет и пет години, така че не знаем в какво ще попаднеш. Очаквахме там да има политическа структура като тази на Земята — група рикрили, управляващи посредством лоялно правителство от хора… но нямаме начин да потвърдим това. Ако има някакви проблеми трябва, да се опиташ да се свържеш със създадената там съпротивителна организация и да потърсиш помощ.

— Ако допуснем, че такава съществува — посочи Кейн.

— Вярно — призна Кратохвил. — Все пак се надявам, че генерал Аврил Лепковски е оцелял след завладяването на планетата. Запомни това име, Алън — ако на Плинри има съпротивително движение, го оглавява Лепковски. В края на войната там имаше почти триста блекколари… някои от тях може още да са живи.

Блекколари. Кейн се стегна при тази дума. Никога не се беше срещал с тези отлично тренирани партизански бойци, но тяхното участие във войната беше легендарно. Малцина от тях бяха останали на Земята и повечето бяха унищожили униформите си и се бяха изгубили сред населението. За малцината останали на активна служба се съобщаваше, че не дават мира на рикрилите в Северна Америка.

Кратохвил продължи:

— Ще се опитам да намеря още няколко души, които може би вече са на Плинри. Ще напиша и едно микрописмо, което да те представи, в случай че намериш генерал Лепковски. Ще е малко рисковано да го носиш, но мисля, че трябва да го имаш. Разбира се, решението зависи от теб. — Той се изправи, Кейн и другите също. — Мисля, че засега това е всичко. Бъди тук в шест да получиш останалите си документи и последните инструкции. Можеш да си запазиш брадата дотогава — малко вероятно е да срещнеш тук познати рикрили, но няма смисъл да поемаме излишни рискове. От днес по пладне горе в книжарницата ще има охрана през два часа.

— Разбирам.

— Добре. — Генералът се пресегна през масата и стисна ръката на Кейн. — Може би няма да съм тук довечера, когато ще дойдеш, така че да се сбогуваме сега. Ти си много ценен за нас, Алън, и, разбира се, искаме да си много внимателен и да се пазиш. Но в същото време това е вероятно най-важната акция, която сме предприемали от двадесет години, и няма да е преувеличено, ако кажа, че всички шансове за освобождаване на Земята зависят от теб. Може би никога няма да можем да изпратим човек извън планетата за такъв вид разузнаване, а ти знаеш невъзможността за набавяне на информация със сила. Не ни разочаровай.

Докато стискаше ръката на генерала, Кейн го погледна право в очите. Кафявите очи на Кратохвил бяха ясни, будни и… благодарение на идунайна — относително младежки. Но в тях имаше и нещо друго, нещо, което не можеше да даде никаква подмладяваща дрога. Деветдесет и девет години живот, тринадесет от тях прекарани в една изгубена война и още двадесет и девет под чуждо господство. Тези години бяха състарили очите на генерала така, че Кейн отново се почувства дете и увереното изказване, което беше готов да направи, се изпари от устните му.

— Ще направя каквото мога — промърмори той.

 

 

В шест без пет Кейн — пробиваше си с мъка път през тълпите прибиращи се у дома работници — отново спря срещу книжарницата. Празникът за Деня на победата отдавна беше свършил и улиците отново бяха запълнени с таксита и лични коли. Той знаеше, че навалицата пешеходци няма да намалее поне още един час — достатъчно време да се промъкне в книжарницата, да вземе останалите документи и да се смеси с тълпата, когато излезе.

Понечи да пресече улицата и изведнъж видя нещо на витрината и дъхът му секна. С двучасов цикъл витрината трябваше да се е променила три пъти от сутрешното му посещение. Досега Хайнлайн трябваше да се е завъртял на деветдесет градуса, а касетата с магнитната лента трябваше да е срещу Дикенс. Но касетата не беше там — витрината изглеждаше така, както беше в два часа. „Някой я е забравил“ — беше първата му изпълнена с надежда мисъл; но тя не беше вярна. Имаше само едно обяснение и той го знаеше.

През последните четири часа книжарницата беше нападната.

Възможност за такова нещо винаги съществуваше, разбира се, но това никога не се беше случвало толкова непосредствено до него и шокът го вцепени. Подготовката му обаче автоматично си каза думата и той мина покрай книжарницата, без изобщо да забавя крачка — и когато мозъкът му започна да се прояснява, беше вече на две пресечки от нея и в безопасност.

В безопасност. Докога? Ако правителството наблюдаваше книжарницата, значи знаеха, че през последните две седмици е идвал тук четири пъти. Дори ако досега не бяха придали никакво значение на това, накрая щяха да го разкрият. Сигурно поне един от четиримата ръководители на Съпротивата беше бил вътре, когато бяха дошли силите на сигурността, и вероятно в момента го разпитваха. Кейн трябваше да избяга… но къде? Съпротивата беше изградила много убежища, но сега не можеше да се вярва на никое от тях. Кратохвил и останалите бяха имали най-добрата психоподготовка, но въпреки това не можеха да издържат дълго на невронния четец. Накрая щяха да рухнат… и тогава правителството щеше да може да го преследва по цялата Земя.

Трябваше му секунда да го осъзнае — и когато го направи, усети плика във вътрешния джоб на палтото си. Личната карта на Риензи, малко пари… билет за отиване и връщане до Плинри. Ако Кратохвил бе заловен, съпротивителното движение в този район вероятно беше обречено — но това не означаваше непременно, че същото се отнася за задачата му. Ако можеше да си осигури помощта на генерал Лепковски и съпротивителното движение на Плинри, все още имаше шанс да успее. Малък, по дяволите… минимален шанс. А каква алтернатива имаше? А ако не успееше, най-малкото щеше да има минималното задоволство да накара рикрилите да го преследват в радиус от над осем парсека.

Отне му точно един час да се върне в апартамента си, да обръсне брадата си, да си смени дрехите и да унищожи всички документи на Алън Кейн. След това с най-скъпия си куфар в ръка — подходящ за дребен държавен чиновник, взе такси и се отправи към западния край на града. С личната карта на Риензи премина без никакви трудности през охраната и за първи път през живота си влезе в правителствения сектор на Нова Женева.

Първото препятствие беше преодоляно — мина без проблеми покрай стража при портала, но неочаквано се изправи пред нов проблем. Оставаха му единадесет часа до отлитането на кораба му в шест сутринта — прекалено много време, за да го прекара на космодрума. Но ако се регистрираше в хотел, трябваше да покаже личната карта на Риензи, а колкото по-малко го правеше, толкова по-добре.

Решението беше очевидно. Той каза на шофьора да кара към космодрума и остави багажа си на гардероб. После с парите, които Риензи така предвидливо беше осигурил в брой, предприе самостоятелна обиколка из западна Нова Женева. Мина покрай баровете, ресторантите и местата за развлечения, без никой да го познае. Накрая, когато на небето се появиха първите признаци на зазоряване, се върна на космодрума.

Дори в този час космодрумът беше оживен. Нова Женева беше станала столица на Земята след войната и космодрумът беше проектиран да поема както пътническия въздушен транспорт, така и космически кораби. В предвоенните дни такова решение би довело до безнадеждно задръстване; сега, когато само на държавни служители и акредитиран бизнес персонал се разрешаваше да летят, това беше избегнато. Кейн си взе багажа и с разтуптяно сърце тръгна по дългия коридор към терминала за извънпланетни полети.

Стигна до контролния пункт и видя немалко души да се разхождат или да чакат мълчаливо, седнали на столовете до вратата за излизане. Един отегчен полицай се беше подпрял на стената. Кейн се намръщи. Всичко намирисваше на клопка за наивници — всички наоколо бяха в цивилни дрехи. Но беше много късно да се връща. Ако беше клопка, вече го бяха видели и идентифицирали и бягството му само щеше да стане причина да го хванат преждевременно. Кейн стисна зъби и продължи напред.

Служителят му се усмихна.

— Заповядайте, господине.

— Алън Риензи, пътувам до Плинри — каза Кейн с изтръпналите си устни и извади билета и личната карта на Риензи. Наблюдаваше лицето на служителя толкова внимателно, колкото можеше да се осмели.

Нямаше никаква видима реакция.

— Да, господине — каза служителят и пъхна личната карта в един отвор на пулта си. — Ако обичате, сложете ръцете си на плочата и погледнете тук…

Край. За разлика от простата визуална проверка, извършена от служителя от службата за сигурност на външната ограда преди няколко часа, сега Кейн беше подложен на пълна проверка. Рисунъкът на ретината му и отпечатъците на пръстите му щяха да бъдат сравнени с тези в личната карта на Риензи и след това с онези в главния компютър. Ако Маринос не беше направил чудото да промени файловете, всичко щеше да свърши тук.

Блесване на светлина, твърде бързо, за да се види, докосна очите му, плочите оставиха топлина в пръстите му. Служителят докосна един бутон, Кейн задържа дъх… и на екрана светна зелена светлина.

— Всичко е наред, господин Риензи. На коя сметка да прехвърля това?

Всичко свърши, и то благоприятно, и Кейн отново задиша спокойно. Запази безразлично изражение и подаде личната кредитна карта на Риензи. Служителят я пъхна в друг отвор и след секунди машината избълва официален заверен билет, личната и кредитната карти и малка магнитно кодирана карта.

— Какво е това? — попита Кейн и се намръщи.

— Медицински формуляр, господине — отговори служителят. — Очевидно на Плинри има нещо, което създава неприятности. Можете да получите записаните лекарства тук.

Кейн се канеше да попита как, по дяволите, някой може да знае от какви лекарства може да има нужда на Плинри, но се усети навреме. Очевидно правителственият персонал имаше медицински файл и компютърът сигурно бе сравнил здравния профил на Риензи с условията на Плинри и беше направил бърза диагноза.

— Чудесно — каза той. — Благодаря.

— Моля. Качването започва след десет минути.

На аптекаря му бяха необходими петнадесет минути да изпълни рецептата и след това Кейн отиде в ръкава и мина покрай отегчената охрана, която вероятно никога нямаше да научи колко близко е била до повишение. Малката ампулка с хапчета дрънкаше в джоба му и Кейн се чудеше какво ще прави с тях. Беше малко вероятно здравните му особености да са близко до тези на Риензи, за да има полза от тези лекарства. От друга страна, беше възможно Маринос да ги беше нанесъл във всички документи на Риензи… в който случай таблетките можеха да са единственото, което можеше да го запази жив на Плинри. Трябваше да разчита на тях и да се надява, че каквото и да представляват, няма да го убият, без преди това да се появят множество симптоми.

Болестта обаче вероятно щеше да е най-малката му грижа. Засега вниманието му беше съсредоточено върху проблема как да излезе от Нова Женева и да се качи на космическия кораб преди Съпротивата да се разпадне като къщичка от карти. Сега, след като беше постигнато толкова много, той можеше да се съсредоточи върху страхотните проблеми, които все още стояха пред него. Без подправените пълномощни документи, които Кратохвил беше планирал да му даде, беше невероятно правителствените чиновници на Плинри да му позволят да се доближи до архивите, които му бяха нужни. А без акредитивно писмо щеше да е също толкова трудно да си осигури сътрудничество на нелегалното движение на Плинри. Единствената му надежда беше във вероятността, че генерал Лепковски все още е ръководител на това движение. Ако можеше да убеди Лепковски, че е колега на Кратохвил, щеше да може да получи помощ. А след като получеше информацията… Разтърси глава да отмахне тези мисли. Нямаше смисъл да се тревожи предварително — бездруго беше изправен пред твърде много проблеми. Трябваше да ги решава един по един.

Излезе от ръкава за качване на площадката, където чакаше един пътнически кораб — преустроен товарен кораб отпреди войната, както личеше от външния му вид. Премести куфара в другата си ръка, спря и се огледа. Площадката беше построена над нивото на терена и от нея се виждаха части от града, езерото и околните планини. Очите му обаче се обърнаха почти автоматично на югозапад. Там, на седем километра, беше почернелият район, където се бе намирала старата Женева. Кейн потрепери, после тръгна към кораба.

Знаеше, че рикрилите му бяха погодили този номер.