Тами Хоуг
Виновен като греха (36)

Глава 35

— Само да я запалиш, и си мъртъв — изрече Мегън.

Джей спря, канеше се да запали цигарата, която висеше от устата му.

— Достатъчно са ме тормозили — продължи тя. — Не оцелях след побоя само за да умра от рак на белите дробове чрез пасивно пушене, докато се опитваме да разрешим случая.

Той извади цигарата от устата си и я остави на масата до пакета.

— Осъзнаваш ли, че тютюнът е основна част от икономиката на Юга?

— Ъхъ — отвърна тя без никакво съчувствие. — Може би ще трябва да осъвремениш възгледите си до края на века. До този магически миг можеш да вземеш отровните си смрадливи цигари и да се убиваш на друго място.

Бяха спорили поне три пъти по този въпрос. Джей беше загубил и трите рунда. Знаеше, че можеше да я сложи на мястото — все пак това беше неговата къща — но всеки път се принуждаваше да излезе навън на студа и да я наблюдава през големия прозорец в дневната. Обвиняваше южняшките си маниери за тази си слабост, но знаеше, че харесва Мегън, а тя бе изстрадала достатъчно.

— Можеш да ми позволиш да стане на моята поне веднъж — обиди се той.

— Престани да хленчиш. Мога да те ударя по главата с чук също само веднъж — отвърна тя. Погледът й бе насочен към папката пред нея. — Получи ли някакъв отговор?

Той натисна няколко бутона на клавиатурата, за да зададе команда. На монитора се появи исканата информация. Той беше предложил да се свърже с „Америка Онлайн“ и да потърси годишниците на всички колежи, където Гарет Райт бе преподавал. Надяваха се, че някой от бившите му студенти ще им предложи отдавна забравени слухове или странни инциденти, което би им дало отправна точка за издирване.

— Само добри неща от УВА — каза той, разглеждайки отговорите на безвредния си въпрос „Били ли сте студент на доктор Гарет Райт (психолог) и харесвахте ли го?“.

Отговорите бяха, че е симпатяга.

— Той е луд — рязко отвърна Мегън. — Никой ли не го разбира?

Засрамена, че отново е избухнала, тя погледна към Брукс и се опита да се пошегува:

— Господи, скъпи, май имам нужда от екседрин.

Той не се усмихна.

— Може би имаш нужда от почивка. Работиш усилено от часове. Мегън, знаеш, че още не си готова за това.

Нежността в гласа му я накара да го послуша. Не си бе изградила защита срещу нежността. Извръщайки поглед от него, тя се опита да се съвземе.

— Просто виждам как ни се изплъзва — тихо изрече. — Той каза, че ще победи, и не понасям мисълта, че това може да се случи. Не ми казвай, че се нуждая от почивка. Най-силното ми желание е да видя главата му набучена на кол.

Джей въздъхна. Разбираше, че напрежението от това дело притиска ужасно Мегън. Тя беше перфекционистка, горда и с мания за контрол над нещата, както повечето ченгета, които познаваше. Гарет Райт я беше пречупил физически, а стресът след случилото се я потискаше психически.

Гарет Райт, който беше на свобода тази вечер.

Елън едва ли беше понесла новината по-добре от Мегън. Елън, твърде съзнателна, отдадена на онова, което смяташе за своя отговорност — правосъдието над всичко. Тя щеше да приеме този провал като неин личен и щеше да се бори с всички сили.

Искаше да бъде там при нея, след като беше научила новината за оправдаването. Но му се струваше много по-важно да е тук с О’Мали, да размишлява и да се рови във фактите.

Той, който беше свикнал да се плъзга по повърхността на живота, никога да не се замесва, да бъде само наблюдател.

Погледът му беше втренчен в килима пред камината, където двамата с Елън се любиха в събота.

— Имам нужда от едно питие — дрезгаво изрече той. — Ти искаш ли?

— Тъй като взимам лекарства, ще трябва да се примиря с кока-кола — отвърна Мегън. — С лед, моля — извика тя, когато той изчезна в кухнята.

Погледна към листовете, които бе наредила пред себе си на дългата маса. Бележки, факсове от колежите, където беше преподавал Райт, факсове от полицейски управления от същите райони, факсове от Националната служба за обществена безопасност. Не беше открила нищо съществено.

„Не можем да загубим — беше й прошепнал той. — Не можете да ни победите. Ние сме много добри в тази игра.“

Неволно потръпна.

Трябваше да се съсредоточи. Концентрацията я беше спасявала много пъти. Започна да проверява списъка с имената и обажданията, отбелязвайки онези, на които трябваше да позвъни сутринта. Връзките, които си бе създала на конференции и на програмата за агенти в Куантико. Не за пръв път откакто започна всичко това, тя се запита какъв щеше да е животът й, ако беше приела предложението да работи във ФБР в Мемфис. Мемфис беше далеч от Гарет Райт. Но също беше много далеч от Мич и Джеси, а тя не би ги изоставила за нищо на света.

Искането, което бяха отправили към Националната служба за обществена сигурност за неразкрити отвличания на деца и убийства в районите, където Прийст бе преподавал, не беше оправдало очакванията им. Нищо не съвпадаше със зловещата игра, която се играеше тук. Едва когато научи новината от съда за освобождаването му, й дойде наум, че може би не търсят в правилната посока. Явно Гарет Райт не искаше този случай да остане неразрешен. Изглежда, имаше намерение да обвини Пол Киркууд. Ако успееше, кой щеше да потвърди, че Пол не е вършил същото и преди?

Може би не се нуждаеха от неразрешените престъпления. Може би трябваше да потърсят в случаите, по които диренето е било преустановено. За съжаление никой в полицията нямаше желание да споделя информация по случаите, които са приключени, също и по случаите, които искаха да изчистят. Мегън знаеше, че ще са необходими дни, за да се доберат до нещо.

Трябваше да се насочи към вестниците. Моментално се зае с тази задача и започна да се обажда по различни инстанции, като помоли да й изпращат информацията на факса на Джей. Умоляваше и убеждаваше, лъжеше и се уповаваше на ранга си, който вече не притежаваше, сетне зачака, надявайки се, че накрая историята на Джош и Дъстин Холоуман ще бъде достатъчна, за да принуди абсолютно непознати хора в други щати да свършат работата, която всъщност не им се налагаше да вършат.

В края на деня пристигнаха няколко факса. Нито един от тях не съдържаше онова, от което се нуждаеха. Джей вкара същата молба в няколко компютърни мрежи, използвайки името и славата си като примамка. Досега не беше пристигнал никакъв отговор.

С изключение на това, че чувството й на безсилие и безполезност я беше напуснал. Гарет Райт й бе причинил много неща, но не беше успял да пречупи най-важното й качество, което я правеше добро ченге. Нейния ум. Нейното сърце. Упоритостта й. Все още можеше да върши работата си. Просто трябваше да подходи по-различно, това бе всичко.

— Господи — измърмори Брукс, взирайки се в монитора. — Всеки в тази проклета страна има да разкаже някаква история. Някаква жена от Арканзас твърди, че кучето й е отвлечено от извънземни.

— Звучи ми като роман — отвърна Мегън, ставайки от стола си. — Успя ли да привлечеш вниманието на някой друг, освен на лунатиците?

Той продължи да разглежда отговорите, прескачайки щатите извън областите на тяхното издирване и историите за посещения от други измерения. Тя наблюдаваше екрана зад него, едновременно разочарована и удивена.

— Ти си магнит за ненормалниците, Брукс. Това ли е цената на славата?

— Нямам нищо против да си платя цената — изръмжа той. — Стига да получа информацията, която търсим.

Въздъхна и потърка очи.

— Трябва да си почина. Трябва да се махна за малко оттук.

— Разбира се, аз ще остана.

— Сигурна ли си, че не искаш да излезеш? — попита той, обличайки шубата си.

— Сигурна съм. — Тя леко му се усмихна и седна на стола му пред компютъра. — Сигурно там има цяла тълпа. Поздрави Елън от мен.

Чу как вратата на кухнята се затваря, последва приглушения шум от мотора на джипа. Тя продължи да разглежда отговорите. Фаровете на колата все още можеха да се видят по Мил Стрийт, когато тя попадна на нещо.

Прочете оскъдната информация за престъпление, което е било разрешено преди десет години. Логиката й подсказваше, че това е доста неубедително, но беше първото нещо, което отговаряше на запитванията им.

Притискайки слушалката между рамото и ухото си, тя набра номера на полицията в Пенсилвания.

— Господин Брукс, мисля, че току-що попаднахме на нещо.

 

 

— Не смятахме, че ще се ровите толкова надълбоко — каза Слейтър, пристъпвайки в стаята с ръце, пъхнати в джобовете на черното си скиорско яке. — Разследването не е ваша работа.

— Напротив, работата ми е да докажа вината — каза Елън, използвайки периферното си зрение, за да открие нещо, което би могло дай послужи като оръжие.

Той поклати глава и се усмихна.

— Ако беше оставила разследването на ченгетата, може би нямаше да се налага да те убиваме.

— Ако ме убиете, ще ви открият. — Учуди се, че гласът й прозвуча толкова спокойно, толкова рационално, когато вътре в нея тревогата се засилваше. — Няма да отнеме много време на полицията да съберат две и две. Те ще следват същата следа като мен.

— Не смятам. Те ще са по-склонни да разсъждават както при случая с Енберг. — Преструвайки се на натъжен, той каза: — Горкият човек, просто не можа да понесе напрежението.

Представи си кабинета на Дени. Кръвта, съсирената кръв. Пръснатият по ламперията мозък. Отнесената от изстрела част от главата му. Догади й се.

— Никой няма да се хване на това — предизвика го тя, докато взимаше една от писалките на Камерън. Пъхна ръцете си в джобовете на вълненото си палто. — Не притежавам оръжие.

Слейтър направи още една крачка навътре в стаята.

— Съществуват много начини човек да се самоубие: като се обеси, отрови или си пререже вените.

Елън отстъпи назад. Ако поддържаше дистанцията и успееше да отиде от другата страна на масата за конференции… Ако само можеше да стигне до коридора…

— Трябва само да изпищя — каза тя. — Охраната…

— Добър опит, госпожице Норт, но случайно зная, че господин Стович смята, че вече нямате нужда от нея, след като делото на Райт беше отхвърлено.

Той тихо се засмя:

— Според моята добра приятелка Фийби старият Руди е бил доста ядосан от начина, по който си провалила делото.

— Би трябвало да си горд със себе си — каза Елън, отказвайки да се хване на уловката му. — Усилията ви се увенчаха с успех. Заблуждавахте ченгетата с един или друг инцидент. Подхвърлихте доказателство в шкафчето на Пол Киркууд. Заслугата е ваша, а не моя.

Той отново се усмихна и отметна косата от очите си.

— Да. Справих се добре.

— Ти си убил невинно дете.

— Хубаво преживяване, а?

— Нищо ли не изпитваш?

Той сви рамене, изглеждаше на шестнадесет години, невинен, сякаш нямаше представа за последиците от действията си.

— Наистина, беше прибързано да го удушим.

— Тогава защо не уби Джош?

— Защото планът не беше такъв. — Поклати глава. — Все още не схващаш. Играта е по-забавна, когато наблюдаваш действията на противника си.

— Не се ли притеснявате, че ще проговори?

— Не — безизразно изрече той, придвижвайки се напред.

— И се уморих да говоря с теб. Да се захващаме за работа, госпожице Норт.

Елън бе заобиколила масата, увеличавайки разстоянието между тях, но Слейтър бе по-близо до вратата. Стоеше тихо. Сякаш бе съсредоточил енергията вътре в себе си и тя го изгаряше, гореща и силна. Тъмните му очи блестяха, наблюдавайки я с хищно нетърпение.

— Ако смяташ, че ще те оставя да ме убиеш, не си толкова умен, колкото те мислех — каза тя. — Имам намерение да се съпротивлявам. Раните от съпротива ще предизвикат въпроси.

— Няма да има такива.

Тя пристъпи още една крачка, преминавайки покрай натрупаните папки, доклади и бележки — в тях нямаше нищо за Слейтър. Той беше прав. Ако не се беше ровила толкова надълбоко, ако не се беше обаждала на старите си познати от света, който бе оставила зад гърба си, никой нямаше да го погледне втори път.

— Кога те избра Райт? — попита тя. — Дали е разбрал нещо за теб, когато си се присъединил към програмата?

Гордост и радост се изписаха на твърде младото му лице.

— Той организира програмата заради мен — похвали се. — Аз съм причината за съществуването на „каубоите“. Не е ли възхитително? Програмата съществува, защото Гарет ме искаше.

Програмата, която беше добила национална известност и отговаряше за живота на толкова много младежи, бе започната като прикритие за покварата на едно момче.

— Само Райт ли е отговорен за това? — попита Елън, пръстите й стискаха писалката в джоба на палтото. Беше застанала срещу него. Бяха на едно и също разстояние от вратата. Беше с петнадесет години по-млад от нея, но тя щеше да се опита да му избяга, ако искаше да спаси живота си. — Прийст също ли е замесен?

— Няма да ти кажа всичко, Елън.

— Защо не? И без това ще съм мъртва.

— Така е, но не искам да умреш доволна. Искам да умреш, докато се питаш каква е истината. Това също е част от играта.

— Жалко — изрече тя, съсредоточавайки се върху гнева, а не върху страха си. — Да превърнеш такова интелигентно и талантливо момче в обикновен престъпник.

— В мен няма нищо обикновено, госпожице Норт — отбеляза. — Гарет превъзхожда останалите и е търсил дълго време, преди да ме открие — дете, което разбира играта.

— Превъзхожда? — Елън вдигна вежди. — Той е само един страхливец и убиец.

Очите му се присвиха, а страните му се зачервиха. От левия джоб на якето си извади зашеметяващ пистолет, черен пластмасов правоъгълник, който не изглеждаше по-зловещ от дистанционно.

— Престани с приказките, кучко!

Елън се втурна към вратата. Слейтър я хвана за ръката и насочи пистолета към гърдите й. Тя се отскубна, шест хиляди волта електричество се изхабиха в ръкава на палтото й. Изпищя, извади писалката от джоба си и я заби с дива ярост в лицето му.

Слейтър изкрещя, когато писалката се заби в бузата му. От раната рукна кръв. Елън не губи нито миг. Втурна се отново към вратата, като викаше за помощ, макар да знаеше, че сградата е празна и писъкът й никога няма да стигне до полицаите на входа.

Чуваше стъпките на Слейтър зад себе си и затича през външния кабинет. Хвърли поглед през рамо, удари бедрото си в ръба на бюрото на Фийби. Пред очите й избухнаха звезди. Едва не се просна на бюрото, дясната й ръка се удари в машинката за телбод, тя я сграбчи и продължи да бяга.

— Проклета кучка! — хълцаше зад нея убиецът.

Той се хвърли върху нея, когато тя отваряше вратата, и я повали на пода. Удари силно челото си. Дъхът й замря от болка. Обаче се опита да се изправи на колене и да го отблъсне.

Слейтър стисна рамото й, опитвайки се да я притисне към пода. Елън захапа пръстите му, кръвта, стичаща се от лицето му, попадна в очите й. Неочаквано се извъртя под него и го удари с телбода по слепоочието.

Изправи се и се затича, осъзнавайки твърде късно, че е тръгнала в погрешна посока — обратната на отдела на шерифа. Сега трябваше да стигне до първия етаж.

Слейтър я настигна до стълбището и се вкопчи в яката на палтото й. Дръпна я толкова силно, че тя едва не падна. Вдигна зашеметяващия пистолет, но Елън блокира удара с рамото си. Пистолетът избръмча гневно. Нямаше да има рани, така й беше обещал. Ако я беше хванал в началото, наистина щеше да бъде така. Високият волтаж щеше да я направи безчувствена, а той бързо и лесно щеше да пререже китките й. Лявата й ръка беше заклещена между телата им. Елън пипнешком откри тестисите на Слейтър и силно ги стисна. Вой проби тъпанчетата на ушите й и той я блъсна, превивайки се на две. Кракът й се удари в стъпалата, сетне тя падна и изпусна телбода.

„Ставай.“

„По дяволите. Нямам избор. Бягай сега, после ще мислиш.“

— Време е да умреш, рожденичке.

Рожден ден. Тридесет и шест. Рожденият ден, от който Елън се ужасяваше. Неочаквано тридесет и шест й се сториха много малко.

Изправи се, но се препъна. Протегна ръка към парапета, пръстите й дращеха по грубата мазилка, кокалчетата й се разраниха.

Стълбището беше слабо осветено от коридорите на горния и долния етаж. Светлините на охраната. Те не осигуряваха безопасност. Спомни си тихия подигравателен глас: „Шефът ти трябва да поговори с някого за безопасността. Това е доста важно дело. Всичко може да се случи.“

Стигна до третия етаж и зави по коридора, насочвайки се на изток. Ако можеше да стигне до източното стълбище… Ако можеше да стигне до алеята между сградите… Нямаше да посмее да я нападне на тротоара до отдела на шерифа.

— Хванахме те, кучко!

В кабинетите, покрай които тичаше, се чуваше как звънят телефони. Кабинетите бяха заключени. Нападателят й тичаше зад нея и се смееше. Звукът я пронизваше като копие, като мисълта, че ще я убие. Гонитбата може би не влизаше в плановете му, но се беше превърнала в част от играта.

Играта. Безумието й беше ужасяващо като перспективата да умре. Разруши системата. Прекърши живота. Нищо лично. Просто игра.

Затича покрай съдебната зала на съдия Грабко и заобиколи ъгъла, който водеше обратно към южното стълбище. Някакво скеле препречи пътя й. Скелето за ремонта. Господи, щеше да умре заради глупавата гипсова мазилка.

— Шахмат, умна кучко.

Североизточното стълбище й се стори ужасно далеч. По средата на коридора имаше желязна врата, която блокираше пътя между затвора и съда. Хвърли се към алармената система на стената, грабвайки стъклената тръба, която щеше да повика помощ.

Тръбичката се счупи. Нищо. Нито звук.

— О, Боже, не! — Тя задращи по безполезния панел. Проклети ремонти. Монтираха нови аларми. Истинско произведение на изкуството.

— Хайде, Елън. Бъди добра кучка и ме остави да те убия.

Тя грабна дръжката на вратичката, зад която беше противопожарният маркуч.

— Трябва да умреш, кучко. Трябва да спечелим тази игра.

Хвана ръката й.

Пръстите му стиснаха дръжката на брадвичката.

Използва тежестта на тялото си и затръшна вратата, счупвайки китката й. Елън изпищя. От силната болка падна на колене.

Люлеейки счупената си ръка, тя коленичи в краката на убиеца си. Наоколо се търкаляха строителни материали и празни кутийки от безалкохолни питиета, подът беше покрит с фин слой мазилка.

— Хайде, Елън — изрече той, клякайки. — Бъди добра кучка и ме остави да те убия.

Не забеляза дясната й ръка, докато не се отвори на сантиметър от лицето му и не хвърли от мазилката в лицето му.

Елън се обърна и взе брадвичката. Извъртя се точно когато Слейтър се хвърли върху нея, хващайки я за глезените и удряйки я по бедрото със зашеметяващия пистолет.

Електрическият ток премина и атакува нервите й. Удари я моментално в мозъка, оставяйки след себе си обърканост. За част от секундата се лиши от контрол върху ръцете и краката си. Чувстваше се като камък, брадвичката се плъзна на около пет метра от нея.

Лежеше върху праха от мазилката с широко отворени очи, когато Слейтър се надвеси над нея.

— Някои се издигат от греха, други пропадат от добродетел — промърмори той. — Някои в добродетел умират.

 

 

Диспечерката, закръглено момиче със скандинавски черти, светлоруса коса и униформа, поведе Джей по алеята между отдела на шерифа и съда, заявявайки му, че би трябвало да играе в „Оправдано убийство“ на мястото на Том Круз.

Той й се усмихна.

— Благодаря, Минди, но ми е по-лесно да съм писател. Наистина нямам нищо общо с филма.

Всъщност историята беше съвсем различна, когато я заснеха в Холивуд. Нямаше значение. Това беше само представление. Така или иначе, беше си получил парите.

Някъде в изкривеното му съзнание проблесна угризение. Хората, за които пишеше, бяха истински, а не измислени герои. Трябваше да живеят и след престъпленията, които толкова го интересуваха. Бяха хора като Хана, Мегън и Елън.

— Е, би трябвало да помислиш за това — продължаваше да дърдори Минди, отключвайки вратата на Съдебната палата. — Ти си далеч по-привлекателен от него. Всъщност брадичката му не е хубава. Не че не е приятен. Напротив. Но щеше да се подредиш по-нагоре в класацията на „Пийпъл“ от него. Не зная кой ги измисля тези неща. Той е сциентолог. Знаеше ли го това? Това малко ме плаши. То е нещо като култ или нещо подобно. — Малките й очи изведнъж се разшириха. — Ти нали не си такъв?

— Не, госпожице. Аз принадлежа към религията, която се кланя на змиите — провлечено изрече той, вдигайки ръце нагоре, сякаш във всяка държеше по няколко змии. — Няма нищо по-извисяващо.

Горката Минди. Момичето отстъпи назад, опитвайки се да не издаде ужаса си. Джей любезно й благодари и тя тръгна обратно към отдела на шерифа.

Той се насочи в мрака към стълбището, представи си лицето на Елън, когато й каже, че О’Мали му помага да се ровят в миналото на Райт.

Изкачи се на втория етаж и поклати глава, когато забеляза вратата на кабинета на окръжния прокурор отворена, вътре светеше. Не си беше направил труда да отиде до къщата на Елън въпреки късния час. Тя не би се скрила у дома. Щеше да е на работното си място и да се рови в случая още по-усилено.

Очакваше да я открие в залата за конференции, наведена над купища показания, но стаята беше празна. Нервите му се изопнаха, когато погледна към разпилените по пода документи. Листове, обагрени с петна яркочервена кръв.

Елън лежеше на мръсния под като счупена кукла, ръцете й бяха разперени встрани под странен ъгъл. Напрягаше се да накара мозъка си да проработи, опитваше се напразно да накара ръцете си да се раздвижат. Беше чула стъпки и знаеше, че в сградата има и друг човек. При звука на гласа на Джей, който я викаше по име, тя се опита да изкрещи, но от гърлото й не излезе нито звук. Слейтър я наблюдаваше, сетне силно я стисна за гушата.

През последните няколко минути той се опитваше да отреже въже от скелето и да направи примка. През това време тя лежеше безпомощно, неспособна да помръдне, но го наблюдаваше. При първия звук, показващ, че в сградата има друг човек, той приклекна до нея и стисна шията й.

Тя затвори очи и се опита да насочи мислите си към Брукс. „Моля те, ела да ме търсиш, Брукс! Моля те, качи се на горния етаж. Моля те, побързай.“

Под тях отново прозвучаха стъпки. Забързани. Сетне преминаха в бяг. Отново изпищя в ума си, но никакъв звук не се изтръгна от стиснатото й гърло. Какво щеше да стане, ако Джей не дойде? Ами ако напуснеше сградата и се върнеше в отдела на шерифа? Слейтър щеше да има време да я убие и да се измъкне. Дори ако не успееше да го направи така, че да изглежда като самоубийство и да заличи всички следи след себе си, въпреки това щеше да я убие и да избяга.

Трябваше да направи нещо, и то веднага.

Започна да усеща ръцете си. Първо под формата на пулсираща болка в счупената й лява китка, сетне като мускулни спазми. Ако можеше да възстанови връзката между мисълта и движението…

Пръстите й бавно се свиха в юмрук, събирайки парчета стара мазилка. Щеше да има само един шанс. Ако се провалеше…

С цялата концентрация, на която беше способна, тя заповяда на ръката си да се раздвижи, заповяда на пръстите си да се разтворят. Някои от парченцата мазилка изпаднаха. Някои се удариха в парапетите и отскочиха назад. Останалите заплуваха в пространството и паднаха на първия етаж. Неуспешен опит да спаси живота си. Ако Джей не я търсеше… Дори ако го беше забелязал, можеше да е зает с мислите си, за да обърне внимание.

Слейтър намери опита й за твърде важен. Пръстите му застискаха гърлото й още по-силно. Той се наведе близо до лицето й и прошепна в ухото й:

— Проклета кучка. Мъртва си. Още сега.

Впи зъби в ухото й.

Устата на Елън се разтвори широко и тя се опита да си поеме дъх, успявайки само да изплюе праха. Погледът й се замъгли. Белите й дробове изгаряха от отчаяната нужда от кислород.

Инстинктът за оцеляване й даде нови сили. Ритайки, замахна с ръка назад, закачайки с пръст раната на лицето му и го заби вътре в нея.

Парченца мазилка, посипващи се по пода на ротондата, привлякоха вниманието на Джей, докато тичаше към стълбището. Сетне се разнесе писъкът — задавен, мъжки.

— Елън!

Той изкрещя името й, докато се изкачваше тичешком. Ако тя беше там горе и не можеше да издаде никакъв звук, за да го повика, то нямаше време за губене. Не можеше да си позволи лукса да повика ченгетата.

Стигна до третия етаж и побягна по коридора, без да има представа на какво ще се натъкне — на нож, на куршум или на труп. Не мислеше за собствената си безопасност. Единствената му мисъл беше насочена към Елън.

— Елън!

Слейтър я удари по главата, по счупената китка, махна ръката й от лицето си. Изправи се точно когато Джей се появи в северния край на коридора. Грабвайки брадвичката, той се втурна към него.

Залитайки, Елън се изправи на колене. С ужас наблюдаваше как Слейтър размахва брадвичката като бейзболна бухалка.

Джей отскочи встрани и острието на брадвичката изсвистя във въздуха. Профуча страшно близко. Преди убиецът да успее отново да я размаха, Джей пристъпи към него и заби юмрука си в челюстта му. Той залитна и падна на едно коляно.

Изправи се и замахна отново с брадвичката. Брукс се снижи и го удари силно в гърдите, изваждайки въздуха от дробовете му. Той изпусна оръжието си. Брадвичката падна на пода и се плъзна встрани. Джей се прицели отново в челюстта на Слейтър, но той успя да избегне удара и да го свали на пода.

Джей силно удари гърба си в пода. Преди погледът му да се проясни, Слейтър беше над него, на слабата светлина проблесна острието на ловджийски нож, който беше извадил от палтото си.

Елън с усилие се изправи на крака, когато Джей падна на пода. Страх, ярост и болка преминаваха на вълни през нея. Слейтър беше ключът към злото, което беше заразило нейния рай. Беше убил Дени Енберг и Дъстин Холоуман. Щеше да убие и нея, ако не се беше появил Джей. А сега искаше да убие него.

Джей успя да избегне първия удар с ножа, въпреки че острието сряза ръкава на шубата му и във въздуха се разхвърча пух. Нямаше подобен късмет втория и третия път.

Слейтър мушкаше злобно с отворена уста, раната на лицето му се издуваше и хлътваше, докато дишаше, кръв и слюнка пръскаха наоколо. Острието на ножа се заби в горната част на ръката на Джей, когато се опита да се защити, разкъсвайки шубата и мускула, удряйки се в костта. Удари го с другата си ръка, оставяйки тялото си незащитено.

Острието потъна дълбоко в дясното му рамо и в мозъка му избухна непоносима болка като черен облак, замъглявайки погледа му. Усещаше как кръвта тече като вода от извор, а ръката му изтръпна.

„Движи се, движи се, движи се!“

Извръщайки се, успя да свали Слейтър от себе си и започна да отстъпва.

Удари се в парапета към ротондата и видя как убиецът отново взима ножа и го вдига високо, погледът му беше животински и кървясал, беше лишен от всичко човешко.

Стотина трудни и ясни истини преминаха през ума на Джей със скоростта на светлината. Никога нямаше да се запознае със сина си. Беше изгубил много време с омразата си. Единствените хора, които щяха да тъгуват за него, бяха тези, които печелеха пари от него. И онова, което беше започнало между тях с Елън, щеше да умре в този момент.

Крещейки, Слейтър вдигна ножа. Елън се хвърли към него, удряйки го странично по врата със зашеметяващия пистолет, изпращайки шейсет хиляди волта електричество директно в мозъка му.

С широко разтворени очи той се отпусна на пода, тялото му се тресеше в конвулсии, сетне остана напълно неподвижен.

Елън се вгледа в него, ужасът от последните няколко мига я връхлетя. Силите й я напуснаха и тя започна силно да трепери.

— Всичко е наред — прошепна Джей и я притисна към себе си. Зарови лице в меката й хладна коса и я целуна.

— Всичко свърши, скъпа. Край.

Коварна вцепененост започна да обхваща тялото му, пропълзявайки към мозъка му. Усети как енергията му сякаш оформи светещо кълбо и то бавно започна да се отделя от наранената обвивка на тялото му. Бореше се с усещането, въпреки че беше много съблазнително. Всичко, което искаше, бе да прегръща Елън, да я защити.

— О, Боже, ти кървиш! — прошепна тя. Опита се да спре кръвта с ръка, но тя се стичаше между пръстите й.

— Не се притеснявай — каза й той. — Не мога да умра като герой. — Отправи към нея бледа усмивка. — Това ще е твърде нелепо.