Тами Хоуг
Виновен като греха (34)

Глава 33

„Татко, можеш ли да ме вземеш? Мама закъсня, а аз искам да се прибера у дома.“

През последните три седмици гласът на сина му го преследваше непрекъснато. Безкрайни спирали от невинност и обвинения, които се впиваха в мозъка.

И гласът на Мич Холт, тих и напрегнат:

„Какво си мислил, Пол, по дяволите! Мили Боже! Джош ти се е обадил за помощ! Трябвало е просто да му отговориш! Престорил си се, че не си го чул. Задържал си касетата цели три седмици и не си казал нито дума! Как ще обясниш това, Пол?“

Следваше леденият глас на Елън:

„Защитата изгражда обвинение срещу вас, господин Киркууд. Макар че не съм съвсем убедена дали това не е работа за мен. Излъгали сте полицията. Задържали сте информация…“

„Ти обвини Хана — беше казал Мич. — През цялото време хвърляше вината върху нея. Ти, кучи сине! Дори нямаш куража да се изправиш и да кажеш истината.“

Истината ще те освободи.

Истината можеше да го съсипе.

Не можеше да повярва, че това се случва. След всичко, което беше преживял. След страданията, които изпита. Сега пък това. Предателство от единствения човек, който мислеше, че го обича. Карън.

Не можеше да разбере как се беше обърнала срещу него. Тя го обичаше. Искаше да има деца от него. Бракът й с Райт беше грешка — беше го казвала много пъти. Гарет Райт не можеше да й даде онова, от което се нуждаеше, онова, което искаше. Той обичаше работата си, а не съпругата си.

Пол потръпна при спомена за съдебната зала.

Всички очи бяха вперени в него, жадни, обвиняващи го. Репортерите също се бяха обърнали срещу него. Проклети да са. От самото начало искаха да направят от Хана героиня. Майката, измъчвана от вина! Хана със златните коси и сините очи. Хана, преданата лекарка, жената на годината! Хана, Хана, Хана!

Сега щяха да се обърнат към нея с още по-голяма симпатия, а той щеше да е жертвеният козел. Никога нямаше да се запитат какво го беше принудило да излезе от дома си. Няма да искат да чуят, че Хана не беше истинска съпруга, че пренебрегваше децата си заради скъпоценната си кариера, че беше направила всичко възможно, за да го лиши от мъжкото му самочувствие.

Беше решил да се опита да отиде при нея, преди да я нападнат журналистите, но те бяха навсякъде, въртяха се около него, задаваха въпроси. Последваха го, когато потегли с колата си. Накрая излезе на междущатското шосе, форсира двигателя на селиката и ги остави зад себе си, като вдигна над сто и осемдесет километра в час.

Сега беше тъмно. Репортерите сигурно бяха ходили до къщата и я бяха напуснали. Преди завръщането на Джош Хана не им беше казала нищо — беше дала само едно интервю и й бяха направили само една снимка в доброволческия център заедно със свещеника. Пол смяташе, че тя отново ще ги отблъсне, дори ако това ги лишаваше от шанса да го унизят. А репортерите щяха да я нарекат благородна и изстрадала, щяха да я обрисуват като нещастната измамена жена. При тази мисъл стомахът му се сви.

Гневът и тревогата се смесваха в него като киселина, като вирус, който беше влязъл в системата му и пулсираше под кожата му. Разпространи се в мозъка му като отровна гъба, от което се почувства като трескав.

Подкара колата по Лейкшор Драйв, преминавайки бавно покрай къщите, които беше харесвал заради престижа им, към дома, който беше искал, с гледката към езерото и парка. Това беше животът, към който се стремеше от младини. Сега всичко щеше да остане на Хана. Тя щеше да получи симпатиите и дома. Иронията беше горчива като жлъчка.

Преминавайки покрай дома на Райт, той потисна желанието да спре пред вратата. Искаше му се да види лицето на Карън, когато застане пред нея.

„Обичам те, Пол… Искам да имам дете от теб, Пол… Бих направила всичко за теб.“

Освен да излъже в съда.

Можеше да му даде алиби. Вместо това тя стовари всичко върху него. Малко любов.

Жени. Всички до една са кучки. Проклятие за него. Майка му, Хана, О’Мали, Елън Норт… Карън.

„Останах до късно, защото с Пол Киркууд имахме връзка.“

В минало време.

„Обичам те, Пол… Искам да имам дете от теб, Пол… Бих направила всичко за теб.“

Грешка.

Господ му беше свидетел, беше допуснал много, а най-голямата беше, че бе запазил проклетата касета.

„Знаем, че обаждането е било преди шест и половина, Пол. Къде беше тогава? Чу ли го? Къде отиде, след като си напуснал кабинета си? Защо не можем да открием никого, който да потвърди думите ти? Защо не ни каза за обаждането, Пол? Как можа да хвърлиш вината върху Хана?“

Защото грешката беше нейна. Цялата. Ако беше изпълнила ангажимента си… ако беше взела сина им… ако беше добра съпруга…

 

 

Вината беше последното нещо, което Хана искаше да изпита. Тя я преследваше от седмици насам. Чувстваше се виновна за отвличането на Джош и за смъртта на пациентката си. Но това, което изпитваше тази вечер, беше различно, по-маловажно, незаслужено.

Можеше ли да бъде по-добра съпруга, любовница, по-снизходителна и не толкова критична? С какво бе предизвикала омразата на Пол? Защо се беше обърнал към Карън Райт?

Въпросите я вбесяваха. Имаше много по-важни неща. Дали Пол е бил в кабинета си, когато Джош се е обадил онази вечер? Защо беше излъгал за пикапа и за толкова много неща? Вероятно защото възможните отговори на тези въпроси я плашеха толкова силно, тя оставяше други неща да заангажират вниманието й. Те я разгневяваха, защото мислеше за тях, но поне не изкарваха съпруга й чудовище.

„Смятате ли, че съпругът ви е отвлякъл Джош?“

„Смятате ли, че е убил момчето на Холоуман?“

„Той е имал достъп до пикапа…“

„Знаели ли сте за любовната му връзка?“

— Проклет да си, Пол — прошепна тя. Извади ръцете си от сапунената вода, взе кърпата за чинии и я притисна до лицето си.

Не знаеше още колко може да понесе. Даун й беше съобщил за убийството на Дъстин Холоуман и беше изпитала ужас и облекчение, че това се беше случило с нечие чуждо дете. Джош съвсем се беше затворил в себе си, но въпреки това беше при нея, физически. И докато двамата бяха заедно, съществуваше надежда. Сетне пристигнаха новините от съдебната зала. Не ги научи от Мич или от Елън, а от журналистите, които бяха дошли в къщата, настоявайки за отговори, сякаш им дължеше такива.

„Можете ли да коментирате връзката на съпруга си с жената на мъжа, заподозрян в отвличането на сина ви?“

Ако преди беше изнервена, то в този момент тя беше готова да прекрачи границата. И за кой ли път се обърна към Том Маккой.

„Господи, Хана, та ти дори вече не го наричаш отец.“ Припомни си, как използваше тази титла, когато разговаряха, за да не го разстройва или да загуби приятелството му. Но в сърцето си не мислеше за него като за отец. Нуждата, която изпитваше за компанията му, подкрепата му или утешителните му думи, бе много по-силна.

„А хората си мислят, че Пол е лош, защото ме предаде. Какво биха казали, ако знаеха, че съм се влюбила в свещеник?“

Разбира се, никой нямаше да го узнае, най-вече самият Том. Беше твърде добър приятел, за да го загуби. Когато научи новините от съда, тя му се обади. Той дойде и прогони журналистите, насили я да хапне пилешка супа и прочете приказки на децата. Двамата седяха на спалния чувал в стаята на Джош, наблюдавайки го, докато заспи. После Том я изведе от стаята, защото знаеше, че се нуждае от почивка, но никога не би си я позволила.

През тялото й премина тръпка на желание и тя затвори очи, за да се овладее. Не беше ли понесла достатъчно, без да се влюбва в мъж, който никога нямаше да притежава?

Шумът от отварянето на вратата на гаража я изтръгна от самосъжалението, в което беше изпаднала. Див, примитивен инстинкт я накара да грабне ножа. Убиецът на Дъстин Холоуман все още беше на свобода. Кой можеше да гарантира, че няма да се върне за Джош? Ако Джош можеше да го разпознае…

Вратата на кухнята се отвори и Пол се втренчи в ножа, който тя държеше.

— Предполагам, че ми е ясно какво би искала да направиш с него — каза той.

Паниката премина, оставяйки след себе си само гняв. Хана остави ножа.

— Не си струва усилието.

Той горчиво се изсмя:

— А репортерите се чудеха защо съм те лъгал.

По някакъв начин признанието на вината от неговите уста й се стори още по-болезнено. Същата уста, която й беше говорила за любов и вярност. Беше целувала тези устни на шега и страстно. Беше обичала усмивката му и се беше притеснявала, когато се цупеше. Тези устни бяха изрекли лъжа и бяха целували друга жена.

Искаше й се да се нахвърли върху него, да го накаже. Но когато отвори уста, за да проговори, яростта й я напусна.

— Обичах те — изрече тя, осъзнавайки внезапно, че това не е истина. Беше обичала някой друг, не този огорчен, гневен мъж. — Какво се случи, Пол? Какво стана с теб?

— С мен? — попита невярващо той. — Може би, ако беше обърнала внимание на нещо друго, освен на кариерата си през последните няколко години, нямаше да ми задаваш този въпрос.

Хана поклати глава.

— Не, Пол, не става дума за работата ми. Този път става дума за теб. Ти се отдалечи. Отиде при друга. Ти направи своя избор. Ние имахме нещо чудесно, но ти го захвърли.

— Да, добре, обвинявай ме — нетърпеливо изрече той, минавайки покрай нея.

— Ще те обвинявам — остро отвърна тя. — Ще ми се да знам за още какво трябва да те обвинявам.

Той се извърна и свъси вежди.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че Джош ти се е обадил, а ти не си направил нищо.

— Не бях в…

— Никой не може да каже къде си бил. С нея ли беше? — Тя посочи укорително към къщата на Райт. — Когато бях полудяла, опитвайки се да открия Джош, опитвайки се да се свържа с теб, ти си се чукал с Карън Райт? Къде беше ти, когато Джош имаше нужда от теб?

— Беше твой ред да…

— Не! Да не си посмял да ме обвиняваш. Опитвах се да спася човешки живот. А ти си се чукал като животно — или още по-лошо. И имаш наглостта да обвиняваш мен, сякаш ти не си направил нищо лошо, сякаш не си лъгал мен и полицията и не си сторил кой знае още какво!

Намекът вбеси Пол. „Защитата гради обвинение срещу вас, господин Киркууд…“

— Никога не бих наранил Джош — възрази той.

В очите й се четеше съмнение.

— Тогава защо той не иска да се доближиш до него?

— Не можеш да вярваш, че аз съм го отвлякъл. — Пристъпи към нея, искаше му се да я раздруса силно. — Не може да го мислиш!

— Защо не? Ако си излъгал за всичко останало!

„Защитата гради обвинение срещу вас, господин Киркууд…“

Пресата го преследваше. Обвинението го наблюдаваше. Сега пък това. Света Хана раздава правосъдие. И никой нямаше да я обвини. Тя беше добрата, той беше нищо, никой. В този момент я мразеше достатъчно, за да пожелае смъртта и.

Самообладанието му го напусна. В ума му нямаше мисли, само гняв, желание да направи нещо.

— Кучко!

Хана забеляза как ръката му замахва. От удара главата й се отметна назад. Тя залитна, изгуби равновесие. Досега никой не я беше удрял. Често беше виждала резултатите от насилие в спешното отделение, но дори в най-ужасните си сънища не си беше представяла, че ще се превърне в жертва.

Пол се нахвърли към нея, очите му бяха изпълнени с гняв, устните му бяха изкривени.

— Пол, недей! — извика Том Маккой, втурвайки се в кухнята.

Пол се извърна към него. Том го възпря, удари го по устата и го свали на колене. Действаше механично, инстинктивно. Остана потресен. Гледаше към Пол, който бе притиснал ръце към устата си, между пръстите му се стичаше кръв.

— Защо дойде тук, Пол? — попита той. — Не навреди ли достатъчно?

Пол сърдито го изгледа, избърсвайки устни в ръкава на палтото си, и се изправи на крака.

— Дойдох да си прибера нещата.

Том поклати глава.

— Тук няма нищо за теб. Махай се.

— Не можеш да ме изхвърлиш от собствената ми къща.

— Това не е твоят дом — каза Хана. Болката вътре в нея си съперничеше с тази от пулсиращата й челюст. — Ти сам се отказа от правата си тук. Махай се, преди да съм повикала полиция.

Той изгледа Хана, сетне отец Том, който беше облечен в джинси и фланела.

— О, разбирам — изрече заядливо.

— Не го казвай, Пол — предупреди го Том. — В момента не смятам, че е грях да те пребия от бой.

Настъпи мълчание. Пол взе кърпата за чинии и я притисна до устата си.

— Ще ти изпратя нещата — промълви Хана.

Облегна се на хладилника, когато той излезе. Чу как задната врата се затвори. С крайчеца на окото си видя коледната им снимка все още прикрепена с магнит за вратата на хладилника.

— Добре ли си? — попита Том, пристъпяйки към нея.

— Не — прошепна тя.

Той я прегърна, сякаш това беше най-естественото нещо на света, погали я по косата, а тя отпусна глава на рамото му. Любовта, която изпитваше, беше най-чистата и най-силната в живота му. Обичаше я така, че би сторил всичко за нея. Не разбираше как това може да е грешно.

— Не разбирам — промърмори тя, прегръщайки го силно. — Животът ни беше хубав. Защо всичко трябваше така да свърши?

Не можеше да сподели отговора си с нея — „Значи можеш да ме обичаш.“ Не знаеше дали това е волята Божия, или неговата собствена.

Знаеше какво би му казал епископът — това е изпитание на вярата и на задълженията му към Църквата. Мисълта, че Бог използва хората по този начин, като пионки в игра, само го накара да се разбунтува още повече.

— Съжалявам, Хана — прошепна той. — Бих направил всичко, за да променя нещата.

— Просто искам да се махна от всичко това. Да взема децата и да замина някъде, където да започна всичко отначало.

— Знам.

— Ще дойдеш ли с мен? Ще ми е нужен приятел — изрече тя, преструвайки се, че това е шега.

Но когато вдигна поглед към него, онова, което видя в честните му сини очи, не беше смях, там прочете истината. Истината, която не се нуждаеше от думи. Истината, която той запечата на устните й с целувка. Целувка нежна и сладка, изпълнена с обещание, за което беше готова да се хване с две ръце и да го използва като щит срещу несигурното бъдеще.

Вместо това тя се отдръпна от него. Дълго стояха така един срещу друг и се питаха накъде да се отправят.

 

 

— И накъде да тръгнем оттук нататък? — попита Камерън.

Бяха се събрали в „бойната стая“ в полицията, където линията на времето от последните три седмици продължаваше по протежение на цялата стена.

— Трябва да разгледаме подробно действията на Киркууд — каза Вилхелм. — Да разберем дали не е бил в неподходящо време на неподходящо място. Да конфискуваме телефонните му записи. Да проверим…

— Какво ще кажете за заподозрения, с когото разполагаме в момента? — раздразнено попита Мич. — Гарет Райт.

— Но записът…

— Не доказва нищо.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо? Момчето се е обадило…

— А Пол е бил зает с друго.

— Но любовницата му не може да потвърди времето…

— А защо би запазил записа? — попита Камерън.

— Бил е гузен — просто отвърна Мич.

— Да. — Стайгър продължи да дъвче клечката си за зъби. — Вина, която може да го отведе в щатския затвор.

— Не ставай глупав! — рязко изрече Холт. — Ако Пол беше виновен за отвличането на Джош, първото, което щеше да стори, е да изтрие записа от касетата. Ако беше отвлякъл момчето, никога нямаше да отиде до къщата на Рут Купър и да каже, че търси проклетото си куче.

— Освен ако не е луд.

Вилхелм беше като кученце, получило нова гумена играчка.

— Да, но има връзка с пикапа. Да не забравяме и реакцията на момчето. И…

— И имаме човек, който утре ще бъде изправен пред съда — строго изрече Елън. — Ние изградихме обвинение срещу Гарет Райт. Мич го арестува. О’Мали го разпозна. Наш свидетел идентифицира Гарет Райт. Какво, по дяволите, правите, за да ми помогнете за процеса срещу него?

Агентът се нацупи и сведе поглед към кафето си.

— Райт не може да е отвлякъл детето на Холоуман.

— Сега не се занимаваме с това — напомни му Елън. — Сигурна съм, че искаш да загънеш всички престъпления в хубав пакет с един извършител и да продължиш нататък, но такива неща не стават. Съсредоточили сме се върху играта на Райт и съучастника му. Опитал ли си се да се замислиш, агент Вилхелм, че искат да те накарат да се втурнеш след Пол Киркууд?

— Трябва да проследим всички възможни варианти, госпожице Норт — възрази той. — Помолих господин Стович да ни даде заповед за обиск в дома и кабинета на Пол Киркууд, както и за шкафчето, което е наел в складовете в южната част на града. Ще го направим тази вечер, ако ги получим навреме. Зависи от това, какво ще открием на записите. Бих казал, че гледахме в друга посока достатъчно дълго, що се отнася до Пол Киркууд.

Елън не можеше да спори. Въпреки че никак не й беше приятно разследването да поема в друга посока, изглежда, нямаха голям избор. Костело беше предал текста от касетата на пресата. Полицията трябваше да действа.

Погледна към Камерън.

— Ще отидеш ли с тях?

— Разбира се.

Обръщайки се към Мич, тя попита:

— Докъде стигнахте с Тод Чайлдс?

Той се намръщи.

— Да, бях заплашен със съд за незаконен арест.

Елън се престори на изненадана.

— Наистина ли господин Чайлдс е добил впечатлението, че ще го арестуват?

— Недоразумение — отвърна той. — Успокои се, след като му дадохме чаша кафе.

— И взехте отпечатъците от чашата?

— Сега ги проверяват в Сейнт Пол. Ако съвпаднат с тези в кабинета на Енберг, положението ще се измени.

— Кога ще разберете?

— След няколко дни.

— Прослушването ще се проведе утре сутринта — напомни Камерън. — Грабко може да се произнесе още утре следобед.

— Трябва да направим още нещо тази вечер — каза Елън.

Стайгър се изправи. Беше махнал лепенката от носа си, но синината още се забелязваше, беше се разпространила по скулите му, сякаш беше индиански воин.

— Ако Грабко отхвърли обвинението, ти винаги ще можеш отново да повдигнеш обвинение. Не е толкова страшно.

Тя се втренчи в шерифа.

— И ако той не се качи на колата си и не отпраши в неизвестна посока, евентуално може да се яви в съда. Искам да го прикова още утре.

— Моите хора проверяват отново всяка следа от Кемпиън — каза Стайгър и се отправи към вратата, обявявайки събранието за приключило. — Но не се надявайте много.

Съзирайки шанса си да се махне, Вилхелм бързо го последва.

— А… да… шерифе. Исках да разговарям с вас за тези неща.

Елън ги наблюдаваше, обзета от гняв и отчаяние. Ако планът на Райт бе да разделя и да владее, то тази вечер беше успял. Откриването на касетата на телефонния секретар на Пол Киркууд беше като клин, който раздвояваше екипа й дори повече от отвличането на Дъстин Холоуман.

— Камерън, върви и им предложи няколко съвета — изрече тя с многозначителен поглед.

Той грабна палтото си и бързо излезе.

Настъпи мълчание, преди Елън отново да се обърне към Мич:

— Е, мислиш ли, че ще успея да победя, след като хората ни смятат, че би трябвало да помоля съдията за отлагане на делото?

— Няма да се присъединя към техния клуб. Изискванията за членство са много ниски. Кой още ще участва в делото?

— Нека видим — започна да размишлява тя, потупвайки брадичката си с пръст. — Без да те слагам в сметката. Всички. Стович, окръжният прокурор, пресата и половината от населението на Дийр Лейк.

— Пълни глупости.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Забрави ли за разгрома на Оли Суейн.

— Съжалявам. Не.

Тя въздъхна и се изправи с енергията на деветдесетгодишна старица, болна от артрит. Загледа се в линията на времето, надявайки се тя да й помогне да стигне до някакво заключение. Да стигне до Голямото разкритие, което да сочи към Тод Чайлдс и Гарет Райт. Нищо не се случи, освен че думите и стрелките станаха по-неразбираеми, безнадеждна бърканица от драсканици. Единственото име, което й се наби на очи, беше това на Пол Киркууд.

Пикапът на Оли беше принадлежал на Пол. Пикапът, който не им помогна с нищо. Пол им беше предложил извинения вместо алиби. Нямаха категорични доказателства срещу него. Той беше търсил неуморно сина си при ниските минусови температури. Синът, който не му позволяваше да се доближи до него.

— Какво мислиш за Пол? — тихо попита тя.

Лицето на Мич беше безизразно, докато се доближаваше до линията на времето, очите му се спираха на всяка бележка, в която се споменаваше Пол.

— Казах го и преди — на хората би им харесало Пол да е лошото момче. Той е неизвестен и не е харесван. По-скоро биха си помислили, че някой като него би извършил всичко това, вместо да повярват, че Гарет Райт е гениален злодей.

— Така мислеха някои, когато Джош го нямаше — отвърна Елън. — Искаха да хвърлят обвинение върху някой от семейството. Но как могат да го свържат с Холоуман? Няма смисъл.

— Зависи как искаш да го извъртиш, съветничке. Кой кого обвинява?

— Няма подобни съмнения, нали?

Той прокара ръка по косата си. Умората се беше изписала на лицето му.

— Чувствам, че не го е извършил, но както изтъкна Мегън няколко пъти, може би съдя от собствен опит. Независимо от това Вилхелм беше прав — трябва да разровим нещата колкото е възможно повече. Не очаквам с нетърпение заповедта за обиск, но и това трябва да бъде сторено.

„Още време загубено на вятъра“ — помисли си Елън, докато Гарет Райт се усмихваше, а съучастникът му изплуваше и потъваше в сенките, невидим и незаподозрян.

— Трябва да се захванем за нещо — каза тя. — Докъде стигна Мегън с миналото на Райт?

— Засега доникъде. Работата напредва бавно. Ако досега не е бил арестуван, няма да открие много неща.

— Не можем да му позволим да се измъкне, Мич. — Тя спря пред линията на времето на двадесет и втори януари. „Агент О’Мали беше нападната и отвлечена. Заподозреният е арестуван след преследване: Гарет Райт.“ Беше игра за него.

— Това е всичко — да победи системата, да ни се измъкне под носа. Дори ни остави доказателства, за да я направи по-интересна.

Идеята, че можеше да победи, я ужаси.

— Във връзка с това — каза Мич — имаме свидетел, който може би е видял лудия подпалвач в неделя сутринта.

Елън се зарадва.

— Свидетел? Кой?

— Вее Волгер. Шофьор на камион, който е потеглил рано сутринта. Видял е чернокожо момче да тича през паркинга на „Бла-Мор“. Не се е замислил много, защото няколко чернокожи семейства са се преместили напоследък там. Когато се върнал днес, чул за експлозията и за времето, по което се е случила, тогава заподозрял нещо и решил да дойде при мен.

— Смяташ, че е видял Тирел?

— Може би. Или е видял възможност да причини неприятности на момчето. Не е много очарован от мисълта за „етническо нашествие“ в Дийр Лейк.

— Дай му да разгледа снимки. Ако го познае, ще приберем Тирел за представление на живо.

— Ако го открием. Изглежда е офейкал. Полицията в Минеаполис го търси.

Елън се намръщи, докато събираше нещата си.

— Не знам дали да изпитам облекчение, или да се страхувам за живота си.

— Момчето никак не е глупаво — каза Мич. — След днешния ден знае, че нещата се развиват в полза на Райт. Защо му е да те наранява?

— Няма причина — призна Елън. — Но може да реши, че е забавно.

 

 

Апартаментът на Мегън О’Мали беше единственият на третия етаж. Джей почука и зачака. От другата страна на вратата нещо падна на пода с глух шум. Проклятието, което последва, беше кратко и грубо.

— Кой е?

— Джей Бътлър Брукс, мадам.

Вратата се отвори веднага след като беше свалена веригата и Мегън намръщено го изгледа.

— Ще бъда кратка, господин Брукс — бързо изрече тя. — Без коментар. Без коментар. Без коментар.

— Не съм репортер.

— Знам кой сте. Какво искате?

— Да ви направя предложение.

Зелените й очи се присвиха подозрително.

— Знам, че се ровите в миналото на Гарет Райт. Бих искал да помогна.

— Не разбирам за какво говорите — безизразно отвърна тя. — Аз съм в отпуска по болест.

— Елън Норт ми каза — призна той. — Също ми напомни, че ще изтръгнете сърцето ми с голи ръце, ако издам тайната.

Тя го изгледа за миг, обмисляйки положението.

— Ще ми е трудно точно сега, ще трябва да използвам градинарска ножица.

Махна веригата, отвори вратата и го покани в апартамента. Навсякъде имаше кашони — в дневната, в трапезарията. Стените бяха нежнорозови, а дървенията беше боядисана в бяло. Мебелите бяха старинни и купувани от различни магазини за втора употреба. Кръглата дъбова маса беше затрупана с книжа и фотокопия от полицейски доклади. Черна котка с бяло на муцуната и на лапите се беше разположила върху тях.

— Извинете за бъркотията — каза Мегън, накуцвайки към стола си. Дясната й ръка беше в гипс. — Пребиването ми наруши графика ми за подреждане.

— Някои неща могат да бъдат отложени — отбеляза Джей, отпускайки се на стола срещу нея. Котката присви уши и не отделяше поглед от него.

— Научих, че ще пишете книга. — Лицето й не издаваше мислите й, очите й зорко го наблюдаваха; предпазливост, която беше забелязал при повечето ченгета. — Би трябвало да знаете, че изпитвам дълбоко отвращение към интервютата.

— Не за това съм тук.

Тя се засмя. Покрай устните й се появиха бръчици.

— Искате да влезете в разследването, но това няма нищо общо с книгата, нали? Нека ви спестя времето, Господин Брукс. Не съм пораснала за един ден.

— Не се и съмнявам, агент О’Мали. Жена не може да стигне до вашия пост, разчитайки само на пола си.

— Не, повечето постигат това точно с пола си.

— Глупости — отвърна той с любезна усмивка. — Запознат съм със служебното ви досие. Вие сте много добра в работата си.

— Да, така е. Какво общо има това с вас — ако не се опитвате да научите нещо заради книгата си?

— Искате да притиснете Гарет Райт.

— Да, искам да го разпъна на кръст. И какво от това?

— Мога да ви помогна. Имам къща пълна с техника: факс, компютър с модем, телефон с няколко линии. Ще загубите много време, ако се опитвате да свършите работа чрез кабинет под прикритие. Аз съм вашите крака и ръце. Аз съм вашето прикритие. Много съм добър в проучванията. Не намирам особена разлика в това.

— Разликата е в това, че сте цивилен и присъствието ви може да провали цялата работа.

— Това се отнася и до вас — изтъкна той. — Костело вече вдига шум за конфликт в интересите относно Мич Холт. Представете си, ако разбере, че жената, която ще изпрати клиента му в затвора доживотно, все още се занимава с разследването. Той ще направи всичко възможно да унищожи онова, което е останало от кариерата ви, и ще го преглътне с шампанско.

— Това заплаха ли е, господин Брукс?

— Не — отвърна той, без да отделя очи от нейните. — Просто изтъквам, че моето въвличане с нищо не е по-различно от вашето. Може би дори е по-безопасно. Все пак машините са мои, не съм свързан със случая. Няма закон срещу това да се ровиш в миналото на някого, ако се предположи, че работим с държавния архив.

Тя се замисли за миг, наблюдавайки го. Искаше й се той да може да разреши всички тези проблеми.

— Не отговорихте на въпросите ми — изрече накрая. — Ако това не е свързано с книгата, тогава защо го правите?

Той се изправи, прикри неудобството си с неспокойствие. Не желаеше тя да го наблюдава толкова внимателно, сякаш искаше да проникне дълбоко в същността му и да разбере дали й казва истината, или лъже. Подозираше, че казва истината. В красивите му сини очи блестеше искреност. Все пак някога е бил адвокат.

— Кога за пръв път сте видели убито дете? — попита той, поглеждайки я косо, когато се облегна на кашоните.

— През втората си седмица на служба — отвърна тя. — Тригодишно дете, убито от пияния приятел на майката.

— За мен днес беше за пръв път.

Дъстин Холоуман. Той се загледа в заглавията на старите й книги, но знаеше, че не вижда нищо. Виждаше телцето на детето, също като нея, когато в ума й ясно изплуваше всяка подробност за тригодишното момиченце, въпреки че оттогава бяха изминали десет години.

— Дойдох в Дийр Лейк по лични причини, агент О’Мали. Егоистични причини, трябва да призная. Смятах, че ще запазя дистанция от случая, но тази сутрин стоях на пътя и слушах плача на майката на момчето… Не искам да остана встрани от нещо подобно.

Гласът му пресипна, чувствата му развълнуваха Мегън.

— Искам да помогна. Трябва да го направя. — Той вдигна очи към нея, нямаше маска, нито преструвки. — Знаете какво е да искаш да се докажеш, дори ако си единственият, който ще търси.

— Да — прошепна тя, погледът й беше сведен към гипса на ръката й. — Да, зная.

— Е, какво ще кажете? Ще участвам ли?

Не беше в характера й да се доверява напълно, особено на мъж като Брукс. Но искаше да постави Гарет Райт зад решетките, а той можеше да й помогне този процес да се ускори. Трябваше да сторят нещо, и то бързо. Ключът трябваше да е заровен някъде в миналото на Гарет Райт, но с всичко останало, което се стовари на главите им миналата седмица, никой от агентите не можеше да се посвети на издирването. Тя беше единствената, която всъщност се ровеше в миналото, а нараняванията, които й беше причинил Райт, я забавяха. Брукс можеше да бъде нейните ръце и крака, още един ум, който щеше да работи за дешифрирането на тази мозайка.

Или можеше да продължи с бестселъра си. Гарет Райт беше на прага да се измъкне от всичките зли дела, които беше извършил.

— Приет сте — накрая изрече тя. — Не ме карайте да съжалявам, господин Брукс. Не ми се ще да изтръгвам сърцето ви с градинарска ножица.

 

 

Заеха се с обиските в девет и четиридесет и три минути, започвайки по настояване на Мич от къщата на Киркууд. Той положи усилие да смекчи нещата заради Хана и беше доволен, че отец Том беше там, готов да помогне и да я утеши, докато полицаите търсеха доказателства, че съпругът й е отвлякъл сина им и я е накарал да преживее всичко това.

Въпреки че обичаше професията си, имаше време, когато се ненавиждаше, че е полицай.

Очакваше обискът в кабинета на Пол да бъде прекъснат със заплахи от негова страна, но Пол не беше в сегашното си жилище. Одеялата бяха прилежно сгънати в единия край на канапето, а възглавницата беше поставена върху тях. Бюрото беше подредено, нямаше признаци, че той изобщо е бил тук. Нямаше признаци също, че Йорк — частният детектив на Костело, е влизал или тършувал поне през последните двадесет и четири часа. Не откриха нищо, както се очакваше.

Когато стигнаха до индустриалната зона в южната част на града, вече беше полунощ. Нощният пазач, вкиснат старец на име Девис, който смърдеше на бира, трябваше да бъде събуден от дълбок сън. Мърморейки за студа, той ги поведе към редиците със складове, всеки с размера на гараж и с яркооранжеви врати. На всяка от тях имаше номер, изписан с черна боя. Спряха пред номер тридесет и седем. Девис приклекна до циментовия под, без да спира да мърмори, и отключи катинара със свой ключ.

Вътре беше пълно с различни непотребни неща. Демодирани градински мебели и старо кану, стара спална гарнитура и кашони с бебешки дрехи, които явно Хана нямаше сили да изхвърли. За разлика от това, което Мич беше виждал досега, тук цареше идеален ред. Всичко беше подредено и надписано. Спретнатостта говореше за характера на Пол.

Девис отказа на поканата да наблюдава и се затътри обратно в стаята си, палейки цигара. Камерън Рийд — единствен свидетел, застана до вратата с ръце в джобовете на палтото си, докато останалите се заловиха за работа. Мич умишлено отбягваше личните спомени и вместо това се насочи към тоалетката на спалнята. Така че той намери това, което се беше молил да не открие.

В най-долното чекмедже в черна найлонова торба за боклук откри добре сгънати малки джинси и син пуловер.

Това бяха дрехите, които беше носил Джош Киркууд вечерта на отвличането.