Тимъти Зан
Наследството на завоевателите (18)

18.

В продължение на няколкото кратки стоудара преди залеза небето на запад оставаше приемливо чисто. Но това не продължи дълго — сега, когато последните червеникави оттенъци изчезваха от краищата на облаците, пролуката в тях почти се затвори. Застанал на входа на купола, Трр-тулкож гледаше небето, наслаждаваше се на студения вечерен въздух и се чудеше дали облаците са достатъчно тежки, за да донесат малко дъжд.

Искаше му се да завали. Почти всички старейшини обичаха дъждовните бури — е, поне по-тихите. Постоянното барабанене върху храма, приятното, почти граничещо с гъдел усещане от дъждовните капки, разбиващи се на дребни пръски върху фссс-органите, неуморните капризни пориви на вятъра около ъглите на храма — всичко това представляваше желана промяна за тях. Радост за отслабналите сетива и почивка от досадното еднообразие, което изпълваше живота на един старейшина.

От друга страна, по-добре щеше да бъде дъждът да се забави до следващото завъртане или поне да завали късно през нощта. Жалко би било бурята да започне сега и старейшините да не могат да й се насладят. Сега всички се бяха събрали в Скалистата долина и слушаха участниците в провеждания от правителството дебат. Шумът от бурята само щеше да ги разсейва.

Вратата на съседния купол се отвори и на прага застана млад зхиррзхианец — Трр-аамр, наскоро назначен на поста пазител на родовия храм на Трр.

— Добър вечер, пазител Трр-тулкож — кимна любезно той на началника си. — Оставате доста късно след смяната си.

— И ще остана още — отговори Трр-тулкож. — Преди няколко стоудара се обадиха, че Трр-бров е болен. Ще поема дежурството му тази нощ.

— Съчувствам ви. Искате ли да поръчам на някой старейшина да ви потърси заместник?

— Не се безпокой. Не съм уморен. А и в момента всички старейшини водят горещи спорове в Скалистата долина. Не искам да им прекъсвам удоволствието.

Трр-аамр се ухили.

— Ясно. Между другото, приключих с доклада за това завъртане и ви го пратих за одобрение. Също така започнах прегледа на сегашната популация на храма. Има ли още нещо, с което да се заема?

— За нищо не се сещам — каза Трр-тулкож и се намръщи. — Не подраняваме ли с две завъртания с този преглед?

Трр-аамр сви рамене.

— Нощта се очертава да бъде тиха и спокойна. Помислих си, че няма да е зле да го започна още сега.

Трр-тулкож кисело се усмихна. Макар и новобранец, момчето вече бе схванало главната причина, поради която родовите храмове все още имаха охрана. Не за да ги охранява, а за да има някой, който винаги да е подръка да забавлява самотните старейшини.

— Основателна причина — каза той. — Разбира се, продължавай.

— Да, пазителю.

Трр-тулкож отново погледна небето.

— Така и така си излязъл, защо първо не обиколиш района? И без това уводите на тези прегледи се пишат горе-долу сами.

— Да, зная. — Трр-аамр се пресегна и взе лазерната си пушка. — Няма да се бавя — добави той, нарами пушката и пое надолу към портата.

— Няма защо да бързаш. Виж каква нощ е само. Същинско удоволствие. И гледай да провериш добре оградата.

— Естествено.

Трр-тулкож се прибра в купола и натисна бутона на вратата. Извитият панел се плъзна на мястото си и затвори отвора. В същия миг куполът сякаш изчезна — беше изработен от специална керамика, която можеше да става прозрачна в едната посока. Трр-тулкож се настани в креслото си и го завъртя така, че да може да наблюдава храма. Известно време съзерцаваше блестящата бяла повърхност, която постепенно потъмняваше с отслабването на слънчевите лъчи. След това включи четеца и започна да преглежда написаното от Трр-аамр.

 

 

На вратата тихо се почука. Върховният се намръщи и вдигна глава от записващото устройство.

— Влез.

Вратата се отвори и в затъмнената стая влезе говорителят Квв-панав.

— Добър вечер, върховни вожде — поздрави той. — Работите до късно. Надявам се, не прекъсвам нещо важно.

— Не — не особено искрено каза Върховният. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не. — Квв-панав затвори вратата. — Просто минавах и реших да се отбия и да ви кажа, че се започна.

— Кое се е започнало?

— Измъкването на фссс-органа на Трр-пификс-а, разбира се — каза Квв-панав и седна в креслото от другата страна на бюрото. — Не сте забравили, нали?

— Не бих могъл. — Върховният погледна ръчния си часовник. — Просто малко съм изненадан от бързането. В територията на Кеера’рр нощта още не е настъпила.

— Достатъчно тъмно е — увери го Квв-панав. — Достатъчно тъмно, за да се изненадат двама прости и нищо неподозиращи пазители. — Той направи кратка пауза. — И, разбира се, започнахме малко по-рано, за да можем да се справим и с всичко останало.

Върховният го изгледа.

— Кое всичко останало?

Квв-панав се усмихна.

— Хайде стига, върховни вожде. Нали не предполагате, че съм достатъчно глупав да взема измислицата ви за чиста монета? Имам предвид Трр-пификс-а като заплаха за зхиррзхианската култура и всичко подобно.

— Това не е просто измислица — тихо каза Върховният. Можеше да си представи изражението на Осемнадесетия, който се рееше в тъмнината зад Квв-панав и слушаше. — Намеренията на Трр-пификс-а са реална заплаха за законната и традиционната основа на старейшинството. Подобна заплаха вече е била пресичана няколко пъти през последните петстотин цикъла.

— О, не се съмнявам — съгласи се Квв-панав. — Както не се съмнявам, че за вас това е някаква заплаха. Но и двамата много добре знаем какво смятате за истинска заплаха за своята власт.

— Вас ли? — махна с език Върховният.

— Отлично — одобрително каза Квв-панав. — Никакви преструвки. Никакви фалшиви пози. Което само по себе си доказва, че съм прав.

Осемнадесетият все още се намираше тук и слушаше. Непредвидената комуникационна връзка, за която Квв-панав не подозираше, щеше съвсем да влоши нещата.

— Грешите — каза Върховният. — Познах просто защото знам по какъв начин мислите. Вие се изживявате като някой Велик воин от миналото, който ще поведе Дхаа’рр към победата и владичеството над всички осемнадесет свята. Като стена, срещу която ще трябва да се изправят всички зхиррзхианци. И да я унищожат или да бъдат унищожени.

— Политиката е битка, върховни вожде. Както впрочем и целият живот. Битка за удовлетворяване на желания. Битка, която се печели със сила. Естествено е да искате да ме унищожите. Такъв е естественият ред на нещата.

— А къде отива сътрудничеството?

Квв-панав презрително изсумтя.

— Сътрудничеството е било измислено от онези, които не са били достатъчно силни, за да спечелят онова, което са искали. Ние с вас сме воини, върховни вожде. И стоим над подобни неща.

Върховният махна с език в израз на отвращение.

— Наистина споделяте идеите на Великите воини, признавам ви го. Още такива като вас и няма да е необходима помощта на хората-завоеватели, за да унищожим сами себе си.

— Бих казал, че точно от подобни воински идеи имаме нужда в момента — контрира Квв-панав. — Можете да се обзаложите, че хората-завоеватели не са станали господари на всичко около тях по пътя на компромисите с по-низшите раси. Разкажете ми за КИОРО.

Опашката на Върховния трепна.

— КИОРО ли? — колкото се може по-невинно попита той. — Какво е това?

— Не си играйте с мен, върховни вожде — предупреди го Квв-панав. — Много добре знаете какво е КИОРО. Супероръжието на хората-завоеватели. Искам да зная подробности.

Осемнадесетият още беше тук.

— Не зная за какво говорите — каза Върховният. — Къде сте чули за това КИОРО?

Квв-панав изсумтя.

— Великият воин си играе, за да спечели време — промърмори той с нотка на отвращение в гласа. — Чудесно. Така да бъде. Разполагам с толкова време, колкото и вие… и когато от вашата малка военна част не остане нищо, ще ми разкажете всичко, което искам. В противен случай ще ви сваля от власт. Заедно с целия ви род.

Върховният се намръщи. Значи Квв-панав знаеше за воините, разположени около родовия храм на Трр.

— Може би — вдървено каза той. — Ще видим. Междувременно, както сам отбелязахте, става късно. Извинете ме, но имам работа.

— Разбира се. — Квв-панав се настани още по-удобно в креслото си. — Започвайте. Цялата нощ е пред нас.

 

 

Нещо просветна. Трр-тулкож се намръщи и вдигна глава от четеца. Странно. Прогнозата на времето не споменаваше за гръмотевици. Той разшири зениците си за нощно виждане и погледна небето над храма.

Наистина имаше облаци, но не от онзи тип, който се появяваше при гръмотевичните бури. Докато ги гледаше, нещо отново просветна, този път вдясно от него. Обърна се точно навреме, за да види третия проблясък над хълмовете, който проряза хоризонта на изток. Определено не приличаше на мълния.

Приличаше на лазерен лъч.

Без да изпуска от очи хълмовете, той натисна бутона за пряка връзка между двата купола.

— Трр-аамр! Погледни към хоризонта на изток.

Отговор не последва.

— Трр-аамр? Хайде, събуди се.

Отново нищо. Разбира се — Трр-аамр сигурно още правеше обиколката си. Трр-тулкож изключи връзката между куполите и посегна към панела на високоговорителите, с които обикновено викаше старейшините. Разбира се, шумът щеше да прекъсне дебата им в Скалистата долина, но не можеше да не направи нищо. Пък и ефектът щеше да бъде същият, ако излезеше навън и извикаше.

Докосна панела, но спря. Трр-аамр не се виждаше никъде покрай оградата — поне не в тази част, която можеше да види. Но всъщност нямаше начин младият пазител да изчезне от поглед.

Трр-тулкож огледа още веднъж мрежата. Побиха го тръпки. Не, нямаше грешка. Трр-аамр бе изчезнал.

Освен ако не се бе прибрал в купола си и оптронната връзка се бе повредила. Разбира се. Сигурно бе станало точно това. Трябваше само да излезе навън, да почука по купола, да погледат и да проведат една спокойна дискусия какъв ли е този природен феномен, при който мълниите изглеждат като стрелба с лазерно оръжие.

Ръката му все още лежеше върху панела на високоговорителите. Той ги остави изключени и посегна към пушката, която стоеше подпряна на стената на купола. Стана от креслото си, отвори вратата и излезе навън.

Слънцето отдавна беше залязло и вятърът бе студен. Трр-тулкож приклекна до купола. Напрегнато се ослушваше за някакъв необичаен шум, приготвил оръжието. Нищо. Зениците му за нощно виждане вече бяха широко отворени. Беше извън купола и сега можеше да използва и зениците си за виждане в инфрачервения спектър. Пейзажът около него заблестя. Внимателно и методично Трр-тулкож започна да оглежда района.

Нищо.

Тихо изруга, мина от другата страна на храма и отново започна търсенето си. Глупаво беше. Наистина глупаво. Сигурно Трр-аамр сега си седеше в купола, напълно забравил за Трр-тулкож, или изумен и развеселен гледаше как шефът му се прави на идиот. Трябваше просто да се върне и да почука на вратата…

Замръзна. Нещо лежеше до оградата. Нещо с размерите на възрастен зхиррзхианец.

И не помръдваше.

 

 

— Естествено още от самото начало разбрах какво сте намислили — отбеляза Квв-панав. — Предложихте да използвам близки до мен хора. Хора, на които мога напълно да се доверя. И чиято самоличност неминуемо ще ме свърже с тях, когато вашите воини ги заловят с откраднат фссс-орган.

— Нищо подобно не съм имал предвид — възпротиви се Върховният. — Правителствените воини са разположени там, за да осигурят прикритие. Да гарантират, че няма да се появи някой неканен гост.

— Аха. Значи признавате, че там има воини?

— Не виждам нищо добро в това да отричам. Очевидно вашите хора вече са ви доложили. Моят въпрос е какво става там?

— Великият воин е загрижен за воините си?

Върховният закова поглед в Квв-панав.

— Върховният вожд е загрижен за своите преки служители — рязко каза той. — Какво става там?

Квв-панав сви устни.

— Зависи от това дали воините ви се предават без съпротива — арогантно заяви той. — Ако приемем, че перспективата да се превърнат в старейшини не им се нрави особено, сега би трябвало да са налягали по земята с опрени в главите пушки. Цели-целенички.

— А ако са решили да се бият?

Квв-панав сви рамене.

— Искрено се надявам да не е така. Нямам никакво желание да ги превръщам в старейшини.

— Радостен съм да го чуя — кисело каза Върховният. — Предполагам, този алтруизъм произтича от факта, че ако някой от тях стане старейшина, ще влезе във връзка със себеподобните си и новината моментално ще обиколи целия Оакканв.

Квв-панав отново сви рамене.

— Моите хора си знаят работата. Разкажете ми за КИОРО.

— Надявам се, че вашите хора също така помнят, че правителствените части около Тръстиковото село са там, за да арестуват Трр-пификс-а — игнорира въпроса Върховният. — Ако се забавят, тя може да унищожи фссс-органа си.

— И така да се каже сбогом на всяка възможност инцидентът да се потули — кимна Квв-панав. — Не се безпокойте, върховни вожде. Аз се грижа за интересите на Дхаа’рр. За всички интереси на Дхаа’рр. И така, няма ли най-после да ми разкажете за КИОРО? Или да наредя на старейшините от моя клан да пуснат слуха за тайното оръжие на хората-завоеватели, от което така се боят мрачанците?

Върховният се намръщи. Ето как Квв-панав бе научил за КИОРО. Лошо. Но не чак толкова, колкото можеше да се очаква. Намиращите се на Доркас мрачанци не бяха успели да кажат нищо друго освен името КИОРО преди намесата на Върховното командване да прекъсне тази тема. Лошо, че някой от присъстващите там старейшини се бе изхитрил да докладва на Квв-панав. Не всичко, за щастие.

Но дори самото името бе достатъчно, та Квв-панав да се опита да направи по-сериозен ход. И ако решеше да се разприказва пред Върховния съвет, нищо около КИОРО нямаше да може да остане в тайна.

Значи през следващите един-два тентарка всичко щеше да зависи от събитията в територията на Кеера’рр. От уменията на подчинените му и от неговата собствена преценка за това как Квв-панав възприема света и своята собствена роля в него.

— Засега не разполагам с никаква информация за КИОРО. Освен че е нещо, което трябва да опазим в тайна.

Квв-панав се усмихна.

— С други думи, вие все още храните надежди, че вашите воини ще се справят с положението и аз ще падна в ръцете ви. Много добре. Ще почакам. Но ще дойде съобщение, че операцията е приключила успешно и моите хора благополучно са се изпарили в нощта. Може би тогава ще си дадете сметка, че единственият ви избор е между разговора на четири очи и публичното признание.

— Може би — каза Върховният. — А може би в съобщението ще стане дума за нещо съвсем различно. Ще изчакаме ли резултата?

За първи път на лицето на Квв-панав се изписа нещо като неувереност.

— Разбира се — каза той. — Защо не.

 

 

Трр-аамр лежеше до оградата. Изпаднал в безсъзнание, с подутина в основата на черепа, където го бяха ударили. Оградата до него беше срязана — точно толкова, колкото да се промъкне зхиррзхианец. Отворът гледаше към най-стръмната част от склона.

Някой бе проникнал в района на храма.

Трр-тулкож изруга, залегна до Трр-аамр и свали предпазителя на оръжието си. Нищо около храма не се движеше, нито излъчваше топлина, но това нищо не доказваше. Той — или те — сигурно се намираха извън полезрението му от другата страна на храма. Освен това нарушители, достатъчно умни, за да пробият дупка в оградата на място, където никой не би ги очаквал, сигурно бяха достатъчно умни да се сетят да облекат и защитно бойно облекло.

И сигурно достатъчно умни, за да пълзят, за да не би някой от пазителите да ги забележи от купола си. А пълзенето отнема време, което означаваше, че сигурно все още бяха тук. Освен ако Трр-аамр не бе имал лошия късмет да се натъкне на тях на излизане.

Опашката на Трр-тулкож бясно се мяташе във всички посоки. Проснал се на земята, той се взираше в откритото пространство пред себе си и се чудеше какво, в името на всички осемнадесет свята, да прави. Най-лесното бе да изкрещи с пълна сила и да се надява, че поне някои от старейшините от тази страна на храма ще го чуят. Ако успееше да предупреди старейшините, цялата планета щеше да научи само след няколко стоудара.

Но нямаше никаква гаранция, че някой ще го чуе при този вятър. Може би с изключение на нарушителите. А ако бяха въоръжени (което беше почти сигурно), те щяха да положат всички усилия да го направят старейшина.

Трр-тулкож не се страхуваше да стане старейшина. Заплахата това да се случи преждевременно се подразбираше от работата му. Но ако станеше сега, старейшините щяха да останат съвсем беззащитни.

„Спокойно — твърдо си каза той и се притисна до Трр-аамр. — Мисли. Ти си обучен пазител и съвсем не си безпомощен. Мисли!“

Трябваше да използва високоговорителите още в самото начало. Погледнато сега, всичко бе пределно ясно. Но в правилника изрично се споменаваше, че старейшините не трябва да се безпокоят при всяко подозрение. Сигурно през последните сто цикъла бе имало поне една фалшива тревога. Трр-тулкож беше натиснал бутона до вратата на купола, който подаваше сигнал за тревога в Скалистата долина. Фактът, че все още нямаше никаква реакция, означаваше, че нарушителите са срязали кабела преди да влязат. Или това, или просто цялата система се бе разпаднала през дългото време бездействие.

Най-добре би било да се върне в купола. Тогава щеше да може да подаде сигнал за тревога през високоговорителите. Да не говорим за защитата от лазерното оръжие, което щеше да му осигури керамиката, ако се стигнеше до битка.

Но от куполите го делеше половин хилядоразкрач открито пространство. И което бе още по-лошо, той не беше кой знае колко предпазлив по пътя си дотук. Ако нарушителите го бяха забелязали, сега със сигурност го наблюдаваха и чакаха следващата му стъпка. По всяка вероятност с насочено към него оръжие.

Значи му оставаше само едно. Да се промъкне през дупката в оградата, да се добере до железопътната станция и да използва инсталираната там пряка връзка. Нямаше да е лесно и храмът щеше да остане незащитен, но нищо не можеше да се направи. Без да изпуска от очи района около храма, той се запромъква покрай Трр-аамр…

И замръзна. Вятърът донесе някакъв шум. Превозно средство. Някъде наблизо.

Подкрепленията от Скалистата долина бяха пристигнали.

Трр-тулкож огледа небето, обхванат от внезапен прилив на радост и облекчение. Лазерните пушки на пазителите можеха да се настройват по безкрайно много начини. Имаше специален режим, който правеше фокусирането и интензитета много слаби, и оръжието се превръщаше в безопасен светлинен предавател. Нещо повече — предавател, който лесно можеше да се забележи от въздуха и същевременно не толкова мощен, че при контакт с водата в атмосферата да предизвика допълнителни емулсии, видими във всички посоки. Можеше да започне с простия сигнал три-две-три…

Шумът на двигателите внезапно заглъхна и се чу пращене. Нима бяха изпаднали в беда? Той огледа отново небето, но не успя да види никакви светлини. Странно. Дали оптрониката на коптера също не се бе повредила? Не. Разбира се, воините се опитваха да се промъкнат незабелязани. Двигателят отново се включи, после изпращя. После отново…

И изведнъж, по средата на последното изпращяване, той внезапно разбра. Шумът не се дължеше на повреда. Беше предизвикан нарочно. С точно определена цел.

Да заглуши шума от отварянето на ниша на фссс-орган.

За миг мислите на Трр-тулкож се върнаха назад. Само преди четири завъртания майката на Трр-гилаг се бе опитала да открадне своя фссс-орган. Разбира се, Трр-пификс-а не бе в състояние да изкачи склона и да направи всичко това, но би могла да намери приятели или близки, които да свършат работата вместо нея.

Хвърли поглед към безчувственото тяло на Трр-аамр. Не. Познаваше Трр-пификс-а и семейството й. Никой от тях не би допуснал подобно насилие срещу пазител на собствения им храм.

Но тогава кой? И защо?

Двигателят на коптера престана да пращи и, ако можеше да се съди по звука, машината се отдалечаваше. Очевидно единствената й цел бе била да заглуши шума от отварянето на нишата.

Трр-тулкож отново стисна пушката си. Надеждата отново се смени с отчаяние и нерешителност. Нарушителите вече сигурно бяха отворили една от нишите и имаха достъп до фссс-органа в нея. Но собственикът му със сигурност щеше да усети докосването и да дойде да провери какво става.

Но все още не се виждаше никакъв старейшина. Означаваше ли това, че целта им е фссс-органът на някой, който все още е телесен?

Мислите му отново се насочиха към Трр-пификс-а. И отново той отхвърли предположението, че тя би могла да стои зад всичко това. Имаше нещо ужасно, подобно на живите мъртъвци от кръвните вражди преди деветстотин цикъла.

При тази мисъл той трепна. Живи мъртъвци. Преднамерено да унищожиш фссс-органа на своя телесен враг. Изтънченото мъчение да го оставиш да изживее живота си на телесен с ясното съзнание, че в края му не го чака нищо друго освен смъртта. Тези кръвни вражди бяха обхванали целия Оакканв и бяха хвърлили планетата в ужаса на Втората война на старейшините. Ако някой се опитваше да възкреси извращенията от онази епоха…

Замръзна. До храма някой се изправи и остана известно време неподвижен, ясно очертан на фона на бялата керамика. След това се наведе и тръгна през откритото пространство.

Право към Трр-тулкож.

Трр-тулкож притисна силно език към небцето си и трескаво настрои пушката си в боен режим. Непознатият продължаваше да се приближава, влудяващо арогантен в увереността си, че никой защитник няма да посмее да стреля срещу него, при положение че храмът е зад гърба му. Трр-тулкож вдигна пушката си и се прицели. Правилен или не, ходът трябваше да се направи. Пое дълбоко дъх, задържа го, пръстът му легна на спусъка.

Единственото предупреждение беше внезапният звук над него… след което беше твърде късно. Твърде късно, за да реагира. Твърде късно, за да помръдне. Твърде късно за всичко, освен да осъзнае със срам и огорчение, че врагът го е изиграл. Към внезапно завърналия се шум на двигателя се присъедини друг — на нещо полутвърдо, което летеше насреща му.

Внезапно се озова отново прикован към земята. Отгоре му се беше стоварила някаква лепкава смола.

Пусна оръжието си, обърна се на една страна и натисна полутвърдата маса. Тя се стичаше около ръцете му и бавно, но неумолимо се приближаваше към тялото му. Опита се да разпери ръце настрани с надеждата да пробие дупка. Но стената беше прекалено дебела и еластична и той успя само да смъкне още повече покрива на подобието на пещера, в което се беше оказал заедно с Трр-аамр. В отчаянието си той освободи едната си ръка, напипа пушката си, с мъка я завъртя и успя да я изправи подобно на рейка на палатка. Като се молеше да има късмет, Трр-тулкож натисна спусъка.

Стената не избухна в пламъци, както се страхуваше. Вместо това част от нея около дулото просто се изпари. Смолата се спусна да я запълни. Като я задържаше с една ръка, Трр-тулкож премести пушката и отново стреля.

Стори му се, че е изминала цяла вечност. Всъщност му бяха необходими около петнадесет стоудара, за да се освободи. Опашката му бясно се мяташе, за да компенсира топлината, натрупана в тялото му. Като дишаше тежко, той се изправи несигурно на крака и се огледа.

Нямаше смисъл. Нарушителите отдавна си бяха заминали. И бяха постигнали целта си.

Без да спира да ругае, Трр-тулкож измъкна наполовина Трр-аамр от смолата — лицето и опашката му трябваше да са свободни. След това измъкна и пушката си и се насочи към купола. Вече беше прекалено късно да вдига тревога. Но това бе негово служебно задължение.

И сигурно последното му служебно задължение.

 

 

— Идвам — извика Трр-пификс-а, когато на вратата настойчиво се почука за втори път. Беше прекарала по-голямата част от следобеда в градината и сега, докато седеше и се занимаваше с любимите си бродерии, краката й бяха изтръпнали.

Посетителят й вероятно я чу, защото чукането спря. Тя успя да прекоси дневната — краката й междувременно се отпуснаха донякъде, — стигна до антрето и отвори вратата.

Нямаше никого.

Тя се намръщи, пристъпи навън и се огледа. Никой. Сигурно някое дете правеше лудории. Направи още една крачка напред, потръпвайки от нощния студ…

Кракът й ритна нещо твърдо. Трр-пификс-а се намръщи още повече и погледна надолу.

Малка кесия, точно като онези, върху които обичаше да бродира, лежеше в прахта. Тя се наведе с известно усилие, взе я и влезе в антрето. Развърза я и погледна вътре.

Замръзна. Ръцете й започнаха да треперят.

В кесията лежеше фссс-орган.

Отново излезе навън, като този път стигна до пътя. Корте и Дорнт не се виждаха никакви. Сигурно просто бяха оставили кесията и след това бяха избягали.

Нещо в подсъзнанието на Трр-пификс-а намираше това за обезпокоително. Но точно в момента това нямаше никакво значение. Имаше значение единствено изпълненото обещание.

Нейният фссс-орган.

Бавно се върна в къщата и заключи вратата след себе си. Нейният фссс-орган. Тук, в ръцете й. Нейният собствен. Можеше да го унищожи, ако реши.

Дали наистина беше решила това?

Добра се до кухнята и седна, без да откъсва очи от кесията. В ума й бушуваха най-противоречиви мисли и чувства. Нали точно това искаше? Ами да, разбира се. Нейното бъдеще, нейният живот се намираха в ръцете й. Трябваше само…

Внезапно, без никакво предупреждение, вратата се отвори с трясък.

Тя се сепна и се обърна. Кесията се изплъзна от треперещите й пръсти. Трима зхиррзхианци нахлуха в къщата й — огромни, облечени в някакви военни костюми, каквито бе виждала във филмите и театъра. Зад тях на вратата се трупаха още. Всички носеха къси, зловещо изглеждащи оръжия. Лицата на всички бяха неумолими.

Лица и оръжия, насочени право към нея.

— Какво искате? — протестира тя. По-точно, опита се да протестира. Дори в собствените й уши гласът й прозвуча слабо и тънко като на болно дете. — Какво искате?

Водачът им не си направи труда да отговаря. Влезе в кухнята, протегна дългата си ръка към пода и взе падналата кесия.

— Ваше ли е това? — попита той. Гласът му беше студен като нощния въздух навън.

Чак сега Трр-пификс-а обърна внимание на самата кесия. За да открие, че тя всъщност е именно нейна. Нейна бродерия. Беше я завършила преди пет завъртания.

В името на всички осемнадесет свята, как се беше оказала пред вратата й?

Воинът чакаше.

— Да — промърмори тя, без да откъсва очи от кесията. Корте и Дорнт я бяха откраднали. Това бе единственото възможно обяснение. Откраднали я бяха, докато бяха били тук. А тя не бе забелязала.

— А това? — Воинът приближи вече отворената кесия към нея. — Искате ли да ни обясните какво прави това тук?

Трр-пификс-а не откъсваше очи от лицето му. Нещо я преряза. Изведнъж всичко й стана ясно. Бяха й устроили клопка. Независимо по каква причина.

— Не съм го взимала аз — възкликна тя. — Бяха двама млади мъже. Представиха се като Корте и Дорнт. Казаха, че са членове на някаква организация, наречена „Всеобщо право на свободен избор“.

— Аха — измърмори воинът и подаде кесията на този зад него. — Корте и Дорнт от Всеобщо право на свободен избор. Добре.

— Казвам ви истината — настояваше Трр-пификс-а. — Кълна се. Казаха, че ще ми донесат фссс-органа. И точно това направиха.

— А случайно да са ви споменавали, че кражбата на фссс-орган е най-тежко углавно престъпление? — грубо я прекъсна друг воин.

— Стига — обади се първият воин преди Трр-пификс-а да успее да отвори уста. — Ще проверим. А дотогава… — Той спря студения си поглед върху нея. — Трр-пификс-а — Кеера’рр, обвинена сте в най-тежка кражба и ви арестувам. По заповед на правителството.

Трр-пификс-а стисна очи. Не промълви нито дума и не се съпротивляваше, докато я извеждаха навън в студената нощ.

 

 

Пратеникът се обърна и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

— Е? — попита Върховният, докато Квв-панав отваряше съобщението. Въпреки че беше доста сигурен какво пише в него.

Оказа се прав. Квв-панав хвърли писмото на бюрото.

— Както очаквах. Хората ми са си свършили работата. — Той погледна злорадо Върховния. — Без никакви успешни действия от страна на пазителите или вашите воини.

— Както вече ви казах, моите воини не се намираха там, за да ви пречат — напомни му Върховният.

— Разбира се — каза Квв-панав. — Така. Според това тук моите хора са наблюдавали как вашите воини са влезли в къщата на Трр-пификс-а и са я отвели. Би трябвало да са ви докладвали досега.

— Несъмнено — съгласи се Върховният. В действителност докладът беше пристигнал по директната връзка в четеца му още преди десет стоудара. Но нямаше нужда Квв-панав да научава това. — С това нощният спектакъл завършва. Предполагам, че ще си идете вкъщи.

— Освен ако не сте готов да ми разкажете за оръжието, наречено КИОРО.

Върховният отрицателно махна с език.

— КИОРО е военна тайна, говорителю. Както вече ви обясних.

— А както аз ви обясних, ще ми разкажете или ще се наложи да го разкажете на целия Върховен съвет — контрира Квв-панав. — И на всички присъстващи там старейшини. Не блъфирам.

— Да не би да заплашвате да свалите цялата система в разгара на война?

— Защо не? — рязко отговори Квв-панав. — Тази нощ бяхте готов да ме унищожите и да изолирате целия клан Дхаа’рр от тази система.

— Воините не се намираха там…

— Стига — прекъсна го Квв-панав и стана. — Имате срок до следващото заседание на Върховния съвет утре следобед да ми разкажете за КИОРО. В противен случай сам ще бъдете виновен за последствията, върховни вожде.

И без да изчака отговор, той се обърна и излезе, като тресна вратата след себе си.

— Добре — наруши внезапната тишина Осемнадесетият. — Май всичко мина добре.

— Или поне както можеше да се очаква — каза Върховният и отпусна ръцете си.

Осемнадесетият го погледна.

— Защо се тревожиш? Всичко стана точно според плана.

— Но не знаем какво ще предприеме сега. — Върховният махна към вратата. — Той е горделив и упорит за шестима. Ами ако не се хване?

— Ще се хване — увери го Осемнадесетият. — Ще се хване заради амбициозността си. Амбициозният зхиррзхианец никога не унищожава целта на своите амбиции. Не и ако има и други възможности.

— Той няма да забрави това. Ще си имаме още неприятности с него.

— В момента сме изправени срещу хората-завоеватели — мрачно напомни Осемнадесетият. — При тези обстоятелства смятам, че един отмъстителен говорител не е най-голямата ни грижа.

Върховният кимна.

— Надявам се. И все пак… никога не можеш да си напълно уверен.