Тами Хоуг
Виновен като греха (23)

Глава 22

Макар че денят й се стори безкраен, с изненада установи, че вече е нощ. Явно това бе отражение на вътрешния й смут, помисли си Хана. Не беше ходила в болницата повече от две седмици. Не можеше да си представи, че ще изостави Джош и Лили, но въпреки това работата й липсваше. Липсваха й хората, пациентите, колегите и приятелите, липсваше й рутината, неприятната писмена работа. Най-вече й липсваше онова, което беше самата тя на работното си място. Силата на ума и волята, с които вършеше работата си, изглежда, я бяха напуснали, когато бе съблякла бялата престилка.

Без професията си Хана се чувстваше загубена. А с чувството на загубата идваше и вината. Тя не беше само лекар, беше и майка. Децата й имаха нужда от нея.

Проклятието на жените от деветдесетте, каза си тя, опитвайки се да се пошегува. Безполезна борба. Денят не беше изтекъл и нищо хубаво не се очертаваше.

Времето я беше принудило да отмени часа на Джош при доктор Фрийман. Приятел от болницата й се беше обадил, за да й каже, че доктор Ломакс вдига шум и настоява временно да бъде назначен за завеждащ на спешното отделение. Завеждащ на спешното отделение — повишение, което Хана бе получила само преди месец. Притесняваше я фактът, че може наистина да го послушат, сетне се наруга, че си е позволила да мисли за нещо друго, освен за Джош.

Елън Норт се беше обадила, за да й каже, че притежават още едно доказателство срещу Райт, но че адвокатът му иска достъп до медицинския картон на Джош, което означаваше да насочат вниманието от Райт към Пол.

А Джей Бътлър Брукс искаше да напише книга за всичко това.

Отвратителен ден.

Мислеше за обвинението на Костело. Косвено обвиняваха Пол, че е тормозил Джош — обвинение, което тя бе отхвърлила. Пол никога не би наранил децата си. Въпреки това колко пъти напоследък бе поразявана от ужасяващото чувство, че той се е превърнал в непознат? Беше я лъгал, беше излъгал полицията, беше избягвал въпросите им и превръщаше нищо незначещите си отговори в оскърбление. Много добре си спомняше как Мегън О’Мали я беше разпитвала за Пол, след като якето на Джош бе открито в залива Брайън.

„Кога започнахте да забелязвате промени в него? Отдръпнал ли се е напоследък? Не обръща ли внимание на телефонния секретар, когато се обаждате късно вечер в кабинета му?“

„Защо ми задавате тези въпроси? Не може да мислите, че той има нещо общо с това.“

„Рутинна проверка… Майка Тереза би имала нужда от алиби, ако беше тук. Когато хванем този човек, адвокатът му вероятно ще се опита да припише стореното на някой друг… Ако е достатъчно ловък, ще попита къде сте били вие… с Пол.“

„Не знам къде е бил Пол. Беше излязъл, когато се събудих. Каза, че се е разхождал с колата из града…“

Не знаеше къде е бил онази сутрин или защо не й се обади вечерта, когато изчезна Джош, или защо излъга полицията за пикапа. Не знаеше защо Джош се отдръпна ужасен от него в болницата.

Вече не беше сигурна в Пол.

Той щеше да дойде за вечеря. Щеше да пристигне всеки миг.

Беше успяла да сготви. Салатата също беше готова. Ухаеше на пиле с розмарин и печени картофи.

В дневната Лили строеше висока кула от кубчета, а Джош си беше построил скривалище от табуретки и възглавници, където можеше да се скрие от останалите. Тя го извеждаше от стаята му всеки ден, за да не му позволи да я изключи от живота си и да се затваря със спомените, които отказваше да сподели. Това й напомни, че той може да се изолира от останалия свят само с мълчанието си.

Беше прекарал по-голямата част от деня в построеното от него убежище с новата си раничка и новата си тетрадка. Хана изпита облекчение, когато забеляза, че използва тетрадката. Вероятно спомените и чувствата щяха да бъдат отразени по страниците й, а той щеше да започне да говори за онова, което беше преживял.

Елън беше питала за него. Хана знаеше, че Джош би могъл да помогне в делото срещу Райт, но не можеше да го насилва да каже нещо. Доктор Фрийман беше казала, че трябва да се изчака. Ако се опитаха да го принудят да говори за онова, което беше преживял, това можеше да предизвика травма, от която да не се възстанови с месеци, дори с години. Джош се нуждаеше от време.

Прослушването за вероятната причина на престъплението започваше във вторник.

Тя влезе в дневната.

— Джош, време е да се измиеш за вечеря. Татко ще пристигне всеки момент.

Момчето надникна изпод възглавницата покрив на малкото си убежище. Не реагира при новината за посещението на Пол. Той се беше обадил тази сутрин. Искаше да види децата, особено Джош. Пол винаги се бе гордял с Джош, беше доволен, че има син. Собственият му баща никога не се бе интересувал от него, предпочиташе компанията на по-възрастните му братя. Отношението на Джош към него сигурно го беше наранило дълбоко.

— Хайде — продължи тя, вдигайки възглавницата.

Джош затвори тетрадката си и я притисна към гърдите си. Хана се наведе и погали пясъчнорусите му къдрици.

— Татко наистина иска да те види — каза тя. — Двамата с Лили много му липсвате.

Детето нищо не каза. Дори не беше попитало защо баща му вече не живее с тях. Безразличието му я отчайваше.

Вратата на кухнята се отвори и затвори. Пол беше влязъл през гаража. Очите на Джош се разшириха и той скочи като сърна към коридора, който водеше към банята и спалните. Лили събори кубчетата и те се разпръснаха из дневната.

— Татко! Татко! — изписука тя.

— Забравих сладоледа — заяви Пол, когато пристъпи в кухнята. Тонът му беше предизвикателен. Всъщност не беше забравил. След изявлението на Костело не можеше да се осмели да отиде в магазина. Хората щяха да го зяпат и да си мислят кой знае какво. Щяха да забравят, че е участвал в издирването на сина си и че ги призоваваше да им помогнат да открият Джош. Щяха да си припомнят деня, в който Мич Холт го бе накарал да отиде в полицията, за да му вземат пръстови отпечатъци. Щяха да си припомнят как О’Мали яростно го обвиняваше, че е скрил информация за пикапа.

Лили влезе в кухнята, а на личицето й грееше усмивка.

— Татко! Татко!

Тя се хвърли към него и той я вдигна на ръце.

— Е, поне ти си щастлива да ме видиш.

— Не се притеснявай за десерта. Хората все още носят храна. Имаме толкова много сладкиши, че едва ли ще ги изядем през следващото хилядолетие — заяви Хана.

Момиченцето го прегърна през врата и сложи глава на рамото му.

— Татко къщи. Вкъщи. Мой татко!

Той я целуна разсеяно и я свали на пода.

— Къде е Джош? — Разкопча дългото си вълнено палто и отиде да го закачи в кабинета си.

— Мие си ръцете — отвърна тя и постави купа със салата на масата.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Какво, по дяволите, прави тази психиатърка? Само ни взима по сто и петдесет долара на час.

В очите на Хана проблесна нетърпение, когато се обърна към фурната.

— Тя е психиатър, а не водопроводчик. Не може просто да отпуши спомените му. Това ще отнеме време.

Наведе се и се опита да вдигне Лили. Тя се отдръпна от нея и заплака.

— Татко!

— Междувременно Антъни Костело ще ме изкара мъчител на деца. Чу ли за това?

Хана преглътна забележката. Беше започнал отново. Какво щяха да кажат хората за него? Как забавянето на възстановяването на Джош би се отразило върху него?

— Да. Научих. Елън Норт ми се обади.

— Сигурно — подигра се Пол. — Не можа да предотврати онова, което се случи, но успя да се обади на всички, за да им съобщи лошите новини. Знаеш ли, наистина се вбесявам, че окръжният прокурор не се зае лично със случая. Какво му става? Не сме достатъчно важни, за да си направи труда? Нима накрая сме се сблъскали с някого, който не обожава великата доктор Гарисън като богиня?

— Престани, Пол — каза тя. — Тук си, за да видиш децата. Тази вечер ще сме семейство. Не ме е грижа какво ще ми струва това, но ще се преструваме, че не се мразим. Няма да се заяждаме. Никакви забележки. Никакво самосъжаление, Пол. Разбра ли ме? Ясна ли съм? Тази вечер ще се държим като семейство — заяви. — Сега вдигни дъщеря си и й обърни малко внимание, докато отида да доведа Джош.

Тя се извърна и сърцето й се сви. Джош стоеше на най-горното стъпало с измито лице, косата му беше влажна, сините му очи бяха широко разтворени и мрачни, притискаше раничката към гърдите си.

Лили отново изплака. Пол я изостави и тръгна към сина си, на устните му се появи лека усмивка.

— Хей, Джош. Как си, мързеливецо?

Докато Пол изкачваше стъпалата, момчето заотстъпва назад. Хана ги наблюдаваше неподвижно до кухненския тезгях. Жалният плач на Лили се заби в главата й като шило за разбиване на лед, но не можеше да се насили да я вдигне. Погледът й беше прикован към сцената, която се разиграваше пред нея.

— Липсваше ми, сине — изрече Пол с ласкав тон. — Ще позволиш ли на стария ти баща да те прегърне?

Джош поклати глава, отстъпвайки крачка назад, като притисна раничката още по-силно към себе си.

— Пол, не го насилвай — отчаяно помоли Хана. Това нямаше да помогне. Вече знаеше, че няма да я послуша и че ще провали семейната им вечеря.

Той се доближи до Джош и протегна ръка.

— Джош, ела тук.

— Не.

— Джош, моля…

— Не.

— По дяволите, Джош, аз съм ти баща! Ела тук!

Опита се да го хване за ръцете, но момчето се отдръпна, отпусна се на пода и се скри в убежището, което си беше построил в дневната. Хана се втурна и сграбчи Пол за ръката, за да го задържи. Той я погледна, лицето му бе придобило обидено и учудено изражение.

— Той е мой син — измъчено прошепна. — Защо ми причинява това?

Хана затвори очи и положи глава на рамото му, прегръщайки го, защото това някога беше естествено, извинявайки се за реакцията на сина си, която не разбираше напълно. Лили продължаваше да плаче, сякаш идваше краят на света, и тя за миг се запита дали наистина не е така.

Но мигът отмина и някой позвъни на вратата. Тя се отдалечи от мъжа, който някога беше неин съпруг. Усети как погледът на Джош я следи изпод възглавниците на канапето.

Мич стоеше на прага уморен и с примирено изражение на лицето. Вдигна вежди, когато срещна погледа й, а Хана можеше само да допусне, че сигурно видът й е ужасен.

— Хана? Скъпа, какво става? Случило ли се е нещо?

Тя се насили да се усмихне.

— О, това е просто една изпълнена с радост вечер за семейство Киркууд. Какво мога да направя за теб?

— Търся Пол. Тук ли е?

— Сега пък какво има? — Пол се появи зад Хана. — Да не си решил да се заемеш с делото на Костело?

Полицаят не му обърна внимание.

— Трябва да поговорим. Ще имаш ли нещо против да дойдеш в кабинета ми?

— Сега? Да, имам против. Ако имаш да ми казваш нещо, можеш да го направиш и тук.

Мич погледна към Хана, а сетне към Пол.

— Добре. Става дума за Денис Енберг. Искам да знам какво си правил в кабинета му в сряда вечерта, независимо дали е бил жив или мъртъв по това време.

 

 

— Служителката от „Блууминг Бъд“ каза, че е пощенска пратка — каза Вилхелм. — Няма име, нито адрес, само поръчка за дузина червени рози, инструкции за придружаваща ги картичка. Всичко, включително и бакшишът на разносвача, е платено в брой.

— И това не се е сторило странно на служителката? — попита Камерън.

— Сторило й се е романтично. Таен обожател.

— Аз си помислих същото — призна Фийби и изгледа виновно Елън. — Помислих си, че са… от Джей Бътлър Брукс, така де, хороскопът ти предсказва магнетична връзка и…

Тя замлъкна, Вилхелм я наблюдаваше така, сякаш е слязла от космически кораб.

— Нямаш вина, Фийби — изрече шефката й. — Не си сторила нищо лошо. Това, което искам да разбера, е кога този кучи син е влизал в кабинета ми.

Непознат не можеше да се мотае тук през деня, без да бъде забелязан, което означаваше, че е успял да се промъкне през нощта. Толкова по твърдението на Руди, че не се нуждаят от по-добра охрана. Мисълта, че може би това се е случило преди няколко дни, я безпокоеше. Подсилваше чувството на уязвимост, предполагаше, че противникът им е много по-силен. Можеше да се добере до когото си пожелае, където си пожелае, където и да се намираха те.

— Забеляза ли нещо да липсва? — попита Вилхелм.

— Не.

— Може би е търсил папките по случая.

— Нося бележките си с мен. Очевидно тук не можем да пазим никакви доказателства. Адвокатът на Райт има право на достъп до всичко, оставено тук относно делото. Какъв ще е смисълът да се краде?

Тя поклати глава.

— Това е просто етап от играта. Още едно предизвикателство.

Вилхелм пъхна бележника си в джоба на ризата и дръпна ципа на шубата си.

— Ще видим какво можем да открием. Прибрахме в найлонови пликчета картичката и бележката. Момчетата от лабораторията ще свалят отпечатъците до час.

 

 

— Значи сега ще се опитате да ме набедите за това, че Енберг се е самоубил? — гръмко заяви Пол, крачейки из дневната. — Или смятате, че аз съм го убил?

Мич сложи ръце на кръста си:

— Не казвам нищо подобно, Пол. Ако спреш тази комедия поне за пет минути, ще си изясним нещата.

— Идваш в дома ми, обвиняваш ме един Бог знае в какво — смятам, че имам пълно право да съм разстроен!

— Добре, но знаеш, че децата ти са в другата стая, Пол. Имаш ли право да ги разстройваш, или да ги плашиш? Това ли искаш? Не са ли преживели достатъчно?

— Това се отнася за всички.

— Двама от служителите в „Донът Хът“ твърдят, че са видели селика, която напълно отговаря на твоята кола.

Пол изглеждаше изненадан.

— Помощниците в „Донът“. Защо са го направили дни след това?

— Били са извън града — продължи Мич. — Едва днес успяхме да ги открием. Сигурни са в това, което са видели. Не ме интересува дали продават понички или конски фъшкии. И двамата са видели кола в страничния паркинг до кабинета на Енберг, която страшно прилича на твоята. Сега, питам те най-любезно, Пол. Давам ти шанс да ми разкажеш твоята версия. Престани да ме разиграваш, защото ще се ядосам и ще те замъкна в полицията. Говори, Пол — заповяда той. — И не се опитвай да ми кажеш, че не си бил там. Резултатът от отпечатъците ще пристигне в понеделник.

Пол се отпусна на стола до масата.

— Отидох да го видя… по личен въпрос. Той беше пиян и аз си тръгнах.

— Отишъл си да се консултираш с адвокат, който е представлявал мъжа, отвлякъл детето ти. Интересен избор.

А сега този адвокат беше мъртъв.

А Антъни Костело искаше медицинския картон на Джош.

Хана чу всичко от коридора и часове по-късно все още се чувстваше като изстискана. Искаше й се да има нещо обикновено, с което да се занимае, но беше прибрала храната от провалената вечеря, а замръзналата пица беше изхвърлена. Играчките на Лили бяха прибрани в сандъка, а видеокасетите на Джош бяха подредени.

Децата си бяха легнали. Лили заспа трудно. Хана отиде на пръсти до нейната стая. Нощната лампа хвърляше мека светлина върху лицето на дъщеря й. Беше заспала дълбоко, русите й къдрици бяха влажни от пот, а челото й беше смръщено.

Как ли й се беше отразило случилото се, размишляваше Хана. Тя беше твърде малка. Дали щеше да запомни?

Джош също спеше по гръб, напълно неподвижен. Той винаги спеше неспокойно. След завръщането си спеше само на долното легло с любимата си плюшена маймуна до себе си.

Хана тихо влезе в стаята му и седна на пода до леглото, откъдето можеше да го наблюдава, докато спи, да го усеща физически, след като нямаше друг допир до него. Беше прекарала толкова много време в тази стая, когато беше изчезнал, защото й помагаше да се усеща близо до него, а сега, когато беше у дома, не можеше да преодолее дистанцията.

Искаше да го прегърне и със силата на своята любов да прогони мрака, който се бе настанил в него. Но само седеше тук, чувствайки се самотна и безпомощна. За човек като нея, който винаги е поемал отговорности, това бе истинско корабокрушение.

Спомни си как бе седяла тук в тъмното, наблюдавайки го, мечтаейки за него. Преди да се роди, когато неудобствата на бременността я държаха будна, тя беше прекарвала дълги часове с ръка на корема си, размишлявайки за бъдещето. Как ще го обича, как ще го учи и защитава. Какъв мил млад мъж щеше да порасне с нейното чувство за отговорност и с чувствителността на Пол, обграден от любов и сигурност.

Огледа стаята. Един приятел беше направил стенописи с различни видове спорт на всяка стена. Малкото бюро между прозорците беше отрупано с книги и фотоалбуми, които беше донесла тук, когато Джош беше изчезнал, сякаш спомените от щастливите времена можеха да го върнат като дух от друго измерение.

Раничката му беше до нощното шкафче, капакът й беше отметнат назад, така че се виждаше новата му тетрадка. Хана надникна в раничката. Не би докоснала тетрадката, нямаше да се подаде на желанието да види какво е написал или нарисувал в нея. Беше му обещала. Просто искаше да надникне вътре, да види какво има в тази раничка. Може би, ако знаеше какво носи със себе си, за да се чувства сигурен, щеше да успее да му помогне.

Светлината от нощната лампа беше твърде слаба, за да вижда. Тя коленичи и наклони глава, така че да вижда по-добре, но не забеляза нищо друго, освен тетрадката и химикалка, едното от уоки-токитата, които му бе подарила за Коледа, и част от ярък плат, напъхан зад него. Шапка или ръкавица в яркооранжев цвят като ловджийските дрехи на Пол…

Странно, в къщата нямаше подобни принадлежности, след като Пол се бе отказал от ловуването преди две години. Бяха се отървали от екипировката му на някаква разпродажба. Но Джош носеше нещо такова със себе си. Носеше го постоянно със себе си, сякаш беше ценна вещ, която не би понесъл да е далеч от него.

Това я подразни. Беше си направила труда всичко в къщата да изглежда нормално заради Джош. А после да намери нещо от миналото, нещо не на мястото му… Тя погледна към Джош. Той въздъхна насън и се обърна.

Хана не се сдържа и посегна към раничката. Може би беше важно да разбере… Можеше да загуби доверието на Джош, ако той се събудеше и я видеше какво прави.

Ако можеше само да надникне, да види по-добре…

Уоки-токито се измести. Джош се размърда, обърна се на една страна. Хана затаи дъх и преброи до десет, сетне леко придърпа раничката по-близо до нощната лампа.

Забеляза плетката във формата на рибена кост и крайчеца на емблема, зашита към шапката — отличителен белег, името на клуб или на фирмата производител над силуета на сърна. Можеше да види само буквите: ПИЪН.

Кемпиън.

Потръпна от страх, той се сви на кълбо в стомаха й и стисна сърцето й.

Кемпиън.

— О, мили Боже!

В главата й се оформяха думи, но не беше сигурна дали ги е изрекла на глас. С трепереща ръка бръкна в раничката. Извади плетената шапка. Малка и разтегната от употреба. Побиха я тръпки. Искаше да пусне шапката, да я изхвърли от дома, сякаш беше разложен труп. Вместо това тя я вдигна срещу светлината и прочете етикета.

„Кемпиън Спортсмен“.

Обърна шапката наопаки.

С печатни букви на малък етикет беше изписано име.

ДЪСТИН.

Кемпиън.