Тимъти Зан
Наследството на завоевателите (8)

8.

Колата на Трр-гилаг се насочи към главната станция на Скалистата долина, като се отклони от северната линия, която минаваше през цялата равнина на река Кее’мисс’ло и продължаваше в територията на клана Гуу’рр, заемаща хълмовете нататък. Веднъж като ученик Трр-гилаг бе пропътувал цялото разстояние — само за да може да каже, че го е правил. Това пътуване обаче беше по-малко от една десета от цялото разстояние. Само деветдесет и пет хилядоразкрача до малкото Тръстиково село в територията на Фрр.

Когато колата се отклони на платформата и той слезе, слънцето вече се канеше да залязва. По думите на баща му, майка му живееше на два хилядоразкрача южно от селото в малка червеникава къща с бели ъгли на стените и голямо ваймисово дърво, растящо край пътя.

Къща, която самият той никога не беше виждал. Тръстиково село бе разположено на 115 хилядоразкрача от родовия храм на Трр, което означаваше петнадесет хилядоразкрача извън обсега на Трр’т-рокик. Колкото повече се замисляше върху това, толкова по-мрачни предчувствия завладяваха съзнанието му. Нещо беше накарало майка му преднамерено да се премести на такова разстояние и той не разбираше каква е причината за това.

Когато стигна до къщата — самотна постройка в края на обработваемите земи, вече започваше да се стъмва. Къщата изглеждаше точно така, както я беше описал баща му. Той се приближи до вратата и почука.

— О, здравей, синко.

Трр-гилаг подскочи и се обърна към гласа. Майка му Трр-пификс-а стоеше коленичила в малката градина до къщата, почти невидима в здрача.

— Здравей, майко — каза той, като се взираше в нея и чакаше зениците му за нощно виждане да се разширят. Тя изглеждаше добре — няколко цикъла по-възрастна, отколкото я помнеше, но силна и енергична. — Извинявай, не те видях в тъмното.

— Всичко е наред. Не, няма нужда — отклони тя ръката на Трр-гилаг, който се опита да й помогне да се изправи. — Мога да се справя. Извинявай, ако съм те стреснала. И аз те забелязах чак когато почука. Исках да засея последните семена преди да се стъмни. Страхувам се, че нощното ми зрение вече не е такова, каквото беше навремето. Да не говорим за слуха.

— Следващия път, когато идвам толкова късно, ще свирна — пошегува се Трр-гилаг, като леко опря език в бузата й. — Какво садиш тази година?

— Предимно цветя — отговори тя, хвана го за рамото и му върна целувката. — И малко зеленчуци. Домашно отгледаната продукция винаги е по-добра от купешката, нали? Майчице, сигурно изглеждам ужасно. Извинявай, не знаех, че ще дойдеш.

— Опитах се да ти пратя съобщение — каза Трр-гилаг и погледна внимателно майка си. — Свързочникът ми каза, че не си го приела.

— Вече не говоря със старейшини — с равен глас каза Трр-пификс-а. — Ял ли си?

— А… не, не съм — намръщи се Трр-гилаг. — Защо не говориш със старейшини?

— Е, тъй като си намерил време да дойдеш, ще трябва да ти създам работа. Ще ти разкажа след вечеря, докато почиствам. Ела — подкани го Трр-пификс-а. — Ще ти покажа кухнята.

 

 

По време на вечерята Трр-гилаг се чувстваше доста неудобно. От една страна, се радваше да се наслади на топлината на домашния уют заедно с майка си след дългите цикли, когато той обикаляше познатия космос, изучавайки другопланетните раси и артефакти. Но въпреки опитите си да се отпусне, не можеше да пренебрегне напрежението в основата на езика си. Трр-пификс-а беше и същевременно не беше неговата майка. Беше се променила по начин, който Трр-гилаг не можеше да схване.

Тя не спомена нищо. И точно това го объркваше най-много. Всеки негов опит да започне темата за старейшините — всеки намек защо се е преместила от къщи и се е заселила до едно малко чуждо село — биваше моментално отклоняван от поредния поток новини за далечни братовчеди и приятели.

Седяха, хранеха се и говореха… и едва когато вечерята беше към края си, Трр-гилаг разбра, че майка му изобщо не игнорира темата. Просто я отлагаше.

До този момент.

— Е — каза Трр-пификс-а, като остави приборите и бавно стана от стола си. — Чудесно беше, Трр-гилаг. Благодаря ти. Доста добре си се научил да готвиш по експедициите си.

— Всъщност ще се изненадаш, ако разбереш как се опитваме да се избавим от готвенето. — Трр-гилаг заобиколи масата и я хвана за ръката. — И трапезата естествено страда от това. Защо не отидеш в дневната и не ме изчакаш, докато измия съдовете?

— Съдовете могат да почакат — тихо и сериозно каза Трр-пификс-а. — Хайде да седнем заедно, синко. Трябва да поговорим.

Дневната беше два пъти по-малка от дневната в старата им къща.

— Малка е, нали? — коментира Трр-пификс-а, като се оглеждаше, докато се отпускаше в едно от креслата. — Нищо общо с къщата, където ви отгледах с брат ти. Или с онази, в която израснах и аз самата.

— Размерът на къщата не е важен — каза Трр-гилаг. — Стига да си щастлив.

— Щастлив. — Трр-пификс-а погледна надолу към ръцете си. — Да. Сигурна съм, че си говорил с брат си. И с… други. Какво ти казаха те?

— Абсолютно нищо. Научих, че си се преместила едва преди няколко завъртания.

Тя отново го погледна и той почувства как езикът му се вкочанява. Започваше се.

— Много е просто, Трр-гилаг — меко каза тя. — Стигнах до заключението — и решението, — че не искам да стана старейшина.

Трр-гилаг я гледаше и сърцето му лудо заби. В стаята стана неестествено тихо. Наистина ли бе казала онова, което бе чул?

— Не разбирам — успя да произнесе най-накрая той.

Тя леко се усмихна.

— Кое по-точно? Старейшинството или нежеланието ми да го приема?

— Радвам се, че не го приемаш така драматично — каза той и думите му го зашеметиха. — Майко, какво ги приказваш, в името на всички осемнадесет свята?

— Моля! — вдигна ръка Трр-пификс-а. — Моля. Това не е някаква гениална идея, която ми е дошла в главата нощес. Нито пък е продукт на болно съзнание. Това решение се оформяше постепенно, след много обмисляне, наблюдения и медитация. Най-малкото, което можеш да направиш, е поне да ме изслушаш.

Трр-гилаг бавно пое дъх, като се мъчеше да успокои опашката си. Нищо чудно, че Трр-мезаз не искаше да говори на тази тема по линията.

— Слушам те.

Трр-пификс-а отново се огледа.

— Зная, че е клише, синко, но с възрастта започнах все по-добре да разбирам, че малките неща са онова, което дава смисъл на живота ни. Вкусът на храната, нежният аромат на цветето, дъждът или морето. Докосването на любимия. Неща, които всички ние често смятаме за подразбиращи се. Аз ги приемах точно така, когато бях на твоята възраст. Но вече не е така. Възприятията ми отслабват, при това от дълго време. Вече не мога да виждам така, както преди. Нито да усетя вкуса или уханието. — Тя отново сведе поглед към ръцете си. — Все още мога да докосвам. Но за много от приятелите ми това вече е невъзможно. Старейшинството не е живот, Трр-гилаг. Точно това е основното. То е по-скоро смътна илюзия за живот, добра имитация. Но не е истински живот. А аз харесвам живота твърде много, за да се задоволя с имитация.

Трр-гилаг дишаше с мъка.

— Но няма алтернатива, майко. Без старейшинство няма нищо друго освен…

— Освен смърт? — меко каза Трр-пификс-а. — Няма нищо, можеш да го кажеш.

— Но ти не можеш да постъпиш така.

— Защо? — попита тя. — Правели сме го през цялото време, докато не сме се научили да отделяме и запазваме фссс-органите си. Милиони старейшини са били буквално хвърляни във великата неизвестност по време на войните. Дори сега някои си отиват — било от инциденти, било просто от възрастта на фссс-органите им. Накрая всички ние ще се срещнем със смъртта.

— Накрая — може би. Но не сега. Не и докато си… — Трр-гилаг млъкна.

— Докато съм какво? — попита Трр-пификс-а. — Млада? Дейна? Способна да предам мъдростта на своите цикли на потомците?

— Всичко това — настоя Трр-гилаг. — И още. Ние се нуждаем от теб, майко. Как можеш да си помислиш да се махнеш от нас?

Тя го погледна право в очите.

— А ти как можеш да настояваш да остана?

Отговор нямаше. Имаше само болка — дълбока, безсловесна болка.

— Не можеш ли поне да опиташ? — произнесе най-накрая той. — Може би не е толкова страшно, колкото си мислиш.

Трр-пификс-а махна отрицателно с език.

— Не се страхувам, Трр-гилаг. Изобщо не си ме разбрал, ако мислиш така. Зная какво представлява сивият свят. Изслушах всички описания и говорих с мнозина старейшини. Ако има страх от несигурностите и тайните на смъртта, той е оттатък. И точно това е причината да не желая да живея по начина, по който се налага да живеят старейшините.

— Но ти не можеш да вземеш подобно решение, преди да си опитала — настоя Трр-гилаг. — Просто не можеш.

— Но се налага. Не разбираш ли? Ако изчакам, докато стана старейшина, ще загубя възможността да избера другото.

— Майко, какво искаш да кажеш? — внимателно попита Трр-гилаг.

— Това е повече от очевидно — каза Трр-пификс-а. — Единственият начин, по който мога да избегна старейшинството, е да взема своя фссс-орган от родовия храм. И да го унищожа.

Трр-гилаг рязко пое дъх. Таванът сякаш се беше снишил над него и заплашваше да го смачка.

— Майко, не можеш да направиш това — каза той. Собственият му глас звучеше така, сякаш поучаваше малко дете. — Посегателството срещу фссс-орган е най-тежко углавно престъпление.

— Но това е моят собствен фссс-орган — възрази тя. — Взет от моето собствено тяло. Защо да не мога да правя с него каквото си поискам?

— Просто защото не можеш. Такъв е законът.

— О, стига, моля те — каза Трр-пификс-а и поклати глава по онзи укорителен начин, който Трр-гилаг винаги свързваше с ненаписани домашни работи и ненаучени уроци. — Това, че нещо е закон, не означава, че е справедливо. Преди хиляда цикъла е било позволявано да се вадят фссс-органите единствено на клановите и родовите лидери.

— Запознат съм с историята, благодаря. Но ти не можеш да използваш глупостите на миналото, за да оправдаваш нарушаването на закон от настоящето.

— Не се опитвам да оправдавам нищо, Трр-гилаг — уморено каза Трр-пификс-а. — В това няма никакво нарушение на закона. Вярвам, че той е бил написан с най-добри намерения. Всичко, което искам, е да имам правото да избирам. Всеки зхиррзхианец би трябвало да има това право.

Трр-гилаг затвори очи.

— Кой ти е наговорил всичко това?

— Ти самият. Въпреки че брат ти би могъл да каже същото за себе си.

— И баща ми също, нали? — Той отвори очи. — Затова ли си се преместила извън обсега му? За да не може да говори с теб по този въпрос?

Трр-пификс-а стана и отиде до прозореца.

— Баща ти си отиде, Трр-гилаг — каза тя толкова тихо, че едва можеше да се чуе. — Онова, което е останало в храма, не е зхиррзхианецът, с когото се обвързах, живях и работих четиридесет и осем цикъла. Напуснах дома ни, защото спомените какво съм загубила бяха прекалено силни за мен.

— Разбирам — съчувствено каза Трр-гилаг. Беше се почувствал точно по този начин в храма. Едно беше да разговаря със старейшината, в който се беше превърнал баща му, а съвсем друго — с баща си от плът и кръв. — Не знам какво да ти кажа, за да се почувстваш по-добре.

Трр-пификс-а се обърна към него.

— Зная. Благодаря ти. — Тя направи опит да се усмихне. — Аз самата не зная какво да кажа, за да не се тревожиш така за мен.

— Би могла да ми кажеш, че ще обмислиш всичко това отново — предложи й Трр-гилаг. — Или че още те боли от загубата и ти е нужно повече време, за да се оправиш, преди да направиш нещо невъзвратимо.

— Ами ако просто ти кажа, че ще останеш да спиш тук? — възрази тя. Този път усмивката й беше по-убедителна. — С обещание за закуска? Дори няма да те карам да готвиш.

Трр-гилаг въздъхна.

— Съжалявам, майко, с удоволствие бих останал. Но ми се налага да вървя. След няколко тентарка заминавам за Грий.

— За Грий?

— Да. Клнн-даван-а е там.

— А — каза Трр-пификс-а. — Трябваше да се досетя. Поздрави я от мен. Надявам се, че в близко бъдеще ще намерите време да се обвържете. Докато съм в състояние да присъствам на церемонията.

— Да — промърмори Трр-гилаг, като гледаше безгрижното лице на майка си. Възможно ли бе да не знае, че Дхаа’рр заплашват да отменят предбрачното им споразумение?

Разбира се, че не знаеше. Нали вече не разговаряше със старейшини.

— Ще видим какво можем да направим — каза той. — Извинявай, но наистина трябва да тръгвам. Пази се. И… обмисли нещата още веднъж. Нали?

— Ще ги обмисля — обеща тя, като се приближи за целувка. — Ти също. И се пази.

— Добре. Ще поговорим отново, когато се върна. Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, сине.

 

 

Обратният път до станцията му се видя по-дълъг. И по-студен. Трр-гилаг се тътреше по пътя, без да обръща внимание на притихналия свят около себе си. Опитваше се да мисли.

Напразно. Имаше твърде много въпроси, твърде много потенциални проблеми, изправили се пред него и близките му. И всички без отговор.

Трябваше ли да каже на баща си какво е намислила Трр-пификс-а? Или на Трр-тулкож? Сигурно бе, че пазителят на родовия храм трябваше да знае за подобна заплаха. А повече от сигурно бе, че Трр-гилаг бе длъжен да съобщи на някого.

Но от друга страна, изминал бе едва половин цикъл, откакто Трр’т-рокик бе станал старейшина. Ако опитът й да избяга не бе нищо друго освен израз на скръб, подобно съобщение само би донесло още неприятности на всички. И срам.

Или може би трябваше да се опита да поговори по-настоятелно с майка си? Да отмени пътуването си до Грий и да прекара повече време с нея? Може би тъкмо самотата я бе подтикнала към подобни мисли и те бяха вик за помощ?

Може би трябваше да й разкаже за опасността от отмяна на предбрачното споразумение с Клнн-даван-а? Това щеше да му даде възможност да я убеди поне засега да изостави подобни радикални мисли в името на семейната солидарност и да й напомни за преимуществата, които имат старейшините при придобиването на информация и знания.

Не. Трр-пификс-а не се интересуваше от информацията и знанията. Тя се интересуваше от своята градина, от готвенето, домакинската работа и семейството си. Старейшинството щеше да й отнеме три от тези неща.

Въздъхна. Не, не можеше да направи нищо повече. След като поговореше с Клнн-даван-а, двамата евентуално щяха да стигнат до някакво решение.

Ускори крачка, внезапно почувствал облекчение. Да. Клнн-даван-а. Заедно биха могат да намерят начин да оправят цялата тази бъркотия.

Трябваше да го направят.