Тимъти Зан
Наследството на завоевателите (22)

22.

Предишното завъртане направиха операция на един човек на име Сржант-яновец — прикрепиха някакво устройство към едната страна на главата му. Прр’т-зевисти намери операцията за забележителна, но за съжаление, не успя да види всичко. Надяваше се Доктор-Каван-а да я повтори това завъртане, за да може да я разгледа още веднъж. Но вместо това тя отново се върна към изследването и вземането на проби от резена му.

Вече бе уморен от всичко това. Не че беше болезнено, въпреки че ниските емисии на оръжието срещу старейшини, които винаги съпътстваха работата й, ставаха все по-досадни. По-важното беше, че не получаваше нова информация за хората или за технологиите им. А трябваше да научи още толкова много неща…

Отново се чу познатият приглушен звук на отварящата се врата. Прр’т-зевисти предпазливо се промъкна до края на светлия свят, за да види какво става.

Човешкият командир.

— Здравейте, Доктор-Каван-а — каза той и затвори вратата. — Има ли някакъв прогрес?

— Малък — отговори тя. — Мисля, че успях да изолирам (нещо) източник на (нещо) активност.

— Това е добре. — Командирът пристъпи напред и погледна последната проба. — Видяхте ли още (нещо) от (нещо) път?

— Не съм сигурна. Понякога сякаш виждам нещо с (нещо) на окото си. Но когато се обърна, няма нищо.

— Опитайте (нещо) — посъветва я той, като огледа на свой ред стаята. Прр’т-зевисти бързо отстъпи назад в сивия свят. — Опитайте наистина с всички сили. Достатъчно лошо е, че могат да (нещо) (нещо) със свръхсветлинна (нещо). Още по-лошо, ако могат също така да (нещо) направо през стените на тази стая.

— Нещо се е случило, нали? — Гласът на Доктор-Каван-а изведнъж стана тих. — Какво?

Прр’т-зевисти чу тих съскащ звук — командирът издиша.

— Сржант-яновец. Той и (нещо) замлъкнаха през изминалия (нещо).

— Не знаех — каза Доктор-Каван-а. — Мислите ли, че са го убили?

— Не зная — отговори командирът. — Получихме един (нещо) (нещо) от него и изпратихме един в отговор. И това беше всичко.

Пауза.

— Но най-силно (нещо) безпокои какво показа (нещо) — продължи той. — (Нещо), е имало нападение срещу зхиррзхианската база.

Прр’т-зевисти се приближи отново към светлия свят тъкмо навреме, за да види как лицето на Доктор-Каван-а се промени и кичурите косъмчета над очите й се приближиха едно към друго.

— Не ми казахте, че ще атакуваме.

— Не сме — каза командирът. — Точно това (нещо) тревожи. Не сме ние. Няма никакъв смисъл зхиррзхианците да са си го направили сами. Така че остава само една (нещо).

— (Нещо)? Но това е (нещо). Те са пленници.

— Така бяхме предположили (нещо). Но в действителност не сме съвсем сигурни. Според (нещо), което получихме, (нещо) ги водеха през летището. Не бяха облечени в такива (нещо) дрехи, за каквито се споменава в доклада на брат ви.

Нова пауза.

— Каква е била тази атака? — попита Доктор-Каван-а.

— Ъгълът ни на (нещо) не беше добър. Най-общо може да се (нещо) като серия от експлозии.

— Поражения?

— Също не можем да кажем. Но явно експлозиите са разположени в един район. Защо? Някаква идея ли имате?

— Не съвсем. Но сте прав — като се разгледат (нещо), сигурно (нещо) са зад всичко това. Но не мога да разбера играта им.

— Нещо (нещо), по всяка вероятност. — Гласът на командира стана малко по-нисък. — Залагам си (нещо).

— Е, може би…

Вратата се отвори и Доктор-Каван-а спря да говори.

— Командире? — обади се един воин. — Пети наблюдателен пост докладва за (нещо) въздушна активност на врага.

— Сигурно просто техните (нещо) (нещо). — Командирът извади метален цилиндър от колана си и тръгна към вратата. — Веднага се връщам.

Той излезе навън и остави вратата отворена. Прр’т-зевисти се промъкна след него. Стоеше затворен в металната стая вече близо три завъртания и независимо от риска, не искаше да пропусне тази възможност.

От предишното му излизане нещата не се бяха променили кой знае колко. Още една част от сандъците с оборудване беше изчезнала. Може би запасите на хората намаляваха. Или просто ги местеха в някоя друга част на базата.

— Тук (нещо) — разнесе се гласът на командира. Прр’т-зевисти се огледа и го видя да стои на няколко крачки от него, до един от сандъците. Върху сандъка имаше поставено някакво плоско правоъгълно устройство. Командирът държеше пред устата си метален цилиндър. Очевидно някакво записващо устройство…

— Тук е Пети пост, командире — разнесе се слаб глас от цилиндъра.

Прр’т-зевисти се намръщи и се доближи до командира, доколкото му позволяваха стените на металната стая. Значи не бе записващо устройство, а средство за комуникация. Сигурно щеше да го разбере по-рано, ако имаше зрението на телесен. Огледа се, зачуден дали няма да открие тъмнолъчевия ретранслатор.

— Интересно — каза командирът и се обърна към металната стая. Прр’т-зевисти моментално застана нащрек — не искаше да го видят или да затворят вратата под носа му. — Чакайте малко. Искам да проверя нещо.

Командирът пристъпи вътре в стаята…

И изведнъж слабият фон на оръжието срещу старейшини експлодира в океан от болка.

Прр’т-зевисти се задъха от неочаквания удар. Едва успя да чуе, че командирът и Доктор-Каван-а си говорят нещо. Цялото му съзнание бе насочено към ужасната болка. Сякаш в него бяха забили милиони игли. Вселената се гърчеше заедно с него, с болката и повдигането…

И изведнъж всичко свърши. Също така внезапно, както бе започнало. Прр’т-зевисти отново се задъха, като се мъчеше с все сили да фокусира света около себе си. Командирът все още стоеше на прага, разговаряше с Доктор-Каван-а и сочеше нещо извън металната стая. Цилиндърът все още се намираше в ръката му. Той завърши жеста си, приближи цилиндъра отново към устата си…

И Прр’т-зевисти отново беше залят от болка.

Но този път всичко продължи само миг. Едва успя да си поеме дъх, и болката изчезна.

Този път му беше още по-трудно да дойде на себе си. С мъка се бореше със замайването, прекалено изтощен, за да изпитва гняв. Най-накрая и това бе станало. Най-накрая бяха опитали пълната мощ на оръжието срещу старейшини срещу него. Но той бе оцелял и не се издаде.

А може и да не очакваха да се издаде. Доктор-Каван-а излезе от металната стая — гледаше командира и не обръщаше никакво внимание нито на резена, нито на самия Прр’т-зевисти. Командирът пък продължаваше да си говори в цилиндъра, сякаш не си беше случило нищо.

Цилиндърът!

Прр’т-зевисти гледаше устройството и потръпваше от последните остатъци от болката. Цилиндърът. Разположен срещу входа на стаята, на една линия с неговия резен, когато бе започнала болката. И отдалечен, когато болката бе спряла. Преместен за миг при жеста на командира, последван от също толкова краткотрайна болка.

И изведнъж Прр’т-зевисти разбра. Истината. Ужасната истина.

Оръжията срещу старейшини на хората-завоеватели не бяха никакви оръжия. А средство за комуникация.

Прр’т-зевисти се рееше тук, гледаше командира и Доктор-Каван-а, а съзнанието му се гърчеше в шок. Имаше го в доклада на изследователската група на Базов свят дванадесет. Човекът пленник бе твърдял, че именно зхиррзхианците са нападнали първи. Върховното командване и правителството бяха подминали тази част като лъжа.

Но това не беше лъжа. Не и от гледна точка на пленника. Според него хората не бяха извършили нищо по-агресивно от това да се опитат да установят контакт.

И в отговор срещу тях бяха открили огън. Чист акт на самозащита от гледна точка на зхиррзхианците.

Което означаваше, че цялата война не е нищо друго освен една гигантска грешка.

Напълно вцепенен, Прр’т-зевисти се оттегли в своя ъгъл и потъна дълбоко в сивия свят. Грешка. Ужасна поредица от недоразумения.

А всички останали войни? Всички в зхиррзхианската история… всички нападения с цел защита срещу другопланетните раси, които ги бяха атакували още при първата среща? Нима и те бяха избухвали заради подобни недоразумения?

Нещо се чу и Прр’т-зевисти отново се доближи до светлия свят. Доктор-Каван-а и човешкият командир се бяха върнали в стаята. Проведоха кратък разговор, пълен с непознати на Прр’т-зевисти думи, след което командирът излезе и затвори вратата.

Известно време Доктор-Каван-а седеше, загледана във вратата. След това шумно издиша и се върна към работата си с пробата. Опитваше се, ако можеше да се вярва на разговорите, да разбере защо резените са толкова важни за зхиррзхианците.

И Прр’т-зевисти взе решение.

Той се доближи максимално до светлия свят. Един глас дълбоко в него не спираше да го предупреждава, че всичко това може да се окаже един сложен ход, измама, която да го накара да се издаде. Но трябваше да поеме този риск. Дори да имаше най-малък шанс всичко това да е истина.

Движението му привлече вниманието на Доктор-Каван-а. Тя се обърна и замръзна с отворена уста…

— Здравейте, Доктор-Каван-а — каза той, като се опитваше да изговаря чуждите думи колкото се може по-ясно. — Аз съм Прр’т-зевисти — Дхаа’рр.