Патрик Тили
Кървавата река (7)

Глава 7

Макар че снеговалежът беше спрял, на Стив му бяха необходими почти три дни да измине четиридесетте мили, които отделяха техния изоставен лагер от селището на Коджак. Затрудняван от раната от стрелата в бедрото, той не можеше да издържи на темпото, наложено от мютите, и Кадилак се възползва от възможността отново да подчертае новооткритото си превъзходство и безмилостно да го пришпорва.

Стив стискаше зъби и се молеше болката да изчезне, но на втората сутрин кракът му просто отказа и той зарови нос в снега.

Кадилак застана над съперника си с ръце на кръста, докато двама воини го вдигаха. Последва кратка препирня дали трябва да го носят, но Стив, който съзнаваше, че рискува да изгуби всякакъв „статус“ на един от Избраните, настоя да продължи сам и да стигне, когато може.

Клиъруотър заяви, че ще остане с него, и помоли двама воини да ги съпровождат, за да им служат за водачи. Тъй като тя вече беше демонстрирала силата си да унищожава всяка съпротива, която могат да срещнат, доброволци не липсваха. Кадилак настоя да продължи с останалите десетима воини и когато Стив докуцука до огъня, вече беше заел почетното място.

Така че пристигането преди другите даде възможност на Кадилак да получи лъвския дял от почестите, особено след като десетимата мюти разказаха какво се е случило, и да се похвали със свалянето на четиримата облачни воини.

Но това не било всичко, започна да се перчи Кадилак, когато дойде неговият ред да говори. Той бил спазил обещанието си да прогони желязната змия в леговището й. Както неговият ескорт можел да потвърди, двама от Избраните използвали силата си, за да влязат в умовете на врага, и принудили оцелялата двойка облачни воини да се върне в корема на звяра и да го погуби.

И сега, каза той, змията е разкъсана и запалена, погълната от смъртоносния огън, който носи в корема си. Племената на запад, най-близките до доблестните Коджак, щели да съобщят новината за нейното унищожаване от невидими удари, поразяващи със силата на земна гръмотевица.

При освобождаването на страхотната си сила Избраните били загинали — но не за дълго. Техните духове били отнесени високо и щели да бъдат събрани от Мо-Таун, Великата небесна майка, и върнати на земята в телата на силни воини. Онова, на което щастливите воини били станали свидетели — както техните съседи скоро щели да потвърдят — било силата на Талисмана, действаща чрез родените в неговата сянка.

Хеййй-ЯААААА! Викът излезе от почти хиляда гърла. Последваха възхвали, съпроводени от ритуално биене на барабани, танци и пеене, подсилени от много изпушена трева рейнбоу.

Късно през нощта дойдоха и последните. Клиъруотър беше посрещната триумфално и отнесена на ръце до гигантския празничен огън, запален в чест на гостите — огнената му колона се извисяваше на двадесет фута. Един от най-стиснатите старейшини заяви, че за един час са изразходвали повече от месечния запас гориво за зимата за цялото селище, но заядливата му бележка остана нечута.

Стив, куцата патка — буквално и метафорично — също беше топло посрещнат, но тъй като още не фигурираше в някакво блестящо действие и нямаше мистични качества, той остана на заден план.

Перченето на Кадилак вече беше започнало да дразни Стив, но той не си позволи това да го отклони от целта. При сегашното им положение беше много по-добре да остави мюта да се перчи. Личните му проблеми накрая щяха да изкарат истината наяве и Стив възнамеряваше, когато това стане, да е там. И този път нямаше да бърза да му помага. А и това съвсем не беше лоша новина: с изгряващата сега звезда на мюта той беше възприел искрено изразеното от Клиъруотър желание да сложи край на ревността.

Кадилак, който от най-ранна възраст беше възприемал себе си и определената му роля като наследник на Мистър Сноу прекалено сериозно, сега беше много близко до постигане на философското безпристрастие, което толкова дълго беше търсил. Не можеше ревността и други дребни емоции да отклонят един истински воин от Пътя. Умът му вече беше насочен към по-големи и по-благородни цели — превръщането на Плейнфолк в нация, готова за отдавна очакваното пристигане на Талисмана.

Неговото съперничество вече не беше съсредоточено върху притежаването на тялото и душата на Клиъруотър: то беше за лидерството в това велико начинание. Само той, Кадилак от М’Кол, потомък от кръвната линия на Ши-Карго, храбростта на чиито воини нямаше равна сред Плейнфолк, имаше качествата да приеме ролята на пръв между Избраните.

Във всеки случай неговите земни желания сега бяха щедро осигурени. Съветът на старейшините на племето Коджак, впечатлен от смелата атака срещу облачните воини и предсказаната смърт на желязната змия, му беше предложил богат избор от жени воини да служат за украшение на колибата, предоставена на негово разположение. Кадилак избра три услужливи „лични робини“ да убива времето си през дългите часове на тъмнина — Тайт-Фит, Стоун-Фокс и Афтърнун-Дилайт.

Да. Всичко беше започнало да си идва на място.

Благодарение на бързия си ум и силата на Клиъруотър той беше повторил привилегированото си съществуване в служба на Мин-Орота, само че сега имаше „статус“, имаше уважението и възхищението на домакините си — нещо, което майсторите на желязо му бяха отказали. Признаването на способностите му го направи да се чувства отново силен, възвърна му безграничната му увереност. Това, плюс щедрите лули, пълни с рейнбоу, и вниманието на избраните жени, намазани с ароматно масло, пълноценни другарки в леглото почти премахна разяждащата го безутешност, причинена от пълната и окончателна загуба на саке.

 

 

Колибите на племето бяха наредени в концентрични кръгове на една поляна на някогашните височини Арлингтън — квартал на град Чикаго отпреди Холокоста. Облечени в кожи стражи патрулираха около лагера по пътеките през иначе непроходимата ниска растителност. Имаше и неохранявани пътеки, но те водеха към скрити смъртоносни ями, пълни с подострени колове, и други също толкова смъртоносни оръжия, монтирани по дърветата.

Като знак на чест за Стив и Клиъруотър беше определена колиба във „вътрешния кръг“, нормално запазена за старейшини и други като Карнеги-Хол и Флаинг-Тайгър, върховният воин на племето. Кадилак и неговите три жени-лисици бяха настанени в колиба срещу тази на летописеца.

Колибите бяха с различна конструкция от тези на М’Кол. Предишните домакини на Стив използваха система от рамки и извити пръти за построяване на покрити с кожи, приличащи на гъби колиби с отвор за пушека на около пет фута от пода, докато Коджак използваха шест прави, грубо одялани кола, завързани на върха, и техните колиби бяха почти два пъти по-високи. Това означаваше, че вътре човек можеше да стои прав и да излиза, без да трябва да пълзи под завесата на входа. Но въпреки допълнителното пространство или може би поради това те не бяха така топли и уютни, както приличащите на утроба колиби на М’Кол.

Когато някъде след зори честванията бавно затихнаха, Стив изпълзя в леглото. Клиъруотър го последва и легна до него със съблазнително покорство. Стив не беше безразличен към стоплящото присъствие на голото й тяло и възхитителния начин, по който то съответстваше на извивките и вдлъбнатините на неговото, когато тя се долепи до гърба му. Но дори когато тя отърка бедрата си в него, най-доброто, което успя да направи, беше да измърмори кисело: „Лека нощ“. След преживяното през последните десет дни не можеше да вдигне дори малкия си пръст, камо ли пък нещо друго — и целия ден и цялата нощ спа, заровил нос под дебелите кожи.

На следващата сутрин се събуди от глад, ужасна жажда и от болка и затърси в торбите нова превръзка — и изведнъж забеляза, че експлозива, детонаторите и предавателя ги няма. Стомахът му се сви. Последвалото основно претърсване потвърди най-лошите му страхове. Той знаеше — със смразяваща ума сигурност — кой ги е взел и защо.

Стив излезе и тръгна по централната пътека към колибата на Кадилак.

Клиъруотър, която тъкмо се връщаше по същата пътека, го срещна по средата и щом видя лицето му, разбра всичко.

— Ти знаеш…

— Адски вярно. Къде е Кадилак?

— С Карнеги-Хол и старейшините. — Тя препречи пътя му. — Ако искаш да говориш…

— Да говоря?!! — избухна Стив. Опита се да я отмести, но тя отблъсна ръката му, преди да достигне рамото й и го стисна за китката.

— Излей си гнева тогава. Нека падне върху мен. Защото без моя помощ това нямаше да се случи.

— С теб нямам никакъв спор. Спорът ми е с Кадилак.

Пръстите й не отпуснаха силната й като менгеме хватка.

— Ние с него действахме заедно. Аз ще отговарям.

Стив знаеше, че тя е силна, но този път имаше впечатлението, че направо ще му счупи китката. Очите й бяха като сапфири, поставени в лед, без любов или страст. Той отпусна мускулите си — не възнамеряваше да използва сила, за да я укроти.

Тя отслаби хватката си и го поведе към южната страна на селището. Минаха покрай последния кръг колиби и продължиха към гъстата гора. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не може никой да ги чуе, отново се изправиха лице срещу лице.

— Експлозивът, който изнесох от Ни-Исан. Къде е?

— Поставен е в корема на желязната змия.

Разбира се. Къде другаде?

— Как?

Клиъруотър му каза. Тонът й не беше нито триумфиращ, нито извиняващ се. Всичко изглеждаше абсурдно лесно. Единственото, което Стив можеше да направи, беше да се хване за неоснователната надежда, че нещо може да се обърка. Докато тя завършваше, той видя Кадилак да идва към тях.

— Това трябваше да бъде направено, защото само чрез демонстрация на сила можем да спечелим статус в очите на нашите домакини и да получим сигурен подслон по време на Бялата смърт — каза Клиъруотър накрая.

— Ти вече уби четирима планеристи! — извика Стив и махна гневно към Кадилак, който спря до тях. — Това не беше ли достатъчно за този надут женкар?

— Стига, Брикман. Ешелонът трябваше да бъде спрян. Или си мислиш, че снегът щеше да го затрупа? — Тонът на Кадилак беше подигравателен, триумфиращ.

Стив се нахвърли върху него.

— Той щеше да се изтегли веднага щом Гранд Сентрал научеше, че труповете ни са били отнесени от мютите! Това беше замисълът, затова изпратихме Джоди и Келсо на борда!

Кадилак посрещна думите му с подигравателен смях.

— Сериозно? Ние не сме идиоти, Брикман… нито пък ти и твоите господари, които управляват тъмните градове. Или си забравил за Розалин, родната си сестра? Дори ако Джоди удържи на обещанието си и поддържа историята, че ние тримата сме мъртви, било чрез сила, било чрез други средства, твоите господари ще научат, че ти си жив!

— Не непременно. — Стив не беше допускал, че мютът е проникнал толкова дълбоко в мозъка му. Трябваше да е по-внимателен. — Роз, хм… знае какъв е залогът.

— О, така ли? — Пак презрителен смях. — И какъв точно е залогът, Брикман? Твоят език и намеренията ти са криволичещи като желязната змия, която те доведе до нас в корема си!

Стив потисна желанието си да му размаже устата.

— По дяволите! Страшно си нахален! Как можеш да ми говориш такива глупости? Единствената причина главата ти да е още на раменете е, че обещах на Мистър Сноу да ви изведа с Клиъруотър от Ни-Исан. И едва не си изгубих живота!

— Така ли? Искаш ли да знаеш защо не си го изгуби? Защото ние ти го запазихме! Ти си толкова зает в старанието си да печелиш доверие, та пропусна да отбележиш факта, че Клиъруотър спаси всички ни. А самолетите, които построих аз, ни позволиха да тръгнем за дома!

— Ти си ги построил? Ха! Това е най-големият виц! Ако не си беше напъхал главата в моя ум, нямаше да знаеш как да завържеш и две пръчки!

— О, така ли?

— Да! Още щеше да си същият глупак, когото срещнах в нивата и който не знаеше от коя страна се държи пушката! — Когато думите излязоха от устата му, Стив съжали, че ги е казал, но беше късно.

— Прав си — призна Кадилак. — Спасяването ти беше невероятна глупост. Трябваше да те оставя да изгориш.

— Престанете! — извика Клиъруотър и застана между тях. — Така ли трябва да бъдат запомнени Избраните от Плейнфолк? Да се дърпат за дреболии като деца?!

— Не се меси — каза Стив. — Откакто кацнахме, този идиот ме обижда. Няма да търпя това повече. — Той отново се обърна към Кадилак. — Добре, паднах в нивата. И ти ми спаси живота. Но смятам, че сме се разплатили. И да, ти направи няколко самолетчета от дърво и коприна. Няма да гледаме откъде дойде този неочакван опит, но има едно нещо, което не можеш да отречеш. Този проект никога нямаше да успее без ракетна тяга. — Той посочи гърдите си с пръст. — И тази идея беше моя!

Кадилак не изгуби новопридобитото си хладнокръвие.

— Така ли? Всичко ли беше твое „дело“? Не получи ли малко помощ от приятелите си, които летяха високо всяка нощ? Същите грижливи хора, които пускаха необходимите ти неща в езерото в Херън Пул? Какво очакваха те в замяна? Ами онези, които използваха влиянието си върху някои майстори на желязо да ни осигурят безопасно преминаване през владенията на Яма-Шита? Какво им обеща? Същото като на Мистър Сноу? Да ни изведеш от Ни-Исан? В чии ръце, Брикман? Отговори ми! В чии ръце?

Стив видя същия обвиняващ поглед в очите на Клиъруотър, но успя да скрие объркването си.

— Нямам какво да крия. Федерацията пускаше онези неща, защото мислеше, че работя за нея. Да… те ме изпратиха да хвана и двама ви. Аз приех задачата, защото това беше единственият начин да се върна на повърхността. Нямах избор, защото Роз е в техни ръце. Реших, че след като дойда тук, може би ще мога да намеря начин да я отърва…

— Като плениш нас.

— Не! — извика Стив. — Смятах да спечеля време… така че да мога да намеря решение! Но нямах представа къде сте — знаех само, че сте в Ни-Исан. И не виждах голяма надежда да ви спася… и когато не се появихте на търговския пункт, Мистър Сноу беше толкова… потиснат, че реших да опитам.

Той погледна към Клиъруотър и продължи:

— Ако искаш да знаеш цялата истина, тя е причината да дойда да ви спася. Не ме интересуваше какво се е случило с теб, но тъй като Мистър Сноу ще умре, а племето не може да живее пълноценно без летописец… — Той разпери ръце. — Единствената ми грижа сега е да ви отведа безопасно до Уайоминг.

— И не планираш други предателства по пътя?

Клиъруотър отвори уста да протестира, но Кадилак й махна да замълчи.

— Имам право да задам такъв въпрос! Щом облачният воин е готов да предаде кръвните си братя, как можем да сме сигурни, че няма да се обърне срещу нас?

Очите на Стив срещнаха очите на Клиъруотър — те бяха станали съвсем светлосини.

— Попитай нея. Тя знае каква е истината. Аз се върнах на повърхността, защото… не ме питай защо… защото трябва да съм тук. С нея.

Погледът й не трепна.

— Думите ти стоплят сърцето ми, облачни воине. Но какво ще стане със сестра ти?

— Не знам. Но докато отивахме към Лонг Пойнт, гласът й влезе в ума ми. Тя ми каза да остана с вас. Вече не се страхува от онези, които се опитват да контролират живота ни.

— И ти реши да свържеш съдбата си с Плейнфолк.

— Не е ли очевидно?

Кадилак се засмя иронично.

— Типичен неискрен отговор от човек, който никога не отговаря с ясното „да“ или „не“! След няколко дни — ако имаме късмет — ще знаем дали нашият ход срещу ешелона е бил успешен. Ако е бил, тогава миналогодишните жертви на нашите племенни братя и сестри ще бъдат частично отмъстени и ще спечелим безопасен пристан за зимата.

Кадилак го изгледа втренчено.

— Но искаш ли да знаеш истинската причина, поради която заложих експлозивите на борда на „Дамата“? Да туря край — веднъж завинаги — на двойната ти игра! Да те принудя да избереш страна, като ти оставим само една, на която да застанеш! Ако експлозивите са се взривили, мнозина са загинали и онази смъртоносна машина ще остане завинаги осакатена. Ще има разпити, разследвания, обвинения. И накрая ще посочат единствения човек със средства, възможност и необходимата степен на жестокост и двуличие да извърши такова нещо. Не някой глупак, който не знае от коя страна се държи пушката, а теб, Брикман… Така ти ще се простиш с идеята да държиш връзка със силните си приятели в случай, че нещата не тръгнат по планирания от теб начин. Оттук нататък ти си с нас независимо дали това ти харесва, или не.

„Не се съмнявам“ — помисли Стив. Беше подценил сериозно Кадилак. Младият мют беше много по-умен, отколкото си беше мислил. Но… защо да не е? Колко глупаво от негова страна да противопоставя ума си срещу огледалния му образ!

Той огледа и двамата. От последния кулминационен, наситен с кръв ден в Херън Пул отношенията му с Клиъруотър бяха преминали на друго ниво. Макар и по-малко страстна, физическата им връзка все още беше така силна, както винаги, но сега други, по-смущаващи елементи се криеха в дълбините — като студените езерни същества, които се отъркваха о голото му тяло, докато плаваше под лунната светлина в езерото, и от тях го побиваха тръпки.

Когато блестящото синьо се забулваше със сиво, очите й се превръщаха в очи на чужд човек, изпълнени със загадъчна, мрачна ненавист. Не лично към него, но към света… или може би към света, който представляваше той.

Но не и сега.

Сега те бяха очите, които беше видял на онова идеално лице в редиците на воините М’Кол през нощта, когато беше захапал стрелата. Очите, които бяха чакали неговите, завладявайки сърцето и ума му, оплитайки го в паяжина на интрига, измама и опасни приключения. Опасна, измъчваща ума игра, която, ако се изпълнеше пророчеството за Талисмана, щеше да завърши със смъртта на една нация и раждането на друга.

Той изпрати на Клиъруотър мълчаливо послание и след като получи отговора, който очакваше, каза с нотка на неохотно изразено възхищение:

— Наистина си много хитър, Кади. Не знаех. Но дори да исках да унищожа „Дамата“, не бих използвал Джоди и Келсо като живи торпили. Все пак… сега, когато вече е направено и ми обяснихте защо сте го направили, в душата ми няма място за лоши чувства.

— Радвам се да го чуя.

— Честно го казвам. Ако помислиш за това като за теоретичен проблем, това е идеалното решение. Всъщност… не ми е приятно да го кажа… то е адски блестящо.

— Имам добър учител…

Стив схвана иронията, но виждаше и че новият Кадилак, също като стария, се радва на похвалите. Той се засмя.

— Съмнявам се дали вече мога да те науча на нещо. Но ти грешиш по отношение на едно. Вярно е, че се опитвам да имам отворена вратичка към Федерацията, но това не означава, че планирам някаква двойна игра. Надявах се да използвам тази връзка в наша полза и да дам възможност на Роз да подготви действията си… но вие променихте всичко. — Той вдигна рамене. — Е, мога да го приема. Защо не забравим всичко и не започнем отначало?

Той извади ножа си, поряза дясната си китка и протегна ръка към Кадилак. Мютът направи същия ритуален разрез, после двамата допряха китките си.

Клиъруотър хвана ръцете им и ги притисна силно, така че кръвта им да се смеси, и каза:

— Сега сте истински братя. Нека има мир и дружба между вас. Предложете любов и вярност на хората от племената си, посветете живота си в служба на Талисмана, запазете гнева и омразата към враговете на Плейнфолк. Заклевате ли се?

— Заклевам се върху нашата кръв — каза Кадилак.

Стив повтори клетвата с подходяща тържественост. Тя имаше същото значение като молитвата на трекера, която беше произнасял всеки ден в продължение на петнадесет от осемнадесетте години живот във Федерацията. Но, от друга страна, това беше просто едно споразумение, с което можеше да живее, докато не дойде време да си уреди сметките…

 

 

След като двата взрива бяха унищожили въздушното отделение и лекарския екип и с над сто души убити и много ранени, на които можеше да се даде само първа помощ, Хартман нямаше друг избор, освен да се оттегли на юг.

Той остави двата разбити вагона плюс три, които бяха напълно изгорели, прекомпозира „Дамата“ и се насочи към реперна точка Демойн. Като научи лошата новина, СИНК-ТРЕЙН изпрати необходимото одобрение и нареди „Дамата“ да отиде на границата Монро/Уичита между подземния свят и повърхността.

Изборът на Монро вместо депото на ешелона в Никсън/Форт Уърт беше показателен. Там щяха да стоварят пострадалите, за да получат квалифицирана лекарска помощ, но пак там щеше да е краят на кариерата на Хартман и на неговите помощници. Монро/Уичита беше крайната северна точка на експреса Транс-Ам и последният параграф от сигнала на СИНК-ТРЕЙН изброяваше всички от Хартман надолу, включително и Макдонъл, които трябваше да се качат на първата совалка, заминаваща на юг.

Посочените лица нямаха илюзии за вида на приема, който ги очакваше в Гранд Сентрал, и атмосферата на борда на „Дамата“ при пътуването за дома беше тъжна и безрадостна като зимния пейзаж.

Джоди Казан се свести от удара на Макдонъл, но остана в шок — състояние, което по-късно беше диагностицирано като вцепеняване. Тя, изглежда, не беше в състояние да говори, не отговаряше на въпроси и не реагираше на заобикалящата я обстановка. Не ядеше, не можеше да се изправи без чужда помощ и само лежеше на леглото си с празен поглед в очите. Когато я сложеха на стол, оставаше в положението, в което я бяха сложили, също като използваните от художниците манекени.

СИНК-ТРЕЙН нареди да бъде затворена в килия до предаването й на началника на военната полиция в Монро/Уичита.

Когато „Дамата“ стигна границата между подземния свят и повърхността, началникът на военната полиция дойде лично на борда да постави Хартман и другите престъпници под строг арест, а Джоди, която сега носеше черен комбинезон на дезертьор с голямо жълто Х отпред и на гърба, беше с качулка на главата и окована. Качиха я на същата совалка.

Ранените, повечето обгорени, бяха разтоварени заедно с телата на умрелите по пътя и идентифицираните жертви на двете първоначални експлозии. Обезобразените и обгорените до неузнаваемост бяха закопани в масов гроб, изровен от оставения на бреговете на Мисисипи булдозер.

Нов екип администратори се качи на борда да откара останалото от „Дамата“ във форт Уърт. Юридическите лешояди влязоха в командирския вагон и веднага съставиха списък на хората от екипажа — всички трябваше да бъдат разпитани. Когато „Дамата“ стигна форт Уърт, подробните разпити бяха свършили и някои хора, за които беше преценено, че са виновни за поражението, за по-сигурно бяха затворени.

 

 

С помощта на лекарства един здравен екип на АМЕКСИКО — там не им бяха чужди методите на психоанализата — успя да неутрализира умствените нареждания, които Клиъруотър беше внушила на Джоди, и да възстанови нормалното й състояние поне външно. Неуспехът да изпълни заповедта да унищожи себе си и „Дамата“ беше предизвикал пълна умствена и физическа парализа — самопричинено наказание, което без лечение евентуално би я убило.

Веднъж програмирана, Джоди беше като компютър, който зацикля на зададена инструкция, която не може да изпълни. Единственият начин да се прекъсне цикълът е компютърът да се изключи, преди да изгори дънната платка.

Карлстром, ръководителят на АМЕКСИКО, се срещна с Генералния президент да обсъдят как да се проведе разпитът. Решиха, че Хартман и арестуваните с него трябва да се явят пред съвет на оценители, но че поради деликатния характер на голяма част от свидетелствата разпитът трябва да се извърши от дегизирани членове на Първото семейство, които знаеха за съществуването на АМЕКСИКО и бяха запознати с пророчеството за Талисмана и концепцията за „мютска магия“.

Карлстром щеше да е председател на съвета. Генералният президент включи в него и Фран Делано Джеферсън — млада своя роднина, контрольор на Стив Брикман. Майка повдигна вежди, но когато Генералният президент обясни какво има предвид, Карлстром съжали, че не се е сетил пръв.

 

 

Когато в залата за разпит влезе една млада тъмнокоса жена, Джоди застана мирно. Качулката й беше свалена, но ръцете и краката й бяха останали оковани, а веригата бе завързана за халка в пода. Жената, облечена в сив комбинезон — униформа, носена от правния отдел — седна на бюрото пред Джоди, включи видеото и нагласи ъгъла на екрана. После набра код за повикване и прочете горния ред:

— 2086–5341 Казан, Дж. Р?

— Тъй вярно, мадам.

— Седни. — Тъмнокосата жена се усмихна съчувствено, когато Джоди седна на завинтения на пода зад нея стол без възглавница. — Съжалявам за веригите, но такива са разпоредбите… нали разбираш?

— Тъй вярно, мадам.

— Можеш да оставиш това „мадам“ — каза тъмнокосата жена. — Може би е по-добре да се представя. Аз съм Нанси Рейгън Дилейни. — Тя се усмихна. — Може би е съвпадение, че избраха мен, но ние двете сме от една и съща база. Тъй или иначе… тъй като твоят случай е малко сложен, правният отдел ме назначи за твой съветник.

Тя отново се усмихна, като видя изненадата на Джоди.

— Знам, аз също имах подобна реакция. На нарушителите на Първи кодекс нормално не се разрешава да подават молба за смекчаващи вината обстоятелства. Но както казах, ти се водиш специален случай. — Жената погледна екрана. — Твоето досие… до момента, когато си преминала на другата страна, е образцово и искам да знаеш, че възнамерявам да направя всичко възможно след процеса съветът да издаде оправдателна присъда.

Погледна Джоди в очите.

— Но преди да си казала нещо трябва да те предупредя, че на мен няма да ми бъде разрешено да присъствам по време на изслушването. Моята молба от твое име… която се надявам да изготвя от тези разговори… ще бъде представена за разглеждане от съвета на оценителите преди ти да бъдеш изправена пред него. Затова кажи ми, Джоди… готова ли си да ми се довериш?

— Да, мадам. Разбирам, че положението ми не изглежда много добро, но нямам какво да крия.

— Приятно ми е да го чуя. — Дилейни разгледа данните, които беше извикала на екрана. — В моя бележник всеки, който е заслужил пет звезди и похвалите, които виждам тук, е истински Блу и знае точно какво прави и защо го прави.

За първи път от качването си на „Дамата“ Джоди започна да се чувства отново като човешко същество. Изпита огромно доверие към тази жена, но в същото време това беше странно изживяване. Дилейни се държеше с нея като със сестра — и можеше да й е сестра. Имаше кръгло лице и къса лъскава тъмна коса — само че разделена на път и прибрана над ушите, докато нейните несресани къдрици бяха късо остригани като на новобранец.

Имаше също по-голяма уста с пълни устни и по-големи, виолетовосини очи, докато устните на Джоди бяха изтънели от годините, прекарани с пионерите под нейно командване, а очите й бяха с цвят на гранит. И, разбира се, лявата страна на нейното лице беше ужасно обезобразена, докато…

Дилейни опря лакти на бюрото и събра длани.

— Нека ти кажа какъв е най-големият ми проблем… Командирът Хартман и комендантът на ешелона „Дамата“ направиха изявления в твоя защита. Те вярват, че ти, без да знаеш, а не нарочно си пренесла експлозива на ешелона.

— Вярно е, мадам, не знаех.

— Ще ми се да ти вярвам. Но освен двамата пилоти оставате вие с Келсо. Знаем, че не е могъл да бъде Стив Брикман или двамата мюти, които са били с вас, защото имаме запис на излъченото от теб съобщение, в което казваш на командира Хартман, че те са били убити няколко дни преди това. Тъй като е очевидно, че Келсо не е бил в състояние да направи нищо, трябва да си ти. Защо просто не си признаеш обвинението и да свършим с тази история?

— Защото не съм го направила, мадам! Не бих направила нищо, с което да нараня моите другари пионери. Аз постъпих на „Дамата“, когато командирът Хартман стана началник на ешелона, и служих до…

Дилейни я прекъсна с рязко движение на ръката.

— Знам всичко от досието ти. Но когато хората станат ренегати, се случват странни неща. Възгледите им се променят… понякога много основно. Там горе има нещо във въздуха. Хората стават… замърсени.

— Аз не бях ренегат, мадам. Аз бях намерена от ренегати. Групата никога не е предприемала никакво враждебно действие срещу поделения на Федерацията и, във всеки случай, през по-голямата част от времето, през което бях с тях, аз се възстановявах от раните, получени, когато моят скайхок…

— Да, да, знам всичко това. Но ти все още не си обяснила кой, ако не си била ти, е поставил експлозивите. На Келсо, в един или и в двата скайхока, които ви докараха, и как си пренесла друг експлозив, скрит под дрехите ти.

— Не знаех за експлозивите, мадам. Кълна се!

— Продължаваш да отричаш. Аз се опитвам да ти помогна, Джоди, но ти не правиш нищо да си помогнеш сама! Ти си се съпротивлявала на заповедта да свалиш дрехите си… и дори си се опитала да измъкнеш нож в опит да забавиш откриването на експлозива. Двама свидетели, старши офицери… пионери, на които ти твърдиш, че държиш, свидетелстваха, че само за част от секундата ти не си разрушила предния командирски вагон… като убиеш тях и вероятно всички други на „седлото“.

От това обвинение Джоди се просълзи.

— Не го направих, мадам. Най-малкото не съм знаела, че го правя. Те трябва да са ме накарали…

— Те?

Устата на Джоди потрепери.

— М-м-моля за извинение, мадам!

— Не си играй игрички с мен! — Дилейни удари по бюрото. — Ти каза: „Те са ме карали“. Кои са тези „те“, за които говориш, Джоди?

Изражението на Джоди говореше за душевното й терзание.

— Брикман е още жив, нали? Също и неговите приятели мюти. Ти, лоялният пионер, истинският Блу… или поне искаш да вярваме, че си такава… излъга командир Хартман, нали? Той ти повярва… както и Макдонъл и останалите от екипажа… и ти ги предаде. Права ли съм?

Джоди наведе глава, очите й се напълниха със сълзи.

— Така изглежда, мадам, но…

С уморен жест Дилейни набра командата да изчисти екрана и въздъхна.

— Съжалявам, Джоди. Не мисля, че има нещо, което мога да направя за теб. Ясно е какво се е случило. Вие с Брикман сте видели патрулите от „Дамата“ и сте разбрали, че играта е свършила.

— Не, мадам, не беше така — промърмори Джоди.

Дилейни не й обърна внимание.

— Било е само въпрос на време кога ще ви хванат и ще ви докарат. Вие сте знаели наказанието, което очаква ренегатите. Не е имало какво да губите. Ти си излъгала, защото си споделяла плана на Брикман да разруши „Дамата“.

— Не! Това не е вярно! — извика Джоди. — Той няма нищо общо с това! Нито аз… поне не съзнателно. Тя трябва да ме е накарала го направя… по същия начин, по който накара самолетите да стрелят един срещу друг.

— О, така ли? — Дилейни беше изчистила екрана, но разговорът тайно се записваше на видеолента. — Разкажи ми по-подробно.

Джоди разказа как е наблюдавала с ужас вторият скайхок в първата формация да поразява водещия самолет и как след това се е обърнал срещу другите, свалил е единия и се е блъснал в другия — с фатални последствия и за двата.

Дилейни слушаше равнодушно.

После Джоди описа какво се беше случило в Херън Пул. Описа момента, в който Хиро Яма-Шита бе забил меча в тялото си осем пъти, преди да падне мъртъв в краката на Клиъруотър, и унило завърши:

— Знам, че нарушавам Първия кодекс, като твърдя, че съм била свидетел на мютска магия, но всяка дума от казаното от мен е вярна. Едно нарушение повече… какво значение има? Във всеки случай с мен е свършено. Но мисля, че ако вие или някой друг каже това на Първото семейство и то научи на какво са способни тези диваци, те може би ще могат да направят нещо. Така поне от смъртта ми ще има някаква полза.

Дилейни се усмихна съчувстващо.

— Тази мисъл ти прави чест въпреки че описаните от теб събития са напълно невероятни.

— Ако не бях там, щях да реагирам точно по същия начин като вас. Но това е истина. Кълна се. И има нещо друго, което мисля, че трябва да знаете. Брикман не е ренегат. Той е фед под прикритие.

Дилейни изглеждаше озадачена.

— Фед под прикритие? Не те разбирам.

— Това е жаргон на пионерите за някои тайни агенти…

— Той ли ти го каза?

— Да… Само че той не използва тази дума. И случайно научих, че и Келсо е такъв. Колкото до това за кого работят или под командването на кого са… това за мен е загадка. Те не казаха и аз не ги питах. Официално такива хора не съществуват, нали? Но това е голяма работа… и хората, която я вършат, са свързани с нипи^[1], които ни помогнаха да избягаме от Ни-Исан.

— Разбирам… — Дилейни се замисли. — Върни се към началото. Искам да знам всичко, което ти се е случило, след като си паднала от ешелона.

Джоди пое дълбоко дъх и започна да разказва историята си. Беше доста дълга.

Когато стигна до момента как се бяха качили на надувната лодка и се бяха насочили към Лонг Пойнт, Дилейни погледна ръчния си часовник, наведе се напред и вдигна ръка.

— Добре, останалото ще го пропуснем. Кажи ми… да се върнем към казаното по-рано… чия беше идеята да се опиташ да се върнеш на „Дамата“?

— Моят, мадам. Още щом видях самолетите, разбрах какво трябва да направя.

— Даааа…

Дилейни се изправи и я загледа укорително Джоди скочи и застана мирно; веригите издрънчаха.

— Бавно начало, но накрая може и да стигнем донякъде. Обаче трябва да кажа, че съм много разочарована, задето трябваше да те притисна, за да признаеш, че си скрила за Брикман и неговите приятели мюти. Това сериозно усложнява положението. И предвид последното ти твърдение относно Брикман и Келсо съм длъжна да търся съвет от моите началници. Сега положението е още по-безнадеждно, отколкото беше. Помисли върху това.

— Да, мадам!

Дилейни кимна рязко.

— Добре. До утре… — Натисна звънеца да извика охраната, която чакаше в съседната стая да върне Джоди в килията, после излезе. В края на късия коридор имаше асансьор, който можеше да бъде включен само от хора с идентификационна карта от най-висок ранг. Звънецът, който извика чорбарите — вече напълно отегчени, — не прозвуча преди вратите да се затворят, за да не се види кой се качва.

Когато стигна на един от застланите дебели килими етажи на Белия дом, тя внимателно свали виолетово-сините контактни лещи от по-малко ефектните, но по-пронизващи сиво-кафяви очи на Фран Делано Джеферсън — една от любимите племеннички на Генералния президент и контрольор през последните шест години на Стив и Роз Брикман.

 

 

На следващия ден, когато я извикаха на разпит, Джоди видя с Дилейни един мъж на неопределена възраст — строен, среден на ръст, със слабо лице, високо чело и тъмни очи, които не изпускаха нищо. Беше облечен като Дилейни — в сива униформа на юридическия отдел на АМЕКС.

Тънките устни и стиснатата му уста подсказваха, че е човек, свикнал да получава каквото желае. Но бръчиците около очите и странната извивка на устните му говореха, че изтръгва истината с интелект и хумор, а не с шантаж и потапяне във вана, пълна с ледена вода.

— Това е мой колега — каза Дилейни. — Той има специални познания по, хм… споменатите от теб вчера въпроси. Пред него можеш да говориш спокойно. Аз обаче не съм квалифицирана за такава дискусия. — Тя се обърна към вратата.

— Моля за извинение, мадам…

Дилейни спря, обърна се и я загледа очаквателно.

— Това… това означава ли, че вече няма да сте мой съветник по защитата?

— Не непременно…

Щом Дилейни излезе, Карлстром почна разпита.

— Поради сложния характер на този случай пълните факти може би не трябва да се изнасят пред съвета на оценителите. За да сме сигурни, че ще бъдеш третирана справедливо, отделът вероятно ще промени или анулира присъдата, когато се стигне до потвърждаване или… или можем да намерим начин да не допуснем тя да бъде поставена пред съд.

— Разбирам, сър. Благодаря.

— Дилейни и аз сме тук да ти предложим помощ. — Намек за усмивка. — Винаги има начин да се помогне на важни случаи като твоя… при условие, разбира се, че ни разкажеш всичко… точно както е станало.

— Ще ви разкажа всичко, сър. Нямам какво да крия.

— Да… е, не сега може би. Обаче трябва да те предупредя, че имам достъп до някои файлове. Първото семейство знае много повече за Брикман и неговите приятели, отколкото може би си мислиш.

— Аз се върнах по собствена воля и при първа възможност, сър. Тук съм, за да разкажа истината.

— Добре. Разкажи ми цялата история от самото начало.

Джоди го погледна объркано.

— От момента, когато паднах от „Дамата“?

— Не. От момента, когато си минала от онази миризлива рибарска лодка на езеро Ери в надувната лодка и си решила да повериш съдбата си в ръцете на Брикман и неговите мютски приятели.

Като забеляза смущението на Джоди, Карлстром се усмихна.

— Дилейни ми каза, че си имала проблеми с припомнянето на някои неотдавнашни събития. Мислиш ли, че можеш да си ги спомниш?

— Да, сър. — Джоди му разказа какво се беше случило: разказа му защо беше променила мнението си, докато все още бяха в двора на търговеца на роби в Бу-фаро, как Келсо се беше съгласил с нея и беше казал на Стив и за взетото колективно решение да избягат на Лонг Пойнт.

— Няма нужда да ми разказваш всичко — каза Карлстром. — Четох копие от доклада, направен от лице, което ти познаваш като Сайд-Уиндър.

Джоди продължи историята от мястото, където случайно беше дочула Келсо да предава съобщение чрез Скай-Бъкит Три до някой, наречен „Майка“. Нямаше представа, че Майка, главата на АМЕКСИКО, е пред нея.

Продължи с подробности за катастрофалното кацане и пътуването през снега, за срещата с мютите и появата на самолетите от „Дамата“. Успокояващата гледка на техните крила с бели краища бе породила у нея непреодолимото желание да се присъедини към другарите си. Брикман, от друга страна, беше посрещнал решението й да се върне с учудване.

— С учудване? Сигурна ли си?

— Да, сър. Той се опита да ме разубеди. Каза, че вероятно ще ме изправят до стената, а Келсо ще убият веднага… заради раните му.

— Ти повярва ли му?

— Да, сър. Виждала съм екзекуции на ренегати по бързата процедура, докато служех на „Дамата“, по девети канал също съм виждала да ги изправят до стената. Казах му, че не ме е грижа какво ще стане с мен. Бях загрижена за Дейв.

Карлстром кимна разбиращо.

— И тогава каза на Брикман, че Келсо е агент под прикритие…

— Да, сър.

— Как реагира той? Беше ли изненадан? Ядосан? Имаш ли впечатлението, че си му казала нещо, което той вече знае?

— Сър… с Брикман понякога е трудно да се каже. Той изглеждаше едновременно и изненадан, и разстроен… но това беше повече, задето не съм му казала по-рано.

— Но Брикман не прояви никакви признаци, че е променил решението си да дойде с теб, така ли?

— Да, сър. — Джоди разказа на Карлстром редактираната версия. — Той се беше обвързал с някакво споразумение с двамата мюти, които избягаха от Ни-Исан заедно с нас. Не знам какво. Единственото, което знам, е, че те трябваше да отидат в Уайоминг. Може би той е разказал нещата на онзи с червената превръзка, Сайд-Уиндър. — Тя разпери ръце. — Трябва да ме разберете, сър. Когато наоколо има трекери… не само боядисани, но и с израстъци на лицето, а други се представят за ренегати, за обикновения войник като мен е трудно да каже кое е вярно.

— Да, разбирам…

— Работата е там, че Брикман като че ли съгласи с мен, но аз бях разтревожена, че мютите няма да се съгласят да ни пуснат — мен и Келсо. И тогава предложих…

— … да излъжеш и да кажеш, че той и двамата му приятели са мъртви…

Здравата страна на лицето й почервеня от смущение.

— Да, сър. И той прие.

— Убеден съм.

Джоди почувства, че свидетелстването й става толкова пагубно за Стив, колкото и за самата нея. Не беше искала да стане така.

— Сигурна съм, че е имал сериозно основание, сър.

— Аз също. И какво стана после?

Джоди му разказа за среднощната разходка, докато Стив и Келсо приказвали край огъня.

— Някаква представа за какво са говорили?

— Не, сър. Но мисля, че трябва да е било нещо секретно, защото Брикман не ме допусна да слушам. Каза, че вече знам повече, отколкото е добре за мен. Говориха двадесетина минути.

— Време повече от достатъчно Брикман да сложи експлозивите.

— Не, сър! Когато се върнах, Дейв… искам да кажа, Келсо, беше все още в съзнание. И, във всеки случай, ако се предполага, че аз съм сложила експлозивите в скайхока и под дрехите си, как ме е накарал да го направя?

Карлстром вдигна рамене.

— Брикман е много убедителен човек. Убедил те е да му помогнеш да изведете мютите от Ни-Исан… и ти си се съгласила да излъжеш, за да му спасиш кожата, макар да си знаела, че можеш да бъдеш изправена до стената. Да бъдеш разкъсана на парчета е по-гадно, отколкото да бъдеш изправена пред наказателен взвод, но резултатът е един и същ. И много по-бърз.

— Не, сър! — извика Джоди. — Ако бях изправена пред стената, щях да умра само аз! Единствената причина да се върна беше да се опитам да спася живота на Келсо!

— Единствената причина?

— Не, не… искам да кажа главната причина — запъна се Джоди. — Двамата мюти искаха да убият Дейв! Аз предложих да прикрия Брикман, защото това беше единственият начин, по който можех да ги накарам да сътрудничат!

— И после да разкажеш на командващия офицер, че си била принудена да лъжеш и че Брикман все още е жив, така ли?

— Нямах тази възможност, сър.

— Да. Била си твърде заета да вдигнеш във въздуха „Дамата“.

— Това не беше мое дело, сър. Опитах се да го обясня на съветничката вчера.

— Да, тя ми каза. Това наистина е интересно…

— Така беше, сър. Брикман няма нищо общо с това. Кадилак и Клиъруотър са го направили. Те са от племето М’Кол. Тяхната територия е в Уайоминг. Планеристите от „Дамата“ са запалили нивите им миналата година и са ги обстрелвали с напалм, когато те се опитали да отвърнат на удара. „Дамата“ ги е нападнала. Те са имали двоен мотив. Отмъщение… и възможност. — Джоди разказа на Карлстром какво се беше случило през нощта преди бягството и подкрепи тезата си с описание на уменията и знанията, които Кадилак беше показал в Ни-Исан.

Карлстром й позволи да изложи версията си, без да я прекъсва, после каза:

— Благодаря. Ако всичко това е вярно, изглежда, Брикман има голяма вина, че е позволил — може би дори поощрил — това предаване на знания на един враг. Ти знаеш официалния възглед за мютската магия, но ние ще имаме предвид вероятността, че върху ума ти може би е била приложена някаква… как да се изразя… неортодоксална техника за въздействие. Но поради наличието на достатъчно доказателства за възбуждане на съдебно дело срещу теб, произтичащи от експлозиите на „Дамата“, засега ще останеш арестувана…

Джоди скочи от стола си и застана мирно.

— Слушам, сър!

— … и обвинена в нарушение на Първи кодекс… — Той я погледна с присвити очи. Не обичаше да го прекъсват.

— Не е необходимо да подчертавам сериозността на сегашното ти положение, но имай предвид откровените ми забележки относно специалния характер на този случай. Ще бъдеш подложена на задълбочен разпит, обхващащ периода между падането от „Дамата“ и завръщането ти. Все пак ти вече мина голяма част от този разпит с Дилейни и съм сигурен, че мога да разчитам на твоето искрено сътрудничество…

— Да, сър!

— От друга страна, мисли какво говориш. В твой личен интерес и в интерес на Федерацията те съветвам да подбираш отговорите си и да избягваш да споменаваш за „мютска магия“. Разбира се, това зависи изцяло от теб. Не те приканвам да разказваш лъжи.

— Какво точно имате предвид, сър?

— Просто се придържай към фактите, не ги разкрасявай. Да вземем инцидента в Херън Пул. Ти можеш да разкажеш какво мислиш, че си видяла тогава и в друг подобен случай, където си била очевидец. Просто се погрижи да не прозвучи толкова невероятно и преди всичко не се опитвай да го обясняваш. Последното нещо, което искаме, е твоето умствено състояние да бъде поставено под съмнение. Разбра ли ме?

— Тъй вярно, сър!

— Добре. Не мога да ти обещая нищо, но ще направя всичко, което е по силите ми, към теб да се прояви безпристрастно отношение.

 

 

На следващия ден Карлстром и Фран Джеферсън бяха извикани в Овалния кабинет. Генералният президент вече беше прегледал звуковите записи и текстовите резюмета от двете интервюта.

— Какво мислиш, Бен? Накарали ли са го да се преметне на тяхна страна?

— Това е един от онези случаи, когато нямам точен отговор. — Устата и уморените очи на Карлстром подчертаваха разочарованието му. — Винаги сме знаели, че Брикман е хитър агент. Но откривам у него и природно подозрителен ум.

— И двамата го откриваме — каза Генералният президент. — Точно затова съм на този висок пост, а ти си ръководител на АМЕКСИКО.

— Това помага, разбира се. Но и двамата знаем, че има нещо повече.

— Абсолютно. Но сега не е време да умуваме върху загадките на естествения подбор и съмнителния път на привилегиите. — Генералният президент завъртя стола си няколко градуса наляво и отправи въпросителен поглед към Фран.

— Аз се придържам към първоначалната интерпретация на главнокомандващия за магиите… основана на случилото се в Лонг Пойнт и предшестващите го събития. Мисля, че Брикман все още държи на каузата — каза тя.

— Възможно е. Но в такъв случай, като негов контрольор, ти ще трябва да се съпротивляваш, доколкото можеш, на идеята, че накрая е отстъпил.

Фран прие тази истина с усмивка.

— Няма да отричам, че имам голям интерес от поддържане на аура на непогрешимост.

— Ние също — отговори Генералният президент. — Ние с Бен го вербувахме в АМЕКСИКО и го върнахме горе. — Той се усмихна на Карлстром: наслаждаваше се на затруднението му. — Би ли могъл Брикман да ме надхитри? Мен, човека, който се предполага, че знае всичко… и теб, човека, който обича да мисли, че знае всичко?

— Стига си ми натяквал…

— Просто се шегувам, Бен. — Карлстром беше един от малцината хора, с които Генералният президент можеше да се отпусне. — Добре, щом ти още нямаш факти, ти кажи какво мислиш, Фран.

— Казан е объркана, но основните й показания доказват, че е предан войник категория А. Аз съм склонна да вярвам на това… макар че голяма част е просто неприемлива.

— Бен?

— Съгласен съм. Ако Брикман е бил замислил атентат срещу „Дамата“, е щял да убие тримата оперативни агенти на Лонг Пойнт. Ние умишлено съставихме малка група по посрещането, за да му осигурим достатъчна възможност да действа, да има известна гъвкавост. Но това не е влизало в неговия план. Всъщност Келсо се опита да направи нещо… и е позволил на Казан да го разубеди. Двата инцидента просто не се връзват… и освен това той е нашето златно момче и е последователен.

— Мислиш, че когато е разкрил, че Келсо е „мексиканец“, го е включил в схемата…

— Да. Джоди казва, че Брикман е говорил с него двадесет минути. Рат-Качър беше стара кримка. Той не би си губил времето в празни спорове и…

— И е било твърде рано да се сбогуват.

— Точно така. И освен това двамата мюти не са били там. Ако тема на разговора е била тяхната евентуална съдба, Брикман не би могъл да избере по-добро време. Колкото до плана на неговата игра… мога само да предполагам.

— Това отговаря на всичко, което знаем за неговия характер, така ли? — Генералният президент отправи въпроса си към Фран.

— О, да. Брикман е повече от способен на такава измама.

— Въпросът е… това ли е всичко, което е трябвало да ни каже Рат-Качър? Или е имало и нещо друго?

Генералният президент се усмихна.

— Ще оставя на теб да се пребориш с непредвидимите последици, Бен. — И стана да покаже, че срещата е свършила. — Брикман знае какво ще се случи със сестра му, ако прекали. — Всъщност… може ли тя да ни каже какво замисля той?

— Само в общи линии. Психическата връзка е много по-силна, когато се опитва да установи местоположението му. Но поради някаква причина дебелият сняг, който сега покрива Илиной и Индиана, прави невъзможно да се разчита на образите, които получава.

Генералният президент прие това обяснение и кимна.

— Докато вие разисквахте въпроса, аз още веднъж хвърлих око на видеолентата, която ми изпрати.

— О… когато Брикман захапва стрелата?

— Да. Много смущаващо…

— И мен ме учудва. Така и не престана да ме учудва.

Но една интересна подробност, която излиза извън нашето проучване на двойката Брикман, е фактът, че връзката като че ли работи само еднопосочно. Стив, изглежда, не е наясно, че ние знаем, че той е жив. Ако знаеше, не би накарал Джоди да каже на Хартман, че той и мютите са убити.

— Или чрез съобщението на Рат-Качър ни казва, че все още е жив и действа.

— Точно така.

Фран не можа веднага да схване какво се опитва да каже Карлстром.

— Искаш да кажеш, хм… че може да е предал истинските си намерения чрез Роз?

— Да…

— Може и да го е направил — каза Генералният президент. — И може би тя е решила да не ти каже за това.

— Тази мисъл ми е минавала през ума — призна Карлстром.

— Имаме ли начин да разберем как работи този мост между умове… или колко е ефективен?

Карлстром поклати глава.

— За телепатията знаем толкова, колкото и за мютската магия. Единственото, което имаме, е емпирическо доказателство, че работи. Роз може да му предава определени послания. Имаме запис от лента в Сантана Дийп, където той спомена за това.

— Да, спомням си. Свързали са се на пристигащата совалка. Така, на теория, тя би могла да му каже, че я използваме да го следим и да знаем дали е жив.

— Може би. Но не е. Лоялността на Брикман може да е под въпрос, но тази на сестра му не е. При нея използвах фактора ревност. Тя смята Клиъруотър за съперничка, която трябва да бъде премахната. Това се вижда много ясно на същата лента и видеозаписите при следващите срещи ясно показват, че чувствата й не са се променили.

— Добре…

— Тя възприема и неговото душевно състояние. Разстоянието, което ги дели, не е ограничаващ фактор. Връзката с Брикман обикновено се инициира от специфичен инцидент, който включва висока степен на стрес или емоция. Лентите с психосоматичните рани демонстрират най-поразителния аспект на връзката, но докладът на Сайд-Уиндър потвърждава способността на Роз да свързва определени душевни състояния на Брикман със специфични дейности и местоположения, които могат да се потвърдят. Връзката отново изглежда еднопосочна. Роз се опитва да задълбочи тяхната душевна близост. Той, от друга страна, се опитва да я прекъсне. Ние имаме само нейната дума за това, но тя е подкрепена от онова, което тя казва на лентите от Сантана. Проверката на степента на достоверност на телепатичните им способности ще изисква контролиран експеримент.

— И участието на двамата…

— Точно така. Така че до завръщането на Брикман ще трябва да отложим това изследване.

— И да се надяваме, че междувременно тя ще ни сътрудничи.

— Благодаря ви, че ми провалихте деня — намуси се Карлстром.

— Удоволствието е мое, Бен. — Генералният президент изпрати Карлстром и Фран до въртящата се врата. — Ще прожектираме на голям екран филма „Те се заменими“. Защо не дойдете на вечеря?

— Ще дойда. Това е един от любимите ми филми.

— Съдържа послание за всички нас — каза Генералният президент. Ръката му се плъзна по гърба на Карлстром и хвана дясното му рамо.

Карлстром, който беше израснал заедно с Генералния президент и му беше помогнал да заеме високия пост в Овалния кабинет, знаеше точното значение на този непринуден жест — моментното, но безпогрешно стискане на стоманените пръсти. Зад усмивките и шегите Джеферсън 31-ви казваше: „Не си играй с това, Бен, скъпи, защото и ти рискуваш…“

Когато Фран мина през въртящата се врата към кръглата зала зад нея, Карлстром каза:

— Има една тема, която не засегнахме. Какво да правим с Джоди Казан?

— Имаме ли някаква възможност?

— Не голяма. Жалкото е, че тя е добър войник. Или по-скоро беше. При нормални обстоятелства активната й помощ за докарването на мютите щеше да й донесе похвала и две нашивки. Но поради онова, което знае, не можем да я върнем в ешелона, а и с нейната импулсивност не е подходяща за разузнаваческа работа. Използвахме лекарства да противодействаме на дестабилизиращото влияние на онази кучка, но това е само задържаща операция. Онова, което с нейна помощ се случи на „Дамата“, направо е взривило ума й. — Той се намръщи. — Емоционално тя е истинска развалина…

— Физически също — допълни Генералният президент. — Това лице… — Той отпъди образа от съзнанието си с тръскане на глава. — Измъкнете каквото знае и се освободете от нея. О, впрочем, вечерята е точно в седем.

Карлстром кимна и излезе през въртящата се врата.