Тами Хоуг
Виновен като греха (21)

Глава 20

— От всички гадни, мръсни и непочтени улични трикове това държи първенството! — ядосано крещеше Елън, твърде разярена, за да запази благоприличие. Крачеше зад столовете за посетители в кабинета на съдия Грабко, червеното й сако беше разкопчано.

Костело седеше с кръстосани крака, на лицето му бе изписан страдалчески вид, предназначен за съдията.

— Искането ми е съвсем законно, ваша милост. Клиентът ми ме е упълномощил да представя фактите, които да го реабилитират, включително доказателства, уличаващи други заподозрени.

— Законно ли? — повтори Елън. — Пълни глупости! — Тя се обърна към Грабко: — Ваша милост, господин Костело не подготвя защита. Подготвя се за мръсна кампания срещу родителите на Джош Киркууд, за да отклони вниманието от своя клиент и тежките обвинения. Това е толкова долно, не мога да повярвам, че дори господин Костело не е отвратен.

Съдия Грабко се беше смръщил и си играеше с плетената си папийонка.

— Седни, Елън. Ще обсъдим въпроса като зрели хора.

Наложи се да се съгласи, макар че се дразнеше от покровителствения му тон. Той, изглежда, се държеше с нея като със студентка. Знаеше, че поведението му се дължи на присъствието на Костело. Но също знаеше, че трябва да се сдържа. Не можеше да позволи на Тони да я извади от равновесие.

Седна на стола, оправи сакото си, кръстоса крака, почисти невидима прашинка от черните си панталони и я хвърли по посока на Костело.

— Ваша милост — изрече тя хладнокръвно. — Медицинският картон на Джош Киркууд няма нищо общо с отвличането му.

— Има, ако Пол Киркууд е извършил престъпление — възрази Костело. — При това положение ще се стигне до мотива. По време на разследването и разпитите на потенциалните свидетели на защитата пред моите помощници е било споменато за няколко инцидента. Детето е било видяно със синини, наранявания, дори веднъж със счупена ръка…

— Той е осемгодишно дете — намеси се Елън. — Може да падне от колело или от дърво. Тренира доста груб спорт…

— Понякога децата са жертва на жестокостта на родителите си. Пол Киркууд е с непостоянен характер и често променя настроението си…

— Пол Киркууд не е на съд…

— Вероятно би трябвало да бъде.

— Може би, ако полицията го беше преследвала и арестувала — изрече подигравателно Елън. — Какъв мотив би имал Пол да отвлече собственото си дете, сетне да играе извратена игра с полицията? Но нека да приемем, че това е истина, че Пол е отвлякъл сина си и подвежда полицията да го търси, защо тогава да не върне детето у дома по някое време? Нито едно от изброените дотук неща няма логика и вие го знаете.

Костело вдигна вежди.

— Съучастникът беше твоя теория — каза той. — Но се отклоняваме от основния въпрос, ваша милост. — Той насочи цялото си внимание към Грабко. — Медицинският картон на момчето…

— Е тайна между пациент и лекуващ лекар — заспори тя. — Той е личен и извън обсега на това прослушване.

— Това трябва да реша аз, госпожице Норт — поправи я съдия Грабко.

Подпрял ръце на облегалките на стола, той събра длани пред себе си, а погледът му се местеше от прокурорката към адвоката. В стаята тихо се разнасяше музиката на Вивалди. Съдията затвори очи за момент.

— Елън — изрече той с глас на професор по право, — би ли отказала правото на адвоката да защити клиента си въз основа на посочването на друг заподозрян?

Правилата на закона. Никакви емоции! Никакво влияние!

— Не, ваша милост, разбира се, че не. Това е част от противниковата система.

— Ти просто възразяваш против това Пол Киркууд да бъде посочен като друг заподозрян.

Правосъдието би трябвало да е сляпо, безпристрастно и безчувствено.

— Полицията разследва вероятността господин Пол Киркууд да е въвлечен, а сетне отхвърли тази теория — каза тя. — Няма истинско доказателство срещу него…

— Ако можем да се доберем до картона… — започна Костело.

— Семейството вече мина през ада, ваша милост.

Костело я изгледа.

— Можем да ги вземем с писмена заповед.

— Имате право да опитате, господин Костело — каза Грабко. — Обаче семейството също има право да поиска заповед за защита и да ви попречи да го направите.

Той сви устни и отново затвори очи. Елън затаи дъх в очакване, мускулите й се напрегнаха. Не й беше дошло наум, че Грабко ще театралничи. Делото беше много важно, сега беше моментът да се прослави. „Видният съдия Горман Грабко.“

Музиката на Вивалди се разнасяше от полицата, претъпкана с научни книги за изкуството на риболова.

— Съдът може да изиска медицинския картон — накрая изрече Грабко. — Ще го прегледам лично, за да реша уместно ли е да се представи на делото, това ще е отправната точка.

Костело се усмихна.

— Благодаря, ваша милост.

Излязоха от кабинета на Грабко половин час след това и влязоха в празната съдебна зала, където Елън имаше дело за два часа следобед. Шумът от коридора нахлуваше в залата. Наоколо се въртяха адвокати, спазаряваха сделки с обвинителите, докато чакаха да бъдат призовани в съда на съдия Уит.

Сред обикновените посетители имаше журналисти, които дебнеха, готови да скочат върху жертвата си. Сигурно досега бяха заели целия коридор. След новината, че тя е жертва на вандализъм, и сензационната бомба на Костело те се въртяха наоколо в очакване.

Тя спря, облегна се на масата на съдията и скръсти ръце.

— Твоите журналисти те очакват.

Костело изглеждаше изненадан.

— Какво те кара да мислиш, че съм ги помолил да дойдат?

— Познавам те добре, Тони. Когато се съберат повече от двама репортери, ти си готов да им направиш шоу. И те ще те послушат, когато хвърлиш кал по това семейство. Таблоидите умират за подобни неща. Отвратително е.

— Аргументът ми е съвсем основателен. — Той сложи ръка на рамото й. Знаеш добре, че в твърденията на Киркууд има противоречия.

— Това е голям скок от: „Можете ли да докажете, че сте си купували хамбургер в Хардис Драйв, докато синът ви е бил отвлечен“, до „Не е ли истина, че сте отвлекли собствения си син?“ — изтъкна Елън. В същото време тя си помисли, че наистина не е доволна от изявленията на Пол.

— Клиентът ти е бил заловен на местопрестъплението.

— Има алиби за нощта, когато са отвлекли Джош Киркууд.

— Което е фалшиво като твоя тен. Няма свидетел, който да го потвърди…

— Трябва да те поправя, Елън. — Тъмните му очи студено проблеснаха, той взе куфарчето си и го сложи на прокурорската маса, отвори го и извади купчина документи.

— Допълнение към правило 9.02. Приятно четене.

Елън прегледа първата страница, където един от асистентите на Тони беше напечатал обяснение на факта, че досега нямат писмено или устно изявление на свидетел. Каква шега. Тони никога не би взел писмено показание преди делото, защото това би могло да го принуди да го предаде на обвинението. Втората страница представляваше алибито на Гарет Райт за времето, когато е бил отвлечен Джош. Там се повтаряше няколко пъти, че е бил в кабинета си в „Харис“. Онова, което не беше казвал преди, бе, че е работил заедно със студент — Тод Чайлдс.

Сърцето на Елън подскочи. Потърси списъка на свидетелите и я полазиха тръпки. Първият свидетел беше Тод Чайлдс, Тент Стрийт 966, апартамент Б.

— Кога разговаря с Тод Чайлдс? — внимателно запита тя.

— Има ли значение?

— Има, той вече даде показания в полицията, че не е бил с доктор Райт тази вечер.

— Ще се закълне, че е бил.

— Той лъже.

— Докажи го.

— Възнамерявам да го направя — каза тя. — Може би си обърнал внимание, че името му е в моя списък на свидетелите.

— Така ли? Нещата се развиват толкова бързо през тази седмица… Той информиран ли е?

— Сигурна съм, че ще се учудиш, че сме неспособни да го открием. Ти едва ли знаеш къде е отседнал, нали?

Той отвърна на въпроса й със смях.

— Елън, параноята е постигнала нови високи върхове, ако смяташ, че го укривам като свидетел.

Тя пое словесния удар и продължи, без да обръща внимание на опитите му да я нарани:

— Как си разговарял с него, докато дори ченгетата не могат да го открият?

— Може би това има нещо общо с професионализма на ченгетата, с които работиш.

— Подценяваш ги, Тони. Подценяваш и мен, което няма значение. Така удоволствието ми ще е още по-голямо следващата седмица, когато те изритам по задните части.

— Надценяваш се, Елън. Хващаш се за сламки, като проверяваш телефонните разговори на Райт. Не е възможно да вярваш, че ще откриеш нещо, което да го свърже с отвличането, което означава, че наистина търсиш нещо друго. Изненадан съм, че съдия Грабко не те е притиснал за това.

— Всъщност не очаквам да намеря нещо — призна тя хладнокръвно. — Не очаквам телефонният ти номер да е записан на двадесет и пети например. Което би означавало, че Карън Райт не ти се е обаждала от името на съпруга си. А ако Карън Райт не ти се е обадила, тогава кой го е сторил?

— Значи отново се върнахме на теорията за конспирация. Знаеш ли, може би се нуждаеш от помощ, Елън. Макар да съм сигурен, че нашият общ приятел господин Брукс ще намери твоите философски завъртулки за интересни. Ще придадат блясък на книгата му.

— Общ приятел? — запита тя, хладният й незаинтересован тон противоречеше на това, което чувстваше. — Почти не го познавам — излъга тя. — Ти откъде го познаваш?

Какво знаеше той? Дали имаше представа за връзката на Джей с окръжния прокурор? Дали не провеждаше частно разследване по случая. Дали знаеше, че Брукс я бе откарал снощи до дома й? Дали щеше да се опита да го използва?

— Всъщност се запознах с него преди години — небрежно й отвърна той. — Бяхме заедно в „Пърдю“, въпреки че имахме няколко години разлика. Светът е малък, нали?

Елън усети, че подът под краката й пропада. Брукс познаваше Костело. Бяха ходили в един и същ колеж. Той не беше казал нито дума за това.

— Елън? Добре ли си? — запита той. — Малко пребледня.

— Не се тревожи, Тони. — Опита се да се раздвижи, да се отдалечи, да наведе глава. — Не е нищо, което истината да не може да излекува.

Тя сложи куфарчето си на другата маса и прибра приложението в едно от отделенията му.

— Не бива да се грижиш за психическото ми здраве — освен ако, разбира се, съм права и съучастникът на клиента ти не те въвлече в нещо и така да станеш съучастник в отвличането на Дъстин Холоуман. — Щракна закопчалките и предизвикателно изгледа противника си. — Като служител в този съд съм сигурна, че не трябва да ти напомням задълженията да докладваш за Тод Чайлдс на полицията, ако случайно го видиш. Кой знае? Може би ще убием два заека с един куршум — да ти послужи като свидетел и да го уличим в съучастие. Това ще е чудесно!

— Само два заека? — запита той. — Смятах, че искаш главата ми.

— О, така е, Тони — усмихна му се накриво. — Ти ще си моята награда.

Той пристъпи достатъчно близо, така че тя усети скъпия му парфюм, и сведе глава към нея, сякаш искаше да й каже някаква тайна.

— Толкова е хубаво, че все още мислиш за мен — прошепна й.

Господи, той все още се опитваше да я манипулира със спомени.

— Грешиш, Тони. Не мисля за тебе.

— След като всичко е приключило, това означава ли, че не искаш да вечеряме заедно? — попита той с интимен тон.

— По-скоро бих предпочела да ми отрежат ръката.

Той имаше нахалството да се изсмее и да отвори вратата пред нея, когато напуснаха съдебната зала.

Щом пристъпиха навън, веднага бяха заобиколени от репортери. Елън бе притисната към Костело. Мразеше да го докосва.

„Нашият общ приятел, господин Брукс…“

— Госпожице Норт, вярно ли е, че са ви заплашвали?

„Бяхме заедно в «Пърдю»“

— Госпожице Норт, има ли заподозрени?

„Светът е малък, нали?“

— Господин Костело, доктор Райт има ли коментар относно въвличането на „Каубоите“ в нападението на госпожица Норт?

— Господин Костело, истина ли е, че настоявате разследването да се обърне против Пол Киркууд?

— Клиентът ми е невинен — извика той, насочвайки орловия си поглед наляво, където проблесна светкавица. — Полицията е проявила небрежност към следи, които могат да заведат разследването в посока, която те не са обмислили. Аз разследвам всички следи. Мога да ви гарантирам, че когато прослушването започне следващата седмица, доктор Гарет Райт няма да е единственият обвинен в съда.

Сякаш думите му наляха масло в огъня. Шумът стана оглушителен. Единственото желание на Елън беше да избяга, тя вдигна куфарчето си и го използва като щит срещу напиращата напред тълпа.

— Госпожице Норт, можете ли да кажете нещо по въпроса?

— Госпожице Норт, може ли да направите изявление?

Тя сведе глава и си проби път, като удари някого по коляното с куфарчето си. Вратата на залата на съдия Уит се отвори и възрастният съдебен пристав Рандолф Грим излезе в коридора, извика им да пазят тишина. Лицето му беше почервеняло като домат.

— Пазете тишина! Съдът заседава! Нямате ли никакво уважение!

Без да изчака отговор, той вдигна палката си и удари по стената. Звукът изплющя като изстрел. Хората се свиха и ахнаха. Операторите се обърнаха към него и започнаха да снимат.

Елън се възползва от случилото се и избяга, взимайки служебния асансьор.

Костело щеше да насочи светлините на прожектора към Пол. Теоретично това нямаше връзка с прослушването за вероятен процес. Грабко трябваше да вземе решение дали Райт ще бъде обвиняем в процеса според представените доказателства, а от друга страна, Тони не разполагаше с истински доказателства срещу Пол Киркууд. Но всеки съдебен заседател щеше да се вслуша в сензационна история като тази.

— Трябва да говориш първа със съдебните заседатели — промърмори си Елън, когато асансьорът спря и вратите се отвориха.

Фийби стоеше пред кабинета, стиснала папка с документи и срамежлива усмивка на устните. Разговаряше с момчето от „Гранд Форкс Хералд“. Очите на Адам Слейтър се разшириха, когато съзря Елън. Той се отдалечи от Фийби и извади бележник от джоба на джинсите си.

— Хей, госпожице Норт, мога ли да ви задам няколко въпроса за снощния инцидент?

— Изненадана съм, че не си горе при другите репортери.

Той поклати глава.

— Няма да стигна доникъде по този начин. Всички ще напишат една и съща история. Искам моята статия да е по-различна, да напиша нещо по-истинско. Нали знаете какво казват в бейзбола: удари там, където ги няма.

— Прекрасна аналогия — изрече Елън, — но не желая да размахваш бухалката около моята секретарка. Ясно ли е, господин Слейтър?

Усмивката му изчезна. До него Фийби стоеше с отворена уста.

— Оставям случилото се без коментар — продължи прокурорката. — Ще трябва да използваш нещо друго, за да се проявиш във вестника. Хайде, Фийби, да вървим. Имаме работа.

Отправи се към кабинета си и се обърна, когато секретарката не я последва.

Момичето бе свело срамежливо глава.

— Господи, наистина съжалявам, Адам. Не…

— Фийби — остро извика Елън.

— Мили Боже — възкликна Слейтър, — та ние само разговаряхме!

Секретарката тръгна със сведена глава до Елън. Във външния кабинет телефоните не преставаха да звънят, а командирът на специалния отряд към полицията Кевин О’Нил разговаряше и се смееше със Сиг Иверсон и Куентин Адлер.

— Хей, Елън — провикна се О’Нил, когато я забеляза. — АТФ е заловило твоите момчета Бергер в Тенеси.

— Имало ли е престрелка? — попита тя със садистична надежда.

— Предали са се без съпротива и с пикап, пълен с крадени цигари. АТФ иска да ги задържи за федералните власти. Какво искаш? Искаш ли да ги екстрадираме?

Елън поклати глава.

— Мили Боже, ще спестим парите на окръга!

Извърна се назад точно когато Фийби сядаше на бюрото си.

— Бих искала да поговоря с теб в кабинета ми.

Момичето мълчаливо я последва, сякаш отиваше на сигурна смърт.

— Откъде познаваш Адам Слейтър? — попита Елън веднага щом влязоха вътре.

— Запознах се с него снощи в „Листото и бобчето“ — тихо изрече тя, все още стискайки папката. — Пихме кафе и слушахме музика. Четвъртък е ден на открития микрофон.

— Знаеше ли, че е репортер?

— Да. Той ми каза. Не говорихме за делото, Елън. Не съм толкова глупава.

— Знам, че не би казала нищо, Фийби, но той е репортер. Те имат начин да измъкнат информация от хората. Повярвай ми, знам какво говоря.

„Нашият общ приятел, господин Брукс…“

— Бях много сдържана — защити се секретарката. — Казах му направо, че не мога да говоря за делото, и той се съгласи. Може би е искал само да пие кафе с мен. Може би ме харесва като човек. Много си допаднахме.

Елън вдигна поглед към тавана.

— О, моля те, Фийби. Той е репортер, който иска да си създаде име. Ще направи всичко възможно, за да постигне целите си. Това правят репортерите — лъжат хората заради своята слава.

„Тук съм заради историята… преследвам онова, което искам, и го получавам.“

— Добре, съжалявам, но не съм параноичка като теб — сълзи се стичаха по лицето на Фийби. — Съжалявам, че не ми вярваш, Елън.

— Вярвам ти — тихо изрече тя и въздъхна. — Не вярвам на никого, включително и на Адам Слейтър.

Господи, каква бъркотия! Скара се на секретарката си, че е разговаряла с репортер от някакъв неизвестен вестник, някъде в Северна Дакота, докато Джей Бътлър Брукс, известен измамник и писател, стар колега на врага й, се беше разположил в дома й и пиеше от напитките й… целувайки я, докосвайки я, прекрачвайки бариерите.

„На кого се доверяваш?“

Фийби? Адам Слейтър? Брукс?

Не се доверявай на никого.

„Подозирала си, че на Енберг му е било помогнато с пушката.“

„Откъде чу това?“

„Носят се слухове!“

„Ако от този случай изтича информация…“

„Никой не ми го е казвал. Няма подслушвателно устройство в кабинета ти, ако това те тревожи.“

„Не съм параноичка.“

Дори да беше параноичка, това не означаваше, че те не се опитваха да измъкнат нещо от нея. Застана до прозореца и се загледа навън. Дийр Лейк приличаше на призрачен град, пуст и затрупан от сняг; като сцена от фантастичен филм, където всичко беше напуснато в незнаен миг по неизвестни причини. Изоставен — беше хубава дума за онова, което изпитваше. Изоставена от сигурността и доверието, което беше получила тук.

— Не можем да рискуваме — каза тя, извръщайки се към Фийби. — Виж какво стана с Пейджи Прайс и Стайгър и цялата бъркотия след това. Случаят е много важен. Не можем да рискуваме и да правим грешки. Джош и Мегън разчитат на нас.

— И Дъстин Холоуман — тихо добави Фийби. Прехапа долната си устна и изтри сълзите си. — Съжалявам, не бих…

Елън вдигна ръка.

— Зная, че не би го сторила, Фийби. Само бъди внимателна. Моля те.

Тя кимна, подсмръкна и побутна очилата си нагоре.

— Камерън, Мич и агент Вилхелм те очакват в залата за конференции.

Елън ги информира за срещата с Грабко. Мич се ядоса, беше отвратен, а Марти Вилхелм изглеждаше разтревожен и объркан.

— Възможно ли е да има насилие? — попита той.

— Не е възможно — отвърна Мич. — Познавам Хана и Пол откакто се преместих тук. Няма начин.

— Но Костело е прав — заспори Вилхелм. — Пол Киркууд лесно избухва. Виждали сме го.

— Хана никога не би му позволила да нарани Джош. Не би се примирила с това нито за миг.

— Тогава защо все още е женена за този смотаняк? Не ми изглежда на жена, която би се примирила с отрицателните качества на Пол Киркууд, но бракът е факт. Вероятно има много неща, които не знаем за тях.

— Той се промени — отбеляза Мич. — Случва се.

Камерън повдигна вежди.

— Въпросът може би е доколко се е променил. Знаем, че бракът им е приключил. Пол не живее в къщата. Знаем, че Джош реагира зле, когато Пол отиде да го види в болницата.

— И смяташ, че той може да нарани дете, а Хана го знае, но го прикрива — заяви Мич.

— И по-странни работи са се случвали.

Мич сърдито изгледа Камерън, сетне Вилхелм, на лицето му бе изписано упорито изражение.

— Използвайте главите си. Твърдим, че съучастникът на Райт е отвлякъл Дъстин Холоуман. Нищо в този случай не сочи към Пол.

— Вероятно са трима — предположи Вилхелм.

— Да — възкликна Холт. — Може би Дийр Лейк има нелегално общество от маниаци, мъчители на деца, и те всички се опитват да хвърлят вината върху приятеля си Райт.

— Няма смисъл да се карате — намеси се Елън. — Костело ни притиска. Ако се е насочил към Пол, то тогава и ние трябва да се заловим за работа и да разследваме Пол, иначе ще ни замерват с развалени яйца.

— Пикапът… — започна Вилхелм.

— Всички заедно. — Мич вдигна ръце, сякаш дирижираше симфоничен оркестър. — Пикапът не ни помогна.

— Мич е прав — обади се Елън. — Не си губете времето с пикапа. Говорете с хората около Пол. Говорете с партньора му.

— Той няма да ни помогне за Пол по никакъв начин — каза Камерън. — Познавам Дейв Кристиансон от здравния клуб. От три месеца работи в дома си. Съпругата му е бременна.

— Добре, тогава отново ще говорим със секретарката — каза Вилхелм. — С охраната в сградата, със съседите. Ще видим какво можем да научим. Може би няма нищо общо с Райт. Може би се опитва да помогне да бъде обвинен.

Мич удари с ръка по масата.

— Мили Боже, на Костело това страшно ще му хареса. Събрали сме се тук заради ново доказателство срещу клиента му, а вместо това заговорничим. Не това е делото, по което работим.

— Доказателство? — запита Елън, изправяйки се на стола. — Какво доказателство?

Вилхелм побутна навит на руло факс по масата.

— Използвах връзките си в лабораторията, за да получим някои предварителни заключения за физическите доказателства — ръкавиците, ски маската и чаршафа, с който е била увита агент О’Мали в нощта, когато е била нападната.

— И?

— На ръкавицата има петно от кръв, която отговаря на кръвната група на агент О’Мали. Вече знаем за кръвните групи по чаршафа. Сега търсим косми или влакна по чаршафа. Четири различни типа. Единият е неидентифициран. Един е на агент О’Мали. Другият е от Джош. И един е на Гарет Райт.

— Най-после разполагаме с нещо — изрече Елън.

— Относно плетената шапка — продължи Вилхелм, — открили са четири различни видове косми — един вид от Райт, един съвпадащ с неидентифицирания косъм на чаршафа.

— Сега въпросът е: На кого принадлежи този косъм? Ако успеем да вземем такъв от Пол Киркууд, дали той ще отговаря на неизвестния тип?