Тимъти Зан
Наследството на завоевателите (5)

5.

В голямата метална стая бе тихо. Изненадващо тихо, отегчително и много, много самотно. Идеално място за медитация и отдаване на спомени, както вече беше решил Прр’т-зевисти.

Идеята изглеждаше добра, или поне не по-лоша от всичко, което се беше случило дотогава. Първата грешка беше на група едно — всеки бе еднакво виновен за нея. Никой не забеляза сухопътните воини на хората чак до момента, когато те се намираха буквално на върха на северната пирамида. Зхиррзхианските воини сториха всичко възможно, но без своевременната помощ на старейшините реагираха неточно и със закъснение. Хората вече бяха достигнали пирамидата, но вместо да я унищожат, просто се помотаха наоколо, бръкнаха в нишата на Прр’т-зевисти, взеха резена от фссс-органа му и си заминаха.

Неговият резен. Реейки се на границата на светлия свят, Прр’т-зевисти се взираше в тънкото парче плът, лежащо в малката кутия. Бяха го отрязали от неговия фссс-орган преди малко повече от седемнадесет цикъла, но той си спомняше събитието толкова ясно, сякаш се беше случило предишното завъртане. Процедурата бе съвсем нова за времето си — въведена само преди два цикъла — и повечето от приятелите му се кълняха, че никога няма да позволят някакви техници да им режат фссс-органите с ножовете си. Но Прр’т-зевисти винаги си беше падал малко авантюрист, а възможността да избира между две различни места, вместо да бъде прикован към едно, му се стори изкусителна. Малко пресметливост, малко скука, малко натиск от страна на приятелите му — и той включи името си в списъка.

Допускането на хората до пирамидата беше първата грешка. Втората просто я следваше. Вместо да се опитат с всички сили да унищожат или поне да разбият врага, зхиррзхианците правеха всичко възможно нападателите да се върнат в планината.

Естествено, тогава никой не смяташе това за грешка. Един точен изстрел щеше да изпари резена и да запрати Прр’т-зевисти най-безцеремонно при основната му точка в родовия храм на Прр. Старейшините със сигурност бяха направили всичко възможно да убедят командир Трр-мезаз да не поема подобен риск — позиция, която самият Прр’т-зевисти би подкрепил изцяло, ако не го бяха изтръгнали толкова бързо извън обхвата на другите. А като се има предвид защо командир Трр-мезаз беше поставил пирамидите на свързочниците извън селището, нищо чудно през ума му да е минала перверзната идея Прр’т-зевисти да изиграе ролята на шпионин на вражеска територия.

През първите два-три тентарка от своя плен той се спотайваше в сивия свят, откъдето не можеше да вижда и чува нищо освен неща, случващи се в непосредствена близост с резена му. Трябваше стоически да издържи неудобствата и определено болезнените манипулации, които извършваха върху него.

В действителност никоя от тях не предизвика толкова неудобства, колкото при самото отрязване на резена преди седемнадесет цикъла. Естествено нямаше начин да се използват обезболяващи средства. И въпреки че използваха изстуден скалпел, не се размина без болка. Но далеч по-неприятна — поне за него — беше самата гледка. Докато имаше физическо тяло, той бе виждал запазен фссс-орган и знаеше, че от техниката на запазване около органа с размер на пръст се образува тънка и твърда обвивка. Но до момента на операцията нямаше представа, че или с течение на времето, или от нещо друго вътрешността на фссс-органа се превръща в полутечна, подобна на желе субстанция. Тя бавно се стичаше по скалпела на лечителя, подобно на сок от кавра. Въпреки че изглеждаше мъртва и разлагаща се, той отлично си даваше сметка, че течността е пълна с живот и енергия. Гледаше потресен, със смес от отвращение и гордост, докато най-сетне техниците не приключиха с рязането и не поставиха двете парчета изправени, за да предотвратят по-нататъшна загуба на субстанцията. След това приложиха някакви нови запазващи вещества, които породиха у него странно усещане за парене. Двата разреза бяха зашити и техниците обявиха операцията за успешна. Щом отвращението и болката отминаха, за да отстъпят място на скуката и умората, Прр’т-зевисти загуби интерес.

Явно хората също бяха загубили интерес към резена. Щом се стъмни и другопланетяните се оттеглиха да вечерят, Прр’т-зевисти отново застана на края на светлия свят и започна да се оглежда.

Само че беше подценил лукавството на врага. Мястото, където беше оставен резенът, беше буквално претъпкано с метал — метални оръжия, метални инструменти, дори нещо, което приличаше на метални контейнери. Подобно на всеки старейшина, той знаеше, че не може да се премине през обработен метал. Но до този момент не знаеше, че ефектът се простира много отвъд същинското физическо пространство, което заема металът. Всяко парче сякаш хвърляше еквивалента на сянката в сивия свят — ясно очертан район с абсолютно същата форма, каквато би имала и в светлия свят, ако до нея се постави източник на светлина — и точно толкова непреодолим, колкото и самият метал. Очевидно това беше свързано по някакъв начин с основната му точка. Въпреки това никак не се учуди, че никога не е чувал за подобен ефект.

И докато се мотаеше наоколо, погълнат изцяло от метала и сенките, хората задействаха капана си.

Той стоеше тук в тъмното — той или тя, Прр’т-зевисти все още не знаеше. Стоеше и го чакаше да се появи… и въпреки че Прр’т-зевисти го забеляза, макар и със закъснение, човекът нададе победоносен писък, който отекваше в главата му и след като избяга панически в сивия свят.

Известно време остана там — треперещ, без никакво желание да се върне и да рискува да бъде видян отново. Това бе глупаво, разбира се — да се опитва да се крие в сивия свят, докато резенът оставаше в ръцете на хората. След малко чу гласове, долови движение и събра кураж да надникне отново.

Точно за да види как един човек отнася резена му към кутия с размерите на стая, издигаща се над купчините около нея. Кутия с дебели стени и също толкова дебела врата. Осветена и оборудвана с маса и лавици, отрупани с оборудване.

Стая, изцяло направена от метал.

На Дхаранв, света на Дхаа’рр, имаше стая, подобна на тази тук. Щом обявиха операцията за успешна, лечителите и техниците предложиха да поставят резена там и да отделят още един от него. Металът според тях щял да помогне за по-бързото му прикрепване към току-що направения резен и да премахне всички неудобства и болката от самия фссс-орган. Всички бяха много ентусиазирани от цялата тази идея — факт, който по-скоро го порази, отколкото го накара да изпита подозрение. Но той предпочете да не играе ролята на опитно животно и учтиво отказа.

Но хората не бяха поискали разрешение от него. Нито пък щяха да го направят. А това означаваше истински затвор.

Трябваше да се махне веднага. Достигна до края на достъпния район, мяташе се из принудително намалената полусфера, която му беше останала от всичкия този метал наоколо, трескаво опипваше за основната опорна точка, която да му осигури ясен и безопасен курс към сигурността на родовия храм. Нищо. Сканира звездите, като се питаше какъв е шансът Доркас да се завърти към родния свят на Дхаа’рр в няколкото мига, които бяха необходими на човека да стигне до кутията. Но звездите се виждаха трудно дори от най-близката до светлия свят точка, а съзвездията тук бяха съвсем различни… Трябваше да се върне при резена (той вече се намираше до самата стая), обратно при опорната си точка… Да се върне при резена… той вече се намираше почти вътре в стаята… достъпното пространство за миг намали обема си почти до нула… да се върне…

И точно в мига, в който се добра до резена, вратата с трясък се затвори.

Оттогава досега Прр’т-зевисти имаше време да обмисли станалото поне хиляда пъти. Чудеше се какво ли трябваше да направи, за да предотврати случката. Може би трябваше да прояви повече внимание, когато се показа за първи път? Или не трябваше да бяга в сивия свят подобно на уплашено дете, след като го бяха забелязали? Естествено, вече беше прекалено късно, но не трябваше ли още преди седемнадесет цикъла да позволи на техниците да отделят втори резен? Сега той щеше да е поставен на някой от осемнадесетте свята, готов да го приеме.

Или може би трябваше да поеме най-големия риск? Да остане в рамките на своя район, докато хората поставят металната преграда между него и резена?

През последните няколко завъртания тази мисъл го спохождаше все по-често и по-често. Тя винаги го разтърсваше. Ефектът на основната точка беше познат на зхиррзхианците още от праисторически времена, докато двойната точка, породена от самия фссс-орган и резена, се появи практически преди двадесет цикъла. Времето едва беше достатъчно, за да може да се свикне с идеята. И прекалено малко, за да се стигне до ситуация, наподобяваща дори в най-общи черти тази, в която се беше оказал. Предполагаше, че ако го бяха отделили от резена, щеше просто да си виси тук, докато някой не махне металната бариера към родовото светилище на Прр и не го пусне да се прибере.

Това беше възможно. Но абсолютно недоказуемо според Прр’т-зевисти. Сигурно просто щеше да умре, подобно на старейшините, чиито фссс-органи биваха унищожени.

Да умре.

Точно това правеше мисълта толкова изнервяща. Фактът, че изобщо си мисли за подобни неща, означаваше, че се е отчаял повече, отколкото предполагаше ситуацията. Осем завъртания изолация не би трябвало да подтикнат никого към мисълта за самоубийство.

От другата страна на вратата се чу приглушен звук. Прр’т-зевисти трепна, хвърли се към горния край на вратата и се оттегли по-навътре в сивия свят. Нещо изщрака и вратата се отвори. Появиха се двама човеци.

Прр’т-зевисти моментално се озова навън, провря се между металните прегради и излезе на открито. Слънцето ярко светеше на чистото синьо небе. Може би този път Дхаранв и родовият клан щяха да се окажат в обсега му.

Не. Усещането за наличие на опорна точка го нямаше. Или нямаше абсолютно никакъв късмет, или купищата метал в комбинация с ъгъла на въртене и орбитата на Доркас създаваха постоянна сянка в посока на Дхаранв. И ако не желаеше да рискува живота си този път…

Върна се при резена доста преди хората да затворят вратата и да се изолират заедно с него в металната стая. Той се премести отново в ъгъла си, скрит в мъглата на сивия свят. Трепереше. Внезапно разбра какво го безпокои толкова силно. Не толкова мисълта за собствената му смърт, колкото фактът, че вземането на такова решение не беше веднъж и завинаги. Всеки път, когато хората отвореха вратата, възможността за избор щеше отново и отново да се изправя пред него. Въпросът дали мъглявият шанс за свобода си струва да рискува да се изложи на възможността да умре.

Не искаше да умира. Ама че идиотско твърдение. Никой не иска да умира. Първата война на старейшините отпреди хиляда цикъла бе избухнала точно затова — обикновеният зхиррзхианец настоявал да има същото право на отлагане на смъртта, на което вече се радвали лидерите на клановете и родовете. Това беше най-ярката проява на инстинкта за самосъхранение, съществувала някога.

Мисълта, че ще станат старейшини, помагаше на зхиррзхианските воини да не се огъват пред опасностите от войната. Дали хората имаха нещо подобно?

Един от хората явно говореше нещо. Прр’т-зевисти предпазливо надникна в светлия свят. Хората стояха пред разкъсаното и едва разпознаваемо тяло на зхиррзхиански воин, което донесоха и оставиха в средата на стаята малко след като бяха затворили резена му. Отначало бе помислил, че осакатяванията по тялото са резултат от някакво варварско мъчение, и беше намразил хората още повече. Чак след като ги беше видял какво правят, разбра, че това всъщност е медицинска дисекция на тялото на зхиррзхианец, станал старейшина при сражение.

Но този път не се заеха с изучаването на тялото. Вместо това внимателно се опитваха да го положат в дългата прозрачна торба, която явно бяха донесли със себе си. След като тялото се оказа вътре, затвориха торбата с помощта на някакъв вид залепваща лента, поставиха я върху една маса на колела и започнаха да я бутат към изхода. Човекът отпред отвори вратата.

Отнасяха тялото. И щяха да оставят Прр’т-зевисти тук.

Съвсем сам.

„Не!“ — възкликна наум той. Обхваналата го паника бе по-силна от всяко чувство, изпитано през всички седемнадесет цикъла, откакто съществуваше като старейшина. Да остане тук сам… може би завинаги… дори без случайните посещения на хората, само колкото да нарушат еднообразието…

И в този миг разбра истината, от която бягаше през цялото време, откакто беше пленник. Истината, че съществуват и много по-лоши неща от това да стоиш в мрака и да се страхуваш от тайните на смъртта.

Моментът за окончателно решение настъпи.

Той се издигна до входа и надникна в светлия свят. Почти се разтрепери, когато паниката отстъпи пред мрачната решимост. Добре. Ще го направи. Щом хората измъкнеха товара си, той също щеше да излезе. И този път нямаше да се върне. Независимо какво го чака. Задните колела на масата докоснаха пода извън стаята. Прр’т-зевисти събра целия си кураж, зави зад ъгъла…

И внезапно спря. До стената имаше още една маса с тяло на зхиррзхианец. Придружаваха я други двама човеци. Първата маса освободи входа и втората начаса се насочи навътре.

Прр’т-зевисти отново се оттегли в ъгъла си. Паниката и решителността се смениха с умора. Умора и болезненото осъзнаване, че този път наистина е на ръба. Ако не намереше с какво да занимава разума си, нямаше да оцелее.

Но какво да направи? Да си спомня разни събития от живота си? Не. Беше го правил много пъти по време на отегчителния си престой на Дхаранв. Тук спомените щяха само да го потиснат още повече. Да се опита да възстанови любимите си книги, стихотворения или филми? Не — нямаше чак толкова добра памет за подобни неща. Да води въображаеми разговори с приятели, роднини и предци? Надали. Резултатът щеше да е лудост, а в момента тъкмо това не му трябваше.

А защо най-после да не спре да се самосъжалява и да не се захване с работа?

Когато един от хората затвори вратата след себе си, той погледна надолу със смесено чувство на объркване и отчаяние. Да, някога бе воин, служещ с чест и достойнство на клана Дхаа’рр и на Върховния съвет. Воините от клана Дхаа’рр никога не пренебрегваха дълга си. Но това беше много отдавна, когато съществуваше като телесен в светлия свят. Сега бе старейшина с всички ограничения, които следваха от това. В името на всички осемнадесет свята, какво да направи?

Хората се бяха преместили от едната страна на масата, спокойно разговаряха и подбираха хирургическите инструменти. „Добре“ — каза си Прр’т-зевисти. Може и да не бе в състояние да се сражава като истински воин. Но се намираше в сърцето на вражеската територия, а врагът очевидно не знаеше, че все още е тук. Това би трябвало да му бъде от полза за нещо.

Оставаше само да измисли за какво точно. А дотогава щеше да се опита да научи езика на хората.

Прр’т-зевисти се премести до източника на светлина и се доближи възможно най-близко до светлия свят. Беше изкарал кратък интензивен курс по човешки език при старейшините от Базов свят дванадесет преди атаката срещу Доркас и продължилия петнадесет завъртания курс по естижански преди десанта на повърхността на планетата. Не бе кой знае какво, но навремето езиците доста му вървяха. Е, поне имаше някаква малка основа.

Един от хората протегна ръка към малка черна кутия на ръба на масата.

— Доктор-Каван-а — каза той; гласът му слабо отекна в металните стени. — (Нещо) петнадесет, двадесет-три-на-три. Помощ (нещо) с (нещо) (нещо). Приготвя (нещо) за повторно (нещо) на (нещо) (нещо).

Доктор-Каван-а. Името поразително приличаше на зхиррзхианско, дори с окончанието за женски род. Съвпадение? Несъмнено. И все пак това беше първата опорна точка, върху която Прр’т-зевисти щеше да започне изучаването им. И колкото и да беше парадоксално, това го накара да се почувства някак по-малко самотен. Може би тези другопланетяни все пак можеха да бъдат разбрани.

Притаен, вперил поглед във враговете, които започваха да изкормват още един от неговия народ, Прр’т-зевисти започна да слуша.