Тимъти Зан
Наследството на завоевателите (10)

10.

Пътят от Тръстиковото село до родовия храм на Трр бе дълъг. Достатъчно дълъг, за да има време слънчевата светлина, блестяща през прозорците на колата, да разпръсне мъглата и да озари необикновено чистото небе. Достатъчно дълъг, за да може неясното отражение на Трр-пификс-а в стъклото да се смени със също толкова неясна сянка.

И достатъчно дълъг, за да има време да промени решението си. Но тя не го направи. И докато вървеше по пътеката към бялата пирамида, тя най-накрая разбра, че връщане назад няма.

Изборът беше направен. Тя нямаше да стане старейшина.

Вратата на купола отляво се отвори и Трр-тулкож пристъпи напред.

— Не мърдай — каза той. — И кажи името си.

— Подчинявам се на пазителя на старейшините Трр — каза Трр-пификс-а и любезно кимна. Трр-тулкож беше стар приятел на Трр-гилаг, но въпреки това ритуалът трябваше да се спази. — Аз съм Трр-пификс-а — Кеера’рр.

— Кой ще докаже, че поздравите и намеренията ти са искрени?

— Аз — каза тя, взе един от плодовете и го разряза с език. Спомни си, че когато за първи път направи това, за малко щеше да припадне от острия и горчив вкус на неутрализиращия отровата й сок. Сега почти не можеше да го усети с отслабналите си възприятия.

— А кой ще потвърди правото ти да идваш тук? — попита Трр-тулкож.

— Ти, разбира се — каза Трр-пификс-а, усмихна му се и хвърли кавра в контейнера за отпадъци. — Как си, Трр-тулкож?

Той й се усмихна в отговор.

— Добре съм, Трр-пификс-а. Но нали знаеш — протоколът трябва да се спази.

— О, но аз не го следвам — каза Трр-пификс-а. — Виждаш ли, не съм дошла да говоря с някой старейшина. Затова ти си този, който може да потвърди правото ми да дойда тук.

Трр-тулкож леко се намръщи.

— А. Добре тогава. Приближи се, Трр-пификс-а. И кажи защо си дошла.

— Исках само да погледам. — Тя хвърли поглед към храма. — Да видя какво правят старейшините, може би да се присъединя към някой разговор. Просто… да видя как изглежда.

— Разбирам — спокойно каза Трр-тулкож. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря ти. Ще се оправя.

— Добре. Ако имаш нужда от нещо, аз съм тук.

Той влезе под купола и подпря оръжието си в нишата на стената. Трр-пификс-а изчака вратата да се затвори, след което пое дълбоко дъх и се насочи към храма. Там имаше около четиридесет хиляди ниши, които можеха да се идентифицират само по номера си. Но това нямаше да е проблем — номерът на сертификата, който й бяха дали навремето в болницата, беше надлежно записан — майка й водеше дневник за нея от първите й две завъртания. Тя можеше да намери своя фссс-органа след това й трябваха само няколко мига уединение.

Номерата, гравирани до всяка ниша, се виждаха трудно на ослепителната слънчева светлина. Тя се взираше в тях, докато бавно се движеше покрай стената. 27781 — прекалено ниско. 29803 — все още ниско, но поне посоката бе вярна. 31822… 33850… 35830…

Ето го — на височината на кръста й, точно преди ъгъла. 39516. Номерът на нейната ниша. А вътре в нея…

Известно време тя се взираше през преградата към своя фссс-орган, махнат хирургически от тила й преди толкова много цикли. Толкова малко и крехко нещо… Изглеждаше невероятно подобно незначително късче плът да е основната движеща сила в зхиррзхианската история.

Но беше. И ако не направеше онова, което бе намислила, то щеше да управлява и собствената й история. Още много, много цикли.

Сърцето биеше й лудо. Опашката й се въртеше нервно. С треперещи пръсти тя посегна към дръжката на преградата. Тя се отвори с шумно изщракване, което сякаш се чу на цели хилядоразкрачи. Трр-пификс-а хвърли бърз поглед към куполите на пазителите, сигурна, че вече са я чули.

Но не видя нито Трр-тулкож, нито някой друг. Пое си дълбоко дъх, обърна се отново към нишата и отвори вратичката…

И точно в този момент иззад ъгъла на храма се показа някаква фигура, една ръка се стрелна напред и хвана здраво китката й.

— Съжалявам, Трр-пификс-а — тихо каза Трр-тулкож, направи още една стъпка и хвана и другата й китка. — Знаеш, че не можеш да направиш това.

— За какво става дума? — протестира Трр-пификс-а. Гласът й трепереше от отчаяние. — Просто исках да погледам.

— Хайде. — Пазителят върна преградата пред вратата и учтиво, но твърдо я поведе навън. — Хайде — повтори той, хвана я за рамото и я насочи към куполите. — Ще те заведа до колата.

Трр-пификс-а погледна към пътя от другата страна на оградата. Горчивината от провала се смесваше с вкуса на сока от кавра в устата й. Беше проиграла единствената си възможност.

— Моля те, Трр-тулкож — възкликна тя. — Моля те. Това е моят фссс-орган. Моят живот. Защо да не мога да правя с него каквото си пожелая?

— Защото законът казва така — нежно й напомни той. — Както и самата история.

— Значи не са прави. Нито законът, нито историята.

— Може и да си права. Не за първи път традиция и реалност се разминават. Но моята работа не е да създавам нов закон. А да пазя съществуващия. — Той я погледна. — Може би е най-добре да поговориш с родовите и клановите лидери. Изложи своя случай пред тях.

Трр-пификс-а отрицателно махна с език.

— Никога няма да изслушат една стара жена без никакъв статус и политическо влияние.

— Не бъди толкова сигурна — сви рамене Трр-тулкож. — Може би мнозина мислят също като теб, но просто нямат кураж да говорят за това. А и това за статуса ти далеч не е вярно. Родовите лидери са длъжни да те изслушат сериозно, поне само заради това, че синът ти Трр-гилаг изучава онези хора-завоеватели, а брат му Трр-мезаз се сражава срещу тях. А и не забравяй, че веднага след като Трр-гилаг се обвърже с Клнн-даван-а, тя би могла да говори за твоя случай и с лидерите на Дхаа’рр.

— Сигурно — въздъхна Трр-пификс-а.

Но той не бе прав. И двамата го знаеха много добре. Никой нямаше да отдели от скъпоценното си време да изслуша безумните молби на някаква старица. Дори да не се намираха в състояние на война.

Пътят обратно до Тръстиковото село беше дълъг. Много, дори прекалено дълъг.

 

 

Последната страница на последния доклад премина през дисплея и Върховният вожд изключи четеца с уморена въздишка. На две планети на хората-завоеватели вече бяха установени четвърти и пети плацдарм, съпроводени с блокада на околопланетното пространство. Още два експедиционни корпуса бяха почти готови да тръгнат от Шаманв и Базов свят единадесет. Подготвяха се други пет. Според приповдигнатите доклади в завладените територии контраатаката срещу новите врагове се развиваше чудесно.

Върховният знаеше по-добре как стоят нещата. Зхиррзхианските части се намираха на ръба на катастрофата.

Той въздъхна отново, облегна се в креслото си и мрачно се загледа в звездната карта, проектирана на тавана на кабинета му. Естествено населението не знаеше това. Сигурно същото се отнасяше и за повечето от лидерите на клановете. Но върховното командване знаеше. Както и той самият.

Защото хората-завоеватели не стояха просто в своите укрепления. Сигурно бяха изненадани от енергичния отговор на нападението срещу изследователските кораби. Но това нямаше да продължи вечно. Те вече събираха сили и започваха да отвръщат на ударите, най-често без особен резултат. Огромните кораби клас „Нова“, за които се споменаваше в заловеното записващо устройство, както и ужасните изтребители копърхед, вече се бяха появили на сцената. Засега всички атаки бяха отблъснати, но на много висока цена. Блокадният флот на Калевала бе сведен до два боеспособни кораба. Частите на Масиф бяха напълно безпомощни. Ако невероятно здравите керамични корпуси не скриваха вътрешните поражения, хората-завоеватели несъмнено щяха да се върнат и да довършат работата си. Но така поне воините и техниците имаха малко време, за да направят необходимите ремонти.

Но това време изтичаше. Това бяха хората. Завоевателите. Скоро щяха да се върнат.

И освен ако сухопътните части не успееха да ги задържат, при следващото си появяване те можеха да дойдат със своето супероръжие. КИОРО.

Върховният тихо изруга, загледан в картата. Бяха разпръснати. Това беше проблемът — бяха прекалено разпръснати. Нещо повече, бяха насочили усилията си в една част на човешката империя — секторите, означени като Лира и Пегас. Врагът знаеше къде да ги намери и можеше да хвърли всичките си сили срещу тях с минимални логистични загуби.

Трябваше да се направи нещо, което да разтърси врага и да отклони вниманието му. Може би силен удар в някой друг район от империята им. А може би дори срещу някой от гъстонаселените им светове — Келадон, Проспект или дори самата Земя. Риск съществуваше, но си заслужаваше, при положение че ударът бъде бърз. Корабите не можеха да се проследяват през хиперпространството. Елементарно бе да се промъкнат до всяка избрана точка. И единственото несигурно нещо бе размерът на отбранителните сили, с които евентуално щяха да се сблъскат.

— Върховни вожде? — чу се глас на старейшина.

Той погледна нагоре. Не просто старейшина, а един от двадесетте и осем Върховни вождове, заемали неговия пост преди него.

— Да, Осемнадесети?

— Да отидем в личните ви покои, ако обичате. Трябва да обсъдим някои неща.

— Разбира се — каза Върховният и се изправи. Беше загрижен. Осемнадесетият беше може би най-невъзмутимият от всички Върховни вождове. Щом той беше разтревожен, можеше да се очаква единствено нещо ужасно.

За обикновения зхиррзхианец правителственият комплекс представляваше триумф на единството, символ на искреността и взаимното уважение между клановете. Единство може би имаше, но искреността не беше нищо повече от добре скалъпена илюзия. Разбира се, заседателната зала на Върховния съвет бе достъпна за старейшините от два родови храма и дузина по-малки пирамиди. Но това се отнасяше само за нея. Двете основни правителствени зали с техните кабинети, заседателни зали и всичко останало, бяха предвидливо разположени извън обсега на всички тях.

Единствено двете пирамиди на върховния род, разположени в самата заседателна зала, имаха достъп до целия комплекс. И това бе израз на уважение към тези, които бяха създали всичко това. На огромното открито пространство между сградата на съвета и правителствените сгради се издигаше паметник, показващ някои от най-мощните и смъртоносни военни машини, създавани от зхиррзхианците през тяхната изпълнена с насилие история. Бяха представени далекобойно оръдие, изтребители и над двадесет обсадни и нападателни машини, сели разрушения из бойните полета на Трите войни на старейшините. Мълчаливо напомняне за живота преди създаването на Върховния съвет.

Това бе предназначено за посетителите. Но те не можеха да видят, че две от обсадните машини са изработени изцяло от метал. Метал, който създаваше сенчести пространства, недостъпни за старейшините от върховния род.

Тайната заседателна зала в сградата на говорителите се намираше в едно от тези пространства. Личните покои на Върховния вожд заемаха другото.

Съществуването на тези скривалища беше добре пазена тайна, известна само на Върховния вожд и някои говорители. Но само Върховният вожд знаеше, че двата недостъпни района не са абсолютно недостъпни.

Бившите Върховни вождове го очакваха. Бяха се събрали всичките двадесет и осем. Още едно свидетелство, че въпросът е много сериозен.

— Приветствам бившите Върховни вождове — поздрави той и седна в креслото си. — На какво дължа честта за подобно събрание?

— На настъпващата криза — изръмжа Дванадесетият. — Криза, която ако не се разреши бързо, ще унищожи устоите на зхиррзхианското общество.

— Нима. — Върховният вожд впери поглед в загриженото прозрачно лице. Знаеше, че Дванадесетият е склонен да преувеличава и да вижда кризи и катастрофи навсякъде. Но това бе прекалено дори за неговия обичаен песимизъм.

— Има ли съгласие за това?

— Вероятно Дванадесетият малко преувеличава нещата — каза Двадесет и вторият. — Но…

— Нищо не преувеличавам…

— Но е прав — повиши глас Двадесет и вторият, — като твърди, че проблемът трябва да бъде решен бързо.

— Тогава нека чуя за какво става въпрос — Върховният вожд се опитваше да поеме контрола над дискусията. Отдавна бе открил, че събирането на управленческия опит от петстотин цикъла на едно място не е толкова ефективно, колкото можеше да се предполага. Това бяха диаметрално противоположни характери от напълно различни епохи. Основното, което ги обединяваше, беше амбицията, осигурила им поста Върховен вожд. Всички те в една или друга степен бяха убедени, че все още имат думата в управлението на осемнадесетте свята. — Кой от вас първи разбра за тази криза?

— Аз — отвърна Седмият. — Научих от един бивш говорител на клана Кеера’рр, който сега е закотвен в родовия храм на Трр и има резен в една от пирамидите в Града на единството. Вярвам, че си запознат с рода Трр. Негов представител е изследователят Трр-гилаг, онзи некомпетентен глупак, допуснал бягството на човека-пленник.

— Да, познавам изследовател Трр-гилаг — каза Върховният вожд. — Не бих го нарекъл некомпетентен. Поне не въз основа на случилото се.

— Поне би могъл да се погрижи пленникът му да е мъртъв — изсумтя Седмият. — Воините от моето време можеха да направят това.

— Да, би могъл. И ако го беше направил, сигурно той и цялата му група щяха да бъдат превърнати в старейшини от хората-завоеватели.

— Това надали може да се нарече безчестие — обади се Дванадесетият.

— Но е точно това, когато има нужда от ръцете им — възрази Върховният. — Ако всички те бяха станали старейшини, кой щеше да се грижи за мрачанските пленници до пристигането на „Верен“? Нещо повече — кой щеше да е в състояние да попречи на хората-завоеватели да кацнат и да вземат всички записи за Базов свят дванадесет? Толкова ли сте нетърпеливи да видите вражески кораби в небето на Оакканв?

— Успокой се, върховни — обади се Осемнадесетият. — Никой няма да обвинява един изследовател, че не е действал подобно на воин. Като говорим за Трр-гилаг, известно ли ти е, че е напуснал Оакканв?

— Не — намръщи се Върховният вожд. — Кога е станало това?

— Явно рано тази сутрин — каза Осемнадесетият. — Дежурният не е знаел това, докато брат му, командир Трр-мезаз, не е поискал да се свърже с него. На дежурния са му били необходими няколко тентарка, докато го засече на военен транспортен кораб на път за Грий.

— Грий? Какво, в името на осемнадесетте свята, търси там? — възкликна Петнадесетият.

— Има предбрачно споразумение с една изследователка там — въздъхна Върховният. — Клнн-даван-а — Дхаа’рр. Трябваше да се досетя — това беше написано в досието му.

— Имах впечатлението, че ще заставите всички участници в мрачанската експедиция да останат в рамките на комплекса — каза Седмият.

— Изследовател Трр-гилаг помоли за разрешение да посети родителите си. Пуснах го.

— Заедно с позволение да напуска планетата?

— Изобщо не е ставало дума за това — каза Върховният.

— Не очаквах, че ще напусне Оакканв. Но на практика не виждам нищо лошо в това.

— Нима? — изръмжа Дванадесетият. — Той знае за КИОРО. И ти не виждаш нищо лошо в това да го пуснеш да се шляе където си ще?

— Успокой се — каза Върховният. — Всичко е наред. Няма да се разприказва.

— Можеш ли да бъдеш сигурен в това? — не спираше Дванадесетият. — Абсолютно сигурен?

— Да, мога — твърдо каза Върховният вожд. — Както вече казах, прочетох досието му. При това много внимателно. Завършил специалност ксенология с изключително високи оценки. Поведението му още от дете е също така изключително. Наистина, той е млад и очевидно неопитен, но в никакъв случай не е глупав, импулсивен или нехаен. Нещо повече, той осъзнава не по-зле от вас какъв ефект би могло да има разгласяването на тайната за КИОРО. Няма да каже нищо.

— Доверието е достойно качество за всеки Върховен вожд — пренебрежително отбеляза Седмият. — Но може да му изиграе лоша шега. Мога ли да предложа поне всички разговори, които води Трр-гилаг, да преминават през комплекса?

Върховният вожд нетърпеливо махна с ръка.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, действай.

— Благодаря — студено отговори Седмият и изчезна.

— Интересно — отбеляза Осемнадесетият и съсредоточено погледна Върховния. — Всичко това за Трр-гилаг… заприлича ми на предварително подготвена реч.

— Става въпрос не за подготовка, а за опит — поправи го с кисела гримаса Върховният. — Вече водих подобен спор с говорителя на Дхаа’рр. Всъщност на два пъти. Да си призная, това вече започва да ми омръзва.

— Разбираемо е. Дано само младият изследовател заслужава доверието ти.

— Заслужава много повече от доверие — изръмжа Върховният. — Чел съм досието и докладите му и съм убеден, че е много добър ксенолог. Имаме нужда от всеки подобен талант в борбата си срещу хората-завоеватели.

— Правилно — намеси се Четиринадесетият. — Освен това вече е твърде късно да го спрем, ако е решил да се разприказва.

Седмият се появи отново.

— Връзката е поставена под наблюдение. Сега можем ли да започнем разговора по същество?

— Моля — любезно каза Върховният вожд.

— Много добре — изсумтя Седмият. — Става въпрос за майката на Трр-гилаг, Трр-пификс-а. Днес е посетила родовия храм на Трр и е направила опит да открадне своя фссс-орган. — Той погледна намусено. — Очевидно не желае да стане старейшина.

— Разбирам — каза Върховният. — И?

— Какво искаш да кажеш с това „И“? — намръщи се Седмият. — Можеш да видиш последствията.

— Успяла ли е?

— Не — каза Седмият. — Главният пазител на храма е заподозрял нещо и е успял да я спре.

— В такъв случай не виждам никакви последствия — сви рамене Върховният. — Винаги е имало побъркани фанатици, решени да откраднат своите фссс-органи.

— Точно там е проблемът — нетърпеливо каза Осемнадесетият. — Трр-пификс-а не е побъркан фанатик и точно това я прави толкова опасна. Тя е най-обикновена, тиха и разумна възрастна жена — нито повече, нито по-малко. Съвсем нормална. Но въпреки всичко това решава да не приеме старейшинството.

— Съжалявам, но все още не разбирам къде е проблемът — каза Върховният. — От какво се страхувате — че ще застане начело на някакво широко движение срещу старейшините ли?

— Именно — каза Двадесет и вторият. — Не е задължително да бъде точно тя, но тя може да се окаже искрата, която да предизвика подобен пожар.

— Разбираш ли, въпросът има и своите философски страни — добави Осемнадесетият. — А те отиват далеч отвъд конкретния случай.

— Именно — обади се Двадесетият. — И тези страни…

— Моля — обади се спокоен глас.

Всички старейшини млъкнаха начаса, а Върховният почтително се изправи, когато от групата се отдели една фигура. Това не беше просто бивш Върховен. Беше Първият. Зхиррзхианецът, избран като последна надежда за света от лидерите на клановете, събрали се на още димящото последно бойно поле на Третата война на старейшините. Зхиррзхианецът, застанал пред тях и отрекъл се от своите кланови и родови връзки. Зхиррзхианецът, нагърбил се с великата задача да се изправи срещу царуващото поколения, недоверието и враждебността и да ги замени отначало с примирие, а после и с всеобщ мир. Зхиррзхианецът, който беше успял.

Първият рядко говореше на подобни събирания. И когато го правеше, всички се вслушваха в думите му.

— Вероятно не разбираш, Двадесет и девети — започна той със същия спокоен тон, — защото гледаш на миналото от прекалено голяма дистанция. Ти виждаш историята като поредица от събития, случили се на едни или други зхиррзхианци, а не като на сила, която е моделирала не само обществото ни, но и начина, по който мислим. Трите войни на старейшините в основата си са били войни за права — за правото на обикновените зхиррзхианци да запазват своя фссс-орган, подобно на управниците си. За правото на старейшините техните фссс-органи да бъдат пазени от преднамерено или случайно унищожаване. За правото на старейшините и телесните да живеят, без да се налага да бъдат измествани, за да има място за други.

Върховният кимна. Да. И последният конфликт беше започнал отново да надига глава.

— Разбирам, Първи.

— Добре — каза Първият. — Тогава помисли само какво иска Трр-пификс-а. Тя иска старейшинството да не бъде право, а привилегия.

Върховният се намръщи. Не беше обмислял нещата от подобна гледна точка.

— Разбирам какво искаш да кажеш — колебливо каза той. — Но не е ли възможно старейшинството да бъде едновременно право и привилегия?

— На теория, да. Но на практика подобен баланс никога не се задържа дълго. Двадесет и вторият е прав да се страхува, че други, по-радикални зхиррзхианци ще се обединят около нейната кауза и ще я обърнат пряко срещу старейшините и старейшинството изобщо. — Той посочи Втория. — Това се случи два пъти по времето, когато синът ми заемаше поста.

— И веднъж при мен — обади се Деветият.

— И при мен също — добави Шестнадесетият.

— Няма нужда да изброяваме всички такива случаи — продължи Първият. — Важното е, че това не е неизвестна територия. Това се е случвало многократно в историята и е заплашвало да срине убеждението, че старейшинството е абсолютно право, което не може да се променя или отнема. Ако позволиш на един зхиррзхианец да се откаже от своето право, резултатът ще бъде друг зхиррзхианец също да го откаже, но не на себе си. Липсата на логическа връзка няма никакво значение. Многократно се е оказвало, че подобно мислене води точно дотам. Единственият начин да не се допусне това е да сме абсолютно сигурни, че първата крачка никога няма да бъде направена.

— И затова трябва да се потисне самата идея — каза Върховният.

— Да — тържествено заяви Първият. — Колкото се може по-бързо. Толкова безпощадно, колкото се налага.

— Разбирам — каза Върховният. Побиха го тръпки. Никога не беше чувал за подобни инциденти — нито дори слухове. Той, Върховният вожд на зхиррзхианците. Наистина безпощадно потискане. — И вие сте убедени, че потискането е единственият начин? Всички вие?

— Съмняваш се в нас? — В гласа на Дванадесетия се долавяха заповеднически нотки. — Нашият опит…

— Моля — отново се обади Първият. — Разбира се, не можем да гарантираме, че това е единственият начин, Двадесет и девети. Но най-малкото, това ще отвлече вниманието на всички. А не можем да си позволим отслабване дори за миг. Не и сега. Не и когато водим война за оцеляване.

— Да — промърмори Върховният. — Разбирам. Представихте проблема. Имате ли решение за него?

— Да — каза Шестнадесетият. — Проблемът се появява не заради това какво иска Трр-пификс-а, а заради това какво представлява тя — обикновена, разумна и почтена жена. Както ти самият каза, винаги има побъркани фанатици, които не искат да станат старейшини.

— Да — мрачно каза Върховният. Ясно беше накъде вървят нещата. — И затова трябва да обявим, че Трр-пификс-а е побъркана.

— От тона ти предполагам, че не си съгласен — каза Двадесет и осмият.

Върховният го погледна право в очите.

— Не, татко, не съм съгласен. Не желая да използвам положението си за подобно нещо. Много ми прилича на злоупотреба с дадената ми власт.

— Тогава си подай оставката — сряза го Дванадесетият. — Върховен вожд, който се страхува от властта си, е непотребен за народа.

— Или е вероятно най-ценният — рязко отговори Върховният. — Поправете ме, ако не съм прав, но нима именно злоупотребата с властта не е била причина за повечето войни?

— Добре казано — одобри Осемнадесетият. — Но в случая именно злоупотребата с властта — не твоята — е вторият проблем, пред който сме изправени. Нашето предложение е да решиш и двата проблема наведнъж.

Върховният се намръщи.

— Слушам ви.

— Много просто — каза Дванадесетият. — От едната страна е Трр-пификс-а — Кеера’рр, която отказва да приеме старейшинството. От другата страна е говорителят Квв-панав — Дхаа’рр, който явно има амбицията да осигури на своя клан власт, по-голяма дори от онази, която той е имал в миналото. Предполагам, че последното не е новост за теб.

— Изобщо — мрачно се съгласи Върховният. — Квв-панав се вижда начело на империя на Дхаа’рр.

— И затова трябва да бъде препънат — каза Дванадесетият. — Не така, че да падне, а само да спре. Ето нашето предложение.

 

 

Двадесет и деветте разговаряха цялата нощ… и накрая Върховният въпреки нежеланието си се предаде. Успокояваше се, че поне ще може да намали вълненията, породени от стремежа към власт на Квв-панав, и да даде възможност на всички да се съсредоточат върху войната за оцеляване.

И ако това щеше да нарани една стара безпомощна жена… е, може би това беше цената, която трябваше да се плати.

Цената на оцеляването на зхиррзхианците. И на собствения горчив опит на Върховния за болезнените задължения, които понякога съпътстват властта.