Тами Хоуг
Виновен като греха (26)

Глава 25

Сградата на съда беше официално затворена в съботните дни, което означаваше, че не само щяха да разполагат с нея само те, но и че пресата нямаше да им досажда. „Нека сме благодарни и на това“ — помисли си Елън. Предната нощ бяха бързали, втурвайки се първо в квартала Лейксайд след откриването на шапката на Дъстин Холоуман и после в болницата след случилото се с Брукс. Нима си бе въобразявала, че ще я оставят да си излезе от болницата просто така, без да й задават въпроси. На студения паркинг, подобно на бездомно куче, я очакваше Адам Слейтър.

— Щяха да ми замръзнат топките, докато те чакам за изявление — каза той, като се намръщи, подскачайки от крак на крак.

— Няма да правя никакви изявления — тихо отвърна Елън, като се опита да го заобиколи.

— О, хайде, Елън — умолително започна той, — само две думи за момчетата от „Гранд Форкс“. Разкажи с няколко думи за демоничния блясък на злото.

— А какво ще кажеш за откачената медия, маскирана като защитник на обществото? — попита тя. — Имам много работа, господин Слейтър, и направо ми се повръща от хора като вас, които се навъртат около мен всеки път, когато се появя. Не ви дължа никакво изявление и ви моля да не ме наричате Елън.

Това никак не му хареса. Никакво изявление, след като го беше изпъдила от кабинета си. Добре щеше да я нареди в „Гранд Форкс Хералд“, макар че това едва ли щеше да й навреди. Беше наричана и с по-лоши имена и беше оцеляла. Личните мнения на репортерите бяха най-малката й грижа.

Тя отиде в кабинета си и прекара един час в чистене и подреждане, като безуспешно се опитваше да прогони чувството за чуждо присъствие.

Как, по дяволите, беше влязъл тук?

Как шапката на Дъстин Холоуман се беше озовала в раницата на Джош Киркууд?

Пристигна Фийби. От нейната бодрост нямаше и следа. Под очите й имаше тъмни сенки, дори тъмната й буйна коса беше увиснала. Тя хвърли черната си кожена раница на стола и тръгна към кафе машината.

Последен се появи Камерън. Носеше кутия с шоколадови бисквити като извинение за закъснението си.

— Отбих се в полицейския участък — заяви той, като остави куфарчето си на масата за съвещания и съблече скиорското си яке. — Шапката действително принадлежи на Дъстин Холоуман. Родителите му я разпознаха.

— Знам. Вече разговарях със Стайгър.

Фийби се намръщи.

— Странно как се е озовала у Джош?

— Ченгетата са бесни — обясни Камерън. — Пред пресата ще изглеждат като пълни идиоти. Онзи е успял да се промъкне покрай тях в къщата на Киркууд и да остави това нещо. Невероятно.

— И ние няма да изглеждаме по-добре — напомни му Елън. Освен ако не е прокопал тунел под Лейксайд, Гарет Райт не би могъл да е този, който е оставил шапката.

— Играта на криеница продължава. — Той извади три документа от куфарчето си и ги остави на масата. Посочи към всеки от тях: — Домашният телефон на Райт, служебният му телефон и клетъчният телефон. Да видим какво имаме тук.

На нито един от записите нямаше странни зловещи обаждания като тези, отправени към Хана, Мич или Елън. Нямаше необичайно повтарящи се телефонни номера. Не намериха нищо, което според Елън да заслужава вниманието им. Не бяха отбелязани разговори с кабинета на Тони Костело, което означаваше, че и Карън Райт не му се беше обаждала. А ако тя не го бе сторила, оставаше само една възможност. Елън знаеше, че Костело е безмилостен егоист. Беше го доказал при делото Фицпатрик. Това бе крачка назад. Детето все още не беше намерено. Гадеше й се при мисълта, че той може би е знаел за престъплението и извършителя му, но не е направил нищо.

Последната й възможност беше да се обърне към него като към човешко същество. Технически погледнато, той не беше направил нищо нередно. Криеше се зад задължението да пази тайна. Обвиненията за съдействие и съучастничество засега не можеха да бъдат доказани. А той без съмнение щеше да се бори до смърт, за да я дискредитира.

— Ами ако намесим някой друг? — разсъждаваше тя на глас, като леко почукваше с химикалката по устните си. — Ами ако накараме Вилхелм да застане срещу Костело?

Изражението на Камерън се промени, в очите му се появи дяволито пламъче при мисълта да избудалка агента.

— Можем да помолим Марти. Той би казал всичко, стига да си повярва, че идеята е негова.

— Нужно е само да се вдигне малко шум, да каже, че е искал съдебно разпореждане за телефонните разговори на Костело. Време е да поизпотим Костело. — Тя се обърна към Фийби: — Опитай се да се свържеш с агент Вилхелм. Помоли го да се отбие по-късно.

Тя кимна и се измъкна от стаята, тиха като привидение.

Камерън въпросително повдигна вежди.

— Тя да не е в траур?

— Любовна мъка. Един от по-дребните лешояди й беше хвърлил око. Аз му подрязах крилцата и го прогоних.

— Страхотна майка ще излезе от теб, Елън.

Тя го изгледа накриво.

— Това само предположение ли е?

— Констатация. Чудесна си, но ме плашиш.

— Благодаря ти, Камерън. Ти си моят брат, когото никога не съм искала.

— Сестрите ми казват същото.

— Не се и съмнявам.

Изведнъж той стана сериозен и я погледна загрижено.

— Как си след снощи? По дяволите, Елън, можеше да ме повикаш да дойда у Киркууд. След всичко, което се случи…

— Не съм мигнала цяла нощ. Щом затворех очи, виждах снимките на Джош.

— Онези магьосници от лабораторията може да успеят да разберат нещо и да ни помогнат да отгатнем къде е била направена снимката.

Образът беше съвсем ясен в съзнанието на Елън. Джош в раирана пижама, лицето му съвсем бяло като фона на снимката. Изглеждаше, че е застанал сред черно празно пространство.

— Нищо чудно — промърмори без надежда в гласа тя.

— Има ли начин Грабко да открие нещо в онези медицински картони?

Елън поклати глава, доволна от промяната на темата. Предстоеше им много работа. За предпочитане беше да се съсредоточат върху това, което трябваше да направят, а не да мисли за онова, което не могат да променят или не могат да контролират.

— Костело вдига шум — каза тя, — надява се да предизвика интереса на пресата.

— Но той вече е успял да накара Грабко да се съмнява.

— Грабко трябва да вземе решение въз основа на доказателствата. Това може да наклони везните в наша полза. Кръвта на Джош е била върху онзи чаршаф. Косми от косата му са намерени върху него. Намерени са и косми от Гарет Райт. Това е първото ни твърдо доказателство, което физически свързва Райт със случая.

— Да се чуди човек какво, по дяволите, си е мислел Райт, като е увил О’Мали с чаршафа.

— Мислел е, че може да избяга. Смятал се е за непобедим, мислел е, че дори да ни остави това доказателство, не би имало никакво значение, защото няма да успеем да го заловим.

Беше подигравка, също както снимката на Джош. Откога беше досието в картотеката й — от ден или седмица? Кога за последен път беше отворила чекмеджето?

Нагласи очилата си за четене и се загледа в колегата си.

— Откъде дойде това досие? Гарет Райт е в ръцете ни, нали?

Той я изгледа намръщено, докато изваждаше някакъв документ от куфарчето си.

— Антъни Костело би искал безценните му помощници да подготвят това досие. Няма да има основание да оспорва ареста, позовавайки се на Четвъртата поправка.

Елън издърпа досието от ръцете му и се втренчи в него. При мисълта, че Грабко може да отсъди в тяхна полза, се почувства по-добре. Аргументите на Камерън бяха несъстоятелни, но от друга страна, делото беше много голямо, за да се оспори арестът по технически причини.

Костело вероятно също го знаеше. Беше типичен пример за това, което Елън наричаше защита на „кухненски умивалник“, където адвокатът използваше всичко, включително и прословутия кухненски умивалник, за да размъти водата и да внесе объркване. Да отклони вниманието на обвинението. Камерън беше прекарал часове над тези документи, обмисляйки аргументи срещу това, което по своята същност беше блъф от страна на Костело. Можеше да използва скъпоценното си време, за да работи върху делото срещу Райт.

— Чу ли, че е пристигнало токсикологичното изследване на кръвта на Джош? — попита Елън. — Открити са следи от триазолам и халцион.

— Ако можехме да докажем, че Райт е изпълнил такава рецепта…

— Де такъв късмет — възкликна тя.

— Обзалагам се, че Тод Чайлдс може да намери малко халцион, ако го помолим любезно.

— Или някой, който купува лекарствени средства от него.

— Трябват ни повече хора. Налага се да изпратим някого по следите на клиентите на Чайлдс. Дори не знаем дали търгува с наркотици, или само ги употребява. Научихте ли някакви подробности за Райт от човека на Вилхелм?

Камерън вдигна поглед към тавана.

— Да, купища безполезни извинения. Вече два дни ми изпращат една и съща информация.

— Страхотно.

— Мич е подал молба в Националната служба за обществена сигурност, където изготвят подобни доклади, за да научи къде е живял Райт след 1979 година, но досега нямаме резултат. Помолил е за информация за неразкрити убийства в съответните райони.

— Търсим игла в купа сено — измърмори Елън, потупвайки по папката, която й беше подал Камерън.

— Както изглежда, не разполагаме с много време. Дори и Службата за обществена безопасност да ни даде отговор преди прослушването, всичко, с което разполагаме, са предположения и догадки. Няма да имаме никакво време за разследване, нито ще разполагаме с нещо приемливо.

— Да, но трябва да помислим за времето след прослушването. Открихте ли нещо?

— Ето какво. Започнах с „Харис“ и се върнах назад. За кратко време Райт е преподавал в университета във Вирджиния; преди това в Пенсилвания, където през същия период е преподавал Кристофър Прийст. — Той повдигна вежди. — Удобно съвпадение, какво ще кажеш?

По гърба на Елън полазиха тръпки.

— Не вярвам в съвпаденията. Откъде получи тази информация?

Той я изгледа сънливо.

— Прочетох я в „Пайниър Прес“.

— Господи? — изстена тя. — Пресата има по-голям достъп до информация за заподозрения от нас.

— Те имат преднина. Всичко, което са писали за Райт, идва от стари материали, посветени на „каубоите“ преди няколко години.

Елън прехвърли разпечатаните страници. На една от снимките Кристофър Прийст и един от „каубоите“ се бяха навели над робот, който, изглежда, загребваше някакви топки и ги пускаше в някаква кошница. Райт и още трима стояха на заден план, лицата им бяха неясни поради лошото качество на снимката.

— Прийст изпрати списък на предишните и настоящите каубои — каза тя — с голяма неохота, бих казала.

— Смяташ ли, че има нещо гнило?

— Не знам. Като че не искаше да има разследване. Той може да говори за тях, сякаш са някакво национално почетно дружество, но знае много добре кой е могъл да нареже гумите на колата ми. — Тя се взря в статията, озаглавена „Младежка група се среща с групата на светците“. Обадих се на някои хора от областта Хенипин да видим дали няма да могат да ни помогнат да проследим някои от бившите членове и да поговорим с тях за Райт. Имам намерение да се свържа и с някои от настоящите каубои. Искам да зная с кого си имаме работа.

— Прийст може да вдигне голям шум, ако реши, че престъпваме границата на личните му права — предупреди Камерън. — Както знаеш, той е свързан с тях. Каубоите са известна група, получаваща големи дарения от известни политически представители.

— Малко оставаше да го заподозрем в съучастничество. Хич не ме интересува, дори да има връзки с папата.

— Преминал е през детектора на лъжата — припомни й Камерън.

— Голяма работа. Всичко това означава, че той е лишен от чувства. Просто му липсва въображение. В повечето случаи може да мине за андроид.

Тя се върна към първоначалния доклад, който изброяваше предишните преподавателски места, които бе заемал Райт, почуквайки с пръст под името на Пенсилвания.

— Райт и Прийст са били в Пенсилвания по едно и също време. Струва си да изпратим запитване до Националната служба за обществена сигурност за неразкрити отвличания и убийства.

— Дадено.

— Чудесно.

— Но ако Райт е извършил подобни неща в миналото — отбеляза Камерън, — доста се е постарал да заличи следите. Не открих и намек за нещо нередно в миналото му. Израснал в Мишуака, Индиана. Родителите му са се разделили, когато е бил на единадесет. Баща му се оженил наново и се преместил в Мънси. Райт и сестра му останали при майката, която е починала от мозъчна емболия преди няколко години.

— Сестра ли? — оживи се Елън. — Къде е сестра му? Говорили ли сте с нея?

— Не знам нищо за нея. Вероятно е омъжена някъде. Райт е единственият, когото можем да попитаме, но е трудно да се срещнем с него и да получим подобна информация. Бих казал, че със сестрата може да се окажем в задънена улица, но от друга страна, може да се окаже достойна да участва в шоуто на Рики Лейк — в криминалната част.

— Искам да променя темата за малко — прекъсна я Камерън, размахвайки копие на писменото алиби на Райт. — Той твърди, че се е прибрал късно за обяд в събота, двадесет и втори, след което се е върнал в „Харис“ в два и половина. Има свидетел, който твърди, че е видял колата му да се отправя на юг от Лейксайд по това време.

— Е, ние, разбира се, не сме сигурни, че Райт е карал колата, защото това се е случило по времето, когато е била нападната О’Мали. Но също знаем, че Кристофър Прийст е бил в Сейнт Питър. Така че, кой може да е карал колата? Съпругата му?

Елън свали очилата, бутна стола и бавно се изправи, като се намръщи от напрежението, което изпитваше в гърба си.

— Знаем, че Прийст е останал в Сейнт Питър в събота през нощта — каза тя. — Има ли някой, който може да потвърди, че е бил там в събота следобед?

Камерън провери бележките си.

— Обядвал е с професор от Густавус Адобфус. Времето не е посочено. Ще проверя отново.

— Боже, какъв гордиев възел — промърмори тя и се обърна към прозореца.

Паркът беше пуст. Центърът на града изглеждаше съвсем безлюден. Жълтите ленти, завързани на уличните лампи като символ на надеждата, че Джош Киркууд ще се върне, сега се развяваха за Дъстин Холоуман. Плакатите и призивите, разлепени по витрините на магазините и ресторантите, бяха заменени с нови.

— Трябва само да посеем съмнение у Грабко, че Райт е бил зад волана. — Камерън отиде до края на масата и се облегна на ръба й. — От нас се изисква да съберем доказателства за пред съда. Работа на полицията е да хване съучастника.

— Знам. Просто не ме напуска чувството, че Костело ще измъкне голям, тлъст заек от шапката си.

— Чайлдс.

Елън свъси вежди.

— Гадна невестулка. Нямам търпение да го видя разпнат за всичко, което е извършил. Трябва да кажа, че се надявам полицията да го залови с уличаващо доказателство.

— Не — възрази тя. — Не само Чайлдс. Познавам Костело. Той винаги се държи нагло, но има нещо друго… Макар да не виждам нищо подозрително, струва ми се, че има нещо гнило.

— Работиш твърде много — Камерън посочи навън, — но и те правят всичко възможно да ни подлудят. Освен че ти съсипаха колата, ти се обаждат по телефона, за да те сплашат. Разполагахме с достатъчно доказателства, за да притиснем Райт по време на прослушването. Костело не може да промени доказателствата, с които разполагаме. Той се усмихна. — Нали ти беше тази, която каза: „Не се оставяй да те надвие.“

— Така е — насили се да се усмихне Елън. — Какво ли съм мислила?

Познаваше Тони Костело, знаеше всичките му номера, всичките му тайни. Но сега губеше почвата под краката си — или по-точно Костело издърпваше пътеката изпод краката й. Отново. „Нашият общ приятел, господин Брукс… Светът е малък, нали?“ В съзнанието й образът му бе заменен с прозрачносините очи на Джей. „В такъв случай твоето напускане в Минесота няма нищо общо с делото за изнасилване срещу Арт Фицпатрик… Както виждаш, старателно съм се подготвил, Елън…“

Или той му бе подхвърлил информацията.

Каза си, че едва ли има значение. Познаваше го добре и знаеше, че не може да му се довери.

„Тогава защо отиде в болницата снощи, Елън?“

Тя докосна устните си с пръсти при спомена за страстната му целувка.

— Да се захващаме за работа — каза. — Искам да затегнем примката.

Настаниха се удобно на столовете, Камерън взе бисквита от пакета и задъвка, докато разглеждаше списъка с доказателства.

— Значи, освен самия арест имаш ли някаква представа какво ще предприеме Костело?

— Не — отвърна Елън. — И можеш да си сигурен, че ще изчака до последния момент, за да ни каже. От какво мислиш, че ще се отърве?

— От ръкавиците. Не успяха да ги намерят с дни. Той спори, че са били подхвърлени, че биха могли да принадлежат на всеки, че не можем да докажем, че са на Райт.

— Ясно. Значи няма да представяме ръкавиците по време на процеса. Дотогава ще успеем да докажем, че са негови. С повече късмет снегът ще се е стопил и ще открием пистолета, за да го представим заедно с ръкавиците. Установиха ли дали Райт е регистрирал пистолета си в неговия щат?

— Не е. Голяма изненада. Проверих Вирджиния, Пенсилвания, Охайо и Индиана, но маниакалните серийни убийци са над подобни формалности.

Елън осъзна колко напразни са били усилията им.

— Няма да е толкова безразсъден, че да остави писмени следи. Нещо друго?

Той сви рамене.

— Разполагаме с чаршафа с петна от кръв и скиорските очила, свидетелските показания на Мич и Мегън, разпознаването от Рут Купър…

— Което се е случило преди Костело.

— И какво от това? Райт си имаше адвокат. Знаем кой е. Няма проблеми. В по-добра позиция сме от Костело. В списъка на неговите свидетели фигурира Чайлдс, когото можем да опровергаем, съседът, който видял колата на Райт в събота, и Карън Райт. Какво би казала тя? Единственото, което са чули от нея до момента, е че арестуването на съпруга й е недоразумение.

— Добър въпрос. Никой никога не е твърдял, че тя е свидетел, който може да му осигури алиби. Ако Райт е бил на работа по времето, когато са извършени престъпленията, както твърди той, какво може да каже тя?

— Че я е потърсил по телефона — отговориха едновременно и двамата.

Отново се заеха с телефонните записи.

Вратата рязко се отвори, Елън вдигна поглед и очите й се разшириха при вида на Мич и Мегън.

— Мегън — изненада се тя, — много се радвам, че отново си сред нас!

— И почти невредима — сухо отвърна агентката.

Изглеждаше ужасно. Лицето й приличаше на натъртен плод. Сенките под очите й бяха морави. Накуцваше и тежко се подпираше на патерицата си. Дясната й ръка беше гипсирана.

Камерън скочи и й подаде стол, но тя отказа. Мич нетърпеливо я погледна, но тя не му обърна никакво внимание.

— Да ви се намират бонбони? — попита, хвърляйки поглед към хартийките по масата.

Елън затвори папката, като по този начин й попречи да види какво има вътре.

— Хапваме по малко — отвърна. Сама виждаш с какво се занимаваме — телефонни записи и документи. Готова ли си да дадеш показания?

Мегън изкриви устни в ужасна усмивка.

— И ние не стоим със скръстени ръце — обади се Мич, долавяйки жеста на Елън. — Исках само да те информирам, че разговарях с Хана, дали ще се съгласи да хипнотизираме Джош. Говорихме с психиатърката, която също не е във възторг, но се съгласи да опита.

— Кога?

— Утре. В четири. В кабинета й в Едина. Ще заснемем сеанса за всеки случай.

— Искам да присъствам.

— Бях убеден.

— Открихте ли нещо за миналото на Гарет? — попита Мегън. — Някакви връзки с Прийст или Чайлдс?

— Ще видим. Прийст и Райт са преподавали в Пенсилвания по едно и също време. Ще проверим тази нишка. Колкото до Чайлдс — не разполагаме с нищо. Знаем, че е посещавал гимназията в Окономоуок, Уисконсин и е възможно да дава лъжливи показания. В момента не можем да го открием. Някой е проникнал снощи в „Пак Рат“ — възможно е да е Чайлдс, но може да е и някой друг. Предполагам, че Вилхелм е там в момента. Трудно можем да открием каквото и да било. Нямаме представа какво са търсили, така че едва ли ще го открием?

Мегън се намръщи.

— Не мисля, че Вилхелм ще открие Уолдо.

— Възможно е — възрази Камерън — да е опит за отклоняване на вниманието. С цел Райт да изглежда невинен.

— Но защо целта е мястото на телефонното алиби на Райт? — Погледът на О’Мали се изостри, щом колелцата на мозъка й заработиха. — И защо ще се появява късно през нощта, когато би било чиста случайност някой да е там, за да го види?

— От друга страна — разсъждаваше Елън, — може да е бил Чайлдс, който се е промъкнал, защото е скрил нещо там — наркотици например. В този случай приятелчетата от Бюрото за борба с престъпността са пратили там хората си напразно.

— Така излиза — съгласи се Мегън. — Въпреки че не бих искала да бъда на мястото на младия Марти, когато трябва да обясни това на началството.

Фийби влезе.

— Агент Вилхелм идва насам.

— Значи трябва да тръгвам — заяви Мегън. — Ако Вилхелм ме свари тук, със сигурност ще избухне и накрая ще го цапардосам с патерицата.

Елън ги изпрати до вратата на външния кабинет.

— Разбра ли за Брукс снощи? — попита тя Мич. Той кимна.

— Трябва да държим Райт под око, да следим кой се доближава до него. Ако Чайлдс е там, ще го хванем.

— Добре. Благодаря, че се отбихте. Мич, ще се видим утре. Да стискаме палци, че Джош ще изясни всичко. Междувременно ще продължа да търся.

— Ключът е в миналото на Райт — настоя О’Мали. — Само ако можех да помогна при разследването.

Елън й хвърли извинителен поглед.

— Знаеш, че не мога да те включа, Мегън. Ти вече не си агент, а жертва.

В очите й блесна омраза, която само Елън забеляза.

— Много добре знам какво съм. Благодарение на Гарет Райт.

— Ръцете на Елън са вързани, Мегън. Знаеш, че е така — опита се да я успокои Мич.

Беше се отбил в апартамента й тази сутрин, беше нахранил двете котки и беше включил парното, така че мястото заприлича малко повече на дом, вместо на студен ветровит таван, какъвто всъщност си беше. Намираше се на третия етаж на голяма стара викторианска къща на Айви Стрийт и вероятно беше най-недостъпният апартамент в града. Да изкачиш два етажа с патерици! Едва се въздържа да не отбележи отново упоритостта й.

Мегън стоеше до прозореца в розовата си дневна, галеше котката със здравата си ръка, а счупената държеше пред себе си. Беше стиснала упорито устни.

— Ти не работиш вече по случая, Мегън — припомни й той. Мич наблюдаваше двата кашона, които още не бе разопаковала. Джош беше отвлечен през първия й работен ден.

— Официално, да — неохотно се съгласи тя, — но това не означава, че не мога да поработя, без това да се докладва.

— Помисли за рисковете, свързани с това. Ела — каза той, като я обърна към старото изтърбушено канапе. — Трябва да седнеш.

Това, че не възрази, му подсказа колко е изтощена. Отпусна се на канапето, докато Мич издърпа кашон, пълен с книги, за да повдигне крака й.

— Чувствам се дяволски безпомощна, Мич — оплака се тя, докато той поставяше възглавница под крака й. Гласът й трепереше и беше сигурна, че и Мич го е забелязал.

— Да, скъпа. Разбирам те.

„Преживявал си същото“ — помисли си тя. Като детектив в Маями, или когато съпругата и синът му са били застреляни. Знаеше, че не го допускаха до разследването. И вината все още му тежеше.

— Толкова е трудно — прошепна тя и плъзна здравата си ръка в неговата. — Ние сме ченгета. Обучени сме да мислим по определен начин, да действаме, да преследваме лошите. Тежко е, когато ти го отнемат.

Мич се настани на канапето до нея и я прегърна през раменете. Черната котка Фрайдей скочи върху тонколоната и се вторачи в тях.

— Все още не си ми казала какво ти отговори хирургът вчера.

Мегън извърна поглед. Ако гледаше котката вместо Мич, щеше да й е по-лесно да го излъже — да излъже и него, и себе си.

— Какво ли разбира той? — промърмори.

Той потисна въздишката си. Лоши новини. Те щяха да я наранят и уплашат, нямаше да ги приеме, нито да се признае за победена.

— Да. — Привлече я към себе си. — Много е рано да знаят нещо със сигурност.

— Така е — съгласи се тя. Облегна глава на рамото му и той усети, че тя трепна. — Все още не са сигурни.

Не искаше да чуе точно това. Не беше готова да го приеме, нямаше да се предаде без бой. Мич знаеше, че в крайна сметка й пречи. Вече знаеше какво я очаква. Излъга лекаря, че й е брат. Болницата даваше информация само на роднини, а семейството на Мегън изобщо не се интересуваше от нея. Ортопедът му каза, че няма да ампутират ръката й. Щяха да направят още операции, след което следваха месеци физиотерапия, но имаше малка вероятност да възвърне предишната си подвижност.

На Мич му се искаше да запрати Гарет Райт в най-ужасния кръг на ада за онова, което беше сторил с Мегън и Джош, с Хана и с градчето им. С малко повече късмет можеше да успее да го вкара поне в затвора. Правосъдието и законът рядко бяха на едно и също мнение. Преди много време го беше изпитал на гърба си.

— Трябва да го хванем, Мич — прошепна тя, облегната на гърдите му. Сълзите й попиваха в памучната му риза. — Трябва да си плати.

— Ще си плати, скъпа.

Той я прегърна с две ръце, като се надяваше гласът му да прозвучи убедително.

Тя подсмръкна и вдигна глава.

— Не ме наричай скъпа.

— Ще те наричам както си искам — твърдо заяви Мич, подхващайки с радост старата им шега. — Как ще ми попречиш, О’Мали? Ще ме набиеш ли?

— Като нищо. С гипсираната ръка.

Усмивката й угасна. Погледите им се срещнаха.

— Какво да правя, Мич? Винаги съм искала да бъда ченге.

Той избърса сълза от бузата й.

— Не си права, Мегън. Имаш мен. Ще намериш начин да преодолееш трудностите. Аз ще бъда до теб и ще те водя за здравата ръка.

— За Бога, Холт — прошепна тя и се повдигна, за да го целуне, — трябва да напиша това на Холмарк.