Тами Хоуг
Виновен като греха (30)

Глава 29

— Не бил допуснат в стаята ли? — избухна Мич. — Глупости!

Камерън трепна. Фийби се стресна. Елън го изгледа.

— Ти присъства ли в стаята, когато тя пишеше показанията?

Той прекара ръка през косата си, като че това щеше да му помогне да си спомни.

— Не през цялото време. Стович ми отвлече вниманието за малко. Когато влязох в стаята, никой не ми каза абсолютно нищо. Всичко изглеждаше наред. Ако някой е попречил на Денис да влезе, той щеше да нададе вой.

— Така казах и аз — потвърди Елън. — Грабко би трябвало да го знае. Костело го избудалка. През живота си не бях виждала такова перчене и позиране. Докато сме присъствали на аутопсията, Грабко е извикал полицаите да му докладват, но нещо ми подсказва, че вече сме изгубили този рунд.

— По дяволите — избоботи Мич, — след като толкова се измъчихме да получим тези показания. Мили Боже! — Той дълбоко си пое дъх и въздъхна. — До каква степен ще ни се отрази това?

Тя се замисли за миг, като въртеше молива в ръцете си.

— За прослушването пред съдията няма да има никакво значение. Но искам Рут Купър да застане пред съдебните заседатели — добави. — Костело не желае да не се вземат предвид тези показания, като изтъкна, че Райт не ги е дал доброволно. Но показанията й заедно със записа ще окажат влияние.

— Не можем ли да спасим положението по някакъв начин?

— Тя ще свидетелства, че е видяла някакъв мъж на залива Райън през онази сутрин, той е дошъл до къщата й и е разговарял с нея. Тогава Костело ще стане и ще я запита дали този мъж е в съдебната зала, на което тя ще отговори с „не“.

— По дяволите!

За миг настъпи мълчание.

— Е — подхвана Елън, — какво казаха от медицинската служба?

— Първоначалните резултати от аутопсията показват, че няма признаци за убийство — каза Мич. — Ако не установят нещо необичайно от лабораторията, няма да има никакви улики.

Елън бе сигурна, че Дени Енберг е бил убит. Приглушеният глас, който не можеше да забрави, откакто я беше стреснал, отново зашепна в съзнанието й: „Първо ще убием адвокатите…“

— Имал е три промила алкохол в кръвта, значи здравата се е напил преди това.

— Дотолкова, че да зареди пушката, така ли? — попита тя.

— Има твърде много фактори, за които нищо не знаем. Не би могъл да се справи с пушката дори ако нивото на алкохола в кръвта му е бил един промил, а след това е пил още, за да се престраши. Може би пушката е била заредена от убиеца, който пръснал главата му и след това е нагласил спусъка така, че да изглежда като самоубийство.

— Бюрото за борба с престъпността даде ли някаква информация? — попита Камерън.

— Не съм получил конкретен отговор. Вилхелм и Стайгър са навън и търсят следи от отвличането на Холоуман. Някой се е обаждал на майката. Тя твърди, че е било момче.

Елън усети как я побиват тръпки.

— Същото както се случи при Джош.

— Очевидно. Проследили са обаждането до Рочестър. Сега са там и се опитват да разберат откъде е позвънил. Едва ли ще се върнат до довечера.

Като че ли за обаждането нарочно беше избрано това време. Елън беше помолила полицаите да се срещнат с нея и да обсъдят всичко за последен път преди прослушването. Искаше да добие съвсем ясна представа за случилото се и да получи последните заключения на Бюрото, базиращи се на анализа на свидетелските показания. В отсъствието на Вилхелм тя щеше да проверява информацията по телефона. Процес, който щеше да отнеме време, а то беше ценно. Беше четири и четиридесет. Не за пръв път доби усещането, че са обречени. През цялото време той ги изпреварваше, като си играеше с тях като котка с мишка.

„Няма как да изгубим — беше казал Райт на Мегън. — Вие не можете да ни победите. Знаем как да играем тази игра. Ние сме умни и непобедими.“

Ами, ако наистина беше така?

— Докладът за пръстовите отпечатъци от кабинета на Енберг е почти такъв, какъвто се очакваше — продължи Мич. — Вътре цареше пълен хаос. Имаше отпечатъци навсякъде. Един Господ знае кога за последен път е почиствано там.

— Има ли отпечатъци по оръжието?

— Само от Дени.

— А времето на смъртта? — попита Камерън.

— Според медицинската експертиза смъртта е настъпила приблизително към един през нощта.

— Мистериозният глас ми се обади в два часа — промърмори Елън.

Според помощника в „Донът Хът“ Пол Киркууд е отишъл в кабинета на Енберг около девет и тридесет — каза Камерън. — Така подозрението отпада от него.

— Освен ако не се е върнал по-късно — предположи тя.

Мич поклати глава.

— Не мисля, че Пол го е извършил. Какъв ще е мотивът му? Енберг вече не представляваше Райт. Защо му е на Пол да го убива?

— Защо е трябвало Пол да ходи там? — попита Елън.

— Би имало смисъл, ако Пол е съучастник на Райт — предположи Камерън.

— Водили сме този разговор и преди — напомни Холт. — Странна работа.

— Е, Костело вече се е заел с тази работа. — Елън хвърли молива на бюрото.

— Вече почти е приключил с приготовленията. Ще направи всичко възможно да привлече вниманието върху Пол. Грабко взе официално решение срещу него въз основа на медицинския картон, но това няма да го спре да предостави случая на пресата.

— Гадни адвокати! — промърмори Мич. В последния момент се усети и хвърли поглед към Елън. — Присъстващите са изключение.

Тя безразлично сви рамене.

— А „каубоите“? Потвърди ли някой алибито им за нощта, в която умря Дени?

— Имат алиби, при положение че можеш да вярваш на свидетелите им. Били са в Дийр Лейк заедно, за да се срещнат с Прийст във вторник, и са се върнали в града същата вечер. Във вторник следобед не са били тук.

— Има ли несъответствия в показанията им за събота вечер? — Попита Камерън.

Мич отново поклати глава.

— Все още не. Залагам заплатата си, че Тирел Ман е подпалил кадилака, но нямам свидетел и никакви веществени доказателства. С други думи, в момента не разполагаме с нищо. Това е положението.

Елън свали очилата си и разтърка лицето си с ръце.

— Нищо не е за пренебрегване, щом се отнася до случая.

— Това са стари новини, съветничке — каза той, — ако се появи нещо, ще ви съобщя. Ако ви трябвам, ще си бъда у дома. Джеси ще приготви вечеря за Мегън, а аз ще помагам. — В зачервените му очи се появиха весели искри. — Ще спра някъде по пътя да купя антиацид. Не разчитам особено на кулинарните й способности.

Елън го изпрати до вратата на залата за съвещания. В предния кабинет Куентин разказваше на някого покъртителната история как бил задържан пред съдебната зала.

— … и точно в този момент пристигна охраната — каза той, размахвайки артистично ръце, — онзи отстъпи назад и каза: „Приятелю, ти не си бил този, за когото те мислех. Извинявай!“

Елън отново се обърна към Мич:

— Как е Мегън?

— Още обмисля как да направи така, че да свидетелства. Не обича да гледа отстрани, нали я познаваш? Ченге до дъното на душата си. — Лицето му помръкна, докато обмисляше дали е разумно да каже още нещо. Сетне стисна челюсти и продължи: — Дадох й да прегледа онова, с което разполагаме за Райт, и да си каже мнението.

— Мич…

— Не искам да те слушам, Елън. И без това не ни достигат хора в работата. А тя е твърде умна, за да я изолираме — възрази Мич. — Документите за пред съда ще бъдат наред. Изражението му омекна. — Това й е нужно, Елън. Трябва да чувства, че още е полезна.

— Добре — предаде се тя, твърде изтощена, за да се бори и твърде загрижена за Мегън. Това не означаваше, че детективката щеше да бъде допусната да свидетелства. Информацията, която й е била предоставена, бе стара, събития, случили се преди години. Всичко, което щеше да открие, вече беше станало част от историята и тя не можеше да се намеси в него. Бог й беше свидетел, нуждаеха се от цялата помощ, която можеха да получат.

— Куентин пак ги измисля — подхвърли Елън, като се върна в стаята за съвещания.

— Прави се на велик пред любовницата си — добави Камерън с извинителна усмивка. — Когато го разкаже на Йан, ще звучи като сцена от филма „Умирай трудно“.

— Нашият клоун — възкликна тя, като отново се настани на стола си.

Фийби настръхна и гордо вирна брадичка.

— Мисля, че беше много мило от страна на Адам, че ви помогна.

Лицето на Камерън изрази комичен ужас. „Адам?“

Елън сърдито изгледа секретарката си.

— Нямаше нищо героично. Беше просто работа. Освен това му достави удоволствие. Взе да става досаден и си го получи. И защо го наричаш на малко име?

— Няма причина. — Фийби отбягваше да я погледне в очите. — Така се казва, това е всичко. Как трябва да го наричам?

— Говорихме по този въпрос, Фийби — остро изрече Елън. — Той е репортер. Може да е сладък, но това не променя нищо.

— Вие не го познавате — притеснено отвърна тя.

— Ти също.

— С никого не бих се запознавала, ако бях такава параноичка като вас. Ако вие не вярвате на никого, това не означава, че хората не са достойни за доверие.

— Възхитителна мисъл — нетърпеливо я прекъсна шефката й. — Трябва да ти е ясно, Фийби, че случаят е много важен, замесени са лоши хора, които се опитват да изкопчат каквото могат и да ни пратят по дяволите. Така че се опитай да пораснеш. Можеш да се сближаваш, с когото си искаш, след като случаят приключи.

Момичето рязко се изправи и взе бележника и бележките си, които бяха разхвърляни наоколо.

— Вместо да ме поучавате, смятам, че ще е по-разумно да се обадя на Бюрото за борба с престъпността.

Елън взе списък с имена и телефони от една папка и й го подаде.

— След като се обадиш в Бюрото, позвъни се на тези полицаи и виж дали нямат нещо за мен.

— Толкова сте безчувствена! — възкликна Фийби. Грабна папките и избяга от стаята.

— Предполагам, че думите ти я засегнаха — обади се Камерън с тъжно изражение. — Ще я настигнеш ли?

— По дяволите, не. Да не съм й майка. Аз съм отвратителният й шеф — мрачно възрази тя.

Имаше по-важни неща, на които да посвети енергията си, по-важни от любовния живот на секретарката.

Тя хвана главата си е ръце и простена.

— Защо Господ не е направил секретарките безполови?

— Защото тогава мъжете шефове нямаше да ги гонят около бюрата — обясни Камерън.

На лицето й се появи лека усмивка. Отново стана сериозна, вдигна глава и се взря в светлите очи на младия си помощник.

— Имам лошо предчувствие, Камерън — сподели тя. — Разполагам само с един ден до прослушването, а нашият човек разиграва сцени, че уж Дъстин Холоуман се е обаждал на майка си. Какво още смяташ, че е подготвил?

— Нямам представа — тихо изрече той.

Елън се загледа навън в потискащо сивото небе, сякаш някаква поличба се носеше из въздуха около нея.

— По-добре да не знаем.

 

 

Старите навици започнаха да се завръщат като призраци, нежелани и ненавременни. През цялата й кариера нощта преди делото се превръщаше във време за ритуали и суеверия. Твърде напрегната, за да може да заспи, изплашена, че не е довършила подготовката, Елън имаше навика да прекарва нощта в кабинета си, обмисляйки своето положение, въпросите, които щеше да зададе, стратегията, която щеше да приложи срещу противника си.

През двете години, откакто беше дошла в Дийр Лейк, не беше имала подобна нощ. До днес. Поради необичайните събития в окръга Парк общото прослушване, което щеше да последва, щеше да трае двадесет минути. Изслушването на Гарет Райт щеше да е съвсем различно нещо. Поради характера на обвинението. Поради подсъдимия. Заради Костело. Това щеше да бъде истински съд, изпълнен с напрежение и драматизъм.

Тя посочи вратата на Камерън в осем и тридесет, но категорично отказа да тръгне с него. Едновременно с това й беше необходимо да влезе в стария ритъм, но идеята никак не й харесваше. Познаваше напрежението, което я връхлиташе подобно на електрически заряд, и негодуваше срещу него.

То я накара да стане от стола и да закрачи покрай масата за съвещания, където беше разхвърляла всички документи и бележки, с които разполагаше. Отоплението на сградата беше изключено и постепенно вътре ставаше като хладилна камера. Членовете на градската управа не бяха склонни да жертват средства от бюджета за удобството на един юрист. Разхождаше се, облечена с палто.

Разполагаха с достатъчно неща. Показанията на Мегън и Мич щяха да бъдат достатъчни да изправят Райт пред съда. В допълнение имаха резултати от Бюрото за намерената маска — в нея бяха открили косми от Райт, също и от чаршафа, в който Райт беше увил Мегън — върху него бяха открили косми от Джош, а кървавите петна бяха също от неговата група. Това щеше да даде достатъчно материал за съдебен процес, но все пак съмненията не я напускаха и я притесняваха. Познати чувства. Както беше предположил Мич, Вилхелм не се беше върнал от Рочестър. Телефонното обаждане беше проследено до телефонна кабина в търговския център, където би трябвало да има много свидетели. Агентите от Бюрото за борба с престъпността и местните полицаи часове наред проверяваха различни магазини и коридори, като показваха снимката на Дъстин, и питаха хората, дали не са видели подозрителен тип да използва телефона, питаха ги дали не са забелязали някой да използва миникасетофон и слушалки.

Би било лудост от страна на похитителя да помъкне самото момче на такова място. Всеки вестник и телевизия в щата излъчваше снимката на Дъстин от нощта на неговото изчезване. По-вероятно беше похитителят да запише гласа на Дъстин и да го пусне по телефона.

Рискована работа, мислеше си Елън, правейки поредната обиколка около масата. Безочливо. Самонадеяно. Чувстваше се неуловим, невидим. Беше рискувал безразсъдно само за да предизвика хората от Бюрото. Може би искаше да получи признание за невероятните си способности. Беше привлякъл вниманието на един скучаещ продавач, на един мъж, който седял на пейката, очаквайки жена си, на юноша, нетърпелив да използва същия телефон. Бяха го описали.

Изпита по-голяма увереност — познато чувство. Винаги го свързваше със задаващо се важно дело; трескавото очакване да се появят полицаите, знаейки, че след това идва неин ред.

Изпита нетърпение при мисълта, че Вилхелм ще донесе описанието. Кого ли щяха да видят? Тод Чайлдс? Или човек, когото никога не са виждали? Спомни си въпроса на Адам Слейтър за „каубоите“ и рязко спря до масата, където бяха техните досиета. Нито едно от момчетата не беше заподозряно в отвличане, но сега беше станало ясно, че са готови на всичко, за да подкрепят своя благодетел. Щом можеха да извършат палеж, на какво още бяха способни? Познаваше миналото им — бяха извършили обири, бяха откраднали коли, виновни бяха за нападение, бяха замесени с наркотици и опити за изнасилване. Защо да не участват и в отвличане?

Теоретично, вероятно не. Логически погледнато, не беше реално. Те бяха непълнолетни, живееха с родители или с настойници. Ходеха на училище. Да се измъкнат от общежитието, за да подпалят кола, да успеят да изпълнят такъв сложен план, който изисква отвличането, трябваше да имат пълна свобода на действие. Нямаше смисъл Гарет Райт да довери бъдещето си на толкова млади хора.

Чайлдс изглеждаше по-подходящ. Чайлдс, психото, който се вълнуваше от възможностите на човешката мисъл.

Специалността на Райт беше обучение и разбиране.

Какво бяха направили с мозъка на Джош? Какво бяха насадили в главата му, че да се затвори до такава степен?

Докато обмисляше тези въпроси, Елън прелистваше материалите, които бяха събрали за „Фантастичните каубои“ — списък от бивши членове, фотокопия от стари статии от вестници. Погледът й беше привлечен от заглавие, което обявяваше записването на един от първите „каубои“ в медицинската академия в Минесота. Друг беше спечелил стипендия за Мичиганския университет по технически науки. Истории, описващи успехите им.

Проследи списъка от имена, много от тях бяха задраскани или срещу имената им бяха отбелязани адресите им. Според Вилхелм хората, отбелязани като бивши „каубои“, се бяха превърнали в млади хора, полезни на обществото, и всичко това благодарение на Гарет Райт и неговите колеги. Крадци на коли, вандали, обирджии, бандити, Райт им беше помогнал и ги беше променил. Беше ли виждал някой от тях другата страна на Гарет Райт?

Бяха ли го погледнали в очите в момент на ужасно откровение? А ако се беше случило, щяха ли да го споделят с някого?

Засега отговорът на този въпрос беше отрицателен.

Погледът й попадна на статия, която вече беше прочела. На снимката на преден план се виждаше Кристофър Прийст и едно от момчетата, това, което беше отишло в Мичиганския университет за технически науки; двамата работеха по някакъв робот. Гарет Райт с Джеймс, Джонсън и Ерик Еванс се виждаха на заден план. Датата на статията беше 17 май 1990, втората година от съществуването на групата. Неясното копие придаваше на Райт зловещ вид. Или може би той не съзнаваше, че ще попадне в кадър, и беше показал истинското си лице, това, което прикриваше под красива маска.

При тази мисъл неприятни тръпки полазиха по гърба на Елън. Симпатиите на обществото към Райт растяха. Всяко ново разкритие за похитителя на Дъстин Холоуман будеше съчувствие към Гарет Райт — техния местен герой, уважаван професор.

— Започвам да се чувствам като онзи филмов герой, който единствен знае, че очарователният граф е вампир — промърмори тя.

Избута телефона и взе списъка на младите полицаи, на които Фийби не се беше обадила.

Свърза се с двама от тях, които бяха напуснали работа миналата година, и задраска имената на двама „каубои“ от списъка си на евентуалните убийци. Монтел Джоунс, който следвал в Минесота, загинал при самолетна катастрофа през 1993. Джеймс Джонсън беше защитил дипломната си работа и в момента се подготвяше за магистърската си степен по право. Един от бившите млади полицаи беше казал на Елън, че това е благодарение на програмата на Райт. Даръл Менсън, един от младите полицаи, които работеха с момчетата, беше напуснал работата си и щата. Беше се преместил във Флорида и беше отворил училище за леководолази. Попадна на телефонния му секретар и остави съобщение. Остави слушалката с чувството, че не си е свършила работата.

Всъщност какво очакваше, истината ли? Че някое от предишните обвинения, отправени към Райт, ще се появи след толкова време? Да звъни на бившите му възпитаници беше като да прелива от пусто в празно.

Някой почука на вратата на външния кабинет и прекъсна мисълта й. Вероятно беше Вилхелм или заместник-шерифът Куейли, който я охраняваше тази вечер. Може би беше Камерън, защото му е хрумнала някаква нова идея.

В коридора стоеше Брукс и носеше кошница за пикник.

— Защо не съм изненадана? — изрече Елън. — Как можах да помисля, че ще стоиш настрани само защото съм те помолила?

— Мога ли да приема това за риторичен въпрос? — попита той и в очите му блеснаха дяволити пламъчета.

— Как влезе в сградата? — попита рязко тя. — Как мина през охраната?

— Подкупих ги с парче шоколадов кейк и копие с автограф на „Справедливост за никого“. Добре е, че не съм убиец — какво ще кажеш? — Той мина покрай нея и остави кошницата на бюрото на секретарката. — Казах му, че сме стари приятели от юридическия факултет и искам да се уверя, че ще получиш вечерята си — като знам колко си изнервена с това дело.

— Той би трябвало да ми се обади…

— Казах му, че е изненада. Намигнах му и го побутнах с лакът. Чудесно момче е този Ед. Голям образ. — Той стана сериозен. Не провери кошницата. Нито ме претърси. Въобрази си, че ме познава — което всъщност не е вярно.

— Аз също не те познавам — тихо изрече тя. — Трябва ли да се страхувам за живота си?

Той я гледаше, застанала пред него, наметната с палто, косата й беше прибрана на кок, от който се бяха измъкнали кичури. Очите й бяха зачервени, а под тях имаше тъмни кръгове. Случаят я съсипваше, но тя щеше да издържи в името на дълга си. Как е могъл да си помисли, че тя е страхливка, че е избягала, когато е напуснала Хенипин.

— Всъщност смятам, че ме познаваш твърде добре — предположи той. — Дяволски вярно нещо ми каза снощи. Предполагам, че съм бил негодник, но не се разкайвам. Това няма да те накара да се омъжиш за мен, нали?

— Затова ли дойде?

— Не — прошепна той. — Исках да се уверя, че ще вечеряш. Предположих, че си изнервена преди делото.

Това, което каза, беше самата истина, а извиненията му бяха искрени. Подозренията на Елън се стопиха.

— Изненадана съм, че си си направил този труд.

— Защо — попита той, като се приближи. Прибра кичур от косите й зад ухото. Върховете на пръстите му докоснаха нежната й кожа. — Защото не получих това, което исках онази нощ ли? Не се предавам толкова лесно.

— Не мога да преценя дали новината е добра или лоша.

— Може би ще трябва да подсладя сделката. Ти вървиш с кейк и пържено пиле и информация.

— Каква информация?

— Вечерята ли? Всичко е опаковано, съветничке. Трябва да изядете пилето, за да я получите.

Стомахът на Елън взе решението вместо нея. Сандвичът с яйце, който беше купила за вечеря от автомата в кафенето, беше свършил в кошчето за боклук, а обядът й беше кофичка кисело мляко с праскови, а оттогава бяха изминали много часове. Ароматите, които се разнасяха от кошницата, бяха апетитни.

Поведе го към кабинета си и седна зад бюрото. Подредиха храната върху него. Хрупкаво пържено пиле, студена салата от зеле, маслени бисквити и красиви кексчета.

— Сигурен ли си, че не искаш да ме убиеш? — попита тя. — Това намирисва на смърт от повишен холестерол.

— Това е моят специалитет — „Адвокат, пържен по южняшки“ и „Голям случай с подправки“. Нали знаеш, че съм от Алабама. Твърдо вярваме в силата на мазнината. Храни се.

— И каква е тази важна информация?

— Чух за телефонното обаждане до майката на Дъстин Холоуман — каза Джей, ровейки в шкафа, за да намери компактдисковете.

— Да. Момчетата от Бюрото са го проследил до Рочестър. Изненадана съм, че не си стъпкан от шумната им тълпа.

— Това е друга работа.

— Друга глава. Патетичното отчаяние, породено от напразното разследване.

Той не обърна внимание на иронията й.

— Бях в колежа „Харис“ и си поговорих с професор Прийст в два часа, може би в два и половина. Той ми разказа, че имал час, за който трябвало да се подготви.

— Нали е преподавател.

Той избра един диск на Филип Абърг и го постави в уредбата. Модерната музика, изпълнявана на пиано, се разнесе от малките колони.

— Обаче според програмата той нямаше други часове до седем вечерта. Е, можем да предположим, че не е оценил южняшкия ми чар, но това не обяснява защо отпраши с колата си извън студентското градче точно когато излизах от Грей Хол в два и петдесет.

— Защо си напуснал сградата след него, щом те е изхвърлил от кабинета си?

— Направих малък набег към кабинета на Гарет Райт, където очарователната, но самотна госпожа Райт търсеше някакви книги, които съпругът й я бил помолил да му занесе.

Елън застина неподвижно.

— Какви книги?

— Не ми каза, но не мисля, че там е останало нещо, което би могло да го уличи по някакъв начин. Ченгетата бяха преобърнали всичко.

— Какво ти каза тя?

— Че съпругът й не трябвало да бъде съден, че всичко това е голяма грешка. Каза, че Гарет не би отвлякъл дете, защото не обичал децата, че детството му било неприятно. Попитах я дали го е познавала тогава, но тя не ми отговори. Това момиче е доста опасно, ако ме питаш.

Тя загуби апетит и се облегна назад.

— Според това, което ни е известно за Карън и Райт, те са се запознали в колежа.

— Значи й е казал, че детството му е било противно. Признанията са част от добрите маниери, нали?

— Чудя се какво ли още й е признал.

— Никога няма да научиш. Съпругата не може да бъде принудена да свидетелства против съпруга си.

— Така е. Но тя е в списъка на свидетелите на Костело и ще дава показания в полза на съпруга си. Естествено едва ли е надежден свидетел. Това обаче не би спряло Костело да изкара малко пари от нея — отбеляза тя. — Значи си тръгваше от Грей Хол, когато Прийст потегли с колата си. Би могъл да отиде навсякъде. Може да е отишъл до химическото чистене. Може да се е прибрал у дома.

— Зави на запад — само за информация.

Към Рочестър — само на час път оттук. Елън почувства как пулсът й се ускорява. Ако Прийст беше съучастник на Райт, щеше ли да рискува да прекъсне разговора си с известен писател на криминални романи, за да потегли към следващия етап от тази извратена игра? Да не би да се смята за неуязвим?

— Има още нещо интересно във връзка с посещението ми там — продължи Джей. — Разговарях с професор от Пен, който познава и двамата, каза ми, че били от добрата стара Мишуака. Били на различна възраст и от различни части на града. Не ги познава много добре, но му се сторило странно, че и двамата са се озовали в Пен. Когато споменах за това на Прийст, той твърдо отрече. Каза, че бил израснал в Чикаго.

— Защо му е да лъже? Лесно е да се поверят училищните архиви.

— Не знам. Както и да е, когато чух за обаждането до госпожа Холоуман — продължи той, — се свързах с агент Вилхелм и го уведомих за разговора си с Прийст. Предположих, че ще иска да го узнае, а не можех да разчитам, че ще се върне тази нощ.

— Разбирам. Но защо го направи?

— За нищо.

Елън изпитателно го загледа.

— Май се превръщаш в добро момче, Брукс. Внимавай, ще съсипеш репутацията си.

Беше го казвал и преди, замисли се Елън. Твърдеше, че е само наблюдател, а си беше дал труд да разрови цялата история. Беше решила, че намесата му е продиктувана от егоистични цели, но като наблюдаваше лицето му сега, осветено от настолната лампа, видя в изражението му нещо, което напомняше на честност. Изглеждаше угрижен. Силно загрижен.

Беше дошъл в Дийр Лейк, за да усети нечие чуждо нещастие, поне така й беше казал. Но чувствата, които изпитваха семействата Киркууд и Холоуман, се доближаваха твърде много до неговите. Той имаше син, но го беше загубил преди още да е узнал за съществуването му. Беше го открил и наблюдавал цял ден. Елън изпита силно желание да го докосне.

Вместо това се пресегна към телефона и набра номера на Мич.

Отговори телефонният секретар, но когато тя започна да диктува съобщението, той се обади. Каза му всичко, за което я беше уведомил Брукс. Независимо от тактиката за отвличане на вниманието случаят се въртеше около Райт и кръга от негови познати. Беше вършил същото и преди. Те го бяха извършили и преди. Кристофър Прийст се беше отправил на юг към три часа. Обаждането беше дошло в четири. Ако Мегън можеше да добави още едно парченце от мозайката…

— Мисля, че О’Мали е отстранена от случая — деликатно напомни Джей, когато Елън приключи с разговора.

Тя не каза нищо и промени темата:

— Искаше да ти имам доверие. Ето, доверявам ти се: О’Мали се рови в миналото на Райт, защото Вилхелм не може да се справи.

Той тихо подсвирна.

— Не смяташ ли, че е малко предубедена?

— Мисля, че е страхотно ченге и че с нищо не може да промени миналото на Гарет Райт. Всичко, на което се натъкне, ще бъде потвърден и неоспорим факт.

— Ако Костело надуши това…

— Ще знам откъде го е разбрал, нали?

— И ще изтръгнеш черното ми сърце с нож за грейпфрут.

— По-лошо. Ще те оставя да се оправяш с О’Мали. Тя няма да си играе с ножчета.

Джей изпита непознато досега удоволствие. Беше достоен за доверие.

Елън беше споделила нещо, което не беше длъжна да му казва.

Изправи се, заобиколи бюрото и падна на колене пред нея. Взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Устата ми е запечатана — каза той и с всяка, изречена дума докосваше връхчетата на пръстите й.

Тя се опита да отдръпне ръката си, но той я държеше здраво. Дъхът й замря, когато почувства зъбите му, допира на езика му.

— Джей…

— Вярваш ли ми, Елън?

В нея се бореха страх и желание.

— Имам още много работа, Джей.

— Знам — прошепна той, разбирайки, че няма предвид делото.

— Никога не съм бил герой, Елън — изрече той. — Живеех само за себе си и не се интересувах от никого. Не съм имал проблем, дали да излъжа, или да кажа истината, стига да имам полза от това. Погледнах те и си казах: „Брукс, нямаш работа с нея, защото тя е по-добра, отколкото заслужаваш.“ Но въпреки това те желая.

— И винаги ще получаваш това, което искаш.

— И аз си мислех така — промърмори той. — Но всичко, което съм получил някога, няма значение за мен. Парите, къщата, злобата, която изпитвах… видях Хана Гарисън, видях борбата, която води за детето си… видях как ти се бориш за правосъдие… За какво се боря аз, освен за собствения си интерес? Сторил ли съм някакво добро?

Той пресилено се усмихна, но усмивката му беше тъжна и горчива.

— Изглежда, че след всичко това ти ми прощаваш.

— Не — промълви Елън, — не мога да поема такава отговорност. Изборът е твой. Нека бъде така, както ти искаш.

— Добре, искам теб — отвърна тихо като ехо Джей.

Целуна я бавно и продължително и тя си помисли, че може да вкуси желанието и притеснението, което го изпълваше. Отвърна на целувката му.

Когато вдигна глава, желанието, което излъчваха очите му, спря дъха й. Изпитваше нужда да го докосва и милва.

Колкото и да се изкушаваше, не можеше да се бори с него. Трябваше да води своя собствена война, беше обградена от други врагове.

— Трябва да се подготвя за утре — прошепна тя.

Той все още я прегръщаше.

— Нуждаеш се от хубав сън, за предпочитане с мен. Може да се готвиш, докато ослепееш, но от това няма да си по-подготвена. Не можеш да дадеш повече от онова, което имаш, Елън. Направи всичко, което беше по силите ти.

Всичко по силите й. Досега никой не я беше преценявал. Тя затвори очи и си представи Гарет Райт с неговата знаеща, властна усмивка, с която й подсказваше, че е сигурен в изхода от играта.

— Точно това ме плаши най-много — сподели тя. — Ами, ако това не е достатъчно?

Отдръпна се от него. Чувстваше се мръсна и измачкана, напразно се опита да приглади блузата си. В Хенипин винаги имаше в кабинета си комплект дрехи за смяна. Но Хенипин беше далеч оттук. Не беше уверена дали не е оставила всичко в Минеаполис — острия си ум, бързата си реакция и мисъл.

Като я наблюдаваше, Джей си припомни сляпата паника, която го беше обзела непосредствено преди делото му да се разглежда в съда, несигурността, която изпитваше. Никога не се беше съобразявал със семейството си, какво от това, ако бяха прави? Въпреки перченето си, те бяха нещо, от което се нуждаеше.

Беше му ясно, че тревогата е едно от многото неща, съпътстващи адвокатската професия. Паниката не беше свързана с това, което правеше сега. То беше безопасно и безобидно. Може би беше страхливец.

Елън не беше искала този случай, но беше приела предизвикателството — не за лично облагодетелстване или слава, а защото знаеше, че е една от най-добрите.

„Твърде добра за теб, Брукс.“

Прекоси стаята и отиде до нея. Прегърна я и прошепна:

— Ще победиш — сякаш собствената му увереност беше достатъчна това да стане.

— Бих искала да съм сигурна — отвърна Елън.

Но единственото нещо, което знаеше, беше, че в тази игра, където залозите бяха много високи, нямаше нищо сигурно. Освен това изпитваше неприятното чувство, че противникът играе с белязани карти.

В единадесет и десет тя тръгна уморено по стълбите към третия етаж, където се намираше библиотеката. Заместник-шериф Куейли щеше да я охранява още четиридесет минути. Времето беше достатъчно да вземе книгите, които й бяха необходими. Ако Грабко вече беше взел решение относно показанията, щеше да се нуждае от прецедент, с който да го подкрепи. Какъвто беше мръсник, щеше да цитира текста от всяко неясно дело в съдебната практика на Съединените щати, за да подкрепи решението си. Елън беше поставила задача на Камерън да открие съответните разпоредби, с които да подкрепят позицията си. Той беше отнесъл у дома си купища книги. Но тя искаше отблизо да се запознае с най-известните случаи за нарушение на правата и така се озова в тъмното помещение на третия етаж.

Първоначално смяташе да вземе Куейли със себе си, но после го съжали поради контузеното му коляно. След като Брукс си беше тръгнал, тя поговори с Ед за собствената си охрана и той я увери, че няма да пуска никого повече. Третият етаж беше пуст, съдебната зала и крилото, което се ремонтираше, тънеха в мрак и тишина.

Укорявайки се за своята плашливост, Елън влезе в библиотеката и включи осветлението.

Обиколи рафтовете, взе книгите, които й трябваха, и ги занесе на масата. Беше запомнила имената на случаите, щатски и федерални — „Съединените щати срещу Уейд“, „Джилбърт срещу Калифорния“, „Народът срещу Коб“ и „Държавата срещу Гевара“. Трябваше да ги прегледа и да отбележи страниците.

Първите два случая бяха отпреди тридесет години. „Народът срещу Коб“ датираше от 1979, макар че това нямаше значение, ако решението й бъде полезно. „Държавата срещу Гевара“ беше от 1993 и най-подходящо, ако паметта й не й изневеряваше. Отново беше случай за отвличане на дете, но беше в Дакота, югоизточната част на района. Свидетел беше дал показания за Гевара извън общия доклад, а адвокатът на Гевара ги беше използвал. Елън се напрегна, като си припомни, че съдът беше издал оправдателна присъда.

Сегашният случай беше съвсем различен, диктуваше й здравият разум. Гевара беше обвинен не само в отвличане на дете, но и в извършване на убийство. Фактът, че момичето не беше намерено, беше повлияло на съдебните заседатели много по-силно от всичко останало.

Елън прелисти страниците. Преглеждаше случаите един по един, когато стигна до случая „Държавата срещу Гевара“.

Някой преди нея беше отбелязал страницата с хартиена лентичка. Обърна книгата, за да прочете посланието, което беше изписано на хартията.

„Грях е да търсиш злото у другите, но рядко е грешка.“

 

 

Часовникът на нощното шкафче на Джош показваше една минута след полунощ. Хана седна върху спалния чувал, който беше оставила на пода срещу леглото на Джош. Очакването и действаше като пружина на часовник, която се затяга с всяка измината минута, сякаш я подготвяше за неизвестното.

Това е битка, помисли си тя. Битка в името на нейния син. Не само за справедливост, а за самия Джош. Бяха й го отнели. Падна й се ролята на жертва и нищо повече. Колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно й ставаше — това беше предизвикателство на нещо зло, тя трябваше да изиграе ролята си докрай. Борбата в съдебната зала щеше да започне само след няколко часа, но щеше да продължи и извън нея, извън обсега на Елън Норт и Антъни Костело. Беше й напълно ясно.

Затвори очи и призова злото, неговата безлика същност. Виждаше се как стои насред тъмна равнина, небето беше ниско и оловносиво. Виждаше Джош, който стоеше недалеч от нея, но не можеше да го достигне, лицето му не изразяваше никакви чувства. Усети злото, студено и тежко.

— Не можеш да вземеш сина ми. Ако се опиташ, ще те убия.

— Вече ти го отнех. Той е мой.

— Ще те убия.

Тя вдигна ръка и в нея се появи нож. Разсече въздуха, който се оказа невероятно плътен. Когато прониза тъмнината подобно на платно, през отвора видя стена от кръв. Тя я заля, събори я на земята, изпълни носа и устата й, блъскаше я, опитваше се да я удави. Искаше да се събуди, но течението я понесе като във водовъртеж и изведнъж всичко изчезна.

 

 

Джош сънуваше море от кръв. Плуваше в него, сякаш плаваше със сал по езеро. Уж беше безопасно, но всъщност не беше. Според похитителя беше безопасно, но той се страхуваше, защото не искаше да му вярва повече. Чувстваше как майка му го дърпа, ръцете й се издигаха от дълбините, готови да го сграбчат. Искаше да отиде при нея, но се страхуваше, че ако го направи, похитителят ще удави и двамата. Но ако останеше на това място, щеше да се свърже завинаги с него, а това много го плашеше. Виждаше другия отвлечен в съня си, ръцете на похитителя го носеха над него, като все повече затягаха хватката си; момчето отвори уста, за да изкрещи, но не издаде звук, очите му все повече се разширяваха от ужас, подобен на този, който изпитваше Джош. Не харесваше това чувство. Караше го да плаче. Караше го да се разболява. Караше го да иска да се върне при мама, но тя беше дълбоко под него в кървавото море.

В паниката си той се взря навътре в себе си, като използва номера на похитителя, за да го измами. Отвори една врата в съзнанието си, влезе в най-скритото местенце и се закле да не излиза оттам никога повече.

 

 

„Грях е да търсиш злото у другите, но рядко е грешка.“

Елън забеляза бележката на масата пред нея, чу посланието — безплътен глас сякаш шепнеше около нея. Чувстваше присъствието му, усещаше ръцете му около гърлото си.

Злото.

Ръцете я стиснаха още по-силно. Тя рязко се изправи и се пресегна към масата, като събори книгата в кръвта, която покриваше пода. Самата тя падна в нея, като се подпря на ръце и колене, опита се да стане, но се хлъзгаше. Не можеше да диша. Като продължаваше да се бори, тя се извъртя настрани. Гарет Райт седеше на стола, от който току-що беше станала, и се усмихваше. Ръцете около врата й бяха невидими.

„Първо ще убием адвокатите.“

Думите отекваха все по-силно и по-силно, докато в един миг вече не можеше да ги различи.

Борейки се за въздух, тя седна на леглото и се взря в телефона на нощното шкафче. Ужаси се при мисълта, че той си играе с нея. Но се овладя и вдигна слушалката.

— Елън Норт — изрече с пресъхнали устни.

Тишината накара сърцето й да затупти, след което чу дрезгав и колеблив глас.

— Обажда се Стайгър. Намерихме момчето на Холоуман. Мъртво е.

 

 

„Записано в дневника

Февруари 1994 година

 

Молитвата за греховете ни е много стара песен.

Започваме млади и караме така до старост.

Млада кръв поддържа кръговрата.“